БОЖИЕТО ДИРЕНЕ НА ЧОВЕКА*

Тогава всички ученици Го оставиха и се разбягаха (Матей 26:56)

Паул Тилих

Paul Johannes TillichЕдна вечер докато слушах Матеус Пасион на Бах, ме порази текстът и музиката на един стих. Тогава всички ученици Го оста­виха и се разбягаха. Този стих предобразява думите на Иисус на Кръста: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ Он­зи, Който е изоставен от всички човеци се чувства изоставен и от Бога. И наис­тина, всички хора го изоставиха, а онези, които бяха най-близо до Него избягаха най-далеч. Обикновено не обръщаме вни­мание на този факт. Свикнали сме да си представяме Разпятието в стила на кра­сивите картини, в които заедно с Него­вата Майка и другите жени присъства поне един ученик. А в действителност, нещата са били различни. Всички те са се разбягали и единствено някои от жените са посмели да наблюдават отдалече. Ос­танала е само непредставимата самота през онези часове, в които животът и де­лото Му са били поразени.

Как да мислим тези ученици? Първата ни реакция вероятно ще е въпрос: как можа­ха да изоставят Него, Когото наричаха Месия – Помазаника, носителя на новата епоха, Когото бяха последвали оставяйки всичко зад себе си заради Него? Този път обаче, когато чух думите и музикалните тонове, аз се преклоних пред учениците! Защото именно на тях дължим думите на нашия текст. Те не скриха бягството си, а просто го съобщиха в едно кратко изречение, изречение, което ги осъжда за всички времена. Евангелските разкази съ­държат много отсъждания срещу учени­ците. Научаваме, че те, а също и майка Му, и братята Му, постоянно са Го разби­рали погрешно, и това е ставало ден след ден – тяхното неразбиране е усилвало Не­говите страдания. Ние четем, че някои от най-важните сред тях са изисквали по­ложение на особена слава и власт в идния свят. Четем също, че Иисус ги е упреквал, защото тяхната ревност ги е правела фанатични към онези, които не са Го след­вали. Четем също, че Иисус е трябвало да нарече Петър „сатана“, защото Петър се е опитал да Го разубеди за отиването Му на смърт в Иерусалим, а Петър пък се от­рича от своето апостолство в часа на изпитанието. Тези разкази са потресава­щи. Те показват онова, което Иисус е нап­равил с учениците Си. Той ги е научил да приемат отсъденото за тях и да не се представят в благоприятна светлина. Без приемането на подобно отсъждане те не биха могли да бъдат Негови учени­ци. А ако учениците бяха скрили истина­та за безусловната си слабост, нашите Евангелия нямаше да бъдат това, което са. Славата на Христос и нищетата на следовниците Му нямаше да са тъй ясно явени. И все пак дори и в тези същите разкази, се усеща човешкото желание да се прикрие собствената грозота. По-къс­ните традиции в Евангелията се опит­ват да изгладят острите и болезнени ръ­бове на първоначалната картина. Очевид­но за възникналите вече конгрегации е бил нетърпим фактът, че всичките уче­ници са избягали, че никой от тях не е бил свидетел на разпятието и смъртта на Учителя. Те не са могли да приемат фак­та, че техният бяг е бил спрян едва далеч в Галилея от явлението на Онзи, Когото те били изоставили във време на страда­ние и отчаяние. И така било прието, че Сам Иисус им бил казал да отидат в Гали­лея – тяхното бягство вече не било ис­тинско бягство. А още по-късно се казало, че те въобще и не били бягали, а остана­ли в Иерусалим. От най-ранни времена, Църквата не можела да изтърпи тази присъда срещу себе си, срещу своето ми­нало и настояще. Опитвала се е да скрие онова, което учениците открито били признали – факта, че всички ние Го изос­тавихме и избягахме. Но това е вярно и за всички хора, включително за тези, кои­то днес следват Христа.

II

Бягството от Бога започва в момента, когато почувстваме Неговото присъст­вие. Това чувство действа в сенчестите, полусъзнателни места на съществото ни. Не можем да го разпознаем, но то има своя ефект. В безпокойството на пита­щото и търсещо дете, на съмненията и отчаянието на възрастния, на неговите въжделения и борби. Бог присъства – но не като Бог. Той присъства като неведома­та сила в нас, която ни прави неспокойни.

В някои моменти обаче, Той се явява като Бог. Непозната сила в нас, която причиня­ва безпокойството, ни става явна като Бог, в Чиито ръце ние се намираме, Бог Който за нас е пределна заплаха и послед­но наше убежище. В такива моменти се чувстваме така, сякаш са ни хванали в тайното ни бягство. Но това не е зала­вяне с груба сила, а по-скоро прилича на въпрос. И ние сме все така свободни да продължим бягството си. Именно това се случило с учениците: те са били здраво уловени, когато Иисус ги е призовал за първи път, но са били и свободни да избя­гат отново. И са го направили, когато е дошъл моментът на изпитанието. Така е и с Църквата и всичките ѝ членове. Те би­ват хванати в тайното им бягство и до­ведени до осъзнатото присъствие на Бо­га. Но все пак те остават свободни да бягат отново, не само като отделни ин­дивиди, но и като носители на Църквата, като носещите самата Църква по пътя към Галилея, отдалечавайки я колкото се може по-далеч от точката, където веч­ното се разбива във временното. Човек бяга от Бога дори в Църквата – в място­то, където би следвало да сме обзети, грабнати от Божието присъствие. Дори там бягаме от Него.

III

Ако пределното нахлуе в живота на чове­ка, той се опитва да се укрие в предвари­телното. Той тича към безопасното мяс­то, бягайки от атаката на онова, което го поразява с безусловната си сериоз­ност. А има много места, които ни изг­леждат безопасни също както някога Галилея – за бягащите ученици.

Вероятно най-ефективното бягство от плашещото присъствие на Бога в наше време е работата, която работим. Не винаги обаче е било така. Отношението на древния човек към работата е добре обобщено в проклятието, което Бог про­изнася над Адам – „с пот на лицето си ще ядеш хляба си“; и в словата на деветдесе­ти Псалом относно кратките лета на живота ни – „а най-доброто време от тях е труд и болест“. В по-късно време, физическият труд с неговото бъхтене и утомителност бе оставен на робите и слугите или на необразованите класи, и отделен от творческата работа, основа­ваща се на свободното време и по тази причина – привилегия за малцинството. Средновековното християнство разглеж­да работата като средство за дисципли­ниране, особено в монашеския живот. Но през нашия исторически период работа­та се е превърнала, ако не в действител­ност, то поне като изискване – в господ­стваща участ за всички хора. Тя е всичко – дисциплина, производство, творчест­во. Разликата между физически труд и ра­бота е изчезнала. Фактът, че според биб­лейския възглед тя се намира под прокля­тие е забравен. Тя сама се е превърнала в религия – религия на съвременното индус­триално общество. И е хванала всички нас в здравата си хватка. Дори да бихме успели да избегнем наказанието на глада за това, че не работим – нещо вътре в нас няма да позволи подобно бягство от робуването на работата. За повечето от нас тя е едновременно и необходи­мост, и задължение. И като такава, се е превърнала в предпочитан начин за бягс­тво от Бога.

И нищо не изглежда по-безопасно от то­зи начин. Посредством него ние получава­ме удовлетворението, че сме изпълнили дълга си. Другите ни хвалят, хвалим се и ние самите за „добре свършената рабо­та“. Ние издържаме семействата си и се грижим за членовете им. Ежедневно пре­одоляваме заплахите на свободното вре­ме, отегчението и безредицата. Това ни дава чиста съвест и накрая – както е ка­зал един философ киник – добър сън. И ако работим така наречената творческа ра­бота, тогава получаваме дори още по-го­лямо удовлетворение – радостта от фак­та, че даваш живот на нещо ново. Ако ня­кой реши да протестира, че това не е не­говият начин за бягство от Бога, можем да го запитаме, дали когато понякога пра­ви равносметка на цялото си съществу­ване и честно открива много точки на негативната страна, не балансира тази равносметка като поставя работата си от другата страна. Фарисеят на днеш­ния ден би се хвалил пред Бога не толкова със своето покорство към закона и за ре­лигиозните си упражнения, колкото – с тежката си работа и дисциплинирания си успешен живот. А също би намерил и грешници, с които благоприятно за себе си да се сравнява.

IV

Има и друг път за бягство от Бога – он­зи, който обещава да ни доведе до преизобилието на живота, и това обещание до някаква мяра бива спазено. Тук става дума не непременно за пътя на блудния син от Иисусовата притча. Това може да е и приемането на пълнотата на живота, която ни се открива от търсещия ум и движещата сила на любовта, устремена към величието и красотата на творение­то. Не е обезателно подобен копнеж по живота да затваря очите ни за съдържа­щата се в удоволствието трагедия, и грозота в прекрасното. Все повече мъже и жени ще посмеят да опитат преизобилието на живота. Но това може да пред­ставлява и бягство от Бога, също както труда и работата. В екстаза на живеене­то се забравят пределите на това жиз­нено преизобилие. Аз не говоря за обичай­ните плитки методи за „добро прекарва­не“, за желанието за забава и удоволст­вие. Това в повечето случаи е другата страна на бягството от Бога под прик­ритието на труда и работата – и бива наричано отдих; то е повсеместно оп­равдавано като средство за по-ефектив­на работа. Но аз говоря за екстаза от жи­веенето, който включва участие в най-високото и най-низкото на живота в един и същ опит. Това изисква кураж и страст, но може да бъде също и бягство от Бога. Живеещият по този начин не бива да бъ­де съден морално, но следва да бъде нака­ран да осъзнае собственото си безпо­койство, и страх от срещата с Бога. А онзи, който е подчинен на работата не бива да се величае с някакво предимство над първия. Нито пък другият да се вели­чае над обвързаните с работата.

V

В наше време има мнозина, които са изпи­тали пределите и на двата модуса; за ко­ито успешната работа е станала също така безсмислена, както и потапянето в изобилието на живота. Говоря за скепти­ците и циниците, за пребиваващите в тревога и отчаяние, за онези, които поне за един момент от живота си са били спрени насред бягството си от Бога и след това са продължили – но вече по нов начин – а именно, като съзнателно са от­правяли въпросите си към Него или пък са Го отричали. В наше време техният све­тоглед е широко описван и анализиран от литературата и изкуствата. И по няка­къв начин те са оправдани. Ако са сериоз­ни скептици, тяхната сериозност и страданието, което следва от нея, ги оп­равдава. Ако са отчаяни, адът на сериоз­ното им отчаяние ги превръща в симво­ли, през които можем по-добре да разбе­рем собственото си положение.

Но те също тъй бягат от Бога. Бог ги е поразил; но те не Го разпознават. Сама­та им склонност да Го отричат в мисъл и светоглед показва, че за миг поне са би­ли „възхитени“ в бягството си. И ако те бяха удовлетворени от успеха в работа­та си или от преизобилието на живота, те нямаше да се превърнат в „обвините­ли на битието“. Те обвиняват битието, защото бягат от онази мощ, която дава битие на всяко същество.

VI

Това не може да се каже за последната група на бягащите от Бога. Те не избяг­ват далеч от Кръста, както са направили учениците. Те бягат към него. Те го наблю­дават, свидетелстват го; те се настав­ляват от него. Те са по-добри от ученици­те! Но дали е така? Ако Кръстът се пре­върне просто в доктрина на нашето ре­лигиозно наследство, на семейната и деноминационна традиция, дали ще продъл­жи да бъде Кръст Христов – онази реши­телна точка, където вечното се вклинява във временното? А може би не семей­ната традиция ни държи близо до Кръста. Може би внезапният опит на чувствата, обръщането под въздействието на мо­щен проповедник или евангелист е това, което ни довежда за първи път лице в ли­це с Кръста! Дори тогава, на висотата на чувствата си, трябва да се запитаме – дали нашия поклон пред Кръста не пред­ставлява най-безопасната форма за бягс­твото ни от Кръста?

VII

Какъвто обаче и да е начинът ни на бягс­тво от Бога, ние можем да бъдем грабна­ти. И ако това се случи, нещо нахлува в обичайното ежедневие на живота ни. То­ва е един труден, но и велик опит! Някой бива изхвърлен от работа и си мисли, че сега смисълът на живота изчезнал. Някой внезапно усеща празнотата от това, ко­ето му се е струвало, че представлява преизобилен живот. Някой осъзнава, че собственият му цинизъм не е сериозно отчаяние, а скрита арогантност. Някой вижда насред самия акт на богопочитанието, че е заменил Бога със собствени­те си религиозни чувства. Всичко това е болезнено като рана от нож. Но то също така е и велико, защото отваря в нас ед­но ново измерение на живота, Бог ни е „възхитил“ и ни е обзело нещо ново.

Тази нова реалност, която се появява в нас не премахва старите реалности, но ги преобразява като им дава ново измере­ние. Ние все още работим, и работата продължава да бъде усилена и изпълнена с тревога и – също както преди – заема по-голямата част от деня ни! Но тя вече не дава смисъла на нашия живот. Силата или възможността да работим може да ни бъде отнета, но не и смисъла на живота ни. Ние разбираме, че работата не може да ни го даде и не може да ни го вземе. По­неже самият смисъл на работата се е превърнал в нещо друго. Работейки, ние способстваме за изваждането наяве на безкрайните възможности, които лежат скрити в живота. И в най-дребната, и в най-значителната форма на работа ние съдействаме на автокреативните сили на живота. Чрез нас, чрез нашата рабо­та, става явно нещо от неизчерпаемата дълбочина на живота. Именно това мо­жем да усетим поне за няколко мига, кога­то сме грабнати от Бога. Работата ве­че сочи отвъд себе си. И затова, тя ста­ва благословена и ние ставаме благосло­вени чрез нея. Защото благословеността означава изпълнение в пределното изме­рение на нашето същество.

И ако някой е грабнат чрез това, че е из­питал дълбинната празнота на преизобилния живот, самото изобилие не му се взима – то все още може да донесе вели­ки мигове на екстаз и радост. Но то ве­че не задава смисъла на неговия живот. Той разбира, че изобилието не може да го даде, и че нуждата не може да го отнеме. Защото изобилието на живота става не­що ново за онзи, който е хванат от Бога. То става явление на творческата любов, която възсъединява разделеното, която дава и взима, която ни въздига над нас са­мите и ни показва, че сме крайни и тряб­ва да приемем всичко, което ни кара да обичаме живота и да проумеем всичко, което съществува до неговото вечно ос­нование.

И ако някой е грабнат от Бога и е нака­ран да осъзнае липсата на сериозност на собствените си съмнения и отчая­ние, тогава съмнението не му се отне­ма и отчаянието не престава да го гро­зи. Но съмнението му не трябва да до­вежда до отчаяние. То не трябва да го лишава от смисъла на неговия живот. Съмнението не може да му го даде, как­то тайно се е надявал в циничната си арогантност; и пак: съмнението не мо­же да му го отнеме, както е мислел в отчаянието си. Защото съмнението става нещо друго за този, който е граб­нат от Бога. То става средство аз про­никновение в дълбочината на собстве­ното му същество и в дълбочината на цялото битие. Съмнението престава да бъде игра на ума или изследователски ме­тод. То се превръща в едно храбро отси­чане на всички неизпитани предпостав­ки, върху които се гради животът ни. Те се срутват една след друга и ние отива­ме все по-дълбоко и по-близко до основа­нието на нашия живот. И тогава става така, че онези, които живеят в сериозно съмнение относно себе си и своя свят, откриват онова измерение, което води до пределното, от което са били грабнати. И те разбират, че скрита в сериозност­та на техните съмнения е била истината.

И ако някой е „възхитен“ от Бога и накаран да осъзнае двусмисления характер на ре­лигиозния си живот – религията не му се отнема. Но сега той разбира , че дори това не може да му даде смисъла на неговия живот. Той не трябва да изгуби смисъла на своя живот, ако загуби религията си. Понеже онзи, който е грабнат от Бога стои отвъд религия и не-религия. И ако се придържа стриктно до религията си, тя става нещо дру­го за него. Тя се превръща в средство, а не в закон, в един друг начин, по който при­съствието на пределното го е грабнало, а не в единствения начин. И доколкото е пос­тигнал свобода от религията, той също така е постигнал и свобода за религията. Той е благословен в нея и е благословен извън нея. Той вече е отворен за пределното изме­рение на битието.

Затова – не бягай! Остави се да бъдеш грабнат и благословен!

__________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Паул Тилих е един от най-забележителните представители на протестантската теология и религиозна философия, причисляван към течението на така наречената диалектическа, или екзистенциална теология (заедно с К. Бард, Р. Нибур и други), противопоставила се през 20-те-30-те години на ХХ век на господстващото дотогава в протестантизма либерално течение и поставила си за цел да върне богословската мисъл към едно по-трагично и радикално християнско русло. Тилих е роден през 1886 година в Прусия (на територията на днешна Полша). Учил е теология и философия в университетите в Берлин, Тюбинген и Хале. Първоначално се ориентира по-скоро към философията и пише докторат, посветен на Шелинг. Повратен момент в биографията му е Първата световна война, в която той участва като доброволец – все още наивен монархист, патриот и ортодоксален лутеранин. Катастрофичният опит на войната обаче изменя, задълбочава и парадоксализира възгледите му, приближавайки ги до веровия радикализъм на екзистенциалната теология. Същевременно Тилих завързва тесни връзки с художниците-експресионисти, представителите на новия експериментален театър и въобще с авангардистите от Ваймарския период в Германия. 20-те и 30-те години са първият най-плодотворен период от творчеството му. Като преподавател по философия във Франкфурт той издава Религиозната ситуация на съвременността, оправдание и съмнение и други. В края на 1933 година. поради идването на власт на нацистите, Тилих приема поканата на Ню-Йоркската теологическа семинария (в Колумбийския университет) и се преселва в САЩ със семейството си. Отначало Тилих трудно се адаптира към чуждата култура и езикова среда, но след това преживява нов творчески разцвет (този път англоезичен). В САЩ Тилих пише и издава Теология на културата, Динамика на вярата, Християнството и срещата на световните религии. След войната през 1952 година излиза едно от най-ярките съчинения на Тилих Мъжеството да бъдеш (преведено и на български), а през 50-те, 60-те години е завършена и издадена крупната Систематическа теология. Паул Тилих умира на 22.10.1965 година.

Изображение: авторът, Паул Тилих. Източникhttp://www.yandex.ru

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Анализи и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s