ПАСТИРЪТ КАТО МОЛИТВЕНИК*

Архимандрит Серафим Алексиев

Увод

Светите отци определят молитвата като разговор с Бога и дишане на душата. С това те посочват висотата на молитвения подвиг и необходимостта от постоянно упражняване в него, защото както онзи човек, който е престанал да диша, е умрял, тъй и онзи вярващ, който е престанал да се моли, е мъртъв духовно.архиманрдит серафим алексиевСв. апостол Павел ни е оставил завета: «Непрестанно се молете» (1 Солуняни 5:17). Но нима това е възможно? — ще запита някой. То е не само възможно, но и абсолютно необходимо. Ако някой би ни казал: «Непрестанно дишайте!» — бихме ли му възразявали, че това е невъзможно? Не, разбира се. Защото ние чувстваме колко е необходимо дишането за поддържането на физическия живот у нас. Тъй и ония, които живеят духовен живот, не мислят да възразяват, че е невъзможна постоянната молитва, защото добре чувстват, че те имат духовен живот благодарение на непрестанната си молитва и че щом престанат да дишат с душата си, те загиват духовно.

Но как практически се осъществява непрестанната молитва?

Нека разсеем преди всичко едно недоумение. Да се молиш непрестанно, то не значи да стоиш от ранна сутрин до късна вечер в храма, или да се изправиш пред домашните си икони и да не мръднеш цял ден оттам. Непрестанната молитва се извършва не толкова видимо, колкото невидимо. Тя е един от най-възвишените скрити подвизи на душата. Тя е постоянно издигане на ума и сърцето към Бога. Тя е тайно въздишане за греховете. Тя е често повтаряне на спасителното Иисусово име. Тя е непрекъснато съзнание за Божието вездесъщие. Тя е вътрешно чувстване, че ние сме винаги пред Бога, в каквото и положение да се намираме, каквато и работа да вършим.

Непрестанната молитва е добре съвместима с много занимания, особено от физическо естество. Тя може и трябва да запълва преди всичко празните минути на нашия живот. Какво пречи например на вярващия човек, когато се движи из улиците или седи някъде и работи нещо с ръцете си, да си повтаря постоянно в ума тъй наречената Иисусова молитва? А тя се състои в следните няколко думи: «Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме грешния!» Какво пречи на онези, които и тая молитва намират доста дълга, да я съкратят до следните две слова: «Господи, помилуй!» Колкото и кратки, тия молитвени думи имат чудотворна сила! Те могат да изпълнят сърцето с умиление, да го раздвижат към покаяние, да го изпълнят с благодат. Те могат, особено ако излизат от дълбините на душата, да хвъркнат към небето, да преминат облаците, да стигнат до Божия престол и да измолят Божията милост за нас.

Непрестанната молитва е навик на благочестивите души. Те не могат без молитва, тъй както не могат без храна и вода. Цял ден те носят Бога в сърцата си. Вечер, когато си лягат, те заспиват с мисълта за Бога. И сутрин, когато се събуждат, пак Божието име изпълва душите им. Те са придобили чрез постоянното упражнение в непрестанната молитва дара да помнят винаги Бога.

Ако непрестанната молитва е дълг на всеки християнин, колко повече тя е дълг на онези, които са призвани да горят в непрекъснат молитвен подвиг пред Божия престол, като цял живот се молят не само за себе си, но и за другите!

1. ЛИЧНИЯТ МОЛИТВЕН ЖИВОТ НА ПАСТИРА

Пастир, който иска да има успех в своето свято дело като молитвен ходатай за вярващите миряни пред Бога, трябва преди всичко сам да води усилен молитвен живот. Пастирското служение е тъй поставено, че всеки свещенослужител, ще той или не ще, е длъжен да се моли. Всяко утринно и вечерно богослужение в храма, всяка неделна и празнична литургия, всяко извършване на св. тайнства или на разните треби е в основата си молитвено изправяне пред Господа, от Когото изпросваме разни милости. За да бъде общественото молитвено служение на пастира действено, за да може то като огнена стихия да обхване цялата енория, за да може то да зарази и увлече хладните често пъти миряни, необходимо е пастирът да се упражнява сам, у дома си, в своята скрита стаичка, в богомислие и молитвен подвиг.

Растенията затова имат живот, цъфтят и пред очите на всички дават плод, защото имат скрити в земята корени. Отсечете им корените, и ще изсъхнат и стъбла, и листа, и плодове. Само у онзи пастир външните молитвени прояви са действени, увличащи и заразяващи, който е пуснал молитвени корени в скритата стаичка на своя никому неизвестен домашен молитвен подвиг. Само онзи пастир дава дивни плодове на молитвено дързновение, който знае тайно да се моли пред Бога.

Оттук се вижда колко важен за общественото служение на пастира е неговият личен молитвен живот.

Но в какво трябва да се изразява този молитвен живот? – В много прости, но упорити ежедневни молитвени упражнения.

Събужда се сутрин пастирът, още в леглото се прекръства и с чувство на дълбоко благоговение казва: «Слава Teбе, Показавшему намъ светъ!» или: «Слава Тебе Боже, задето пак ми даваш да видя дневната светлина!». След това той става, умива се и се изправя съсредоточено пред иконите на домашната си църква, дето си прочита с благоговейно внимание всички утренни молитви от Каноника.

Първата му грижа след това е да отиде в храма, за да извърши там утринното богослужение. Той, да предположим, не заварва никого в храма. Но какво от туй? Значи ли това, че той не трябва да почете паметта на дневния светец? Значи ли това, че той има правото да злоупотреби с времето, което всички добри свещенослужители употребяват за утринно богослужение, и да го посвети на други занимания? Значи ли това, че той е освободен от задължението да се помоли за енориашите си, понеже те отсъствали? Но те са по това време на нивата, или по фабриките, или в учрежденията! Те там работят. С това изкарват прехраната си. А ние трябва да бъдем в храма и да се молим за тия, които са по нивите, фабриките и учрежденията. Защото това е нашата пряка работа! На тях се плаща да бъдат във фабриките, а на нас — да бъдем в храма. Плащат ли на чиновника, за да остави той канцеларията си и да отиде където си ще?

Ако ежедневно пастирът трябва да извършва утринното богослужение в храма, колко повече той е задължен на празник и в неделя да бъде на поста си! Тогава много хора чакат от него да задоволи религиозните им нужди. И ако той отсъства от храма, дали е на мястото си като свещенослужител?

Започнал деня с молитва, пастирът трябва през целия ден да бъде мислено с Бога. Каквото и да захване, където и да отиде, той трябва за всичко да изпросва Божието благословение. Преди всяко свое начинание пастирът трябва благоговейно да се прекръства и от сърце да се помолва. Например, ще си завъди пчели. Застава той пред Бога и смирено казва: «Господи, благослови моето дело! Нека то бъде за Твоя слава и за моя душевна и телесна полза!» Или му предстои да открие братствената година. Колко ще бъде хубаво, ако той преди обществения молебен тайно се помоли в своята скрита стаичка: «Господи, виждаш моята немощ! Помогни ми в тази моя благословена работа! Аз не мога нищо без Твоята помощ! Нека бъде всичко така, както Ти желаеш, за да се прослави Твоето свето име!» Седне ли пастирът да се храни, или стане от трапезата, той все трябва да свързва душата си с Бога в молитвено общуване. Тъй ще осъществи непрестанната молитва и ще изпълни апостолския завет: «Ядете ли, пиете ли или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете» (1 Коринтяни 10:31).

Когато пък надвечер удари църковната камбана, пастирът оставя всички други свои занятия, които е примесвал с молитва, за да извърши вечерното църковно богослужение и пак горещо да се помоли Богу и за себе си, и за ония, които са му поверени да ги води към спасение.

Вечер, преди лягане, той взима Каноника си и със смирение чете оттам молитвите преди сън. След това прекръства леглото си, стаята си, домашните си и с мир в душата се отдава на нощен покой.

И така всеки ден! И така цял живот!

Ако пастирът свикне с тая молитвена дисциплина, в скоро време ще придобие богат личен молитвен опит и със своя молитвен живот ще започне да заразява духовните си чада.

Бог е скрит за очите на човека: скрит не някъде зад облаците, не някъде зад звездите, а в непостижимото отвъд, което е в същност около нас и което като вечност обгръща времето с всичките събития в него. Бог е скрит за очите на човека. Но има едно средство, което Го открива. То е молитвата. Ако пастирът Го открие за себе си, ще започне успешно да Го открива и на другите.

Бог е недостъпен: не поради това, че е някъде много високо или далеко. Той е навсякъде. И все пак е недостъпен, защото е Дух. А ние се движим във физическия свят на материалните явления и неща. Бог е недостъпен. Но има едно средство, чрез което човек може да се доближи до Бога. То е молитвата. Ако пастирът е открил това средство и е успял да се доближи до Бога, ще приближи и цялата си енория до Него.

Бог е безкрайно свят и велик. А ние сме толкова малки, грешни и жалки, че не можем дори и да мечтаем да се уподобим на Бога. Но има едно средство, което не само ни издига до изгубеното подобие Божие, но ни и съединява с нашия Създател. Това средство е молитвата. Ако пастирът е съумял да се съедини чрез молитвата си с безкрайно светия и велик Бог, ще смогне и духовните си чада да съединява с Него.

Пастирът е Божи глашатай в тоя свят. Той е представител Божи в тая чужда страна. Дето отиде той, напомня за Бога. Дори и малките деца, като видят свещенослужител, свързват явяването му с представата си за Бога. Колко често се е случвало по улиците съвсем мънички дечица да казват на срещнатия свещеник: «Дядо Боже».

Ако ние имаме богат духовен и молитвен живот, ще бъдем добри глашатаи Господни. А ако нямаме такъв живот, хората скоро ще почувстват, че ние не сме Господни, а само лицемерно се представяме за Божии представители, когато в същност живеем съвсем по светски.

Много хора жадуват за Господа. Пастирът е предназначен да утолява религиозната жажда на хората. Истинският пастир е извор на духовно-религиозни удовлетворения. Но недобрият пастир причинява само дълбоки разочарования. За един жаден пътник няма нищо по-лошо от чешма, към която той се е устремил отдалеч с надежда там да утоли жаждата си, но която отблизо се е оказала суха. За вярващата душа такава суха чешма е пастирът без личен молитвен живот.

А каква благодат се лее от душата на пастира, който постоянно е в молитвено общение с небето! «Из неговата утроба — както е речено в Писанието — ще потекат реки от жива вода» (Иоан 7:38).

2.«ТРАПЕЗИТЕ» ИЛИ МОЛИТВАТА?

Молитвата е най-същественото задължение, най-благодатното занятие и най-резултатното дело на истинския пастир. Наред с проповедничеството то е върховна обязаност на заместниците на Христовите апостоли, и нищо друго, колкото и важно да се вижда то, не бива да го измести или замести.

Когато се уголемила първата християнска община в Ие­русалим и имало голяма нужда от специални лица, които да се грижат за братските трапези, апостолите свикали множеството ученици и им казали следните знаменателни думи: «Не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите. Затова, братя, погрижете се да изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени с Дух Свети и с мъдрост, които ще поставим на тая служба, а ние постоянно ще пребъдваме в молитва и в служба на словото” (Деяния апостолски 6:2-4).

«Трапезите» или молитвата? – Ето проблемът, пред който са били поставени някога светите апостоли. Същият проблем стои поставен и пред мнозина днешни свещенослужители.

Някои наши събратя се оплакват, че нямали време за молитва, защото трябвало да се грижат за «трапезите» си! Те не отиват сутрин и вечер в църква за извършване на ежедневното богослужение, защото са или на нивата, или при пчелите, или на лозето… Те се грижат за трапезите си! Някои дори и в неделен ден, и в празник не служат в църква, защото се занимават със стопанствата си. Те се грижат за трапезите си!…

Никой не отрича, че трябва да се грижим и за трапезите си. «Който не иска да се труди, не бива и да яде» (2 Солуняни З:10), казва същият св. апостол Павел, който ни е оставил и заповедта за непрестанната молитва. Леността е един от смъртните грехове. Трудът е благословен от Бога дълг на всеки човек. И тъй, грижата за трапезите е нещо напълно законно и необходимо. Но всички свещенослужители ще се съгласим, че е много погрешно — в грижите за трапезите да забравим молитвата и службата на словото.

«Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде» (Матей 6:33) е казал нашият Спасител.

Когато човек търси голямото, постига и малкото, тъй между другото. Но ако се улиса по малкото, никога няма да постигне голямото и великото. Ако търсим царството на Бога и Неговата правда, Бог няма да ни остави гладни и голи. Той знае, че имаме нужда от всичко това. А и нашата служба е тъй сложена, че когато обслужваме хората в духовните им нужди, получаваме материални блага. Но ако се устремим само към материалното, ще загубим рано или късно и него, а и царството Божие не ще наследим. Свещеници, които са се пристрастявали към парите и са искали от енориашите си високи такси, са способствали да се опразнят църквите им. Тъй те, загубвайки царството Божие, са накърнявали и доходите си.

Най-безкористният свещеник – отец Иоан Кронщадски – който никога не е ламтял за пари, а цял живот само към царството Божие се е стремял, е имал най-много пари в ръцете си. Милиони рубли са минавали през него. А той ги е раздавал на нуждаещите се. Ето какво разказват очевидци за него. След една литургия в Андреевския събор, дето отец Иоан Кронщадски служел, някоя си жена подала на отец Иоан плик с пари. Без да разпечатва плика, той го предал на друга жена, която била бедна и стояла наблизо. Онази, която пожертвала парите, направила движение, за да хване отец Иоан за ръката и извикала: «Отче, та там имаше три хиляди рубли!». На това той спокойно отговорил: «Те са ѝ нужни[1]»

Много са били случаите от подобен род в живота на отец Иоан Кронщадски. Той не е имал особени лични средства, а е носел все копринени раса, подаръци от многочислените му почитатели. Над него са се оправдали думите на апостола: «Нямаме нищо, а всичко притежаваме» (2 Коринтяни 6:10).

Велик е Божият промисъл с ония, които са се предали в Божиите ръце!

Над село Сапарева баня, Станкедимитровско, в една красива гънка от северните разклонения на Рила се крие манастирчето «Св. Стефан». В него се е подвизавал преди десетина години един постник на име Теодосий. Той живял там с послушника си. Когато се възобновявало манастирчето, монах Теодосий и послушникът му изпитвали такава немотия, че намислили да бягат оттам. Вечерта се сговорили на другия ден да напуснат и си събрали багажа.

През нощта монах Теодосий се събужда, вижда светлина на мястото, дето е била църквата и чува такова дивно пеене, каквото никога друг път на земята не бил чувал. Той събудил послушника си и му казал: «He! Оттук няма никъде да мърдам! Това място е благословено…» И разказал какво видял.

След известно време идва в манастирчето един селянин, натоварил магарето си с храни, и се изправя пред монах Теодосий. «Тая нощ – обяснил той – ми се яви на сън един светъл млад мъж и ми заповяда да ви докарам малко храна, понеже сте били гладни».

Заплакали двамата обитатели на манастира и благодарили на Бога и на св. архидякон Стефан за дивната небесна грижа.

Монах Теодосий останал да се подвизава в манастира и там завършил живота си. Той е погребан зад олтара на църквичката.

Господ не е оставил никого от Своите раби. Ако Той и за мушичките се грижи, ако и врабчетата храни, колко повече за нас ще има грижа! Но… ние сме, за съжаление, маловерци! Сам Сърцеведецът ни обвинява в това, като казва: «Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и Вашият Отец небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?… Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякьл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!» (Матей 6:26-30.)

Какво ни помагат нашите непрестанни и маловерни грижи само за трапезите? Пак боледуваме, пак умираме. А ако сме усърдни в молитвата, как добре ще изпълним дълга си като свещенослужители, молитвени ходатаи за другите и как ще угодим на Господа! Тогава Бог и временното ще ни даде, и вечното ще ни подари!

И тъй, «трапезите» или молитвата? Какво ще предпочетем?

Да вземем твърдо решение: непременно молитвата! Защото молитвата ще осигури и трапезите, а трапезите, ако върху тях сложим ударението, ще осуетят не само молитвата и спасението ни, но ще направят бедни и трапезите ни.

З. МОЛИТВАТА – ОРЪЖИЕ В БОРБАТА НИ

Антоний, митрополит Киевски и Галицки, казва: «По учението на отците, само онзи иерей е истински пастир на Православната църква, добър борец и победител, който със своя дух живее в горния мир, а тук се явява като че е гост оттам. Силата или средството, което пренася човека от единия мир в другия, е молитвата».

А между туй младите хора, които се готвят за свещенство, са готови за всеки вид самоотвержени подвизи, но кьм молитвения подвиг се отнасят обикновено с отегчение. Той им се вижда нещо остаряло, скучно, почти безполезно. Тях ги привлича общественият подвиг, борбата и животът. Може би от тая особеност на тяхното настроение се обуславя понякога туй, че те предпочитат светската служба пред свещенството с неговите религиозни церемонии, с безкрайните служби, правила и поклони.

Всьщност подобно противопоставяне на обществения и молитвения подвизи е плод на заблуда: добрият християнин не би разделил първия от втория. В Свещеното Писание се говори за молитвата именно в такива случаи, когато се противопоставят два борещи се един против друг свята. Такива са: молитвата на пророк Илия в борбата му с жреците на Ваал, чудесната победа на трите отроци във Вавилон, която те удържали чрез молитвата в огнената пещ[2]» и пр. и пр.

Кой Божи угодник не е бил борец в живота? И кой не е прибягвал към молитвата като към силно оръжие, с което могат да се рушат твърдите крепости на врага и да се спечелва победа? А молитвата представлява велика сила, стига само човек да умее да я упражнява. Това е доказано хиляди пъти. В това ще ни убеди и обстойното разглеждане на молитвата като оръжие в нашата духовна борба.

Кои са враговете, срещу които трябва да се борим?

Те са няколко категории:

а)Св. апостол Павел определя първите и най-главни наши врагове със следните думи: «Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата. Заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и като надвиете всичко, да устоите… Вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово; с всяка молитва и просба молете се духом във всяко време и старайте се за същото това с всяко постоянство и молба за всички светии» (Ефесяни 6:12-18).

И тъй, първата ни борба е против бесовете, враговете на нашето спасение. Който иска да има успех в тая борба, трябва да грабне пламенното оръжие на молитвата и към нея да прибавя другите подвизи на духа. Сам Спасителят казва за демоните: «Тоя род не излиза освен с молитва и пост» (Матей 17:21).

Молитвата е огнена ограда около вярващата душа. До такава душа демоните не могат да се приближат. Колкото по-силна е молитвата, толкова по-слаби са демоните. Много свети отци са лекували бесновати с огнената си молитва, тъй както е вършел това и Сам Иисус Христос.

б)Но нашата борба е и против личния наш грях.

Как ще се справим с личния си грях, който е по-страшен за нас от всеки външен бяс? Защото никой демон не може насила да ни погуби. Той може само да ни съблазнява и примамва към грях. Но да ни грабне ръката и да ни насили да откраднем, това той не може. Също не може да ни застави да извършим какъвто и да било друг грях. Ако все пак извършим грях, виновни ще бъдем сами. Защото никой не ни принуждава да вървим по пътя на злото.

Демоните следователно, колкото и зли, не могат помимо нашата воля да ни погубят и отделят от Бога. Те, напротив, често са били причина и повод за много Божии угодници да се подвизават против тях по-усилено и да бъдат удостоявани с повече награди в царството небесно. А грехът, който ние доброволно сме извършили, напълно ни погубва и отделя от Бога.

Какво трябва да правим, за да не паднем в бедата на греха?

Иисус Христос ни казва: «Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение» (Матей 26:41).

Както е известно, грехът се ражда от лошите помисли. А молитвата е в състояние да прогони лошите помисли и да осуети греха. Св. Исаак Сирин съветва: «Принуждавай себе си към непрестанния труд на молитвата пред Бога, в сърцето си, което носи чист помисъл, изпълнен с умиление, и Бог ще запази твоя ум от нечистите и скверни помисли[3]»

Изкушенията на душата могат да бъдат оприличени, поради тъмната си природа, на тъмни нощни хищници. А молитвата е светъл лъч, който озарява и най-мрачните кътчета на душата. Когато се молим, ние изпълваме със светлина сърцето си и естествено прогонваме оттам хищниците на мрака — изкушенията и греховете.

в)Най-сетне нашата борба е и против чуждия грях. Вижте на какво е заприличал животът – на зверилница! Всички воюват против всички! А от това не стават по-добри нравите на хората. Напротив, по-лошо става. Всеки се възмущава от чуждия грях и се чувства призван да се бори с него. Но поради това, че хората не знаят как да оперират с чуждия грях, вместо да го излекуват и премахнат, те още повече го увеличават. Как се борят обикновено хората с греха? – Чрез осъждане недостатъците на ближните, чрез клюки, доноси, клевети, отмъстителност и пр. Но може ли да се гаси пожара с бензин?

Нашата грешка е, че ние заради греха намразваме и грешника. А светите отци съветват: мрази греха, а не грешника! Мрази робството, а не поробения! Кой добронравен човек не изпитва състрадание към робите, ненавиждайки робството? Тъй би трябвало да състрадаваме на ония, които грешат, защото те са поробени от сатаната.

Ние не умеем да се справяме с чуждия грях, защото не умеем да обичаме съгрешаващите и да се молим за тях.

Ех, ако бихме почнали всички да се молим един за друг от сърце и с любов, как бихме си помагали взаимно в изкореняването на греха! «Молете се един за други, за да се изцерите» (Иаков 5:16) – съветва ни словото Божие. Ако усвоехме тайната сила на молитвата, ако се молехме един за друг, ако тъгувахме за съгрешаващите, ненавиждайки греха, ние бихме помагали на ближните си да излязат от бедата на греха.

Каква сила е молитвата за побеждаването на чуждия грях, нека оставим да ни каже следният пример.

Двама бивши приятели изпаднали в смъртна вражда. Единият от тях скоро се опомнил, но не знаел какво да направи, за да се помири с врага си. Посъветвали го да се обърне към енорийския свещеник с молба да поменава на 40 литургии наред името на врага си на св. Проскомидия. Той така и направил. След 40-та литургия непримиримият идва при бившия си приятел и му казва: «Дай да си подадем ръце! Не мога вече да понасям това. Вече повече от месец все ти си ми пред очите: де стана, де седна, все твоят образ ме преследва!»… Тогава двамата врагове се прегърнали и опростили.

Но ние имаме в тоя живот освен отрицателните задачи да се борим с враговете си – с бесовете и греховете – още и една велика положителна задача – да постигнем спасението на душите си, което е все едно да влезем в Царството небесно.

Но Царството небесно е нещо тъй високо! Как може човек да се издигне до него? Где да намери стълбата, която извежда в рая?

Стълбата е молитвата. Ето какви чудни думи казва по тоя повод св. Исаак Сирин: «Постарай се да влезеш в твоята вътрешна килия (чрез молитвата – в ск. м.) и ще видиш небесната килия. И първата, и втората е едно; през един вход влизаш и в двете. Стълбата за Небесното царство се намира вътре в тебе: тя съществува тайнствено в твоята душа[4]»

Ех, да ни удостои Господ с тази велика благодат да бъдем още през земния си живот на небето! Колко извори на радост биха забликали у нас! Небето би ни станало близко, родно. Защото, по думите на св. Исаак Сирин, то е вътре в нас: «Небето се намира вътре в тебе, ако ти си чист; в самия себе си ти ще видиш ангелите и светлината им, а с тях и в тях и техния Владика… Съкровището на смиреномъдрия е вътре в него: то е Господ![5]».

Който чрез молитвата се е издигнал до Бога и е станал жител на небето, той живее в тоя свят като поданик на горния мир. Такъв човек е в света, но не е от света, защото Господ го е избрал от света, според думите на Евангелието (Иоан 17:11, 15, 18; 15:19). Бог желае ние да живеем в света, но да не живее светът в нас, за да можем и себе си, и другите да спасяваме. Мястото на лодката е във водата, но водата не бива да е в лодката. Ако водата навлезе в лодката, тя потьва заедно с хората в нея. Тъй е и с нас: ние, пастирите, сме лодки сред потопа от грехове в тоя свят. Ако мътните води на греха нахлуят в нас, ако светът със своите вкусове и желания навлезе в душите ни, настъпва гибел и за нас, и за пасомите ни.

Ние, свещенослужителите, би трябвало да живеем в тоя свят като водолазите. Когато един водолаз се потопи в морето, за да търси на дъното му бисери, диша през една дълга тръба въздуха на горния свят. Тъй също и ние през дългата тръба на молитвата, достигаща до вечния Бог, трябва да вдишваме благодатта на Светия Дух. Тогава, живеейки в света, но дишайки чрез молитвата въздуха на Божията благодат, ще се предпазим от удавяне в греховете на този свят, ще намерим перлите на спасението – скъпите в Божиите очи човешки души – и ще ги представим пред Бога.

4. МОЛИТВАТА – ОПОРА НА ВЪТРЕШНИЯ НИ ЖИВОТ

Пастирът е често самотник в енорията си. Случва се да не го разбират църковните му настоятели, помощниците му, близките му, та дори и домашните му. А колко е трудно да носиш кръста на високото пастирско служение в самота! Кой ще даде на пастира твърдост в неговия труден обществен подвиг? Кой ще го подкрепи да не се обезкуражи? Кой ще му даде сили, за да продължи благословеното си дело? Това може да стори само молитвата.

Пастирът е длъжен да носи на духовните си плещи цялото свое паство. А това е една огромна тежест. Колкото по-добър е един пастир, толкова по-силно чувства тежестта на своя велик душепастирски дълг. Има, за съжаление, пастири, които не чувстват никаква тежест на плещите си. Тям е сравнително леко, защото те не мислят постоянно за пасомите си. Те не са понесли духовните си чеда в своите духовни обятия, не живеят с техните скърби и болки, за да усещат постоянната тежест на чуждите немощи в своето пастирско сърце.

Но истинските пастири! – О, как те страдат при всеки грях, сторен от техните духовни деца! О, как те преживяват маловерието, равнодушието и безгрижието на своите пасоми по отношение на спасението! Как се теготят те от всеки чужд порок и беззаконие! Те милеят за спасението на всекиго. Затуй ожесточението на духовните им чеда ги гнети. Те се чувстват духовно самотни сред духовните си деца.

Такава е била съдбата на всички велики пастири и учители. Ето случаят с Моисея. Колко благодеяния извършил той на еврейския народ! Извел го от Египет, освободил го от тежко робство, дал му десетте Божии заповеди, измолил му от Бога манна в пустинята и му посветил цял себе си. Но народът бил все недоволен и роптаел. Тогава Моисей изплакал в следните думи мъката на своята духовна самотност пред Господа: «Защо мъчиш Твоя раб? И защо не намерих аз милост пред очите Ти, та сложи върху ми бремето на целия тоя народ?… Сам аз не мога да нося целия тоя народ, защото е тежък за мене» (Числа 11:11-14).

Но в молитвата си Моисей се подкрепял за нови подвизи. Той получавал след всяка молитва Божията помощ и тъй успял да изведе докрай трудното си дело на Божи пратеник сред непокорния еврейски народ.

И св. пророк Илия (3 Царства 19 глава), и св. пророк Иеремия (15:17-20) са били самотници при изпълнение на своето велико пророческо служение. И св. апостол Павел се е оплаквал от самотността си. Той пише на любимия си ученик Тимотей: «При първата моя защита никого нямаше при мене; всички ме оставиха. Дано им се не вмени за грях!»

Той безспорно се е молил усърдно в своята изоставеност. Какъв е бил резултатът от тая молитва, се вижда от следващите думи: «Но Господ застана пред мене и ме укрепи, та чрез мене да се утвърди благовестието, и да чуят всички езичници; и аз се избавих от устата на лъва» (1 Тимотей 4:16-17).

Какво удивително има в това, че се чувстват великите Божии служители самотни, щом Сам Пастиреначалникът Иисус Христос е изпитал ужаса на тая пълна самота в страшните дни на Своите страдания, когато е извършил изкупителното Си дело: «Ето настъпва час – казва Той – и настана вече, да се разбягате всякой у вас си, и Мене самичък да оставите». Непосредствено след тия думи обаче Той добавя, за да насърчи всички Божии самотници през вековете: «Ала Аз не съм самичък, защото Отец е с Мене» (Иоан 16:32 ).

Колкото по-издигнат е човек нравствено, толкова по-самотен се чувства в тоя свят, който целият лежи в злото (Иоан 5:19). Най-самотни са най-високите върхове. Но до тях е най-близо небето! Ето утехата!

___________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1954, кн. 2-3, с. 34-51. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. И. К. Сурскiй, Отецъ Iоаннъ Кронштадтскiй, т. I, Белградъ, 1938, с. 39.

[2]. Митрополитъ Антонiй, Пастырское богословiе, Харбинъ, 1935, с. 63-64.

[3]. Отечник, СП, 1880, с. 244.

[4]. Отечник, СП, 1880, с. 244.

[5]. Там, с. 246-247.

Изображение: авторът, архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източникhttp://pravoslavie.domainbg.com.

Следва…

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Пастирско богословие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s