ЩЕ ИМА ЛИ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ПОМАШКИ ЕТНОС И ПОМАШКА НАЦИЯ ПРЕЗ XXI ВЕК?*

Стоян Танев

Доц. д-р Стоян ТаневПрез 1993 година историкът Бранко Давидов, българин мохамеданин от Смолян, публикува статия със заглавие „Етническа категория ли са „помаците[1]“. Авторът на статията дава научнообоснован отрицателен отговор на този съдбовен за българската държава и нация въпрос. С неоспорими научни факти и солидна логическа аргументация той доказва българския етнически произход на българите мохамедани и тяхната принадлежност към българската нация. Тези наши сънародници са съставна част от научно доказаната етнологична характеристика на българските земи още в пределите на Първото и Второто българско царство и по време на вековното византийско и османско владичество. Те са наши съотечественици в териториалното пространство и по време на новосъздадената самостоятелна българска държава от Освобождението през 1878 година до края на XX век, включвайки и първото десетилетие на XXI век, а в по-далечна перспектива и следващите векове. През отминалото досега продължително и драматично за българите мохамедани историческо време, въпреки чуждия османски гнет и недостатъчно цивилизованата политика на българските държавни институции към тях след премахването на османското господство, те в своето мнозинство запазват българското си етнонационално самосъзнание, говорят на своя майчин и бащин език, изпълняват български народни песни, прилагат християнски ритуали и обичаи, имат традиционно добро съжителство с българите християни, показват приобщителни тенденции и реалности към българската нация[2].

Според Бранко Давидов над 8,000 български и чуждестранни документи, в това число и османо-турски, потвърждават процесите на помохамеданчване, османизиране и турцизиране на много българи и техните семейства. Процеси, продължени в Република България с действията на етнополитическата и етнорелигиозната антиконституционна партия на българските турци, наречена Движение за права и свободи (ДПС). Тази авторитарна и поради това недемократична партия, начело с Ахмед Доган с административен, икономически, религиозен и други форми на политически диктат, при бездействието на българските официални власти, турцизира за 20 години само в Югозападна България 31,857 българи мохамедани[3].

Турцизирането на обикновените българи мюсюлмани като трудови и социални низини става освен чрез добре отработената и последователно прилагана система на натиск от ДПС и чрез овластяването на представители на тяхната интелигенция с висши административни постове в централната изпълнителна власт и с чиновнически длъжности в общините и селата с българомохамеданско население. Някои българомохамедани са включени в ръководните органи на Движението за права и свободи. Тази етнократична кадрова политика на Движението за права и свободи се осъществява с голям успех вече двадесет години, защото споменатата етнорелигиозна партия се възползва от дълбоко вкорененото ислямско религиозно чувство у българите мюсюлмани. Ахмед Доган, досега несменяем лидер на Движението за права и свободи, още от началото на 90-те години на XX век определя за себе си и за своята партия следната най-важна политическа мисия и стратегическа цел: с всички позволени и непозволени средства у „помаците да се изгради турско самосъзнание“ и да бъдат приобщени към турската държава и нация. За да постигне своята цел той и неговото обкръжение се възползват както от въздействието на турската официална, легална и конспиративна външнополитическа пропаганда върху съзнанието и чувствата на българите мохамедани, така и от бездействието на намиращата се в състояние на разпад българска държава[4].

От Движението за права и свободи и от Република Турция на българите мохамедани се внушава, че те са родопски турци, помашки турци. Усилията на Движението за права и свободи да създаде още по-голяма партия на турците в България като членска и електорална маса и единна мюсюлманска общност чрез привличането на българите мохамедани все още не дават очакваните резултати. Около 140 000 българи мохамедани отказват да се подчинят на натиска на Движението за права и свободи за турцизиране[5]. При невъзможността на Ахмед Доган и на елитното му обкръжение да реализират своята стратегическа цел по отношение на българите мохамедани, тоест да ги превърнат чрез мюсюлманската религия в етнически турци, водачите и партийният апарат на Движението за права и свободи търсят, намират и предлагат друга алтернатива. Тази алтернатива е: обявяването и обособяването на българомохамеданското население за самостоятелен помашки етнос, който също би могъл чрез учредяване на нова етнорелигиозна и етнополитическа помашка партия да има политическо представителство във висшите държавни органи на Република България и в местните органи на държавното управление.

Наистина евентуалното създаване на паралелна етнорелигиозна българомохамеданска партия отнема етнополитическия монопол на Движението за права и свободи върху всички мюсюлмани в съвременна България. Учредяването на такава партия означава отново да бъде нарушена Конституцията на Република България. Основаването на Движението за права и свободи е правен абсурд, но фактическото му легитимиране от Конституционния съд с одобрението или примирението на парламентарно представените български десни и леви партии подхранват надеждата у някои представители на българомохамеданската светска и религиозна интелигенция, сред която има и бизнесмени, също да заемат ключови позиции във властта на централно, регионално и локално ниво чрез собствена помашка партия. Такава потенциално възможна промяна в партийно-политическата структура на досегашния български етнически модел не е в полза на Движението за права и свободи. За неговите лидери обаче е по-важно появата на нова така наречена помашка партия като още един антиконституционен етнорелигиозен и етнополитически субект, който без съмнение  ще бъде във вреда на българската държава и нация. В косвен интерес на Движението за права и свободи е да изчезне от българското публично пространство, от науката и политиката научнообоснованото терминологично словосъчетание българи мохамедани и да влезе в употреба лишеното от научно обяснение многозначното самоназвание „помаци“. Образуването на помашка партия би било не само в разрез с конституционната забрана да има етнорелигиозни партии в българското общество, но е действително още по-голяма заплаха за националната сигурност и идентичност, териториалната цялост и държавния интегритет на Република България.

През 90-те години на XX век и особено през първото десетилетие на XXI век все по-често сред българите мохамедани се лансира антинаучната теза, че те са отделна етническа общност със собствено наименование „помаци“. Това название и самоназвание е извадено от забравата първоначално като локално, а сетне и като регионално прозвище. Относително обособени и компактно живеещи в региона на Родопите, така наречени „помаци“ в миналото са непознати или недостатъчно познати на широки слоеве от българската общественост, която проявява безразличие към тяхното минало, настояще и бъдеще. Много българи, между тях държавници и учени, които не са имали възможност да общуват с българите мохамедани или имат случаен досег с тях, също ги наричат „помаци“. Те не подозират, че в това наименование има отрицателно-оскърбителен и язвително-унизителен смисъл и то е символ на изостаналост, примитивизъм и консерватизъм. Мнозина български учени – историци, етнолози, философи, социолози и особено журналисти забелязват негативния пейоративен оттенък в названието „помаци“, но го използват в своите публикации. По такъв начин те съзнателно го утвърждават както в науката, така и в общественото съзнание с технологията на приложната етнология[6].

Самоназванието „помак“ и названията „помаци“ възникват в индивидуалната и колективната родова памет на българите мохамедани преди няколко века назад във времето на османското имперско владичество. Това е време на драматични за едни, а за други наши сънародници трагична промяна в тяхната историческа съдба. Приемането на чуждата вяра и на чуждата именна система с насилие или доброволно от много българи християни е отразено в голям брой наши и османо-турски документални свидетелства. Този продължителен процес на ислямизация неизбежно намира място също в родовата и семейната памет, която се обогатява с разкази и спомени и се предава от поколение на поколение. В така наречената наративна, устна история има елементи на легенди и предания, породени от травмираното емоционално състояние на онези, които ги сътворяват. Най-същественото в тези устни разкази е преобладаващото усещане и предпочитание на локалното минало на селището, рода, семейството или на отделната човешка личност. Впоследствие тези самоназвания проникват в българската локално-популярна книжнина, а и в научната историческа, етноложка и друга литература. Самонаименованието „помак“ и наименованията „помаци“ придобиват характер на „научен“ и литературен термин[7].

Какви са най-разпространените и най-често използваните с прекомерна доверчивост схващания или по-скоро версии за произхода на термина „помаци“? Приема се, че това наименование произлиза от думата „помъчени“, което съответства на реалната османска властова държавно-политическа практика българите християни насила да приемат исляма. Другото обяснение е свързано с конкретни изолирани случаи на подпомагане на османската войска или администрация от българи, тоест от думата „помоци“ – помагачи. Третата версия е, че мнозина българи са подмамени или помамени от османските нашественици да приемат мохамеданската вяра срещу някакви привилегии или облаги. В народната етимология има още едно обяснение с глагола „помятам се“, който в  родопското и македонското наречие означава да се откажеш от нещо, тоест в случая от християнската си вяра[8].

Както в нашето съвремие, така и в отминалото историческо време терминът „помаци“   не обхваща всички българи мюсюлмани в Централна и Западна Македония, където те са известни с названията торбеши, аповци. В други краища на българското етническо землище българите мохамедани имат други названия: ахряни, бабечене, мърваци, дилсъзи (тоест безезични, защото не знаят турски език), потурнаци, мияци и други. Използването на термина „българи мюсюлмани“ се налага и поради неговата научна коректност, прецизност и универсалност. Този термин включва и онази част от мюсюлманското население с български етнически произход, която принадлежи към т. нар. алианско или шийтско направление в исляма. Мнозинството от българите мюсюлмани изповядва сунитския ислям. В някои селища покрай южната ни граница и на територията на Гърция обаче има една малка група от тях, която изповядва шиитската форма на тази религия. Следователно терминът „мюсюлмани“ е по-обобщаващ от названието „мохамедани“. Още повече ,че за голяма част от това население в днешна България този термин „мюсюлмани“ се ползва и със статута на самоназвание. Трябва да се вземе предвид още едно важно съображение от принципно религиозно естество. В термина „българи мохамедани“ присъства името на пророка Мохамед, а не името на Бога. Това противоречи на основното послание на исляма: да се почита единствено Бога – Аллах, а не неговия пророк[9].

Терминът „българи мохамедани” е въведен в българската историческа и друга книжнина след Освобождението през 1878 година. Оттогава досега, през изминалите вече 130 години, този термин присъства трайно в българската историография, в общественото съзнание на българите и в тяхната историческа памет. Според българските и по-голямата част от чуждестранните автори българите мохамедани са автохтонно население, което приема исляма, запазвайки своя български език. Затова те го определят като българско по отношение на етнонационалната му принадлежност и като мюсюлмани поради неговата променена вяра. Терминът „българи мохамедани“ не го разграничава по етнически признак от останалите българи православни християни, католици или протестанти и съответства на религиозните чувства на това население. Научната терминологична прецизност изисква използването на етнонима „мюсюлманин“. С придобитата гражданственост и по-широката популярност паралелният етноним „българи мохамедани“ може да се използва и все още се използва в науката, в официалните слова и в говорната практика[10].

В съвременна България, особено в края на XX и началото на XXI век, има достатъчно научни основания терминът „помаци“ да бъде заменен с термина „българи мохамедани“ или с „българи мюсюлмани“. Въпреки солидната научна аргументация за повелителната необходимост от използването в научните изследвания и в публичната реч на наименованието българи мохамедани или българи мюсюлмани много автори налагат и утвърждават съвсем съзнателно и целенасочено в свои статии и монографии, а също и в медийното пространство локално-регионалното прозвище – ироним „помаци“. Кои са тези автори?

Типологичното им подреждане в няколко групи се основава на различни признаци. Според признака национална принадлежност се очертава групата на българските, балканските (турски, гръцки, македонски, албански), европейските (австрийски, германски, френски, английски и други) и американски (САЩ) изследователи. По друг признак – религиозна и нерелигиозна принадлежност, авторите са представители на религиозната и на светската интелигенция. Според още един признак – качеството на техните публикувани работи, авторите се делят на професионалисти и дилетанти. Според научната им специализация в различни научни области тези автори са историци, етнолози, философи, социолози, политолози, юристи, филолози-езиковеди, фолклористи, етнопсихолози, писатели, журналисти и други.

Псевдонаучната теза за българите мохамедани като отделна етническа общност с възобновеното прозвище „помаци“ е по-деструктивна от всички останали подобни версии, защото тя е по-лесно възприемана от нашите сънародници в Родопите, в Тетевенския край, в Шуменско и в други райони на България. В днешната етносоциална и етнополитическа действителност в нашата страна е по-лесно да се внуши на образования съвременен българин, изповядващ исляма, че той може да потърси своите родови корени в някаква регионална етническа общност, отколкото да бъде убеден, че по своя произход е турчин, арабин, грък или „македонец[11]“. В тази посока още по-лесно могат да бъдат манипулирани по-малко образованите и необразованите българи мохамедани. От това специфично обстоятелство се възползват представители на българомохамеданската религиозна и светска интелигенция – Мехмед Дорсунски (богослов) и Хюсеин Мехмед (историк). За книгата на Мехмед Дорсунски „История на ахряните (помаците)“ без място и година на издаване се появи съкрушителна рецензия, написана и публикувана от чл.-кореспондент проф. д.и.н. Страшимир Димитров в списание „Rhodopica“[12]. За неграмотно написаната и вече отпечатана книга на Мехмед Дорсунски, изпълнена с абсурдни и тенденциозни твърдения за арабския произход на българите мохамедани е публикувана още една отрицателна рецензия от доц. д-р Георги Митринов[13]. Съвременните фалшификации на българския етнически произход на  българите мохамедани, съставляващи главното в антинаучното пропагадно-текстово изложение в брошура на доц. д-р Хюсеин Мемишоглу за историческото минало на помаците, в книга на Петър Япов за помаците и в книга на Хюсеин Мехмед за помаците в Мизия, Тракия и Македония, са предмет на аргументирана научна критика в публикация на доц. д-р Христо Гиневски[13а]. Научно-критични опровержения на измислиците и заблудите на Мехмед Дорсунски за наличие на богато културно наследство на арабски, персийски и османски език сред помаците, за доброволното приемане на исляма от тях без всякакво насилие има и в научната монография на проф. д.ф.н. Сергей Герджиков, преподавател във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски[14]“. Книгата на Хюсеин Мехмед е със заглавие „Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония“, отпечатана през 2007 година в София. За неговата книга, представена като „научно“ изследване, но „забележителна“ с професионалната безпомощност и триумфиращата посредственост на автора, проф. д.и.н. Петър Петров публикува с основание научно аргументирана, напълно отрицателна и обстоятелствена рецензия в списание „Родопи“ и в списание „Македонски преглед[15]“. Тези две книги са предмет на научна критика с добре обоснована отрицателна оценка в научна публикация на автора на настоящата статия[16]. Поради това в нея не се налага да правя отново негативни научнокритични анализи, констатации и изводи върху съдържанието на посочените некомпетентно написани книги и на тенденциозните цели и внушения на техните автори.

Наложително е обаче да се вгледаме внимателно в текста на нови книги с автори българи мохамедани, които се самоопределят като помаци. Тъкмо затова тези книги можем да отнесем към така наречената „помашка книжнина“. Една от тях е книгата „Абланица през вековете“ с автори Ибрахим Имам и Сенем Конедарева, издадена в Абланица през 2008 година. Те заявяват публично своята принадлежност към помашката общност в границите на съвременната ни държава, фалшифицирайки истината за произхода на българите мюсюлмани. Според Ибрахим Имам и Сенем Конедарова населението на Родопите и родното им село Абланица, разположено на 22 километра югоизточно от град Гоце Делчев, приема исляма от арабските завоеватели и владетели на Балканите още преди идването и настаняването по тези български земи на османските нашественици. Тяхно е внушението, че местното население в Родопите приема исляма за своя религия доброволно, която никога, никъде и от никого не е налагана с огън и меч. „По време на османското присъствие в България** – пишат Ибрахим Имам и Сенем Конедарева, – родопското население (наричано помаци) продължава да живее пет века в пределите на империята, заедно и мирно с османлиите – сменяйки се поколение след поколение, осигурявайки си прехраната по тези земи с труд, развивайки своите култура, морал и етика[17].“

Двамата автори възприемат и представят помаците в рамките на Османската империя като носители на една и съща религия с управляващите ги османци, поради което имат почти равни права с османските завоеватели. Заедно с тях те участват активно в управлението на империята, във войската и администрацията. Тъкмо поради това обстоятелство според Ибрахим Имам и Сенем Конедарева, християнските им съселяни и земляци ги наричат помагачи на османската власт. Споменатите автори признават, че точната етимология на думата „помак“ („помаци“) не е ясна и има различно тълкуване. Те обаче приемат и утвърждават еднозначното обяснение на думата „помагачи” с нейното  видоизменяне в „помаачи” и „помаци”, което може да произлиза и от думата „мъка”, „мака”, тоест помъчени при приемането на мохамеданската вяра с насилие, а то е документирано в много писмени източници, се премълчава от авторите. Разбира се, то се премълчава, защото те приемат за абсолютна истина схващането за доброволното ислямизиране на българите християни. Днешното население на Родопите е предимно мюсюлманско и според тези автори следва да бъде наречено помаци, тъй като наименованието българомохамедани е остаряло, наложено от комунистическия режим и мразено от помаците. Необходимо е да се припомни на авторите, че използването на етнонима българи мохамедани в българската историческа наука, в националната ни публицистика и журналистика, в родопското краезнание има след Освобождението и създаването на Българското княжество в 1878 година и то продължава повече от сто години, включително и във времето когато в страната няма комунистически режим. Признавайки съществуването и на други названия и самоназвания на българите мохамедани като „ахряни” в Родопската област и Беломорска Тракия, „бабечене” в Разложкия край, „торбеши” и „потурнаци” в Западна и Северозападна Македония и други, Ибрахим Имам и Сенем Конедарева ги обявяват за потомци на местното население, което възприема исляма, запазвайки своята първична култура и славянско наречие, наричано от някои автори „помашки език” със славянски диалект[18].

Тези и други локални названия на българите мохамедани се употребяват в говорната и разговорната практика. В официалната реч и литературата обаче това население се определя като българи по отношение на етнонационалната му идентичност и принадлежност и като мюсюлмани поради неговата вяра. Терминът „българи мохамедани” съответства на религиозните чувства на това население и в същото време не го разграничава по етнически признак от останалите българи като православни християни, католици или протестанти[19].

Ислямизирането на българското население в Разложкия край е проучено от младия изследовател Григор Бойков. Той проследява съдбата на българите в Разложката котловина в условията на османското владичество през периода XVI-XIX век. Като докторант в Университета „Билкент” в Анкара използва османски документи и достига до обективни научни изводи и заключения чрез прецизен анализ на предоставените му ориенталски източници. Като автор на трета глава в колективната монография за историята на град Разлог, Гр. Бойков изследва състоянието на демографските процеси в този район и ставащи промени в тях поради политиката на османската държава за ислямизиране на българите. Посочените от него най-ранни османски регистри от началото на XVI век показват, че в Разложкия край има компактно и хомогенно българско християнско население. В регистрите, отразяващи демографското развитие там до средата на шестнадесетото столетие, се забелязва трайна тенденция на намаляване на българите християни и увеличаване на мюсюлманите. Причините за тези етнорелигиозни промени следва да се търсят освен в икономическите миграции и в целенасочената политика на османската власт за ислямизиране на местното население с прилагане на различни методи и средства. Тази тенденция на намаляване на българите християни се запазва и през XVII век, което означава демографски срив за българското население. Авторът доказва истината за промените в демографското развитие на Разложкия край през проучвания период поради ислямизиране на българите с подробна информация в таблици, карти и схеми[20].

Без използване на български и чужди архивни документи и с пренебрегване на научните аргументи в българското историческо познание авторите на книгата „Абланица през вековете” отричат етнонимите „българи мохамедани” и „българи мюсюлмани”, защото според тях те са наложени от българските власти с акцентиране на „принадлежността им към българския етнос”. Тази псевдонаучна и антибългарска позиция на Ибрахим Имам и Сенем Конедарева е демонстрирана с категорична прямота. Затова пък доста предпазливо се обявяват против „теориите, подкрепяни от турски и гръцки изследователи”, които „се опитват да докажат небългарския произход на помашкото население”. В турската историография помаците са представени като братя на турците по вяра, т.е. те са родопски турци, които говорят, вероятно като кюрдите, неразбираем за тях „планински тюркски” диалект. В гръцката историография и политика помаците „всъщност” са гърци по произход, които първоначално са ислямизирани насилствено, а по-късно за тяхно нещастие и насилствено българизирани[21].

Посочените автори отричат с абсолютна категоричност българската научна теза за произхода на нашите и техните сънародници – българите мохамедани. Те не се съгласяват с турската и гръцката версия за етногенезиса на българите мохамедани, но несъгласието им носи белезите на формално-безкритично мнение. За тези автори са най-приемливи изследванията на западни изследователи, които предпочитат наречието „помаци”. С прикрит замисъл, но с явно намерение, огромно желание и очевидно предпочитание споменатите автори се спират на недостатъчно научно обосновани термини и твърдения на западноевропейски учени, представители на така наречената модерна османистика и използват на много места в книгата синонимите „помаци”, „помашко население”, „помашки език”, „помашки етнос”. При изобилие на българска традиционна книжнина и на съвременна нова научна литература за българите мохамедани Ибрахим Имам и Сенем Конедарева използват малък брой и не толкова значими научни изследвания. В библиографията на тяхната книга са включени публикации само на единадесет историци, етнолози и фолклористи, които при това не са най-авторитетните български и чуждестранни учени[22].

____________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 163-180. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Давидов. Б. Етническа категория ли са „помаците“. – История, 1993, кн. 4, с. 40–45.

[2]. Пак там, с. 43.

[3]. Хрисимова, Ог. Принципите на рамковата концепция за защита на националните малцинства и българската действителност. – Историческо бъдеще, година X, 2006, бр. 1-2, с. 171, 172, 179; Давидов, Б., Цит. статия, с. 40, 43; Сахатчиев, Ж. Съвременното турцизиране на българите мохамедани в района на Якоруда и Родопите въобще. (Отговорността на българската държава за защита на българската национална идентичност). – В: Заблуди и фалшификации за произхода на българите мохамедани. Научна конференция. Смолян, 2009. С., 2010, с.200-217; Мизов, М. Ахмед Доган и българският етнически модел. С., 2010, с. 137-139, 152-154; Минков, Иг. Етноси и глобализационни общности. Етническите общности на България – в националната епоха и в процесите на глобализация. С., 2011, с. ЗЗЗ; Кулов, Г. Българската дъга на исляма. С., 2011, с. 22; Зикулов, В. Военното разузнаване на България и студената война. С., 2005, с.543; Атанасов, В. Ислямският активизъм и България. – Международни отношения, 2011, бр.5-6, с.99, 111.

[4]. Централен държавен архив на Република България /ЦДА на РБ/, ф.117, оп. 47, а.е. 207, л. 45; а.е. 1014, л. 7, 46-49, 58, 85-93, 101, 112-119, 142, 145, 149-152, 156, 158, 160-163; а.е. 1015, л. 1-26, 30, 31, 45-49, 156; а.е. 1046, л. 163, 164; Сахатчиев, Ж. Якоруда – драмата на България. С., 2007, с. 392; Божков, В. Вековната агресия. С., с. 13, 19, 360, 361; Дума, бр. 6, 8 януари 1992;24 часа,бр.37(921), 8 февруари1994;  Новинар, година VIII, бр. 230 (5686), 5 октомври 2010.

[5]. Серафимова, М. Етническата идентификация на българите мохамедани. – Демократически преглед, 1996, бр.1, с. 416; Благоева-Кръстева, Ев. За имената и преименуванията на българите мюсюлмани /1912-2000/. – Българска етнология, 2001, кн. 2, с. 142; Blagoeva-Urasteva, Ev. About the Names and Renaming of the Bulgarian Moslemes (1912–2000) – Etnologia Bulgarica, 2006, vol. 3, p. 73; Тодорова, М. България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития. С., 2010, с. 230; Босаков, В. Интеграцията на мюсюлманите в България. С., 2010, с. 72; Асенов, Б. Българският етнически модел и разузнавателната политика на Турция. – В: Бъл­гарският етнически модел – политическа митологема или проблем-реалност. С., 2011, с. 374, 375; Христов, И. Българинът в глобалния свят. С., 2011, с.237,238.

[6]. Мутафов, И. Из Родопите. – Образование, год.VII, февруари, 1939, кн.5, с. 237, 238;  Чилов, Ст. Рецидиви на приложната етнология – ненаучни теории и фалшификации за произхода на българите мохамедани. – Родопи, 2010, кн. 5-6, с. 31, 32, 35; Хайтов, Н. Време за разхвърляне на камъни. С., 1994, с. 301; Груев, М. Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическият режим /1944–1959/. С., 2003, с. 1З; Кюркчиева, И. Светът на мюсюлманите от Тетевенско – преход към модерност. С., 2004, с. 78; Любанска, М. Народна сотириология на мюсюлманите /помаците/ и православните от района на Чепеларе в България. С., 2005, с. 11; Танев, Ст. Българите мюсюлмани – вечни мъченици на чужда държава и на своята родина. – Минало, 2008, кн.4, с. 76.

[7]. Живков, Т. Ив. Фолклор и съвременност. С., 1981 ,с. 154, 161, 163, 168; Кюркчиева, И. Цит. съч., с. 57-61, 77, 78.

[8]. Шишков, Ст. Българо-мохамеданите. /Помаци/. Историко-земеписен и народоучен преглед с образи. Пловдив, 1936, с.49, 50; Райчевски, Ст. Българите мохамедани. С., 2004, с. 153, 160-162; Петров, П. Истината за българите мохамедани в Родопите. – Историческата съдба на помохамеданчените българи. Смолян, 2008, с.15, 21-23; Любанска, М. Цит. съч., с.11; Маждракова-Чавдарова, Ог.   Голям извор. Страници от историята на Тетевенския край. С., 2011, с. 61, 70-88, 114-120.

[9]. Алексиев, Б. Родопското население в българската хуманитаристика. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. Т.1. Мюсюлманските общности на Балканите и в България. Исторически ескизи. С., 1997, с. 64; Стоянов, В. Българските мюсюлмани в годините на преход /1990-1997/. Етнокултурни аспекти. – Исторически преглед, 2000, кн. 3-4, с. 117-119, 130, 138, 147, 148; Груев, М. За разпространението на хетеродоксния ислям сред българите мюсюлмани. – Минало, 2000, кн. 2, с. 35-53; от същия автор. Между петолъчката и полумесеца…, с. 12-16; Кюркчиева, И. Цит. съч., с. 16; Босаков, В. Цит. съч., с. 140, 141; Нягулов, Бл. Защитата на малцинствата чрез двустранни договори; България в европейския и балканския контекст. – В: Сборник в чест на 70-годишнината на академик Константин Косев. С., 2009, с.206.

[10]. Райчевски. Ст. Цит. съч., с. 189; Кюркчиева,  И. Цит. съч., с.16.

[11]. Чилов, Ст. Цит. статия, с. 35.

[12]. Димитров, Стр. Недоумици и грешки в една книга за българите мохамедани. – Rhodopica /Смолян/, год. 1, 1998, кн. 1, с. 199-214.

[13]. Митринов, Г. Още веднъж за измислиците на Мехмед Дорсунски в книгата „История на ахряните /помаците/“. – Родопи /Смолян/, 2005, бр. 1-2, с. 37-43;

[13a].  Гиневски, Хр. Произходът на българите мохамедани – съвременни фалшификации. – В; Заблуди и фалшификации за произхода на българите мохамедани…, с.117-126.

[14]. Герджиков, С. Богатствата на Бедан. История и култура на родопското село Беден. С., 2005, с. 71, 110-112.

[15]. Петров, П. Българите мохамедани /помаци/ нямат своя самостоятелна история. – Родопи /Смолян/, 2008, бр. 5-6, с. 20-31; Българите мохамедани /помаци/ нямат своя самостоятелна история. – Македонски преглед, 2009, бр. 4, с. 61-96.

[16]. Танев, Ст. Истината за етногенезиса на българите мохамедани и нейното фалшифициране в публикации на съвременни български автори. – В: Заблуди и фалшификации за произхода на българите мохамедани…, с. 85-89.

[17]. Имам. Иб.. С. Конедарева. Абланица през вековете. Абланица. 2008, с. 19, 25, 27-30.

[18]. Пак там, с. 16, 18, 23, 31.

[19]. Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 153-189.

[20]. Бойков, Гр. Съдбата на Разложката котловина в условията на османската власт /XVI-XIX в./ – В: Разлог. История, традиции, памет. Благоевград. РИК „Ирин-Пирин“, 2009, с. 53-78. Срв. Елдъров, Св. Рецензия на посочената колективна монография за историята на Разлог, публикувана в сп. Македонски преглед, 2010, кн. 1, с. 144–145.

[21]. Имам, Иб., С. Конедарева. Цит. съч., с. 16, 19. За така наречените помаци в Гърция и България по-подробно вж. рецензията на Ана Кочева за сборника: Südosteuropa – Studien 73: The Pomaks in Greece and Bulgaria (A model case for borderland minorities in the Balkans). Heransgegeben von Klaus Steinke, Christian Voss ; Südosteuropa -Gesellschaft; Verlag Otto Sagner, München, 2007, S. 272. Студии за Югоизточна Европа. Помаците в Гърция и България  /модел за погранични малцинства на Балканите/. Клаус Шайнке, Кристиан Фос. Мюнхен, 2007, 272 с. – Македонски преглед, година XXXIII, 2010, с. 167.

[22]. Имам, Иб., С. Конедарева. Цит. съч., с. 18, 19, 22, 184.

**Солиден сборник със заглавие „Турското присъствие в България“ е публикуван на турски език през 1985 година, а през 1986 година е преведен и на английски език. Негови автори са едни от най-изтъкнатите турски учени – проф. Хасан Ерен, филолог-славист, изселник от България, проф. Яшар Юджел – историк, проф. Хамза Ероглу -правист, и Билял Шамшир – дипломат от кариерата и учен, също роден в България. Този сборник е издаден от Турското историческо дружество и от Висшия съвет за култура, езикознание и наука.

Изображение: авторът на статията, Стоян Танев. Източник – Гугъл Бг.

Следва…

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Анализи и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s