ЕКТЕНИЯТА ЗА ОГЛАШЕНИТЕ – МЕЖДУ ТРАДИЦИЯТА И СЪВРЕМЕННОСТТА*

Стефан  Стефанов

Възникналата дискусия в православния свят по отношение на целесъобразността или нецелесъобразността за премахване на ектенията за оглашените предполага в рамките на настоящата научна статия да се проследят историческите и каноническите аспекти на развитие на Божествената литургия, да се засегне въпросът за нейното духовно-мистично съдържание и в този контекст да се направят изводи и оценки на разглеждания проблем.Стефан Стефанов ШУМолитвеното общение между Бога и човека, чрез което се придобива всеизпълващата Божия благодат и се осъзнава собствената греховност, се осъществява истински само в светата Църква, изкупена чрез спасителната Голготска жертва на Христа Спасителя. Тя е Тяло Христово и мястото, където Бог присъства и е действен. Тя е преди всичко мястото, където Бог и човек се срещат около безкръвната жертвена Господня трапеза. Духовникът, който извършва светата Евхаристия е приносител на светите Дарове, Бог е този, Който освещава, а верните се освещават и приемат Тялото и Кръвта Христови като общение със своя Спасител и залог за вечен живот.

„Светата Евхаристия е безкръвна, хвалебна, мирна и благодарствена жертва на св. Църква.  Чрез Евхаристията вярващите осъществяват най-пълно и живо общение със своя Изкупител – Богочовека Господ Иисус Христос. Като ядат хляба и пият виното, тайнствено осветени и претворени в Тяло и Кръв Христови, вярващите се съединяват със самата богочовешка природа на Христа Господа, получават прощение на греховете, освещават се и възрастват в благодатния живот. Заедно с това те получават и залога на вечния живот” [Макариополски 1968:5].

Голготската кръстна жертва на Господ Иисус Христос е кулминацията и центърът на Божието домостроителство за спасението на света. Богочовекът извърши най-великото дело – принесе Себе си в изкупителна жертва за всички човеци. За да могат вярващите в Него да бъдат участници в плодовете на Неговата жертва, Христос увековечи тази жертва в св. Евхаристия[1]. В нея Той остави не само спомен за Себе си[2], но и самия Себе Си. В Евхаристията е увековечена самата Голготска жертва: тя е мистично актуализиране на Христовата смърт, докле Той пак дойде[3]. Същността ѝ като тайнство се състои в претворяване на хляба и виното в истински Тяло и Кръв Христови, както и в мистично приобщаване (причащаване) със Самия Господ Иисус Христос чрез приемане на Неговото Тяло и пречистата Му Кръв под вид на хляб и вино. Чрез тази мистична трапеза клир и миряни стават причастници (съобщници) на вечния живот[4]. Тя е мистико-реално възпроизвеждане и онастоящаване на Голготското жертвоприношение” [Макариополски 1968:3].

Светата Евхаристия според патристичната традиция е тайнство на истинско и реално общение с Христос[5]. Тя е тайнство на тайнствата”. Църквата е преди всичко място, където Бог и човек се срещат в Евхаристията” [Майендорф 1995:26]. Учредена е на Тайната вечеря от Господ Иисус Христос: Вземете, яжте: това е Моето тяло… пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на Новия Завет…” (Матей 26:26-28). Налице е призив за участие в Тялото и Кръвта Христови. Свети апостол Павел утвърждава тъждествеността на Тялото Христово с Църквата: Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове” (1 Коринтяни 12:27). Следва изводът, че общението с Църквата е идентично с участието в Евхаристията. То се реализира чрез общото дело на църковната общност – светата Литургия. Богословската постановка за идентичността между Църквата и евхаристийното събрание намира своето потвърждение в Новия Завет: И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце” (Деяния апостолски 2:46).

Като отглас от древнохристиянската практика за присъствието на всички верни и за тяхното участие е изискването, съществуващо в съвременната литургическа практика, свещеникът да пристъпва към извършването на св. Литургия в присъствието поне на още един член на Църквата[6]. Ако Кръщението е входната врата за Църквата, критерий за пребиваването в Църквата е участието в тайнствения ѝ живот, в евхаристийното причастяване[7]. Кръщението осигурявало на християните достъп до Евхаристията, до Господнята трапеза. Отлъчването от общение с Църквата ги лишавало от насъщния Хляб на живота. Това обяснява силния стремеж за възстановяване на общението с Църквата от страна на отпадналите от вярата след гоненията в Картаген през трети век и е довод в полза на факта за дълбоката вкорененост на евхаристийното съзнание и евхаристийната потребност на древните християни[8].

Според преподобни Максим Изповедник „блаженото призоваване на великия Бог и Отец, пеенето на „Един е свят … и следващото, а също така и причащението със светите и животворящи тайни, свидетелства за осиновяването на людете от Бога, да единение и родство с Него, за богоуподобяване и обожение, които се разпростират върху всички достойни, благодарение на Неговата благост [Прп. Максим Исповедник 1993:180-181]. Благодарение на причастяването с Христовите Тайни „човек се удостоява да стане от човек бог, като придобива „общност и тъждество с Бога по съпричастност [Прп. Максим Исповедник 1993:178].

Пристъпвайки към Светата Евхаристия, Тялото и Кръвта Христови се предлагат на християните по превеликата любов на Бога, отдал Единородния Си Син за спасението на човешкия род. Те се пресъществяват чрез призоваване на Светия Дух като се спомня Кръста, Гроба, Възкресението, Второто и Славно Христово пришествие. Свети Иоан Златоуст  разкрива същността на светата Евхаристия в текстовете на Евхаристийния канон чрез молитвата на свещеника: „Изпрати Светия Дух на нас и на тези предлежащи дарове и направи този хляб скъпоценното Тяло на Твоя Христос и това, което е в тази чаша, Скъпоценната Кръв на Твоя Христос…  Така  че онези, които участват, да получат очищение на душите, опрощение на греховете, общение с  Твоя Дух Светий, пълнотата на Царството Небесно…” [Служебник 1991:143-146].

Литургията на оглашените е произлязла от словесната част на богослужението, която предхождала извършването на великото тайнство. Тази част се състояла от молитви, песнопения, библейски четива и проповед. На нея присъствали и оглашените. След извършването ѝ, те бивали отпускани от епископа, за да могат по-нататък само верните, кръстените, да присъстват при извършването на Евхаристията[9].

Моленията за оглашените са характерна съставна част на Литургията. Тя се нарича Литургия на оглашените не само заради това, че на нея са могли да присъстват оглашените, но защото съдържа и моления за тях. Моленията имат древнохристиянски произход – от времето, когато е съществувал институтът на оглашените. Дяконът приканва първо самите оглашени да се помолят на Господа, а след това – и верните да се помолят за оглашените, за да ги помилва Бог, да ги огласи със словото на Истината, да им открие  евангелието на Правдата, да ги съедини със Своята света съборна и апостолска Църква, да ги спаси, защити и запази със Своята благодат. Приканва след това оглашените да преклонят главите си пред Господа[10].

През време на тази ектения свещеникът разгъва светия антиминс и след това чете тихо молитвата за оглашените, в която моли Бога да удостои оглашените с банята на новорождението, тоест със св. Кръщение, за опрощение на греховете, да ги облече в одеждата на нетлението, да ги съедини със светата съборна и апостолска Църква и да ги причисли към Своето избрано стадо[11]. Молитвите за оглашените в двата литургийни чина  – Василиевия и Златоустовия – са различни като текст и съдържание, но напълно идентични по смисъл.

Оглашени (на гръцки „катихумени”) са се наричали в древността християните, които са се подготвяли за кръщение, което в онова време се е извършвало най-често в пасхалната нощ. Оглашението, тоест подготовката за кръщение, продължавало понякога година,  две или повече, и се е състояло както в обучението на новообърнатите в истините на вярата, така и в постепенното им запознаване и въвеждане в богослужебния светотайнствен живот на Църквата. След това постепенно институтът на оглашените изчезнал, защото кръщение започнало да се извършва предимно над деца,  които не било  възможно да бъдат обучавани в истините на вярата и правилния духовно-нравствен живот в тази несъзнателна възраст. Тайнството Кръщение се извършвало над тях, както и сега, по вярата на техните родители и възприемници[12].

След  ектенията за оглашените се чете съответната отнасяща се към нея молитва и се извършва „отпуст” за оглашените. Те напускали църковното събрание, защото като непросветени все още чрез Кръщението и „като начинаещи не са били в състояние да разберат дълбината на тайнството, което превишава всяко слово и  всеки разум, не са могли да възприемат страшното извършване на освещаването на Даровете[Румовский 1992:181].

Още от началото на ХХ век води началото си дискусията, свързана с произнасянето на ектенията за оглашените. Отбелязвано е, че сегашните молитви за оглашените създават впечатление за  анахронизъм. С недоумение се задават въпроси  за кого се моли църковната община, когато дяконът възглася „Оглашени, помолете се на Господа…”. Неизвестно кого дяконът моли да напусне молитвеното събрание, когато казва: „Оглашени, излезте…”, след като такива не присъстват. Предвид на това в много храмове на отделни поместни православни  църкви се е установила практиката да се изпуска тази ектения и непосредствено след това да следва изпълнението на Херувимската песен. Иерарси и богослови са изказвали съображения за отпадане на тази част от службата като неотговаряща на определена реална нужда на Църквата, богословски са обосновавали непроизнасянето ѝ, и са пледирали за окончателното ѝ премахване. Относно произнасянето на ектенията за оглашените в българската литургическа практика професор протоиерей Благой Чифлянов прави следната обощаваща констатация: „Предвид липсата на организирани оглашени, които да присъстват в храма, сега цялата тази част се чете тихо или се изпуска [Чифлянов 1997:234].

Богослужението освещава и обожава цялата човешка природа, цялостния човек. Богослужението е външна проява на вярата на православните християни в Църквата чрез молитви и свещенодействия. За православните християни в молитвата пулсира животът на Църквата. Затова всеки нов ден започва с молитва, с молитва Църквата ознаменува и всяко по-важно събитие от дневния, седмичния и годишния кръг. Участвайки в ежедневното и празничното богослужение, православният християнин като жив член на Църквата участва и в нейния евхаристийно-молитвен и благодатен живот[13]. Богослужебните текстове са неподправен и автентичен извор както по отношение на догматичните истини, така и по отношение на благочестието и правилния духовно-нравствен живот. Божественото откровение  разкрива, че християнското богослужение се формира под благодатното въздействие  на Светия Дух и е негов дар. Чрез богослужебните текстове и църковните песнопения, които се съдържат в богослужебните последования Светият Дух винаги води вярващите „само към един живот – чист и свят, все повече ги възвисява в делото на нравственото съвършенство. Ето защо Църквата говори: Чрез Светия Дух се оживява всяка душа и с чистота се възвисява (Неделна утреня, 3 антифон, гл. 4)” [Соболев 1943:186].

Една от най-съществените функции на литургическото предание е, че то отразява  и съхранява пълнотата на вероучителните и духовно-нравствени истини на Църквата, които са със сотириологично (спасително) значение за човека. Тази пълнота и всеобхватност не е възможно да бъде съвместена и съхранена нито от един човек поотделно, или поколение, нито от една епоха. Както отделният член на обществото, така и обществото като цяло, са свободни да избират в християнството това, което отговаря на техните нужди или проблеми, но Преданието на Църквата, догматическите ѝ определения и законът на молитвата не допускат нито един от тези избори, а с това и произтичащите промени и приспособявания, да се отъждествят с пълнотата на християнското откровение. В съвременното западно християнство протича процес на преоценка на преданието от гледна точка на съответствията му с нуждите на времето и търсенията на съвременния човек. При това, като критерий за вечност и остарялост в християнството почти без всякакво съмнение се приема именно този съвременен човек и съвременната култура. В тяхна угода някои са готови да изхвърлят от Църквата всичко което им се струва несъответстващо на съвременния дух. Това е вечната съблазън на модернизма, периодически разтърсващ църковния организъм.

Прилагайки казаното към молитвите за оглашените, трябва да се изясни въпросът какво изразяват и на какво съответстват тези молитви в структурата на християнското богослужение? Неслучайно Църквата в миналото им е придавала такова значение и цялата първа част от евхаристийното събрание е назовала „Литургия на оглашените”. Не означава ли това дълбоката насоченост и значимост на цялата тази част, на самата нейна същност, която не може просто да се премахне, без да се засегне нещо съществено в основния замисъл на Литургията? По аналогия би могло да се попита: тъй като Литургията често се служи без причастници даже и в неделните дни, то не би ли следвало да се отслужва само тогава, когато има причастници? Тъкмо така са и постъпили някои протестантски общини като смятат, че по този начин избягват номинализма. С други думи, как трябва да се възприемат молитвите за оглашените в съвременното богослужение? Само като отмрял текст, загубил своята актуалност (подобен на царското многолетствие, отпаднало там, където няма православен цар), или съществена и интегрална част от последованието на Светата Литургия?

Известният литургист Александър Петрович Голубцов в своето изследване за историческото развитие на Божествената литургия подчертава, че Литургията на верните, която следва след Литургията на оглашените, след прочитане на Евангелието, е достигнала до нас в сравнително непроменлив и устойчив вид. „Това е така, защото литургията на верните значително по-рано, отколкото другите части, е била подложена на преработване… Неслучайно, тя по такъв начин е запазила в по-голяма степен сходни характеристики с древноцърковната практика” [Голубцов 1913:168].

Освен това евхаристийният канон, който съставлява сърцевината на светата Литургия, благоговейно се е пазел от Църквата, защото пресъздавал начина, унаследен от светите апостоли и предаден от Самия Богочовек, по който се е извършила Тайната вечеря. „Само тук Православната църкваподчертава Михаил Скабаланович в едно свое литургическо изследване, посветено на историческия развой на формиране на Типика, в противоположност на римокатолическата, не се решава да промени дори и една дума за който и да е празник” [Скабалланович 1995:13]. Литургията на оглашените претърпяла изменения и била редактирана в продължение на по-дълго време. Вероятно, на някои промени е повлияло и знаменателното събитие, свързано с прекратяване на гоненията от страна на римската императорска власт след Миланския едикт през 313 година.

За завършителната част на Литургията на оглашените, която следва след четенето на литургийното свето Евангелие и включва сугуба ектения и ектения на оглашените, Н. Голубцов смята, че е била подложена на значителни изменения. Още по времето на св. Иоан Златоуст след прочитане на Евангелието са се произнасяли поучения във връзка със съдържанието на съответното новозаветно зачало, но по времето на св. Фотий, патриарх Константинополски (IX век), проповедите започнали да се произнасят след завършване на богослужението. Това е свързано с неоспоримия факт, че от ІV век започва неизбежния процес на интензивното християнизиране на държавата. При масовото въцърковление на населението на Римската империя постепенно започнала да изчезва и категорията на оглашените.

Във връзка с ектенията на оглашените със сигурност могат да се направят следните констатации: от самото начало тя е била в състава на Божествената литургия и се произнасяла непосредствено след прочитане на Литургийното свето евангелие. Това се потвърждава от такива значими историко-канонически паметници, каквито са Апостолските постановления.  В тях се описва последованието на Литургията на свети свещеномъченик Климент, папа Римски (I–II век). Текстът на 19 правило на Лаодикийския събор също има отношение към разглеждания въпрос[14]. В Апостолските постановления се дават сведения за четири ектении след прочитане на Евангелието: над оглашените, които се готвят да приемат кръщение, над каещите се и над обладаните от зли духове. След молитвата за верните започвала подготовката за приемане на свето Причастие. В този порядък са се произнасяли ектениите по времето на св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст, въпреки че  Източната римска империя в преобладаващото си мнозинство вече била християнска. Свети Иоан Златоуст по следния начин обосновава необходимостта да се извършва молитва за оглашените: „По този начин църковният закон подбужда вярващите да се молят и за непосветените още в тайнствата на вярата. Когато дяконът призовава да се помолим усърдно за оглашените, той не прави нищо друго освен да подтиква целия вярващ народ към молитви за тях, макар оглашените още и да са чужди по отношение на верните, защото не принадлежат още към Христовото тяло. Нямат още общения в тайнствата и са отделени все още от духовното стадо. След като сме длъжни да се молим за тях, то колко повече сме длъжни да се молим за нашите членове. Заради това [дяконът] говори да се помолим усърдно, за да не ги отхвърли като чужди, да не ги забрави като чужденци. Те още не са получили заповяданата и дадена от Христос молитва. Не са придобили дръзновение, но се нуждаят от помощта на посветените в тайнствата. Те още стоят извън царските чертози, далече от свещената ограда, затова се отпращат когато се произнасят онези страшни молитви. Затова дяконът те приканва да се молиш за тях, за да станат твои членове и да не бъдат вече чужденци и отчуждени [Свт. Иоанн Златоуст 1905:478-479]. Валсамон и Славянската Кормчая свидетелстват за някои промени в последованието на извършването на Светата Литургия:  премахната била ектенията за каещите се и целувката на мира, която се разменяла между миряните в храма. Прошението за оглашените обаче останало непокътнато. При подробното изследване на литурическите паметници на Православната църква наистина се оказва, че липсват сведения за отмяната на произнасянето на ектенията на оглашените след прочитане на полагащото се литургийно евангелско четиво, което в исторически аспект доказва, че Църквата никога не я изоставяла. Специалните прошения за каещите се впоследствие излезли от богослужебна употреба във връзка с установилата се практика на преминаване от обществена изповед към частна пред духовник. Съществуващите обширни молитви за категорията на каещите се „в следващите времена били или съвсем отменени или съкратени [Нестеровски  1931:211]. От друга страна, изоставянето на съответните молитви и прошения за обладаните от зли духове може да се обясни с оскъдняване на харизматичното служение в Христовата църква.

По какви причини Църквата в лицето на своите богопросветени иерарси не е отменяла през вековете ектенията на оглашените, нито двете произнасящи се след това ектении за верните, които са част от подготвителните прошения преди Великия вход? Отговорът на този въпрос дават двамата руски литургисти Ив. Дмитриевский и свещеник С. Суботин: проява на любов към тези, които още не са кръстени, но се подготвят да приемат великото тайнство. Тази проява на любов се разпростира и над некръстените още младенци. Напомня на верните  за тяхното духовно-нравствено състояние и облик и за това, че са далеч от верността към Христос[15].

Следните редове от Николай Василиевич Гогол за ектенията за оглашените в неговото произведение „Размышление о Божественной литургии” кореспондират с изводите на гореспоменатите литургисти: Макар че днес рядко има такива, които не са приели свето кръщение и са в числото на оглашените, всеки присъстващ (на св. Литургия, б. м.),  размишлява, колко е далече той и с вярата си и с делата си от тези вярващи, които се удостоявали да присъстват на св. Евхаристия в първите векове на християнството. Той вижда, че само е бил катехизиран чрез Христа, но не Го е внесъл в самия си живот, само е слушал смисъла на Неговите слова без да ги изпълнява и че е хладна вярата му. Няма го и огънят на всеопрощаващата любов към своя брат, която заличава душевното коравосърдечие. Съзнава, че като е кръстен с вода в името на Христос, не е достигнал до онова възраждане чрез Духа, без което е невалидно неговото християнство, според думите на Самия Спасител: ако някои се не роди свише, не може да види царството Божие (Иоан 3:3). Като има предвид всичко това, всеки от присъстващите със съкрушение поставя себе си в числото на оглашените и на поканата на дякона: помолете се оглашени, на Господа! от дълбочината на сърцето си вика: Господи, помилуй!. Верни! – призовава дяконът,  – да се помолим за оглашените, Господ да ги помилва, да ги огласи чрез словото на истината, да им открие Евангелието на правдата, да ги присъе­дини към Своята свята, съборна и апостолска Църква, да ги спаси, да ги помилва, да се застъпи за тях и да ги запази чрез Своята благодат. И верните, които съзнават, колко незаслужено се наричат верни, като се молят за оглашените, се молят за самите себе си, и на всяко отделно прошение, произнесено от дякона съкрушено вътре в себе си възкликват след певците Господи, помилуй!

Дяконът призовава: Оглашени, преклонете главите си пред Господа! Всички прекланят своите глави, като вътрешно в сърцата си произнасят: Пред Тебе, Господи!. Свещеникът тайно се моли за оглашените и за тези, които поради сми­рение са се причислили в редове на оглашените. А за да се напомни, че е настъпила тази минута, когато в древност извеждали от храма оглашените, дяконът високо възглася: … „Които са оглашени да излязат. Никой от оглашените да не остане, а ние верните отново и отново да се помолим на Господа! От тези слова потрепват всички, които чувстват своето недостойнство. Като призовава мислено Христос, Който изгонил от Божия храм непристойните продавачи и безсрамните търговци, превърнали Неговата светиня на пазар, всеки, който стои тук, се старае да пропъди от храма на своята душа плътския човек, оглашения, който не е готов да присъства на свещенодействието. Същевременно моли Самия Христос да пресътвори в него верния, причислен към избраното стадо, … да бъде причислен към тези истински вярващи, които са присъствали на литургиите в първите векове на християнството, чиито ликове сега го гледат от иконостаса. И като поглежда към тях, призовава ги на помощ като братя, които сега се молят на небето, защото наближава свещенодействието, започва литургията на верните [Гогол 1921:93-95].

Архимандрит Климент Рилец е привърженик на произнасянето на ектенията за оглашените. Една от причините, с които той мотивира произнасянето ѝ днес, е да напомня на съвременниците за тяхното недостойнство, „което често е много по-голямо от недостойнството на древните каещи се [Климент Рилец 1968:11]. Тя свидетелства и за снизхождението на светата Църква към грешниците и недостойните, защото въпреки тяхната греховност, те не са изгонени от Божия храм, а в днешно време се допускат да присътват и дори някои от тях да вземат дейно участие при извършване на Светата Евхаристия. Друг довод, който привежда същият архимандрит в полза на произнасянето на въпросната ектения е, че в синодалните издания на Служебника  не съществува сложена забележка, която да дава право на служащия свещеник да изпуска по свое желание ектенията за оглашените от чина на св. Литургия. Освен това произнасянето на тази ектения отнема само няколко минути и чрез съкратяването ѝ ние не печелим много време [Климент Рилец 1968:14].

Освен това призивът, отправен към оглашените да напуснат и никой от тях да не остане, тържествено напомня на оставащите в храма православни християни за тяхното „високо призвание, за огромната привилегия да си един от верните – онези, които по благодатта на Кръщението и Миропомазването са пълноправни членове на Тялото Христово, приети като такива за участници в страшната Тайна на Неговото Тяло и Кръв [Шмеман 2002:54].

Светител Теофан Затворник прави аналогия между статута на временно отхвърлените грешници в древното християнско общество и съвременното положение, като пише следното: „Умножаването на грешниците направило невъзможно спазването на апостолската мъдра дисциплина, според която всеки един грешник е бил отстраняван от християнското общество. Тези, които се раз­кайвали, търсили отново общуването и макар да били приемани, все пак се под­лагали на строги изпитания и трябвало да преминат няколко степени на покая­ние, за да бъдат напълно приети в общение. Сега, ако започнеш да изпълняваш това, трябва всички да изгониш навън (тоест от Църквата, б. м.) и не ще има кой да изпълнява [Феофан Затворник 1893:211].

Освен това, молитвите за оглашените са преди всичко литургически израз на самото основно призвание на Църквата, а именно – на Църквата като мисия, което е също довод в полза на тяхното произнасяне в днешно време. „Молитвата за оглашените напомня за златния век на Църквата, когато мисията, обръщането на невярващите към Христос, се е смятало за съществена задача на Църквата: „Идете, научете всички народи…” (Матей 28:19) [Шмеман 2002:53-54]. Християнството и Църквата са влезли в света като мисия. Те не могат да престанат да бъдат мисия без да изменят своята природа. Мисията като свидетелство е присъща на Църквата и се изразява в провъзгласяване на Благата вест на цялото творение (Марк 16:15). Православната църква се нарича апостолска, не само защото членовете ѝ са утвърдени върху основата на апостолите” (Ефесяни 2:20), но и защото чрез нея проповедта на апостолите Христови продължава и до ден  днешен[16]. Въз основа на това Църквата възраства и в количествено отношение. По този начин се осъществява приемствеността със същата Църква, основана на Петдесетница, когато са се присъединили към нея около три хиляди души” (Деяния апостолски 2:41). Църквата по своята природа е мисионерска. Православната практика обаче осъществява по-различен мисионерски подход – създаването на литургична общност и приобщаването към нея. В този смисъл мисията е насочена към хората не за внушаване на определени идеи, а за покана да участват в литургичното събрание, което може да им открие възможността за спасение. В този смисъл мисията на Църквата винаги е и продължение на делото на Петдесетница – слизането на Светия Дух. То не бива да се разбира единствено като историческо събитие останало в историята и нямащо нищо общо с нас. Слизането на Светия Дух и Дарът на Светия Дух се актуализират в Църквата.

Светоотеческото богословие определя Църквата като „храм на Светия Дух”, тъй като където е Църквата, там е и Духът Божий, а където е Духът Божий, там е и Църквата и всякаква благодат” [Цит. по Цоневски 1986:133]. Тук се визира и друг аспект на мисията – да бъдат приведени към познание на Христа всички люде и да участват в богообщението, чрез което би се осъществило обожението им. Присъствието на Църквата в света чрез мисията ѝ има за цел да приведе към  богообщение цялото човечество, да въцъркови целия свят. Защото общението на човека с Бога чрез неговата нетварна благодат е вечното предназначение на човешкото съществуване и единствената възможност за осъществяване на истинска общност на безкористна любов между хората[17].

Църквата като нов живот в Христа и ръководена от Светия Дух, извършва мисионерското си дело в света. Вярващите, които духовно се усъвършенстват в Църквата, също изпълняват своята мисия в него. Мисията е неосъществима без стремежа към  духовно съвършенство. Личното обожение допринася за разрастването ѝ в света. Църковните дела не могат да се осъществяват без участието на цялата църковна плирома, към която ще бъдат причислени и оглашените[18].

Молитвите за оглашените са били въведени във времето, когато Църквата не само е включвала в себе си института на оглашените, но и действително е била обърната към света с цел да го обърне към Христос, възприемала е светът за обект на своята мисия. След това историческата обстановка се е изменила и би могло да се каже, че светът е станал християнски. Днес ние не живеем ли отново в свят, който или е отдалечен от християнството, или пък никога не е чувал за Христос? Не стои ли отново мисията в центъра на църковното призвание? Затова именно в наше време е важно да се съхрани традиционната структура на богослужението, в която са успоредно свързани и взаимозависими мисията и плодовете на мисията: Литургията на оглашените и Литургията на верните. За кого се молим, когато слушаме прошението в ектенията за оглашените: „ …Господ да ги помилва, да ги огласи със Словото на истината, да им открие евангелието на правдата, да ги присъедини към Своята света, вселенска и апостолска Църква”? [Служебник 1991:118]. На първо място, за всички тези, на които действително им предстои да встъпят в Църква – за децата, за новообърнатите, за търсещите. Често леността, равнодушието и безразличието на номиналните християни, които не възприемат Църквата като съществуваща за Божието дело и пренебрегват Този,  Който „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тимотей 2:4), са препятствие за потенциалните членове на Църквата.  Следователно, съхранявайки непосредственото си значение, молитвите за оглашените трябва  постоянно да напомнят на съвременните вярващи за тяхната роля на съработници и активни участници в мисията на Църквата в света. Да ги подтикват към изпълнение на основната заповед на Главата на Църквата: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари?” (Марк 16:15).

Когато става дума за един или друг обичай или предание, които се квалифицират като остарели и ненужни, необходимо е винаги да се проявява изключителна бдителност и да се поставя въпросът не за тяхното съответствие или несъответствие със съвременността, а за това дали изразяват нещо вечно и съществено в православното богослужение, даже и ако външно те да изглеждат неактуални. „Литургията на оглашените е свещен отглас от древността и молитвена връзка с нея[Макариополски 1968:139].

Ако се поставя въпросът за литургическо възраждане, не би следвало да се върви в посока към необоснована, необмислена и инцидентна ревизия на литургическите текстове, а е необходимо да се даде приоритет на най-актуалните задачи на църковния живот – възстановяване на автентичния сакрален апостолски дух на Божествената литургия, насърчаване на вярващите към евхаристийно общение, възпитаване в правилен духовно-молитвен живот и в благоговейно отношение към Светата Евхаристия.

Библиография

Авксентий 2005: Авксентий, архимандрит, Литургика, Пловдив, 2005.

Гогол 1921: Гогол, Н. В., Полное собрание сочинений, Т. 10. изд. „Слово”, Берлин, 1921.

Голубцов 1913: Голубцов, А. П., Из чтений по церковной археологии. Литургика. Репринт. Сергиев Посад., 1913.

Дмитриевский 1993: Дмитриевский, Ив., Историческое, догматическое и таинственное изъяснение Божественной литургии. Репринт. Москва, Издательство МП. 1993.

Каспер 2005: Каспер В., Тайнство на единството: Евхаристия и Църква. С., 2005.

Климент Рилец 1968: Климент (Рилец), архимандрит, Ектенията за оглашените. – Духовна култура, № 1, 1968.

Молитвеник 1992: Молитвеник, изд. Св. Синод на Българската православна църква, VI изд., С., 1992.

Майендорф 1995: Майендорф, Й., Византийско богословие, С., 1995.

Макариополски 1968: Макариополски,  еп. Николай, Светата Евхаристийна жертва, С., 1968.

Металинос 1998 : Металинос, Г., В молитва и пост: Богослужението и подвижничеството като съставни части на духовния живот на Православието. – Православно слово, 1998, № 6.

Нестеровски  1931: Нестеровски, Е., Литургика, С., 1931.

Поптодоров 1995: Поптодоров, Р., Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века, Велико Търново, 1995.

Правила 2004: Правила на светата Православна църква, Т. 2. Света Гора, Атон, 2004.

Прп. Максим Исповедник 1993: Прп. Максим Исповедник, Мистагогия. Творения преподобного Максима Исповедника. М., 1993.

Румовский 1992: Румовский, В., Новая Скрижаль: Объяснение о церкви, о литургии, и о всех службах и утварях церковных. Т. 1, Москва.

Свт. Иоанн Златоуст 1905: Свт. Иоанн Златоуст, Полное собрание творений. СПб. 1905, т. 10, кн. 2.

Скабалланович 1995: Скабалланович, М., Толковый Типикон. Репринт. Москва, Паломник. 1995, выпуск 3.

Служебник 1991: Служебник. Донский монастырь. Издательский отдел Московского Патриархата. Москва, 1991.

Соболев 1943: Соболевъ, Серафимъ, Искаженiе православной истины въ русской богословской мысли. С., 1943.

Стоядинов 2005: Стоядинов, М., За Църквата в еклесиологическа перспектива. – Мирна, 2002, № 17.

Субботин 2009: Субботин, С., Руководство к изучению устава богослужения Православной Церкви. Киев, 2009.

Успенский 1975: Успенский, Н., Опыт историко-литургического анализа. – Богословские труды. Сб. 13. Москва, 1975.

Феофан Затворник 1893: Феофан Затворник, Толкование перваго послания св. ап. Павла к Коринфянам, изд. 2-е, Москва, 1893.

Чифлянов 1997: Чифлянов, Бл., Литургика, С., 1997.

Цоневски 1986: Цоневски, И., Патрология, С., 1986.

Шмеман 2002: Шмеман, Ал., Литургия и живот, Велико Търново, 2002.

Янулатос 2005: Янулатос, архиепископ Анастасий, Православието и глобализацията. Силистра, 2005.

____________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 211-223. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Едно от най-старите обозначения на Евхаристията е σύναξις (събиране), а най-непосредственото значение на Έκκλησία, което произтича от еврейското qahal, означава събрание. – вж. Каспер 2005:138.

[2]. И като взе хляб и благодари, преломи и им даде, казвайки: това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен” (Лука 22:19).

[3]. Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестяваете смъртта на Господа, докле дойде Той.” (1 Коринтяни 11-26).

[4]. Идеята, че св. Евхаристия е средство за придобиване на вечен живот е отразена в предпричастните и следпричастните молитви, които вярващите четат съответно преди и след приемане на св. Причастие. В тях се отправя молитва да получат “хляба на вечния живот”, а самото причастяване да бъде не за осъждане, а за вечен живот. – Вж. Молитвеник 1992:236-272.

[5]. Вж. Майендорф 1995:25; Успенский 1975:125-147.

[6]. Вж. Стоядинов 2005:28.

[7]. Вж. Стоядинов 2005:29.

[8]. Вж. Макариополски 1968:26.

[9]. За Литургията на оглашените могат да се консултират следните заглавия: Чифлянов 1997:215-243; Шмеман 2002:46-54; Макариополски 1968:115-140.

[10]. Вж. Служебник 1991:118.

[11]. Пак там.

[12]. Вж. Чифлянов 1997:265-279.

[13]. Вж. Чифлянов 1997:45-54; Авксентий 2005:28-29.

[14]. Текстът на 19 правило на Лаодикийския събор е следният: „След беседите на епископа трябва най-напред да се извършва особена молитва за оглашените и след като те излязат, да се прави молитва за каещите се, а когато и каещите дойдат под ръка и излязат, да се извършват за верните три молитви: първата – в мълчание, а втората и третата да се изпълняват гласно. След това вече да се дава мир. И когато презвитерите дадат мир на епископа, тогава и миряните помежду си нека си дават мир и по тоя начин се извършва светият принос. Единствено на осветени е позволено да влизат в олтара и там да се причастяват[Правила 2004:18].

[15]. Вж. в този смисъл Субботин 2009:166-167; Дмитриевский 1993:243-244.

[16]. За византийските и руски мисионерски методи и за творческата им приемственост в съвременните православни мисии в Азия и Африка вж. например Янулатос 2005:86.

[17]. Вж. например Металинос 1998:14-18.

[18]. За мястото и ролята на миряните в църковните дела и в частност участието им в мисията на Църквата през първите три века вж. Поптодоров 1995.

Изображение: авторът на статията, Стефан Стефанов. Източник – Гугъл Бг.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Литургика и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s