ХРИСТИЯНСТВОТО НА БАЛКАНИТЕ ОТ I ДО IV ВЕК*

Архимандрит Йеротей

Първо благовестие на св. апостол Павел и св. апостол Андрей

Балканският полуостров като кръстопът между Близкия Изток и Европа, както и средище на културно взаимодействие между народите от Изтока и Запада не е убягнал от проповедта на първите апостоли на Христовата църква. Малко след провеждането на Апостолския събор, вероятно в началото на второто полугодие от 51 година [Димитров 2003:76], апостол Павел започва второто си благовестническо пътешествие. Трябва да се отбележи, че в първата християнска история – Деяния на светите апостоли, макар да се представят етапите на географското разпространение на християнските общини от Предна Азия до Рим, тя има за цел да разкрие приобщаването към християнството не само на юдеите, но и на езичниците.St. apostle PaulИзворите за проповедническата дейност на апостол Павел се намират в самото Свещено Писание. По време на второто благовестническо пътешествие на апостола, Духът Божи и не допуска християнска проповед в областите от Мала Азия, но довежда апостола в Троада заедно с апостолите Сила, Тимотей и Лука. Апостол Лука разказва, как в Троада „през нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: „Мини в Македония и ни помогни!“. След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието. И тъй като пътувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден – в Неапол, а оттам във Филипи, който в тая част на Македония е първият град – римска колония” (Деяния апостолски 16:9-12).

Достигането до Филипи неслучайно е през остров Самотраки. Проповядването на Христовата вяра в Европа започва оттук – хилядолетното балканско тракийско култово място. Интересно е защо не е допусната проповед в малоазийските провинции. Предполага се, че апостол Павел най-вероятно се отзовава на покана на македонците от Филипи, които после играят определяща роля в обкръжението му, но от друга страна, как могат да се окажат тези филипийци (македонци) край него, след като знаем, че неговите спътници са по произход от Мала Азия? От това може да се направи извод, че апостол Павел, който знае гръцки език, взима със себе си и хора от местното евразийско население. Той използва техните езикови познания сред хората, които не говорят гръцки език. Мисията на апостол Павел е „организирана по модела на капилярното проникване”[Балез 2008:30]. Апостолът не се стреми да обхване голямо пространство като територия, а по-скоро да изгради опорни пунктове, които да станат изходни бази за последваща проповед. За тази цел той умело и успешно използва както инфраструктурата на империята, така и мрежата на античния град (полис) с неговите специфични ядра. Обхожда важните центрове и градове по кръстопътищата, които представляват един вид сборни места за жителите на областта. Хората често отиват там, защото са седалища на администрацията и съдилищата. На практика се получава, че словото достига до повече хора, отколкото би било, ако апостолът би пътувал от място на място. Това е отбелязано и от анализаторите на мисионерския му маршрут[Събев 1967:29-36].06.29_sv_peter_and_paul_CUTСамият апостол Павел се насочва първо към известния път Via Egnatia, като прави едно отклонение до Атина и Коринт. Общите наблюдения обаче показват, че група от негови ученици успява да свърже и така наречения „Централен“ (диагонален) път, водещ от Рим към Византион, и преминаващ през Виндобона (днес Виена), Сирмиум (днес Сремска Митровица), Наисос (днес Ниш), Сердика (днес София), Филипопол (Пловдив), Адрианопол (Одрин), Византион, за което ще стане дума по-долу[Събев 1967:29-36]. Други апостоли са поставяни да наставляват новопокръстените вярващи: евангелист Лука във Филипи, Сила и Тимотей във Верия. По-късно в своето послание до римляните апостол Павел изрично потвърждава изпълнението на тази своя задача с думите, че „предал учението на Христос чак до Илирик“ (Римл. 15:19). В своите бележки за посланието на апостол Павел към римляните блажени Теофилакт Български пише: „апостол Павел казва: „тъй че разпространих благовестието от Иерусалим и околността дори до Илирик”. Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва (ап. Павел)? Виж големия брой на моите ученици – от Иерусалим до Илирик, който съвпада с границите на днешна България. Не е казал: аз съм проповядвал, а изпълних благовестието, за да покаже, че словото му не е било безплодно, но действено. За да не помислиш, че е вървял по прав и широк път. „И околността“, казва, тоест аз съм обходил народите, проповядвайки и на север, и на юг…” [Теофилакт 2003:164-165].

Евангелист Лука пише, че Филипи е „първи град в тази част на Македония” (πρώτη της μερίδος Μακεδονίας πόλις, κολωνία) (Деяния апостолски 16:12). Някои смятат, че апостолът греши, когато употребява словото „μερίς” (част), и обосновават твърдението си с това, че тя никога не е означавала периферия, провинция или каквото и да е географско деление[Василиадис 2003:368]. Приема се, че в текста първоначално присъства някаква грешка и някой, желайки да я изправи, я заменя с думата „μερίς”. Археологическите находки от Фаюм (Египет) обаче показват, че тамошните колонисти, много от които произхождат от Македония, употребяват думата „μερίς”, за да различават областите на провинцията[1]. По такъв начин се установява, че „Лука е имал добра представа за географската терминология, използвана в Македония” [Free 1954:320]. Археологията „поправя” песимистите и доказва правотата на св. Лука. Филипийските жени, които първи са озарени от апостолската проповед, са прозелити[2] – македонки и фригийки и се молят на юдейския Бог, отъждествявайки го с древното трако-фригийско божество „Ведю” – „Βέδυ”. На това божество македонците дължат, според легендата, спасяването на своята династия [Дечев 1945:5-10]. Археолозите потвърдиха с точност топографските сведения, описани в Деянията. Според професор Томпсън от резултата на техните разкопки, проведени от 1914 до 1938 година, са получени „точни сведения за мястото, където е проповядвано за първи път в Европа Евангелието” [Василиадис 2003:369].Apostle PaulСлед Филипи апостол Павел продължава и през градовете Амфиполис (близо до село Неохори), Аполония (на път между Амфиполис и Солун), Солун[3][Желев 2003:99], Верия основавайки навсякъде църковни общини. Неговите ученици разгръщат делото му в Македония, Илирия и Тракия въпреки противодействието от страна на заинтересованите езичници и юдеи (вж. Деяния апостолски 16:9-12 и общо Деяния апостолски 16 и 17 глави). Според древното църковно предание апостол Павел проповядва и в Тракия. По-конкретно се лансира и хипотезата, че Никополис, който е упоменат в Тит 3:12, е идентичен с Nicopolis ad Nestum, разположен на брега на река Места. Някои изследователи отбелязват града на географските карти, показващи пътя на апостол Павел. Археологическите разкопки и епархийските списъци разкриват, че още през IV-V век той е известен епископски център[Събев 1967:34]. Така по Божие внушение етнокултурният регион Тракия-Македония неразлъчно присъства в историята на християнството от І век. В апостол-Павловата оценка този регион е образец на безукорна вяра и съучастие в благодатта Христова. Според св. апостол Павел, който се чувства призван да опази Христовото учение без примеси, църквите тук са модел за целия тогавашен християнизиращ се свят.jesus, andrew and johnЗа проповедта на св. апостол Андрей има обширна историко-литературна книжнина. От една страна е богатата апокрифна литература, а от друга, са кратките каталози на апостолските мисионерски пътувания. Но най-същественият проблем е как да се диференцират историческите фрагменти от апокрифните легендарни наслоения и правилно да се изтълкува крайно загадъчната география на Скития и етнонимна номенклатура (скити, мирмидони, антропофаги и т. н.)? Друг въпрос, повдигнат от науката, е: имат ли преданията за св. Андрей политически аспект за издигането на Константинополския престол? Един от възможните отговори е, че Константинополската църква уж се чувства не особено уверена в статута си, определен на Втория Вселенски събор 381 година и потвърден от 28 правило на IV Вселенски събор 451 година. Оттук и тенденцията за компенсиране на отсъствието на надежна историческа традиция чрез легендите и апокрифите, създадени ad hoc. Така се тълкува създаването на Константинополска катедра на брата на апостол Петър – апостол Андрей Първозвани, наречена и „Първозванна”. Впрочем, това не е вярно, защото за почти всички апостоли същестуват най-различни легенди. Цариградската епархия получава своя авторитет не просто поради нейния основател от числото на апостолите, но от нейната раннохристиянска история, с което може вече да се конкурира с претенцииите за първодостойнство на Римската курия. Тези твърдения логически може и да навеждат на такова мнение, но в друг ракурс на проблема ни въвежда 28-то правило от IV Вселенски събор, с неговото тълкувание от канонистите. [Правилата на св. Православна Църква с тълкованията им 1912:633-671] Разясненията дадени от епископ Никодим (Милаш) ни дават ясна представа, че през VI век Римската църква приема решенията на IV-те Вселенски събора и дотогава не е нужно да се изтъква някакъв апостолски авторитет. Освен това, папите до IX век не предявяват претенция за някаква си абсолютна, универсална, непогрешима, божествена власт на своята катедра. Църквата водена от Светия Дух предузнава, че е възможно Рим да се отклони от чистотата на вярата и затова установява, първа след нея да бъде Константинополската катедра равна по чест и втора по административна величина. Проследявайки развитието на критиката към изворите за апостол Андрей, не може да не се забележи, че тя прави кръг и след период на краен скептицизъм отново се доближава до традиционните изводи[Беляев 1994:37; Карташев 2007:39-50]. Тези изводи са, че дейността на св. апостол Андрей се развива именно на Балканския полуостров. Църковното предание за св. апостол Андрей е записано от раннохристиянският писател Евсевий Кесарийски. Той ни съобщава, че „на Тома, както повествовава преданието, се паднала по жребий Партия, на Андрей – Скития…“[Евсевий Памфил 1993:78]. Подобни сведения намираме и у автори или източници като Тертулиан, Епифаний, Синаксара на Цариградската патриаршия, Менология на Василий II[ГИБИ VI 1965:54]. От анализа на текста, записан от Евсевий и възходащ към Ориген, можем да датираме това предание към края на II-началото на III век[Карташев 2007:40-41]. Свидетелите за проповедта на апостол Андрей в Тракия и Скития са цял сонм. Евсевий повтарят и Руфин („както на нас ни е предадено“) и Евхерий Лионский (†449) („както разказва историята“)[Карташев 2007:40-41]. Към тях ще добавим още Исидор Испалийски, който също утвърждава, че апостол Андрей получава дял да проповядва в Скития и Ахаия[Булгаков 1994:91-95, 261-263; Цухлев 1911:10]. Авторитетно е и известието на св. Иполит Римски, който е ученик на св. Ириней Лионски. В краткото си съчинение за дванадесетте апостоли той пише: „апостол Андрей след това, като проповядвал на скитите и тракийците, претърпял кръстна смърт в Патра Ахейски, където бил разпънат на маслиново дърво и там погребан[4]„. Доротей още по-пълно говори за тази проповед на Андрей: „Андрей, брат на апостола Петра, обходил всичка Византия, всичка Тракия и Скития и проповядвал Евангелието”[Булгаков 1994:92]. Дори при едно евентуално интерполиране на авторството на св. Иполит или Доротей, то ние нямаме основания да се съмняваме във верността на изнесената информация. Косвено потвърждение за апостолската проповед на св. Андрей, намираме и у св. Иоан Златоуст, който изнася специално похвално слово за апостолите, където казва следното: „Андрей вразумява мъдреците на Елада”[Пандурски 1952:21, бел. 5].Апостол Андрей забива кръста на Киевските възвишенияТук “Елада” не е някаква топонимна фикция, а реална хорá, подобна на всички останали споменати от Констаниполския светител, очертаващ географските райони на апостолската проповед. Необосновано е да се смята, че апостол Андрей проповядва в Скития, но не и в Тракия[Снегаров 1944:361, 371 бел. 2]. Накрая отново цялото църковно предание ни говори, че дейността на апостол Андрей се развива в Източната част на Балканския полуостров. В Добруджа на границата между днешна България и Румъния се намират следните топоними – „Св. Андреев поток” и „пещерата на Св. Андрей”, където днес се намира манастира „Св. Андрей” „за който се разказват легенди, свързани с апостол Андрей и тримата му ученици Ина, Пина и Рима[5]”. Някои фолклорни песни в Добруджа и на лявата страна на река Прут напомнят за едно мисионерство на св. Андрей по тези земи[Pacurariu 1987:53]. Силата на преданието за проповедта на апостол Андрей е толкова застъпена в народите, обитавали така наречената Скития, че дори Алцековите българи в Италия през VII век, носели Андреевски кръст във хиксовидна форма. А то се разпространява в цяла Средновековна Християнска Европа, за да може през XIV век в Шотландия благородниците, считащи себе си за скитски наследници да поискат от папата  църковна независимост от Англия, изтъквайки, като аргумент Андреевата проповед сред скитите. Открити са данни и за още един апостол, който е проповядвал на Балканите – апостол Филип[Дринов 1971:13]. Той е един “измежду 7-те дякони, който покръсти Симеон и евнуха, беше епископ на Скитска Тракия[6]”[Димитров, Бакшев 2001: прилож. 1: „История на България”, с. 120; ГИБИ III 1965:19, с. 73, бел. 6].

Общи писмени извори за разпространението на Християнството

Съществуват изворни податки за сътрудниците на апостол Павел и Андрей, които продължават тяхното дело. Техният брой надхвърлят единствено апостолите от Мала Азия и Близкия Изток. Над 20 апостоли проповядват Християнството на Балканския полуостров, а пострадалите за вярата са стотици, дори хиляди. Начело на християнските общини в Сердика (София), Филипопол (Пловдив), Сирмиум (Сремска Митровица) и в Томи (Костанца) още през средата на първи век застават епископи, при това от най-тесния кръг ученици на Христос, които Църквата отбелязва като „седемдесетте апостоли“. Неслучайно едно от древните жития твърди, че св. Корнилий Стотник е от Тракия Италийска. Имаме причина да видим присъствието на балканските жители първи в акта на предаването на новата вяра от запазилите истинското Богопоклонение юдеи към езичниците, сред които и балканските жители. Съприкосновението им с Богохранимия народ на Израил се документира още от периода на походите на Александър Македонски и това е доказано и по археологически път. Много македонци по това време населват Самария, а елините крайбрежните градове като Газа, Аскалон, Кесария, Птолемаида и други[Василиадис 2003:286-289]. За ранното проникване на християнството определен дял има пътят от Адриатика към Дунав, откъдето се движат източни търговци към Италия и Панония. Така че, земите на Балканския полуостров са не само място за разпространение, но и път за проникване на християнството в Европа. Приемството, живата проповед и развитието на християнския живот на началата, завещани от самите апостоли в тези църкви не се прекъсва и в последващите години. Тертулиан говори, че приемството в църквите, основани от апостол Павел, се съхранява до негово време.Св. апостол АндрейПри разглеждане на общите съобщения за разпространяването на християнството на Балканите в периода I–V век, хронологията се движи в границите на II-III век, а по-голямата част от съществуващата информация е от периода IV-V век. Ранните съобщения са с панегиричен характер, те не се стремят да фиксират разпространението на християнството в Балканския регион, а изтъкват неговото триумфално шествие в цялата Икумена. Най-ранното съобщение от подобен род се явява свидетелството на известния христиански идеолог Quinta Florenta Septimius Tertullian. Той свидетелства, че през II век християнството вече е проникнало между племената гети, даки, сармати и скити. Eто какво гласи текста: „Et Galliarum diversae nations et Britanorum inaccesa Romanis loca, Christo vero subdita, et Sarmaturum et Dacorum et Germanorum et Scytharum et abditarum multarum gentium et provinciarum et insularum nobis ignotarum et quae enumerare minus possemus”[Латышев 1949:239]. Същестуват мнения, че Тертулиан е апологет и по тази причина, той използва доста преувеличения и хиперболи. Като аргумент в подкрепа на това недоверие, те считат един пасаж от коментар върху книгата на Ориген за тълкувание на Eвангелието от Матей. Tой смята, че Евангелието още не е проповядвано в земите около река Дунав. Апропо, произведението на Ориген също е апологетично, което се вижда от факта, че Александрийският автор желае да отговори на езичника Порфирий, който отрича верността на думите на Спасителя (Матей 24:14). Езическият философ счита, че евангелизацията е завършена и светът не би трябвало вече да съществува. На друго място Ориген пише, че християнството привлича голямо число последователи между „всеки народ и човешки род”, което означава, че то се разпространило и сред варварския свят[Събев 1958:52, бел. 1]. Друг писател който потвърждава, че християнството е съществувало около река Дунав е Арнобий, който твърди, че християни има у алеманите, персите и скитите [Поповић 1912:235-239].Ел Греко, Св. апостол АндрейСледващ момент в процеса на християнизация са готските нашествия от III век. Затова съществува косвено потвърждение от страниците на „Карменовата апологетика” на поета Комодиан. Той информира, че готите са взели множество пленници, сред които и християни, които също така са проповядвали сред варварите живеещи около Дунава. Същото се потвърждава и от църковния историк Созомен, който споменава, че готите които живеят около Дунав вземат множество пленници от Тракия и от Азия, сред които много християни. Тези християни излекуват болни и много готи приемат вярата им [Церковная история Эрмия Созомена Саламинского 1851]. Твърдението на Сократ [Сократ Схоластик 1996:гл. 8], че някаква част от сарматите след поражението, което претърпяват от войските на император Константин през 322 година стават християни, се потвърждава и от Иероним, който описва триумфа на Христа над демоните в своето писмо до Лает: „От Индия, от Персия и от Етиопия ние всеки час приветствахме тълпи монаси, арменците сложиха настрани своите колчани, хуните учат псалтира, и топлят скитския студ с топлината на вярата си – златорусата и русата гетска войска е обкръжена с църковни палатки. Те може би затова се бият против българите с храброст, защото изповядват същата вяра[7]” [Ценов, Г. Кроватова 2004:89, бел. 86]. Християнството вече е разпространено в земите на юг от река Дунав, за да може то, успешно да търси и свои последователи в областите на север от реката. Бащата на Църковната история Евсевий Кесарийски рядко споменава балканското християнство, но се знае, че той е селективен писател. Както казва и професор Хелцер, знаейки за труда на Африкан, Евсевий не се ползва с неговата информация, защото тя е известна вече на обществото, но търси други източници [Болотов 2007:142–144]. Той споменава за епископи на Анхиало и Дебелт. За Елий Юлий Публий е известно, че подписва посланието на Серапион Антиохийски до Кирик и Понтик, в което изказва и следното свидетелство за Анхиалския епископ Сотас: „Елий Публий Юлий, епископ на колонията Дебелт в Тракия, призовавам Бога за свидетел, че блаженния Сотас, анхиалски епископ, искаше да изгони нечестивия дух на Прискила, но лицемерите не му позволиха”[Евсевий Памфил 1993:188]. Друг християнски историк потвърждава, че християнството прониква дълбоко сред балканските римски провинции: „елините, македонците и илирите… изповядвали вярата си свободно, защото там управлявал Константин[8]” [Цвятков 1984:2]. На Първия Вселенски съобр в Никея участват множество епископи от тракийските и илирийските земи и това е споменато от всички църковни историци, като Евсевий, Сократ и Созомен. Свидетелства са записани също и от св. Атанасий Александрийски (около 300-373). Като участник на събора в Сердика от 343 година, той е идвал на Балканите. Той посочва народите, които приемат „словото на Христа” – скитите, етиоптяните, персите, арменците, готите [PG, XXV-XXVI, р. 51; Латышев 1948:238].

Св. Иоан Златоуст произнася проповед в една готска църква [Св. Иоан Златоуст 2005:340-341], използвайки за метафора, различни животни – барсове, лъвове и агнета, с които се оприличават народите, приемащи християнството. Секуларистичната гледна точка на някои автори, води до преекспониране значението на империята за разпространението на вярата, а именно проповедта на св. Иоан разкрива, че всъщност това е дело на апостолите и техните помощници. Църквата е преди всичко Божествен организъм, а вторично притежава и своите административни институции. Много правилни са и разсъжденията по този въпрос на Зл. Гочева, която задава риторичния въпрос: „… кои може да са тези християнски насилници, които да дойдат отвън и да разрушат тракийските езически светилища?” [Гочева 1997:120].Разпятието на св. апостол АндрейЗначимо е свидетелството от първата половина на V век на блажени Теодорит Кирски (390-457), който разказва за дейноста на епископа на град Томи, Вретанион, считайки, че той управлява всички градове на Скития [Theodor. Eccles. Hist., IV, 31; Латышев 1948:296]. В друго полемическо произведение отправено срещу „елинските страсти” – той пише, че мисионерите от простия народ „рибари, митари и кожари… разнесли на всички хора Евангелските закони и ги убедили да приемат законите на Разпънатия не само от римляните и подвластните им народи, а и на скитските и на савроматски племена, и на индийците, и на етипоците, и на персите”[PG., XXXIII, р. 1037]. Блажени Теодорит завършва: „Към персите, скитите и другите варварски народи, законите (християнските – бел. моя) са били възприети след смъртта на апостолите, съхранявайки своята сила, независимо от противодействието не само на варварите, но и на самите римляни” [Латышев 1948:300]. От този период се отнася и съобщението на Епифаний, епископ Константски (около 314-367), който дава реален епизод от мисионерската дейност на ранните последователи на християнството на Балканите. Епифаний пише: „Старецът Авдий бил подложен на изгнание, бидейки изпратен от царя в пределите на Скития по причина на доноси на някои епископи, възникнали по време на бунтове всред народа, пребивавайки там – не мога да кажа колко години, – прониквайки във вътрешността на Готия, той огласил с християнското учение много готи и оттогава в самата Готия възникват много манастири – общежития с монашеско подвижничество”[Herausgegeben 1805:4; Латышев 1948:246]. Това събитие се развива през средата на IV век по времето на император Констанций II (337-361). На територията на Балканския регион са известни много раннохристиянски светци и мъченици, за които ни информират мъченическите актове на римските съдилища или техните житиеописания, които са оставени от свидетели на страданията им [Алексиев 1992]. Почти пълен техен списък съставя руският архиепископ Сергий (Спаски) Владимирски [Бойкикева 2005: Приложение I, 202-213]. Тези агиографски текстове, за съжаление не са пространни и не дефинират ясно историческите контури на развитието на балканските римски провинции или степента на християнизация на населението, както и неговия културен, социален или икономически живот. По-голямата част от тях са публикувани от Hippolyte Delehaye (1859–1941) в студията си за светците от Мизия и Тракия [Delehaye 1912:161-300]. Трябва да се отбележи, че към края на III-началото на IV век голям процент сред мъчениците са духовници или лица свързани с богослужението, извършвано в храма или извън него [Цвятков 1984:24]. От този неоспорим факт следва, че през III век, а навярно и още от апостолски времена са същестувавали християнски общини, начело на които стоят епископи [Zeiler 1928:195-196; 213-216]. На тази основа Адолф Харнак извършва един социологически анализ, в който поставя земите на Тракия, Македония и Балканското крайбрежие на Черно море на челните места по брой на християните в Римската империя[Събев 1958:52-53]. Историци си задават въпроса: „Защо ранните християни не са проявявали интерес да запазят по-подробни и обстойни данни за мисионерстването на апостолите на Балканите?” Но трябва да се отчете фактът, че през този период има 10 гонения над християните, а по-късно много паметници са били унищожени при така нареченото Велико преселение на народите. Освен това първите християни живееят с мисълта за близкото Второ пришествие на Спасителя и края на света и затова не си поставят за цел да създадат по-големи творения – както знаем първите християнски истории се появяват след Миланския едикт. Само така можем да се обясни, как от апостолските времена до края на III век има малко известни факти за живота на християните в Балканския aреал.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Алексиев 1992: Алексиев, арх. Серафим, Достоверни ли са житията на светиите? С., 1992.

Балез 2008: Блез, М. Ф., Павел и първоначалното разпространение на християнството. – История на Християнството. С., 2008, с. 30.

Беляев 1994: Беляев, С., Вступительная статья. – Булгаков, м-т Макарий, История Русской церкви, кн. 1, Москва, 1994, с. 37 сл.

Бердяев 1992: Бердяев, Н., За робството и свободата на човека. Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, С., 1992, с. 27.

Бойкикева 2005: Бойкикева, К. А., Болгарская Православная Церковь (исторический очерк). С., 2005, Приложение I, с. 202- 213.

Болотов 2007: Болотов, В., Лекции по истории древней церкви. Т. І., Киев, 2007, с. 142 – 144.

Булгаков 1994: Булгаков, м-т Макарий, История Русской церкви, кн. 1, Москва, 1994, с. 91-95, 261-263.

Василиадис 2003: Василидис, Н. Библия и археология, Свято–Троицкая Сергиева лавра, 2003, с. 286-289 с пос. лит.; 368-369.

ГИБИ 1965: ГИБИ VI, С., 1965, с. 54, 73 бел. 6.

Гочева 1997: Гочева, З., Завещано от траките, В. Търново, 1997, с. 120

Димитров 2003: Димитров, И. Ж., Разпространение на Христовото благовестие, С., 2003, с. 76 сл.

Димитров 2001: Димитров, Б., Петър Богдан Бакшев, Български политик и историк от XVII век. (Второ издание, С., 2001), прилож. 1: „ История на България”,с. 120; онлайн изд.

Дечев 1945: Дечев, Д., Βέδυ  като трако-фригийско божество, С., 1945, с. 5-10.

Дринов 1971: Дринов, М., Исторически преглед на Българската църква от самото и начало и до днес. – Избрани съчинения, Т II, С., 1971, с. 13.

Евсевий Памфил 1993: Евсевий Памфил, Церковная история, кн. III, Москва, 1993, с. 78, 188.

Карташев 2007: Карташев, А., Очерки по истории Русской церкви, т. I, Минск, 2007, с. 39-50.

Латышев 1949: Латышев, В., Известия древних писателей о Скифии и Кавказе, ВДИ. – 1949, № 3, с. 239.

Латышев 1948: Латышев, В., Известия древних писателей о Скифии и Кавказе, ВДИ. –1948, № 3, с. 238, 246, 296, 300.

Пандурски 1952: Пандурски, И., Св. Св. Първовърховни апостоли Петър и Павел в Богослужението и в иконографията, С., 1952,с. 21,бел. 5.

Поповић 1912: Поповић, І. Опђа црквена историја, 1, Сремски Карловац, 1912, с. 235-239.

Правилата на св. Православна Църква с тълкованията им 1912: Правилата на св. Православна Църква с тълкованията им, т. I, С., 1912, с. 633-671.

Св. Йоан Златоуст 2005: Св. Йоан Златоуст, Творения, т. XII, кн. 1, Свято–Успенская Почаевская Лавра, 2005 , с. 340-341.

Снегаров 1944: Снегаров, И., Кратка история на съвременните Православни църкви, т. I, С., 1944, с. 361, с. 371, бел. 2.

Сократ Схоластик 1996: Сократ Схоластик, Церковная история, Москва, 1996, кн. I, гл.8.

Събев 1967: Събев, Т., Мисионерското дело на св. ап. Павел и неговите първи ученици на Балканския п-в. – Духовна култура, 1967, кн. 7-8, с. 29-36.

Събев 1958: Събев,Т., Из историята на Християнската църква. С., 1958, с. 52,бел. 1, 52-53.

Теофилакт 2003: Теофилакт, Архиепископ Охридски, Тълкувание на посланията на св. ап. Павел. Св. гора, Атон, 2003, с. 164-165.

Цвятков 1984: Цвятков, Н., Епископски центрове на Балканите през VIII-IX в. – Духовна култура, 1984, 4, с. 2, 24.

Ценов, Г. Кроватова 2004: Ценов, Г., Кроватова. България. Покръстването на българите. С., 2004, с. 89, бел. 86.

Церковная история Эрмия Созомена Саламинского. – Санкт Петербург. В типографии Фишера, 1851

Цухлев 1911: Цухлев, Д., История на Българската църква, Т. I. Първи период (864-1186 г.) С., 1911, с. 10 с посочената литература.

Delehaye 1912: Delehaye, H., Saints de Thrace et de Mesie. – Annacleta Bollandista, 31(1912), p. 161-300.

Free 1954: Free, J., Arhaeology and Bible history., Wheaton – Illinois, 1954. р. 320.

Herausgegeben 1805: Herausgegeben, J. Ulfilas Gothische Bibelübersetzung. Weißenfels ,1805, Historisch-critische Einleitung seit. 4.;

Pacurariu 1987: Pacurariu, Mircae, The Beginning of Christian Life with the Romanians. – Romanian Orthodox Church News, 1987, № 5, p. 53.

PG, XXV-XXVI, р. 51

PG., XXXIII, р. 1037

Theodor. Eccles. Hist., IV: Theodor. Eccles. Hist., IV, 31.

Zeiler 1928: Zeiler, J. L’еmpire Romain Et L’Еglise. – Histoire du Monde, t. V, Paris, 1928, p. 195-196; 213-216.

http://www.mirzayanov.com/images/mirgunnovfinal.pdf

http://www.kroraina.com/knigi/bd/pbb_1.html

http://www.krotov.info/acts/04/socrat/socr01.html

http://www.krotov.info/acts/05/2/sozomen_01.htm

_______________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 95-104. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Пак там. Вероятно думата „μερίς” в древния македонски език има това значение – част, мярка за земя (бел. моя).

[2]. Тоест приели юдейската вяра.

[3]. Населението на Солун се състои освен от македонци, римляни и елини, също от трибали и други траки, крайдунавски даки, гети и скити, дарданци, и туняти и други илири, както и далматинци от Източна Адриатика, фриги и галатийци от Мала Азия, юдеи.

[4]. „St. Hippolytus on the Twelve and the Seventy Apostles”2. Andrew preached to the Scythians and Thracians, and was crucified, suspended on an olive tree, at Patrae, a town of Achaia; and there too he was buried”, цит. по Цухлев, Д., пос. съч., с. 10.

[5]. Монасите от манастира, разказват, че на мястото където са пострадали 3-мата ученици са се появили по необикновен начин 3 кръста. И до днес се пазят 2 каменни кръста, единия с изпочупени рамена, а третия кръст е унищожен от един мюсюлманин.

[6]. Ранно християнските документи в Илирик са събрани в труднодостъпния осемтомен труд на Даниеле Фарлати за историята на църквата в Илирик: Daniel Farlatus, Illyriciim sacrum, Venetiis 1751-1819, а по-късно непрепечатван. Някои от тези сведения са предадени в изследването на Jacqes Zeiller, Les origines chrétiennes dans les provinces Danubiennes dans l`Empire Romain, Paris 1918 (=Bibliotèque des Écoles Françaises d’Athènes et de Rome publiée sous les Auspices du Mimistére de l’Instruction publique, fasc. 102), където се дава и подробна библиография за източниците.

[7]. Avertat Iesus ab orbe Romano tales ultra bestias  (Ep. 107, 2); Тази фраза се среща и у Prudentius, Apotheosis 426-427: laxavit Scythias verbo penterante pruinas vox evangelica. . –цит. по Маенхен-Гельфен, О., Мир гуннов. Исследования их истории и культуры. Принстон, США – http://www.mirzayanov.com/images/mirgunnovfinal.pdf; също Ценов, Г., Кроватова България. Покръстването на българите , С., 2004, с. 89, бел. 86.

[8]. Sozomenos, Еccl. Hist. , lib. I, cap. 2; PG,t. 67,844-1630  цит. по. – Цвятков, Н.  Епископски центрове на Балканите през VIII-IX в. – ДК, 1984, 4, с. 2; също –Церковная история Эрмия…, http://www.krotov.info/acts/05/2/sozomen_01.htm.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на История на Християнската църква и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s