ПРОИЗХОД И КАНОН НА НОВОЗАВЕТНИТЕ СВЕЩЕНИ КНИГИ*

Проф. д-р Христо Н. Гяуров

Въпросите относно произхода и канона на новозаветните свещени книги имат особено важно значение в областта на Свещеното Писание на Новия Завет. По­ради това си значение те се изследват усилено и обстойно от учените още от първите времена  на християнството и до сегашно време. Създала се е огромна литература върху тях.New TestamentГръцката дума канон – ò κανών – όνος, произхожда от думата ή κάνη (тръстика), която има негръцки, а семитски произход. Думата канон има многобройни и разнообразни значения, които могат да бъдат разпределени в следните четири групи: I – прът, линия, инструмент за определяне на прави линии при дърводелството и зидарството; II- правило (regula), образец, пример; III- плоча или дъска с надпис, таблица, списък, каталог, сборник; IV – дял, данък (граждански или църковен). Поради многобройните си значения тя се употребява в различни науки – философията, църковното право, литургиката и Свещеното Писание. В израза «канон на Свещеното Писание» тя се употребява със значение «сборник». В ка­нона на Свещеното Писание на Новия Завет влизат 27 книги: четири евангелия – от Матей, Марк, Лука и Иоан; книгата Деяния на св. Апостоли; 7 съборни послания – едно на апостол Иаков, две на апостол Петър, три на апостол Иоан и едно на апостол Иуда; 14 послания на апостол Павел – до Римляни, две до Коринтяни, до Галатяни, до Ефесяни, до Филипяни, до Колосяни, две до Солуняни, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите, Апокалипсисът – Откровението на апостол Иоан.

Най-ранна, по време, книга в Свещеното Писание на Новия Завет е евангелието на св. апостол Матей. То било написано на еврейски език. За това свидетелства апостолският мъж св. Папий Иераполски, живял и работил в края на първи век и първата половина на втория. «Матей – казва св. Папий, – според едно предание от св. апостол Иоан, – записал беседите – τα λόγια (на Господа, б. н.), а ги тълкувал всеки, както могъл.» (у Евсевий Кесарийски, Църковна история III, 39). Под τα λόγια трябва да се разбира св. евангелие от Матей. Св. Папий бил написал съчинение в пет книги под заглавие «Изяснения на Господните изречения (λογίων)» И в това заглавие думата τα λόγια е употребена със значение «евангелия». Има пълни основания да се допусне, че в споменатото си съчинение св. Папий тълкувал четирите канонически евангелия. За това, че евангелист Матей написал евангелието си на еврейски език, свидетелстват мнозина древни църковни пи­сатели: св. Ириней Лионски (Против ересите, 3, 1, 1), Ориген (у Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 25), Евсевий Кесарийски (Църковна история, 3, 24) и други. Според едни учени евангелието било написано на древноеврейски език, а според други – на арамейски език, на който език евреите говорели в Палестина през времето на Иисуса Христа. Основателно е мнението на вторите учени. Има основание да се приеме, че сам евангелист Матей превел евангелието си на гръцки език, на който език то се е запазило до сегашно време.

Евангелието от Матей било написано в Палестина (вероятно в град Иерусалим) през 41-ва година. «Матей – казва древният църковен историк Евсевий Кесарийски (+340 година), – като проповядвал първоначално между евреите, а след това, като имал намерение да иде към други, съставил на родния си език известното сега под негово име евангелие, с цел, щото това Писание да замести за християните, от които той се отдалечавал, липсата на неговото присъствие» (Църковна исто­рия, III, 24). Евангелист Матей напуснал Палестина през 42-ра година, през която го­дина напуснали Палестина мнозина от апостолите, поради гонението против хри­стияните, повдигнато от цар Ирод Агрипа I. Че евангелист Матей написал евангелието си през времето на цар Ирод Агрипа I се вижда от обстоятелството, че в своето евангелие той поместил обстойно речите на Иисуса Христа против книжниците и фарисеите, тъй като те били покровителствани от този цар. Като изброява апо­столите на Иисуса Христа, евангелист Матей нарича себе си, от скромност, митар (Матей 10:3), какъвто той не е наречен в списъците на св. апостоли, дадени от евангели­стите Марк и Лука (Марк 3:18; Деян. 1, 13).

Освен у св. Папий Иераполски и у Евсевий Кесарийски, и у мнозина други древни църковни писатели има свидетелства, че първото каноническо евангелие било написано от евангелист Матей. Такива свидетелства има у св. Ириней Лионски (+ около 202 година) – Против ересите, 3, 1, 1; 5, 8; у Ориген (+254 година) – в Църковна история на Евсевий Кесарийски, 6, 25; у Тертулиан (+ първата половина на III век) – Против Маркион, 4, 2 и други.

Втора, по време, новозаветна свещена книга е евангелието от св. апостол Марк, който, според древно предание, бил от числото на 70-те Христови апостоли. Своето евангелие той написал през 44-та година в град Рим. Че св. евангелист Марк е бил в град Рим и там написал своето евангелие, може да се види от следните обстоятел­ства. През нощта, когато св. апостол Петър бил изведен по чудесен начин от тъмницата, в която бил затворен от цар Ирод Агрипа I, той отишъл в къщата на Мария, май­ката на евангелист Марк и оттам още през същата нощ отишъл «на друго място», както повествува дееписателят св. апостол Лука (Деян. 12:17). Другото място, в което отишъл апостол Петър, е град Рим. Като напуснал Палестина, апостол Петър минал през малоазийските страни Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния (вж. 1 Петр. 1:1); от тези страни той преминал в Македония, оттам в Гърция – град Коринт, и оттам отишъл в град Рим. Когато апостол Петър напуснал къщата на Мария, майката на евангелист Марк, той взел със себе си евангелист Марк. Че това е така, може да се за­ключи от обстоятелството, че в първото си послание (5:13) той праща поздрав на християните в гореспоменатите малоазийски страни от Марк, като познат на тях.

Св. апостол Петър отишъл в Рим, както съобщава Евсевий Кесарийски (Църковна история 2, 14, 15), в 42-ра година, в началото на управлението на император Клавдий[1]. В Рим евангелист Марк слушал речите на апостол Петър за живота и дейността на Иисуса Христа и ги записал, по молбата на римските християни, в своето евангелие. Като тълкува 1 Петр. 5:13, Климент Александрийски (+ около 215 година) казва: «Марк, спът­никът на Петра, когато Петър проповядвал открито евангелието в Рим пред някои императорски конници и привеждал много свидетелства за Христа, замолен от тях, да бъде запазено за памет това, което било говорено, съставил от това, което било проповядвано от Петра, евангелие, наричано Евангелие от Марк» (вж. Th. Zahn, Еinl. i. d. Ν. Testament, 2. AufL, Bd. II, 1924, S. 218).

Свидетелство за написването на второто каноническо евангелие от Марк дава и св. Папий Иераполски. Като говори за написването на евангелието от Марк, той, според едно предание от св. апостол Иоан, казва: «Марк, изтълкувателят на Петър, записал с точност всичко, каквото запомнил» (у Евсевий Кесарийски, Църковна история 3, 39).

Като излага извеждането на Иисуса Христа от Гетсиманската градина, дето бил предаден от Иуда Искариотски, евангелист Марк казва: «Един момък, обвит с платнище по голо тяло, вървеше подире Му; и войниците го хванаха. Но той, като остави платнището, избяга гол от тях» (14:51-52). Този младеж, както се признава от мнозина видни екзегети в древно и ново време, е самият евангелист Марк, който, от скромност, скрива своето име.

Че евангелието от Марк било написано в град Рим, се вижда още и от обстоятелството, че в него има латинизми (12:42; 15:16).

За написването на второто каноническо евангелие от евангелист Марк свидетелстват,освен св. Папий Иераполски,Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, още и мнозина други древни църковни писатели: св. Иустин Мъченик (+ около 165 година) в «Разговор с Трифон Иудеина», 106; св. Ириней Лионски (Против ересите, 3, 1, 1); Тертулиан (Против Маркион, 4, 5); Ориген (в Църковна история на Евсевий Кесарийски, 6, 25) и други.

Св. евангелист Лука написал две новозаветни свещени книги: Евангелие и книгата Деяния на св. Апостоли. В края на книгата си Деяния на св. Апостоли, като говори за първите, двугодишни, римски окови на св. апостол Павел, евангелист Лука пише: «Павел живя цели две години в особена наемна къща и приемаше всички, които отиваха при него, като проповядваше царството Божие и учеше за Господа Иисуса Христа с пълно дързновение, безпрепятствено» (28:30-31). С тези думи евангелист Лука завършва тази си книга. Св. апостол Павел отишъл в град Рим, за да бъде съден от кесаря като римски гражданин, както ще бъде изтъкнато по-нататък, през първата половина на 61-ва година. В окови той стоял там две години – от средата 61-ва до средата на 63-та година. Евангелист Лука не бил в град Рим при съденето на апостол Павел от кесаря (вж. 2 Тим. 4:16-17). Оттук може да се заключи, че евангелист Лука написал книгата си Деяния на св. Апостоли през първата половина на 63-та година, или около средата на тази година, в град Рим, преди да се започне съденето на апостол Павел от кесаря. Св. Иполит Римски в съставения от него около 190-та година Мураториев канон ясно и определено свидетелства, че книгата Деяния на св. Апостоли била написана от евангелист Лука. За написването на тази книга от евангелист Лука свидетелстват и мнозина древни църковни писатели: св. Ириней Лионски (Против ересите, 3, 14, 1; 3, 13, 3); Климент Александрийски (Стромати, 5, 12), Евсевий Кесарийски (Църковна история 3, 4, 6-8), блажени Иероним (За знаменитите мъже, 7) и други.

От мястото, дето евангелист Лука написал книгата си Деяния на св. Апостоли и от годината, в която я написал, може да се съди за мястото и годината на написването на неговото евангелие. В началото на книгата си Деяния на св. Апостоли евангелист Лука казва: «първата книга, о, Теофиле, написах за всичко, що Иисус начена да върши и учи, до деня, когато се възнесе» (1:1-2). Ясно е, че под «първата книга» тук трябва да се разбира евангелието от Лука и че това евангелие било написано преди книгата Деяния на св. Апостоли. Тъй като книгата Деяния на св. Апостоли била написана в град Рим през първата половина на 63-та година или около средата на тази година, има основания да се допусне, че евангелието от Лука било написано също в град Рим малко по-рано – в началото на 63-та или в края на 62-ра година.

Че евангелието от Лука било написано в град Рим, може да се съди и от това, че в езика му има някои латинизми (7:4; 14:18).

Подобно на евангелист Марк, и евангелист Лука не съобщава, поради скромност, своето име в евангелието си. В разказа си за явяването на възкръсналия Иисус Христос на двама ученици по пътя за Емаус (Лука 24:13-32) евангелист Лука съоб­щава името само на единия ученик – Клеопа; името на другия ученик, който е самият той, не съобщава.

За мястото и времето на написването на петте новозаветни свещени книги на св. апостол и евангелист Иоан може да се съди въз основа на неговия живот. Според древно църковно предание, засвидетелствано у мнозина древни църковни писатели – св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан, Евсевий Ке­сарийски и други, – апостол Иоан прекарал последните години от живота си в малоазийския град Ефес, където той, според съобщението на Симеон Метафраст, се бил преселил през време на Нероновото гонение против християните. В този град апостол Иоан починал и там бил погребан. В писмото си до папа Виктор (189-199 година) ефеският епископ Поликрат пише: «в Азия са погребани велики началоводители… също Иоан, който се бил облегнал върху гърдите на Господа,… е погребан в град Ефес» (у Евсевий Кесарийски, Църковна история, 5, 24). В град Ефес била построена църква на името на апостол Иоан, която била преустроена от император Юстиниан и по-късно раз­рушена. При разкопките, които бяха направени неотдавна в град Ефес, бяха на­мерени под църквата, посветена на св. апостол Иоан, пет подземни помещения, раз­положени в кръст. «Няма никакво съмнение – казва ученият Иосиф Кайл, – че едно от тези помещения е гроб на Иоан Богослов, или дори цялата система помещения» (Jahresh. d. öster. archäol. Inst. in Wien, B. XXIV, 1928, Beiblatt, S. 59).

В 14-та година от управлението на император Домициан (81-96 година), значи в 95 година, св. апостол Иоан бил заточен на остров Патмос, намиращ се в Средиземно море недалеч от бреговете на Мала Азия. От това заточение той се върнал след смъртта на император Домициан, през времето на император Нерва (96-98 година). Връщането на апостол Иоан от остров Патмос в град Ефес станало, навярно, през 97-ма година. За зато­чението му на остров Патмос и за връщането му в град Ефес свидетелстват древните църковни писатели: св. Ириней Лионски (Против ересите, 5, 30, 3), Ориген (Тълкуване на Матей 16, 6), блажени Иероним («Знаменитите мъже», 9), Евсевий Кесарийски (Църковна история 3, 18, 20, 23).

През време на заточението си на остров Патмос, в 95-та или 96-та година, апостол Иоан написал книгата си Апокалипсис – Откровение, както сам той съобщава в нея (1:9). За написването на Апокалипсиса от евангелист Иоан свидетелстват мно­зина древни църковни писатели – св. Иустин Мъченик (Разговор с Трифона Иудеина, 81), св. Ириней Лионски (Против ересите, 4, 20; 5, 26, 30),Тертулиан (De praescr., 33; Contra Marc., 3, 14, 24; 4, 5) и други. Св. Иустин Мъченик казва: «освен това у нас някой, на име Йоан, един от Христовите апостоли, в даденото му Откровение (έν άποκαλύψει)…» – Разговор с Трифона Иудеина, 81.

След като се върнал от заточението си на остров Патмос в град Ефес през 97-ма го­дина, в следващата 98-ма година св. апостол Иоан написал в този град своето евангелие. Въпросът за написването на четвъртото каноническо евангелие от апостол Иоан се разглежда усилено и обстойно в богословската книжнина от два века насам. Той е известен под името «Иоанов въпрос». Почти всяка година се появяват изследвания за него. Създала се е голяма литература по този въпрос. Някои богослови, предимно протестанти-рационалисти, неоснователно намират, че това евангелие било напи­сано не от евангелист Иоан.

В древната християнска писменост има твърди свидетелства за написването на четвъртото каноническо евангелие от св. апостол Иоан. В Мураториевия канон, съставен от св. Иполит Римски около 190-та година, изрично се казва, че това евангелие било написано от anостол Иоан. След като съобщава, че първото каноническо евангелие било написано от евангелист Матей, второто – от евангелист Марк, третото – от евангелист Лука, св. Ириней Лионски казва за четвъртото евангелие: «след това Иоан, ученик на Господа, на Чиито гърди той се бил облегнал, също издал евангелие през време на своето пребиваване в град Ефес» (Против ересите, 3, 1, 1). Ясни и твърди свидетелства за написването на четвъртото каноническо евангелие от апостол Иоан има у Ориген (в Църковна история на Евсевий Кесарийски, 6, 25) и у мнозина други древни църковни писатели. Като говори за апостол Иоан, според свидетелството на Климент Александрийски, Евсевий Кесарийски казва: «Нека да видим и писанията, които безпрекословно принадлежат на самия този апостол. Преди всичко трябва да бъде признато означеното с негово име Евангелие, известно на поднебесните църкви» (Църковна история, 3, 24).

И в съдържанието на четвъртото каноническо евангелие има ясни и убедителни доказателства, че то било написано от св. евангелист Иоан. Подобно на светите евангелисти Марк и Лука, и св. евангелист Иоан не споменава, поради скромност, своето име в евангелието си. Не споменава той не само своето име, но и имената на баща си Заведей, на майка си Саломия и на брат си Иаков. Това никой друг не би сторил, освен сам евангелист Иоан. Като разказва за отиването на двама уче­ници на св. Иоан Предтеча при Иисуса Христа, апостол Иоан съобщава името само на единия ученик – апостол Андрей; името на другия ученик той не споменава, защото този ученик е самият той. За апостол Андрей апостол Иоан казва: «той пръв намира брата си Симона» (Иоан 1:41). От тези негови думи може да се заключи, че той намерил «втори» брат си Иаков.

В своето Евангелие св. апостол Иоан нарича себе си обичен ученик на Иисуса Христа. Като разказва за Тайната вечеря, апостол Иоан пише: «а един от учениците, когото Иисус обичаше, се беше облегнал на гърдите Иисусови» (Иоан 13:23; срв. 19:26, 20:2; 21:7, 20). На няколко места в Свещеното  Писание на Новия Завет се съобщава, че апостол Петър и апостол Иоан действали при много случаи заедно (Деян. 3 и 4 глава; 8:14-17). Ако при такива случаи е посочен единият от тях, може с положителност да се знае, кой е другият. Като говори за апостол Петър и за един ученик, който бил с него, апостол Иоан нарича този ученик «другият ученик» (Иоан 18:15, 16; 20:2, 3, 4, 8). Този друг ученик не може да бъде никой друг, освен самият апостол Иоан.

След като написал в град Ефес, през 98-ма година, своето Евангелие, в същия град и през същата година той написал и трите си послания. За това говори обстоятелството, че неговото първо послание представлява, по своето съдържание, извадки от съдържанието на евангелието му.

Автор на първото съборно послание е св. апостол Иаков, брат Господен. Той бил поставен от св. апостоли за предстоятел на иерусалимската църква (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 7, 19; 2, 23). Като такъв той бил председател на Апостолския събор в Иерусалим, станал през първата половина на 51-ва година. В речта си, произнесена на този събор, anостол Иаков изказал мнение, възприето после като решение на събора, че християните трябва да бъдат освободени от изпълняването на старозаветния обредов закон. Св. апостол Иаков починал в 62-ра година, като, според свидетелствата на Климент Александрийски и Егезип (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 23), бил блъснат от книжниците и фарисеите от покрива на иерусалимския храм, дето те го поставили, за да говори на народа против Иисуса Христа; той обаче не направил това, а изповядал своята вяра в Господа Иисуса Христа като Спасител на света. От местата в посланието на апостол Иаков, дето той говори за «закона на свободата» – за закона на Иисуса Христа (1:25; 2:12), и от обстоятелството, че апостол Павел имал подръка посланието на апостол Иаков при написване през 58-ма година на посланието си до Римляни (Иаков 1:4=Римл. 5:3; Иаков 2:23=Римл. 4:3; Иаков 4:4=Римл. 8:7) може да се установи, че апостол Иаков написал посланието си през 52-53 година в град Иерусалим.

Св. апостол Петър написал две съборни послания. Както бе отбелязано по-рано, той, след чудесното си освобождение от тъмницата, в която бил затворен от цар Ирод Агрипа I, отишъл през 42-ра година, в началото на управлението на император Клавдий, в град Рим. В този град той, през време на Нероновото генение против християните, бил разпнат на кръст, надолу с главата, по негово желание, в 67-ма година. Не през всичкото време от 42-ра година до 67-ма година апостол Петър бил в Рим. През 51-ва година той участвал в Апостолския събор в Иерусалим, на който произнесъл реч. И двете си по­слания той отправил към християните в малоазийските страни: Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния, през които бил минал след чудесното си освобожде­ние от тъмницата. Посланията си апостол Петър написал от град Рим, който град той нарича Вавилон (1 Петр. 5:13). И апостол Иоан на няколко места в книгата си Апока­липсис нарича град Рим – Вавилон (16:19; 17:5; 18:2; 10:21). Тъй като от няколко места в първото послание на апостол Петър (2:13-14; 3:13) може да се заключи, че, ко­гато той пишел това си послание, нямало още гонение против християните, ще трябва да се приеме, че това си послание той написал в края на 63-та година или в нача­лото на 64-та година, през която година, от 18 до 24 юли, станал пожарът в град Рим, при­чинен от император Нерон, и след който пожар той повдигнал жестоко гонение против християните. Второто си послание апостол Петър написал в Рим през 66-та година, една го­дина преди смъртта си.

Св. апостол Иуда, авторът на последното – седмото – съборно послание, нарича себе си «брат на Иакова», брата Господен. Има основания да се приеме, че този апостол Иуда, също брат Господен, е едно и също лице с апостол Иуда, наричан още Левей или Тадей, или Иуда Иаковов (Матей 10:3; Марк 3:18; Деян. 1:13), който е един от 12-те апостоли на Иисуса Христа. Апостол Иуда се нарича Иуда Иаковов не по името на баща си, а по името на брат си апостол Иаков, който заемал видно място в иерусалимската църква, бил неин предстоятел. И Мария Клеопова, майката на братята Господни – Иаков, Иосия, Иуда и Симон (Марк 6:3) се нарича Иаковова (Марк 16:1) или Иосиева (Марк 15:47) по името на синовете си Иаков и Иосия. Между посланието на апостол Иуда и второто послание на апостол Петър има много сходни места: Иуда 4=2 Петр. 2:1-3; Иуда 6=2 Петр. 2:4; Иуда 7=2 Петр. 2:6; Иуда 8-10=2 Петр. 2:10-12 и други. Въз основа на тези сходни места може да се допусне, че при писане на второто си послание апостол Петър е имал подръка посланието на апостол Иуда и се е ползвал от него. И мнозина видни западни богослови, католици и протестанти – И. Белзер, М. Майнертц, И. Зикенбергер, Р. Кнопф и други, изказ­ват такова мнение. Като се вземе предвид това обстоятелство, ще трябва да се приеме, че апостол Иуда написал посланието си преди 66-та година в Палестина.

Преди да се разглежда въпросът за времето и мястото на написването на по­сланията на св. апостол Павел, ще трябва да се определят датите на някои важни съби­тия от живота и дейността му.

Убиването на св. архидякон Стефан от иудеите, при което убиване присъствал апостол Павел (Деян. 7:58), станало през 36-та година, тъй като през тази година Па­лестина останала без римски прокуратор и иудеите са могли да изпълнят сами смъртна присъда, без да имат за това разрешение от римската власт. През следва­щата 37-ма година, след чудото по пътя за град Дамаск, апостол Павел се обърнал към Иисуса Христа. От жесток гонител на християните той станал ревностен проповедник на Христовото учение, до такава степен ревностен, че пожертвал живота си за вя­рата си в Иисуса Христа. В посланието си до Галатяни, като говори за отиването си в Иерусалим за Апостолския събор, апостол Павел казва: «сетне, след четиринайсет години, пак възлязох в Иерусалим с Варнава, като взех с мене си и Тита» (2:1). Четиринадесетте години тук той брои от годината на обръщането си към Иисуса Христа. Значи, Апостолският събор бил станал през 51-ва година, и именно през първата половина на тази година. През време на проповедническата си дейност апостол Павел предприел четири големи пътешествия. Първото си пътешествие, извършено в някои страни на Мала Азия, той започнал от град Антиохия и го завършил пак в този град. Второто си пътешествие, извършено в някои страни на Мала Азия и на Европа, той също започнал от град Антиохия и също го завършил в този град. Третото си пътешествие, извършено в някои страни на Мала Азия и на Европа, той започнал пак от град Антиохия, но го завършил в град Иерусалим. След освобождаването си от първите римски окови апостол Павел започнал от град Рим четвъртото си пътешествие, извършено също в някои страни на Мала Азия и на Европа, и го завършил в град Рим, дето през време на Нероновото гонение пострадал мъченически в 67-ма година.

През време на първото си пътешествие апостол Павел бил на остров Кипър, когато проконсул там бил Сергий Павел. Проконсулите в Римската империя се назнача­вали за една година – от 1 юни или 1 юли, до 1 юни или 1 юли на следващата година. В надписа на един запазен римски граничен камък се казва, че някой си Sergius Paulus бил претор през 47-48 година. Видният историк Τеодор Момзен (1817-1903) изказва мнението, че същият този Sergius Paulus е бил проконсул на остров Кипър през 46-47 година. Значи, първото пътешествие на апостол Павел продължавало от средата на 46-та година до края на 49-та година.

Второто си пътешествие апостол Павел предприел след Апостолския събор в Иерусалим, през втората половина на 51-ва година. Като минал през някои малоазийски страни, град Троада и град Филипи в Македония, дето оставил спътника си евангелист Лука, през Солун и Атина той отишъл в град Коринт, дето проповядвал около година и половина. В този град проконсул бил Галион, брат на философа Сенека. В едно писмо, изпратено от император Клавдий до общината на град Делфи в Гърция, запазено върху стените на този град, открито в края на миналия век и обнародвано от Et. Bourguel в 1905 година, се говори за Галион като проконсул на Гърция и за 26-тото акламиране на Клавдий, което станало около средата на 52-ра година. Въз основа на това писмо може да се заключи, че второто пътешествие на апостол Павел продължило от втората половина на 51-ва година докъм средата на 53-та година. През време на това си пътешествие апостол Павел написал в град Коринт двете си послания до Солуняни – първото в края на 52-ра година, а второто – в началото на 53-та година.

Като прекарал зимата на 53-54-та година в град Антиохия, апостол Павел предприел през първата половина на 54-та година третото си пътешествие. Проповядвал повече от три години в град Ефес. В началото на проповедта си в този град, през първата половина на 55-та година, той написал посланието си до Галатяни. Към края на тази си проповед, през първата половина на 57-ма година, преди празника Петдесетница, апостол Павел написал първото си послание до Коринтяни (вж. 1 Кор. 16:8). След бунта против него, предизвикан от златаря Димитър, той напуснал Ефес, минал през град Троада и отишъл в македонския град Филипи. В този град, през втората половина на 57-ма година, апостол Павел написал второто послание до Коринтяни, което изпратил по Тит и евангелист Лука (вж. 2 Кор. 8:18-23). От град Филипи апостол Павел отишъл в град Коринт, дето в  началото на 58-ма година написал посланието си до Римляни, което изпратил по Фива, диакониса при църквата в град Кенхрея, пристанище на Коринт за Егейско море (вж. Римл. 16:1-2).

Като се връщал от третото си пътешествие, апостол Павел минал през македонския град Филипи, тъкмо през това време, когато бил празнуван иудейският праз­ник Пасха. От град Филипи той отишъл в град Троада. «А ние – пише евангелист Лука за себе си и апостол Павел, – отплувахме от Филипи след дните на безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада при тях (другите спътници на апостол Павел, които били заминали за Троада по-рано – вж. Деян. 20:4-5; б. н.), дето прекарахме седем дни. И в първия ден на седмицата, когато учениците се бяха събрали да преломят хляб, понеже на другия ден щеше да тръгне, беседваше с тях и продължи речта си до полунощ» (Деян. 20:6-7). От тези думи на евангелист Лука се вижда, че дванадесетият (според иудейското изчисление, единадесетият) ден след празника Безквасници-Пасха (тоест след 24-тия ден на месец нисан) се паднал в неделя. Уче­ният F. X. Kugler изчислил, че дванадесетият (тоест единадесетият, според иудей­ското изчисление) ден се бил паднал в неделя през 58-ма година. Астрономът Gerhardt, като взел под внимание тълкуванието на проф. Th. Zahn върху Деян 20:6-7, изчислил, че четиринадесетият ден на месец нисан, в който била отпразнувана иудейската Пасха в град Филипи, по времето на връщането на апостол Павел от третото му пътешествие, се бил паднал във вторник. Такова съвпадение е могло да стане през 58-ма година. От град Филипи апостол Павел отишъл в Иерусалим преди празника Петдесетница (вж. Деян. 20:16). От гореизложеното се вижда, че третото пътеше­ствие на апостол Павел продължило от първата половина на 54-та година до средата на 58-ма година.

След като се върнал от третото си пътешествие в Иерусалим, апостол Павел бил хванат от иудеите, които го извели вън от града и искали там да го убият. Хиляд­никът Клавдий Лисий го спасил и го изпратил в град Кесария при прокуратора Феликс. Като изслушал обвиненията на иудеите против апостол Павел и речта на по­следния, Феликс поставил апостол Павел в окови, в които той стоял две години, и които са известни под името «кесарийски окови». В тези окови апостол Павел не бил държан строго; ползвал се с известна свобода (Деян. 24:23). Като изминали две години от поставянето на апостол Павел в окови, прокураторът Феликс бил заместен от прокура­тора Фест (Деян. 24:27). Според съобщението на Иосиф Флавий (Древности, XX, 8, 10-11), Фест бил прокуратор около две години. В 62-ра година той бил заместен от Албин. Въз основа на това ще трябва да се приеме, че заместването на Феликс от Фест станало в 60-та година, както приемат мнозина учени – Schürer, Th. Zahn и други. Значи, апостол Павел стоял в кесарийските окови от средата на 58-ма година докъм средата на 60-та година.

Св. апостол Павел помолил Фест, когато той разглеждал неговото дело, да го изпрати в Рим за съд от кесаря, тъй като той, като римски гражданин, имал право на това (Деян. 25:12; 26:32). През втората половина на 60-та година апостол Павел бил изпратен в Рим за съд от кесаря. Като презимувал на остров Малта, той през пролетта на 61-ва година пристигнал в град Рим. Там бил поставен в окови, известни под името «първи римски окови», в които стоял две години – от средата на 61-ва година до средата на 63-та година.. И в тези окови той не бил държан строго, а се ползвал с известна свобода (вж. Деян. 28:30-31). През време на тези си окови апостол Павел написал четири послания – в края на 62-ра година посланията си до Филимон, до Колосяни и до Ефесяни, – и в началото на 63-та година посланието си до Филипяни. И в четирите послания той спо­менава за своите окови; в посланието си до Филипяни той изказва надеждата си за скорошно освобождение от оковите (2:24).

След освобождението си от първите римски окови апостол Павел написал от Ита­лия в края на 63-та година или в началото на 64-та година посланието си до Евреите. В това си послание той говори за оковите си като за нещо минало (10:34) и праща поздрав от «тия, които са от Италия» (13:24).

През първата половина на 64-та година, преди пожара в град Рим, апостол Павел предприел от град Рим четвъртото си пътешествие. В това си пътешествие той минал през след­ните места: остров Крит (там оставил за епископ апостол Тит), Ефес (там оставил за епископ апостол Тимотей), Троада, Филипи в Македония, Коринт, Никопол на югоза­падния бряг на Епир (сега Палеопревиза). От Никопол, в началото на 66-та година, апостол Павел отпътувал за Рим, където пристигнал през време на Нероновото гоне­ние против християните. Тук той бил хванат и поставен в окови, известни под името «втори римски окови». През 67-ма година апостол Павел завършил живота си мъчениче­ски; понеже бил римски гражданин, той бил осъден на смърт чрез обезглавяване с меч. През време на четвъртото си пътешествие апостол Павел написал три послания: първо до Тимотей – в 65-та година от Филипи; до Тит – в 65-та година от Коринт; второ до Тимотей – в 66-та година от Рим. Второто послание до Тимотей било последното от посланията на апостол Павел. В това си послание той пише на апостол. Тимотей: «Аз вече ставам жертва, и времето на моето отхождане настъпи. С добър подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата упазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване» (4:6-8).

За съборните послания и за посланията на апостол Павел има твърди свидетелства в древната християнска писменост както относно тяхното съдържание, така и относно техния произход.

От изложеното дотук се вижда, че 22 новозаветни свещени книги са били написани до разрушението на Иерусалим, станало в 70-та година. След това разруше­ние били написани само петте книги на апостол Иоан. Въз основа на това, както и въз основа на обстоятелството, че в Римската империя имало добре уредени пътни съобщения и сношенията между отделните места и страни в нея ставали бързо, ще трябва да се приеме, че образуването на новозаветния канон-сборник, е станало още през апостолско време – към края на първи век. Според едно съобщение на цариградския патриарх Фотий (Bibliotheka, cod. 254), anостол Иоан, като събрал написаните до негово време новозаветни свещени книги, прибавил към тях и своите пет. Апостол Петър пише на читателите на второто си послание, написано в 66-та година: «дълготърпението на Господа нашего считайте за спасение, както и възлюбеният наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, както той говори за това и във всички послания, дето има някои места мъчни за разбиране, които невежи и неукрепнали изопачават, както и другите Писания, за своя си гибел» (3:15-16). От тези думи на апостол Петър се вижда, че той при написването на второто си послание в 66-та година е имал подръка не само посланията на апостол Павел, но и други новозаветни свещени  книги, написани до тази година.

Има исторически сведения, че новозаветните свещени книги, след като били събрани в един сборник-канон, още в началото на първи век били разделени на два отдела – Евангелие и Апостол, на каквито отдели те са разделени и в сегашно време за богослужебна употреба. Св. Игнатий Богоносец (+107 година), който бил апостолски мъж – ученик на апостолите, пише в посланието си до Филаделфийците: «да прибягваме към евангелието (τω εύαγγελίω) и към апостолите (τοις αποστόλοις), като към църковното презвитерство» (5, 1-2). От тези думи на св. Игнатий може да се извади заключението, че през негово време новозаветните свещени книги са били разделени на два отдела – Евангелие и Апостол, за четене през време на богослужение.

Известно е, че гностикът Маркион излязъл в 140-та година със свой новозаветен канон, понеже се бил отделил от Църквата, която през това време е имала вече окончателно установен новозаветен канон.

Както бе отбелязано по-горе, в древната християнска писменост има свидетелства за всички новозаветни свещени книги. Едни църковни писатели споменават и използват едни новозаветни свещени книги, а други писатели – други.

В древния особено ценен християнски писмен паметник, известен под името Мураториев канон или Мураториев фрагмент, открит от Л. А. Мураторий в 1738 година в един ръкопис на библиотеката в град Милано, произхождащ от VIII век, не само се говори за новозаветните свещени книги, но тези книги са подредени в такива отдели, в каквито те сега стоят в Библията, употребявана на Запад – евангелия, Деяния на св. апостоли, послания на апостол Павел, съборни послания, Апокалипсис на апостол Иоан. Доскоро авторът на Мураториевия канон не бе известен. Английският учен Лайтфут пръв изказа мнението, възприето сега от мнозина видни учени, че този канон е част от съчинението на св. Иполит Римски (+ 236) «Ωιδαι: σ πασας τας γραψάς» (Песни, в които се разглеждат книгите на Свещеното Писание), отбелязано, между другите съчинения на св. Иполит, върху статуята му, намерена в 1551 година в гробницата му при «Via tiburtina». Мураториевият канон е бил написан около 190-та година в град Рим на гръцки език, но е запазен до нас в латински превод, романски диалект. Някои места в ръкописа, при преписването му, са повредени; има и ня­кои пропуски. Като се възстановят повредените места и пропуските, установява се, че в Мураториевия канон се говори за всичките двадесет и седем новозаветни све­щени книги (вж. професор Христо Н. Гяуров, Мураториевият канон, Годишник на Богословския факултет, том IX, София, страници 54, 62-66, 70-74).

В древната християнска писменост има много други свидетелства за исто­рията и състоянието на новозаветния канон. Няма възможност тук, поради мал­кото място, да бъдат приведени тези свидетелства. Има твърди основания да се приеме, че канонът-сборник на новозаветните свещени книги е бил съставен към края на апостолския век – I век. Съставен е бил той от Църквата, която, като «стълб и крепило на истината» (1 Тим. 3:15), е пазителка както иа числото на но­возаветните свещени книги, също така и на техния текст.

___________________________

*Източници – http://edamjanova.wordpress.com  и Духовна култура, 1960, кн. 2, с. 1-10. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Епископ Михаил, Евангелие от Марка, Москва 1871, стр. 7.

Източник на изображението – http://www.yandex.ru

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Библеистика и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s