ЦЪРКВАТА – ТЯЛО ХРИСТОВО*

Проф. Христос Вулгарис

Всички новозаветни автори са съгласни, че след грехопадението, резултат на непослушанието и греха на човека, творението се намира в състояние, което предполага и начина за възстановяване (срв. Деян. 13:22-31, Римл. 8:18-25 и други). Новото сътворение се състои в Божието дело сред човеците чрез Въплъщението на Сина. Той влиза в битка със сатаната, превърнал се в “княз на тоя свят” (Матей 9:34; 12:24; Марк 3:22; Лука 11:15; Иоан 12:31, 16:11; 14:30; Гал. 1:4 и други), разрушава властта му и освобождава човека и цялото творение от подчинението на него (Римл. 8:15).St. apostle PaulТова означава, че спасението не се осъществява от самия човек, а от Бога и по-точно чрез усвояването от човека на Христовата човешка природа. С други думи, грехът и злото влизат в света след човешкото отчуждение и отделяне от Бога, докато спасението е състояние, което се постига чрез общението с Бога. И двете състояния засягат цялото творение. Обобщавайки това схващане, св. апостол и евангелист Иоан отбелязва: “Словото стана плът, и живя между нас,… и от Неговата пълнота всички ние приехме” затова и “на всички ония, които Го приеха – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии” (Иоан 1:12-16, срв. Римл. 8:14-17; Гал. 4:4-6 и други). Присъствието на Въплътилия се Син в света и резултатите от Неговото дело за човеците – осиновяване им отново като Божии синове – конституират едно еклесиологично събитие, което изключва възможността Църквата да се разглежда като невидима реалност. Тя не е светът на невидимото в смисъла на платонизма или гностическите митове, защото се основава на историческата реалност на Въплъщението и на опита за него на всички, които са повярвали в Сина. Оттук произтича историческата реалност и на Църквата като конкретната общност на всички хора, които приемат и са спасявани от Въплътилия се Син.

Не е достатъчно обаче да говорим за Църквата като за нещо, което има само историческо съществуване, защото тя не може да бъде сведена до обикновена човешка институция. Тъкмо като историческа реалност Църквата съчетава в себе си и божественото, и човешкото. По думите на св. апостол и евангелист Иоан: “нашето общение с Отца и Неговия Син Иисус Христос” е станало възможно чрез влизането на Сина в историята: “което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали, и което ръцете ни са попипали… и животът се яви, и ние видяхме… което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас” (1 Иоан 1:1-3; срв. Фил. 2:5-11; Кол. 1:15-20; 1 Тим. 3:16 и други). Това общение с Христос е вечна реалност за човечеството и продължава дори след Неговото възтържествуване. То е дело на Светия Дух (Иоан 14:8), и се осъществява в Църквата, понеже именно чрез Светия Дух Христос присъства у вярващите: “И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20). Църквата влиза в историята чрез присъствието на Христос в света и затова Христовата Църква и светът са неразривно свързани. Ето защо задачата и мисията на Църквата в света е да открие “на всички в що се състои разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа, та многоразличната премъдрост Божия да стане сега чрез църквата известна на началствата и властите небесни, по предвечното определение, което Той е изпълнил в Христа Иисуса, Господа нашего” (Ефес. 3:9-11). Църквата обгръща цялото творение, което се обновява чрез причастността си към Нея. Това е тайната на Божията многоразлична премъдрост, за която св. апостол Павел говори в посланията си до Ефесяни и Колосяни като разширява границите на Църквата до границите на творението. Така Църквата е новата Божия твар, понеже в Нея е съединено “всичко небесно и земно под един глава – Христос” (Ефес. 1:10). Макар да е видима и историческа като явление, а божествена и човешка по природа, Църквата сама по себе си е тайна, както е тайна и личността на Христос, в Когото неразлъчно са свързани божественото и човешкото, нетварното и тварното.

Това обяснява защо в Новия Завет лисва каквото и да е определение за Църквата. Вместо определение новозаветните автори дават изобилни сведения за мястото и живота на Църквата в света и я описват чрез разнообразни символи. Те са израз за една реалност, в която се осъществява общението на Бога с човека и творението в личността на Иисус Христос чрез Светия Дух. Общият знаменател във всичките метафори е Христовата личност, която е формиращият фактор и съединяващата връзка между членовете. Ето как св. Иоан Златоуст говори за това: “Христос е “Главата”, ние сме “тялото”… Той е “Основата”, ние – “зданието”; Той е “Лозата”, ние – “лозниците”; Той е “Младоженецът”, ние – “невестата”; Той е “Пастирът,” ние – “овците,” Той е “Пътят,” ние “тези, които ходят по Него”; също така, ние сме “храм”, Той е “Обитаващият”; Той е “Първородният,” ние – “братята”; Той е “Наследникът”, ние – “наследници, заедно с Него”; Той е “Животът,” ние сме “живите;” Той е “Възкресението,” ние – “тези, които ще възкръснат”; Той е “Светлината,” ние – “просветлените” (Тълкувание на 1 Кор. 8:7; PG 61:72.).St. apostle PaulВсички части, тъй като принадлежат на цялото, образуват едно единство. Поради това техните взаимоотношения се определят от това цяло, на което Христос е източник и съзидател. Тази реалност се изразява най-сполучливо от метафората на св. апостол Павел за Църквата като “тяло”, “тялото Христово”. Несъмнено метафората за “тялото” предлага най-вярното и точно описание на природата на Църквата, понеже я показва като продължение в пространството и времето на Въплъщението на Божествения Логос. Ето защо еклесиологията в собствен смисъл е пряко свързана с теологията, със сотириологията и с есхатологията. Така Църквата, както казва св. апостол Павел, е “пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Ефес. 1:22, 23), тоест онази реалност, в която отново се постига единството на цялото творение (Ефес. 1:10).

Ако я разгледаме по-подробно, става ясно, че метафората за “тялото” не се среща за първи път у св. апостол Павел. Тя се употребява в Септуагинта (без еквивалент в еврейската Библия), в равинистичната литература, в стоицизма и гностицизма и поради това е известна на Павловите читатели. Но докато в тези случаи тя означава колективност и солидарност, то у св. апостол Павел тя е израз за Църквата като жив организъм, тоест като тяло Христово. Той никъде не говори за Църквата като “тяло” без да има предвид “тялото на Христос”. Това означава, че Църквата е “тяло” само във връзка с личността на Христос.

Първият пример, в който св. апостол Павел използва тази метафора по отношение на Църквата е 1 Кор. 12:12-27, където отбелязва (стих 27), че християните като нейни членове образуват едно тяло, защото са членове на Христос. Те са причастни Нему чрез усвояването на спасителното Му дело. От това става ясно, че описанието на Църквата като “тяло Христово” не се е появило поради метафората; по-скоро, първо Църквата е била определена като “тяло Христово”, а след това се е формирало схващането за християните като негови членове. С други думи, християните са членове на едно тяло, защото участват в Тялото Христово, което е Църквата. Очевидно това разбиране категорично показва, че събитието на Въплъщението има приоритет при образуването на тялото Христово. Затова и христологията е основа на еклесиологията.

Метафората за “тялото” е израз за една онтологична реалност, която представлява многообразие от членове с различни функции, но с една природа (Римл. 12:4, 5; 1 Кор. 12:12-31; Ефес. 4:11-16). Това, което свързва членовете помежду им, не е външната прилика и еднообразие, а единството на тяхната природа, а това е човешката природа на Въплътилия се Божи Син, Комуто те са причастни чрез Кръщението. Природното единство обаче не ги прави еднакви като личности, а едно в Христа. Защото в Кръщението всеки отделен човек-член се уподобява тайнствено на Христос като “облича” човешка природа, свободна от грях (Гал. 3:27) и, просветен от Светия Дух, става син Божи по осиновение и така навлиза в съвършенството и безсмъртието (срв. Климент Александрийски, Педагог, I, 4). Св. апостол Павел подчертава това в Римл. 6:3-11. “Начатъците на Духа” (Римл. 8:23; срв. 2 Кор.1:22; Гал. 4:6; Ефес. 1:13; Тит. 3:5 и други) се дават в Кръщението, което е повторение на събитието на Петдесетницата у отделния човек и така кръстеният става “pneumatikos” (тоест “духовен”, срв. 1 Кор. 2:13; Гал. 1:6; 1 Петр. 2:5) като се обновява и ражда повторно за нов живот, живот “свише”, тоест ражда се “от вода и Дух” (Иоан 3:3-6). Тази радикална промяна в Кръщението съединява всеки човек с тялото Христово – Църквата, където се премахват всички различия до степен, че “няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски, защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28). Човек получава опит за спасението само, когато влезе в Тялото Христово и стане част от цялото. (…) В Църквата, Неговото Тяло, човешката природа на Христос проявява своето пълно право върху членовете (тъй като животът на Главата се излива върху тялото), които поради това не живеят вече за себе си, а за Христос, на Когото и принадлежат (Римл. 14:7-8; Гал. 2:20; 2 Кор. 5:15; Фил. 1:21; 1 Петр. 2:4-5). Оттук става ясно защо св. апостол Павел, когато пише до коринтяните, не пита дали Църквата се е разделила, а по-скоро дали Христос се е разделил (1 Кор. 1:13; 12:12). По същия начин Христос упреква Саул по пътя за Дамаск като не го пита защо преследва Църквата, а защо преследва Самия Него (Деян 9:4).

Св. апостол и евангелист Иоан Богослов

Тясното единство между Христос, Църквата и християните няма нищо общо с идеята за “всеобщия субект”, появила се в Европа в края на XIV век. Тяхното единство е средоточено в Христовата човешка природа, в която отделните членове запазват своята индивидуалност като личности. Никой не се слива с другия, както е при гностицизма. Това се вижда ясно в Първо послание до Коринтяни, глава 12, където св. апостол Павел говори за ролята на Светия Дух в Църквата. Той подчертава единството и разнообразието в тялото на Църквата като казва, че многообразието на даровете идва “от Духа” също, както различните служения произтичат от “един и същ Господ” и различните действия идват от “един и същ Бог” (1 Кор. 12:4-5), понеже “на всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза” (стих 7), “като разпределя всекиму поотделно, както си иска” (стих 11). Единството в Духа не води до смесване на различните дарове. Според св. апостол Павел същото положение важи и за Църквата, която като тяло има многообразие от членове, кръстени в нея “чрез един Дух” (стихове 12-13), но с различни функции. В Църквата, християните “са тяло Христово, а поотделно – членове” (стихове 24-27). Обратното създава объркване, което унищожава съществуването на Тялото – Църквата: “ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото? А сега – много членове, пък едно тяло” (стихове 19-20).

Когато говори за Църквата като Тяло Христово в Посланията си до Римляни и Коринтяни, св. апостол Павел никъде не описва Христос като неин Глава. В тях той само подчертава единството на християните в Христос като членове на Църквата. Идеята за Христос като Глава на Тялото, се появява в посланията до Ефесяни и Колосяни, в които светият апостол говори за връзката на Църквата като едно цяло с Христос (Ефес. 1:22; 4:15; 5:23; Кол. 1:18). В 1 Коринтяни 12:3 се казва, че “никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Светаго Духа”, а в Ефесяни 3:16, че богатствата на Христовата слава могат крепко да се утвърдят от Христовия Дух във вътрешния човек. Така Църквата се състои от членове, изпълнени с Дух (срв. Ефес 5:18). С други думи “усъвършенстването на светиите… за съзиждане на Тялото Христово” е дело на Светия Дух, но има за източник Христос, “Който е Глава,… от Когото цялото Тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов” ”(Ефес. 4:12-16; срв. Кол. 2:19). Положението на Христос като Глава на Тялото подчертава, че те са в неразривно единство и в същото време, че Главата и Тялото се различават като две отделни реалности, както и всеки член на тялото се отличава от останалите. Христос и Църквата не могат да бъдат отъждествени, нито пък членове на Църквата. Тяхното единство се разбира в общностен смисъл, според който всяка част е съединена с останалите по същност и същевременно запазва индивидуалността и конкретното си съществуване. Освен това, мястото на Христос като Глава на Църквата показва, че нито Църквата може да бъде тяло без да е с Христос, нито Христос може без Църквата като Негово тяло. Оттук става ясно защо Църквата е необходима съставна част на Христовата богочовешка личност, “пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всички” (Ефес. 1:23).the holy spirit4Този израз описва богочовешката природа на цялото тяло на Църквата като жив организъм. Тя е неразривното единство на божествен и човешки елемент като божественият е Главата – Христос, а човешкият е Христовото човечество, усвоявано от членовете на Църквата при Кръщението. Така Църквата е свързана със събитието на Въплъщението на Божествения Логос и чрез Него с другите две лица на Св. Троица – Отец и Светия Дух – с които Логосът-Син е съединен в общата им божествена природа. Църквата, която е човешкото тяло на Въплътилия се Син, осъществява единството и общението с триединния Бог на човешкия род, станали възможни чрез Въплъщението и цялостното изкупително дело на Сина. Синовството на Христос е вътрешно отношение в Св. Троица, поради общата божествена природа на Лицата, затова и Църквата трябва да се разглежда в контекста на “единосъщието” на Христос с Отца и Светия Дух. С други думи, Църквата като историческа реалност се намира в контекста на вътрешната си връзка с Христос (защото природата ѝ се определя от единството ѝ с Него) в човешкия план, а от Неговото единосъщие с Отца и Светия Дух – в божествения план. В Своята богочовешка личност Синът съединява чрез Въплъщението Църквата със Св. Троица (срв. Ефес. 2:4-6). Съвършеното човечество на Христос формира природата и битието на Църквата, която поради това се явява като непрекъснато продължение на Боговъплъщението, простиращо се извън времето. Следователно, всяка мисъл за онтологическо разделение между Христос и Църквата отхвърля факта на Неговото Въплъщение и реалността на Църквата. Без онтологическата си връзка с Христос, Църквата се превръща в обикновена обществена организация. Христос и Църквата заедно образуват едно “цяло”; Църквата без Христос е нищо; в Него Църквата е всичко. Без Църквата Христос-Синът не се е въплътил, тъй като след Въплъщението Му Той може да бъде мислен само като едновременно Бог и човек и поради това може да бъде мислен само заедно с Църквата. Църквата, от своя страна, може да бъде мислена само в Христос и заедно с Христос, като Негово човешко тяло, тоест като “пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всички” (Ефес. 1:23). Тук срещаме един изключителен парадокс – единството, което Христос образува с Църквата по някакъв начин е и идентично със самия Него. Той е целият Христос, Главата и Тялото. Въплътилият се Божи Син е и част от цялото и самото цяло. Църквата, макар и да съществува като самостоятелна общност, е същевременно и тяло на конкретната личност на Христос, тя е човешката природа на Въплътилия се Син и Логос.

Парадоксът, че приемането на човешка природа от божествения Логос при Въплъщението е равнозначно с образуването на Църквата като Негово тяло, се вижда в Ефес. 5:22-30, където единството между мъжа и жената в тайнството Брак е съпоставено с единството между Христос и Църквата след Въплъщението. Изразите, “както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея” (Ефес. 5:25; срв. Деян. 20:28), “за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото” (стих 26), предполагат обективното съществуване преди самото Въплъщение на реалност, пребиваваща в грях, която Христос приема и очиства, когато става човек. Тялото Христово тук е цялата човешка природа per se (сама по себе си) , а не отделните хора – членове на Тялото, които се присъединяват чрез участието си в човешката природа на Сина. Църквата, понеже принадлежи на Христос, представлява очистената от греха човешка природа, а човешките личности по-късно се присъединяват към нея като членове. Следователно, може да се каже, че Църквата като тяло Христово съществува като обективна реалност дори преди или независимо от своите членове. Тя съществува обективно при Въплъщението и заради него, дори и без членове. Човешката природа на Христос, тоест Неговото човешко тяло, е там, където Той вечно осъществява изкуплението и спасението на всяка конкретна личност, а чрез това и спасението на целия тварен свят, към който принадлежи човешкият род (срв. Римл. 8:14).Holy-Spirit_icon_01Сега може да разберем по-добре думите на Христос “в Мене” в Евангелие от Иоана 6:56 и 15:1-10, както и често срещания израз у св. апостол Павел “в Христос”, които не означават, че човек се отъждествява или поглъща от Христос, а че е в единство с Христовата човешка природа. Единството на човека с Христос не го деформира, а го прави “сходен с образа” на Въплътилия се Син (Римл. 8:29; 2 Кор. 3:18; Гал. 2:20), което няма нищо общо с идеята за “всеобщия субект”. В Църквата връзките са връзки на членство с Главата и Тялото, с целия Христос. По същия начин се разбира и изразът на апостол Павел “в Христос” за съответствието между Христос и Адам и затова как се определя отношението между “единия” и “многото”. Грехопадението на Адам се разпростира у всички негови наследници поради това, че човешката природа е единна и единствена. А тяхната индивидуалност се запазва чрез активното им участие в греха на Адам, когато всеки човек върши точно това, което Адам е направил в началото и така става лично отговорен: “в когото всички съгрешиха,” Римл. 5:12. Съгрешилите под въздействието на дявола човеци наследяват Адамовия грях, който е “подобен на престъплението на Адам” (Римл. 5:14). Този факт изключва равинистична идея, според която Адам конституира свръзката на човечеството в смисъл, че всички хора са били сътворени “в него”.

Ако сведем първородния грях до наследственото му предаване и игнорираме участието на сатаната в него, ще трябва да отречем съществуването на праведници в Стария Завет, от една страна, а от друга – ще трябва да приемем, че универсалното спасение на всички от Христос става без те активно да възприемат Неговото спасително дело. В такъв случай личната свобода и отговорност са унищожени, а заедно с тях и дейното участие в Църквата. В израза на апостол Павел, “както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят” (1 Кор. 15:22), падението и възстановяването на човешката природа трябва да се разбират като обективни състояния, в които хората участват лично със собствената си свободна воля. Неспособен сам да постигне спасение поради падналото си естество, човекът го придобива в Христос като участва активно в Неговата човешка природа, очистена от греха. Ето защо старозаветният закон не е можел да спаси човека (Евр. 7:19), макар че като Божие дело, законът бе “свят”, “добър” и “духовен” (Римл. 7:12-16). Законът имаше ограничената роля на “наш възпитател” докато дойде Христос (Гал. 3:24). Положението обаче се променило, когато: “онова, което законът не можеше да извърши, понеже беше безсилен поради плътта, Бог извърши, като изпрати Своя Син в плът, подобна на плътта на греха, да се принесе в жертва за грях, и Той осъди греха в плътта, та оправданието, изисквано от закона, да се изпълни в нас, които живеем не по плът, а по дух” (Римл. 8:3-4). Така в изразите “в Адам” и “в Христос” разбираме човешката природа в двете ѝ състояния: на греховност и безгреховност, тоест разбираме тялото на Адам, което е човешката природа, и “тялото Христово, което е Църквата” (Кол. 1:24).

В заключение, ще отбележим, че в пълно съгласие с мисленето на апостол Павел е тълкуванието на св. Иоан Златоуст, че при Въплъщението Си Христос “приел плътта на Църквата” (Омилия преди заточението, 2, PG 52, 429), и я и направил Свое собствено тяло, оживотворено от Самия Него като негова Глава. Христовата тайна, “умълчавана от вечни векове” (Римл. 14:24, Кол. 1:26, Ефес 3:4;5:9) се отнася за Църквата. Тя се открива в изпълнението на времената, “за да съедини в Него всичко небесно и земно” (Ефес. 1:10), “та многоразличната мъдрост Божия да стане сега чрез църквата известна на началствата и властите небесни, по предвечното определение, което Той е изпълнил в Христа Иисуса, Господа нашего” (Ефес. 3:10-11; Кол. 1:16-20). Църквата, като обгръща цялото творение, видимото и невидимото, съединява в себе си “всичко” с Христос като “Глава над всичко” (Ефес 1:22-23). Така в Църквата човек влиза в общение не само с другите хора – нейни членове, а също и с всички онези същества, които са подчинени на Христос и Го възприемат като “образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар” (Кол. 1:15).

Превод: Константин Константинов

__________________________

*Източници – http://svvasiliy.jusoft.net и http://pravoslavie.bg.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Догматическо богословие, Еклесиология и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s