ФЕНОМЕНЪТ ЦЪРКОВНО ПРОКЛЯТИЕ*

Свещеник Ангел Величков

свещеник ангел величковПреди няколко години, когато светотатството беше на мода сред крадците и масово се разбиваха и ограбваха църкви, в обществото беше назряло едно настроение, близко до отчаянието. Хората си казваха: след като държавата не се справя, защо Българската православна църква не произнесе тежки църковни проклятия срещу светотатците – да видим тогава дали ще се осмелят да посегнат. Разбира се, Българската православна църква не направи това. Призванието на Църквата не е да бъде духовна полиция. Има обаче примери и в друга посока.

Старокалендарците схизматици много обичат в благочестивите си издания да цитират едно проклятие, отправено от Вселенския патриарх Кирил V през 1756 година. Става дума за текста на така наречения “Втори сигилион” по повод “станалите нови съблазни, извършени от папистите с изменението на нашата Пасхалия и на Месецеслова”. Ето какво гласи той:

“Такъв, бил той иерей или мирянин, да бъде отлъчен от Бога, проклет и след смъртта си да не се разтлее, но да пребъдва във вечни мъки. Камъните и желязото да се разпаднат, а той – никак. Такива да наследят проказата на Гиезий и обесването на Юда, да бъдат на земята като Каин, който стене и се тресе; гняв Божий да бъде върху главите им и участта им да бъде подобна на предателя Юда и на богоборците юдеи; нека земята се разтвори и ги погълне както някога Датан и Авирон; Ангел Господен да ги преследва с меч през всички дни на живота им и да подлежат на всички проклятия на патриарсите и съборите, на вечно отлъчване и на мъките на вечния огън.”

Накрая завършва с “амин”, но някак си е скверно да го допишем под подобни думи.

Това проклятие би трябвало да се подразбира и за православните християни, които следват новия календарен стил, въпреки че Пасхалията не е променена.

Такъв е начинът, по който старостилският разкол се утвърждава и оправдава. Чрез ужасно проклятие, достигащо литературна изобретателност и потресаваща безчовечност. Но циничната самоувереност идва сякаш от безспорния факт, че “патриарх го е казал, и то Вселенски“.

Неотдавна, съвсем независимо от цитирания “сигилион” (каква православна дума!) един старостилец беше заявил твърдо и лаконично: “Който чете Поснов, да му окапят зъбите!” – по някакви причини в техните среди изтъкнатият руски църковен историк се счита за отстъпник от вярата.

Друг път двама „ревнители на православието“ дръзнали да заплюят на улицата архиерей, след като го питали по кой календар е, а той им отговорил, че се съобразява с календара, възприет съборно от каноничната Българска православна църква.

Изглежда, че у нас има група хора, които се упойват от сладкото съзнание за най-православни на света. Тяхното изповедничество обаче почива на проклятието и се утвърждава чрез омразата. И никой да не се опитва да определя подобно безобразие като “чиста ревност по Бога”, като “свещен гняв” или нещо от този род!

Да се върнем на въпросния цариградски патриарх Кирил V.

Той може да се е отличавал с висок морал, да е бил радетел на Православието и пламенен поборник за чистота на вярата. Но Христос никога не е изричал такива позорни клетви, нито светите апостоли. Ние трябва да вземем отношение, макар и векове по-късно, за да не остане този срам за християнската вяра фалшиво защитен под авторитета на патриаршеската институция по причина на нечия лична човешка слабост. Особено когато именно тя днес дава храна на наши неуравновесени съвременници, вместо истинските добродетели. Думите на св. апостол Павел дават израз на нашето отношение: “Ако някой ви благовести противно на това, което ние ви благовестим, макар той да би бил Ангел от небето, анатема да бъде” (Гал. 1:8, 9) Какво ни благовестят апостолите?

Христа разпнатия и възкръсналия от мъртвите. Пришествието на очаквания Месия. Новата благодат в Христа. Края на старозаветното законничество и свободата в Светия Дух. Изкуплението от греха за всички човеци и началото на спасението. Осиновлението на всички народи. Отварянето на Царството Божие за човешките синове. Посрамването на смъртта и даруването на възкресение. Отпадането на древното проклятие и откриването на неизказаната любов Божия. Темата за клетвите и проклятието е особено разглеждана. Св. апостол Иаков пише: “… езика на човека никой не може да укроти; той е неудържимо зло и е пълен със смъртоносна отрова. С него благославяме Отца, с него и кълнем човеците, сътворени по подобие Божие. Из същите уста излиза и благословия, и клетва: не трябва, братя мои, това тъй да бъде” (Иаков 3:8-10).

Св. апостол Павел поучава римляните: “Благославяйте вашите гонители; благославяйте, а не кълнете” (Римл. 12:14), а на галатяните пояснява: “Христос ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва (защото писано е: “проклет е всеки, който виси на дърво”)”. Изкупи ни Христос, но мнозина пак са се продали и на клетвата, и на закона. Не на Моисеевия, разбира се. Измислили са си нови: закон на календара, закон на ритуала, закон на един или друг текст и така нататък. А най-вече са възстановили законническия дух. И точно като книжниците и фарисеите, които разпнаха Христа, кълнат със старозаветна ярост всеки, който си позволи да оспорва измислиците им. Но за такива са Павловите думи: „И тъй, всички, които се облягат на вярата, биват благословени заедно с верния Авраам, а всички, които се облягат на дела по закона, се намират под проклятие“ (Галат. 3:9-10).

Средата на XVIII век е тежък период за православните християни. Освен игото на османското владичество, те трябвало да понасят и инославната пропаганда на богатия Запад, която нерядко била твърде агресивна. Разбираемо е, че Православието е трябвало да бъде съхранено и защитено. Такава безспорно е била и грижата на цитирания Цариградски патриарх Кирил, поувлякъл се в проклятията.

Но, в края на краищата, нашият Учител е Христос. Според апостоловите думи, и Ангел от небесата да ни подучваше да кълнем, не би трябвало да го слушаме. Най-малкото – да се замислим и да изследваме духовно Ангел ли е наистина и наистина ли е от небесата… Не ни е страх, че клетвите на старостилците, отправени непряко и към нас, може да се сбъднат. Първо, няма за какво, тъй като календарът нито е от догматическо значение, нито пък има „конфесионална“ окраска. Обвиненията в „икуменизъм“ също са празни и истерично раздухвани.

Второ, наш Съдия е Христос, а Той още не е упълномощил никого от човеците да ни съди вместо Него.

Болката ни е за самите проклинащи.

Бог знае каква е вечната съдба на този патриарх. Възможно е той сега да е в сонма на светците и изповедниците на вярата, да се моли за нас пред Божия престол и Господ да ни милва по неговите светителски молитви… Със сигурност обаче, причина за това не са ужасяващите клетви, които си е позволил не само да изрече, но и да затвърди с подписа си. Те принадлежат към онези човешки грехове, които всички се надяваме чрез покаянието да ни бъдат опростени от Човеколюбеца Бог. Независимо срещу кого са изречени – дори и срещу най-големите еретици и богоотстъпници – никой няма право на това.

На нас ни е забранено да се молим само за демоните, тъй като тяхното падение е вечно и необратимо. Църквата не може да отправя молитви също и за самоубийците – не в частен, а в църковно-обществен план, по особени причини, на които няма да се спираме тук. Но молитвата за другите, за целия свят – и най вече за себеподобните грешници – е не само дълг, но и свидетелство за християнската любов в света. А проклятието унищожава всеки духовен плод, обезсмисля всяка добродетел, размива разликата между християни и езичници.

Това ни най-малко не означава отстъпване от спасителните догмати на православната ни християнска вяра пред еретическите заблуди. Църквата винаги е познавала и прилагала отлъчването, когато се наложи. Анатема е била произнасяна срещу отстъпниците още от апостолски времена и до ден-днешен тя не е изчезнала като мярка за съхранение на църковната цялост и чистота. Но кой знае защо някои я отъждествяват с проклятието.

Анатемата не е нищо друго освен временно отстраняване от евхаристийното общение (св. Причастие) с цел осъзнаване на заблудата и греха и завръщане отново чрез покаяние към пълнотата на благодатта. Самата дума от гръцки означава оставяне, предоставяне. Подразбира се – на Божията воля.

И ето, минават векове, християнството се проповядва по цялата земя, благодатта обилно се излива даром, Православието е утвърдило спасителното учение и истинската мярка на любовта. И изведнъж се появяват някакви „сигилиони“, някакви хора, които най-безогледно започват да кълнат по-люто и от безбожници, използвайки отгоре на това библейска лексика!

Впрочем, тази практика започва доста отдавна. Във Византия било нещо обикновено документите от светската документация да завършват с проклятия. Те са задължителен завършек на всеки императорски хрисовул или сигилион и са насочени срещу онези, които дръзнат да нарушат императорските решения. Използването им било доста свободно, особено когато ставало дума за икономически документи. Проклятието можело да заема около 1/5 от текста. По всяка вероятност, цитираният по-горе патриаршески сигилион следва тези по-ранни византийски „образци“ в драматичната епоха на турското робство, когато в гръцките земи старата Византия била идеал и пример във всичко.

А нашите съвременни ревнители вземат за пример и идеал самото проклятие, считайки го за същинско изповядване на православната вяра!

Без значение дали сме обект на клетвите им или не, наш дълг е да се помолим за тях, още повече че се считат за православни християни. Да се помолим: в душите им да се утвърди добротата на Авел и вярата на Авраам; да наследят праведността на древните патриарси и да видят изпълнени словата на пророците; да ги споходи покаянието на Давид и мъдростта на Соломон; да ги помилва Христос и да оглави делата им; Божията Майка да им бъде застъпница; да се спуснат над тях огнените езици на Петдесетница и Светият Дух да освети душите и помислите им; Светата Троица да сътвори обител в тях и да изпълни живота им; да ги съпътства Ангел Господен и да ги предпазва от всяко зло; да се причислят към овците, а не към козето сборище, и да минат отдясно на Добрия Пастир; да влязат в Горния Иерусалим и вечно да се радват в незалязващата му светлина.

А патриарх Кирил V Бог да го прости и само достойнството и достойните му дела да помене в Своето царство, и да го прослави в числото на праведните. Амин.

_________________________

*Източници – http://synpress-classic.dveri.bg и Църковен вестник, бр. 2, 2002. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, свещеник Ангел Величков. Източник: http://www.dveri.bg

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Църковно право и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s