БЛАЖЕНИ СОТАС АНХИАЛСКИ И ЕРЕСТА НА МОНТАНИСТИТЕ*

Венцислав Каравълчев

VKaravulchev_0Древният Анхиало – днешното Поморие, има дълга и богата история. И до днес точната възраст на града не е известна, но за първи път името му се споменава през V-ІV век преди Христа, от географа Скилакс, който предприема по заповед на персийския цар Дарий І географско пътешествие, достигайки до устието на река Инд. В географското описание на Средиземно и Черно море, което му се приписва, за първи път се споменава името на града Анхиало[1].Според Плиний Стари, на мястото на днешно Поморие до идването на гръцките колонисти е съществувало тракийско селище[2].Твърде вероятно е с нарастване на влиянието на съседна Аполония, тук да се преселват гръцки търговци, които установяват мирни отношения с траките и създават гръцката колония Анхиало. Каквото и да е било началото, през І-ІІ век след Христа Анхиало се превръща в голям град и вероятно най-голямото пристанище по нашите земи. Повод за това твърдение ни дава една изключително рядка анхиалска монета на император Гордиан, на която той в пълно бойно снаряжение е стъпил на кораб[3]. Заедно с няколкото медальона с подобна тематика, произхождащи от Анхиало, въпросната монета ни дава основание да мислим, че именно от анхиалското пристанище започва походът на император Гордиан през 242 година след Христа срещу персите, при който армията на Шапур І е напълно разбита. Като се има предвид числеността на римската армия 70-100 000 души, в това число и готските наемници, можем да съдим за големината на града, който трябва да поддържа тази армия до началото на военната експедиция, както и за флотилията, необходима да ги превози, в това число и за размера на пристанището, където тя може да акостира. Произходът на името Анхиало е също спорно. Опитът да се изведе от гръцките думи „анхи” – край нещо и „алатис” – сол, тоест край солище, трудно издържа критика. Древните извори не съобщават тук да се е добивала сол, а солта в древността е имала цената на златото. Неслучайно войниците в римските легиони са получавали част от заплатата си в сол.

По-удачен изглежда опитът за извеждане на етимологията му от „анхи” и „елос” – плитко море, но лингвистите трудно ще се съгласят с него. Според едно предание Анхиало било основано от преселници от малоазийския град Милет, край който течала река Ахело. Според друго предание, тук дошъл троянският герой – тракиецът Еней, който довел баща си Анхисес на лечение край Поморийските (Бургаските) минерални бани, но не успял да го излекува и баща му починал. В негова памет новооснованото селище било наречено с името му[4].Самото име търпяло фонетични промени през вековете, което говори за политическите промени, както и за тези в етническия състав на населението. В летописите градът се среща също и под името Анхиоли, Анхилия. По време на римското господство градът е известен като Улпия Анхиало. През византийската епоха става Ахело, а турците по-късно ще го нарекат Ахелу. От 1934 година градът носи настоящето си име Поморие.

Богата е историята на това място от родината ни, не по-малко богата е църковната му история, която за съжаление не е била обект на специални изследвания. Градът е един от най-древните епископски центрове по нашите земи. Не е изключено той да е станал такъв още в І век след Христа. Преданието говори, че християнството тук се е зародило с проповедта на св. апостол Андрей, който посещава тези места. В историографията се е наложило мнението, че сведенията за мисионерското дело на апостол Андрей имат легендарен характер[5]. Въпреки аргументираната критика обаче ни се струва, че няма достатъчно основание за отхвърлянето им. Още повече, че критиката на Дворник, например, е насочена преди всичко към руската версия за проповедта на апостол Андрей, според която той проповядва в Киев, а на север достига дори до разположения в Ладожкото езеро остров Валаам и крайбрежието на Балтийско море[6]. Прецизността на настоящето изследване изисква споменаването на древните исторически сведения за проповедта на апостол Андрей. Според Симеон Метафраст, апостол Андрей бил проповядвал по цяла Витиния, Черноморското крайбрежие, Халкедон…, както и на народите, обитаващи Тракия и Македония[7].Това сведение срещаме и у по-ранни автори. Иполит Портуенски в своето съчинение за 12-те апостоли изрично споменава, че апостол Андрей проповядвал на скити и траки[8], а Доротей, че е обходил цяла Византия, Тракия и Скития, проповядвайки Евангелието[9].Трябва да отбележим, че информацията, която ни дават тези сведения относно дейността на апостол Андрей в Тракия и Македония, е твърде обща, без да се конкретизират местата на проповед. Следвайки логиката на пътешествията на апостола, можем да заключим, че крайбрежните области на Черно море попадат със сигурност в посетените от него места.

В Анхиалското предание споменът за апостол Андрей е твърде избледнял, но е съхранено преданието за равноапостолната св. мъченица Севастиана, която проповядвала Евангелието в Анхиало и околностите му. Нямаме причини да се съмняваме, че това е било така, тъй като св. мъченица Севастиана, която е била обърната за Христа от св. апостол Павел и се е учила при него[10], действително се е подвизавала в Анхиало, Марцианопол, Одесос, Аркадиопол, Хераклея и други[11]. Св. Севастиана според Синаксара на Вселенската патриаршия се е родила в Севастия Фригийска[12], но много по–вероятно изглежда предположението, че се е родила в Хераклея Тракийска[13], древен епископски център на Мраморно море, отстоящ на около 50 километра от Константинопол, днес малко градче Marmara Ereğlisi в Турция. Всъщност, краткото житие на светата равноапостолна мъченица Севастиана, което за съжаление е непознато на българския читател, а паметта на светицата, която е пряко свързана със земите на днешна България, липсва от църковния ни календар, е твърде интересно. По времето на император Домициан (81-96) започва преследване на християните. Света Севастиана, която по време на гонението е проповядвала Христа в Марцианопол (дн. гр. Девня) и околностите, е заловена. Управител на града е бил някой си Сергий[14], (някои кратки синаксари посочват като управител Георги), който искал от светицата да се откаже от Христа. Разгневен от твърдостта ѝ, той се опитал да я ослепи, наредил да бъде бичувана с бич с оловни наконечници и накрая, виждайки несломимостта ѝ, я хвърлил в огнената жарава на нажежена пещ. По молитвите на светицата, обаче, огънят загаснал и тя останала невредима[15]. Тук, по време на мъченията в Марцианопол (Девня) на светицата се явява нейният учител св. апостол Павел и я утешава с думите: „Радвай се и не тъжи, защото оттук ще отидеш в твоя град да изповядаш вярата си в Христа”[16]. Действително, не след дълго хегемонът Сергий е принуден да признае поражението си и изпраща светицата при управителя на Хераклея Тракийска Помпиан. Светицата е отведена първо в Одесос, след това в Анхиало, Аркадиопол и накрая е изправена пред съда на Помпиан в Хераклея[17]. Тук тя отново е съдена и измъчвана, била привързана към дърво и от тялото ѝ рязали парчета плът, хвърляна на дивите зверове, но Бог по чудесен начин винаги я запазвал. Вбесен от непоколебимостта на св. Севастиана, Помпиан издава заповед тя да бъде обезглавена. Тялото на светицата било хвърлено в морето, но по чудесен начин било пренесено на остров Родос, където било намерено и погребано от Амиа, съпруга на местния губернатор. Главата на светицата е източник на много чудеса и благоуханно миро. Това се случило според Синаксара в 82 година, по времето на император Домициан[18]. Паметта на светицата се чества на 16 септември.

Проповедта на св. апостол  Андрей и на св. мъченица Севастиана не останала безрезултатна. Много скоро тя дала обилни плодове. Ние не знаем, кога точно Анхиало става епископски център, нито името на първия анхиалски епископ. Твърде възможно е, това да е станало през първите години след проповедта на св. апостол Андрей, още повече, че църковната организация на раннохристиянската църква се различава съществено от църковната организация, която имаме днес[19]. Известно е, че християнската проповед на апостолите и техните последователи в ранната Църква е завършвала почти винаги със създаването на църковна община, за обгрижването на която много често апостолите сами са ръкополагали епископи и клирици[20].Твърде възможно е, точно така да е възникнала и църковната община в Анхиало, но сведения за това на този етап не са открити. Имаме обаче едно изключително интересно кратко сведение от бащата на църковната история Евсевий Кесарийски, което, за съжаление, досега не е било обект на специално изследване в българската историография. Във връзка с придобилата широки размери през ІІ и ІІІ век ерес на монтанизма[21] в ранната Църква, Евсевий Кесарийски се позовава на едно писмо на св. Серапион, епископ Антиохийски, в което се цитират подписите на различни епископи[22]. В писмото епископът на тракийската колония Деултум[23] Елий Публий Юлий се е подписал с думите: „Жив е Бог на небето: Блаженият Сотас, (епископ) Анхиалски поиска да изгони демона от Прискила, но лицемерите не му позволиха”[24]. Второ споменаване на въпросния епископ имаме в Libellus Synodicus[25], където се казва, че анхиалският епископ Сотас е свикал събор в град Анхиало срещу ересите на Теодот[26] и на Монтан, на който са присъствали 12 други епископа. И двете сведения са много интересни и хвърлят нова светлина върху ранното християнство по българските земи. Двете кратки съобщения не са снабдени с никаква конкретна датировка или коментар, който да посочи, кой е бил този виден мъж, стоял начело на църквата в Анхиало и през кои години приблизително е правоправел. Очевидно е, че и двете сведения насочват към едно и също събитие – събора в Анхиало, на който освен осъждането на двете ереси, домакинът – епископ Сотас е искал и да изгони демона от едно от главните действащи лица в монтанизма, „пророчицата” Прискила. Епископът на Дебелт Елий Публий Юлий нарича епископа на Анхиало „блажен”. Някои тълкуват този момент като доказателство, че епископ Сотас не е вече между живите към момента, когато епископът на Дебелт е слагал подписа си, увековечавайки подвига му. Ако приемем тази хипотеза, то писмото на св. Серапион[27], живял в края на втори, началото на трети век, можем да определим като горна граница на живота на епископ Сотас, тоест той е починал известно време преди това писмо да бъде написано. Като имаме предвид обаче, че събитието се развива в ранните години на Христовата църква, прозвището „блажен”, според нас, указва най-вече на общопризнатата святост на църковния иерарх, на видима причастност към Божията благодат, а не на канонизация след смъртта му. Процедурата на канонизация, съществуваща днес, е била непозната в древната Църква и употребата на прозвищата „блажен” и „свят” е била много по-свободна. Светостта в ранната Църква е била засвидетелствана чрез почитта на църковния народ още приживе на светците. ІV–V век изобилстват от примери, наистина из числото на аскетите и подвижниците, когато вярващите са включвали в своя празничен календар известни аскети от своя район още преди смъртта им, а на някои от тях дори са посвещавали храмове[28].Още повече, че изразът „μακάριος”- блажен, свят, щастлив, указващ също и на мъченичество[29], използван в цитираното от Евсевий Кесарийски писмо, е различен по смисъл от „μακαριστής” – блажено починал[30], който наистина указва на починал човек[31].Тоест, епископът на Дебелт свидетелства за светостта на своя събрат, като изказва възхищението си от постъпката му. Можем да допуснем, че епископ Елий Публий Юлий се е познавал добре с епископ Сотас. В подкрепа на това твърдение е фактът, че двете епископски катедри отстоят само на около 30 километра една от друга, а Анхиало и Деултум са лежали на един от основните римски пътища и са били свързани чрез него[32].Интересен момент в това кратко съобщение е свидетелството за духовната смелост и дръзновението, които блаженият Сотас притежавал пред Бога, когато поискал да изгони демона от Прискила. Приска или Прискила заедно с Максимила са двете пророчици и най-близки съратнички на еретика Монтан[33].Тази страшна ерес, която дълго време съществува вътре в Църквата, успява бързо да се разпространи и набере огромен брой последователи, като заплашвала да се отъждестви със самата ортодоксия. Впоследствие, въпреки многократното ѝ осъждане, ереста просъществува чак до VІІІ век[34]. Нещо повече, за силата на това древно харизматично движение може да съдим по лавинообразното възраждане и нарастване на Петдесятничеството днес в световен мащаб. Неслучайно Петдесятничеството се стреми трайно да се идентифицира с монтанизма, „откривайки” своите корени в него и оспорвайки все по-настойчиво правилността на осъждането му от Църквата в миналото.

Основателят на тази ерес, Монтан, е фригиец, бивш жрец на богинята Кибела[35], който приема християнството между 135 и 175 година[36]. След кръщението си той започва да твърди, че е получил откровение от Светия Дух, че той ще бъде Негов пророк (тоест, че Дух Свети ще говори чрез него) и той ще въведе Църквата в есхатологичнато ѝ състояние. Скоро, окрилен от това си откровение, в търсене на харизматичeн екстаз, Монтан ще обвини Църквата, че е изневерила на апостолската линия. По-късно, под влиянието на двете си съмишленички и пророчици – Прискила и Максимила, Монтан дори ще се самопровъзгласи за Утешителя, а фригийският градец Пепуза, центърът на неговата проповед ще бъде обявен за „Новия Иерусалим”, където хилиазмът ще намери своето въплъщение и откъдето ще започне 1000-годишното царстване. В състояние на „вдъхновение”, когато пророкува, Монтан не просто говори от името на Светия Дух, а като Дух Светий, тоест, в първо лице единствено число[37].Ако се доверим на свидетелството на Епифаний Кипърски, той дори твърди: „Аз съм Господ Бог Всемогъщи, който слязох в човека”[38]. Монтан се опитва да наложи собственото си разбиране за Откровението. Според него и последователите му, в Църквата са секнали благодатните сили, действали някога. Стихнал е пламъкът на харизмите, горял у първите християнски пророци – нещо повече, загубило се е самото пророчество.

Монтан подценявал ролята на Бог Син в домостроителството на Св. Троица и не разбирал живота в Църквата като причастност към Христовата личност и изкупление, а като индивидуално духовно развитие, което Бог подкрепя чрез последователност от откровения. Той учел, че Бог Отец е Този, Който говори в Стария Завет, Христос е Този, Който ни дава благовестието Си в Новия, но там не се съдържа пълнотата на божествената истина. Тя щяла да бъде предадена в предстоящо откровение на Светия Дух в Третия Завет, в което се състои мисията на монтанизма. Безспорен е фактът, че в първите години след Христовото Възкресение вярата в Неговото Второ пришествие е била много силна. Всички са очаквали това да се случи ако не днес, то утре. Вярващите буквално са изпълнявали казаното в притчата за десетте девици, които очаквали Младоженеца, като всячески се стараели да се уподобят на благоразумните девици и да посрещнат Жениха със запалени светилници. Църквата в тези години е била силно харизматична, даровете на Светия Дух, които се излели в изобилие на Петдесетница, свидетелствали за истинността на казаното от Христос и спомагали Църквата бързо да печели нови членове. Говоренето на езици, пророкуването, чудесните изцеления са били ежедневие. На този фон още един пророк и две пророчици не са били нещо необичайно и смущаващо. Проповедта на Монтан и двете пророчици не е скандализирала много от вярващите и дори хилиазмът, който те открито изповядвали в тези години, бил споделян от мнозина. Тоест, разкриването и изобличаването на монтанизма като ерес е било нелеко дело. Единственото, което е могло да смути верните, е било намерението да се допълни Благовестието с откровение на Самия Дух Свети, което вече представлявало опит за допълване и усъвършенстване на християнството[39] – нещо, което претендирали да направят и гностиците. Подобно на последните, монтанистите считали, че имат по-висш източник на откровение от самата Църква и стриктно записвали всички получени „пророчества”.

За убедителността на учението на Монтан способствал и фактът, че по онова време младенческият период на Църквата вече отминавал и след като Бог ѝ дал обилно да вкуси от Неговите блага и чудеса, с които подобно на мляко хранел новопосадения Си виноград, Той дал на Църквата свободата да Му бъде вярна, без да има пред погледа си ежедневното свидетелство на чудото. Христовите думи, указващи на тайната и величието на духовната свобода: „Ти повярва, защото видя. Блажени повярвалите, които не са видели” не били разбираеми за всички. Така еуфорията започнала да отстъпва място пред прагматизма, краят на света продължавал да се отлага, а за християните се оказвало все по-трудно да живеят според Христовите нравствени изисквания. Постепенно изключително висока нравственост на ранните християнски общини започнала да се разколебава. Интересно е, че началото на този упадък може да се проследи още през първата половина на ІІ век, което се вижда в произведението „Пастир” на Ерм. В съчинението на Ерм откриваме появата и сблъсъка между крайния ригоризъм, който ражда монтанизма, и едно по-умерено течение, което не противопоставя по този краен начин християнската нравственост на света. Монтан се опитва „със силата на чудото” да прокара собствените си моралистични разбирания за християнския живот. Големият християнски апологет Тертулиан, който сам става един от последователите на „пророците”, нарича монтанизма „предсказание за бъдещия съд”. В този смисъл Монтан акцентира върху „практическата” подготовка на вярващите за този бъдещ съд. Сам Монтан служил за нагледен пример на това, което пророкувал – още при кръщението се превърнал в скопец[40], раздал цялото си имущество. Учението му съдържало строги дисциплинарни правила. Създадени били собствени пости, на втория брак се гледало като на голямо отстъпление. Не се позволявало бягство от мъченичество, нито се допускало ходатайство на мъчениците за отпадналите. Впоследствие била създадена и собствена монтанистка иерархия начело с патриарх, следван от кенони и епископи. Така монтанизмът, преди да бъде разобличен като ерес, просъществувал в Църквата като разкол, претендиращ с ригоризма си да опонира на останалата част от Църквата.

В този контекст става ясно, че извършеното от епископа на Анхиало блажени Сотас, тоест, свикването на събор, който да осъди Теодот и монтанистите, както и желанието му да изгони беса от „пророчицата” Прискила, са подвиг, който свидетелства безспорно не само за личната му нравственост, но много повече за неговата причастност към Божията благодат. Причастност, която се проявява чрез духовната му разсъдителност, тоест дарбата да различава духовете – което е висшата християнска добродетел, както и чрез способността му да владее над демоните. Тогава, когато мнозина християни са следвали и търсели пророческите слова на Прискила[41], епископ Сотас показал на вярващите как пророкува тя и бил готов да изгони беса от нея. Самият въпрос за екзорцизма в древната Църква е много интересен. Той е имал своето място сред даровете, дадени на Църквата след Петдесетница, както се вижда от „Апостолските постановления” (ІІІ век) :„Славният подвиг на заклинанието е дело на доброволното благоразположение и благодатта Божия чрез Христа, наитието на Светия Дух, защото получаването на дара на изцелението се разкрива чрез откровение от Бога и благодатта, която е в Него, става явна за всички”[42], но впоследствие поради злоупотреби е прекратен[43]. През V век вече не се споменават екзорцисти[44]. Вероятно блаженият Сотас е притежавал този „дар на изцелението” на раннохристиянската Църква, за който се говори в Апостолските правила. За него важат думите на авва Питирион: „И така, чеда, който иска да изгонва бесове, той трябва първо да поработи над своите страсти: защото каквато страст победиш, такъв демон и изгонваш. Трябва да работите над страстите, за да прогоните и демоните на тези страсти[45].” Във всеки случай, доверявайки се на подлинното православно предание, което без промяна важи и до днес, но често е пренебрегвано, бесове могат да изгонват само светците, получили харизмата за това служение, и при това не всички, а само тези, които им посочвал Сам Господ[46].

Вторият интересен момент от кратките сведения за епископ Сотас, е свикването на събор в Анхиало за осъждането на ересите на Теодот и тази на Монтан. Евсевий Кесарийски споменава, че във връзка с монтанизма били свикани няколко събора, без обаче да прави някакви уточнения къде, кога и от кого[47]. Сведенията му са прекалено общи и не указват на нищо конкретно, но източникът, от който е черпил своята информация, ни дава основание да предположим, че е имал впредвид и събора в Анхиало. Хубавото е, че в Libellus Synodicus[48] имаме позоваване на два събора срещу монтанизма, единият от които е този в Анхиало. Нещо повече, съгласно Libellus Synodicus, съборът в Анхиало се явява третият събор в историята на христианската Църква от началото на нейното съществуване, като първи се явява Апостолският събор през 49 година в Иерусалим, втори свиканият от епископ Аполинарий събор в Иераполис – Фригия, Мала Азия[49], който също е насочен срещу монтанизма и на него са присъствали общо 27 епископи заедно с Аполинарий. Третият събор в историята на християнската църква е свиканият от епископ Сотас в Анхиало, на който присъстват още 12 епископи освен него. Според аргументирания анализ, който прави Хефеле, Иераполският и Анхиалският събори са се провели през първата половина на втори век след Христа, като според него приблизителната година на провеждането на събора в Анхиало е 140 година[50], разбира се, възможни са малко отклонения от тази дата, но със сигурност събора се е състоял преди 150 година[51]. Непосредствено след Иераполския и Анхиалския събор, но вече като събори от втората половина на втори век се явяват съборите, свързани с разногласията и различията при празнуването на Пасха.

Съборът в Анхиало вероятно е бил достатъчно значимо събитие в историята на ранната Църква, независимо от това, че днес до нас са достигнали толкова оскъдни сведения за него. Фактът, че на него присъства едно от главните действащи лица на монтанизма, „пророчицатата” Прискила, която явно е трябвало да защити „монтанизма”, е красноречиво свидетелство за това. Със сигурност епископът на Дебелт Елий Публий Юлий е присъствал на събора, тай като думите от подписа му:”… Блаженият Сотас, (епископ) Анхиалски поиска да изгони демона от Прискила, но лицемерите не му позволиха”, говорят за него като за свидетел на станалото. От това свидетелство може да направим извод, че монтанизмът много бързо е преминал границите на Фригия и се е превърнал в сериозна опасност за Тракия, а както е известно в античността пристанищните градове, какъвто е бил и Анхиало, били средоточие на динамичен културен и идеен обмен. Думите на епископ Елий Публий Юлий могат да се разтълкуват като тържество на православието, тоест съборът е свършил своята работа и ереста на монтанизма е била изобличена и осъдена. Това всъщност се потвърждава и от Libellus Synodicus[52]. Може би като свидетелство и в подкрепа на правотата на съборните решения, епископ Сотас пожелал да изгони демона от Прискила (Приска), с което да я изцели, а за в бъдеще да разсее всяко съмнение, че чрез нея говори не Светият Дух, а демон. За съжаление, „лицемерите не му позволяват”. Кои са тези „лицемери”? Някои от участващите епископи? По-вероятно става дума за монтанистите, които са присъствали на събора[53]. Те са приели решенията на събора, съгласили са се привидно с осъждането на монтанизма, но когато е трябвало на дело да покажат обръщането си, не са позволили на епископ Сотас да изгони демона от тяхната „пророчица”. Разбира се, това е само хипотеза, но прозвището „лицемери” към участващите в събора монтанисти, прави много вероятна подобна възстановка на събитията, още повече, че както вече посочихме, това е било причината да не бъде изгонен демона от другата пророчица Максимила. Въпреки че детайлите на събитието остават забулени под мъглата на времето, безспорна е неговата значимост в ранната история на Църквата. Значимост, продиктувана не само от сериозността на проблема с монтанизма, но и от факта, че Анхиалският събор дава своя принос в изграждането на модела на поместния събор като средоточие на богословски диспути и израз на църковното единомислие в истината. Трябва да бъдем радостни от факта, че християнството не само прониква по нашите земи с апостолската проповед, но и че пуска здрави корени и дава обилни плодове, от които се храни цялата Църква. Може само да съжаляваме, че паметта на блажени Сотас, епископ на Анхиало, който е бил сред ключовите участници в събора, тъне в забвение и той не присъства в църковния календар. Вярно е, че според древната църковна практика светителите-епископи са били включвани само в празничния календар на местната църковна община, чийто предстоятел е бил епископът и това има за следствие в общоцърковната памет да останат само просиялите епископи на големите църковни центрове и столици. Ние обаче не се съмняваме, че името на блажения Сотас, редом с хиляди още негови събратя и съработници Христови на Божията нива – наследници на апостолите не само по катедра, но и по начин на живот, е записано в Книгата на живота.

________________________________

*Източник – http://karavaltchev.blogspot.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Описанието е включено в: „Geographi Graeci minores“, Hudson, vol.I, Oxford., 1698, Gail, vol.I, Paris,1826. Всъщност това описание на Средиземно и Черно море, поместено в Geographi Graeci minores на Хъдсън и Гайл, не принадлежи на Скилакс и по погрешка му се препиписва. Самото съчинение обаче със сигурност е от V–ІV век преди Христа. Виж по-подробно: Nieburg, B.Ueber das Alter des Küstenbeschreibers Skylax von Karyanda In: Kleine historische und philologische Schriften, Bonn, 1828.

[2]. G. Plinii Secundi, Naturalis Historia, ed. L. Ian – C. Mayhoff, Lipsiae, 1906, V, 11

[3]. Монетата се намира в Историческия музей град Поморие.

[4]. Според по-популярната легенда, баща му починал в Сицилия. Виж: Rose, H.J., Anchises and Aphrodite. The Classical Quarterly, Vol. 18, No. 1., Jan., 1924, pp. 11-16.

[5].  Dvornik, F. The idea of apostolicity in Byzantium and the legend of the apostle Andrew. Cambridge, 1958.

[6]. За тази част от проповедта на ап. Андрей виж по-подробно: Карташев, В. Был ли ап. Андрей на Руси, Християнское чтение, Июль, 1907;

[7]. Simeon Metaphrastes, Commemoratio S. Andreae, in Menaia Novembris, Venice, 1843, pp. 235-245; reprinted in: Μηναιον του Νοεμβριον. Αθηναι, 1926, σσ. 318-325.

[8].  Maxima Bibliotheca Veterum Patrum, Londini, , t. III, 1677, p. 265.

[9]. Corpus scriptorum historiae Byzantinae, Wenet, t. IV, 1729, p. 329.

[10].  Жизнь и труды апостолов, Киев, Киево- Печерская Успенская Лавра, 2008, стр. 412.

[11]. Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae, Mensis September, ed. H. Delehaye, Bollandianos: Bruxellis, 1902, р. 50.

[12]. Ibid

[13].  Жизнь и труды…, стр. 412. Виж също частта от житието, където й се явява св. апостол Павел и я утешава с думите, че ще се върне в града си.

[14]. Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae, p. 50.

[15]. Ibid.

[16]. Ibid.

[17]. Ibid.

[18]. Ibid.

[19]. По въпроса виж по-специално: Болотов, В. Лекции по истории древней Церкви. Т. 2, СПб., 1910, сс.452 -466, както и Афанасиев, Н. Церковь Духа Святого. Париж, 1971; Hall, S.G. Doctrine and Practice in the Early Church, SPCK: London, 1991.

[20]. Едно интересно изследване по въпроса: Chadwick, H. The Church in ancient society, Oxford University Press: Oxford, 2001.

[21]. Въпросът за ереста на Монтан е задълбочено изследван от редица автори. Целта на настоящата публикация не е да прави основен преглед на най-важните публикации, затова ще споменем само няколко, които считаме, че достатъчно добре осветляват проблема с ереста, както и че са по–лесно достъпни за интересуващите се от въпроса. Болотов, В. Лекции…, Т. 2, с.348-367; Soyres, J. Montanism And The Primitive Church. Cambridge, 1877; The Cambridge history of Christianity. Origins to Constantine. vol. 1, Cambridge, 2008, pp. 230-238.

[22]. Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3. За нуждите на настоящето изследване авторът използва гръцкия текст на Евсевий Кесарийски – ΕΥΣΕΒΙΟΥ ΚΑΙΣΑΡΕΙΑΣ, ΕΚΚΛΗΣΙΑΣΤΙΚΗ ΙΣΤΟΡΙΑ, намиращ се в онлайн изданието на адрес: http://www.phys.uoa.gr/~nektar/orthodoxy/history/eysebios_ecclesia_historia.htm#Ε Използвано е също и критичното издание на историята: Eusebius Pamphilius: Church History, Life of Constantine, Oration in Praise of Constantine. Ed. Schaff, P., CLPC: New York, 1886.

[23]. Днес град  Дебелт, недалеч от град Бургас.

[24]. Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3.

[25]. Libellus Synodicus 6 (Fabricius 12,362 /Synodus Achillana/; Mansi 1, 724). Съобщението за събора привеждаме по: Hefele, C.J. A history of the Christian councils, from the original documents, to the close of the council of Nicea, A.D. 325. Second edition, T&T Clark:Edinburgh, 1894, p.78.

[26]. Вероятно става въпрос за Теодот (Кожаря), с чието име се свързва ереста на монархианите –динамисти (антитринитарии), които отхвърляли божествеността на Христос и Го считали за обикновен човек, голям праведник, който бил роден свръхестествено. В него обитавал Дух Свети и Той бил обожен повече от другите пророци. Повече по въпроса виж у: Liguory, A. The history of heresies and their refutation; or, the triumph of the Church. Dublin, 1847, pp. 15-16; Болотов, В. Лекции…, Т. 2, с. 305-309. Възможно е обаче тази идентификация да е малко прибързана, виж съображенията за това на Хефеле в: Hefele, C.J. A history of the Christian councils…, p.78

[27].  Св. Серапион е антиохийски епископ в периода 190 до 211 г. Осми по ред епископ на тази катедра, която заема след епископ Максимин през време на управлението на император Комод (183-192)

[28].  Μανουήλ Γεδεών, Αγιοποιήσεις. Το κατεστώς της εν αγίοις συναριθμήσεως. Θεσσαλονίκη 1984, σς. 77-87

[29]. Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3; Пълно изяснение на значението и употребата на думата може да бъде намерено в: A Patristic Greek lexicon. Ed. Lampe, G. W., Oxford, 1961, p.823.

[30]. Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3; Пълно изяснение на значението и употребата на думата може да бъде намерено в: A Patristic Greek lexicon. Ed. Lampe, G. W., Oxford, 1961, p. 824.

[31]. Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3

[32]. Виж Tabula Peutingeriana и другите римски пътеводители в ЛИБИ, т.І, БАН: София, 1958, с.9-45

[33]. Много интересен въпрос, който чака своето по-пълно изследване е дали Монтанизмът се явява една ерес или е събирателно понятие за множество ереси, водещи началото си през тези години от района на Фригия? Въпросът възниква поради факта, че паралелно с монтанизма се появяват Квинтилианисти, Пепуциани, Присцилианисти и други. Възможно е монтанизмът да е бил известен и под тези имена, които, както се вижда, носят имената на някой известен лидер на сектата. Въпросът е повдигнат в: De Soyres, J. Montanism And The Primitive Church. Deighton, Bell & Co: Cambridge, 1877, pp. 30-32

[34]. Виж: Calder, W. “The New Jerusalem of the Montanists”, Byzantion 6, 1931, pp.424 – 425, както и Scharf, A. “The Jews, the Montanists and Emperor Leo III”, Byzantinische Zeitschrift 59 (1966): 37-46

[35]. За това свидетелства блажени Йероним, виж: Sherratt, В. “Montanism”, The Pentecostal. Vol. 1, No.1, p. 27.

[36]. Точната датировка на началото на ереста представлява проблем поради това, че различните извори дават противоречива информация за нейната поява. Така например, Епифаний Кипърски казва, че Монтан и неговите пророчици се появяват през 135, респективно 157 г., докато Евсевий Кесарийски посочва 171-172 г. Най-детайлно въпросът с годината на появата на монтанизма на църковната сцена е разгледан в: De Soyres, J. Montanism And The Primitive Church. Deighton, Bell & Co :Cambridge, 1877, pp.25-29; Виж по-подробно също:Calder, W. “The New Jerusalem of the Montanists”, pp.421-422. и Pelikan, J. The Christian tradition: The emergency of Catholic tradition (100-600). Vol.I, University of Chicago press: Chicago & London, 1971, p.97.

[37]. Pelikan, J. The Christian tradition…, p. 102.

[38]. Ibid.

[39]. „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде”. (Гал. 1:8-9)

[40]. По-вероятно е, Монтан да е станал скопец още, когато е бил посветен за жрец на богинята Кибела, известна още като богинята майка на боговете. Известно е, че ритуалите, свързани с нейното служение, трябвало да се изпълняват от „полумъже”. Виж: Sherratt, В. „Montanism”, The Pentecostal. Vol. 1, No.1, p. 27.

[41]. Двете пророчици Максимила и Прискила, когато изпадали в състояния на екстаз и започвали да пророкуват, говорели в мъжки род, нещо, което трябвало да се приеме като сигурно доказателство за несъмнения и откровен характер на пророчествата им.

[42]. Цитат по Успенский, Н.Д. „Византийская литургия”, Богословские труды, 1980, Сб. 21, с. 31

[43]. Виж: Успенский Н.Д. „Византийская литургия”… с. 31

[44]. Виж по-подробно: Успенский, Н.Д. „Византийская литургия”… с. 31.

[45]. Лавсаик, Москва, 1992, с. 127.

[46]. Виж: Житии преп. иеросхимонаха Илариона Оптинского , Введенской Оптиной пустыни: Москва, 1993. с.190, както и главата Окровение, параграф Екзорцизм от: Осипов А. И. Путь разума в поисках истины, Сретенского монастыря: Москва, издание 5-е, 2004.

[47]. Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 16-10

[48]. Libellus Synodicus , който е наричан още Synodicon, съдържа кратки бележки за 158 събора от първите ІХ века на църквата, включително и за Вселенските. Libellus Synodicus е паметник завършен от гърците в началото на ІХ век. Ние нямаме основания да се съмняваме в неговата достоверност въпреки големя период от време, който обхваща, понеже информацията за съборите в него е почерпена от древни източници, не всички от които са достигнали до нас.

[49]. Древният град се намира на около 20 километра от днешния град Денизли в Турция, в непосредствена близост до Памук кале.

[50]. Hefele, C. J., A history of the Christian councils…, p. 79.

[51]. Ibid. p. 80.

[52]. Ibid. p. 79.

[53]. Подобен случай Евсевий Кесарийски описва в: Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 16-17, където епископ Зотик от Комана и епископ Юлиан от Апамеа искат да изгонят демона от другата пророчица на монтанизма Максимила. Случката се развива в Пепуза (Новия Иерусалим на Монтан). И тук, както и в случая с епископ Сотас, на епископите не им е разрешено да изгонят беса от пророчицата. Евсевий ни дава малко повече информация за този случай, като пояснява, че причината за забраната се явява намесата на последователите на някой си Темисо. Темисо вероятно ще да е бил водач на монтанистите в Пепуза след смъртта на Монтан. Виж: Eusebius Pamphilius: Church History, Life of Constantine, Oration in Praise of Constantine. Ed. Schaff, P., CLPC: New York, 1886, p. 360, footnote 1598.

Изображение: авторът на статията, Венцислав Каравълчев. Източник на изображението – http://karavaltchev.blogspot.com.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на История на Християнската църква и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s