ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА*

Калистос (Уеър), епископ Диоклийски

Небо и земля днес совокупишася

(Стихира на литията от Великото Повечерие на Рождество Христово)

                                                                О, странна Православна Църква! (о. Лев Жиле)

Отсъствие и присъствие

Диоклийски епископ Калистос (Уеър)Много добре помня как започна моят път към Православието. Това се случи, когато бях на седемнайсет, съвсем неочаквано, през един летен съботен ден през 1952 година. Вървях по Бъкингам Пелъс Роуд, недалеч от спирката на метрото “Виктория” (това е в самия център на Лондон) покрай голяма, овехтяла готическа църква от XIX век, която преди не бях забелязвал. Върху нея нямаше никакви опознавателни знаци (връзките с обществеността са били винаги слабата страна на Православието на Запад!), ако не смятаме малката медна табелка, на която пишеше: “Руска църква“.

Когато влязох в храма “Св. Филип” – така се наричаше църквата – в първия момент ми се стори, че той е съвършено пуст. Отвън, на улицата, грееше ярко слънце, но вътре беше прохладно и тъмно като в пещера. Когато очите ми свикнаха с полумрака, първото, което забелязах, беше именно отсъствието – нямаше нито пейки, нито разположени в акуратни редици столове, само празен гладък под.

Скоро обаче видях, че църквата не е съвсем празна. В централния и страничните кораби стояха неколцина богомолци, най-вече възрастни хора. По стените висяха икони, пред тях слабо блещукаха кандила, а на източната страна горяха свещи пред иконостаса. Пееше хор, който не се виждаше. След известно време от олтара излезе дякон и обиколи църквата; той кадеше пред иконите и хората. Забелязах, че облачението му е старо и износено.

И изведнъж първото ми впечатление за отсъствие бе изместено от поразително усещане за присъствие. Усетих, че църквата изобщо не е празна, напротив – от всички страни ме заобикаляха безброй молещи се. Интуитивно осъзнах, че видимото събрание е само част от едно много по-голямо цяло и че когато се молим, ние участваме в процес, който надминава неизмеримо нашите молитви – в едно всеобщо, всеобхватно празнуване, в което се събират времето и вечността, долният и горният свят.

Години след това с радостното чувство на човек, който е изпитал същото, аз прочетох историята на обръщането на св. Владимир от “Повест временных лет“. След като се завърнали в Киев, руските пратеници разказали на княза за Божествената Литургия, на която те присъствали в Константинопол: “И не знаем на небето ли бяхме или на земята: няма на земята такава красота, и не можем нищо друго да кажем; само това знаем, че там Бог пребъдва заедно с човеците… Не можем да забравим онази красота”[1]. Поразително, но абсолютно същото бях усетил и аз по време на всенощното бдение в храма “Св. Филип” на Бъкингам Пелъс Роуд. Разбира се, обстановката там не беше толкова великолепна, както във Византия през X век, но, подобно на пратениците на княз Владимир, аз също срещнах “небе на земята”, също усетих, че сякаш присъствам на небесна Литургия и съзерцавам ангелите, светците и нетварната хубост на Божието Царство. “Ныне сили небесния с нами невидимо служат… ” (Литургията на Преждеосветените Дарове).

Излязох от църквата преди края на службата. Най-много ме разтърсиха две неща. Първо, не можех да преценя колко време съм прекарал в храма – двайсет минути или два часа: времето там нямаше значение. Второ, веднага щом стъпих върху тротоара, бях залят от рева на града като от гигантска вълна. Той би трябвало да прониква и през стените на храма, но когато бях вътре, аз не го забелязвах; там аз се намирах в свят, в който времето и градският шум нямат никакво значение; свят, който беше по-реален – бях готов да кажа и по-осезаем, отколкото Лондон от ХХ век, в който изведнъж се бях завърнал.

На онова всенощно бдение служеха на църковнославянски език, така че с ума си не разбрах нито дума. И въпреки това, след като излязох от храма, аз си казах с пълна убеденост: “Ето откъде съм родом; върнах се у дома”. Случва се (и не е ли странно това?), че още преди да сме опознали някой човек, място или предмет, ние вече сме сигурни: ето човек, когото ще обикна; ето къде трябва да отида; ето предмета, на чието изучаване трябва да посветя живота си. От момента, в който се оказах на службата в храма “Св. Филип” на Бъкингам Пелъс Роуд, на мен ми стана ясно: моето място е в Православната църква. (За съжаление, този храм вече не съществува: разрушиха го четири години след описаното от мен събитие).

Радвам се, че първата ми среща с Православието стана не чрез книгите и не благодарение на познанството ми с православни хора, а по време на богослужение. Според православното разбиране Църквата е преди всичко литургична общност, чиято истинска природа се изявява в молитвеното призоваване и славословие. Най-главното в нея е богослужението, а чак след това идват учението и църковният ред. Имах щастието да открия за себе си Православната църква, участвайки за пръв път в нейната обща молитва. Сблъсках се с Православието не като с абстрактно учение или идеология, а като с осезаема, неповторима реалност на предстоенето пред Бога.

“Ето това, в което съм вярвал винаги…”

Сега ми е ясно, че през онзи летен ден на 1952 година душата ми вече е била готова да приеме Православието. Но това се случи след около шест години. В Англия от 50-те желанието да станеш член на Православната църква изглеждаше твърде ексцентрично и повечето мои приятели-англичани се опитваха да ме разубедят. “Ти ще се превърнеш завинаги в чужденец – възразяваха те. – Бог е направил така, че да се родиш в западната култура, защо да бягаш тогава от трудностите и проблемите на своето историческо наследство?” Православното богослужение може да е прекрасно, питаха те, но нима няма печално разминаване между принципите и практиката? Дали не идеализирам Православието, не го ли възприемам прекалено емоционално? Не търся ли успокоеност и безопасност, каквито никой не ни е обещал на земята?

Много по-неочаквано обаче се оказа това, че повечето православни, към които се обръщах за съвет, също не одобряваха особено моето намерение. Те честно и открито – и аз и досега съм им благодарен за това – ми говореха за историческите недостатъци на Православната църква и за особените трудности в нейните отношения със Запада. В реалното Православие, предупреждаваха ме те, твърде много неща са прекалено далеч от това “небе на земята”! Когато се обърнах към викарния епископ, който служеше в катедралния храм на Гръцката православна църква в Лондон, Иаков (Вирвос) Апамейски, той дълго и доброжелателно беседва с мен, но ме посъветва да остана в лоното на Англиканската църква, в която съм възпитан. Същия съвет ми даде и един руски свещеник в Париж.

Тогава това ме порази. Когато започнах да чета за Православната църква, аз веднага забелязах, че тя смята себе си не за една от многото възможни “деноминации”, а за истинската Христова Църква на земята. Работата обаче изглеждаше тъй, сякаш самите православни ми казваха: “Да, наистина Православието е единствената истинска Църква, но за вас няма никакви причини да се присъединявате към нея. Тя е за източните народи – гърци, руснаци и други”. Причастността към спасителната истина се поставяше в пряка зависимост от случайностите на раждането и географията.

Сега разбирам по-добре защо владика Иаков е говорел така с мен. Преди 40 или 50 години мнозина православни, както и мнозина англикани се надяваха искрено, че Англиканската църква ще намери пътя към единството с Православието. Затова преминаването на отделни англикани към Православната църква не се насърчаваше; смяташе се, че за един англиканин е по-добре да си остава в своята Църква и като някакъв “англикано-православен фермент” да съдейства отвътре за единството.

Страхувам се, че надеждите за това обединение така и не се оправдаха. Впрочем, не трябва да забравяме, че през първата половина на ХХ век умерената “Висока църква” в англиканството (тя се основава върху Вселенските събори и учението на Отците) беше много по-силна, отколкото е днес, докато крайното “либерално” крило с неговия доктринален и нравствен релативизъм оставаше в сянка, въпреки че вече не можеше да не се забелязва. Във всеки случай, владика Иаков съвсем не беше самотен в надеждите си, че “Високата църква” ще стане с течение на времето ядро на естествено възникналото западно Православие.

Владиката се ръководеше и от пастирски съображения. По това време в гръцките енории не се извършваха английски богослужения, и малцина свещеници знаеха друг език освен гръцкия. Без да има възможност да осигури пълноценни пастирски грижи за един англичанин, той не искаше да го приема под своя омофор и се оказа съвършено прав, тъй като приемането на един новообърнат без осигуряването на пастирски грижи за него би било непростима безотговорност от страна на свещеника. (Въпреки че мога да си спомня много случаи, когато ставаше тъкмо така). Новообърнатият трябва да бъде въведен в една жива общност; не можеш да го захвърлиш в дълбоките води на Православието и да му предоставиш избор – да се мъчи да изплува или да потъне.

Освен това, както мисля сега, владика Иаков ме е изпитвал. Виждайки силното ми желание, той е искал да претегля внимателно всички аргументи в полза на противоположното решение. Той е знаел, че ако намерението ми е сериозно, аз непременно ще се върна към него. Така и стана.

По това време, малко преди посещението ми при Иаков, аз започнах да се запознавам малко по малко с православни хора. Скоро след онази първа паметна служба в лондонската “руска църква” аз станах студент в Оксфорд. През първите четири години ние изучавахме класиката – старогръцките и латинските автори – и – не много задълбочено – съвременната философия. След това аз останах още две години, за да изучавам богословие. (Така се получи, че аз никога не бях учил в англикански теологичен колеж и не бях натоварван със служение в Англиканската църква). В Оксфорд имах възможността да се запозная с православни хора. В частност, запознах се с Николай Зернов, който преподаваше при нас православна култура. И до днес с огромно удоволствие си спомням колко гостоприемно и щедро Николай и Милица Зернови приемаха своите многобройни гости, каква весела, непринудена атмосфера цареше в техния дом. Пак там срещнах отец (впоследствие архиепископ) Василий Кривошеин, който служеше тогава в малката православна църква в Оксфорд и подготвяше своето класическо издание на “Словата” на преподобни Симеон Нови Богослов. Пред мен се откри нов свят, когато аз за пръв път чух от него как преподобни Симеон описва своите видения на нетварната Божествена Светлина; постепенно започнах да осъзнавам колко важно място заема в православното богословие тайната на Христовото Преображение.

По времето на следването ми в Оксфорд, под влиянието на моя близък приятел от училище Доналд Ълчин, аз започнах да участвам активно в живота на братството “Св. Албаний и Преп. Сергий”, което трябваше да съдейства за обединяването на Англиканската и Православната църкви. Решаващо влияние върху мен оказа лятната конференция на братството. Именно тук аз чух англикани – архиепископ Майкъл Ръмси, отец Деруъс Чити и професор Х. А. Ходжис да казват, че именно православната традиция е запазила онази всеобхватна пълнота на християнското Предание, която така не достига на Англиканската църква, и затова ние, членовете на братството, сме призвани да помогнем на нашите английски братя да открият Православието.

Тяхната въодушевеност се предаде и на мен, но нещо продължаваше да не ме удовлетворява. Аз исках да участвам изцяло, осезаемо в живота на Църквата. Колкото повече научавах за Православието, толкова по-добре разбирах: ето кое съм търсел винаги в съкровените дълбини на душата си, ето в какво съм вярвал. Не смятах, че Православието е остаряло, чуждо или екзотично. За мен то не беше нищо друго освен просто самото християнство.

Църквата е една

Моето запознаване с Православието започна най-вече чрез срещата с руската православна традиция. Буквално на един дъх прочетох “Съкровищницата на руската духовност” на Г. П. Федотов и “Заедно с руските поклонници в Иерусалим” на Стивън Греъм. Веднага ме заплени преподобни Серафим Саровски, за когото научих от не съвсем правдоподобния, но несъмнено трогателен разказ на Юлия дьо Бособр “Огън върху снега”. Но в богословско отношение решаващ жалон на моя път стана краткият очерк на Алексей Хомяков “Църквата е една”. По същество той описваше тъкмо онова общение на светиите, което бях почувствал по време на всенощното бдение в лондонската “руска църква”:

“Църквата е една, въпреки видимата ѝ разделеност за човека, живеещ все още на земята. (…) Живеещият на земята, приключилият земния си път, създаденият не за да живее на земята (каквито са ангелите), неначеналият още земния си път (бъдещите поколения) – всички са обединени в една Църква – в една благодат Божия. (…) Видимата или земната Църква живее в съвършено общение и единство с цялото църковно тяло, чийто глава е Христос. (…) Дори и на земята Църквата не живее земен, човешки живот, а божествен и благодатен. (…) Защото един е Бог и една е Църквата…[2]

Впоследствие при по-основното ми запознаване с православното богословие аз разбрах ограничеността на славянофилската еклисиология на Хомяков, но тогава бях намерил у него тъкмо това, от което се нуждаех. Много ми помогна и статията на отец Георги Флоровски “Съборността на Църквата”, където природата на Църквата се разкрива като единство в многобразието по образ и подобие на Бога-Троица:

“Църквата се изявява като единство. И това не е външно единство, разбира се, а вътрешно, съкровено, органично единство. Това е единството на живото тяло, единството на организма. Църквата е единство не само в този смисъл, че тя е една и единствена; тя е единство най-вече защото самата ѝ същност е възстановяването на единството на разделеното и раздробено човечество. Става дума за онова единство, което е израз на “съборността” или католичността на Църквата. В Църквата човешката природа преминава в друго измерение на битието, започва нов начин на съществуване. Става възможен един нов живот, истински, пълен, цялостен живот, католичен живот “в единството на Духа, в съюза на мира” (Еф. 4:3). Започва ново съществуване, нов принцип на живота: “Да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в нас едно… да бъдат едно, както Ние сме едно” (Иоан 17:21-22). Това е тайнството на съвършеното единение по образа на единството на Светата Троица”[3].

Съборността, продължава отец Георгий, “означава да видиш себе си в другия, в обичания” [4]; в църковната съборност и само в нея “намира разрешение болезнената двойственост и напрежение между свободата и послушанието на авторитета”[5]. В течение на целия си следващ живот аз неведнъж съм се връщал към тази статия, върху чиито двайсет и една страници бях намерил много повече, отколкото в цели томове.

Именно по времето, когато започна да ми се разкрива руското Православие (това беше през 1954 година), аз за пръв път посетих Гърция. Бях напълно запленен от духовния свят на Византия. На мен, филолога-класик, ми се искаше преди всичко да видя Акропола, Олимп, Делфи и Кносос. Затова когато моите спътници включиха в маршрута Спарта, аз започнах да протестирам: та нали спартанците са били само атлети и воини и не са оставили нито един паметник на потомството. Струва ли си да правим такава отбивка заради тях? Но в действителност приятелите ме заведоха не в самата Спарта, а в разположения на три мили от нея византийски град Мистра. Тук за мое най-голямо удоволствие аз открих не жалки останки от някогашна култура, а разпрострял се върху склона на хълм град – улици, дворци, манастири, многокуполни храмове, – и всичко това върху великолепния фон на покритите със сняг Тайгетски планини. Живите ликове на светиите върху стенописите станаха, както е писал Йейтс, “учители за пеенето на моята душа”.

Предание, мъченичество, безмълвие

Колкото повече се задълбочавах в Православието, толкова по-силно ме привличаха, нещо повече – поразяваха три неща. Първо, аз видях, че в съвременното Православие при всичките му вътрешни трудности и човешки недъзи продължава да живее истинската, неизопачена Църква на апостолите и мъчениците, Отците и Вселенските събори. Тази жива приемственост може да се нарече “пълнота” и “цялостност” или, което е още по-точно – “Предание“. Православието притежава – не заради човешки заслуги, а по благодат Божия – пълнота на вярата и духовния живот, пълнота, в която елементите на догматиката и молитвите, богословието и духовното трудене са споени в едно органично цяло. В този смисъл Православната църква е Църква на Светото Предание.

Особено ми се иска да подчертая думата “пълнота”. Православието притежава преизобилстващ живот в Христа, а не монопол върху истината. И тогава, и сега не смятам, че между “светлината” на Православието и “тъмнината” на неправославието има непреодолима пропаст. Ние не смятаме, че след като Православието притежава пълнота на Светото Предание, другите християнски общини не притежават нищо. Напротив, винаги са ми изглеждали съмнителни безапелационните твърдения, че тайнствата и благодатта на Светия Дух действат само във видимите граници на Православната църква. Владимир Лоски справедливо казва, че въпреки външните разделения неправославните общини запазват невидима връзка с Православната църква:

“Вярна на своето призвание да търси спасението на всички, Христовата Църква цени всяка, дори и най-малка “искрица живот” в разколническите общини. Тя свидетелства, че въпреки разделенията те запазват известна връзка с единствения животворен център, връзка, която е за нашите очи “невидима и извън пределите на нашето разбиране”. Има само една истинска Църква, единствена подателка на благодатните тайнства, но начините да се отделиш от тази една истинска Църква са различни, както и степените на отслабването на църковната реалност извън пределите на видимите ѝ граници”[6].

По такъв начин според мнението на Лоски, което аз напълно споделям, неправославните общини са причастни в различна степен към благодатния живот на Църквата. И все пак те притежават само част от спасителната и животворна истина; цялата й пълнота се съдържа само в Православието.

Особено ме порази това, че православните мислители, които наричат своята Църква “Църква на Светото Предание”, заедно с това твърдят, че Преданието не е статично, а динамично, има не апологетичен, а изследователски характер, обърнато е не само към миналото, но е отворено и към бъдещето. Постепенно научавах, че Преданието не е просто формално повторение на идеите на миналото, а изживявано всеки път отново християнско благовестие. Истинското – живо и творческо – Предание се гради върху единството на човешката свобода и благодатта на Духа. Най-точно от всички за неговата динамичност се е изказал, струва ми се, Владимир Лоски: “Преданието… е животът на Светия Дух в Църквата[7]. “Може да се каже – продължава той, – че в “Преданието” се е изразил критичният дух на Църквата”[8]. Затова Преданието не може да се следва просто така, “по инерция”.

На незапознатия западен човек Православието може да изглежда като неподвижна, застинала Църква, обърната изключително към миналото. Но моето впечатление, когато в началото на петдесетте аз се докоснах за пръв път до православната традиция, беше съвсем друго; то не се промени и след четирийсетгодишното ми пребиваване в нея. Много страни на православния живот наистина могат да изглеждат малко архаични, но те не определят все още цялата картина. По-скоро обратното: казаното от сър Ърнест Баркър за дванайсетте столетия византийска история е напълно приложимо и към двайсетте века православен църковен живот: “В течение на дванайсетвековната история на Византия консерватизмът винаги е бил съчетаван с промени, а промените винаги са се сблъсквали с консерватизъм; в това се крие същността и очарованието на онова време”[9].

С течение на времето започнах да разбирам, че Преданието като живот на Светия Дух в Църквата е всеобемащо и всеобхватно. В частност, то включва Библията, Светото Писание, тъй че разрив между Писанието и Преданието няма. Писанието съществува в рамките на Преданието, и следователно само благодарение на него Църквата във всяко поколение може да разбира Словото и да живее с него. Така се научих да виждам Православната църква не само като “традиционна”, но и като библейска. Неслучайно във всеки храм Евангелието се полага в олтара по средата на Светия Престол. Защото истинските “евангелски християни” са православните, а не протестантите. (Ако само изучавахме наистина Библията също толкова ревностно като тях!)

Трудовете на Лоски и Флоровски ме убедиха[10], че Преданието е не само всеобхватно, но и неизчерпаемо. Отец Георги Флоровски в частност пише:

“Преданието е постоянно пребъдване на Духа, а не само спомен за думи. Преданието е харизматичен, а не исторически принцип… Благодатният опит на Църквата… в неговата съборна пълнота… не се изчерпва нито от Писанието, нито от устното предание, нито от определенията. Той не може и не трябва да бъде изчерпван”[11].

Въпреки че периодът на седемте Вселенски събори е изключително важен за Православието, не трябва да мислим, че “времето на Отците” е приключило през VIII век. Напротив, патристичната епоха не познава завършек. Ако не смятаме човешката греховност, няма друго препятствие за свикването на Вселенски събори и появата на нови Отци на Църквата, равни по авторитетност на раннохристиянските, и през третото хилядолетие, защото Светият Дух и днес пребъдва и действа в Църквата по същия начин, както и в миналото.

Динамичната, жива представа за Преданието, което намерих в Православната църква, ставаше с течение на времето все по-значима и ценна за мен. Аз все по-ясно виждах, че живата връзка, за която свидетелстваше Православието, липсваше в моята родна Англиканска църква. В латинския Запад тази връзка е била отслабена или дори разкъсана още през Средните векове. Дори ако приемем, както още от XVI век и до ден-днешен мислят мнозина англикани, че английската Реформация е била опит за завръщане към Църквата на Вселенските събори и ранните Отци, то доколко той е бил сполучлив? За “православността” на Англиканската църква в най-добрия случай можем само да се досещаме, но това е по-скоро стремеж и смътна надежда, отколкото видима реалност и практика на църковния живот.

Винаги съм бил искрено признателен на моето англиканско възпитание и никога не съм се отричал от онази църковна среда, в която за пръв път път опознах Христа като мой Спасител. Винаги си спомням с радост колко величествени и великолепни бяха онези тържествени богослужения, а особено големите процесии със свещи и хоругви след литургията на празника на св. Едуард Изповедник, в които участвах още като дете, когато учех в училището на Уестминстърското абатство. Най-сетне аз се радвам искрено и на това, че през ученическите и студентските си години се бях сприятелил с членовете на Ордена на св. Франциск – отец Елджи Робъртсън, отец Гардиън и неговия млад послушник брат Питър. Именно английските францисканци ми помогнаха да осъзная значението на мисионерството в християнския живот и да разбера ценността на изповедта.

Винаги съм смятал, че моето преминаване към Православието е най-пълно осъществяване на най-доброто, което ми е дал духовният опит на англиканството, негово потвърждаване, а не отказ от него. Заедно с това, при цялата ми любов и благодарност, не мога, ако искам да остана честен, да мълча за това, което ме безпокоеше тогава, през петдесетте, а сега ме безпокои още повече – за пораждащата недоумение пъстрота на възгледите и практиките, които по някакъв неразбираем начин съжителстват в недрата на Англиканската църква. Много ме тревожеше (и продължава да ме тревожи) толкова различният начин, по който англо-католиците и евангелическият клон на англиканството разбират важни вероучителни принципи като присъствието на Христос в Евхаристията и общението на светиите. Трябва ли да почитаме Светите Дарове като истински Тяло и Кръв на Спасителя? Можем ли да се молим за починалите и да молим за застъпничество Богородица и светците? Всичко това съвсем не са частности, за които би могло да се “споразумеем”, а въпроси, от чието решаване зависи до голяма степен какъв ще е нашият живот в Христа. Можех ли да оставам в църковна общност, която е съгласна в нея да има подобни разногласия?

Но още по-силно ме безпокоеше присъствието на “либерално” крило в англиканството, чиито представители се съмняваха в Божествената природа на Христос, Неговото девствено рождение, чудесата и телесното Възкресение. В мислите си аз постоянно се връщах към изповеданието на апостол Тома: “Господ мой и Бог мой!” (Иоан 20:28), чувах обърнатите сякаш към мен думи на апостол Павел: “Ако Христос не е възкръснал, то и проповедта ни е напразна, напразна е и нашата вяра” (1 Кор. 15:14). За спасението си трябваше по необходимост да принадлежа към Църква, която твърдо и непоколебимо се придържа към основополагащото християнско учение за Троицата и Личността на Христос. Но къде да намеря такава общност? За съжаление, това не можеше да е Англиканската църква. В нея липсваха онази приемственост и пълнота на живото Предание, които търсех.

Но може би това е Рим? През петдесетте, преди Втория Ватикански събор, най-естественото за всеки англиканин, който не беше задоволен от относителната “пълнота” на своята традиция и търсеше католично Предание, беше да стане римокатолик. Ето една християнска общност, която, както и Православната църква, е запазила апостолското приемство, вярността към паметта на мъчениците, учението на древните събори и Отци. А и това е Църква със западна култура. В такъв случай за какво ми е Православието? Нима не бих могъл да намеря пълнота на живото Предание и много по-близко?

Въпреки че за известно време се чувствах привлечен от католицизма, аз все пак се колебаех. Възпираше ме не “филиокве“, макар благодарение на Лоски да бях осъзнал цялата важност на тази добавка към Символа на вярата. Пречеше ми най-вече претенцията на папите за вселенска юрисдикция и безпогрешност. Изучаването на ранното християнство ме убеди, че източните Отци – св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст, точно както и западните, да речем св. Киприян и бл. Августин – са разбирали същността на Църквата на земята по съвсем различен начин, отколкото Първият Ватикански събор. Виждах, че учението за първенството на Рим просто не отговаря на историческата истина. Засилването на папската власт, особено започвайки от XI век, е нарушило в значителна степен приемствеността на Преданието в Римската църква. Само в Православието аз намирах това, което търсех – животворна и неизопачена традиция.

Убедеността ми, че само в Православната църква може да се намери пълнотата и неповредената приемственост на Църквата на апостолите и отците, се засили, когато открих още две измерения на Православието. Първо, аз научих за гоненията и мъчениците на Църквата през по-ново време, пострадали от турците, а след това, вече през XX век – от комунистите. Това пряко свързваше съвременното Православие с до-Константиновата Църква от първите три столетия. “Силата Ми се проявява в немощ” (2 Кор. 12:9). Разбрах, че от времето на падането на Византия в историята на Църквата се изпълняват отново и отново тези думи.

А до онези, които явно и зримо са засвидетелствали своето изповедание с кръв, аз видях безброй други, следвали понизилия Себе Си Христос по пътя на вътрешното мъченичество – кенотичните светци, показали кротост, великодушие и състрадателна любов – Ксения Петербургска, Иоан Кронщадски, Нектарий Егински. Ето го онова самоотвержено състрадание, което бях срещал в романите на Достоевски и Толстой. Особено близки (още повече, че аз от седемнайсетгодишна възраст бях пацифист) ми станаха светите страстотерпци братята Борис и Глеб, князували в Киев през XI век. Техният отказ от кръвопролитие и насилие дори за самозащита, тяхното невинно страдание стана за мен блага вест за Христовия Кръст.

Второ, аз все по-добре осъзнавах ценността на мистическото богословие на християнския Изток. Преданието не е само предаване на догматични формулировки, но и на духовен опит. Те са неразделни, а за противоречие между тях и дума не може да става; както справедливо твърди Владимир Лоски, “няма християнска мистика без богословие и, което е по-същественото, няма богословие без мистика”, защото “мистиката се разглежда в дадения случай като съвършенство, като връх на всяко богословие, като богословие par excellence”[12].

И ако в началото Православието ми се разкри чрез символите и песнопенията на Литургията, то сега аз виждах, че “образните” форми на богослужението се уравновесяват в християнския Изток от “без-образността”, апофатичността на практиката на исихастката молитва, “оголването” от образи и мисли. От “Разказите на странника” и книгата “Монахът на Източната църква” на архимандрит Лев Жиле научих, че исихията – покоят или безмълвието – се добива по пътя на непрестанното повтаряне на Иисусовата молитва. Преп. Исаак Сириец ми разкри, че словото добива пълнота в безмълвието, по същия начин, както слугата замлъква при появата на господаря:

“Движенията на езика и сърцето, насочени към молитвата, са ключовете, а това, което идва след това, е вече влизане в скришните покои. Нека да замлъкне тук всяка уста, всеки език; да замлъкне и сърцето – този подхранвач на помислите, и умът – този водач на чувствата, и мисълта – тази бързохвърчаща и безсрамна птица, и да се прекрати всяко тяхно движение. Тук да спрат търсещите: защото е дошъл Домовладиката”[13].

Църквата като общение

Трите посочени черти – Преданието, мъченичеството и безмълвието – ме убедиха изцяло в истинността на Православието. Но думи, чути по време на летния конгрес на братството “Св. Албаний и Преп. Сергий” през август 1956 година, пробудиха у мен непреодолимото желание не само да съзерцавам Православието отвън, но и да вляза вътре. Когато отец Лев Жиле беше помолен да определи какво е Православие, той отговори: “Православен е онзи, който приема апостолското Предание и се намира в общение с епископите, поставени, за да учат на Преданието”.

Втората част на това определение (подчертана с курсив) се оказа особено важна за мен. Наистина, оставайки англиканин, аз имах пълното право да се придържам към апостолското православно Предание, така, както аз го разбирах. Но, с ръка на сърцето, бих ли могъл да кажа, че англиканският епископат, с когото бях в общение, учи единодушно на това Предание? Внезапно осъзнах, че Православието не може да бъде въпрос на лична вяра; то предполага външно и видимо общение в тайнствата с епископите, поставени от Бога, за да свидетелстват за истината. И пред мен с цялата си неумолимост се изправи въпросът: ако Православието е общение, мога ли да бъда наистина православен, докато оставам англиканин?

Простите думи на отец Лев не направиха особено впечатление на участниците в конгреса, но в моя живот те доведоха до истински обрат. Оттогава аз не преставах да мисля за това, че Православието е неотделимо от евхаристийното общение, и скоро намерих две подтвърждения за тази скъпа за мен мисъл в книгите, които тогава четях. Первото потвърждение стана преписката между Алексей Хомяков и англиканина (по онова време) Уилям Палмър от оксфордския колеж “Св. Магдалина”. Палмър изпратил на Хомяков екземпляр на своята книга “Съгласуване на англиканското учение с учението на католичната апостолска източна Църква”, в която излагал точка по точка “Подробния Катехизис” на митрополит Филарет Московски, а до него цитирал сходни тези от англиканските вероучителни източници. В отговора си от 28 ноември 1846 година Хомяков написал, че той може да състави цял том от други изказвания на англикански автори, не по-малко авторитетни от онези, които цитира Палмър, но изповядващи възгледи, диаметрално противоположни на “Катехизиса” на Филарет:

“Мнозина от вашите богослови са били преди и сега са напълно православни; ала що от това? Техните убеждения са техни лични мнения, а не вяра на Църквата. Ъшър е почти изцяло калвинист; но и той принадлежи на Англиканската църква в не по-малка степен, отколкото епископите, които хранят православни убеждения. Ние съчувстваме, ние трябва да съчувстваме на частните лица, но на Църква, (…) която допуска към причастие без разлика както оногова, който открито заявява, че хлябът и виното, използвани за великата жертва, остават хляб и вино, тъй и оногова, който ги смята за тяло и кръв на Спасителя, – на такава Църква ние не можем, нямаме право да съчувстваме. Ще отида още по-далеч – ще предположа нещо невероятно, а именно, че всички англикани без изключение са станали напълно православни, приели са и Символа, и вярвания, напълно сходни с нашите, но са стигнали до тази вяра със средства и по пътища, които са чисто протестантски, сиреч са я приели като логически извод (…) Дори и да стигнете до цялата истина, вие пак нищо няма да притежавате, защото само ние можем да ви дадем това, без което всичко останало е напразно, а именно увереността в истината”[14].

Суровите, но справедливи думи на Хомяков потвърждаваха казаното от отец Лев. По това време аз вече изцяло приемах православното учение, но “средствата и пътищата”, по които бях стигнал до това, бяха наистина “чисто протестантски”. Моята вяра беше само “лично мнение”, а не “вяра на Църквата”, защото аз не можех да кажа, че всички мои братя-англикани вярват по същия начин като мен, или че вярата, на която учат англиканските епископи, с които се намирам в общение, е моя вяра. Само ставайки пълноценен член на Православната църква, влизайки във всецяло и видимо общение с епископите, поставени да бъдат учители на вярата, аз можех да стигна до “увереност в истината”.

Няколко месеца след това аз прочетох в ръкопис статията на американския грък отец Иоан Романидис за еклисиологията на св. Игнатий Антиохийски[15]. Тук за пръв път се сблъсках с разгърнато изложение на “евхаристийната еклисиология”, развита впоследствие от отец Николай Афанасиев[16] и Пергамския митрополит Иоан (Зизиулас)[17]. Веднага ми се стори убедително предложеното от отец Иоан тълкуване на посланията на св. Игнатий, а след четенето на самите послания аз окончателно се убедих в неговата правота.

Сякаш с очите си видях нарисуваната от св. Игнатий картина на Църквата: престола, на него хляба и виното; около престола – епископа и неговите презвитери, дякони и целия свети народ Божи, обединен в свещеното общо дело на Евхаристията. “Залягайте да имате една Евхаристия – увещава св. Игнатий, – защото една е плътта на нашия Господ Иисус Христос и една е чашата на единението в Неговата Кръв, един е жертвеникът, както един е епископът… “[18] Този поразителен похват – нарочното повторение на думата “един”: “една плът… една чаша… един жертвеник… един епископ”. Такова е Игнатиевото разбиране на Църквата и нейното единство: Църквата е поместна, тя е събрание на всички верни в дадено място (епи то авто); Църквата е евхаристийна, а значи всички верни се събират около един жертвеник, за да споделят един хляб и една чаша; най-сетне Църквата е иерархична, тя не е всяка евхаристийна общност, а само тази, която признава главенството на единния местен архиерей.

Единството на Църквата според Игнатий не е отвлечен идеал, а практическа реалност, която се реализира и става видима чрез участието на поместната община в светите тайнства. Въпреки че епископът заема тук централно място, единството не може да се разглежда като нещо, което идва отвън, по силата на юрисдикцията; то извира отвътре, от акта на евхаристийното общение. Църквата е преди всичко евхаристиен организъм, който се реализира като такъв в извършването на тайнството на Вечерята Господня “докле Той дойде” (1 Кор. 11: 26). Св. Игнатий в интерпретацията на отец Иоан Романидис ме снабди с недостигащото и толкова необходимо свързващо звено. Хомяков говори за органичното единство на Църквата, но не го свързва с Евхаристията. В момента, в който осъзнах тази неразривна връзка между църковното единство и общението в тайнствата, всичко застана на мястото си.

Но къде е моето място, щом както и преди, бидейки “външен” човек, аз не мога да участвам в тайнствата на Православната църква? На Великден 1957 година аз за пръв път присъствах на православната пасхална утреня. На сутринта възнамерявах да се причастя в англикански храм (през онази година православната и западната Пасха съвпадаха), но след православната празнична служба разбрах, че това е невъзможно. Аз вече бях посрещнал Христовото Възкресение с Православната църква, бях го посрещнал с максимална радост, неповторимо. Да се приобщя след това със светите Тайни на друго място би означавало да сгреша срещу истината, да изпадна във фалш.

След онази нощ вече не се причастявах в Англиканската църква. След като изкарах няколко месеца без Причастие, през септември 1957 година имах разговор с Мадлен, жената на Владимир Лоски. Тя ми обясни колко опасно е да оставам на ничия земя. “Повече така не може да продължава – убеждаваше ме тя. – Евхаристията е нашата тайнствена храна: без нея ще загинете”.

Няколко дни след това думите ѝ получиха неочаквано потвърждение. С мен стана нещо странно – нещо, което и досега не мога напълно да разбера. Отидох в храма във Версай, където служеше тогава главата на Руската задгранична църква архиепископ Иоан (Максимович), впоследствие канонизиран като светец. Той имаше обичай да служи Литургия всеки ден и понеже този ден беше делничен, на Литургията присъстваха само няколко души: един или двама монаси и една възрастна жена. Влязох в храма почти в края на богослужението, малко преди излизането на свещеника със Светите Дарове от олтара. Никой не пристъпи към Причастие, но той продължаваше да стои с Чашата в ръка и, наклонил глава по характерния си начин, ме гледаше втренчено и дори някак заплашително (при все че никога преди това той не ме беше виждал). Само когато аз отрицателно поклатих глава, той се върна в олтара.

След Литургията имаше молебен на светеца на деня; след края на молебена владиката помазваше присъстващите с елей от кандилото пред иконата на светеца. Аз оставах на мястото си, не знаейки дали, бидейки неправославен, мога да пристъпя към помазание. Но този път той прояви настойчивост и с властен жест ме повика. Аз се доближих, приех помазание, и веднага излязох, не решавайки се да остана и да поговоря с него (впоследствие ние не един път се срещахме и беседвахме).

Бях много учуден от това толкова странно поведение на св. Иоан. Знаех, че практиката на Руската задгранична църква изисква задължителна изповед преди причастие. Несъмнено, владиката трябваше да познава всички, които пристъпват към Чашата. Пък и при всички случаи един причастник, поне в Руската църква, не би могъл да дойде на службата толкова късно. Но владиката притежаваше дарбата да чете в хорските сърца. Не намекваше ли той, че аз стоя на прага на Православието и не следва повече да отлагам входа?

Дали тъй, или инак, но случилото се във Версай засили моята решимост. Ако Православието е единствената истинска Църква и ако Църквата е общение в тайнствата, това означава, че аз преди всичко трябва да пристъпя към участие в тайнствата.

Не гледайте видимото…

Но оставаше още едно съмнение. Ако Православието действително е единствената истинска Христова Църква на земята, то защо, питах се, православната общност на Запад изглежда етнически и национално ограничена? Защо тя се интересува толкова малко от мисионерско свидетелство, защо е раздробена на “юрисдикции”, и то нерядко на такива, които враждуват помежду си?

Разбира се, православните нито за миг не се съмняват в това, че те са истинската Църква. В обръщението на православните участници на асамблеята на Световния съвет на църквите в Еванстоун (1954) четем:

“И най-сетне трябва да изразим нашето дълбоко убеждение, че само светата Православна църква пази в пълнота и неповреденост вярата, предадена веднъж завинаги на светиите. И това не е поради нашите човешки заслуги, а защото Богу бе угодно да запази Своето “съкровище… в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам” (2 Кор. 4:7)”[19].

Струваше ми се, че между православните вероучителни положения и практиката на църковния живот има непреодолима пропаст. Ако православните наистина вярват, че те са единствената истинска Църква, то защо тогава те турят толкова препятствия по пътя на потенциалните новообърнати? В какъв смисъл Православната църква е “една”, щом в Северна Америка например съществуват поне деветнайсет различни православни “юрисдикции”, а само в Ню Йорк има не по-малко от тринайсет епископи?[20] Някои от моите англикански приятели ми казваха, че Православната църква е “една” не повече, а в някои отношения дори по-малко от Англиканската, така че аз минавам “от трън, та на глог”.

И тук отново ми помогнаха думите на Владимир Лоски:

“Мнозина ли познаха Божия Син в “човека на скърбите”? Трябва да имаш очи, за да виждаш, и сетива, отворени за Светия Дух, за да разпознаеш пълнотата там, където външното око вижда само ограниченост и недостатъчност. (…) За да можем да разпознаем победата зад видимостта на поражението, силата Божия, която се проявява в немощта, истинската Църква в историческата реалност, трябва, по думите на апостол Павел, да приемем “не духа на този свят, а Дух от Бога, за да знаем даруваното ни от Бога” (1 Кор 2, 12)”[21].

Гледайки емпиричната реалност на съвременното западно Православие, аз виждах очевидните “пропуски”, “недостатъци”, пък и самите православни не отричаха това. Но при по-дълбоко вглеждане зад всички немощи можеше да се види също и “истинската Църква в нейната историческа реалност”. Етническото тесногръдие и нетърпимост на Православието, колкото и дълбоко да са вкоренени в него, все пак не определят същността на Църквата; това е изопачаване, подмяна на истинската ѝ природа (въпреки че в православния патриотизъм има, разбира се, и немалко достойни неща). Колкото за многото православни юрисдикции на Запад, за това има особени исторически причини, и най-задълбочените православни мислители са виждали винаги в това многообразие временно, преходно, макар и “промислително устроение”. Освен това, има очевидна разлика между разделенията в Англиканската църква и тези в Православието. Англиканите са общо взето единни като външна организация, но се различават принципно един от друг в своето вероучение и богослужебни практики. Православните, напротив, принадлежейки към различни юрисдикции, са непоклатимо единни в богослужението и вярата.

И ето че точно по времето, когато ме разкъсваха тези съмнения, аз получаих чудесно писмо от един английски православен свещеник, който живееше тогава в Индия, архимандрит Лазар (Мур). В него той размишляваше за Православната църква:

“С болка в душата си бих искал да Ви предупредя, че нейният външен вид [тоест на Православната църква] е отчаяно жалък: няма почти никакво сътрудничество между националните Църкви, слабо се цени и използва нашето духовно богатство, едва-едва мъждука мисионерският и апостолският дух, малко внимание се отделя на съвременността и нуждите на нашето време, трудно е да се намери великодушие, героизъм или действителна святост. Ала ето Ви моя съвет: не гледайте видимото…”[22]

Стараех се да следвам съвета на отец Лазар. Въпреки външните и видимите недостатъци на Православието, аз вярвах в “невидимото” (2 Кор. 4:18) – в неговото принципно единство и в цялостта на вероучителното, литургично и духовно Предание.

За да вляза в дома на Православието, трябваше да почукам на нечия врата. Но коя от “юрисдикциите” да избера? Най-много ме притегляше Руската задгранична църква. Особено ме привличаше нейната вярност към литургичното, аскетично и монашеско наследство на Православието. Още на шестнайсет години бях прочел книгата на Хелън Уодъл “Отците на Пустинята” и оттогава буквално се запалих по историята на източното монашество. Повечето православни манастири на Запад, в това число и онези два женски манастира, които толкова гостоприемно ме приемаха – манастира “Благовещение” в Лондон и “Леснинска Божия Майка” в покрайнините на Париж – принадлежаха на Руската задгранична църква. Възхищаваше ме и начинът, по който Руската задгранична църква почиташе новомъчениците, пострадали в името на вярата под съветско иго. Но, от друга страна, не ме устройваше каноничната изолация на нейния Синод. През 50-те години тя не беше все още толкова голяма, колкото впоследствие: духовенството на Задграничната църква служеше редовно в съслужение с епископите и свещениците на Вселенската патриаршия. Но аз виждах, че тази Църква тегли все по-рязка бразда между себе си и православната пълнота, и това много ме тревожеше.

Ако в Англия, като във Франция, би имало руска епархия на Вселенската патриаршия, аз със сигурност бих отишъл там. Но алтернатива на Руската задгранична църква в Англия бяха само енориите на Московската патриаршия. В Западна Европа към нея принадлежаха такива значителни личности като живеещият в Париж Владимир Лоски, отец Василий Кривошеин (той служеше тогава в Оксфорд) и служещият по това време в Лондон отец Антоний Блум (сега митрополит Сурожки). И все пак аз чувствах, че не мога да стана член на църква, чиито подчинени на комунистите епископи трябваше отвреме-навреме да пеят хвалби за Ленин и Сталин, но нямаха право да признаят за новомъченици жертвите на болшевишкия терор. Нямах ни най-малкото намерение да съдя миряните, обикновените вярващи, живеещи в Съветския съюз в условията на жестоки гонения, и не смятах, както не смятам и сега, че ако се бях оказал в тяхното положение, аз бих бил способен дори на малка част от онази наистина героична издръжливост, която проявяваха те. Но след като живеех от другата страна на комунистическата “стена”, аз по никакъв начин не можех да приема и да споделя отговорността за онези изявления, с които от името на Църквата се ангажираха “първоиерарсите” на Московската патриаршия. Както ми каза протопрезвитерът на Руската задгранична църква в Лондон отец Георгий Шереметев, “в една свободна страна и ние трябва да сме свободни”.

Въпреки огромната си любов към руската духовност аз все по-остро осъзнавах, че най-доброто за мен е да се присъединя към гръцката епархия на Константинополската патриаршия в Лондон. Като филолог-класик аз познавах добре гръцкия език на Новия Завет и византийското наречие, а, виж, с църковнославянския не бях запознат. Принадлежността към Вселенската патриаршия би ме освободила от необходимостта да избирам между враждуващите руски групировки, и заедно с това би ми дала възможност да поддържам отношения както с членовете на общините на Московската патриаршия, така и с онези, които принадлежаха към Задграничната църква. Но, което е по-важно, Константинопол винаги ще остава “Църква-майка”, от която руснаците са приели християнската вяра, и затова аз възприемах Константинополската катедра като такава, която повече от другите отговаря на моя стремеж към първоизвора. И още нещо: според мен ако в края на краищата Православието в Западна Европа стигне до организационно единство, това ще стане само чрез пастирските старания на Вселенския трон.

Поради това аз отново отидох при епископ Иаков Апамейски, и той, за моя най-голяма радост, се съгласи веднага да ме приеме. Наистина при това той ме предупреди: “Моля ви, разберете: ние никога и при никакви обстоятелства няма да ви ръкоположим за свещеник; в свещен сан ни трябват само гърци”[23]. Но това не ме тревожеше, защото бях доверил напълно бъдещето си на Бога. Достатъчно ми беше и това, че портите най-сетне се отвориха и аз минах през тях, без да претендирам за нищо друго. Аз възприемах своето приемане в лоното на Църквата не като нещо, станало по “право”, заради някакви “заслуги”, а поради свободна и незаслужена с нищо благодат. А когато владика Иаков определи за мой духовен отец отец Георгий Шереметев, аз тайничко се зарадвах, защото по този начин можех да оставам близък на Руската задгранична църква.

Ето как стигнах до края на моя път, или по-точно до новия и труден участък от пътя, който ми се беше разкрил още в ранното ми детство и ще продължи, ако е милост Божия, вечно. През петъка на Светлата Седмица на 1958 година, празника на иконата “Живоносни Источник“, владика Иаков ме миропомаза в гръцкия катедрален храм “Св. София” в Бейсуотър, Лондон. Най-после се бях завърнал у дома.

Отец Лазар ме предупреждаваше, че в Православната църква “трудно може да се намери великодушие, героизъм или истинска святост”. Днес, след повече от четирийсетгодишно пребиваване в нея, аз мога да кажа, че той е бил прекалено критичен. На мен несъмнено ми вървеше много повече, отколкото заслужавам, но почти навсякъде в Православната църква намирах искрена дружба и състрадателна любов, а освен това имах щастието да срещна и живи светци. Всички мрачни предупреждения, че в случай на преминаване към Православието ще се откъсна от родния си народ и култура, се оказаха напразни. Убеден съм, че като член на вселенското Православие съм станал не по-малко, а дори и повече англичанин, отколкото бях, защото открих наново древните първоизвори на своята култура, чиято християнска история започва много преди разделението на Църквите. Спомням си как скоро след моето преминаване към Православието беседвах с двама гърци. “Колко тежка е сигурно за теб раздялата с Църквата на твоите бащи”, забеляза един от тях. На което другият възрази: “Но ти не си изоставил Църквата на бащите си, напротив – върнал си се в нея”. И беше прав.

Струва ли си да казвам, че моят живот в лоното на Православието далеч не винаги беше “небе на земята”? Нерядко изпадах в дълбоко униние. Но нима Самият Иисус Христос не казва, че да бъдеш Негов ученик означава да носиш кръст? И въпреки това след четирийсет години аз отново от все сърце ще повторя: моето опитно изживяване на Православието през онова първо в моя живот всенощно бдение през 1952 година беше вярно и истинско. Оттогава не съм се разочаровал.

Ще си позволя само една забележка. Аз, разбира се, не можех да разбера това през 1952 година, но днес все по-ясно виждам изключително тайнствения и едновременно парадоксален характер на Православието. Същността на този парадокс през XX век беше определен най-точно от отец Лев Жиле, човек от западния свят, избрал да върви по трудния път на Православието:

“О, странна Православна църква, толкова бедна и толкова слаба… минала като по чудо през цялото множество перипетии и злочестини; Църква на противоположностите, толкова традиционна и в същото време толкова свободна, толкова архаична и все пак жива, толкова ритуална и същевременно така дълбоко личностно-мистична; Църква, в която толкова грижливо се пази безценният евангелски бисер, макар нерядко и под дебел слой прах… Църква, за която толкова често са казвали, че не е способна за действие, и която въпреки това като никоя друга умее да възпява пасхалната радост![24]

Източник: „Православная енциклопедия” – „Азбука веры” | azbyka.ru

Превод: Андрей Романов

______________________

*Източници –  http://www.pravoslavie.bg и http://kallistosware.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Повесть временных лет// Памятники литературы Древней Руси. XI – начало XII века. М., 1978, с. 122-124.

[2]. А. С. Хомяков, Церковь одна. // А. С. Хомяков. Сочинения в 2-х томах. Т. 2. Работы по богословию. М, 1994, ее 5, 16, 23.

[3]. Georges Florovsky, “Sobornost: the Catholicity of the Church”, in E. L. Mascall (ed. ), The Church of God. An Anglo-Russian Symposium by Members of the Fellowship of St Alban and St Sergius (London: SPCK, 1934), 55 (курсив оригинала). Статията е препечатана във Vol. 1 of Florovsky’s Collected Works (Belmont, MA: Nordland, 1972).

[4]. “Sobornost”, 59.

[5]. “Sobornost”, 73.

[6]. Владимир Лоски, уводни бележки към статията на Сергий, Патриарх Московски, “L’Eglise du Christ et les communautes dissidentes”, Messager de I’Exarchat du Patriarche Russe en Europe Occidentale 21 (Paris, 1955), 9-10.

[7].  Курсивът е мой. Вж. “Tradition and traditions” в: Leonid Ouspensky and Vladimir Lossky, The Meaning of Icons (Olten, Switzerland: Urs Graf-Verlag, 1952), 17; в преработеното издание (Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1982), 15. Тази статия е препечатана в: Vladimir Lossky, In the Image and Likeness of God (Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1974), 141-68; CM. 152. Безусловно, Лоски не изключва христологичното измерение на Преданието, както е ясно от целия контекст на това изречение.

[8]. “Tradition and traditions”, 19.

[9]. Ernest Barker, Social and Political Thought in Byzantium (Oxford: Clarendon Press, 1957), 28.

[10]. Имах щастието да ги познавам не само от трудовете им: Владимир Лоски преди, а отец Георги след моето преминаване към Православието.

[11]. “Sobornost”, 65, 67 (курсивът е на оригинала).

[12]. В. Н. Лосский, Очерк мистического богословия Восточной Церкви, М., 1991, с 10.

[13]. Иже во святых Отца нашего аввы Исаака Сириянина Слова подвижнические. М., 1993; репринт изд. Тр.-Серг. Лавры, 1911. Слово 15, с. 60.

[14]. А. С. Хомяков, Сочинения в 2-х томах. Т. 2. с. 271.

[15]. Тази статия беше написана от Романидис по време на следването му при Афанасиев в парижкия Православен Институт “Преп. Сергий” (1954-55), но беше публикувана само след няколко години. Вж.: The Greek Orthodox Theological Review 7: 1-2 (1961-62), 53-77. По-късно Романидис се отказа от основните положения на евхаристийната еклисиология. Вж.: Andrew J. Sopko, Prophet of Roman Orthodoxy: The Theology of John Romanides (Dewdney, BC, Canada. Synaxis Press, 1998), 150-53.

[16]. Вж.: N. Afanassief, “The Church, Which Presides in Love”, in John Meyendorff and others, The Primacy Of Peter (London: Faith Press, 1962), 57-110 (new edition [Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1922], 91-143). Cf. Aidan Nochois, Theology in the Russian Diaspora: Church, Father, Eucharist in Nikolai Afanas’ev (1893-1966) (Cambridge, England; Cambridge University Press, 1989).

[17]. Вж.: John D. Zizioulas, Being As Communion: Studies in Personhood and the Church (Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1985). Cf. Paul McPartlan, The Eucharist Makes the Church: Henri du Lubac and John Zizioulas in Dialogue (Edinburgh: T. & T. Clark, 1993).

[18]. Послание к Филадельфийцам, 4 // Мужи апостольские и апологеты. Антология. Брюссель, 1988, с. 129.

[19]. In Constantin G. Patelos, The Orthodox Church in the Ecumenical Movement. Documents and Statements 1902-1975 (Geneva: World Council of Churches, 1978), 96. Смятам, че значителен дял в написването на този превъзходен документ се пада на о. Георгий Флоровски. Жалко, че православните участници в последните конгреси на ССЦ не се изказват също толкова ясно!

[20]. Според данните за 1960 година, цитирани в брошурата Parishes and Clergy of the Orthodox, and Other Eastern Churches in North and South America together with the Parishes and Clergy of the Polish National Catholic Church, 1960-61, под редакцията на епископ Лористън Л. Скейфе (Lauriston L. Scaife), издадена от Комисията за сътрудничество с Източните Църкви на Главния Съвет на Протестантската Епископална Църква (the Joint Comission on Cooperation with the Eastern Churches of the General Convention of the Protestant Episcopal Church). В тази цифра не са включени нехалкидонските изповедания. Публикацията е снабдена с превъзходни снимки.

[21]. В. Н. Лосский, Очерк мистического богословия Восточной Церкви, с. 185.

[22]. Писмо от 11 април 1957 година.

[23]. А всъщност бях ръкоположен за иерей през 1966 година, осем години след това, от миртополит (впоследствие архиепископ) Атинагор II Тиатирски, който живееше в Англия през 1963-64 година.

[24]. Father Lev Gillet, in Vincent Bourne, La Quete de Verite d’lrenee Winnaert (Geneva: Labor et Fides, 1966), 335.

Изображение: авторът на статията Диоклийски епископ Калистос Уеър. Източникhttp://www.yandex.ru

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Православие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s