СМИСЪЛ И БОГОСЛОВИЕ НА ЦЪРКОВНИТЕ ПРАЗНИЦИ*

Иоан Панагопулос**

Православието е известно като Църква на литургията и на славословието, на пасхалното ликуване и на възкресната радост. В църковния живот това се проявява във факта, че всеки ден, всяка седмица, всяка година се възприема като литургично време, пазещо жива паметта за делата на вярата. В своя богослужебен кръг Православната църква включва всички събития от земния живот на Иисус Христос, започвайки с Благовещението и завършвайки с Възнесението, празнува и най-важните събития от живота на Пресвета Богородица, както и паметта на избраните мъже и жени от Стария Завет и свързаните с тях спасителни събития. В определените за това дни Църквата почита и своите светци: апостоли, мъченици, изповедници, подвижници, богослови и проповедници, придобили смирение и подвизавали се в Божията благодат. В своето богослужение, което в широк смисъл обозначава нейния литургически или тайнствен живот и начин на мислене, Църквата дава възможност на всички вярващи лично да участват в честваните спасителни събития. Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че Православната църква се характеризира тъкмо чрез своя литургичен живот и мислене, и именно в това е нейното специфично отличие от другите християнски общества.The Birth Of Jesus Foretold - AnnunciationНека погледнем празничната литургична традиция на Православната църква, която проследяваме в празнуването на всички библейски и църковни спасителни събития. Тук нямаме възможност конкретно да обсъдим всички тайнства и всичките многобройни празници през призмата на тяхната история, символика и съдържание. Ще се запознаем с техния смисъл и с дълбочината на богословието им или, с други думи, с литургичния празничен принос на Източната църква, сложил толкова голям отпечатък върху целия църковен живот и мислене.

1.По същество всеки християнски празник разкрива начина на живот и мислене на Църквата, тоест това е жизнено важна нейна характеристика, защото образно казано, празникът е преживяване и чувство за божествените сили, действащи в човешката природа след Въплъщението и Възкресението на Иисус Христос. Той подпечатва и живата връзка на Църквата с Царството Божие, както и участието на цялото човечество и цялата вселена в Божествения живот. Всеки празник, също така, посочва истинската роля на човека и света или по-точно на тяхното крайно предназначение. Празникът е такова църковно събитие, в което се познава действието на божествения живот в света, спасението като факт едновременно на настоящето и бъдещото време. Същевременно, той разкрива новото качество на християнския живот – духовната радост и веселие на даруваното ни чрез Иисус Христос спасение. Всеки празник предполага изповед, че цялата земя е изпълнена с Господнята слава (Исаия 6:3), така че човек тайнствено познава красотата на Божията премъдрост, света на славните Божии дела и сам става зрител и свидетел на Божествения живот и величие: Елате и вижте делата на Господа (Псалом 45:9). Защото Бог твори делата Си така, щото човекът действително и истинно да участва в тях. В това собствено се заключава и висшият смисъл на всеки църковен празник.resurrectionНе без основание ранната Църква нарича раждането, живота и делата Господни, а преди всичко Неговото Възкресение Евангелие, тоест Блага вест. Евангелията ни явяват нова, славна вест за човека: че Бог е отхвърлил времената на незнанието (Деян. 17:30) и е открил ново време на лично общение с Него, че ще изпълни предишните Си обещания и приема човешко естество в Лицето на Своя Син, за да спаси и обòжи човека. Това е радостната вест за освобождението на хората от робството на закона, от проклятието на греха и смъртта и за даруваната свобода да станат чеда Божии. С други думи, това е вест за неочакван призив към участие в живота на Бога, в Неговото царстване.

Затова далеч не е случайно, че за Царството Божие често Христос проповядва образно, като за празничен пир, в който вярващите имат участие (дял) в неизречимите и безбройни дела на милостта Господня, като Негови сътрапезници (срв. Матeй 22:1-4). В книга Откровение тайнозрителят Иоан вижда в Деня Господен радващата се и веселяща се Църква, която прославя Бога и възхвалява победата на жертвения Агнец и възвестява блаженство на поканените на брачната вечеря на Агнеца (19:9). Това е тържествуващата Църква, предначертала пътя на историческата Църква. Защото животът в Църквата е в действителност предвкусване на тази неописуема радост, на тържеството на Агнеца над тъмните сили на мрака, прослава и хвала на Бога за Неговото всемогъщество.Ascension-Resurrection-JesusХристиянското дело е най-тясно свързано с Личността и с делото на Иисус Христос. Вестта за Неговото Раждане от Пресвета Богородица е наистина радостна вест: „Радвай се, Благодатна! Господ е с Тебе” (Лука 1:28). При раждането на Спасителя ангел възвестява на пастирите: „Ето, благовестя ви велика радост, която ще бъде за всички човеци” (Лука 2:10), а небесното ангелско войнство прославя Бога: „слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!” (2:14). Народът, като слуша чудните слова на Иисус, прославя Бога (Матей 9:8). Спасените скачат от радост и Го възхваляват за славните дела, които Иисус извършва над тях. Възкресението на Христос завършва с божествена радост за хората и става източник на живота им. Първото слово на Възкръсналия към хората е „Радвайте се!” (Матей 29:8). Вярващите от първата община в Иерусалим преломяват хляба по домовете си, приемат храна във веселие и с чисти сърца (Деян. 2:46). Първото послание на апостол Петър говори за това християнско съзнание така: „Радвате се с неизказана и преславна радост” (1:8). По такъв начин празникът се свързва със самия смисъл на християнския живот.

Така че без всякакво съмнение може да твърдим: християнският живот на всички свои етапи, във всички свои многообразни връзки, дори в противоречивите и критични обстоятелства, е участие в неизразима радост в Христос, изразяваща се в благодарения, възхвали и славословия: „Живеем ли – за Господа живеем, умираме ли – за Господа умираме; следователно, живеем ли, или умираме – Господни сме” (Римл. 14:8). Радостта в Господа е неотменно и неотделимо достояние на християните. преизпълнени с радост и с мира Господен, те постоянно славят Господа и сами стават за света източник на радост: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се” (Фил. 4:4).Caravaggio, Jesus after His Resurrection and St. Apostle Thomas2.В гръцката античност празникът е подражание на митологичния източник на събитието, постоянно възпроизвеждане великите дела на богове, герои и обожествени хора. Източникът на събитието непрекъснато се повтаря и така освещава времето. По този начин времето се премахва (изпразва) и във временното настояще се разкрива вечността. В подобно разбиране за празника се е изразявал стремежът на хората към историческата реализация на вечността. Човекът бива призоваван да излезе от плена на времето си, да вземе участие в източника на събитието. Празникът сам по себе си е дар на боговете за смъртните, кратък отдих от временните грижи и печал. „И така боговете от състрадание към човешкия род, измъчван поради своята природа, са му дарували за почивка от мъченията общение с боговете, което се извършва в празниците[1]

В историята на Израил празникът е собствено възпоменание на славните дела на Бога за Неговия народ, преди всичко за осъзнаване на избраността му и на завета с Бога. Народът се събира на големите празници, за да се покаже като народ Божи и се обнови във великите Божии дела. По този начин израилтяните също преодолявали миналото и едновременно се откривали за бъдещето, в което тези велики дела трябва отново и отново да се извършат в съвършен вид. Празникът прави от израилтянина съобщник на народа и едновременно му открива надежда за по-добро бъдеще, което всъщност ще бъде възвръщането на предишното благословено и спасително време.The resurrection in the last dayИисус Христос преодолява и гръцките, и юдейски празници, като окончателно осъществява стремежа на човека към вечно спасение. Той придава на празниците нов смисъл. Спасението престава да бъде само упование – в Неговата Личност вечността става жива реалност. Вече не човекът търси Бога, а обратно: въплътилият се Бог приема човешката природа в Своята Личност и живее сред хората (Иоан 1:14).

Идването на Христос изпълнява и старозаветното обещание за Месия, и мечтата на Античността мечта по загубения рай: „Днес се изпълни това писание, което чухте” (Лука 4:21). В Христос целият разнообразен култов обичай на юдеите се превръща в сянка и в образ, и същевременно овехтява (Евр. 8:13). Приет е в пълнота от Истината и в същото време се обновява. На първо място Христос поправя юдейското разбиране за съботата, по нов начин определя назначението на Иерусалимския храм, придава нов смисъл на поста, отменя заповеди от юдейския култ, тълкува по нов начин молитвата. Накратко, изисква от вярващите да се покланят Богу само с дух и истина (Иоан 4:24). Съвсем ново, християнско разбиране за празника дава и апостол Павел: „Нека празнуваме, прочее, не със стар квас, нито с квас от злоба и лукавство, а с безквасни хлябове от чистота и истина” (1 Кор. 5:8). С идването на Христос всичко се е обновило, а новото вино не се налива в стари мехове (Матей 9:17).St. apostle Paul3.Начало и завършек на християнските празници е личността на Иисус Христос и преди всичко Неговото Разпятие и Възкресение. Тези две спасителни събития твърде рано Църквата започва да празнува като главни празници. Невъзможно е правилно да се разбере спецификата на Църквата, нейният начин на живот и мислене, ако не бъдат приети с цялата сериозност Кръстът и Възкресението Господне. Св. апостол Павел разбира Христовото Възкресение като квас, заквасващ цялото тесто (1 Кор. 5:6-8). Този образ трябва да се осмисли в дълбочина. Възкресението Христово преобразява, просвещава обновява и освещава времето, историята и целия свят, предизвиква обрат в световната история. То е Новата Пасха, тоест новият преход от старото към новото, от преходното и временното към безсмъртното и вечното, от тъмата на робството – към светлината на божествения живот. След Възкресението Христово живеем във възкресни времена, във възкресен живот. Всичко се просвещава и освещава от светлината на Възкресението. От друга страна, с Христос се разпва и преходното време, цикличното или линейно време и вярващите вече живеят в пълнотата на времето, в срещата на времената (Послание до Диогнет, 1, 29).

С тридневния покой на Иисус Христос в гроба се слага край на ръкотворния юдейски храм, а Неговото Възкръснало Тяло става новият Храм на Духа. Но трябва да обърнем внимание: Възкресението не премахва времето и света. Напротив, те напълно се обновяват, получават истинско назначение и битие, стават проницаеми за Божието присъствие и Неговото действие. След Възкресението на Господа времето се заквасва, става непрекъснат празник, като разкрива новите сили на богочовешкия живот.

Друго важно следствие от Възкресението е премахването на трисъставността на времето, което дотогава се дели на минало, настояще и бъдеще. Възкресението прави и времето, и историята проницаеми за вечността. Вече няма изначални събития, които се повтарят до безкрай, за да се обръща човекът към миналото. Вече няма и важни или маловажни исторически събития, разкриващи делата и воля му. Миналото се преживява в настоящето, а бъдещето се възприема в литургичната памет на Църквата като очаквана реалност. Това литургично възприемане на времето е ясно изразено в молитвеното приношение на Евхаристията: Като споменаваме тази спасителна заповед и всичко, което е станало заради нас: Кръста, Гроба, тридневното Възкресение, възхождането на Небесата, сядането отдясно, Второто и славно пришествие…”. Споменават се не само събития от миналото, но и от бъдещето. Тоест литургичното сега е среща на времената. Така че историческо, човешко и преходно действат като откровение на божествения живот и чрез силата на Възкресението стават прототип на вечното. Всеки исторически момент остава във вечността, в Божията памет като неповторимо събитие. Животът на света и човека служат като преход (пасха) към живота в Бога, помага ни да влезем в небесната реалност. Това, което веднъж е станало, може да се празнува постоянно като единствено по рода си събитие, събитие на Откровението. В този смисъл целият живот се представя като непрекъсващ, вечен празник. По думите на св. Иоан Златоуст, „тъй като можем постоянно да възвестяваме смъртта на Господа, ние можем постоянно да празнуваме и Пасха… Днешният празник може да се извършва всеки ден или по-добре е да кажем, той се извършва всеки ден[2]”.The St. Trinity4.От казаното дотук трябва ясно да осъзнаем, че събитията на вярата не могат да бъдат повтаряни, простичко тълкувани или извиквани в паметта ни. Можем само да ги празнуваме. В празнуването те стават съвременни на днешния живот и по неизменен начин действат в своя първоначален исторически облик. Така празникът е празнуваното събитие, което чрез възпоменаването му продължава във времето, при това така, сякаш реално се случва в момента. Спасителните събития във вярата никога не се повтарят. В действителност, нашето време и животът ни се включват в празнуваното събитие и се преобразяват: стават просто неделима част от този празник. По такъв начин в празника преживяваме същото сотириологично събитие, което са преживяли и първите негови свидетели, сами се превръщаме в съвременници и свидетели. Това е т. нар. литургично време: което е нине (сега) спасение и сега Божия милост.

Трябва да подчертаем добре известния факт, че всеки Господски и Богородичен празник се рисува от химнографията като нещо сега, като настояще, като съвременно събитие, което се отнася пряко за нас. Събитието ни се представя толкова нагледно, че можем непосредствено да го видим, чуем и почувстваме (1 Иоан. 1:1 сл.). На Рождество Христово вярващите с удивление чуват, че „днес Девицата ражда Свръхестествения и земята поднася на Непристъпния пещера”, че „ангели с пастирите славословят и мъдреци със звездата пътешестват, понеже заради нас се роди Младенец – Предвечния Бог”. На Велики четвъртък свещенослужителят възгласява: „Днес виси на дърво Този, Който върху води е повесил земята”.baby_jesus_3Неправославните, които присъстват на празника, нерядко остават с впечатление, че това е много емоционално празнуване, удовлетворяващо нашите чувства и душевни нужди, което ни пренася в друг, загадъчен свят: тържествени литийни шествия, красиви песнопения, мирис на тамян, запеви и текстове, китки босилек, елей за помазване, ярко одеяние на свещенослужителите, икони, запалени свещи и така нататък. Ако се спрем до тук, ако се съсредоточим само върху това, лесно можем да превърнем празника в мит, а Православието да сведем до унизително идолопоклонство. В действителност обаче, в празника се проявява и в известен смисъл действа тайната на въплъщението на Иисус Христос. Христос отново и отново ни открива Себе Си в Своето богочовешко естество и наистина постоянно приема в Себе Си времето и света. Доколкото с Въчовечването се е случило немислимото[3] съединяване на Божественото и човешкото, това съединяване е и основата за всеки празник и дава право за неговото извършване. Празнувайки го, всичко тварно и видимо участва в божествения живот и между тях възниква, по думите на преподобни Максим Изповедник, благодатно тъждество. Всичко светско и историческо се превръща в средство и място на Божието присъствие.

Следващият въпрос е за Въплъщението, за превръщането на света и човешкото в носител на Божествената субстанция, тоест човек се открива за Божествената благодат и се превръща в носител на божествения живот. Всичко става богоявяваща литургия и се устремява към сливане с Възкръсналия Господ. Това е и новата космическа литургия на битието. Цялото творение се стреми да стане литургия! След Въчовечването, то повече не служи като символ и знамение на Божия свят, но се явява и открива себе си като самия Божи свят. По този начин светът носи и открива силата и енергията на Господа. Тази енергия е Неговият Дух, Който всичко одухотворява и животвори. Иисус Христос постоянно се въплъщава във всеки вярващ и зарежда целия свят и живот със Своята сила. В тази сила – доколкото окончателното предназначение на човека е неговото съединяване с Христос – имаме предвкусване на съединението, което става в празника. Именно поради това вярващият човек постоянно празнува!God jesus5.По думите на св. Григорий Богослов, „главното в празника е паметта за Бога[4]”. Сотириологичните събития от миналото не изчезват, но се пазят в Божията памет! Те са събрани на небесата и в тяхното празнуване става възможно спомнянето и виждането на първообразите[5]. В този смисъл, сотирологичните събития са винаги близки, защото тяхното съдържание винаги присъства във всеобщността на Царството Божие. Така че времето на празника е съкратено време (1 Кор. 7:29) на вярата, в което предвкусваме Царството Божие и имаме в него дял. По думите на св. Атанасий Велики празникът е предобраз на небесната радост, а затова и постоянен спомен за Царството. Всъщност, в нашето историческо време празникът продължава Божието човеколюбие – в неговото универсално действие – и подготвя обобщаването му в Деня на Второто Пришествие на Господа.The Second ComingОтците на Църквата наричат особеността на човека негово подобие на Бога, а християнското битие – подражание на божествената природа[6]. Това твърдение, което е същевременно и повеля, не трябва да се приемат като обикновена етична заповед. Божествеността не е абстрактен, нито идеален пример за подражание. Християнството познава само личния Бог, Бога на нашите отци, милостиво даващ Себе си на светците. Личният Бог се познава и узнава по личното участие. Съгласно известния принцип на светоотеческата или аскетичната духовност за Бога може да говориш само тогава, когато Го познаеш лично. Съединяването с Бога е крайното предназначение на човека. От това следва, че историческото битие, тоест всичко, извършващо се в празника, на литургията, не е просто знак или символ на Царството Божие, чрез който се издигаме на небесата. Напротив! Християнският празник, заедно със св. Евхаристия, – неговата сърцевина – обезпечават за нас реално участие в божествения живот. Сега това се извършва чрез вяра, но утре, в Деня на Господа, това ще стане чрез лично виждане лице в лице. Това означава, че всеки празник, всяка извършена литургия преминават във вечността, тоест са не временни, преходни събития, а неделима част от празнуваното сотириологично събитие. С други думи, реалността е идентична с нейното литургично празнуване. Времето се заквасва в литургийното време, тоест в постоянното поменаване на Царството Божие. Празнуваното сотирологично събитие се увековечава в мистичната литургия на времето като вечен празник. Защото Бог не е Бог на мъртви, а на живи, защото в Него всички са живи (Лука 20:38).

6.Източните отци на Църквата се отличават с тънко чувство за реалността, както и авторите на Библията. Християнският живот за тях е начало на Царството Божие, неговото частично откриване. В глава 13 от Първо послание до коринтяните апостол Павел говори за любовта, която в нашия исторически живот можем да преживеем макар и фрагментирано, но все пак като съвършено откровение на цялото. Цялото се открива във фрагмента! Но в това частично откровение вярващият преживява пълнотата на божествената истина. Вечното благодатно и динамично действа с временното и човек усеща в него началото на вечността. Св. Григорий Ниски възприема това отношение към вечното в светлината на пребъдващата любов: „Любовта е животът на божествената природа… Божественият живот постоянно се разкрива в любовта[7]”. По подобен начин разбира св. Евхаристия и големият богослов-мирянин Николай Кавасила: „Затова е справедливо, че ние не само откриваме себе си и се подготвяме за този живот: нещо повече, светците могат да живеят и действат още в настоящето в този живот[8]”. След Възкресението всичко историческо по динамичен начин вече е тайнство, доколкото е предназначено да се усъвършенства в Литургията, превръщайки се във вечно. Тази мистична литургия на световния и човешки живот в начатък се явява в призоваването на Светия Дух в епиклезата: Изпрати Твоя Свети Дух на нас и на предложените Дарове… Преложи ги с Твоя Дух Свети. Цялото творение е призовано да се преобрази в Тяло и Кръв Господни чрез призоваването на Духа!Our Lord sendind the Holy Spirit7.Гръцките отци смятат, че основният въпрос за природата и предназначението на църковния празник е изцяло свързан с реалността. Постоянно говорят защо и какво точно празнува Църквата. И отговорът им не е абстрактен, нито е в сферата на идеите. По-скоро техният отговор е споделен личен опит, горещо изповядване на благодатни преживявания, които едновременно са опит и на цялата Църква. Езикът им притежава форма на славословие, на ликуване и химн: „Колко много празници ми предлага всяка тайна от живота на Иисус! Те всички имат едно съдържание: моето усъвършенстване и ново раждане, завръщането ми към първия Адам![9]”.

Така човеколюбието на Господа става наша собствена реалност, наше достояние. Живеем в светлината на божествената любов и сме нейната цел! Така че, празнувайки църковен празник, ние празнуваме своето спасение, неизразимата милост на Божието снизхождане към нас, празнуваме самите себе си! И по-конкретно:

В раждането на Иисус Христос празнуваме собственото си възраждане и новото сътворяване на света. Празнуваме съединението на Небето и земята, единството на небесния свят и нашия земен свят!The Holy Spirit and St. Basil of CaesareaВ кръщението на Иисус Христос празнуваме собственото си кръщение, тоест нашето осиновяване. Празнуваме явяването на Божествената Троица и очистването на материалния свят. В Преображението празнуваме благодатта на Божията слава, която слезе заради нас и ни превърна в свои носители!

На Пасха празнуваме и прославяме собственото си възкресение и обновяване, унищожаването на световните богопротивни сили и триумфа на живота над смъртта!

С Богородичните празници празнуваме Благовещението и осъществяването на нашето спасение, празнуваме и първите придобили благодатта светци на Църквата!

Светителските празници ни спомнят Господните обещания, укрепват надеждата ни за спасение и така нататък.

Всеки ден от годината е посветен на някой светец, който поддържа в нас вярата будна и ни призовава да ходим в Божията благодат. Затова можем всеки ден да имаме празник и отново и отново да приемаме Божията благодат.

Тъй като цялата земя е изпълнена с Господнята слава, а човешкият живот, по Божия благодат, отново и отново ни се дарува в цялост, тези думи се отнасят тъкмо към християните: „И така, ние също желаем да празнуваме, но не с пищност, а божествено, не светски, но надсветовно. Ние искаме да празнуваме не своето, но празника на Онзи, който стана наш, или по-точно казано – онова, което принадлежи на Господа; не онова, което спада към нашата немощ, а което е наше изцеление, не онова, което принадлежи на нашата природа, но на нашето ново творение[10]”.The Birth Of Jesus8.Празникът има характер не само на откровение и богоявление, но е и в много голяма степен възпитателен. Той е постоянното и гласно напомняне на Църквата към човека, че е длъжен да участва в божествения живот. Това участие е истинско и реално. Християнинът вижда, чува, осезава, чувства във всеки празник великите Божии дела: „Елате верни, да видим къде се е родил Христос: да последваме звездата заедно с влъхвите[11]”. „Елате, вярващи, да се насладим на Господнето пиршество и на Неговата безсмъртна горна трапеза, познаваемо от Словото Му Слово, Него величаем[12]”. Но това реално участие в празника на Господа трябва да се извършва не светски, а небесно – както ни учи св. Григорий. Църковните празници се празнуват по особен начин. Защото в тях няма почти нищо светско, нищо сантиментално, нищо преходно, само Божествена благодат и любов. Затова и християнинът е длъжен да се подготвя за тях божествено. Нужен му е нов облик, нова одежда: „Виждам Твоя чертог украсен, Спасителю мой, а одежда нямам, за да вляза вътре: просвети дрехата на моята душа, Светоподателю и ме спаси[13]”.

Този библейски език има вероятно за свой източник самата Библия. Църквата тълкува тези думи в духовен смисъл и ни казва, че за празника ни е нужна чиста съвест, трябва изцяло да се променим, да обновим чувствата и душата си. С други думи, от нас се иска катарзис, тоест очистване и безстрастие. По думите на св. Иоан Златоуст, „не броят, а добродетелта на събралите се прави празника… украшение на благочестието и грижа за душата. Най-големият празник е чистата съвест[14]”. При такова условие християнинът може да празнува всеки ден, тоест, ако живее добродетелно и очиства своята съвест. Това е първото и последно условие празникът да изпълни целта си, тоест в нас да се осъществи Царството Божие. Тази велика цел и истинска полза от църковните празници много точно е описал Златоуст. Нека го оставим да говори:

„Няма нищо, което да води до толкова голямо удовлетворение и радост като християнските правила: презрение към настоящето и стремеж към бъдещите блага, както и убеждението, че нищо човешко не е постоянно – нито богатството, нито властта, нито почестите, нито покровителството. Ако се научиш да мислиш така, тогава ще можеш да гледаш към богатите, без да те изпълва завист; ще можеш сам да паднеш в бедност, без да се чувстваш унизен от външния недоимък. Така всеки ден ще бъде за теб празник. Защото християнинът трябва да празнува не само в определени месеци и не само в първия ден на месеца или в неделя, но през целия си живот, което и му прилича. А що за празник е това? Да чуем светия Павел: „Нека празнуваме, прочее, не със стар квас, нито с квас от злоба и лукавство, а с безквасни хлябове от чистота и истина” (1 Кор. 5:8). И така, ако съвестта ти е чиста, тогава всеки ден ще бъде празник за теб, защото през цялото време ще се храниш с блажени надежди и очакването на бъдещото Царство ще те радва. И обратно, ако нямаш сърдечно приятелство с Господа Бога, ако си виновен поради множество грехове, тогава и при многобройни празници и тържества няма да си по-добре от потопения в дълбока скръб. Защото какво ми помага блясъкът на празничния ден, когато моята душа е потънала в дълбоката нощ на лошата съвест?[15]”. st. ioann zlatoustС това искаме да завършим нашия богословски прочит на църковния празник – отличителна черта на православието, правещ го толкова своеобразно. Неведнъж сме отбелязвали, че крайното призвание на човека е литургичното му усъвършенстване, при което той благодатно става място и средство за божествената радост и постоянно приема Светия Дух. С други думи, когато се преобразява в жива икона на божествения живот. Затова литургичният живот е образ на живота, качество на живота. Съзнателно вярващият постоянно празнува, защото спасението вече е станало наша реалност, а истината в Лицето на Иисус Христос е победила света.

Християнинът има празнично битие. То се проявява преди всичко в живото славословие и евхаристия, като непрекъсващо хваление. „Ще пея на моя Бог, докато съм жив… Ще се веселя в Господа” (Псалом 103:33-34). Евхаристийният човек постоянно е призоваван към участие в небесната трапеза, в празника на вярата, независимо дали заслужава това или не. В прочутото си катехизично слово, четено в края на пасхалната литургия, св. Иоан Златоуст напомня на всички вярващи, на всички хора: Влезте в радостта на своя Господ… Трапезата е пълна, насладете се всички. Телецът е угоен, никой да не излезе гладен, всички се насладете на пира на вярата, всички приемете богатството на благодатта. Никой да не плаче за своята нищета: защото се яви общото Царство.

Човекът постоянно чува отеческата покана да участва в пира на Небесния Отец. Затова неговият земен живот трябва да стане истински образ на небесната радост, жива икона на тържеството в Божието царство! Тази покана не е само надежда за бъдещето, но и историческа реалност на нашия живот, която чрез църковния празник е способна и трябва да ни преобразява ежедневно: и така, нека празнуваме, защото Господ „първо ни възлюби” (1 Иоан 4:9).

Превод: Златина Иванова

_____________________________

*Източник http://predanie.dveri.bg. Тук същата статия е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Panagopoulous, J.,  „Sinn und Theologie der kirchlichen Feste” – In: Das Wesen der Liturgie: Vorträge von dem “Seminar für Orthodoxe Liturgie und Spiritualität, Frankfurt 1989 und 1979”, München 1990, S. 63-76 (бел. прев.).

[1]. Платон, Закони, II, 653d.

[2]. За светия празник Петдесетница, Слово I – PG, 50, 454.

[3]. Необяснимото (бел. прев.).

[4]. Слово 39 за празника на св. светлини на Господните явявания – PG, 36, 345B.

[5]. Седми вселенски събор за иконите и изобразените на тях свещени образи.

[6]. Григорий Нисийски – PG, 44, 557C и 46, 244.

[7]. За живота в Христа – PG, 46, 95C.

[8]. За живота в Христа, 1, 3 – PG, 150, 496D.

[9]. Григорий Назиански, Слово за празника Богоявление, 38, 16 – PG, 36, 329.

[10]. Ibid, 316.

[11]. Катизми, седален с полелей на Рождество Христово.

[12]. Канон за Велики четвъртък, ирмос, 9 песен.

[13]. Из химнографията на Велики четвъртък.

[14]. Слово 5 за св. Анна – PG, 54, 669.

[15]. Слово за новата година, прев. по: Texte der Kirchenväter, 3, 60-61, hrsg. von H. Kraft, München 1964.

Източник на изображениятаhttp://www.yandex.ru.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Празници и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s