БОГ КАТО ТРОИЦА*

Диоклийски епископ Калистос (Уеър)

Надежда ми е Отец, Прибежище ми е Син, Покров ми е Дух Свети, Троице Свята, слава на Тебе. (Св. Иоаникий[1])

Безначална нетварна Троице, неделимо Единство, Която си три и едно, Отец, Син и Дух, един Бог, приеми песента от глинени езици сякаш е от пламенни уста (Из Триода[2])

Бог като взаимна любов

Диоклийски епископ Калистос (Уеър)Вярвам в един Бог – заявяваме в началото на Символа на вярата. Но веднага след това добавяме нещо много повече: вярвам – продължаваме нататък – в един Бог, Който е същевременно три: Отец, Син и Свети Дух. В Бог има както истинско единство, така и неподправено многообразие. Християнският Бог е не просто единица, а единство, не просто единичност, а единна общност. В Бога има нещо аналогично на обществото: не е отделна личност, обичаща само себе си, не е самодостатъчна монада или Единият. Той е триединство: три равнопоставени личности, всяка от които пребивава в другите две по силата на непрестанен порив на взаимна любов. Amo ergo sum, обичам, следователно съм: това заглавие на едно стихотворение от Катлийн Райн може да послужи като мото за Бог като Света Троица. Думите на Шекспир за любовта между двама души могат да бъдат отнесени към божествената любов на вечните Трима: Обичаха се, както се обича двойка, но същността им бе една. Отделни двама, а преграда няма: Броят бе загинал в любовта.

Краят на духовния път се състои в това, щото ние, хората, също да станем част от троичната взаимна неотделимост или περιχώρισις (взаимопроникване), като навлезем изцяло в кръга на любовта, която съществува вътре в Бога. Така се моли Христос на Своя Отец в нощта преди Кръста: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Иоан 17:21).Диоклийски епископ Калистос (Уеър) 1Защо вярваме, че Бог е трима? Не е ли по-лесно, като евреите и мохамеданите, просто да вярваме в божествената единичност? Безспорно е така. Учението за Троицата се възправя пред нас като предизвикателство, като тежък кръст в буквалния смисъл на думата. По думите на Владимир Лоски, тя е разпятие за човешкия начин на мислене и изисква радикална метаноя – не просто формално приемане, а истинска промяна на съзнанието и сърцето.

Защо ни е тогава да вярваме, че Бог е Троица? В предишната глава открихме, че двата най-ефикасни начина да се проникне в божественото тайнство са в приемането, че Бог е личностен и е любов. Важно е да се отбележи, че и двете идеи предполагат споделяне и взаимност. На първо място личност не е равнозначно на индивид. Когато е изолиран и разчитащ само на себе си, никой от нас не е истинска личност, а просто индивид, статистическа бройка в данните от преброяването. Егоцентричността е смърт за истинската личностност. Всеки става истинска личност само като влезе в отношения с други личности, като живее за тях и в тях. Съвсем справедливо е отбелязано, че не може да съществува нито един човек, докато няма поне двама в общение. На второ място, същото важи и за любовта. Тя не може да съществува изолирано, а предполага наличието на друг. Самолюбието е отрицание на любовта. В романа си Слизане в ада Чарлз Уилямс показва потресаващо красноречиво, че самолюбието е ад, тъй като – доведено до крайност – означава край на всяка радост и на всякакъв смисъл. Адът не са другите, адът съм самият аз, откъснат от другите в себецентрираност.god the father5Бог е много по-добър от всичко най-добро, което познаваме в себе си. Ако най-ценното в човешкия живот е взаимоотношението Аз и Ти, не ни остава друго, освен в някакъв смисъл да припишем същото това взаимоотношение на вечното битие на Бога. И точно това е смисълът на доктрината за Светата Троица. В самото сърце на Своя божествен живот, Бог познава себе си от вечност като Аз и Ти по троичен начин и се радва непрестанно в това познание. Тогава всичко, включващо нашето ограничено разбиране за човешката личност и човешката любов, ще твърдим и за Бог Троица, с уточнението, че в Неговия случай тези неща означават безгранично повече, отколкото изобщо можем да си представим.

Персоналността и любовта означават живот, движение, откриване. Така съгласно учението за Троицата би трябвало да мислим за Бога в категории на динамичност, а не на статичност. Бог не е просто спокойствие, покой и неизменно съвършенство. За да си представим Троичния Бог трябва да се обърнем по-скоро към образите на вятъра, на течащата вода и неуморните езици на огъня. Една от любимите аналогии за Троицата са три факли, горящи с общ пламък. В Изреченията на отците-пустинници се разказва как веднъж един брат дошъл да говори с авва Иосиф от Панефо. „Авва – казал той – според силите си съблюдавам скромно правило на молитва, пост, четене и безмълвие и, доколкото мога, пазя мислите си чисти. Какво повече да направя?”. В отговор авва Иосиф се изправил и издигнал ръцете си към небето. Пръстите му станали като 10 пламтящи факела. Тогава старецът казал на своя събрат: „Ако искаш, може да станеш напълно като пламък”. Ако образът на живия пламък може да ни помогне да разберем най-висшето проявление на човешката природа, не можем ли да го приложим и към Бога? Трите личности на Троицата са „напълно като пламък”[3]god the father2Но, в крайна сметка, най-малко подвеждащият образ може да се намери не във физическия свят извън нас, а в човешкото сърце. Най-добрата аналогия е тази, с която започнахме: преживяването да обичаме силно някой друг, и да знаем, че любовта ни е споделена.

Три личности в една същност

„Аз и Отец едно сме”, казва Христос (Иоан 10:30). Какво е имал предвид?

За отговор на този въпрос се обръщаме преди всичко към първите два от седемте вселенски събора: Никейският (325 година) и Първият Константинополски (381 година), съответно и към Символа на вярата, който те утвърждават. Най-важното и решаващо твърдение в този Символ е, че Иисус Христос е Бог истинен от Бог истинен – един по същност или единосъщен (ὁμοούσιος) с Бог Отец. С други думи, Иисус Христос е равен на Отца: Той е Бог в същия смисъл, в който Отец е Бог, и все пак Те не са два Бога, а един. По-късно, гръцките отци от IV век развиват това учение и казват същото и за Светия Дух: той е също истински Бог, един по същност с Отец и Син. Но въпреки че Отец, Син и Свети Дух са един единствен Бог, всеки от тях е извечно личност – отделно средоточие на осъзната индивидуалност. И така, Бог Троица трябва да бъде описан като три личности в една същност. В Бога вечно съществува истинско единство, което е съчетано с действително личностно обособяване: терминът същност, субстанция или битие (οὐσία) обозначава единството, а терминът личност (ὑπόστασις, πρόσωπον) – обособяването. Нека опитаме да разберем какво означава този малко непонятен език, тъй като догматът за Светата Троица е жизнено важен за нашето спасение.holy_trinityОтец, Син и Дух Свети са един по същност не просто в смисъл, че и тримата представляват една и съща група или общ клас, а че образуват отделна, единствена по рода си, специфична реалност. В това отношение има важна разлика между смисъла, в който трите божествени личности са една и този, в който три човешки личности могат да бъдат наречени една. Три човешки личности – Петър, Яков и Иоан – принадлежат към един и същ общ клас човек. И все пак, колкото и близко да си сътрудничат, всеки от тях запазва своята собствена воля и енергия, като действа по силата на своя собствена инициатива. С две думи, те са трима човека, не един. Това обаче не е така в случая с трите личности на Троицата. При тях има разграничение, но никога разделяне. Отец, Син и Дух, твърдят светците въз основа на свидетелства от Писанието, имат една воля, а не три, имат една енергия, а не три. Никой от тримата никога не действа отделно от останалите двама. Те не са три Бога, а един Бог.

И все пак, въпреки че трите личности на Бога никога не действат отделно една от друга, в Бога има не само специфично единство, но и истинско многообразие. От опита ни как Бог действа в живота ни знаем, че макар тримата винаги да действат заедно, всеки от тях действа в нас по различен начин. Ние опитно познаваме Бога като трима в един и вярваме, че тази тройна обособеност във външните Му действия е отражение на тройна обособеност в Неговия вътрешен живот. Разграничението между трите лица трябва да бъде възприемано като вечно разграничение, съществуващо в природата на самия Бог. То не се отнася само до външните му действия в света. Отец, Син и Дух са не само форми или прояви на Божеството, не просто маски, които Бог временно си слага в отношенията Си с творението, а след това сваля. Напротив, Те са три съ-равни и съ-вечни личности. Човешкият баща е по-възрастен от детето си, но когато наричаме Бога Отец и Син, не бива да тълкуваме названията в този буквален смисъл. Ние твърдим за Сина, че никога не е имало време, когато Го е нямало. Същото се казва и за Духа.the holy trinity2Всеки от тримата е изцяло и напълно Бог. Никой не е повече или по-малко Бог от останалите. Всеки от Тях притежава не една трета от божеството, а цялото божество в пълнота; и все пак всеки живее и е това едно божество по свой отделен и личен начин. Като подчертава това троично единство-в-многообразието, Григорий Нисийски пише:

Всичко, което е Отец, го виждаме открито в Сина; Всичко, което е на Сина, е също и на Отец, защото целият Син обитава в Отца и има целия Отец, обитаващ в Него… Синът, Който съществува винаги в Отца, не може никога да се отдели от Него, нито Духът може някога да се отдели от Сина, Който привежда всичко към движение чрез Духа. Този, който приема Отца, приема едновременно и Сина, и Духа. Не е възможно да има каквото и да е деление или разрив помежду Им: не може да мислим Сина отделно от Отца, нито да отделим Духа от Сина. Между тримата съществува участие и различие, които са извън думите и разбирането. Различието между лицата не пречи на единството на природата, нито участието в единството на същността води до смесване между отличителните черти на лицата. Не се изненадвай, че ще говорим за Божеството като едновременно единно и различаващо се. Като говорим със загадки, указваме на странното и парадоксално различие в единството и за единството в различието[4].holy trinityКато говорим със загадки…: св. Григорий се стреми да подчертае, че учението за Троицата е парадоксално и лежи отвъд думите и разума. То не е нещо, което достигаме с нашия собствен разсъдък, а ни се открива от Бога. Можем да го загатнем с помощта на човешкия език, но не можем напълно да го обясним. Способността ни за разсъждение е дар от Бога и трябва да я ползваме докрай, но трябва да си даваме сметка за нейните ограничения. Троицата не е философска теория, а живият Бог, Когото почитаме, така че при опита да се доближим до Троицата настъпва момент, в който аргументите и анализа трябва да отстъпят пред безмълвната молитва. Нека замълчи всяка тленна плът и да застане в страх и трепет (из Литургията на св. Яков).

Личностни характеристики

Първото лице на Троицата – Бог Отец – е Изворът на божеството, Източникът, Причината или принципът на възникването на другите две личности. Той е залогът за единството между Тримата: Бог е един, защото има един Отец. „Единството е Отец, Който е изходна и крайна точка в реда на личностите” (св. Григорий Богослов)[5] Всяка от другите две личности е определена посредством отношението ѝ с Него: Син е роден от Отца, а Духът изхожда от Него. Латинският Запад обикновено твърди, че Духът изхожда от Отца и от Сина, затова в латинския текст на Символа на вярата е добавена думата filioque (и от Сина). Православието не само смята filioque за своеволна добавка – тъй като е включена в Символа на вярата без съгласието на източното християнство, – но също така смята, че учението за двойното изхождане – в обичайното ѝ изложение – е богословски неточна и духовно опасна. Според гръцките отци от IV век, следвани от Православната църква до наши дни, Отец е единственият Източник и Основание за единство на божеството. Да се направи и Синът източник, както Отец, или в съчетание с него, води до опасността да се объркат отличителните характеристики на личностите.The Holy Trinity2Втората личност на Троицата е Божият Син, Неговото Слово или Логос. Да се говори за Бога като за Син и Отец, непосредствено предполага движение на взаимна любов, за каквато стана дума по-горе. По този начин всъщност казваме, че от вечност сам Бог, като Син, със синовно подчинение и любов, отдава обратно на Отца битието, което Отец чрез родителско себераздаване поражда в Него. Именно във и посредством Сина, Отец се открива за нас: „Аз съм пътят и истината и животът: никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Иоан 14:6). Той е роденият на земята като човек, от Дева Мария в град Витлеем. Като Слово или Логос на Бога обаче Той действа още преди Въплъщението. Той е принципът на реда и целта, присъстващ във всички неща, който ги притегля към единство в Бога, като по този начин превръща вселената в космос, в хармонично и стройно цяло. Творецът-Логос е предал на всяко творение негов собствен вроден логос или вътрешен принцип, който го обособява по характерен начин и същевременно го привлича и насочва към Бога. Задачата на хората, когато майсторят и изработват, е да разпознават този логос, присъстващ във всяко нещо, и да му помогнат да се прояви; целта е не да господстваме, а да сътрудничим.

Третата личност е Светият Дух, вятърът или диханието на Бога. С уговорката, че в случая всички чисти класификации са непълни, можем да кажем, че Духът е Бог вътре в нас, Синът е Бог с нас, а Отец – Бог над и отвъд нас. Точно както Синът ни показва Отца, така Духът е Този, който ни показва Сина, като Го представя за нас. Но връзката е взаимна. Духът ни представя Сина, но Синът е Този, Който ни праща Духа. (Трябва да отбележим, че има разлика между вечното изхождане на Духа и Неговата временна мисия. Духът е изпратен в света, във времето, от Сина, но по отношение на произхода Му в рамките на вечния живот на Троицата, Духът изхожда само от Отца.)Blessed-TrinityКато характеризира всяка от трите личности, Синезий Киренски пише:

Радвай се, Отче, извор на Сина, Сине, икона на Отца; Отче, почва, на която стои Синът, Сине, печат на Отца; Отче, сила на Сина, Сине, красота на Отца; Всесвети Душе, връзка между Отца и Сина; Изпрати, о Христе, Духа, изпрати Отца в душата ми, Напой пресъхналото ми сърце с тази свежест, най-добрия от всички Твои дарове[6].

Защо говорим за Бога като Отец и Син, а не като Майка и Дъщеря? Само по себе си божеството не притежава нито мъжки, нито женски род. Макар че нашите човешки полови характеристики – мъжки и женски – в своята най-висша и истинска същност са отражение на някакъв аспект на божествения живот, в Бога няма нищо като половост. Следователно, когато говорим за Бог Отец, се изразяваме не буквално, а със символи. Но защо трябва символите да са мъжки, а не женски? Защо зовем Бога той, а не тя? Всъщност, християните понякога са използвали майчински названия за Бога. Афраат – един от ранните сирийски отци – говори за любовта на вярващия към „Бога, неговия Отец и Светия Дух – неговата Майка”[7], а в средновековния Запад виждаме Юлиана от Норич да заявява: „Бог ликува, че е наш Отец, и Бог ликува, че е наша Майка”[8]. Но това са изключения. Почти винаги символизмът, използван от Библията или от Църквата по отношение на Бога, е мъжки.Jose de Ribera, The Holy TrinityНе можем да докажем с аргументи, защо това трябва да е така, и все пак в нашия християнски опит е очевидно, че Бог е сложил своя печат върху някои символи, а върху други не е. Символите не са избрани от нас, а са ни разкрити и дадени. Един символ може да бъде удостоверен, преживян, достигнат с молитва, но не и доказан логически. И все пак, така дадените ни символи далеч не са произволни. Подобно на символите в митовете, литературата и изкуството, религиозните ни символи се коренят дълбоко в скритите недра на нашето същество и не могат да бъдат променени без съществени последствия. Например, ако бихме започнали – вместо Отче наш – да казваме Майко наша, която си на небесата, не просто бихме приспособили случаен образ, но и бихме заменили християнството с друг вид религия. Просто богинята-майка не е Господът на Християнската църква.

Но защо трябва Бог да бъде общение на точно три божествени личности, а не на повече или на по-малко? За това също не може да съществува логическо доказателство. Троичността на Бога е нещо, дадено или разкрито в Писанието, апостолската традиция и опита на светците през вековете. Всичко, което можем да направим, е да удостоверим истинността на даден факт с помощта на молитвения си живот.

В какво точно се състои разликата между раждането на Сина и изхождането на Духа? „Начинът, по който стават раждането и изхождането са непостижими” – казва св. Иоан Дамаскин. „Казано ни е, че има разлика между раждане и изхождане, но в какво се състои тя, изобщо не разбираме”[9]. След като св. Иоан признава недоумението си, същото можем да направим и ние. Термините раждане и изхождане са условни знаци за реалност, далеч надхвърляща способността за разбиране на нашия разсъждаващ ум. Нашият разсъждаващ ум е слаб, а езикът ни – още повече, отбелязва св. Василий Велики. „По-лесно е да измерим водата в морето с малка чашка, отколкото да схванем с нашия човешки ум неописуемото величие”[10]. Макар да не могат да бъдат напълно обяснени, тези знаци, както казахме, могат да бъдат удостоверени. Посредством срещата ни с Бога в молитвата ние знаем, че Духът е различен от Сина, въпреки че не можем да определим с думи каква точно е разликата.

Двете ръце на Бога

Нека да се опитаме да илюстрираме учението за Троицата като се обърнем към триадичните модели в историята на спасението и в нашия собствен молитвен живот.CreationВече видяхме, че трите личности действат заедно и имат една воля и енергия. Св. Ириней нарича Сина и Духа двете ръце на Бог Отец[11], при което при всяко творческо или освещаващо действие Бог Отец използва и двете ръце едновременно. Писанието и богослужението предоставят многобройни примери за това: Сътворението. „Чрез словото на Господа са сътворени небесата, и чрез духа на устата Му – цялото им воинство” (Псалом 32:6). Бог Отец твори чрез Своето Слово или Логос (втората личност) и чрез Диханието или Духа (третата личност). Двете Му ръце работят заедно при оформянето на вселената. За Логоса е казано: всичко чрез Него стана (Иоан 1:3; срв. Символа на вярата: и чрез когото всичко е станало); за Духа се казва, че по време на сътворението се разстила или се носеше над водата (Битие 1:2). Всички сътворени неща носят печата на Троицата.St. TrinityВъплъщението. На Благовещение Бог Отец изпраща Светия Дух над благодатната Дева Мария и тя зачева вечния Божи Син (Лука 1:35). Така възприемането на нашата човешка природа от Бога е Троично дело. Духът е изпратен от Отца, за да предизвика появяването на Сина в утробата на Девата. Тук трябва да добавим, че Въплъщението не е дело само на Троицата, но и на свободната воля на Дева Мария. Бог чака нейното доброволно съгласие, изразено в думите: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти” (Лука 1:38). Ако това съгласие не бе дадено, Мария нямаше да стане Божия Майка. Божествената благодат не унищожава човешката свобода, а я преутвърждава.

Кръщението на Иисус Христос. В православната традиция то също се смята за проявяване на Троицата. Гласът на Отец от небесата свидетелства за Сина с думите: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”; в същото време Светият Дух, в облика на гълъб, слиза от Отца и се спуска върху Сина (Матей 3:16-17). Затова на Богоявление (6 януари), празника на Христовото кръщение, Православната църква пее така:Baptism-of-Christ-with-Holy-Spirit-DoveКогато Ти, Господи, се кръщаваше в Иордан, откри се поклонението на Св. Троица; защото гласът на Отца свидетелстваше за Тебе, като Те нарече възлюбен Син; и Духът във вид на гълъб потвърди верността на словото. Христе, Боже, Който се яви и просвети света, слава на Тебе[12].

Преображението на Христос. Това също е троично събитие. Отношението между трите личности е същото, както при Кръщението. Отец свидетелства от небесата: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте” (Матей 17:5), а същевременно, както преди, Духът слиза върху Сина, този път под формата на светъл облак (Лука 9:34). Както се твърди в един от тропарите за този празник (6 август):

Днес на Тавор, в проявяването на Твоята светлина о, Господи, която е същата като на несътворения Отец, видяхме Отца като светлина, и Духа като светлина, водещи със светлина цялото творение[13].Transfiguration of Jesus ChristЕвхаристийна епиклеза. Троичният модел, който се наблюдава при Благовещение и при Кръщение, и Преображение Господне, е налице и по време на кулминационния момент на Евхаристията – епиклезата, или призоваването на Светия Дух. В литургията на св. Иоан Златоуст служещият свещеник се обръща към Отца със следните думи:

Още ти принасяме тази словесна и безкръвна служба и просим, и молим, и умоляваме: изпрати Твоя Свети Дух върху нас и над тези предлежащи дарове. И направи този хляб драгоценно тяло на Твоя Христос. Амин. А това, което е в тази чаша, драгоценна кръв на Твоя Христос. Амин. Като ги претвориш чрез Твоя Свети Дух. Амин, амин, амин.

Както на Благовещение, така и на продължението на Христовото Въплъщение, по време на Евхаристията Отец изпраща Светия Дух, за да осъществи присъствието на Сина в осветените Дарове. И тук, както винаги, трите личности на Троицата действат заедно.

Молитвено обръщане към Троицата

Троичната структура на евхаристийната епиклеза е в почти всички църковни молитви. Призоваването, с което православните започват ежедневните си сутрешни и вечерни молитви, има несъмнен Троичен дух. Тези молитви са толкова добре познати и така често повтаряни, че лесно може да остане незабелязан истинския им характер на възхвала на Светата Троица. Започваме с изповядване на Бога: Трима в Един с кръстния знак и с думите: В името на Отца, и Сина, и Светия Дух.

Така, още в началото на всеки ден, ние го поставяме под закрилата на Троицата. След това казваме: Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе – новият ден започва с възхвала, с радост и благодарене. Следва молитва към светия Дух: Царю небесни… А след това три пъти повтаряме:

Свети Боже, Свети Крепкий, Свети Безсмертний, помилуй нас.

Трикратното свети напомня за химна Свят, свят, свят, който пее серафимът във видението на пророк Исаия (6:3) и от четирите апокалиптични звяра в Откровението на Иоан Богослов (4:8). В това трикратно повтаряне на свят има призоваване на вечните Трима. След това, във всичките ни ежедневни молитви, следва най-често използвания в Литургията израз: Слава на Отца, и Сина, и Светия Дух. И най-важното тук е да не позволяваме честото повтаряне да ни направи безчувствени към истинския смисъл на тези думи. При всяко произнасяне на този израз е изключително важно да си даваме сметка, че той всъщност е възхвала на Троицата. След Славата идва друга молитва към трите личности:the holy trinityПресветая Троице помилуй нас. Господи, очисти греховете ни. Владико, прости беззаконията ни. Святий, посети и изцери немощите ни.

Така продължават ежедневните ни молитви. На всяка стъпка – скрито или явно – присъства триадична структура, изповядване на Бога като Един в Трима. Троицата е в мислите ни, в думите ни, в диханието ни.

Иисусовата молитва – най-обичаната от всички кратки православни молитви – също има троично измерение. Най-разпространената ѝ форма гласи: Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мен грешния.

Външно, това е молитва към втората личност в Троицата, Господ Иисус Христос. Но макар да не се споменават, другите две личности присъстват. Защото, говорейки за Иисус като Син Божий, ние посочваме Отца, а Духът също е включен в молитвата, тъй като „никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго” (1 Кор. 12:3). Иисусовата молитва не е само христоцентрична, а и троична.

Живеене на Троицата

Молитвата е действие[14]. „Каква е истинската молитва? Молитва, която е оскъдна на думи, а изобилна на дела. Тъй като, ако действията ти не превишават моленията, молитвите ти са просто думи и семето на ръцете не е в тях”[15].

За да се превърне молитвата в действие, троичната вяра, изпълваща всичките ни молитви, трябва да бъде проявявана и в ежедневния ни живот. Непосредствено преди Символа на вярата по време на Литургията, ние казваме: Да възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядаме Отца и Сина и Светия Дух, Троица единосъщна и неразделна. Обърнете внимание на думата „та“. На истинско изповядване на вярата в триединния Бог са способни само онези, които, по подобие на Троицата, проявяват взаимна любов един към другиго. Съществува неразделна връзка между любовта ни един към друг и нашата вяра в Троицата – първата е предпоставка за втората, а втората, от своя страна, придава на първата сила и смисъл.st. trinity4И така, учението за Троицата далеч не е нещо, което остава на заден план като непонятно богословстване, интересно единствено за специалисти, а би трябвало да има действително революционни последствия в ежедневието ни. Създадени по образа на Троицата, човешките същества са призвани да възпроизведат на земята тайнството на взаимната любов, която Троицата живее на небето. В средновековна Русия св. Сергий Радонежки посвещава новосъздадения си манастир на Светата Троица – тъкмо защото смята, че монасите му би трябвало ежедневно да проявяват взаимната любов, царяща между трите божествени личности. И това е не само тяхно призвание, но и на всички. И всяка обществена единица – семейство, училище, работилница, енория, Всемирната църква – трябва да стане икона на Троицата. Знаейки, че Бог е Трима в Един, всеки от нас трябва да живее саможертвено във и за другия, неотменно да се посвети на живот на активно служение и на действено съчувствие. Вярата в Троицата ни задължава да се борим на всички нива – от чисто личното до високо организираното – против всички форми на потисничество, несправедливост и експлоатация. В битката ни за социална правда и човешки права, ние действаме по същество в името на Светата Троица.

Св. Иоан Златоуст твърди: Най-съвършеното правило на християнството, точната му дефиниция, неговият апогей, е това: да се стремим към онова, което е добро за всички… Не вярвам, че е възможно човек да се спаси, ако не се труди за спасението на ближния си. Това са практическите следствия от догмата за Троицата. Това означава да живееш Троицата.

*   *   *

Не на три Богове, но на едно прославяно Божество се покланяме в три лица: Нероденият Отец, Раждащият се от Отца Син и Светият Дух, който изхожда от Отца, в Троица един Бог; Истинно вярваме и славим, отдавайки на всяко лице Божеско достойнство[16]. (Из Триода)

Елате народи, да се поклоним на триипостасното Божество, на Сина в Отца и на Светия Дух. Отец извън времето роди Сина, Който е съвечен и съпрестолен, и Светият Дух, който е в Отца, прославян заедно със Сина; една сила, една същност, едно Божество, покланяйки Му се, казваме: Свети Боже, Който създаде всичко Чрез Сина, заедно със Светия Дух. Свети силний, чрез Когото познаваме Отца, и Светия Дух, Който дойде в света. Свети Безсмъртни, Душе Утешителю, Който изхождаш от Отца и почиваш в Сина, Света Троица, слава на Тебе[17]. (Из вечернята на Петдесетница)

Възпявам Божеството – Единица в три ипостаси. Защото Отец е светлина, Синът е светлина, Духът е светлина. Като светлината остава неразделима, Сияеща с природното си единство и трите лъча на лицата[18].(Из Триода)

Любовта е царството, което Господ тайнствено обеща на апостолите, когато им каза, че ще ядат в Неговото Царство: „Ще ядете и ще пиете на трапезата Ми в Моето царство” (Лука 22:30). Какво ще ядат и какво ще пият, ако не любов?

Когато стигнем до любовта, стигаме до Бога и пътуването ни свършва. Минали сме на острова, който се намира от другия край на света, там, където са Отец, Синът и Светият Дух, Комуто е славата и властта. Дано Бог ни направи достойни да се боим от Него и да Го обичаме. Амин[19].(Св. Исаак Сириец)

Колкото и много да се опитвам, не успявам да създада нищо по-велико от тези две думи: „Обичайте се един другиго” до край и без изключения. Тогава всичко е оправдано и животът се осветлява, иначе е срам и тежест[20].(Майка Мария (Скобцова))

Не може да има Църква без любов[21].(Св. Иоан Кронщандски)

Повярвайте ми, има една възвишена истина, която властва от върха на престола на славата чак до най-малката сянка на най-незначителното от творенията – и тази единствена истина е любовта. Любовта е изворът, от който извират без прекъсване светите потоци на благодатта от Божия град, напоявайки земята и правейки я плодородна. „Бездна бездна призовава с гласа на Твоите водопади” (Псалом 41:8). Като бездна в безкрайността си, любовта ни помага да си представим страшното видение на Божеството. Любовта е тази, която оформя всички неща и ги държи в единство. Любовта е тази, която оживотворява и стопля, която вдъхновява и ръководи. Любовта е печатът, който бе сложен на творението, подписът на Създателя. Любовта е тълкуванието на Неговото творение. Как можем да накараме Христос да дойде и да обитава в сърцата ни? Как иначе, освен чрез любовта?[22] (Отец Диоклит Дионисиатски)

Трябва да се грижим за телата на ближните си повече отколкото за собствените си тела. Християнската любов ни учи да даваме на братята си не само духовни дарове, но също и материални. Даже последната си дреха, последния си къшей хляб трябва да им дадем. Личното милосърдие и широко разгърнатата социална работа са еднакво оправдани и необходими. Пътят към Бога минава през любовта към другите хора и друг път няма. На Последния съд няма да ме питат дали съм успяла в аскетичните си начинания или колко поклона съм направила, докато съм се молела. Ще ме питат дали нахраних гладните, дали облякох голите, дали посетих болните и затворниците. Това са нещата, които ще ме питат[23].(Майка Мария (Скобцова))

О, Троице свръхсъщностна, о, Единица събезначална, Тебе възпяват и пред Тебе треперят ангелските множества, небето и земята, бездните (на ада) се ужасяват, човеците (Те) благославят, огънят (Ти) се покорява, всичко в творението със страх Ти се подчинява, Света Троице![24] (Из Септемврийския миней, утринна за 8 септември)

Превод: София Ангелова, превод на светоотеческите цитати: Златина Иванова

________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. (“God as Trinity” – In: Bishop Kalistos (Ware) The Orthodox Way, Crestwood, New York: St. Vladimir’s Seminary Press 1998, p. 27-41. Уводът и Първа глава на тази книга виж тук и тук (бел. прев.). Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Молитва в края на Вечернята: The Liturgikon, Antiochian Orthodox Christian Archdiocese of North America, Englewood 1989, p. 66.

[2]. The Lenten Triodion, tr. by Mother Mary and Kallistos Ware, London: “Faber & Faber” 1978, p. 520.

[3]. Joseph of Panepho 7 – In: The Sayings of the Desert Fathers: Alphabetical collection, tr. by Benedicta Ward, London & Oxford: “Mowbray” 1975, p. 103.

[4]. „За разликата между природа и ипостас”. Виж: Василий Велики, Писмо 38 в превод на Roy J. Deferrari (The Loeb Classical Library, Cambridge, Mass.: “Harvard University Press” 1926, p. 226, 211-213).

[5]. Св. Григорий Богослов, Oration 152, 15.

[6]. Синезий Киренски, Химн 3 (5), изд. Christian Lacombrades, Paris: “Budé” 1978, p. 72.

[7]. Aphrahat, Demonstration, 153, 10 – Patrologia Syriaca, ed. I. Parisot, I, 1, Paris 1894, col. 840.

[8]. Julian of Norwich, Revelations of Divine Love, 52, ed. by Roger Hudleston, Burns Oates, London: “The Orchard Books” 1952, p. 103.

[9]. За православната вяра, 1, 8 – Die Schriften des Johannes von Damascos, vol. II, Patristische Texte und Studien, 12, ed. Bonifatius Kotter, Berlin 1973, p. 24, 26.

[10]. Писмо 7, в превода на Roy J. Deferrari, p. 44; Беседа върху псалом, 115, 2 (PG 30, 104D).

[11]. Против Ересите, 4, 20, 1.

[12]. Apolytikion за 6 януари: The Festal Menaion…, p. 359.

[13]. Exaposteilarion за 6 август: The Festal Menaion…, p. 495.

[14]. Colliander, T. The Way of the Ascetics, London: “Hodder & Stoughton” 1960, p. 71.

[15]. The Paradise or Garden of the Holy Fathers, vol. II: The sayings of the Fathers, tr. by E. A. Wallis Budge, London: “Chatto & Windus” 1907, p. 331.

[16]. The Lenten Triodion, p. 326.

[17]. The Pentecostarion, tr. by Holy Transfiguration Monastery, Boston 1990, p. 404.

[18]. The Lenten Triodion, p. 343.

[19]. St. Isaac the Syrian, Ascetical Homilies, 46 (43), tr. by Holy Transfiguration Monastery, Boston 1984, p. 224-225.

[20]. Hackel, S. One, of Great Price: The Life of Mother Maria Skobtsova, Martyr of Ravensbrück, London: “Darton, Longman & Todd” 1965, p. 4.

[21]. Spiritual Counsels of Fr. John of Kronstadt, ed. by W. Jardine Grisbrooke, London: “James Clarke” 1967, p. 183.

[22]. ΜΟΝΑΧΟΎ ΘΕΟΚΛΉΤΟΥ ΔΙΟΝΥΣΙΆΤΟΥ Μεταξύ ουρανού και γης. Αγιορειτικός μοναχισμός, Αθήνα: „Αστήρ” 1956, σ. 83.

[23]. HACKEL, S. Op. cit., p. 13, 29.

[24]. The Festal Menaion…, p. 122.

Източник на изображениятаhttp://www.yandex.ru.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Догматическо богословие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s