ХРИСТИЯНСКАТА НАДЕЖДА И ХРИСТОВОТО ИЗКУПИТЕЛНО ДЕЛО*

Проф. д-р Иван Панчовски

След вярата в триличния Бог непосреден извор на хри- стиянската надежда е Ivan PANCHOVSKIизкупителното дело на Богочовека, Господа Иисуса Христа. Без него ние бихме останали в плен на греховете си, в отчужденост от Бога и враждебност към Него, следователно далеч от благата на духовното общение с Него, вън от царството Божие и в страната на смъртна сянка, обречени на духовна изнемога. Чрез въплъщението Си и още повече чрез изкупителното Си дело Спасителят ни приближи към Бога, примири ни с Него и откри за нас достъп до съкровищата на неизказаните и вечните Му блага, които са въжделеният предмет на християнската надежда. Затова Свещеното Писание нарича Спасителя „нашата надежда“ (1 Тим. 1:1) и „упование на славата“ (Кол. 1:27). Господ Иисус Христос е нашата надежда и упованието на славата не само в свещеноисторически, но и в есхатологически аспект: не само по силата на принесената от Него богочовешка жертва, чрез която изкупи човечеството от робството на греха и основа Новия Завет на помирението, богообщението и спасението, но и по силата на Неговото вечно първосвещенство на Посредннк между Бога и човека, на Ходатай пред престола на Всевишния за помилването и спасението на всички човеци, на Подател на придобитата от Него освещаваща и спасяваща благодат и на божествен и благонадежден Гарант за изпълнението на съдържащите се в християнската надежда обещания. Свещеноисторическият момент е съединен неразривно с есхатологическия, но свързващото звено между тях е еклезиологичната реалност и вседействащата в нея Божия благодат. Въз основа на саможертвената любов на Спасителя и на безпримерното Му послушание, което прие за делото на човешкото спасение всяко унижение и дори смърт и то смърт кръстна, Бог „Го постави над всичко глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Еф. 1:22-23). От този божествен Глава се изливат в Църквата, мистичното тяло Христово, преизобилни животворни, обновяващи и освещаващи благодатни сили, които проникват в отделните живи членове на Църквата, за да достигнат всички „до единство на вярата и на познаването Сина Божи до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13), а заедно с това и до пълно участие в Христовата вечна слава и блажена радост.Jesus Christ 2Изкупителното дело на Спасителя е акт на Неговото единствено, изключително и вечно първосвещенство. За осъществяване предвечния Си план – домостроителството на човешкото спасение, – Бог постави Спасителя за Първосвещеник вовеки по чина Мелхиседеков, от една страна, поради единосъщието Мy с Отца и божественото Му лице, от друга страна, поради личните Му качества: Той е свят, незлобив, непорочен, отделен от границите, съвършен във всичко и издигнал се по-високо от небесата, и, от трета страна, поради божествената Му саможертва, която веднъж завинаги принесе изкупление за човешките грехове (Евр. 7:21-28; срв. Пс. 109:4). Като такъв Той „стана за всички, които са Му послушни, причина за вечно спасение… Той може винаги да спасява ония, които дохождат чрез Него при Отца, понеже е всякога жив, за да ходатайства за тях“ (Евр. 5:9; 7:25). Не само в посланието до евреите на св. апостол Павел, където той предимно разкрива вечното първосвещеническо служение на Господа Иисуса Христа, но и другаде Свещеното Писание нарича прославения Богочовек постоянен, усърден и неотстъпен Ходатай и Поръчител за човеците пред престола на Всевишния (1 Иоан 2:1; Римл. 8:34; 1 Тим. 2:5; Евр. 7:22 и 25; 8:6; 9:15; 12:24). Разбира се, Той не принася нови жертви за човешкото спасение, понеже жертвата Му на Голгота е безкрайна по сила и валидност и всеобхватна по обсег, тоест отнася се за греховете на цялото човечество. И тази жертва постоянно стои пред очите на Всевишния и изпълва с жалост, състрадание и милост всеблагото Му сърце. В мистически смисъл може да се каже, че принесената на Голгота в един исторически момент велика и непостижима жертва в очите на Бога е вечно извършващо се тайнство, което облива с неизчерпаемата си благодат и с несекващото си освещение всички човеци. Към това тайнство се прибавя и непрекъснатото ходатайство и застъпничество на Спасителя, Който винаги седи отдясно на Отца и наравно с Него и Светия Дух ръководи съдбините на човеците и направлява кораба на живота им към спасителния бряг. Именно в историческото и вечното първосвещенство на Спасителя, в непрестанното Му ходатайство и застъпничество за човеците християнската надежда далеч превъзхожда надеждата, основана на старозаветния закон, и получава непоклатна опора. Според думите на св. апостол Павел „законът не докарва нищо до съвършенство“, затова „се въведе по-добра надежда, чрез която се доближаваме до Бога“ (Евр. 7:19). Тази по-добра надежда се основава на Новия Завет. Прекрасно е обрисувал разликата между надеждата на закона и надеждата на евангелието св. Иоан Златоуст, който говори: „И законът е имал надежда, но не такава; по-рано тези, които били угодили на Бога, се надявали да наследят Земята и да не търпят никакво бедствие; ние пък, ако угодим на Бога, се надяваме да наследим не Земята, а Небето; или даже, което е много по-важно, надяваме се да застанем близо до Бога, да се приближим до самия престол на Отца, да Му служим заедно с ангелите”[1]. Тази нова „по-добра надежда“ в сравнение със старата, сама по себе си най-добра, отправя към вярващите определени нравствени изисквания, на които е дал израз св. апостол Павел с думите си: „И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа по нов и жив път… и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата от лукава съвест… нека държим неотклонно изповеданието на надеждата… и нека бъдем внимателни един към друг, за да се насърчаваме към любов и добри дела“ (Евр. 10:19-24).Jesus Christ and St. PeterВ Господа Иисуса Христа като наша надежда и упование на славата християните намират изпълнение на всички обещания, които Бог е дал на човечеството чрез пророците, които е предчувствало и за които е копнеело общочовешкото религиозно сърце в най-съкровените си трепети и вълнения. Според св. апостол Павел проповядваният от него Син Божи, Господ Иисус Христос, не е бил „да“ и „не“, но в Него е било „да“, понеже всички обещания Божии в Него са „да“, и в Него „амин“, за слава Божия (2 Кор. 1:19-20). Достоверността на тези обещания, в които влиза изкуплението на греховете, духовното прераждане на вярващите, възкресението от мъртвите, прославянето на човешката природа, великите награди в бъдещия живот и незримите небесни блага, е удостоверена чрез въплъщаването на Единородния Син Божи, чрез Неговата проповед, чрез Неговите чудеса, чрез изкупителното Му дело, чрез възкресението и възнесението Му и чрез основаването на Църквата, в която християните получават даровете на Светия Дух, всекидневно се усъвършенстват и освещават, вървят по сигурен път към вечен живот в блаженство. Бог Слово се въплътил, родил се от жена, подчинил се на закона и станал служител на обрезването „заради Божията истинност, за да утвърди обещанията, дадени на отците“ (Римл. 15:8; срв. Гал. 4:4). С това се изпълнило месианското назначение на историческия Израил. Той получил осиновение и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания, за да се подготви да се роди от него Христос Изкупителят и Спасителят по плът, Който е над всичко и над всички Бог (Римл. 9:4-5). Знае се от Свещеното Писание, че Авраам се прославил и станал отец на всички вярващи, понеже той „без никакво основание за надежда“ повярвал „с надежда“, в обещанието Божие не се усъмнил чрез неверие, но останал твърд във вярата, като въздал на Бога слава, напълно уверен, че Той е силен и да изпълни това, което е обещал (Римл. 4:18-21). Безмерно повече основания за вярата и надеждата си имат християните, понеже чрез евангелското слово и чрез действието на Божията благодат на тях е засвидетелствано дивното чудо на боговъплъщението, тайнството на изкуплението, славното Христово възкресение и възнесение. Който е видял с очите на вярата и е преживял в духовния си опит, че Словото е станало плът, живяло е между човеците пълно с благодат и истина и че от Него се излъчва слава като на Единороден от Отца (Иоан 1:14), той не може да се съмнява в достоверността на Божиите обещания и в изпълнението им. Той заедно със св. апостол Павел изповядва, че Оня, Който и Собствения Си Син не е пощадил, а Го е отдал за изкуплението и спасението на всички ни, без друго ще ни подари с Него всичко (Римл. 8:32). Следователно в богочовешката природа и в святата личност на Господа Иисуса Христа, в общественото Му служение и в изкупителното Му дело, в прославянето и в сядането Му отдясно на Отца Божиите обещания намират най-реален израз и заедно с това твърда и непоклатна основа за пълното и окончателното им изпълнение във вечността.Jesus

Най-важният факт от свещената история, който е същинската предпоставка и необходимо предусловие на християнската надежда, е изкупителната смърт на Господа Иисуса Христа на Голготския кръст. Всички въжделени блага, които са предмет на християнската надежда – опрощение на греховете, оправдание чрез вярата по действието на Божията благодат, освещение и възстановяване на богосиновството, прославяне и наследяване на Царството небесно – се дължат на Христовата саможертвена смърт. Със смъртоносното си жило грехът наранил всички човеци и станал причина те да бъдат лишени от славата Божия. Но поради безпределното Си човеколюбие Бог отредил Господ Иисус Христос „да бъде с кръвта Си умилостивителна жертва чрез вярата, за да покаже Своята правда в прошението на сторените по-рано грехове, във време на Божието дълготърпение, за да покаже Своята правда в сегашно време, за да стане явно, че Той е справедлив и оправдава вярващия в Иисуса“ (Римл. 3:25-26). Изразено в образна реч, дългът на човечеството, натрупан чрез греховете, пороците и престъпленията му, бил огромен и изплащането му надхвърляло немощните човешки сили. Но чрез принасянето в жертва на чистия от всеки грях, свят и непорочен Божи Агнец е заплатено безмерно повече и ние се правим наследници на много по-голямо духовно богатство, отколкото е имал първият човек в земния рай. Ние знаем колко велика е жертвата на човешката любов. Затова смирено се прекланяме пред нея и я величаем като най-голям подвиг. А какво да кажем за жертвата на божествената, святата любов! Нейното величие е неизмеримо, нейните заслуги са безпределни, произтичащите от нея блага изпълват и Земята, и Небето. В името на тази любов и на жертвата ѝ достойнството на човека получава ново измерение и несравнима висота. Дарът на божествената любов не стои върху едно и също ценностно равнище с греха на човека. Като безмерна положителна ценност той далеч превъзхожда греха и го обезсилва. И в Стария, и в Новия Завет е засвидетелствано, че любовта покрива всички грехове (Притч. 10:12; 1 Петр. 4:8). Диалектическата разлика между дара на божествената любов и наказанието за човешкия грях, от една страна, и безмерното ценностно превъзходство и всепобедната сила на любовта над греха, от друга страна, са разкрити от св. апостол Павел: „Дарът не е като престъплението. Защото, ако поради престъплението на едного измряха мнозина, още повече Божията благодат и дарът чрез благодатта на едного Човека, Иисуса Христа, се изля преизобилно върху многото. И дарът не е като осъждането, станало чрез единия човек, който съгрешил; защото съденето за едно престъпление води към осъждане, а дарът – от много престъпления към оправдаване. Защото, ако с престъплението на един човек смъртта царува чрез него единия, много повече ония, които приемат изобилно благодатта и дара на оправданието, ще царуват в живота чрез Едного Иисуса Христа“ (Римл. 5:15-17). Почувствали в себе си новото достойнство от саможертвената божествена любов, вярващите имат пълно основание да се хвалят „с Бога чрез Господа нашего Иисуса Христа, чрез Когото получихме сега помирение“, и да се хвалят „с надежда за слава Божия“ (Римл. 5:2 и 11). И тук не бива да се изпуска от внимание нравствената страна: чрез добродетелния си живот и добрите си дела вярващите и надяващите се на Христа Иисуса трябва да послужат за похвала на Божията слава (Еф. 1:12; срв. Мат. 5:16; 1 Петр. 2:12).jesusoncross.jpg

Въпреки това вярващият не се самонадценява и не се възгордява, а смирено прекланя глава пред безмерното съвършенство и величие на Бога и с благодарност приема дара на святата Му любов. От Свещеното Писание той знае и в духовните преживявания на вярата си непосредно чувства, че ние получаваме всичко от Бога, също дара на изкуплението чрез Христа Иисуса. Св. апостол Павел казва: „Всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа…, защото Бог примири света със Себе Си чрез Христа, без да вменява на човеците прегрешенията им, и вложи в нас словото на примирението… Защото Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога“ (2 Кор. 5:18-21). Приемайки смирено дара на изкуплението, вярващите се изпълват с безкрайна благодарност към Бога, Който ги благославя в Христа с всяко духовно благословение от небесата, Който ги осиновява чрез Христа по благоволението на волята Си, Който ги дарява с благодатта Си чрез Своя Възлюбен, в Когото имат изкупление чрез кръвта Му, прошка на греховете по богатството на Неговата благодат. Всички тези високи дарове се дават на човеците с определена религиозна и нравствена цел: да бъдат свети и непорочни пред Бога с любов (Еф. 1:3-7).God jesus

Даровете от изкуплението и освещението са предназначени за всички народи, а не само за чедата Аврамови, не само за синовете на Израил по плът. Може да се каже, че в жертвата на Богочовека участва косвено всеки човек, следователно той може да стане и наследник на придобитото чрез нея спасение, да се приобщи към новия, духовен Израил, да стане съпричастник на обещанието Божие и на заветите Господни, да придобие достъп при Отца, да стане съгражданин на светиите и свой на Бога (Еф. 2:12-19). За това са необходими наред с пребъдване във вярата още постоянство и търпение в надеждата, бидейки изпълнени с дълбока увереност и крепко упование, че Бог ни е определил не за гняв, а за да придобием спасение чрез Господа Иисуса Христа (1 Сол. 5:9), Който ще ни избави от идващия гняв (1 Сол. 1:10).our lord jesus christ3Чрез изкупителното Си дело Господ Иисус Христос „унищожи смъртта и извади наяве живот и нетление“ (2 Тим. 1:10). Това е вечният живот, който вярващият очаква с непоклатна надежда и твърдо упование, понеже той е обещан от неизменния Бог преди вечни времена (Тит 1:2). Открилата се безмерна Божия благодат, спасителна за всички човеци, учи вярващите да отхвърлят нечестието и светските похоти, да живеят целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век и да очакват да се сбъдне обетованието на блажената надежда и да се яви незримата слава на великия Бог и Спасител наш Господ Иисус Христос (Тит 2:11-13). Тази блажена надежда е добродетел, основава се върху добродетелно разположение в душата и поражда добродетелен и праведен живот: ревност към добри дела и дейно братолюбие, миротворно и социално служение за благото на близки и далечни, за благополучието на собствения народ и на цялото човечество.our lord jesus christ1Обективната валидност и сила на Христовата изкупителна жертва като предпоставка и условие на християнската надежда се актуализират за отделния християнин и извършват чудодейни въздействия в душата му, когато той чрез вярата си участва в страданията на божествения Изкупител, преживява ги като свои собствени и става съпричастник на тайнствената им обновителна сила. Пасивното възприемане на Христовите изкупителни страдания и изповядването им с теоретична вяра не водят до ново раждане и до обнова на духа, до утехата на истинската вяра и до блаженството на благата надежда. Психологическа истина е, че до висши духовни ценности и блага се идва чрез дълбоко изживяване. Както Господ Иисус Христос се отъждестви с нас и понесе всички страдания на греховете ни, така вярващият трябва да се стреми да възприеме Христа в себе си и да преживее изкупителните Му страдания и като свои. И колкото повече изобилстват в нас Христовите страдания, толкова повече ще изобилства и нашата утеха чрез Христа – това е максима на вярата, открита и приложена от св. апостол Павел (2 Кор. 1:5) и валидна за всеки християнин. Обещаното на страдащите блаженство е благословение от Христовите изкупителни страдания и най-силно се изживява и дарява с блажената надежда, когато чрез вярата се свърже с последвалото след страданията на Голгота прославяне на Сина Човечески. Следната изповед на св. апостол Павел може да бъде приета като изповед на всеки християнин: „Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в тялото ни. Защото ние, живите, непрестанно се предаваме на смърт заради Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът“ (2 Кор. 4:10-11). Съществен момент в тайнството св. кръщение е духовното съразпъване с Христа, страданието и умирането с Него за греха, за да настъпи и оживотворяването с Него за обновен живот в светост на истината и за участие в Неговата незрима слава. Кръщаваните в Христа Иисуса се кръщават в Неговата смърт; те се погребват с Него чрез св. кръщение в смъртта, та както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, така и те да ходят в обновен живот (Римл. 6:3-4). Не само при св. кръщение, но и в целия Си живот християнинът се съразпъва духовно с Господа Иисуса Христа и чрез искрена вяра и добродетелен живот става съпричастен на кръстните Му страдания: той страда заедно с Христа, за да стане и наследник на придобитите от Него вечни духовни блага. Дори при най-големи изпитания и тежки страдания християните не падат духом, нито се отчайват; те не само ги понасят търпеливо, но и се пречистват и обновяват духовно чрез тях: „Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява. Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава“ (2 Кор. 4:16-17). Наред с безспорно наличната и постоянно действаща в страданията положителна страна, в тях естествено има и някои сенки: досада, неприятност, мъка. Обаче поставени в светлината на вярата и още повече на надеждата, тези сенки лесно се отстраняват и превъзмогват, дори се превръщат в положителни фактори – в изпробването и изковаването на характера и в подготовката за устойчивост и издържливост в борбата със злото и за победата на доброто, за подвизи в добротворството и за постижения в общественото и социалното служение. А в есхатологичен аспект досадата, неприятността и мъката от страданията намаляват и загубват силата си: „Страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас“ (Римл. 8:18).Jesus Christ 11Поради пречистващата и възпитаващата, смиряващата и умъдряващата, облагородяващата и дори освещаващата сила на страданията, когато те се приемат и носят като неизбежен кръст в служението на благовестието и в добротворството, вярващият подобно на св. апостол Павел се изпълва в тях с радост. Като говори за радостта си в страданията, светият апостол я мотивира с извършваното чрез страданията попълване на недостига от скърби Христови в своята плът (Кол. 1:24). От този израз в никакъв случай не следва да се направи изводът, като че ли изкупителните страдания на Господа Иисуса Христа се нуждаят от някакво допълване, за да получат оправдаваща валидност и спасителна сила. Въпросният недостиг от скърби Христови трябва да се разбира не в обективен сотириологичен, а в морален смисъл и да се обясни с желанието за собствен принос и лична прибавка към напълно достатъчните сами по себе си изкупителни заслуги на Спасителя. Въз основа именно на собствения принос и на личната прибавка от страдания към скърбите Христови вярващият поне донякъде се прави достоен за великия дар на изкуплението и намира в себе си дръзновение да очаква благата на спасението, които са предмет на християнската надежда. Следователно както от обективно, така и от субективно гледище за удостояване със спасителните блага на християнската надежда е необходим кръст: от обективно гледище – кръстът на Изкупителя, от субективно гледище – кръстът от следването на Христа. Който не носи кръста си всеки ден и не Мe следва – казва Спасителят, – Той не може да бъде Мой ученик и не е достоен за Мене (Мат. 10:38, 16:24; Марк 8:34; Лука 14:27). Християнството е религия на кръста, респективно на страданието, но в него кръстът и страданието имат не само земно и иманентно, но и небесно и трансцендентно измерение, от чието гледище им се придава висш смисъл и благодатна сила. Участието в Христовите страдания чрез преживяването на вярата и носенето на собствения кръст при следването на Христа е свидетелство не само за притежаване високо достойнство, но и гаранция за удостояване с небесни блага. Затова доколкото участват в страданията на Христа, вярващите се радват, та, и когато се яви Неговата слава, да се възрадват и развеселят (1 Петр. 4:13; срв. 2:21; 2 Кор. 4:10-11).jesus-christ-my-savor-hes-the-reason-whyСмъртта и тлението са най-големите врагове на човешката надежда, понеже в съкровената си същност тя е устремена цялостно към живот, към вечен живот за всяка човешка личност. Превъзмогването на смъртта и избавянето от тлението могат да се постигнат чрез християнската вяра във възкресението, която се основава върху свещеноисторическия факт на Христовото възкресение. Затова възкресението на Господа Иисуса Христа от мъртвите основателно се разглежда като венец на християнската надежда и като пукване на зората за нейното изпълнение. Христовото възкресение е изключителен факт от свещената история, понеже то съдържа в себе си благовестие за всеобщото възкресение: „Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък“ (1 Кор. 15:20). Затова бл. Августин  не само свързва християнската надежда с Христовото възкресение, но и направо го нарича „наша надежда”[2]. Щом новият Глава на човечеството е възкръснал, то и неговите членове ще възкръснат. Щом Бог възкреси Богочовека и въздигна възкръсналото Му тяло на Небето, то „и нас ще възкреси със силата Си“ (1 Кор. 6:14). Христовото възкресение е благата вест и основният предмет на благовестието, понеже то е залог за всеобщото възкресение, за спасението и за вечния живот. Оттук е обяснима апологията на Христовото възкресение, която развива св. апостол Павел по Божие озарение. Според него, ако Христос не е възкръснал, суетна е християнската вяра, понеже в нея ще липсва оживотворяващата и осмислящата я надежда: „Ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци“ (1 Кор. 15:17-19). Вътрешната връзка и взаимната обусловеност между вярата в Христовото възкресение и християнската надежда се разкрива също от св. апостол Петър: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който по голямата Си милост, чрез възкресението на Иисуса Христа от мъртвите, ни възроди за жива надежда, за наследство нетленно, чисто, що не увяхва, съхранено на небесата за вас, които с Божия сила чрез вяра сте пазени за спасение, готово да се открие в последно време“ (1 Петр. 1:3-5).The Appearance of Christ to Mary Magdalene, by Alexander Ivanov, 1834-1836От новозаветната история е известно, че кръстната смърт на Господа Иисуса Христа хвърлила в голяма тревога светите апостоли: съмнение в Неговото месианско достойнство и божествено пратеничество разяждало душите им, а заедно с това подкосявало надеждата им за спасение и вечен живот (срв. Лука 24:17 и 21). Само благата вест от възкръсното утро и явяването на възкръсналия Господ Иисус Христос им вдъхнали непоклатна вяра и несломима надежда. Тогава те наистина се уверили, че ще се сбъднат заветните думи на пророка: „Смъртта биде погълната с победа“ (Исаия 25:8; 1 Кор. 15:54), и запели тържествения химн: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата? (1 Кор. 15:55; срв. Ос. 13:14). Оттогава вярата в Христовото възкресение окриля целия християнски свят с надеждата за всеобщо възкресение и вечно спасение. Дълбоко в сърцата си вярващите изживяват предмета на тази надежда като всереална духовна действителност. Заедно със св. апостол Павел те изповядват: „Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа (по благодат сте спасени), и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса“ (Еф. 2:4-6).Christ risen!Дълбоко са изживели изливащите се в душата на вярващия окриляща надежда и обновяваща сила от Христовото възкресение двама видни поети от немската класика: Фридрих Готлиб Клопщок и Иохан Волфганг Гьоте. В епичната си поема ”Месиада”, написана в хекзаметър, Клопщок между другото казва:

„Иисус Христос възкръсна! Той ще възкреси Своите! Дечицата Му не ще лежат вечно в утробата на Земята, обезобразени от безпощадната ръка на тлението. Като пробудени от дълбок сън ще бъдем, когато ще се върнем в живота на ангели!

………………………………………………………………………………………………………………..

Ах, и ние някога ще се пробудим от смъртния сън, ще възкръснат всички от край до край на Земята – всички, които почиват и спят в името Господне”[3].

В трагедията си “Фауст” Гьоте влага в устата на Възкресенския хор от ангели следния химн:

„Христос възкресе! О, радостна вест! Души угнетени, във мрак обкръжени, от злото пленени – спасени сме днес!

Души несломени от горести тленни, със обич дарени – блажени сте днес!

Христос възкресе из вечното тление! Строшете оковите с радост и пение! С дела Го прославяйте, обич раздавайте, щедрост дарявайте, радост вестявайте в горестен час! Спасителят близко е – Той е при вас”[4]

***

В заключение на този богословски поглед обобщаваме: християнската надежда почива върху изкупителното дело на Господа Иисуса Христа: извира от неизчерпаемия му духовен източник, прониква се от преизобилната му благодат; утвърждава се като религиозна ценност, която придава дълбок смисъл на човешкия живот; проявява се като морална сила, която укрепва човешкия дух за подвижничество и творчество в сферата на доброто; озарява се от непомрачимото сияние на вечността. Вярващите знаят, че когато земното им жилище, тая хижа, се разруши, те имат от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно (2 Кор. 5:1).

_________________

*Публикувано в Духовна култура, 1981, кн. 2, с. 15-23. Първа електронна публикация http://www.bg-patriarshia.bg. Тук същата статия е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Joannes Chrysostomos, In Episttolam ad Hebraeos, Homilia XIII (PG, t. 63, col. 105).

[2]. Augustinus, Sermo 263, 1 (PL, t. 38, col. 1209).

[3]. Friedrich Gottlieb Klopstock, Der Messias, v. 19-22, 350-353 (Druck und Verlag von Philipp Reclam jun., Leipzig, o. J., S. 383 und 391).

[4]. Johann Wolfgang Goethe, Faust. Der Tragödie erster Teil, v. 737-807 (Universal-Bibliothek, Druck und Verlag von Philipp Reclam jun., Leipzig, o. J., S. 26 f.). Иохан Волфганг Гьоте, Фауст, превел Димитър Стаков, С., 1958, с. 42-44.

Първо изображение: авторът на статията, проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987).

Източник на останалите изображенияhttp://www.yandex.ru

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Нравствено богословие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s