СЕКТАНТСТВОТО, СЕКТИТЕ И ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА – продължение 7*

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

VII. ПРОБЛЕМИ СВЪРЗАНИ С БИВШИ ЧЛЕНОВЕ НА СЕКТИ

1. ВЪЦЪРКОВЛЕНИЕ И ПАСТИРСКИ ГРИЖИ

Изключително важна задача и част от проблематиката, свързана със сектите, е приобщаването към Църквата на бивши сектанти. Обикновено след напускането на сектата, бившият последовател преживява една дълбока духовна и психическа криза. В такива моменти обикновено тези хора са на кръстопът и все още не са скъсали изцяло със старите привички и начин на живот. Там в сектата са останали хора, които са били за тях близки, в някои случаи, дори членове на техните семейства. Изкуственото откъсване от света ги е отчуждило от другите хора, лишило ги е от способността да общуват нормално с тях. В душата им все още е изключително силна нуждата от религиозен живот, защото до вчера той (макар и фалшив) е бил цел и смисъл на съществуването им. Не са редки случаите, при които познати, а дори и сродници на такива хора ги отбягват като прокажени. Разговорите, които са свикнали да водят в сектата, са свързани с религиозна тематика, хората особено, ако са атеисти, са склонни да ги обявят за душевно болни. В повечето от случаите техните най-близки хора не знаят как да им помогнат.

От друга страна сектите не се примиряват лесно с това, че техните последователи са ги напуснали. Методите включват от обикновена загриженост за „спасението“ на човека, до престъпните методи на шантаж и изнудване. В немалко от случаите сектите разполагат с компромати за своите членове, които могат да пуснат в ход след тяхното напускане. Понякога напускането на общностите е свързано със съдебни дела изходът, от които в голяма част от случаите е неясен. Имало е много случаи, в които, макар и разбрали, че са попаднали в секта, хората не я напускат, защото няма къде да отидат. За хора, които са финансово зависими също е много трудно да се отлъчат. Не е изключено повторно приобщаване към същата религиозна общност или попадане в някоя друга. Това е особено типично за САЩ, където сектантството и сектите са в своя разцвет, но не е изключено и в България. Имало е случаи, бивши сектанти да прекарват дълго време в психиатрия само, за да не бъдат подложени на психологическа атака от страна на религиозните общности. Друг важен аспект е справянето с някои психически смущения, предизвикани от престоя в религиозната секта. Към тези проблеми могат да бъдат прибавени и други, но и това не е малко да подчертае актуалността на проблема. Проблемите са свързани и с душепопечителните задачи на пастира. В тази област те се развиват в следните направления: въцърковление, душелечение и душегрижие.

1.1. Въцърковление на бивши сектанти.

Това е един изключително важен етап от работата с тези хора, от който в много от случаите зависи целият им по-нататъшен живот. Въцърковлението може да се извърши от техни близки, но може да го сторят и членове на църковната мисия (вътрешна, специална). Първоначален етап от тази дейност е просветната – запознаване с основни истини на вярата. Тази дейност може да се нарече и катехизация, но се отличава от енорийската катехизация. В повечето от случаите тя се извършва индивидуално, под формата на събеседване. Като съдържание тя включва не само излагане на православното учение, но и противоречията с учението на сектата – тяхното оборване. Естествено в случая се изискват известни познания върху учението на сектата, както и на слабите места и противоречията. Освен това бившият сектант трябва да бъде запознат с православната обредност, да бъде научен правилно да я възприема. Това, че с него се работи индивидуално, не изключва неговото участие в събранията и беседите на просветното братство, а само ги допълва. Съвсем естествено е, че този човек трябва да взема активно участие, както в тези събрания, така и в църковно-богослужебния живот на енорията.

Немаловажно е да се познава и литургичния чин за приемане в Църквата на хора, които са членували в секти. За това има няколко начина. Едни от бившите сектанти са приели тайнството Кръщение в най-ранна детска възраст, други останали некръстени като деца, са били кръстени по обредите на сектите, в които са членували. Приемането им в Православната църква, става по различен начин. Тези от тях, които са кръстени и миропомазани като деца се приемат в православната вяра чрез тайнство Покаяние, което включва гласна изповед на греховете и получаване на опрощение. В тези случаи може приемащият тайнството по време на изповедта, да се отрече от доктрината на сектата. За хора, които са били кръстени само по законите на сектантските общности, нещата са по-различни. По принцип Църквата признава кръщението, извършено от някои инославни: римокатолици, арменогригориани, лутерани и калвинисти[137]. Това обаче, не се отнася за петдесетници, баптисти, конгрегационалисти, адвентисти, както и за някои no-скоро нахлули у нас секти (например мормони). Ако сектантът е лутеранин или калвинист, над него се извършва специален чин на миропомазване. Ако принадлежи към някоя друга евангелска, или каквато и да е било друга секта, той трябва да бъде кръстен и миропомазан според православния обряд. В тези случаи е добре, това да стане според древния обичай, тоест след известен период на катехизация.

Приобщаването на новия член към живота на църковната община, освен че е задача на пастира, е основна задача на вътрешната църковна мисия. Новопостъпилият трябва да има среда от хора, с които да разговаря на религиозни теми, с които да завърже дори едно чисто младежко приятелство. Постепенно в процеса на общуването той ще се върне към нормалния начин на живот. Тази категория християни проявяват, поне в началото голяма привързаност към храма, богослужението, религиозната просвета. Те са най-активни при посещения на катехизическите беседи, задават въпроси, търсят, сравняват. От страна на пастира е необходимо да положи усилия този духовен пламък да не угасне. Някои от бившите сектанти, след време се ориентират към мисионерска дейност, а нерядко и към духовно служение.

След напускане на сектантската общност не са изключени някои други общи духовни състояния, като например страх или дори омраза към всичко свързано с религията. Не са изключени и психически смущения – психози, невротични състояния, параноя и други. Към тяхното елиминиране е насочена втората задача на православния пастир.

1.2. Душелечение

В немалко от случаите бившите членове на секти дълго време носят последствията от престоя си в тези общности. Това могат да бъдат тежки психически отклонения и по-леки психически разстройства. За това способстват и някои средства и методи прилагани от сектите, окачествени като хипнотични и криминогенни. Пораженията могат да доведат до параноични състояния, депресии, манийни състояния, психози, неврози, халюцинации и други. За справянето с тези психически проблеми от пастира се изисква специална подготовка. Един съвременен пастир трябва да има понятие от спецификата и проявите на някои психически отклонения. По принцип това са проблеми, с които се занимават съвременната психиатрия и медицинска психология. При по-тежките от изброените пo-горе случаи хората прекарват известно време в психиатрия, където биват подлагани на лечение. Все пак не е изключено и след излизането от здравните заведения, някои последствия да останат. Пастирското богословие има застъпени някои методи на работа именно с такива хора, проявяващи един или друг вид психически смущения[138] .Архимандрит Киприян Керн употребява в своя лекционен курс понятието пастирска психиатрия. Той препоръчва на пастирите теоретично да се запознаят с някои от методите на съвременна психиатрия[139]. Естествено не става въпрос за прилагането на лекарствени единици, медицинска техника и стационарен режим. В тези случаи душепастирът би могъл да се възползва от някои вербални техники, анкети и тестове, но не да ги прилага в чистия им вид, а да взаимства някои елементи от тях. Благодарение на една такава подготовка, добрият пастир би могъл да открива психическите смущения по техните външни (соматични) прояви. Казаното съвсем не изключва при необходимост лекарска намеса и стационарно лечение. Има психически заболявания, които не могат да минат без това. Целта не е да се измести лекарската помощ, но да се допълни с благодатните душелечебни средства на Православната църква. Кои са тези средства?

На първо място стои без съмнение тайнството Изповед (Покаяние). Някои хора безуспешно се опитват да я сравняват с психоанализата и да прокарват паралел между две коренно различни неща. Психоанализата като направление в психотерапията, притежава някои компоненти, които изцяло я дистанцират от изповедта. Първо тя е плод на атеистичния дух, царящ в някои медицински школи, придържащи се строго към дарвиновата теория. Една от най-големите ѝ грешки е, че в основата на голямата част психически отклонения тя поставя проявите на човешката сексуалност[140]. Това от всякаква християнска и човешка гледна точка е неприемливо. Основното, което отличава и дава приоритет на изповедта, е това, че тя е тайнство, завещано и установено от самият Спасител, Господ Иисус Христос (Мат. 4:17; Мат. 18:18; Иоан 20:21) и практикувано от св. апостоли (Деян. 19:11, 18, Иаков 5:16). По-късно в практиката на Църквата тя постепенно добива вида, в който я познаваме днес. Изповедта е средство за лечение на причините за всички душевни и телесни немощни и недъзи на човешките грехове. Както Спасителят очиствал прокажени и вдигал разслабени, чрез прощаване на греховете (Мат. 9:2-6), а резултатът бил тяхното пълно оздравяване, така днес и пастирът има право да каже: „Чедо прощават ти се греховете“. За да окаже изповедта своето душелечебно въздействие се изисква вяра и искрено покаяние от сърце. Освен греховете по време на изповедта могат да бъдат споделени и някои други неща, които угнетяват и подтискат християнина. В това число влизат: проблеми в отношенията с другите, странни преживявания (например видения), кошмарни сънища и други подобни. Тук е мястото бившият сектант да изплаче, или да излее своите негативни преживявания и екстремни ситуации, предизвикани в религиозната общност. Ако под влияние на сектата е прибягнал до конфликти с домашните, ако е бил поставен под тоталитарна дисциплина, ако се е занимавал с окултизъм и спиритизъм и пр. Всички тези действия по някакъв начин се отразяват върху духовното и психическото състояние. Заниманията с окултизъм и спиритизъм могат да предизвикат още по-тежки поражения – налудни състояния, зрителни и слухови халюцинации Изповедта освен, че може да освободи човека от всичко това, може да разчупи и схемата на заложената в съзнанието му доктрина и психическа програма. Нейното предимство се състои в това, че не само човекът (пастирът) със свои усилия се опитва да помогне, но сам Бог чрез своята невидима благодат въздейства върху религиозната човешка душа. Така тя се освобождава освен от греховете и от преживените в миналото кризисни ситуации. Именно греховете и екстремните преживявания, стоят в основата на голяма част от психическите смущения и могат със средствата на изповедта да бъдат отстранени. Във всички случаи ефектът от това средство е положителен, а то е по-безболезнено от много прилагани в медицината (психиатрията).

Още по-добри резултати могат да бъдат постигнати, когато изповедта и покаянието се съчетаят с други благодатни средства като св. Евхаристия. Тайнственото причащение е завещано на християните за придобиване на вечен живот, но на първо място за опрощаване на греховете (Мат. 26:28). Така вярващите реално се съчетават с Христос, Който е извор на вечен живот[141].

Друго благодатно средство завещано от св. апостоли за изцерение на духовни и телесни немощи, е тайнството Елеосвещение. То се прилага на тежко болни. И в него основен момент е прощаване на греховете, от които произтича заболяването (Иаков 5:15). Невидимата благодат Божия, която се призовава над болния, оказва своето благотворно въздействие за неговото оздравяване, за изцеряването на духовните и телесни немощи. Освен тези средства има и някои молитви: „Над душевно болен“, „При тежки заболявания“, молебни и други, поместени в „Требника“.

При всички тези средства, от водещо значение са вярата и вътрешното разположение на този, който ги приема. Те не изключват при необходимост лекарската намеса при по-тежки състояния на психически отклонения. За такива случаи е добре, пастирът да запознае някой психиатър или психотерапевт с особеностите на религиозната душа, за да се избегне погрешно отношение. В случай на необходимост той ще насочва своите пасоми именно към един такъв просветен лекар.

3.1. Душегрижие: Християните, преминали през секти и възприели впоследствие Православието, в по-голямата част от случаите се нуждаят от специални пастирски грижи. Религиозните убеждения и навици са част от нещата, които човек най-трудно променя в живота си. Промяната не става изведнъж – някои вярвания, действия и начин на живот остават и впоследствие (хора, на които до вчера им е внушавано, че са нещо „повече“ от останалите, че са „спасени“ и „избрани“ – не е лесно адаптирането им към новото им положение). Това най-често не става съзнателно, а подсьзнателно. Те се стремят да бъдат „нещо повече“ в духовно отношение, което ги кара да търсят поле за изява. Между тях първоначално се наблюдава стремеж към бляскави духовни подвизи, по подражание на прочути в миналото подвижници. Между бивши сектанти ще се видят най-големите радетели за спазване на църковните канони и пълнотата на богослуженията. В повечето от сектите хората са свикнали да имат неоспорим източник на авторитет – Библията или „свещените“ книги на общността. И след напускането на инославните и иноверни общности, те отново търсят солидни и здраво обосновани авторитети, свети отци или изявени богослови. Не са изключени и самоволни библейски тълкувалия по протестантски образец. Свикнали да „евангелизират“ по протестантски маниер, или изобщо ревностно да разпространяват учението на религиозната секта, те отново се втурват да мисионерстват и благовестват. В немалко случаи с постоянните разговори на религиозна тематика стават досадни на близките си и околните. При бивши участници в секти от рода на „Сциентологията“, които ползват специален речник, или при такива на ведическа основа, е нужно известно време да се отърсят от популярната терминология, ползвана в религиозната общност. Ако са принадлежали към някоя група с подчертано мистичен характер, или са участвали в окултни практики, не са изключени проявите на болна мистика и паранормални явления. Изложените пo-rope характерни прояви не са идентични за всички бивши сектанти. У някои се наблюдават едни елементи на поведение, у други се наблюдават по-различни прояви. Това какъв характер е имала сектата, рационалистически или мистически, може да остави отпечатък върху целия религиозен живот, след  напускане на общността.

Мерките, които трябва да вземе пастирът, включват постоянно наблюдение на религиозния живот на тези християни. Това трябва да продължи от три месеца до една година, а не е изключено и по-дълго време. При прояви на фанатизъм и непосилна ревност за духовни подвизи, трябва да им се обясни, че не буквата на текста, а духът на любовта е този, който животвори и съгражда. Те трябва да знаят, че духовните подвизи губят своята стойност, ако в тях не се влага любов и смирение. Тези християни, поне в началото, докато са още неукрепнали във вярата, трябва тактично да бъдат възпирани от проповедническа и мисионерска дейност. Необходимо е да бъдат приобщавани към дейността на православните просветни братства, но в началото повече като слушатели и чак по-късно като проповедници. Не трябва да се изпада в крайност, като им се отнеме свободата да изкажат мнението си, за да не се почувстват изолирани. Работата с тях изисква много такт и търпение, за да не се получи обратния резултат – да напуснат енорията, или още по-лошо – да попаднат отново в секта. Въобще подходът към такива хора изисква от пастира да прояви тънък усет и ако сам не се чувства уверен в способностите си, пo-добре да ги насочи към някой по-опитен духовник.

Друг аспект от душегрижието на пастира включва отношенията на такива християни, с онези, които до вчера са били техни братя по убеждение, тоест с останалите в сектата. Изключено е да се мисли, че контактите ще прекъснат изведнъж, че всички отношения, които тези хора са имали могат да бъдат изцяло заличени. Сектите и още повече съвременните, не пускат членовете си така лесно да си отидат. И след напускането на общността следват опити за контакти от нейна страна и за връщането обратно на този, който я е напуснал. Те могат да бъдат обикновени беседи или телефонни обаждания, но могат да бъдат и заплахи, опити за изнудване и шантаж. В немалко от случаите сектите разполагат с компромати, които могат да пуснат в действие срещу отлъчил се техен член. Няма две мнения по въпроса, че пастирът трябва да вземе, отношение по тези проблеми на своите пасоми. Той трябва тактично да ограничи контактите им със сектата и да ги насочи към новата среда – енорията, братството. Не е изключено при опити за заплахи, шантаж и изнудване, да се потърси помощ от органите на реда и сигурността. Много е важно църковната община да вдъхва на хората увереност, сигурност и чувство за безопасност. Необходимо е храмът да се превърне във втори дом за всеки един от тях и те да могат да го посещават с желание и благоговение.

2. Съвременното общество в помощ на бивши сектанти

Приобщаването на бивши сектанти към Православната църква е изключително важна пастирска задача. Нейната цел е пълното утвърждаване на бившия сектант в Православието и неговото душеспасение. И все пак човек дори всеки ден да ходи на Църква, не може да прекарва в храма цялото денонощие. Същото е валидно и за тези хора. Освен пълното задоволяване на техните религиозните потребности, необходимо е те да си възвърнат способността за нормално общуване с хората, отнета им в една или друга степен в сектата. Без съмнение православният пастир ще положи усилия за това със своите съвети и наставления, но той не е единствения, който трябва да поеме тази грижа. В едно общество, което претендира за хуманност и свобода на съвестта, това е задача и на други социални институции и групи извън Църквата. Най-близко до тези хора са техните семейства, близки, приятели, трудовия колектив и други. Те могат да помогнат много за адаптирането на бившите членове на секти. Не са изключение и случаите, когато те имат нужда и от специализирана помощ, вследствие на преживени стресови ситуации или придобити психически смущения.

2.1. Помощ от семейството и приятелите. Известният престой на човека в секта го дистанцира не само от обществото, но и от неговото семейство. В немалко от случаите в сектата, на младия човек му е внушавано, че неговите родители са негови врагове, че ще попречат на „духовното му развитие“ и „спасение“. Естествено, те впоследствие с много топлина и разбиране трябва да го убедят, че това не е така. Основно правило, което трябва да спазват, е да не му напомнят за времето, прекарано в религиозната общност. При възможност е полезно, да се направи семейно пътуване из интересни и екзотични места, почивка на море или планина. Това ще разсее, разведри и разнообрази както преживяванията, така и отношенията между членовете на семейството. То ще даде възможност те да останат насаме и да намерят време за споделяне на онова, което са пропуснали в забързаното ежедневие. Необходимо е домашните да проявят внимание и разбиране към възгледите и наклонностите на този човек. Именно те са хората, които трябва да го научат да общува нормално с другите, да води и светски разговори извън темата на религията. Трябва да насочат своя близък да чете и друга литература, освен религиозната. Да се постараят да ограничат доколкото е възможно контактите му с религиозната общност, в която е членувал. При шантаж и заплаха от страна на сектата, те са първите, които трябва да вземат необходимите мерки и да потърсят помощ от съответните институции (прокуратура, полиция). Много ценно съдействие биха могли да окажат и приятели на бившия сектант. Да му покажат, че той отново има място сред тях, да проявят разбиране към онова, което би споделил, да му помогнат в новите търсения. Важно е да не му напомнят за сектата, да му създадат някои дребни развлечения и други приятни преживявания. Ако между тях има православни, те трябва да го въведат в храма (ако не е въцърковен), да му дадат някои основни познания, според силите и възможностите си. Същата помощ би могъл да окаже и трудовия колектив, да не изолира този човек, да му докаже, че той е пълноценна личност.

2.2. Специализирана помощ. Както и преди бе изтъкнато, не винаги престоят в сектантските общности минава без последствия за човека, попаднал под тяхното въздействие. При евентуално получени, вследствие на това, психически травми и отклонения, неизбежна остава и лекарската намеса. Ако този човек бъде поставен на стационарен режим, в клиника за душевно болни, това би предизвикало допълнителни усложнения[142]. Погрешно е тези хора да бъдат поставяни под общ знаменател с всички пациенти. Онова, което могат да видят там и общуването с болни в по-тежки състояния още повече ги травмира. Друг съществен проблем е непознаването на религиозната психика от болшинството съвременни лекари у нас. У някои атеистично и материалистично настроени психиатри и до днес преобладава мнението, че религиозната вяра е болестно състояние на човешката психика. В този контекст, не са изключени опити от страна на медицинските кадри, ползвайки се от средствата на съвременната медицина, да се постараят да превърнат пациента от сектант в атеист. Освен това не липсват агресивни опити от страна на сектите да преследват своите бивши членове и да се опитат да ги върнат обратно, тоест в общността. Понякога те са толкова настъпателни, че семейството на преследваните се принуждава да напусне града, в който живее и да се пресели в друго населено място. Неуместно от всякаква гледна точка е такива хора да бъдат държани в заведения за душевно болни, само за да не бъдат преследвани.

От тези съображения е необходимо създаването на специализирани центрове за рехабилитация на бивши сектанти.

Такива понастоящем има в САЩ, а вероятно и в някои западноевропейски страни. Те могат да бъдат устроени като санаториуми или почивни станции, но при всички положения да се отличават от болниците. В такъв рехабилитационен център, при добро взаимно сътрудничество от страна на Църквата и медицинските служби, би могъл да се превърне някой от недействащите манастири. Естествено обстановката в него ще се отличава от манастирската, но това ще бъде едно от социалните заведения към Църквата. В едно такова заведение ще работят специално подготвени психиатри и психолози, в сътрудничество с богослови и добри педагози. Богословските кадри могат да подсигурят евентуално приобщаване на бивши сектанти към Православната църква. В тези центрове могат да се провеждат лекции и беседи на религиозна и религиозно-философска тематика, които да дадат основни познания за вярата и за сектите, работата в тях може да бъде свързана с „депрограмиране“, но в никакъв случай това не трябва да бъде основната им задача. По-скоро тя се състои в подготвянето жертвите на секти да се влеят като пълноценни личности в обществото. В тази насока е полезна и ефективна индивидуалната работа, събеседвания между консултантите богослови и психолози и бившите сектанти. При беседите на такива хора могат да им бъдат дадени насоки: как да се справят със ситуациите в обществото, а също и съвети как да се освободят от някои негативни последствия от престоя в сектите. В процеса на тази дейност могат да бъдат получени и сведения за самите общности, за живота и взаимодействията в тях. Впоследствие някои от тези хора могат да бъдат включени в противосектантска дейност – специална мисия или екипи за „депрограмиране“. При всички случаи се изисква много търпение, такт, внимание и реализиране на дело на всички християнски добродетели, между които най-голяма е любовта.

_____________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[137]. Срв. Чифлянов, Благой, Литургика, София 1996, c. 361.

[138]. Срв. Димитров, Христо, Пастирско богословие (наука за специално душепастирство), част II, София, 1957, с. 120.

[139]. Срв. Керн архим. Киприян, Православное пастирское служение, Париж 1957, с. 236.

[140]. Срв. Димитров, Христо, пос. съч., с. 229.

[141]. Срв. Коев, проф. Тотю, Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра, София, 1991, с. 103.

[142]. Срв. Лаан Дебора, Една мормонка обвинява, София, 1994, с. 195.

Изображение: авторът Бисер Божков

Следва…

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Нехристиянски учения и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s