СЕКТАНТСТВОТО, СЕКТИТЕ И ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА – продължение 5*

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

VI. СЪВРЕМЕННИ ЗАДАЧИ ОТНОСНО БОРБАТА СЪС СЕКТИТЕ

1. ЦЪРКОВНИ МЕТОДИ ЗА БОРБА СЪС СЕКТИТЕ

От всичко описано в предходните раздели става ясно, че борбата със сектантските религиозни организации се явява една от основните задачи на Православната църква. От изложението на методите и средствата става ясно, че сектите не са спонтанно явление от случайно възникнали общности, които могат и да не просъществуват дълго. Зад граница се намират техните централи, откъдето планомерно и целенасочено се направлява тяхната дейност. Ако на тази масирана инвазия се противопоставят единични партизански действия, то те или ще бъдат обречени на неуспех, или ефектът от тях ще бъде нищожен. Това налага Църквата в България да организира заедно с ведомствата, свързани с нея, защитните мерки срещу сектантското нашествие. Без целенасочени и планомерни действия в тази насока тя рискува да изгуби не само голяма част от паството си, но и авторитета си пред обществото и държавните институции. В общи линии дейността се разпределя на следните нива: а) централно – Св. Синод, богословски факултети, семинарии, църковни издателства и други църковни ведомства; б) епархийско – митрополии, епархийски просветни центрове, епархийски мисионерски дружества и пр.; в) енорийско – енорийско духовенство, просветни общества: православни дружества и други. Необходимостта от планомерно разпределени действия се поражда от различни причини. Една от най-важните е, че за противодействие на сектите са нужни квалифицирани богословски кадри, които не могат да се изграждат на местна почва.

1.1. Върховната църковна власт в страната е в ръцете на Св. Синод и именно неговите членове, архипастири на Църквата трябва да застанат начело в борбата с новите религиозни движения и секти. По тези съображения към Синода може да бъде организирана комисия по въпросите, свързани със сектите. В нея освен богослови ще могат да работят юристи, психолози, социолози, политолози и др. Една такава комисия ще следи чрез свои подопечни органи за действията на сектантските религиозни организации. Тя ще уведомява своевременно църковната власт и гражданските институции за неправомерни действия от тяхна страна. Във връзка с необходимостта от квалифицирани кадри, могат да бъдат учредявани спец. курсове или следдипломни квалификации при настоящите богословски факултети. В тези курсове с подчертано мисионерска насоченост да бъдат разглеждани по-задълбочено ученията на религиозните секти, слабите им места и начините за тяхното оборване. Познанията, които ще получават участниците в тях трябва да включват и определена информация върху психологическите механизми на сектите. Такива курсове могат да бъдат организирани и за небогослови, за хора с друга квалификация, работещи по проблема. Финансирането им може да става от Синода, от МОМН, МС, но и от други държавни институции. Целта е в борбата със сектите да могат да бъдат приобщени колкото се може повече подготвени кадри. По този начин хората с богословско (средно или висше) образование ще разширят познанията си относно новите религиозни движения и техните прояви. В тази насока към същите богословски факултети, или поне към един от тях може да се учреди мисионерски институт. Той може да извърши необходимите изследвания и проучвания относно тези религиозни организации, техните учения и прояви в обществото. Въпреки че богословските факултети не са под юрисдикцията на Св. Синод, необходимо е да се поддържа тясно сътрудничество, защото именно те подготвят кадри за работа в Църквата.

Отново във връзка с проблемите, изложени по-гope е необходимо да бъдат свиквани периодично и научни международни конференции за обмяна на опит и търсене на нови методи в борбата със сектите.

На централно ниво е необходимо да се цензурира и издава необходимата литературасвързана с ученията на сектите и тяхната дейност. Досега в областта няма съвременни систематични изследвания, издадени на български от православни богослови.Най-разпространеното са няколко брошури, посветени на една или повече секти. При едни от тях нещата са изложени твърде повърхностно, а други са просто преиздадени стари. За широкия кръг читатели не вършат работа и различни протестантски пособия, относно новите религиозни общности. Те са писани тенденциозно, някои от тях укриват информация и дори защитават някои от религиозните секти. Същото е валидно и за пособието, одобрено за ползване в училищата: в него липсва богословска концепция и не се предлага разрешение на проблема. Необходимо е издаването на систематични богословски трудове, в областта на инославните и нехристиянски религиозни общности и движения. С проблемите секти, сектантство, през периода преди 1948 година се е занимавало списанието „Православен мисионер“. Днес едно такова списание със съвременен облик е необходимо повече от всякога на българската Църква. Наред с другите православни периодични издания, то ще попълни вакуума от православна информация за сектантските конфесионални общности, техните учения, култ и начин на живот. На централно ниво Църквата трябва да разполага със свои мисионери на щат, които чрез разпространяване на информация по медиите и периодичния печат, да дават на обществото необходимата просвета. Тази просвета трябва да включва освен познания за православната вяра и информация за сектите, техните учения, криминогенни прояви и истината относно тяхната цел.

1.2.На епархийско ниво също може да се постигне немалко за разрешаване проблемите по сектантското нашествие. Това включва периодични събеседеания на богослови и свещенослужители, снабдяване с необходимата литература и др. На епархийско ниво също могат да се устройват конференции с участието на богослови и небогослови, занимаващи се с дейността на сектите и техните прояви. Добро решение е към митрополиите да се назначат лица, които да следят и събират информация из епархията относно дейността на сектантските общности и да уведомяват своевременно църковната власт. Именно такива длъжностни лица ще осъществяват контактите с гражданските институции, когато е необходима тяхната намеса. Освен богословски познания, те трябва да имат и юридическа квалификация, да познават добре действащите в страната закони. За всичко, предприето и извършено трябва да се уведомяват епархийския съвет и централната синодална комисия.

1.3.На енорийско ниво с тези проблеми се занимават на първо място духовниците пастири на Църквата. На своя страна за изпълнението на този свещен дълг, те трябва да привлекат колкото се може повече дейни и образовани люде. Първата институция, която трябва да се притече в помощ на пастира в борбата с инославните и иноверни секти, това е църковното настоятелство. „Избрано от самите миряни, тясно свързано с цялата енория, то лесно може да влияе на своите избиратели и да служи като силна поддръжка на пастира в борбата за родната вяра[110]. „С помощта на църковното настоя-телство свещеникът трябва да организира противосектантската мисионерска дейност. Други негови помощници са членовете на енорийското просветно братство, членовете на православните дружества и всички радетели за православната вяра. При разделянето на мисионерските задачи Михаил Калнев окачествява тази задача и извършителите ѝ като специална мисия. В случая става въпрос за мисия, която се ръководи от човек или организация, посветили се изцяло на борбата със сектантската пропаганда[111]. Не всяка енория може да си позволи да организира такава строго профилирана мисионерска дейност, поради липса на кадри и финансови средства. Където не е възможно да се организира, специална борба със сектите се води от подразделенията на вътрешно-църковната мисия.

1. Съвременният пастир срещу сектантската инвазия

Съвременното служение на душепастира днес се сблъсква с много проблеми, които в близкото и по-далечно минало не са се проявявали с такава острота. Немалка част от тях са свързани с нахлулите у нас секти. Макар и преди те да са действали целенасочено и антиправославно, българската история не познава подобно бедствено положение като настоящето. Средствата и методите, прилагани от съвременните сектантски общности, твърде много се отличават от ползваните преди петдесет години. По тези причини и определението за секта оттогава вече е до голяма степен остаряло и неприложимо. Ако тогава сектите са действали чрез методи, позволени от всяка гледна точка, днес методите и средствата могат да бъдат криминогенни и непозволени. Проблемите, които са били свързани с тях преди са се свеждали до изкривявания догматите на Църквата, отстъпления от православната вяра и изпадане в заблуда. Днес престоят на хората в тези общности, в немалко случаи довежда до личностна криза, психически отклонения, разрушаване на семейството, а не липсват принципи, които са валидни и днес и могат да бъдат прилагани след известно актуализиране.

2.1.Изряден живот и служение на пастира. Те са необходими първо заради самите енориаши и второ заради сектантите. В немалка част от случаите, инославните сравняват живота на техните проповедници и учители с живота на православните свещеници. Сектантските мисионери и „пастори“ знаят това и се стараят да спазват (поне привидно) някои евангелски нравствени принципи. Нещо повече, те не пропускат в своите проповеди да изобличат някои негативни прояви в живота на православните. Изрядното служение на душепастира се разпределя в две насоки – служение на Бога и служение на ближните. Служението на Бога включва задълженията на пастира като служител на култа. То се изразява в необходимото благоговение и високо чувство за отговорност към делото на служението. В службата, изявяваща любовта към ближния, освен учителството (енорийска катехизация) и благотворителната дейност влиза и индивидуалния подход. Това означава съпричастност не само към проблемите на енорийското паство като цяло, но и на всеки един пасом поотделно. В това число влизат периодични обиколки из енорията, частни беседи, посещения на болни, уреждане на помощи за социално слаби членове на енорията и други. Изключително важно условие за успеха на пастирското дело е прилагане на християнските нравствени принципи на дело в живота. Днес много хора и в Църквата, и извън нея се съблазняват от някои нецърковни прояви в живота на свещенослужителите, (например активно участие в политическия живот). По тази причина се налага избягване на всичко непозволено от църковните канони, стриктно спазване на устава на БПЦ, изряден нравствен живот и високо личностно самосъзнание.

2.2. Отстраняване на предпоставките за отклонения във вярата и отпадане от Православието. Една от важните задачи на пастира е да елиминира всички предпоставки, които биха допринесли за отпадане на хора от енорията и присъединяването им към секти. В тази част от защитните мерки влиза недопускането на каквито и да било празноти в религиозно-просветно отношение. Това предполага недопускане на каквото и да било самоволно отлъчване по религиозни и дисциплинарни причини. Негативно влияние в енорията биха могли да окажат обредоверието, суеверието, болната мистика. Това означава, че трябва да не се допускат като явление сред пасомите. Една от важните задачи е откриването на тези явления. Не може да бъде лекувано едно заболяване, ако преди това не се направят изследвания за поставяне на точна диагноза. Мярка за откриване на суеверия и отклонения от вярата са благодатните тайнствени възможности на изповедта. В своята практика на изповедник, пастирът може да задава въпроси от рода на: „Вярваш ли в хороскопи?“, „Посещавал ли си събрания на инославни?“, „Посещавал ли си екстрасенси?“, „Чел ли си окултна и сектантска литература?“ Друг начин е събеседването. Пример за това е дал Сам Спасителят Иисус Христос, задавайки на Своите ученици въпроса: „За кого Ме човеците мислят?“ И веднага след това: „А вие за кого Ме мислите?“ (Мат 16:13, 15). По същия начин е възможно на събирания на просветното енорийско братство да се повдигат въпроси относно същността на ангелските сили, относно почитта към някои светци, относно някои обреди и традиции. При едно такова събеседване пастирът може по-лесно да открие влиянието на суеверията и на отклонения от вярата, предизвикани от апокрифна, окултна, теософска и друга литература. В хода на беседата той трябва да подложи на критика суеверието и да изложи правилния възглед. Това включва и критика на окултизма, теософията, астрологията, екстрасенсите, магьосниците, гадателите и пр. При установяването на отклонения и нарушения не трябва веднага да се прибягва към най-строгите мерки, но да се действа с търпение и благост. Премахването на празнотите, съмненията, погрешните представи и отклоненията във вярата, дава на паството известна защита срещу опити за приобщаване от страна на секти.

2.3. Просвета по отношение на сектите. При положение, че в границите на енорията са проникнали сектантски емисари, или това се случи в съседна енория, опасността става вече съвсем реална. В тези случаи се налага просветна дейност, свързана конкретно със сектите. Това не трябва да става спонтанно и безразборно. Цялата дейност в тази насока, трябва да бъде обмислена, систематизирана и целенасочена. На първо място е необходимо набавяне на точни сведения, литература, богословски критични издания по проблемите на сектите. Друго – нужно е набавяне на сведения относно методите за работа с хората, прилагани в тези общности, както и за тяхната изява в обществото. Основно изискване и в двата случая е да се ползват възможно най-точни и авторитетни източници за извличане на информация. При липса на православни издания могат да бъдат ползвани неправославни, но изключително внимателно и критично. Добре би било, ако на разположение на братството има човек, който владее един или два западни езика. На Запад се пише и издава немалко литература, посветена на проблема секти. Критиката на сектантските учения, както и на самите секти трябва да бъде пълна и задълбочена, а не половинчата и повърхностна. Ефективно е наред с методите на православното мисионерство (богословска критика) да бъдат включвани и методи, ползвани от други науки – социология, политология.

По принцип богословската критика се развива в следните четири насоки:

а) догматически метод състои се в излагане на чистото православно учение, включва учителството, катехизацията, превантивните мерки;

б) апологетически метод – състои се в защита на православното вероучение от нападките на инославните, иноверците и атеистите;

в) полемически метод – състои се в критичен анализ изобличаване на сектантското учение, нравствени принципи и норми;

г) исторически метод – той доказва истината за сектантството, като се ползва от методите на църковната и гражданската история[112].

Изложените принципи са валидни, както за случаите, при които се прави богословска критика на сектантско учение пред православни, така и при евентуална беседа или диспут със сектанти. В списание „Православен мисионер“ са публикувани полемически беседи с представители на протестантски общности. Тези беседи са приложими повече за утвърждаване на християните в православната вяра, отколкото за назидаване на сектанти. По-голямата част от тях са изложени на принципите на диалога, под формата на диспут. Те дават ясна и обективна представа как православният може да защити своята вяра от нападките на сектантите и да изобличи тяхната заблуда. Съществен недостатък е, че в този вид не могат да бъдат изцяло приложени като полемична беседа. Те спазват една точно определена схема, а по време на диспут по-голямо значение има да може да бъде извлечено като отговор онова, което в момента е необходимо. Все пак православния пастир и мисионер трябва да бъде запознат с тяхното съдържание. Апологетическите и полемически доводи, изложени в тях и днес могат да бъдат ползвани при полемическа беседа, особено с протестанти. Те могат да бъдат прилагани в сказките, изнасяни пред просветните братства и дружества, а и пред по-широка аудитория. В тези случаи може да бъде изложен един или друг пункт от учението на някоя секта и чрез същия полемически метод да бъде подложен на всестранна и задълбочена критика. Тези полемически методи са неприложими при богослужебна проповед, която в голямата част от случаите се ползва от съдържанието на евангелския текст или празнуваното събитие. Мястото за провеждането на такива беседи най-често се налага да бъде извън храма, от гледна точка на това, повече хора да бъдат запознати с отклоненията и заблудите на сектантството. Това означава, че провеждането им трябва да става в младежки домове, читалища и други общодостъпни места.

2.4. Подход към въвлечени в секти хора. По-гope бе споменато за публикуваните в списание „Православен мисионер“ противосектантски беседи. Техният съставител Михаил Калнев препоръчва като средство за борба със сектите прилагането на публичния диспут. За времето, когато са съставяни беседите това е било приложимо, но в днешните условия не може да се прибягва до това средство. Една от причините да се избягва публичната полемика е тази, че не винаги слушателите са подготвени да слушат такъв конфесионален спор. Навремето, когато беседите са публикувани, хората са имали познания върху основните истини на православната вяра. В тези случаи, голяма част от тях предварително са заставали на страната на православния мисионер. Това е допринасяло за благополучния изход от диспута в полза на православните. Днес хората в голямата си част са необразовани в религиозно отношение. В резултат от това е твърде възможно да вземат страната на този, който се прояви като по-добър оратор. Не е изключено да изтълкуват погрешно нечие изказване и да застанат на страната на инославния. По време на подобни диспути се получава емоционално натоварване, което може да рефлектира и върху слушателите. Ефектът от това в никакъв случай няма да бъде положителен.

Друг такъв вариант на диспут е организираният в тесен кръг при равнопоставеност на силите (приблизително еднакъв брой хора от двете страни). И в тези случаи има представители и от двете страни, които вземат активно участие, има и такива, които са повече пасивни слушатели. Между сектантите винаги има и хора, у които битуват известни съмнения по отношение на проповядваната в сектата доктрина. Целта е именно у тях да се затвърдят техните съмнения и да бъдат запознати отчасти с православното вероучение. При предизвикан интерес у тях, се създават предпоставки за индивидуални беседи, при които шансовете за успех са много по-големи. При организирането на такива срещи е необходимо и предварително определяне темата на диспута, определен пункт от учението на сектата, или тема, по която православните и сектантите имат разногласия. Без предварително поставяне на темата, остава възможността за подмяна на няколко теми в хода на диспута, без нито една да бъде докрай изчерпана. В случая освен добро познаване на учението на сектата, този който взема участие в него от страна на православните, трябва да познава и начина на мислене на своите противници. Особено важни са изградените в съзнанието на човека стереотипи, под въздействие на престоя му в общността. На сектанта непрекъснато му е внушавано, че общността към която принадлежи е единствено истинната и правата, че всички останали са в заблуда. В немалка част от случаите на него му се насажда неприязън и антипатия към Православието. Сектантските мисионери и проповедници (протестанти) твърдят, че се базират върху Библията, но винаги, когато се позовават на нея, използват като опора и някой спомагателен авторитет. Още по-сложно става със секта, която не признава авторитета на въпросът, когато се налага критика на секта, която не признава авторитета на Библията, а поставя над нея други книги, смятани за свещени. В такива случаи, библейските цитати не са достатъчни за критика на учението, необходими са познания за „свещените“ книги на сектата и слабите места на учението. Не може на човек, който не признава Библията да му се противоречи с цитати от нея. Налага се да се прилагат историческия и логическия методи на критика. По принцип тази форма на диспут е най-ефикасна за прилагане при срещи с представители на протестантски секти.

От всички методи за работа с членове на нетрадиционни религиозни групи, най-добри резултати се постигат при индивидуалната беседа. В този случай емоционалната натовареност е по-слаба и комуникативните възможности са значително по-големи. И в тези случаи се изискват от пастира и от всеки, който би се занимавал с такава дейност, основни познания върху Свещеното Писание и върху учението на някои повече разпространени секти. Основно изискване е и в тези случаи православния мисионер, независимо свещенослужител ли е или не, да има известни познания за психологията на сектовъвлечените. Някои от представителите на секти с най-голямо желание и удовлетворение говорят на религиозни теми, като се стремят да поучават и назидават другите. Една от причините е тази. Сектантите твърдо вярват, че извън общността, към която принадлежат няма спасение, че всички са обречени на гибел. Това ги кара да се опитват да „помагат“ и на други да се „спасят“, тоест да се присъединят към тяхната религиозна общност. Те се чувстват удовлетворени, когато поучават, когато някой се интересува от възгледите, които сектата им е насадила. Обратен е ефектът, когато хората около тях проявяват досада и неприязън, особено ако са техни близки хора. Вследствие на това у тях се засилва убеждението, че общността е права, единствен „спасителен пристан“ и „източник на спасение“. Това се допълва и от факта, че немалка част от сектите внушават на последователите си известен страх към света отвън. От друга страна обществото отвън, в лицето на техни приятели и близки им поставя етикета „сектант“ и ги дистанцира. Така те започват да се чувстват като белязани, едва ли не като прокажени. Затова първото изключително важно правило е: тези последователи на секти, да не се чувстват изолирани от външния сват. По тези съображения по време на събеседванията трябва изключително много да се внимава те да не почувстват враждебност от страна на православните. Православната църква има отворен характер и нейните двери са отворени за всеки, който пожелае да потърси спасение в нея. На хората в сектите не трябва да се гледа като на врагове и противници, но като на заблудени, попиващи души, които се нуждаят от помощ.

Не е изключена възможността сектантите да крият името на религиозната общност, в която членуват. При тези случаи е важно да се определи тяхната принадлежност. Представителите на някои секти ходят специфично облечени и могат да бъдат разпознати по облеклото. Това е валидно за мисионерите на мормоните и за кришнаитите. При други членове на секти установяването на тяхната принадлежност се налага да става по време на разговора. То става върху изложението на пунктове от учението от страна на инославния или податки, свързани с неговия начин на живот. Погрешно е всички сектанти да бъдат поставяни под един знаменател, тоест към всички да се подхожда по един и същ начин. Например в беседа с адвентист не може да се критикува „глосолалията“, която се проявява при „петдесетниците“. Тя просто не влиза в учението на неговата секта.

Изложеното пo-горе дава известни шансове при спазването на тези и някои други условия, да бъде разклатена тяхната вяра в доктрината на религиозната общност. Това може да стане при положение, че пастирът бъде поканен от родителите на въвлечени в секти деца или младежи, или от други техни близки. По-непринудено могат да общуват със сектантите енорийските и епархийски мисионери. Те са по-неограничени по отношение на местата, които могат да посещават.

Изключително важен е подходът при провеждането на беседата.

Първоначално, за да заинтригува и привлече вниманието, православният трябва да даде възможност на сектанта да се изяви. Да го остави да изкаже своите възгледи, да изложи концепциите на общността, заложени в съзнанието му. За по-дълго ангажиране на вниманието, православният може да задава и въпроси. То може да помогне за допълване на картината, до каква степен сектата е обработила съзнанието му. Обикновено на него му е внедрена една концепция, която той без много да обмисля е приел за правилна. Когато се опитва да предаде религиозните си възгледи на някого, той излага програмата в съответната схема, както е научен. Ако му се зададе въпрос извън схемата, обикновено сектантът се обърква и търси начин да върне разговора отново в рамките на програмата. Това, че не е успял да отговори на определени въпроси, все още не означава, че се е разколебал във възгледите си. Той може да признае дори, че православният е прав, но да не възприеме православния възглед. Тактиката на водене на беседата изисква да се задават колкото се може повече въпроси-уловки, чрез които се постига изкуствено, външно разчупване на програмата, внедрена от сектата. Естествено това изисква добро познаване на съответната сектантска доктрина и особено слабите ѝ места и празнотите в нея. В случая до голяма степен оказва влияние, колко време индивидът е бил под въздействие на религиозната общност.

По-следващ етап от беседата, или заложеното в по-нататъшна съвместна беседа, е посочването на несъстоятелността на отделни пунктове от учението на сектата. В тези случаи най-приложими са полемическия и апологетическия метод. При по-задълбочена критика могат да се използват и историческия метод и доводите на логиката. Към критиката и изобличението на религиозната доктрина, може да бъде прибавена и критика на възможни нравствени отклонения, ако има такива. При разполагане с данни и факти за криминогенни прояви от страна на сектантската общност, те могат да бъдат включени в процеса на беседата, когато са подложени на критика част от слабите места на учението. В никакъв случай не трябва да се започва с тях. Когато на един сектант му се говори за криминогенността на общността, към която принадлежи, трябва да се ползват възможно най-авторитетни източници. Дори и при това положение той е твърде склонен да не приеме фактите[113].

Следващ етап от работата е излагане на пунктове от православното вероучение. Това предполага един по-продължителен период на общуване, цикъл от беседи. Водещият метод, който трябва да се прилага в тази насока е догматическият. Когато беседата или поредицата от събеседвания се върти около сектантского учение, дори то да бъде изцяло разкритикувано и да бъде доказана неговата несъстоятелност, това е само половината от работата. Дори да бъде разколебан в своите възгледи, сектантът не може изцяло да отстъпи от тях, защото няма с какво да ги замести. Когато му се предоставят основните, водещи истини от православното вероучение, той вече получава правото на избор и възможността за сравнение. Изискванията са православните в догматически истини да се разгърнат пред него в пълнота, обосновано с необходимата библейска и логическа аргументация. На инославния събеседник трябва да му се даде насока как да направи сравнението извън концепцията на общността. Трябва да му се възвърне способността за критично и логическо осмисляне на преживяното, наученото в сектата и новото, което му се предлага. В тази дейност се изисква с известно умение да бъде поднесено православното учение по начин достъпен и интересен. Целта е не само то да се предостави като информация, но да бъде предложено така, че да предизвика въпроси у инославния или иноверен събеседник. Най-ефективни резултати дават изложените no-горе методи при работа с членове на протестантски религиозни секти.

Друг важен момент от работата е евентуална покана към някои сектанти да вземат участие в сбирките на православното просветно братство. Ако инославните усетят при посещенията си взаимоотношение на разбирателство и любов, възможно е да продължат контактите. Не е трудно да се разколебаят във възгледите си по отношение истинността на сектата, когато им се предложи друга общност. В тези случаи те ще имат базата за сравнение, която до този момент им е липсвала. Последното не винаги е приложимо. Не бива да се забравя, че немалка част от съвременните секти, прилагащи някои тоталитарни методи за контрол, в никакъв случай не биха допуснали своите членове да влязат в такова общение[114]. Борбата за спасението на една душа може да продължи дълго време и да се окаже неуспешна. При тази дейност, пастирът и мисионерът не бива да разчитат само на своите сили и способности, но най-вече на благодатната Божия помощ. Към делото на мисионерското служение трябва да се пристъпва безкористно, с вяра, молитва и нелицемерна любов към заблудените и почиващи в сектите души. Тази задача, освен от пастира се извършва от специалната мисия, а където няма такава – от подразделения на вътрешно-църковната.При това положение не е задължително всички членове на вътрешната мисия да се занимават с такава противосектантска дейност. Не всички могат и надлежно да се подготвят за това. Когато пастирът не участва пряко в мисионерската дейност срещу сектите, неговата задача е да упражнява надзор над нея. Задълженията на мисията при тези случаи са – да дава отчет на пастира за извършената дейност, за евентуални конфликтни ситуации и възникнали проблеми.

2.5. Смесени бракове. Съществен пастирски проблем са смесените бракове между православни и сектанти. Макар Православната църква да не забранява смесените бракове, добре е в съвременен план те да не бъдат допускани. Макар да не са честа практика в живота на Църквата, понякога те се налагат от житейската необходимост. В тези случаи се спазват някои съществени условия. Първото е децата от брака да бъдат кръстени според изискванията на православния канон и да приемат православието, в процеса на тяхното възрастване и възпитание. Друго съществено условие с да няма упреци от страна на брачния партньор и семейни препирни по въпроси, свързани с вярата. Отговорността на пастира, като грижа за членовете на такива семейства е изключително голяма. В някои от случаите, брачният партньор може да успее да обърне православния и да го отлъчи от Църквата. За членовете на такива семейства, е необходимо да се следи дали спазват стриктно изискванията на Православната църква, дали са в редовно молитвено и евхаристийно общение[115]. Изложеното е валидно най-вече за бракове с членове на някои протестантски секти. В тези случаи тайнство брак не се извършва, а се прибягва към неутралния граждански брак. В по-съвременен план има секти, които интерпретират брака и семейството по нов начин. За някои от тях това е стратегия за привличане на нови последователи. Спорен е въпросът за брак между православен и член на общността „Семейството“, в която се насърчава промискуитета и всички форми на „свободна“ любов. Някои от тези религиозни общности настояват бракосъчетанието да бъде сключено по техни обреди. В някои от случаите те са дълбоко проникнати от сакраментална тайнственост или са буквално акт за приобщаване към някоя секта. Например при общността, основана от Сън Мюн Муун, това буквално е акт на приобщаване към нея, присъединяване към „съвършенното“ семейство (сектата) и акт на „осиновяване“ от страна на гуруто – Муун[116]. При участие в такива езически или еретически ритуали, православният сам се отлъчва от Православната църква. От всякаква гледна точка е недопустим такъв брак. Той е потенциална заплаха за православното самосъзнание на християнина и действителен акт на отричането му от Православието. При сектите, които налагат тоталитарна дисциплина, това се отразява и в семействата на техните последователи. Така остава голяма вероятност децата от брака да бъдат приобщени към сектата. Този проблем донякъде се отразява и в семейства, при които единият член впоследствие е постъпил в някоя сектантска общност. Върху пастира пада отговорността да запознае православния с всички изисквания при такива случаи и да го предупреди за евентуалните проблеми, които биха моли да възникнат.

2.6. Сътрудничество на пастирите със светски институции. По проблемите, свързани със сектите, техните негативни прояви и борбата с тях, работят различни категории специалисти. Освен богослови, в тази насока правят изследвания социолози, политолози, психолози, психиатри и други. Сътрудничеството на пастира и на църковната мисия (вътрешна и специална) би могло да даде ефективни резултати. Светските институции и специалисти, работещи по проблема, могат да помогнат на мисията с информация за проявите на сектите в обществото, за последствията от тях и пр. Представителите на Църквата със своя опит също могат много да помогнат на светските кадри, в различните обществени и хуманитарни науки. Добри резултати биха могли да дадат периодични събеседвания между представители на светските институции и кадри на Църквата. Така социолозите ще добият по-нова представа за проявите на религиозните движения в обществото. Пастирският опит може да бъде приложен в различни направления на обществения живот и да даде положителни резултати. Особено биха могли да се възползват от него психолози и психиатри.

Именно пастирите са хората, които в своята практика опознават проявите и поривите на религиозния човешки дух. Така те могат да предпазят светските специалисти от погрешни действия и умозаключения. Особено ефективни постижения биха могли да бъдат постигнати в сферата на нравственото възпитание, за преодоляване кризата в обществото и потенциалния упадък на нравите.

Конкретно в областта на сектите, добри резултати биха могли да бъдат постигнати в областта на просветата. Това би могло да стане чрез изготвяне на издържани научни и научно-популярни трудове в тази насока. Те могат да бъдат писани в съавторство например на богослов и социолог, или на богослов и психолог. Толерантното отношение и сътрудничество между двама такива кадри ще спомогне за подробно и всестранно изясняване на проблематиката, свързана с религиозните секти.

Освен с информация, светските институции биха могли да помогнат с конкретни действия. Те включват организиране на комисии и екипи за борба със сектите, сформиране на асоциации и комитети за защита на семейството и личността и за защита на детето; организиране на комитети по училищата и между училищните центрове и други. Не е задължително именно православния пастир да застане в центъра на борбата със сектите. Такава роля би могла да изиграе някоя независима организация, ползваща се със съдействието на държавните институции. Ролята на пастира се състои в осъществяването живата връзка между всички подразделения от този род и църковните мисии. Колкото повече кадри привлече на своя страна Църквата, това ще бъде само от нейна полза, а и от полза за обществото. Контактите и сътрудничеството на пастира, на специалната и вътрешна мисия със светските институции е желателно да стават с благословията на висшата църковна власт и под неин надзор. Целта е избягване  на секуларизация, а също и противоцърковна дейност от страна на недоброжелателно настроени институции или отделни хора.

2.7. Прибягване към помощ от държавната власт. Има известни разногласия по въпроса – има ли право пастирът да прибягва към помощ от държавната власт за борба със сектите. В далечното минало представителите на държавната власт са били изключително толерантни към Православието. Тяхната цел е била единство на вярата в цялата държава. Имало е случаи, при които светските владетели са се солидаризирали с изповедниците на някоя ерес. Такива са били някои императори по времето на арианството през IV век и по времето на разпространение на иконоборческата ерес в VIII век. От тази гледна точка не винаги намесата на светските власти е била полезна и ползотворна за Православната църква. Вероятно по тази причина някои пастролози от началото на века препоръчват за борба със сектите да не се търси помощ от гражданската власт[117]. Доколко тяхното мнение се покрива с изискванията на църковните канони и държавните закони?

За търсене на помощ от страна на Църквата свидетелстват правилата 69, 71, 72 от църковно-законодателната дейност на Картагенския поместен събор. Те се отнасят особено за езичеството и суеверията, но в пълнота са приложими и по отношение на сектите[118].Естествено в миналото служителите на Църквата са се възползвали изцяло от тези права за въдворяване на ред в своите диоцези и за борба с отцепилите се сектанти.Следователно от църковно-правна гледна точка е позволено прибягване до помощ от светската власт. В каква степен това е приложимо днес у нас? Според член 2 от Закона за изповеданията (ЗИ), Църквата е отделена от държавата. В случая законът поставя изцяло държавата над всички конфенсионални общности, като ѝ дава известни права над тях, за упражняване на контрол в случай на необходимост (чл. 9; 10, ал.2; 12; 13, ал. 2; 14; 15 от ЗИ). При какви случаи може да се търси помощ от държавната власт. Освен този закон в България са приети редица международни правни актове, които се грижат да дадат свобода на хората при избор на вероизповедание. Това налага на голяма част от конфенсионалните общности да се даде известна равнопоставеност по отношение свободата на вероизповедание и извършването на просветна и култова дейност. Създадени са и съответни органи, които да обезпечат свободата в рамките на международните и вътрешни закони. Не са изключени и спекулации с религиозната свобода. Те целят на тоталитарни и криминогенни религиозни групировки да се даде равнопоставен статут с конфенсионални общности, притежаващи вековна култура и непреходни ценности. Държавната власт е принудена да се съобразява с всички тези закони и да проявява известен неутралитет по отношение на различните вероизповедни групи. Критерият, който би я накарал да се притече на помощ на Православната църква е съвсем различен от изкривяването и изопачаването на нейните догмати. По силата на сега действащите закони тя, държавата, няма право „да се намесва и администрира вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции“ (чл. 13, ал. 1 и чл. 13, ал. 2 от ЗИ). Следователно държавата не може да помогне на Православната църква при положение, че става въпрос за отклонения от вярата и изкривяването на църковното учение. Това е валидно при всички случаи, ако една секта е регистрирана и има нужните права по ЗИ. Не е валидно ако конфенсионалната общност не е регистрирана по цитирания пo-горе закон, а се прикрива под името на благотворително дружество, регистрирано по Закона за лицата и семейството (ЗЛС).В тези случаи упражняваната от него религиозна дейност е изцяло незаконна. Помощ от държавната власт православният пастир и подопечната му мисия могат да търсят в случаите: а) упражняваната религиозна дейност на сектата е незаконна; б) когато ученията и действията на сектите са насочени срещу добрите нрави, обществения ред и законите на страната (чл. 6, ал. 2; чл. 15, ал. 2 и др. от ЗИ); в) съдействие от страна на властта може да се търси при всички случаи, когато е налице нарушаването на нечии права и свободи, когато са налице криминални прояви; г) при всички случаи, когато дейността на сектата е насочена срещу сигурността и суверенитета на държавата; д) при всички случаи, в които се разпалва религиозна омраза между хората (чл. 164 от Наказателния Кодекс – НК); е) православният пастир има право да потърси помощ от държавните юридически органи, когато секти грубо нарушават правата и уронват авторитета на Православната църква[119]. Когато става въпрос за изобличаване на криминални и противообществени прояви на сектантски общности, за да разчита на известен успех, православният пастир и мисионер трябва да имат подкрепата на някои граждански институции. В тези случаи активно се прибягва и до помощта на масмедиите, за да бъде привлечено вниманието на обществеността. Негативен е фактът, че през последните години медиите изнесоха много данни за кримигенността на секти, а голямата част от православното духовенство остана встрани от проблема и не взе отношение.

____________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[110]. Шавелски, протопрезвитер Георги, Православно пастирство (основи, задачи и дух на православното пастирско служение), София, 1929, с. 190.

[111]. Калнев, Михаил, Щит на вярата, Велико Търново, 1994, с. 21.

[112]. Срв. Калнев, Михаил, пос. съч., с. 56.

[113]. Срв. Кота Жан, П. Мартен, Тайните на сектите, София, 1995, с. 164.

[114]. Срв. Рос Дж, Керъл, М. Лонгоун, Култовете – това, което родителите трябва да знаят, сп. „Общ. възпитание“, №3, 1994, с. 29.

[115]. Срв. Велички епископ Неофит, Пастирско богословие с канонично право, София 1910, с. 389.

[116]. Срв. Ненов, Здравко, П. В. Кампен, Сектите и как да ги разпознаваме, София, 1994, с. 78.

[117]. Срв. Велички епископ Неофит, пос. съч., с. 389.

[118]. Срв. Стефанов, прот. Иван, Правила на св. Православна Църква, София, 1936, с. 300.

[119]. Срв. Шавелски, протопрезвитер Георги, пос. съч., с. 198.

Изображение: авторът Бисер Божков.

Следва…

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Нехристиянски учения и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s