АНТРОПОЛОГИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ*

Антоний Хубанчев

В съчиненията на св. Климент Охридски се съдържат редица съществени антропологически схващания и определения. В случая не се касае за специално формулирано учение за човека, но за богословски концепции, основаващи се върху богооткровени истини на християнската вяра, така както те са запазени и разкрити в светото Православие. Върху тях налага своя неповторим и своеобразен отпечатък епохата, в която живее и твори Охридският светец. Оригиналният характер на възгледа за човека у св. Климент е обусловен от приоритетите и акцентите на историческото време, от съществуващата тогава иерархия на целеполагащите идеали. В тях намира отражение и индивидуалната мирогледна насоченост на светеца в зората на общославянското просвещение.

1. ЧОВЕКЪТ – ЧАСТ ОТ ТВОРЕНИЕТО, НЕГОВ ВЕНЕЦ И СРЕДОТОЧИЕ

Възгледът на св. Климент Охридски за човека – за неговия произход, същност, място и предназначение в света, за смисъла и целите на неговия живот – е съществена част от неговото богословие. И въпреки че богословските възгледи на Охридския светец не са систематически разработени (той никога не си е поставял подобна цел), в тях напълно ясно се открояват класическите постановки на фундаментални истини в учението на Православната Църква за Бога, човека и творението. Богословското им разкриване и разработка от св. Климент Охридски върху почвата на формиращия се тогава славянски православен свят (Slavia orthodoxa) е в пълно съответствие с принципите на патристическата „акривия“ – на светоотечески точно предадената вяра – както това е изразил пределно ясно преп. Максим Изповедник: „В никакъв случай аз няма да говоря нищо свое, но ще казвам онова, което съм научил от Отците; нищо не променям в тяхното учение“[1].

1.1 КРЕАЦИОНИЗЪМ

Сътворяването на света и човека е дело на Триединния Бог. Това е абсолютно, свободно, независимо и личностно творчество. Според св. Климентовото произведение „Слово за Света Троица, за сътворението на света и за Страшния съд“ Трите Лица на Света Троица творят съвместно. Светът е получил битие от Бог Отец, Вседържител, Който е „нероден и несътворен, несъздаден, безначален, безкраен, безсмъртен и предвечен“[2]. Актът на творението се извършва посредством Бог Син – „неизменен и от същността на Отца, чрез Когото е „изведено всичко от небитие в битие“[3]. Словото Божие – Логосът, Който от Бог Отец „има рождението Си предвечно и извън времето“, като абсолютен личностен принцип съзижда, устройва и придава смисъл на всичко съществуващо в свързващото цялостно единство на Светия Дух, пребиваващ „неотстъпно заедно със Словото в недрата на Отца”[4]. Затова св. Климент Охридски, като описва Божието Триединство в контекста на сътворяването на света и човека (според терминологията на св. Климент „видимото творение“), обосновава разсъжденията си именно чрез следния текст от Свещ. Писание: „Чрез Словото на Господа са сътворени небесата, и чрез Духа духването на устата Му – цялото им войнство“ (Пс. 32:6)[5]. А в увода на „Пространно житие на св. Методий (ЖМ)“ това негово разбиране е допълнено и със стих 9 на същия Псалом 32: „Защото Той рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви“[6]. В този смисъл и св. Василий Велики също учи: „При сътворяването имай представа и за първоначалната причина на сътвореното, което е Отец, и за съзиждащата (устройваща, формираща) причина (ten demiourgiken), която е Свети Дух“[7].

От своя страна, св. Климент Охридски се спира на тези богословски истини най-вече, за да свърже историята на творението с историята на човека и оттук с ония проблеми, които са вплетени в самото човешко битие. Затова след създаването на всичко съществуващо – на невидимите ангелски сили и „видимата природа на тоя свят“ – като следва библейския разказ на творението, той се спира специално на шестия творчески ден. В него „Бог, като взе пръст от земята, създаде човека по Свой образ и подобие, вдъхна в лицето му дихание за живот и стана човекът с жива душа. Бог нарече името му Адам и го постави под Себе Си, но като цар на всичко, като му каза: „На тебе да служат светлината и тъмнината, слънцето и месецът, земята и морето, зверовете и добитъкът, влечугите и птиците. Страх и трепет от тебе да имат всички“ (срв. Бит. 1:26-28; 2:7)[8].

Така започва историята на човека, при което в „Слово за Света Троица, за творението на света и за Страшния съд“ в концептуално единство са вплетени и определящата провиденциална линия в развитието на човечеството, и непосредствената драма на човешкото съществувание в борбата между доброто и злото, и есхатологическият завършек на света. По този начин Триединният Бог на библейската вяра, основаваща се върху свидетелството на Свещ. Писание, се разкрива в историческите събития. Св. Библия поставя началото и развитието на творението в неразривна връзка с промислителните Божии действия за човешкия род. В това се състои и нейната теоцентрична антропологичност. Същевременно тя няма за цел да удовлетворява абстрактно спекулативни и натурфилософски търсения за разкриване произхода и същността на съществуващото. В богословието на св. Климент Охридски библейската вяра е преди всичко вяра в Бога, Който се разкрива в историческите събития и действа в историята. Затова светецът описва сътворението на света не като предварителна, изолирана степен от делото за спасението на човека, но като негова съставна част. Сътворяването на света открива първата страница на историята, в която Бог действа и спасява[9]. Сътворената природа е предистория в развитието на човека, който е вкоренен органически в нея. Същевременно историята встъпва чрез човека в нова, решителна фаза. Като част от битието човекът е органически приобщен и съпричастен с него, не само като материя, но и като целеполагане. „Светът е създаден не само за битие (съществуване), но и за благобитие (еу einai)“[10]. А действащите сили, чрез които се осъществява Божият промисъл в историческия процес, са богоугодните мъже: патриарси и отци, пророци, апостоли и мъченици, праведни мъже и учители, избрани „от този многометежен живот“[11]. Именно чрез тях човешкият род се насочва по верния път към познаване на истината, към вечния живот и осъществяване принципите на човеколюбието, доброто и правдата още през земното съществуване.

В контекста на славянобългарската история такива исторически личности са св. св. Кирил и Методий. След описанието на светосъздаването, което е встъпителна част, въведение към историята на човека, св. Климент Охридски преминава веднага към конкретно разкриване делото на славянобългарските просветители като част от този провиденциален процес. Такъв подход у него е особено характерен при излагане житията на св. св. Кирил и Методий[12], както и в „Слово за Света Троица за сътворяването на света и за Страшния съд“[13], „Слово за Рождество Христово“[14], „Поучение за Рождество Христово“[15], „Слово за Богоявление“[16] и „Поучение за Благовещение“[17].

1.2. БОГ – ИЗТОЧНИК И ОНТОЛОГИЧЕСКО ОСНОВАНИЕ НА ВСЯКО БИТИЕ

Битието не е отвлечена и самостоятелна категория, но е неотнимаемо качество на истински Съществуващия, на Бога, чрез Когото „всичко стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан 1:3). Св. Климент Охридски пише: „Бог винаги е бил и ще бъде. Той е вечно съществуващ. Бог няма нито начало, нито край, тоест Той не е зависим нито от определено време, нито от час, нито от ден, нито от годишно време, нито от години, защото Творецът на всички тия времена не може да бъде подчинен на тях. Той е неизмерим. Няма нищо – нито видимо, нито невидимо, което би могло да Го обхване, да Го вмести в себе си“[18]. Триединният Бог е единственият Вседържител и Източник на битието. Разбиран като causa sui Той не получава битието Си от никого. То му принадлежи, тъй като е естествено свойство на Неговата самобитна същност. И нищо не може да съществува извън Бога. Тази фундаментална постановка по класически начин е изразена от св. Григорий Нисийски: „Нищо не може да пребивава в Божието, ако не пребивава в Съществуващия… Онова, което не е в Съществуващия, то въобще напълно не съществува“[19]. Според определението на Дионисий Ареопагит (Псевдо) в „За божествените имена“ Бог е „Всебитие в самата битийственост на Всебитието“[20], а в богословския синтез на св. Иоан Дамаскин тази мисъл е разкрита по следния начин: „Бог като някакво неизмеримо и безпределно море на същността съдържа в Самия Себе Си и цялата съвкупност на битийствеността“[21]. От своя страна, в съответствие със съществуващите тогава представи за иерархическата структура на съществуващото, св. Климент Охридски учи за три вида светлина, като в „Слово за Богоявление“ разкрива три онтологически степени: Бог – към Когото е съотнесен целият сътворен свят; ангелите – като идеални начала; и на трето място – човекът и цялата видима природа, тоест емпиричната действителност с нейната причинно-следствена обусловеност. Бог е светлина, съвършена, неприкосновена…“[22], пише той и я свързва с абсолютния монизъм на Триипостасния Бог. Според св. Климент Охридски, „втората светлина са ангелите, които имат утвърждението си от първичната Светлина или пък се приближават към Нея чрез общуване, като получават светлина и сияят със служението си. Нали е казано: „Ти правиш ангелите Си ветрове и служителите Си – огнен пламък“[23]. В градацията на битието човекът се намира на неговата трета степен. „Третата светлина е човекът, който се приближава до Бога повече чрез очистването си от греха и който в Господнята светлина вижда светлина; той ще свети като слънце при оная светлина, когато Бог застане всред боговете, царствено разпределящ и раздаващ заслужения дял от блаженството“[24]. Поставен на уровена на земните неща – разглеждани в аспектите на тяхната причинност и зависимостите, намиращи се в тях и извън тях – човекът е въвлечен в потока от условностите на емпиричния свят. Чрез светлината от Бога обаче той придобива истинската си същност. Онтологическото основание за съществуването на всяко единично битие, включително и за човека, е Самото Божие Битие. Тази концепция системно се отстоява по-нататък в цялото систематическо богословие. Но ако Бог има Своето Битие в абсолютна пълнота и всецяло, всичко сътворено го притежава само в оная степен, в която то му е дадено. Всичко съществуващо само и затова съществува и се движи, и живее, защото е съпричастно на животворното Божествено Битие, което е висше съвършенство и благо. Подчинено на законите на тлението и разпадането, то всеки миг може да изчезне. Само силата на Божествената любов запазва живота и човека от изтляване и всеобща смърт в потока на измененията и преходността.

Битието е дар от Първосъздателя, благодарение на което всичко сътворено го притежава. Всяко единично битие има място в системата на сътворената Вселена, само защото то е изведено от небитие, вследствие на творческия акт на Божествената любов. Това е също така основоположна постановка, която се съдържа в патриотическото разбиране за света и човека. Особено ярко тя е изразена от св. Ириней Лионски: „Всички произлезли същества, които са били сътворени и се създават, пребивават и продължават съществуването си в течение на нескончаемата поредица на вековете по волята на Бога Творец, така че Той им дарува необходимото, за да могат те да възникват първоначално, както и за да съществуват впоследствие… Тъй като животът не е от нас и не е от нашата природа, но се дарява по благодатта Божия“ [25].

Св. Климент Охридски също така определя Бога в отношението Му към света и човека като „благ и всемогъщ“(ЖМ), „милостив и щедър“(ЖК), като „Дарител на живота“[26]. В светоотеческото разбиране, към което се придържа св. Климент Охридски – за разлика от античното преживяване на битийствеността на вещите[27] – е налице вече нов момент. В християнското възприемане на действителността битието се получава като дар според „Божията благодат“ („haris“ означава и „дар“, и „милост“). В древногръцкия свят обаче то принадлежи на вещите благодарение на жребия на съдбата (името на елинската богиня Мойра има значение и на „съдба“, и на „жребий“), след което се отнема по силата на неумолимите закони, безразлични към всяко отделно лице, към всеки индивид и вещ. Или казано с думите на Анаксимандър: „В тези начала, от които всички неща произлизат, в тях те и по необходимост се и унищожават съгласно порядъка на времето, като по този начин понасят наказание и получават възмездие за взаимната им (една към друга) несправедливост“ (фрагмент 9)[28]. В такъв свят битието всецяло и докрай принадлежи на вещите, но на това битие не принадлежи никакво битие.

Не е така в света на християнската философия. „Там всяка вещ и самият човек са сътворени, призвани са от небитие към битие, изведени са чрез Словото Божие от тъмнината на Нищото и още носят върху себе си печата на Нищото. Богословието нарича този печат „тварност“… Християнското съзнание има за себе си усещането, че се намира над пропастта на небитието, над което го крепи Божията десница“[29]. Тогава откъде идва присъствието на битието във вещите и в човека, ако то не се смята като от само себе си разбираща се участ за всичко съществуващо? Отговорът гласи: битието е „милост“, „подарък“ от Твореца, на Когото човекът и творението могат да отговорят с удивление и благодарност[30]. Божиите действия и отношение спрямо света и човека са непостижим дар, при който се полага онтологическата основа на човешкото съществуване. Или изразено с езика на св. Библия, „скриваш лицето Си – объркват се, отнимаш духа им – умират и в пръстта си се връщат; пратиш духа Си – създават се, и Ти обновяваш лицето на земята“(Пс. 103:29-30). Бог обновява духа на човека(Пс. 50:12) и вида на земята. Бог е Творец, защото обновява човека(Ис. 40:31; Кол. 3:10).

Това библейско и светоотеческо разбиране за битието и за човека като негова неразделна част е съществен момент във възгледа на св. Климент Охридски за произхода, мястото и предназначението на човека в творението. Концепцията за човека е дълбоко вкоренена в схващанията за сътворяването на видимата природа и за Бога като онтологическо основание на всяко сътворено битие.

1.3. ДВУСЪСТАВНОСТ НА ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА

Според св. Климент Охридски Бог е създал човека, като е взел в ръцете си пръст от земята и му е вдъхнал дихание за живот, което е било разумната душа и образът Божи в него[31]. А на друго място той пише, че Бог създаде човека, като взе пръст от земята и с животворно дихание му вдъхна душа от Себе Си, та му вложи словесна дарба и свободна воля[32]. Налице е класическата християнска дихотомия („душа-тяло“) за двусъставната природа на човека, към което се прибавят разумната способност и свободната воля на отделната личност.

В тази взаимовръзка много красноречиво разсъждава св. Григорий Богослов: „Словото създава живо същество, в което са приведени в единство… невидимата и видимата природа… Като взе материал за тялото от сътворените вече неща, а живота му вложи от Самия Себе Си, Бог като че ли твори втори свят, велик в малкото. Той поставя различен на земята друг ангел, създаден от различни естества, да господства над това, което е на земята, но същевременно да е подчинен на Небесното царство – земен и небесен, временен и безсмъртен, видим (сетивно осезаем) и умопостижим, съединил в себе си дух и плът“[33]. По този начин според своята природа човекът е органически свързан с всичко от съществуващото – с божествената действителност и с емпиричния свят. В своето душевно-телесно измерение той се схваща като живо единство и единна цялост. За това неразкъсваемо двусъставно цяло свидетелства опитът на самосъзнанието, което изживява единството и тъждеството на собственото „аз“ в различията на единното психофизическо битие. Същевременно обаче единствено човекът, удостоен с „образа и подобието Божие“ – за разлика от останалите природни същества, които не могат да загубят своя небожествен и небогоподобен образ, – има възможността със собствените си ръце да разруши даруваното му богоподобие. Това е естествено следствие от богодаруваната свободна воля, при която на човека се дава „заповед за изпитване, та ако я спази, да пребъде безсмъртен; ако ли пък я престъпи, да умре по своя воля, а не по Божие веление“ (ЖМ)[34]. Целта на получената свобода – съгласно мисълта на св. Климент – се състои в това: добродетелта да принадлежи действително на този, който я е избрал доброволно. По същия начин разсъждава и св. Методий Олимпийски, който счита, че сътворяването на човека със свободна воля е „най-доброто, което му е дадено от Бога, тъй като човек е получил власт без принуда – като свойство на природата – без насилие да се подчинява на това, което за него е по-добро“[35]. На друго място същия св. отец посочва, че райската заповед е била дадена на човека за изпитание на свободната му воля, за да може поради послушанието си спрямо Бога „да добие нещо по-ценно от това, което владее“, тоест да постигне по-висока степен на нравствено съвършенство[36]. Но първите хора избират пътя на неподчинението на волята Божия, на грехопадението, на злото. Като злоупотребяват със свободната си воля, те се лишават от единение с Бога, внасяйки по този начин дисхармония в собствената си природа и в своите отношения с обкръжаващата ги действителност. Злото и грехът идват в света вследствие на неразумното използване дара на свободната воля, а не като резултат на обстоятелството, че човекът е душевно-телесно същество. Следователно границата между доброто и злото не минава през раздела между духа и материята. Извор на злото не може да бъде физическата природа, както и доброто не може да бъде отъждествявано само с изявите на духа. Св. Климент Охридски на много места в своите съчинения отстоява възгледа, че злото и грехът нахлуват в човешкия живот в резултат на свободния избор на човека[37]. Неговите антропологически възгледи се формират под силното влияние св. Григорий Богослов и св. Василий Велики, като той много вярно възприема и точно препредава светоотеческото разбиране за човека. В случая не може да става дума за своего рода религиозно-философски дуализъм, при който светът се разчленява онтологически на две начала – добро и зло, като доброто е духът, а злото (тъмната сила) е материята. Двусъставната психофизическа природа на човека не означава антропологически дуализъм. Това е раздвояване в нравствената сфера, при което злото и грехът се разбират като пагубно състояние на духа, но не и като материална субстанция. Това е етически дуализъм и свързаната с него борба води или до безсмъртие, или до духовна смърт. За св. Климент Охридски е напълно чуждо онтологическото разделяне на битието на два диаметрално противоположни войнстващи дяла – светлина и добро срещу тъма и зло, при което на идеалните начала е противопоставена материалната Вселена като веществен израз на злата сила. (Нещо, което е характерно за ересите от малоазиатски произход – манихейството и по-късно у нас богомилството и павликянството.) Като споделя разбирането на св. Константин Кирил Философ, св. Климент Охридски счита, че цялостната психофизическа човешка природа е достойна „да вмести Невместимия“[38], защото „Господ не се погнуси от човека“[39] и при въплъщението на Бог-Слово „подобното се съединява с подобното”[40]. Фактът на Боговъплъщението е пълна противоположност на всякакъв род метафизически дуализъм. Светът и човекът страдат неимоверно много от злото, което се намира в тях. Те обаче ще бъдат възстановени в своето първоначално догреховно състояние за онова време, когато „самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии“ (Римл. 8:21)[41].

1.4. АНТРОПОЦЕНТРИЗЪМ

Човекът, чрез когото се разгръща целеположеният телеологически модус на битието, има своето централно място във всемирнокосмическата история. Той не е вещ сред другите вещи, но „велико и драгоценно създание, белязано с печата на богоподобието“[42]. Той е средоточие на силовите линии на небесния и земния свят (Срв. Пс. 8:5). Според св. Климент Охридски „бидейки Творец на всичко, Бог е създал човека между ангелите и животните, като със словото и разума го е отличил от животните, а с гнева и похотите – от ангелите. И който към която страна клони, към нея се и приобщава; или към висшите (тоест към ангелите), или към низшите (животните)(ЖК)[43]. Човекът обаче като „участник в Божественото естество“ (2 Петр. 1:4) следва да изведе света от робство на греха и тлението към вечната светлина на Божествения Живот. И като възхожда към Бога „посредством участието си в първосъздадената красота и чрез нейното отражение, човекът сам получава нейния вид“[44].

Човешкото съществуване като проблем е преди всичко творческа задача. В съответствие с дарувана му свободна воля човекът трябва да осъществява висшата цел, за която е създаден и призван от Твореца. И това целеполагане не се формира вън от него, но е вкоренено дълбоко и неизкоренимо в неговата богосъздадена природа. Това богословско схващане на св. Константин-Кирил Философ, унаследено и от св. Климент Охридски, е изразено в предсмъртната св. Кирилова молитва по следния начин: „И ако ние се стремим към добри дела и вършим това, което, Господи, Ти е угодно – това ни е Твой дар“(ЖК)[45]. Преобразяващата света богоустременост у човека Охридският светец изразява в „Слово за Рождество Христово“ с библейските изрази: „Нали човешкият род копнее за Бога (срв. Пс. 41:3; 62:2), чрез Когото той съществува, живее и се запазва?“ (срв. Деян. 17:27-28)[46].

В човека е вложено началото на обновата и съзиданието. Той е сътворен по образ Божи. Затова и неговата природа трябва да бъде като Бога – богоподобна – и да има дял в благата на вечния живот. Основното различие между Бога и човека е това, че Бог е безначален, а човекът – сътворен. Бог е трансцендентен по отношение на времето и пространството, а човекът – Негово създание, има своя произход във времето. Той е свързан с определено място, той е исторически обусловен и относително зависим от непрекъснатата промяна на общественото му битие в потока на времето. Благодарение обаче на вложения в него образ Божи, човекът е в състояние да преодолява и подчинява природната необходимост и детерминираност в стремежа си към Първосъздателя, дал възможността на хората да бъдат също творци. „Бог предназначи човека да разбира и да знае всичко – отбелязва св. Климент Охридски, – невидимото и неосезаемото, да пази всичко и за всичко да възхваля и да прославя Твореца; да вниква в красотата и устройството на творенията; на едни да се наслаждава, други да има за своя служба, трети пък да са му за удоволствие и утеха, понеже човекът като цар царува над тях“[47]. По този начин в отношението на Бога към човека се включва нов елемент. За Бога човекът вече не е обикновена вещ, но съработник Божи в доусъвършенстването на творението. Единствено човекът притежава уникалната способност съзнателно да овладява и управлява обкръжаващата го материална действителност. Като образ и подобие Божие той е център на всяка перспектива и едновременно център за конституирането на света. В това се разкрива и антропологическият характер на определението за философията, дадено от св. Константин-Кирил Философ, а именно, че тя е познаване на Божиите и човешките неща, която учи доколко човек може да се приближи към Бога и как чрез дела да стане образ и подобие на Оногова, Който го е създал“ (ЖК)[48].

Отличителна черта на човешката природа е нейната разумност: „Човекът е разумно творение на Бога, създадено по образа на своя Творец“[49]. Оттук следва и гносеологическият извод в богословието, формулиран от св. Василий Велики: „Бог, Създателят на този удивителен свят, ни е дал способността да вникваме с мисълта си в същността на обкръжаващата ни действителност, за да можем да възхождаме от видимите неща към познаване на невидимото и от красотата и величието на творението да си съставяме понятие за Създалия и самите нас…”[50]. По същия начин разсъждава и св. Климент Охридски: „Благият и всемогъщ Бог, Който е създал от небитие в битие всичко – и видимо, и невидимо, го е украсил с такава красота, която човек като съзерцава, размишлявайки постепенно, може донейде да проумее и да познае Оногова, Който е създал такива дивни и многотрайни дела. Защото от величието и от красотата на творенията чрез размисъл се познава и техният Творец (Прем. 13:5)“ (ЖМ)[51]. В основата на тази съотнесена към човека космология е вложена светоотеческата идея за „логосния, разумния характер на мирозданието. Като е създал света чрез Словото Божие (Логоса) – счита св. Василий Велики, – Творецът е разсъдил, че всичко в света е прекрасно, всичко е и твърде добро“ (срв. Бит. 1:31).

Тази красота обаче се съзнава по смисъла (логоса) на създаденото. „Логосите“ пронизват цялата Вселена. Те са заложени във всяка нейна част, те са реалните основания на тези съставни части и осмислят както цялото, така и всичко поотделно. В творението всяко същество изпълнява някакъв свой „логос“. Дори росата, ледените кристали, студът и зноят възхваляват Твореца в съответствие с вложените в тях „логоси“[52]. Но най-близкият до Божествения Логос Негов отблясък е човешкият „логoc“, който и ръководи човека в познаването на „тварните логоси“, като чрез тях го възвежда към техния Източник – към Ипостасния Логос, към Бога[53]. Така човекът и в процеса на богопознанието отново се оказва свързващо звено между две качествено различни степени в иерархията на битието. Познавателният процес обаче не е самоцел. Постигането на истината има значение дотолкова, доколкото е съотнесена към човешкото съществуване – с възлизането към Предвечното Слово Божие в творчество и съвършенство. Възхождането на логосното начало се оказва трансцендентиране на божествените начала посредством човека.

Изключителната черта на човешката природа, която го отличава от останалите живи същества, е способността му да има съзнателна връзка с Бога, да откликва като личност на Неговия призив за осъществяване на идеалите на любовта, доброто, мира и справедливостта и с дела на съзидание да бъде съпричастен на Божиите промислителни действия в сътворения свят. Така той върви по пътя на богоподобието – по верния път към спасението – и неговата дейност не е само от теоретико-познавателно естество, както това е посочено в първата част на цитираното вече определение за философията от св. Константин-Кирил Философ. Тя е също и практическа дейност, насочена към съвършенството на личността и към доусъвършенстване на творението, в което човек осъществява своето богоподобие в свобода и творчество, както това може да се разбере по-нататък от втората част на определението[54].

Посредством личното усъвършенстване и подчиняване на природата на себе си в изпълнение на Божиите заповеди човек осъществява възходящата линия на собственото си развитие. „Познаването на Божиите и човешките неща“, познанието на Истината, духовното възхождане и възвисяване и постепенното овладяване на творението, разкриват онова, което той, осъзналият смисъла на своето развитие, трябва да бъде. А именно – нещо повече от една обикновена част на „видимото творение“, тоест динамична, личностна и свободна същност, която в процеса на светосъздаването превъзмогва самата себе си и творчески пресъздава, променя и насочва действителността. С това се обяснява и централното положение на човека в творението.

_______________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки проф. д-р Антоний Хубанчев, тел. 359/2/989-01-15, вътр. 17.

[1]. Преп. Максим Изповедник, Писмо XV, Migne, t. XCI, col. 544 D.

[2]. Св. Климент Охридски, Слова, и поучения (превод от старобългарски Ат. Бончев). С., 1970, с. 49.

[3]. Пак там.

[4]. Пак там, с. 49-50.

[5]. Пак там, с. 50.

[6]. Св. Климент Охридски, Събрани съчинения. Т. III. С., 1973, с. 196.

[7]. Св. Василий Велики, За Свети Дух, Migne, PG, t. 32, col. 136 АВ.

[8]. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 51.

[9]. Съвременна интерпретация на въпроса вж. у R a d, G. v., Theologie des Alten Testaments. В. II. München, 1965, S. 357-369.

[10]. Творения иже во святых отца нашего Афанасия Александрийского, Против ариан, Слово второе, Свето-Троицкая Лавра, 1901, с. 357.

[11]. Срв. Св. Климент Охридски, Събрани съчинения. Житие и деяния на блажения наш учител св. Константин Философ, първия наставник на славянското племе (ЖК). Т. III, с. 120; Пак там, ЖМ, с. 196-198.

[12]. Срв. пак там.

[13]. Срв. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 49-58.

[14]. Срв. пак там, с. 164-178.

[15]. Срв. пак там, с. 178-179.

[16]. Срв. пак там, с. 187-200.

[17]. Срв. пак там, с. 210-212.

[18]. Срв. пак там, с. 164.

[19]. Св. Григорий Нисийски, Голямо огласително слово 32 (За душата и възкресението), Migne PG, t. 46, col. 938; За написването на псалмите (13), Migne PG, t. 44, col. 480 A.

[20]. Migne, PG, t. 3, col. 820.

[21]. Св. Иоан Дамаскин, За правата вяра I, 9, Migne, PG, t. 94, col. 836 В.

[22]. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 188.

[23]. Пак там, с. 189.

[24]. Пак там, с. 189.

[25]. Сочинения св. Иринея Лионского, Против ересей. II, 34, 2-3. Спб., 1900.

[26]. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 96.

[27]. Срв. Plotin, Enneades I. 6, 31.

[28]. ДК 12, Bl. Diels, Н., Die Fragmente der Vorschkratike (10-te Aufi., hrsgb. von W. Kranz). B. I. 1960.

[29]. Аверинцев, С., Поэтика ранневизантийской литературы, М., 1977, с. 43.

[30]. Срв. пак там, с. 44.

[31]. Срв. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 166.

[32]. Св. Климент Охридски, Събр. съч. Т. III, с. 196.

[33]. Св. Григорий Богослов, Творения (изд. 3-е). Ч. 4. М., 1889, с. 200.

[34]. Св. Климент Охридски, Събр. съч. Т. III, с. 196.

[35]. Св. Мефодий Олимпийский, Собрание творений. Спб., 1905, с. 189-190.

[36]. Срв., пак там, с. 190.

[37].Срв. Св. Климент Охридски,  Събр. съч. Т. III, с. 124; Св. Климент Охридски,  Слова…, с. 135, 166.

[38]. Срв. Св. Климент Охридски,  Събр. съч. Т. III, с. 129.

[39]. Св. Климент Охридски,  Слова…, с. 52.

[40]. Пак там, с. 168.

[41]. Св. Климент Охридски,  Слова…, с. 10, 137, 141, 203 и др.

[42]. Срв. Св. Григорий Нисийски, За девството (12), Migne, PG, t. 43, col. 401

[43]. Св. Климент Охридски, Събрани съчинения, Т. III, с. 124.

[44]. Почти със същите изрази си служи и св. Василий Велики (За Свети Дух, с. 9).

[45]. Св. Климент Охридски, Събрани съчинения, Т. III, с. 140.

[46]. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 165.

[47]. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 166.

[48]. Св. Климент Охридски, Събр. съч. Т. III, с. 122.

[49]. Св. Василий Кесарийский, Беседа первая о сотворении человека „по образу“. – Журнал Московской Патриархии, 1972, № 1, с. 32.

[50]. Творения, иже святых отца нашего Василия Великаго,  Архиепископа Кесарии Каппадокийской. Беседа 3. На слова „Внемли себе“ (Втор. 15:19). Т. II. Спб., 1911, с. 91.

[51]. Св. Климент Охридски, Събр. съч. Т. III, с. 196.

[52]. Св. Василий Велики, Беседи за Шестоднева III-9, Migne, PG, t. 29, col. 76 BG.

[53]. Срв. пак там, Migne, PG, t. 29, col. 145 С.

[54]. Срв. св. Климент Охридски, Събр. съч. Т. III, с. 122.

Изображение: авторът, проф. д-р Антоний Хубанчев

Следва

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Християнско богословие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s