ЮДАИЗМЪТ КАТО ОБРАЗЕЦ НА МОНОТЕИЗЪМ – продължение и край*

Стефан  Пенов

За нас по-същественото е друго. При християнския модел човекът е ценност, както е и в юдаизма. Освен това в християнството, като изклю­чим наивните народни вярвания или останките от езическите традиции, съществува принципно същият категоричен императив, основан вър­ху трансцендентноиманентните принципи на монотеизма с директно извеждане от юдаизма. Казано доста по-недвусмислено, традиционно­то християнство не просто е базирано върху основите на юдаизма, то фактически е преуспяла юдейска деноминация. Главната разлика между християнството и юдаизма се състои във факта на приемане на вече дош­лия Месия и по-нататъшните му интерпретации, като в някои случаи те вече се раздалечават от идеята за божествения пратеник – Машиах! Но така или иначе, сам Йешуа ха Ноцри (=Иисус от Назарет) казва на своите сънародници – юдеите: „Аз не дойдох да наруша, а за да изпълня закона“ (на Моше), който всички приемат за директно богооткровение и дадено чрез теофания (Шемот, Деварим; Матей 5:17).

Една от малкото разлики между юдаизма и християнството е в това, че ортодоксалният юдаизъм признава за богоизбрани само приелите юдаизма, докато християнството смята за актуално изкупени и поне по­тенциално спасени всички хора без оглед на националната им принад­лежност. Но така или иначе юдаизмът, колкото и да обвързва религия и етнос, не е тотално затворен за чужденците, приели безусловно всички заповеди на свещената Тора, съдържанието на Писанията (Кетувим) и на пророците (Невиим) – Исаия 56:7: „Моят дом ще се нарече молитвен дом за всичките народи.“ Факт е, че през XX и XXI век сл. Хр. има не само остатъци от хазарски, но и от юдеи – представители на монголоид­ната раса. В действителност християнството, което от гледна точка на юдаизма не е идолопоклонство, признава същите заповеди на Моисей и същите свещени книги – тоест книгите на Стария Завет от Библията. И следва да си зададем въпроса: дали християнството не е еманация на юдаизма, на същия този юдаизъм плюс елементи на държавна религия след IV век, етнически и културни съдържания в условията на вече дошлия Месия (Машиах, когото юдеите все още очакват)? Само мистичните на­правления в юдаизма (есеите) и в християнството (мистиците и някои монашески ордени) изискват пасивност на личността в социалната среда или даже отхвърлят материалния живот в светска среда. Това обаче не е задължително за мистици, които заменят светската и/или материалната активност с духовна. В тези случаи духът шества в света, за да спо­дели богоподобното като знание, дейност, ритуал, догма, творчество, мистични практики, кабала, културата като въплъщаване на идеи. Гос­под-Бог споделя чрез нетленните божествени енергии битие и дейност, поддържайки, а не само сътворявайки света и съществата в него.

За всеки специалист е лесно доказуемо становището, че без юдаизма няма и не може да има християнство. Съдържателното разглеждане (на­пример от евр. Елоах – Аллах; от шалом – селям; от сатан – шейтан) на Ал-Корана ясно показва филиацията на идеи и в исляма. Може да се спори дали той е комбинация от идеологизирани, етнизирани и фолклоризирани мотиви на Библията, където Ной става Нух, Авраам – Ибрахим, Шломо (Соломон) – Сюлейман, Моше или Моисей – Муса, цар Давид – Даут, съответно Иисус (Иехошуа) и Мария – Иса и Мириам, като във всички тези случаи статутът на библейските персонажи е понижен или поне пре­работен. (Не се наемаме да съдим за това каква е степента на директно откровение в Свещения Ал-Коран). Добре са проследени в историята и културологията юдео-елинските взаимодействия и социокултурни влия­ния от времето на Александър Македонски, през ІІІ-І век пр. Хр. до І-ІІ век сл. Хр. Самата Библия като един единен сборник става факт в превода си на гръцки, известен като „Превод на Седемдесетте“ или Септуагинта. Има автори юдеи като Филон Александрийски (25 година до Хр.-50 година сл. Хр.), кои­то концептуално съчетават Платон с юдаизма, а Моше Маймонид и Аристо­тел – с идеите на Моше от Тората. Истинският синтез на юдаизма с плато­низъм, концепцията за Бога като трансцендентен Свръхсубект и възмож­ният преход от юдаизма към друг тип монотеизъм е постигнат от Филон юдеина Александрийски (съвременник на Иехошуа=Бог спасява). Той не само постига синтез на юдаизма с платонизма и дава предпоставките за прехода към християнството и исляма, а пръв въвежда концепцията за Бога като трансцендентен Свръхсубект, който трябва да бъде опознат от човешката душа: нефеш (душа, живот), руах (дихание), нешама (жизнено начало, душа), ехида (една, единствена), хайа (витална).

За юдеи и християни единомислено:

Първи по значение са теофаниите - на планината Хорив в Синай (Изход 33:30), а нека не се забравя, че пред Адам и Ева е имало несеква­щи теофании в Едем. Такава е и стълбата на Яков, Авраам, който бе наре­чен „приятел на Бога“, Ной (Бит. гл. 6), а също така персонажи като Каин и Сатаната (в исляма – шейтан, Иов 1, Исаия гл. 14). Втори по значения са откровенията, например във всички книги на Пророците (Невиим). На трето място е самата еврейска история (книгите на Писанията-Кетувим), както и пророчествата (Невиим), свързани със съдбата на Израил, народа му и световната история, напр. пророците Даниил (гл.8-12), Иезекиил (38-39), Исаия (7-9, 60), Ездра; Псалми. Не на последно място по значе­ние са събитията около възникването и историята на християнската религия. Теофаниите на християнството, поне най-важните, са: Бого­явлението на река Иордан (Матей гл. 3), теофания на Таворската планина или Преображение Господне (Марк, Лука 9). За най-висша теофания в християнството се смята самото Боговъплъщение или свръхестествено-естественото конституиране на Бого+Човека, когато безкрайният Бог приема крайния човек и го прави духовен гражданин на Небесното Цар­ство, особено след Възкресението. Сред възможните теофании и сигур­ни откровения, или съчетания от двете, могат да се смятат и сюжетите от непризнатите за канонични „Книги на Енох“ (става дума за: „Енох бе на 365 г.“ – колкото са дните в една средна календарна година, и „ходи по Бога и изчезна, понеже Бог го взе“ – Берешит 5:24, Откровението и ІІІ книга на Ездра).

Съдържателните компоненти на трите религии включват: 1) Религи­озен култ. 2) Теология и религиозна философия. 3)Религиозно изкуство. 4)Клир-миряни-медиация; трансцендентност–иманентност. 5)Отноше­нията религия–личност–общество (вкл. празници и календари) и църк­ва–държава, които най-пълно са разгледани в Деварим и Бемидбар-Чис­ла. 6) Важни са релацията религия и наука, значението на религиозния мироглед и филиацията на идеи за личността, обществото и междуна­родните отношения. А анализът на всички тях убедително показва, че Европа е с предимно юдео-елинско-римски и християнски основи.

Основата на религиозния култ ясно е показана в книгата Шемот-Из­ход (3:14, 33:18-23, 34:5) и Деварим-Второзаконие –„“ (“Аз Съм, Който Съм“, а в друг превод: „Аз Съм вечно Съществуващият“), и с ду­мите „Ще проглася пред тебе името Иехова“. Същото е очевидно и под формата на категоричен императив в І-та, ІІ-та и ІІІ-та Заповед („Аз Съм Господ, твоят Бог, Който те изведох от египетската земя; Да нямаш дру­ги богове освен Мене; Не произнасяй напразно Името (Шем) на Господ, твоят Бог!“), а после и в останалите 7: „Помни Шабат, за да го освеща­ваш. Почитай баща си и майка си. Не убивай („не проливай кръв“). Не прелюбодействай. Не кради. Не давай лъжливо свидетелство за ближния си. Не пожелавай нищо, което е на ближния ти“ (Шемот гл. 20-24, Дева­рим 5-10; Тора и „Пирке Авот“ с произлизащите оттук морални настав­ления).

Последователният монотеизъм на юдаизма преминава и в християн­ска Европа (а и не само там). Десетте Божи заповеди стават основен ка­тегоричен императив на религиозния култ и морал (а оттам преминават и в държавното право) и основна психична нагласа на мисленето и пове­дението на европейците. Доколкото в книги като Ваикра-Левит, а и в це­лия Стар Завет на Библията, са поставени основите на свещенослужение­то и църковния живот с разделението на църковна иерархия от клирици (първосвещеник, коени и левити) и миряни (Изх. 19:6, 24:5, гл. 19 до 23, Числа 16:40, Втор. гл. 17, Летописи 26:1 и цялата книга Левит), то това имплицитно преминава в християнството: епископ, презвитер, дякон (Матей 18:17, 18, 28:18,19; Иоан 20:21-гл. 23). Така например в гл. 35 на Шемот-Изход съвсем ясно, след описанието на Кивота, се акцентира върху „служебните одежди на свещеник Аарон и синовете му“. А самият Месия ясно казва на Моше и пророците „дойдох да изпълня Закона“. Месианството е както очакване на бъдещия Цар и Спасител на Израиля, така и титла на миропомазания за отличаване. Множество пророчества и предсказания наред с въжделенията на широките слоеве на обществото отвеждат към това: Бит. 49:10, Дан. гл. 9; Агей гл. 2; Мал. гл. 3; Ис. гл. 32, 35, 38, ІІ Летопис 32:24.

При изпълнението на изискванията на религиозния култ е необходи­ма и материална форма, каквато функция изпълняват съответно Соло­моновият храм, днес синагогите и съответно храмовете на Апостолските църкви – католически катедрали и източноправославни църкви/храмове. Светая Светих или „хакодеш хакодашим“ е най-важната част от Соло­моновия храм. Пред него има олтар, менора (седмосвещник), свитък с Тората, места за кадене и молитва. В Светая Светих непрекъснато е го­ряла маслена менора, там са се пазели Свещеният Кивот на Завета със скрижалите на Моше, жезълът на Аарон, свитък от свещената Тора. Съществуващите днес юдейски религиозни движения – ортодоксално и консервативно (без реформаторите и противниците на държавата Израел – сектата „Карт/р/а“ – уж хасидизма), желаят възстановяване на Хра­ма в държавата Израел и можем да предположим, че когато преодолеят съпротивата на сектантите и окултистите и построят Храма в свещения за целия религиозен свят град Иерусалим, те ще поставят пред Светая Светих и деветосвещник (ханукия). Именно такъв се пали на празника Ханука, който чества победата на братята Макавеи над гръко-сириеца Антиох ІV Епифан през 165 пр. н. е. Тогава, когато Храмът бил очистен, имало масло само за 1 денонощие, но то горяло цели девет. Храмът и си­нагогите имат ритуална площ и дворове. Образно казано, по външен вид и устройство, а и по начин на служение православните храмове повече наподобяват на Соломоновия храм, дори със завесата пред Светая Све­тих, мириса на тамян, свещите, песнопенията, свещниците, епатрихили­те и условното жертвоприношение. Освен това равви и църковни учители има и в юдаизма, и в християнството. Католическите църкви наподобя­ват на съвременните синагоги. Що се отнася до някои протестантски мо­литвени домове – едни следват католическата трдиция, а други по дух и устройство повече приличат на мюсюлманските джамии, които от своя страна следват принципа и устройството на синагогата.

Съществено важна е пространствената ориентация - в Храма въ­трешните входове на сградата са винаги от запад към изток, олтарът и Светая Светих са винаги на изток. Всъщност Скинията на Моше по вре­ме на пътуванията из пустинята (като походен храм) е била обърната с лице към изток. Това е била посоката на Ханаан. А освен това пророкът недвусмислено казва: „И ето славата на Бога-Израилев, идеше от Изток“ (Иезек. гл. 4). Важно е да се отбележи и това, че Първият (Соломонови­ят) храм и Вторият храм са били разположени в посока към олтара, зад който се намира Светая Светих, на изток, вход откъм запад и юг. За раз­лика от синагогите и апостолските църкви масонските храмове винаги са обърнати на запад (където е символичният олтар с шпага, модифицирани кръстове, пентаграми и безвърхови давидови звезди, знакът на ложата и т. н.), а майсторът от трон, седнал на запад, единствен гледа на изток, до­като членовете на ложите са обърнати с лице на запад и стоят в източния край. Там входът е източен. В Соломоновия храм само входовете за двора са били в четирите посоки на света, докато главните, парадните врати на Храма – в посока от залеза към изгрева. Най-забележителното е, че при преселението си еврейският народ единствен (за разлика от всички други велики преселения в Стария свят, включително и към Новия, ко­ито са ставали в посока от изток към запад) се е движел в посоката към изгрева, откъдето е дошла и „славата на Адонай-Елоах“.

В Апостолските християнски църкви паленето на свещи, което на­сочва, концентрира и усилва молитвите на вярващите, произнасянето на молитви от свещеника, помазването с елей, прекадяването с тамян, бла­говонията, проповедите, жертвоприношението (евхаристия), както и са­мите „униформи“ (напр.епатрихил) на свещенослужителя са заимства­ни от юдаизма.Това се отнася не само за сакралното облекло, свещите, формата и устройството на храма, но и за предназначението им. Така например безквасният хляб (маца) в юдаизма се превръща в евхаристия при православни и католици, а виното, маслото и нафората са неотме­ними за причастието и миропомазването в Източното православие.Кол­кото и някои теолози да отричат – това са юдейски ритуали.Нещо пове­че: християнският ред на богослужението е доктринално изведен от юдейския. И есеите са използвали виното и хляба на другарско ритуални вечери, а за пречистване и посвещение – и вода.

Естествено е, че и жреците на друидите или тези в древна Елада, как­то и жреците на стотиците вероизповедания в древния Рим са имали бо­гослужебно облекло, но в този случай няма еднозначно съответствие, а аналогия. Еднозначна, а не аналогична е взаимовръзката юдаизъм-хрис­тиянство. Факт е обаче, че чисто антропологически лицата върху право­славните икони са лица на елини.Разбира се, ние не можем да забравим другите форми – липсата на перспектива, аскетизма или духовната сила, която не просто потиска, а владее материята, както и центрирането върху главата и богоугодното дело. Факт е обаче, че през ХХ–ХХІ век се пее все още по маниера на старогръцкия многогласен хор.Интересна е и друга корелация – еврейски религиозни хорове въвеждат православното осмо­гласно пеене. Католическите скулптури пък са произлезли от хуманис­тичния идеал на елините и строгостта на римляните, а само сюжетната линия е юдео-християнска. Раннохристиянските мозайки и съвременни­те (или не) витражи са заимствани от Гърция и Рим.

Тук обаче няма противоречие с юдаизма, който забранява само из­ображението на Господа Бога, когото „око не е виждало и ухо не е чу­вало“, като Абсолютно Свръхбитие в себе си и за себе си (Ейн-Соф). Сходството е повече от поразително и би било очевидна демонстрация на общочовешки, установен от Твореца архетип, ако не беше освен това и директна приемственост – окото на Бога, равностранният кръст като кръстопът и преход на светове, еврейското „алеф“ и гръцкото „алфа“, които, както и „омега“, са атрибут в християнските богослужения и ос­новни символи.Едва ли случаен факт e и това, че Давидовата звезда като символ на пресичането на два свята – небесен и земен, и господство­то на Бога над света, на духа над материята, на разума над безумието се състои от триъгълници. От своя страна християнството акцентира върху божествения елемент, респективно на триединството. Последното има аналогия и в трите букви на Божието име (йод-хе-вав-хе) и дори в буквата „Шин() , начало на определението „Всемогъщият“ (Шадай) .

Едва ли случайно Евангелието от св. Иоан Богослов ясно казва за Иисус, още в първата глава (и едва ли само визира), неговия юдейски произход и принадлежността му към юдейското вероизповедание – освен изпълнението на обредите Иешуа стриктно следва Закона: „При своите си дойде, но те го не узнаха (приеха)“ (Иоан 1:11). Какви други, ако не държавни и папо-цезаристки съображения биха били причините да се от­хвърлят още няколко Евангелия, някои от които са писани дори по-рано от „Четвероевангелието“? (Ев. на апостол Юда, на св. апостол Петър, от което са запазени само откъси, ев. от апостол Филип, ІІ ев. на св. Иоан и др.). Ние няма да ги анализираме – особено т. нар. Тибетско евангелие и Евангелие от Мария Магдалина, било поради съмнения в тяхната достоверност, а и поради явната им неканоничност, единодушно приета и от католици, и от православни, и от лутерани. Но така или иначе, както според канонич­ните, така и според неканоничните Евангелия поне през първите 3 века е имало основно юдео-християнско направление, което правоверните юдеи смятали за секта, и наред с него множество местни течения. За нашата задача много по-важното е това, че можем да покажем единството на юдео-християнската култура в рамките на тогавашната Гръко-римска цивилизация.

„Идеологиите и лозунгите не могат да ни задоволят, нито да разре­шат проблемите на живота“, заяви папа Иоан Павел ІІ през 1985 година. „Само духовните и моралните ценности могат да го сторят и в тяхната ос­нова стои Бог.“ Призивът на папата бе да се „изгради един свят, в който Бог да е на първо място, за да помага и спасява човека“. И тъй като Новият Завет е изграден върху основата на Стария, сключен с Израиля, той призова още християните да познават боговдъхновените Писания и Пророчествата, дадени на „нашите по-стари братя от юдейското вероиз­поведание“. Неговото изказване малко се различава, и то не по същество, от призивите на блаж. Августин, направени 1600 години по-рано.

Според А. Шураки (119-122): „Необходимо е да се възвърне реално­то присъствие на Бога (Шехина) сред народа му, да се даде нов живот на завета, да се осъществи конкретното духовно единство на новия народ, да се ориентира мощта му по посока на правото и мира, но така също да се отърси от останките на гетото, да се впише новият Израел в мащабите на съвременния свят.В абсолютно необходимото усилие към обектив­ност той трябва да открие присъствието на Христос и неговата Църк­ва, на Мохамед и на Исляма, на Индия и нейните метафизични учения.“ „Защото времето, предречено от Исайя, вече е настъпило: необходимо е да разширим нашата шатра до размерите на небето и земята, така че Си­нагогата, останала вдовица без своя Бог през вековете на изгнанието, да си възвърне радостта от изкуплението на хората…“ „Иерусалим трябва да се превърне в молитвен дом за всички нации на земята, като град, из­дигнат върху единното начало… да събере в един и същи креативен акт всички деца на светлината и доведе хората до отказ от националните и религиозните войни.“

Идеята „Вавилон“ може да бъде и във всеки от нас, когато разсъждаваме и (съзнателно или не) грешим, забравяйки, че духовните истини идват от Ерусалим:

Всички хора по природа са християни“; или: „Всички богоизбрани са юдеи“, или: „Всички правоверни хора са мюсюлмани“, но: „Евреите не са християни“, „Муюсюлманите не са юдеи“, а „Будистите на са нито юдеи, нито християни, нито мюсюлмани“. Всяко формално мислене, което не отчита, че „царството Божие е във вас“, може грешно да заключи, че „християни или юдаисти, мюсюлмани или будисти не са хора“ (!?), защото били различни в едно или няколко отношения.Същността на проблема не е главно в логическата грешка.Според Юнги Светото Писание социална група, която се състои от „деформирани индивиди“, не може задълго да остане здрава и просперираща и само „общество, запазило вътрешно единство, колективни ценности и свобода на индивида е жизнено“.„Изтребен ще бъде моят народ, защото му знание не дости­га“, заключава и пророк Осия“ (4:6). Към което Раби Ишмаeл е добавил:  „Не съди сам, защото лесно можеш да се заслепиш от пристрастия. Един е Онзи, Който може да съди Сам, но Този Един никого не съди, без да премери Реалността и според последствията от нашите деяния. И не казвай:“Съгласи се с мене !“, защото правото на избор е право и на другите. Вглеждай се единствено в Реалността и позволи на другите да приближат към нея според волята си“ (Пирке Авот 4:10).

Библиография

Алън, Ш., Човекът Христос, С., 2002.

Амбелан, Р., Тайната на Израел, С., 1999.

Булгаков, С., Православието, С., 1994.

Гегель. Г. В. Ф., Энциклопедия философских наук, Т.1, Логика, М., 1974.

Гегель, Г. В. Ф., Энциклопедия…Т.2, Философия природы, М., 1975.

Гегель, Г. В. Ф., Энциклопедия…Т.3, Философия духа, М., 1977.

Гегель. Г. В. Ф., Философия религии, Т.1, М., 1975.

Гегель. Г. В. Ф., Философия религии, Т.2., М., 1977.

Григориев, В., Митовете по света, С., 1998.

Григориев, В., Религиите по света, С., 1998.

Добин, Д., Священная традиция еврейских мудрецов, М., 2000.

Елиаде, М., Трактат по история на религиите, С., 2002.

Еп. Игнатий, Слово о смерти, СПб, 1991.

Жилсон, Е., Ф. Бьонер, Християнската философия, С., 1994.

Йоан-Павел ІІ, Да прекрачим прага на надеждата, ВТУ, 1995.

Кавендиш, Р., Енциклопедия на необясненото, С., 2000.

Келлер, В., Библейски събития, С., 1993.

Киров, Д., Въведение в християнската антропология, 1996.

Конституция на Европейския съюз, И-во на 39 НС, 2003 г.

Лаперузас, Е. М., Ръкописите от Мъртво море, С., 2000.

Малицкий, П., История на християнската църква, Т. 1, 2., С., 1928, 1929.

Маритен, Ж., Краткий очерк о существовании и существующем, М., 1991.

Марчевски, И., Исихазмът. Учението за несътворените божествени енергии, С., 1996.

Милчев, К., Битие и букви, С., 2004.

Михайлов, К., И. Калчев, Диалог на спасението – ІІ Ватикански събор, С., 1995.

Михайлов, Н., Вернер Зомбарт или нацизмът няма да мине. – Философски изследвания, 7/2009.

Пенов, С., Философия на духа: Душа-тяло-Боги свят, С., 1996.

Пенов, С., Мистерии на юдаизма и християнството, С., 2005.

Пенов, С., Д. Киров, Е. Данков, Философия и религия, ВТУ, 2006.

Пенов, С., Диалектически умозаключения в религиозния Логос (под печат), Петров, Л., Исихазмьт и душата на Изтока., сб.на ИК Фабер, 2007.

Рави Бехор Кахлон, Ел. Бенаврам, Р. Джераси, Ц. Фридман, Параши, мидраши и комен­тари, 5763–2003, ИК Шалом.

Религиите в Европа и бъдещето на православието, С., 2006.

Религиозни, геостратегически парадигми и бъдещето на Православието в ЕС., С., 2009.

Рипс. Э., О новейших исследованиях кодов Торы, Иерусалим, 2002.

Световните религии и значението на ортодоксалността, С., 2008.

Световните религии и значението на ортодоксалността.С., 2008

Свещенният Ал-Коран, С., 1999.

Слаников, И., С. Пенов, Философия на религията, 2000.

Соловьов, В., Антихристът, ВТУ, 1994.

Тодорова, Л., Библията и нейното място в европейската литература, Фабер, 1999.

Хаве Улман, Рут Сэмюелз, По тропам еврейской истории, М., 1993.

Хегел, Г. В .Ф., История на философията, Т. 1., С., 1961.

Хегел, Г. В .Ф., Науката логика, Т.1, Обективна логика, С., 1966.

Хегел, Г. В .Ф., Науката логика, Т.2, Субективна логика, С., 1967.

Хегел, Г. В .Ф., История на философията, Т. 2, С., 1965.

Хегел, Г. В . Ф., История на философията, Т. 3, С., 1966.

Херцел, Т., Еврейската държава, С., 1991.

Хубанчев, А., Т. Коев, Философски идеи в православния изток, С., 1993.

Шербок, Дан Кон, Еврейското наследство, С., 1999.

Шураки, А., История на юдаизма, 1999.

Шестов, Л. Соч., Т.1, Афины и Йерусалим, М., 1993.

Этигер, Ш., Тадмор, Надель, Очерк истории еврейского народа, М., 1994.

Copleston, F., A History of Philosophy.Wesminster – Mer., Vol.1–6, 1960-1966.

Copleston, F., Philosiphies and Cultures, Oxford, 1980.

Encyclopaedia Britanica.L., 1995.

Gilson, E., Le Realisme Methodique, Paris, 1930.

Gilson, E., Le Philosophe et la theologie, Paris, 1960.

Hegel. G. W. Fr.Enzyklopadie, Werke, Bd. 8, 9,10, Frankfurt, 1969-1971.

Hegel. G. W. Fr., System der Philosophie. – In: Samtlische Werke. Stuttgart, 1916, 1929, 1940, H.Glockner.

Hill, W., The Doctrine of God after Vatican II, The Vol. 53/1989.

Holy Oecumenical Council – Vatican II, Third session, 1964, Ch. I.

Jung, C. G., Memories.Dreams, Reflections, NY, 1965.

Karisch, R., Der Christ und Dialektische Materialismus, Berlin, 1956.

Maquart, Elementa Philosophiae, Paris, 1937.

Munitz, M., The Mystery of Existence, NY, 1965.

Reck, A., Being and Substance. – Review of Metaphysics, XXXI/1978.

Reinstadtler. S., Elementa Philosophiae Scholasticae, Freiburg, 1923.

Schaeffer, F., The God Who is there, DG-Illinois, 1968.

St. Thomas Aquinas, Summa Theologiae.Westmininster, Ed. By McDermot.1989 Shavit, Sh. History of the Jewish people, Jerusalem, 1991.

Vrietz, J., J. Lotz, Philosophie im Grundniss, Wurzburg, 1964.

Bishop Kalistos Ware, The Orthodox Way. L. – Oxford, 1987.

Whitehead, A. N., Religion in the Making, NY, 1926.

Whitehead, A., Adventure of Ideas, NY, 1955.

Wright, D., Hebrew Bible.The History of it’s interpretations, Vol.1, Göttingen-Vandenhoeck-Ruprecht, 1996.

The Holy Bible, The Old and New Testaments, London Bible Soc., 1938.

Manly P. Hall. Masonic, Hermetic, Cabalistic and Rosirrurian Symbolical Philosophy.San Francisco, 1927–1928.www.evrey.com, *Е. Svirskiy, Codes of the Torah, 2005.

___________________________

* Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 118-138. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: ст. н. с. д-р Стефан Пенов

About these ads

За Dragan Bachev

57 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, in the Faculty of Theology.
This entry was posted in Православието в диалог and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s