ЛИЧНОСТТА НА ИИСУС ХРИСТОС В ИСЛЯМА И ХРИСТИЯНСТВОТО*

Прелат Алберт Раух

Традицията да се изобразява слизането на Светия Дух върху апосто­лите се е запазила на Изток до наши дни, като акцентът пада не толко­ва върху историческото, колкото върху догматическото съдържание на празника Петдесетница (Деян. 2:1-2). При изобразяването на тази сцена Божията Майка св. Богородица не присъства сред апостолите. В действи­телност обаче още от самото начало тя е изпълнена със Светия Дух, като с особена значимост това е подчертано в поздрава на Архангел Гавриил: „Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени“ (Лука 1:35). Паралелно с това се изобразява и св. апостол Павел, който доста по-късно от това историческо събитие се е преизпълнил с благодатта на Духа Свети. Но особено впечатляваща и за мнозина напълно нераз­бираема е фигурата, представена в долната част на иконата, най-често на фона на пещера: старец с дълга бяла брада, който държи свитъци. В знак на почит той ги носи с покривало върху ръцете си и не ги излага на показ. Над него надписът гласи „ο κοσμος – вселена“. На някои по-стари ико­ни, изобразяващи св. Петдесетница, вместо алегорическия образ на света се изобразяват личности от различни народи, носещи островърхи шапки като древни философи, подобни на тримата евангелски мъдреци от Изток. По този начин се подчертава, че и т. нар. небиблейско Праоткровение, да­дено на дохристиянските народи, е проникнато от същия Свети Дух и че Бог, както казва св. Иустин Философ и Мъченик, пръска „семена (заро­диши) на Логоса – λογοι σπερματικοι“ сред всички народи и във всички времена. Като един от свитъците на „света“ можем да разпознаем Корана – наред с индийските упанишади, ведите, Талмуда, – а също и писанията на боговдъхновени мъже от всякакви религии и народи.

Бих искал накратко да се спра върху историята на възникването на исляма, който съдържа много елементи от юдейската и християнската традиция.

По времето на пророк Мохамед в околностите на Мека са същест­вували юдейски общини от диаспората, а също и такива на източноси­рийско-арамейските християни. Тези християни са живеели извън пре­делите на византийската империя и не са били приели изцяло учението за троичността и христологията на първите Вселенски събори (останали са като част от т. нар. Дохалкидонски църкви, обособени като досъборно християнство).

Дори след 632 година, когато ислямът се разпространява по военен път почти из целия християнски Изток, а на Запад завладява Иберийския по­луостров, тези сирийско-арамейско-арабски „несториани“ продължават да заемат важни постове при халифата. Те обучавали арабите в областта на естествените науки, философията и литературата, медицината; пре­подавали древното гръко-елинистично наследство; упражнявали и бо­гословско влияние при възникването на ислямското учение. Освен това наред със Стария и Новия Завет започват да се разпространяват гности­чески учения, апокрифни юдейски и християнски предания и легенди (например за седемте спящи младежи, вж. сура 18:18-25). В исляма мо­гат да се открият всички тези влияния, преди всичко в по-старите сури, низпослани в периода преди Мека.

Пророк Мохамед е хранел по-особено отношение към монасите (пре­ди всичко към несторианите), при които често е оставал да нощува по време на пътешествията си и с които е водел разговори и дискусии. За­това той възхвалява нощната им молитва, честността и ревността им по добри дела, както и тяхната естественост и смирение (сура 3:113-115).

Иисус е представен в Корана като един от великите мюсюлмани, т.е. като изцяло отдаден на Бога (мюсюлманин означава човек, отдаден на Бога), заедно с Авраам, Моисей и Мохамед и с много други (вж. изброя­ването на праведниците в сура 6:82-89).

Иисус е роден непорочно от Мириам:

И когато ангелите рекоха: „О, Мариам, Аллах те избра и те пречисти, и те избра над жените от народите!“ (Коран 3:42)[1] и

Когато ангелите рекоха: „О, Мариам, Аллах те благовества за Слово от Него. Името му е Месията Иса, синът на Мариам, знатен в земния живот и в отвъдния, и е от приближените [на Аллах]…“ (сура 3:45). …рече тя: „Господи мой, как ще имам син, щом мъж не ме е докосвал?“

Рече:

„Така! Аллах сътворява каквото пожелае. Щом реши нещо, казва му само: „Бъди!“ И то става. И ще го научи Той на книгата и на мъдростта, и на Тората, и на Евангелието (сура 3:47-48).

Следователно в исляма Иисус е един от пророците на Бога, но не (въплътеното) Слово Божие. При всички случаи обаче в исляма катего­рично се отхвърля връзката на Иисус с Месия.

Особено в сура 19 („Мария-Мариам“) многократно се споменават Светата Дева Мария и Иисус, въпреки че в случая могат да се откри­ят следи от влиянието на апокрифните евангелия (Протоевангелието на Яков, Евангелие на псевдо-Матей, арабско евангелие Детство на Иисуса и др.).

Типична е връзката между Мариам, сестрата на Моисей и Аарон (Числа 12:1-15), и (по-късно) Фатима, любимата дъщеря на пророка. „И спомени Мариам – онази, която се опази девствена и в която вдъхнахме от Нашия дух, и сторихме нея и сина ѝ знамение за световете“ (сура 21:91).

Бог ще допусне Иисус да претърпи смърт и ще Го въздигне до Себе Си, защото Христос ще бъде Съдия на Последния съд, който изпълнява изключително важна роля и който в Корана се споменава почти във всяка сура. Неговата смърт обаче не се разглежда в духа на толкова важните за нашата християнска традиция страдания и кръстна смърт жертва – изку­пление за греховете на човечеството. Според Корана Иисус не е страдал на кръста, Бог преди това Го е взел при Себе Си като Енох. Иисус е взет на небесата от Бога, без да бъде разпнат на кръста. Вместо Него е страдал някой друг, вероятно Симон Киринеец (както е в християнско-гностиче­ски произведения като „Деяния на апостол Иоан“ и др.), а навярно и само с привидно тяло (според докетистките заблуждения):

И защото не повярваха и изричаха срещу Мариам огромна клевета, и изри­чаха: „Ние убихме Месията Иса, сина на Мариам, пратеника на Аллах“ – но не го убиха и не го разпнаха, а само им бе оприличен. И които бяха в разногласие за това, се съмняваха за него. Нямат знание за това, освен да следват предположението. Със сигурност не го убиха те. Да, възнесе го Аллах при Себе си. Аллах е всемогъщ, премъдър… а в Деня на възкресението той ще е свидетел за тях (сура 4:156-159).

Преди всичко обаче Коранът се бори срещу езическото многобожие и срещу християнското учение за Троичността на Бога. Бог не може да има равнопоставени ипостасни същности: Нито Иисус, нито Светия Дух са Му равни. Подобно твърдение би било богохулство. По този въпрос са се водели спорове и борби и в християнството. Съвременното учение за Триипостасния Бог и за ипостасното единство на божествената и човеш­ката природа се е налагало постепенно, било е оформяно и дефинирано от Вселенските събори през първото хилядолетие.

Коранът не познава вътрешната страна на Божествената любов, не познава пълното и всецялостно отдаване на Личността и изцяло разда­ващата се любов на трите Лица на Света Троица, както изповядват хрис­тияните след първите четири Вселенски събора. Бог е строг, всемогъщ, в същото време и милостив, но въпреки това „сам и непристъпен“, както става ясно почти от всяка сура – често пъти в полемика с християнското учение, утвърдено на първите четири Вселенски събора. Затова Иисус Христос е причисляван към категорията на „чистите творения“. Той не е равностоен Бог, а само творение, макар и едно от най-висшите и радващо се на изключителна Божия любов; един от Великите сред пророците. За съжаление Мохамед е познавал само еретическото арианско и нестори­анско учение за Христа.

Заедно с всички останали религии ние като християни изповядва­ме величието на Бога, Творец на небето и земята. Макар вселената да ни изглежда безкрайна, тя все пак е само едно творение на Бога, Кой­то обладава цялото битие, пълнотата на безкрая. Но това е само едната страна на Божественото послание според християнството. Сърцевината на веруюто на исляма се съдържа само в няколко думи, които постоянно се повтарят: „Бог е велик!“ Добре е, че и на нас, християните, постоянно ни се напомня този факт: в Псалмите и изобщо в Свещеното Писание на Стария Завет, което споделяме с юдейския народ, също толкова често се повтаря „Бог е велик, всемогъщ“.

„Бог е велик!“, макар че човек често пъти смята, че той самият е най-великият, богоравен, и е в състояние да игнорира Бога, със собствени сили и по силата на собственото познание да отсъжда кое е добро и кое – зло. А това в крайна сметка води до провали и катастрофи – факти, за ко­ито могат да свидетелстват мнозина от тук присъстващите, съпреживели краха на националсоциализма, фашизма и комунизма.

За християнското послание обаче е специфично и обратното твърде­ние: „Бог е смирен!“ Същото изповядваме в Символа на вярата: Христос „заради нас и нашето спасение стана човек, страда и бе погребан“. Или както се пее в един химн на Рождество Христово: „Той се отказа от ця­лата Си власт, смири се и се унижи, прие образа на слуга, Той, Творецът на всичко.“ И ако в света има гняв и възмущение заради хуленето на пророка Мохамед (т. е. Благословения, Benediсtus), то е защото има чове­ци, които виждат само величието на Бога и изпитват пълно благоговение пред Неговия пророк.

Наистина в известна степен можем да разберем шумния протест на тези хора, но за нас е по-важно, че именно в този случай ни става пре­делно ясно, че като християни имаме в допълнение и друга представа за Бога в Христа, нашия Изкупител и Спасител. Нали в нашите храмове са изобразени сцени от Кръстния път: Този „Господар на господарите и Цар на царете“ (Откр. 17:14) се оставя да бъде несправедливо осъден, бичуван, украсен с трънен венец и поругаван. Той Сам Си носи кръста, разсъблечен е, умира гол и като престъпник между двама други престъп­ници споделя всички тегоби с нас: като нас е „умрял, погребан, слязъл в ада“[2]. Още по-страшни са Неговите вътрешни страдания, накарали Го да извика на кръста: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (Мат. 27:46). Затова днес Разпнатият, подхвърлен на унижения и опозоряване, е изобразяван по следния начин: вместо царска корона носи трънен венец, вместо в царски одежди виси гол на позорния стълб с лице и тяло оцапа­ни в кръв и покрити с рани. От някои изображения дори може да се усети Неговата богооставеност, представена като вик на отчаяние.

Първата картина с Неговия образ е тази, която Сам е сътворил върху кърпата на Вероника (vera icon – истинен образ, вж. шеста спирка по Виа Долороса). Християнската легенда разказва следното: в знак на благо­дарност за това, че Го е срещнала по Кръстния път и Му е дала покрива­лото си като убрус, Христос отпечатва върху него собствения Си образ, белязан от болка. Така до нас е достигнало Неговото изображение, и до днес почитано в Рим – портрет на Страдащия и Унизения.

През Страстната седмица пеем стиховете по музика на Й. С. Бах:

О, Владико, целият в кръв и рани, болка и подигравки, о, Владико, завързан за присмех с корона от тръни, о, Владико, коронясан с най-висока чест и почитание, но подхвърлен на хули: Аве!

Същото настроение е изразил и св. евангелист апостол Иоан Богослов: „Бог толкова обикна света, че отдаде Своя единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16).

Чрез Христа Бог ни се явява. От любов към нас, грешниците, идва в кротост и смирение като младенец в яслите и богооставен увисва на кръста. Прави всичко това доброволно и от любов към нас.

Във встъпителната си енциклика „Бог е Любов“ (Deus Caritas est) папа Бенедикт XVI се обръща със следните думи: „Бог толкова обича човека, че приемайки Той Самият човешки образ, го следва дори в смъртта – любов в най-радикалната ѝ форма.“

Св. апостол Павел в посланието до филипяни (Фил.2:5-8) пише:

Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Хрис­тос, Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна.

Ако разглеждаме богооставеността на Христос паралелно с физическите Му страдания на кръста и доброволно поетата от Самия Него само­оставеност, когато слиза в царството на смъртта/ада, то тогава се вижда отчетливо, че в различните стадии на живота Му – от Рождението до Кръстната смърт – ни се описва всъщност единственствено един кеносис (т. е. самопринизяване на Бога от любов към нас човеците). Това особено ярко е изразено в богооставеността на Христос при Неговите страдания, смърт и слизане в царството на мрака.

В пасхалната нощ Православната църква възглася:

Когати Си слязъл при смъртта, Животе безсмъртни,     тогава ада Си умъртвил със силата на блясъка на Божеството, когато и умрелите от преизподнята Си възкресил, всички небесни сили викаха: Жизнодавче, Христе Боже наш, слава Тебе! Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи и на тия, които са в гробовете, дарува живот!

Макар Ти, Безсмъртний, да си слязъл в гроб, но Ти си разгромил силата на ада и си възкръснал като Победител, Христе Боже! На жените мироносици си казал: „Радвайте се!“, и на Твоите Апостоли си дал мир, а на падналите (в грях) човеци – възкресение!

Такъв е образът на Иисус в християнската традиция, както е и едно с Бога, за Когото всички възкликваме: „Бог е велик !“ Иисус Христос е равен на Бог Отец като Пантократор (Вседържител). Но ние, христи­яните, с право също така можем да кажем: „Бог е смирен!“, защото от любов към нас Той доброволно е приел самоунижение (кеносис) дори в пределно най-голямата тъмнина в ада, за да ни поведе към спасение и вечен живот в Бога.

Затова посланието за Божието самоунижение (кеносис), за Божии­те кръстни страдания и доброволно претърпяна смърт като престъпник от Богочовека Иисус Христос трябва да бъде засвидетелствано и пред другите религии, особено пред исляма и юдейството.Такава мисия би допринесла за развитието на интеррелигиозния диалог в обновена и раз­бирана в контекста на духовните ценности Европа.

_____________________________

* Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 48-54. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Тук и по-нататък кораничните цитати са по: Превод на Свещения Коран. Преведе от арабския оригинал Цветан Теофанов. Второ издание. София, 1999.

[2]. Според Апостолическия Символ на вярата, който не се употребява от Православната църква. – Бел. прев.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Православието в диалог и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s