ЦЪРКВАТА – СВЕЩЕНО МЯСТО ЗА ОБЩЕНИЕ НА ЧОВЕКА С БОГА И СВЕТА – продължение 4*

† Митрополит Дамаскинос Папандреу

3. Междуконфесионален контекст на православието в Eвропа

В контекста на европейския интеграционен процес общността на вярващите християни, определяна с термина „икумена“, има неоспорима роля, защото днес тя вече свързва църкви и църковни общности незави­симо от границите между страни и вероизповедания.

В световен мащаб църкви и църковни общности влязоха в състава на Световния съвет на църквите (ССЦ), в който православните члену­ват още от основаването му в през 1948 г. При все това именно днес членството на Православните църкви в ССЦ повдига въпроси, които са особено актуални.а) Някои вътрешни кръгове от ССЦ са силно обезпокоени от при­критото и тенденциозно мнение, че Православието днес се отнася с не­доверие към икуменичното движение, което отстоява, както е известно, единството на християните. Този възглед не е оправдан, тъй като още от началото на ХХ в. Вселенската цариградска патриаршия бе поела ини­циативата и бе призовала за икуменичен диалог с другите църкви. Пос­ланието ѝ от 1920 г. придоби историческо значение; то бе отправено до „всички Христови църкви, където и да се намират те“, с предложение да се основе „църковна общност“ (koinonia ton ekklesion). Гръцкоговорещи­те православни църкви принадлежат към членките основателки на ССЦ. Ако се игнорира този факт, не може да се направи обективна оценка на решаващата роля, която Православието е имало при възникването на икуменичното движение и която има за неговата институционална орга­низация днес.

б) Тук следва да се подчертае, че Православието – преди всичко Все­ленската цариградска патриаршия – чрез своите инициативи подготви ерата на икуменичното движение и застана напълно равноправно с про­тестантските църкви зад идеята за основаване на ССЦ. Вече 50 години то полага усилия за успеха на начинанията на ССЦ. Без Православието ССЦ би било само протестантско дело на църкви и църковни общности, произлезли от Реформацията, без да е необходим някакъв Икуменичен съвет на църквите.

в) Опитът причините за настоящата криза да се търсят в отношенията между Православието и ССЦ, свързани с „въпросите и исканията на Пра­вославните църкви, придружаващи ССЦ още от самото му възникване“, както и да се извеждат от „преходни проблеми, възникнали в резултат от кризата в самото Православие“, означава да се подходи небрежно към реалния мащаб на тази криза. А в действителност голям дял от отговор­ността за нея се пада на самия ССЦ. Това бе многократно и официално подчертано от православна страна[4].

г) Не отговаря на действителността и твърдението, че Православи­ето се отнася с дълбоко недоверие към протестантските изповедания. Напротив. Отношенията на Православието към църквите и църковните общности, произлезли от Реформацията, водят началото си още от ХVІ в. Православието се отнася с уважение в контактите си с протестантството. Православието е в официален диалог с лутераните и реформатите – и то въпреки гласовете на несъгласие вътре в самите Православни църкви. Независимо от това Православието е загрижено за качеството на отноше­нието си със ССЦ и за многостранния богословски диалог, който се води в рамките на ССЦ.

д) Тази грижа се отнася и до прилагания в многостранния бого­словски диалог метод, според който за вземането на решения е валиден принципът за мнозинството – дори когато това се отнася до въпроси на вярата, които не отговарят на православната традиция. А това може да доведе до съмнителни за Православието решения, защото членките на ССЦ в голямото си мнозинство са протестантски изповедания. При това броят на техните членове постоянно нараства, тъй като в протестантския свят съществува тенденцията към увеличаване на отделните общности[5]. През 1948 г. ССЦ наброяваше 147 църкви членки, днес те са 332, при което броят на православните църкви не е нараснал значително. Ако този принцип за мнозинството и в бъдеще остане в сила, с едностранно­то нарастване на броя на протестантските църкви членки ще се намали представителството и ролята на Православието в ССЦ, което ще доведе по-нататък до постоянни напрежения в отношенията между Православие и ССЦ. Допълнително тези отношения могат да бъдат разклатени от ми­сионерски активности, които в днешното преходно време се стараят да предизвикат разногласия в православната среда, създавайки впечатлени­ето, че са от протестантски произход.3.1.Укрепване на православното присъствие и свидетелство в Световния съвет на църквите

Бившият генерален секретар на ССЦ Конрад Райзер точно е посочил причината за критиката от страна на Православните църкви на прилага­ния в ССЦ метод. На 21.10.1998 г. в интервюто си за вестник Le Temps той заявява: „Православните биха желали всяка представена традиция да образува отделна и единствена фамилия и да притежава еднакво голям брой гласове. Това обаче е невъзможно, тъй като протестантите са една-единствена фамилия, но самите те са разделени на повече клонове.“ Тази ситуация от протестантска страна опира до принципа за мнозинството, който се отнася дори до въпросите на вярата – нещо напълно неприемли­во за православните.

Ако тази ситуация се запази, ще бъде невъзможно да се преодолее тежката криза с всичките ѝ възможни и несъмнено нежелателни после­дици за бъдещето на движението за християнско единство. Затова по-на­татък в споменатото интервю тогавашният гененерален секретар на ССЦ подчертава, че ще предприеме всичко, което е по силите му, за да „заси­ли представителството на Православните църкви в ССЦ“.

Генералната асамблея на ССЦ в Хараре, Зимбабве (3-14.12.1998) реши да се състави комисия, която да изработи конкретни предложения за структурна реформа на ССЦ. От това следваше да бъдат намерени ос­нователните причини за кризата в съществуващите отношения, т. е. тряб­ваше да се следва различна – в сравнение с обичайната практика – проце­дура, при която да не се прехвърля отговорността върху другата страна. Тази перспектива би могла да бъде действително многообещаваща за бъдещето на икуменичното движение.

Православието е винаги готово да взема участие в двустранните и многостранните богословски диалози, които трябва да стимулират един­ството на християните. При това то прилага критерия на равнопоставе­ност, така че неговото слово да не изчезва във фиктивно мнозинство или в процедурни правила. Традицията изисква от Православието постоянно да дава по конструктивен начин своето свидетелство и да се вслушва при дискусии в предлаганото от другите църкви. То обаче в никой слу­чай не може да се съгласи с изчезването на собственото си свидетелство в мъглявите схеми на един непонятен език, както това днес се случва въз основа на решенията на мнозинството на икуменическите форуми. Генералният секретар на ССЦ показва разбирането си и към този про­блем. По този повод в споменатото вече интервю той заявява следното: „Убеден съм, че ние трябва да се освободим от политическите концеп­ции за мнозинство и малцинство при вземането на решения. Така право­то на съществуване на ССЦ няма да се отнася до вземането на решения [като резолюции, съгласувани документи или декларации – бел. прев.], а предимно до поощряването на диалога и даването на свидетелство сред християнитe.“Такава форма на съвместно даване на свидетелство в този контекст би било възприетото становище, че на православните трябва да се пре­достави правото на отделни изяснения по въпросите на вярата. Право­славната традиция не разрешава – дори на междуправославно равни­ще – да се формулират решения по въпроси на вярата, взети чрез вот на мнозинството. Впрочем това право бе гарантирано от устава още при основаването на ССЦ и бе прилагано с положителни резултати до Ге­нералната асамблея в Ню Делхи през 1961 г. Това право коригираше, от една страна, аритметичната диспропорция на църковните представител­ства и правеше възможно, от друга страна, повишаването на нивото на богословския диалог вътре в ССЦ, повлиян от консенсусните документи при двустранните богословски диалози между Православието и протес­тантството. Тук все пак е необходимо да се добави, че подобни отделни декларации, приемани до 1961 г., по принцип не бяха желателни, а пред­ставляваха само компромисно решение.

През септември 1991 г. (след Генералната асамблея в Канбера) в Пра­вославния център на Вселенската цариградска патриаршия в Шамбези се срещнаха представители на Православните и Древните ориенталски църкви, за да обмислят отношението на своите църкви към ССЦ. Бе из­тъкнато, че първостепенната цел на ССЦ трябва да бъде работата за въз­становяване на единството на християните. Бе отправен призив до всич­ки църкви членки да осъзнаят тази база на ССЦ и на това основание да се ангажират със ССЦ. Православната църква, се отбелязва в документа от Шамбези, взема участие в живота и дейностите на ССЦ само ако той е истински „съвет на църквите“, а не само съвет от личности, групировки и движения. Според разбирането на православните ССЦ не бива да се превърне във форум за обмяна на чисто лични мнения. В Шамбези пра­вославните изложиха своето твърдо убеждение, че решенията по вероу­чителни и еклезиологични въпроси в никакъв случай не трябва да се фор­мулират според парламентарните правила и принципа за мнозинството. Според православните към тези въпроси принадлежат: ръкоположението на жените, евхаристийното общение или непонятната езикова употреба по отношение на Бога, т. е. това са въпроси от догматическо естество.Всички Православни църкви следват в тази точка препоръките на Третото предсъборно всеправославно съвещание[6]. Там се поддържа ста­новището, че Православната църква, въпреки приобщаването ѝ към ССЦ, остава вярна на своята еклезиология, на идентичността на вътрешните си структури и на учението на „неразделената Църква“. Тя не възприема в никакъв случай идеята за „равенство на конфесиите“. Поради това за нея единството на Църквата не може да се постигне чрез интерконфесионална адаптация. Бог призовава всички християни към единство във вярата, както то е изживявано в Православната църква, в тайнствата и в традицията.

Въпреки тези трудности бе изразено становището, че въз основа на вселенския си дух в хода на историята Православната църква винаги се е борила за възстановяване на християнското единство. Ето защо участие­то на православните в икуменичното движение в никой случай не проти­воречи на природата и историята на Православната църква. Нещо повече, то е израз на апостолската вяра – и всичко това във време, отличаващо се с нови исторически дадености и нови екзистенциални въпроси.

3.2.Православие и Световен съвет на църквите: негативни елементи и нерешени проблеми

Критичните, както и нерешените проблеми между Православието и ССЦ, които днес обременяват двустранните отношения, са формулирани сполучливо от двамата богослови Мартин Хаузер и Хайнц Рюгер[7]. Ние бихме желали да приведем тук тези формулировки, въпреки че някои техни аспекти вече са обсъдени:

1.Упрекът към Църквите на Запада, че извършват прозелитизъм в православните области (т. е. вербуване на вярващи).

2.Постоянно налаганият натиск от неправославни за интеркомунион (евхаристийно общение) с православни.

3.Употребата на недостатъчно понятен език в преводите на Библия­та и в богословието.

4.Исканията на евангелски кръгове по темата за ръкоположение на жени.

5.По-новите либерални етически позиции на западни евангелски общности, особено в областта на сексуалната етика.

6.Обвинението в синкретични тенденции.

7.Чувстваното от православна страна намаляване на ангажимента на евангелските църкви към богословско-вероизповедното единство при опитите за повишаване на авторитета на ССЦ в еклезиален смисъл.

8.Повърхностната и недостатъчна чувствителност в духовно-литур­гичната област при едновременно прекомерното подчертаване на соци­ално-етическите и обществените въпроси.9.Неудовлетвореността от съществуващото сега регулиране при приемането на нови църкви членки в ССЦ (по правило малки евангел­ски общности), поради което православните се чувстват все повече като малцинство.

10.Подчертано англо-саксонски оформената синодално-парламен­тарна работна структура в ССЦ.

4.По въпроса за възстановяването на пълното общение със Старокатолическата църква

Ние сме готови да признаем в пълния смисъл на думата „Църква“ църкви извън нашите вероизповедни еклезиални граници там, където има еклезиологични предпоставки за подобно признаване. В случая се има предвид дългогодишният положителен завършек на съвместния ни диалог със Старокатолическата църква по въпроси на богословието, христологията, еклезиологията, сотирологията, учението за тайнствата и есхатологията. Това прави възможно да твърдим, че ние споделяме същата вяра, че нашите различия могат да се схващат като легитимно разгръщане на една и съща апостолска вяра. Подобно разбиране може да обогати нашето християнско общение и да преодолее разделения, отна­сящи се до едната богооткровена истина, която по един или друг начин се възприема, изживява и интерпретира на Изток и на Запад. Така ние установихме, че няма никакво съществено противоречие Изток–Запад в самото християнство.

Изтокът и Западът могат само тогава да се срещнат и преоткрият, когато мислят за първоначалната си родствена връзка в съвместното си минало. Най-напред те би трябвало да осъзнаят, че Изтокът и Западът, въпреки всичките си особености, органически принадлежат към едното християнство.

Когато приключихме диалога в Кавала (17 октомври 1987) с конста­тацията за предпоставките и последиците за нашата църковна общност, ние изтъкнахме следните изводи и перспективи:

Следствие и израз на съвместно признатото общение във вярата е пъл­ната литургично-канонична общност на църквите, осъществяването на органичното единство в едното Тяло Христово. Литургичните и канонич­ните следствия, които произтичат от църковното общение, се изясняват и регулират от Църквата въз основа на преданието на неразделената Църк­ва. Това общение не означава една-единствена форма в литургичния ред и в църковните обичаи, а намира израз във факта, че участващите църкви съхраняват исторически станалото свое легитимно разгръщане на едната вяра на древната и неразделена Църква. Тази общност не обуславя подчи­няването на едната църква и нейната традиция на другата, защото това би противоречало на действителността на общността. Обединените в пълно общение църкви изпълняват задачите си в света не изолирано една от друга, а принципно съвместно.

5. Диалогът с Римакатолическата църква

Исторически Православната църква е близка до Римокатолическата църква. Паралелно с това обаче католическо-православният диалог като че ли се намира в задънена улица. Въпреки това не съществуват доста­тъчно основания да се приеме, че диалогът няма да продължи и в бъдеще. Дори напротив. Налице е надеждата, че продължението му може да дове­де до по-нататъшни положителни резултати.

За съжаление досегашното разбирателство между Рим и Правосла­вието за статуса на Католическите източни църкви (т. нар. униатски) не е задоволително. Третото предсъборно всеправославно съвещание настоятелно обърна внимание и констатира опасността от униатство и прозелитизъм. За да бъде продължен безпрепятствено католическо-пра­вославният диалог, непременно трябва да се обсъдят негативните после­дици от щекотливи проблеми като тези за униатството и за прозелити­зма. Четвъртото пленарно събрание на Комисията в Бари през 1987 г. се занима с проблема за прозелитизма и униатството, а в Нови Валаам (юни 1988) тази точка също бе включена в дневния ред. При това бе изясне­но, че продължението на диалога от страна на православните зависи от изясняването на проблема с униатството. Една подкомисия трябваше да подготви съгласуван документ за забрана на прозелитизма и за отричане на униатството като път към единството на Църквата. Излишно е да се навлиза подробно в този документ, който бе представен и анализиран на Шестото пленарно събрание на Комисията във Фрайзинг, ФРГ(юни 1990). Комисията за диалога отхвърли униатството като път към един­ството, „понеже той противоречи на общата традиция на нашата Църк­ва“. Също така прозелитизмът беше изключен като „погрешен провод­ник на пастирската енергия“.По въпроса за дълбоките корени на трудностите в католическо-пра­вославните отношения не липсват информация, съвместни изявления и писмени съгласувания. Дефицитите възникват при духовното поведение, от което безусловно зависи преодоляването на проблемите. Ако чрез диа­лога на любовта и чрез официалния богословски диалог се открие отново истината, че ние сме църкви сестри, че все така изповядваме и споделяме една и съща вяра на неразделената Църква, и ако сме готови като църкви в пълния смисъл на думата „Църква“ да стигнем до взаимно признаване и премахване на взаимните анатеми, тогава би трябвало да направим бо­гословски и еклезиологични изводи на локално и на универсално ниво. Видимо е обаче, че в действителност това не е така.

От римокатолическа гледна точка началото и формите на проява на униатството се оценяват по обективен, исторически, пастирски и екле­зиологичен начин, който разкрива, че униатството като модел и метод се разбира като необходимото следствие на една вече превъзмогната екле­зиологична и сотирологична постановка на Римокатолическата църква. Паралелно с това обаче тенденциозно униатството се оживява и реорга­низира, което поражда съмнения в православния свят.

Кардинал Йозеф Ратцингер (сега папа Бенедикт ХVІ) увери, че Рим ще направи всичко възможно, за да не се прекъснат нишките на диалога. Би могло да се разчита, че Съветът за единство във Ватикана ще вложи, както и досега, цялата си енергия в това направление. Може да се очак­ва обаче, че краят на тоталитарните режими ще съживи отново старите проблеми. От една страна, Рим ще трябва да избягва да се държи като наставник. От друга страна, това е часът на голямата отговорност, часът, в който църквите са предизвикани от мъчителен за тях плурализъм – да направят всичко, за да мобилизират силите на единството, силите на помирението. Бихме желали заедно с кардинал Йозеф Ратцингер да се надяваме, че проблемът ще намери разрешението си в контекста на бого­словието и еклезиологията на църквите сестри. Ако най-новият документ „Униатството – един метод на присъединяване в миналото – и съвремен­ният стремеж към пълно общение“[8] (приет в Баламанд, Ливан, юни 1993) се осъществи на дело, тогава ще може да се превъзмогне и болезнената поляризация в отношенията между двете църкви.

6. Диалогът с реформатите

При нашето сътрудничество с възникналите от Реформацията църк­ви ние се срещаме лице в лице с явлението Реформация. Независимо от историческото ни разбиране за скритите причини за нейната поява, както и за обективната и субективната преценка за значението ѝ при обновата на Римокатолическата църква, ако сме откровени и желаем да направим принос в икуменичния диалог, би трябвало да направим феноменологич­ната констатация, че възникналите от Реформацията църковни общности са изпаднали в субективизъм, донесъл им разделението на много и на трудно различаващи се една от друга църкви.В действителност нашите отношения с лутераните и реформатите са по-стари от икуменичното движение. Въпреки това официалните диало­зи със Световния лутерански съюз и със Световния реформатски съюз са най-новите двустранни диалози на Православната църква. Този диалог събра представители на двете богословски традиции, които се познаваха отдавна и имаха дълъг съвместен опит. Това обстоятелство бе следствие от църковните контакти и от официалните и неофициалните богословски разговори, включващи както конкретното време на Реформацията, така и паралелното историческо развитие на православните и реформатите. Предмет на историческото изследване и на по-задълбочената богослов­ска оценка, намерили израз в поредица от студии и научни статии, ста­на съвместният двустранен опит от миналото. Така ние проявяваме раз­биране към историческия опит на реформатите, че „истинската Църква се запазва и продължава да съществува и при отпадането на външната (формалната) страна на приемствеността [в случая става въпрос за т. нар. континуитет на апостолската вяра – бел. прев.]. Християнската общи­на, събрана от Божия Син в единението на вярата, не се отъждествява единствено с видимо конституираната Църква, предявила претенцията в качеството си на Църква на изминалите хилядолетия да продължи и по-нататък съществуването си чрез външна (формална) приемственост“[9].

Как се отнасят една към друга истинската и външната (формалната) приемственост?

Естествено аз съм съгласен, че истинската приемственост се съдър­жа винаги в Божието обновително действие. Обаче, питам се, как така това обновяващо действие би могло да бъде независимо от институция и църковно свещенство? Как така истинската приемственост на Църквата може да се разглежда независимо от външната приемственост на инсти­туцията? Няма ли тук опасност чрез подобен ход на мислите, пренебрег­ващи институционния аспект на Църквата, да се достигне до някакъв вид монофизитство в областта на еклезиологията?

Чрез едностранчивото разглеждане на невидимия, на мистичния ас­пект на Църквата се стига до опасността да се подмени духовното с инте­лектуалното и видимата Църква да се сведе до ранга на другите светски организации и така да се предаде в ръцете на светските власти в служба на техните нерелигиозни или нецърковни намерения.Самият Лукас Фишер дава израз на тази опасност, когато пише:

Концепцията, че истинската приемственост не е дадена заедно с външ­ната приемственост на институцията, може да доведе до ситуацията на външните признаци на общността да се придава твърде малко значение. Така свободата на единичния член спрямо общото тяло може да се увеличи до степен, при която, останала без действителната си основа, общността винаги да може да бъде взривявана, тъй като членовете ѝ няма да са в със­тояние повече да се осланят на общността на тялото. Тази концепция пре­доставя простор не само за призваните, но и за непризваните реформатори; тя отваря вратата на произвола и прави възможно в името на една привидна Реформация да се обсеби духовното или светското през определен период от живота на Църквата. Тя може да подмени образа на Църквата. Тя може да доведе до това, че ние да не можем повече да съзираме Божията вярност спрямо Неговия народ. Да не отчитаме Божията вярност през столетията, а да имаме пред очите си винаги Църквата в сегашния миг. Това е подмяна на действителността, която решително може да отслаби вярата. Не е трудно да се приведат примери от историята на църквите на Реформацията за вся­ка една от тези опасности. Затова ние трябва да сме готови да приемем не само всяка критика, произтичаща от подобен род деформации, но и да сме в състояние да коригираме вижданията си[10].

Задачата на актуалните двустранни диалози се състои предимно в усилието да се разтовари и освободи историческата памет от случайни крайни спорове, за да се разкрие истинското основание и историческа­та сърцевина на богословската диалектика. Необходимо е отново да се подложи на проверка бремето на екстремизма от миналото, както и да се дефинира богословската проблематика въз основа на критериите на актуалния икуменичен диалог.

Историческите срещи на Православието с реформатите са обуслове­ни от изключително тежко за Православната църква време. В епохата на засилената дейност, свързана с римския стремеж към единство, Правос­лавието е търсило богословска и обществена подкрепа при протестанти­те – например по времето на Вселенския цариградски патриарх Кирил Лукарис. Във време на по-силно реформатско влияние пък едностранно е била използвана полемичната римокатолическа аргументация, за да се противодейства на протестантския натиск – както това се случва на съ­борите в Константинопол (1642) и в Иерусалим (1672). Възпрепятствана от вътрешните богословски противоречия на Запада и от историческите събития в Православната църква, богословската диалектика не доведе до независим и смислен диалог между православни и протестанти, при ко­ето понякога се обсъждаха в обобщен вид богословски позиции, които биха могли да бъдат душепастирски отговори на грижите за вярващите.

Следователно задачата на богословския диалог е не само да осво­боди двустранните отношения от исторически залози, обременяващи ги още от времето на Реформацията през ХVІ в. Тази задача се простира и върху общия богословски стремеж за привеждане на доказателства за ис­тинската приемственост на апостолската вяра при двете традиции. Съв­местно се търсят критерии, които могат да удостоверят приемствеността на апостолската вяра в живота на Църквата. Това търсене определи и съдържанието на докладите и дискусиите по темата „Църковни характе­ристики в Православната и в Реформатската традиция“.Резултатите намериха израз в съвместния меморандум на Смесената комисия:

Стана ясно, че историческите и еклезиологичните разсъждения са не­избежни. Православните богослови са свикнали да се позовават на тради­цията на Църквата преди голямата схизма между Източната и Западната църква през ХІ в. Основание за това е и фактът, че те се чувстват свързани с общата вяра на християнството и че отхвърлят схоластичното богословие на Запада. Реформатите оформиха своето богословие и своята традиция в конфликт със средновековната схоластика и в усилие за възвръщане към първоначалната традиция на християнството с поглед към Свещеното Пи­сание и древната Църква. Проведе се подготвителна дискусия за право­славното разбиране на понятието „неразделна Църква“ и за реформатор­ския принцип на Реформацията. Оказа се обаче, че двете концепции изис­кват по-нататъшно задълбочено проучване[11].

Еклезиологичните дискусии се концентрираха върху няколко точки. Те разкриха, че има съществена връзка между приемствеността на апос­толската вяра и непрекъснатото историческо осъществяване на Църквата като „Тяло Христово“, връзка, която се разгръща в историята на спасе­нието и събира Божия народ. На втората среща на Смесената комисия в Минск по темата „Тринитарното учение“ се постави акцент върху съв­местното търсене на онова, което изразява апостолската приемственост. Темите, по които бе постигнато сближаване в комисията, бяха изрично включени в съвместен документ. Въпреки съществуващите трудности сближаването в еклезиологичната тематика хвърли светлина и върху въ­проса кой е носителят на апостолската приемственост според критериите в учението на църковните Отци.

Реформатската еклезиология, открита за есхатологичната перспек­тива, не изключва, че тя може да се основава върху еклезиологичното учение на светите Отци, разкриващо онтологията на Църквата като „тяло Христово“ в съответствие с учението на св. апостол Павел. Изградени върху библейската есхатология на „Тялото Христово“ и на „Божия на­род“, всички съществени различия на двете традиции могат да се уравно­весят и да се срещнат един ден пред общия Потир. Учението на църков­ните Отци е сигурният водител по общия път на богословския диалог.

7. Диалогът с лутераните

При водените от Световния лутерански съюз (СЛС) двустранни и многостранни диалози е желателно да се изяснят от лутеранска гледна точка следните въпроси и становища:

А.Как в диалозите се съотнасят академичното богословие и вярата на Църквата, за да може в съставените от смесените комисии съвместни текстове да бъдат „съблюдавани по еднакъв начин академичният и цър­ковният елемент“ (Трето предсъборно всеправославно съвещание), т. е. как може академичното богословие да се включи във вярата на Църквата и оттук приетите текстове да имат обвързващ характер?

Диалогът не е рационален или академичен диалог, основаващ се на позиции, текстове и аргументи, а жив диалог на вярата. Ако взема­ме участие в живота на Църквата като жив, богочовешки организъм, ще можем да установяваме тъждеството на вярата въпреки всички различия в богословската езикова съкровищница. Този опит бе постиган много­кратно в икуменичния диалог. Потвърди се, че думите нямат никакво предимство пред църковния живот, а обратно, църковният живот има предимство пред думите, които го изразяват. Само така от сухите букви избликват дух и живот.

Определено всички представители на църквите имат съзнанието за вероизповедното си тъждество, с което биха могли да обогатят диалога. Те имат свободата напълно и изцяло да изповядват вярата си, но също и задължението да се вслушват в своите партньори в диалога. Според досега следвания метод бяха изработени съвместни гледни точки, които въпреки всички различия свързват църквите по същество. Така в диалога могат да бъдат превъзмогнати богословските различия и да бъдат наме­рени съгласувани позиции, което би спестило време при концентриране­то върху другите проблеми, разделящи църквите.

Б. Има също така и въпроси, постоянно съпътстващи партньорите в диалога:

– Как са обвързани документите с богословски консенсус със съот­ветните църкви? Как могат те да бъдат вградени в живота на църквите, без да накърнят вътрешната им симетрия?

– Какво е отношението между документите с богословски консенсус, приети в двустранните диалози, и разговорите по тези теми при другите диалози? Съществува ли връзка между двустранните и многостранните диалози и ако да, каква и предпоставят ли те възстановяването на пъл­ното общение? Въобще могат ли те да бъдат дефинирани? Поставен ли бе също така въпросът за границите и многообразието при изразяване на вярата?

Ако в хода на диалозите намерим отговорите на тези въпроси, бихме могли с повече лекота и по-отговорно да заявим доколко и в каква степен различията ни са само разрешени варианти на отделните традиции или са различия, отнасящи се до същността на вярата в процеса на приемстве­ността.

В.Естествено цел на диалозите от гледна точка на Православната църква е постигането на съвършена църковна общност. Как разбират обаче православните възстановяването на единството на Църквата като цел на съвместните ни усилия днес? Коя е тайнствената и еклезиална основа, върху която се основават православните в стремежа си към един­ство с другите църкви, изповядващи заедно вярата си в Иисус Христос, Господ и Спасител на света?Това са най-щекотливите и най-трудните въпроси в съвременната ситуация, принуждаващи ни да преосмислим и отново да преоткрием собственото си разбиране.

Определен отговор – въпреки че все още не е задоволителен – ние дадохме по време на предсъборните начинания. Православната църква, освободена от сотириологична изключителност, изглежда вече е готова да признае в пълния смисъл на думата „Църква“ – извън собствените си вероизповедни граници, с които тя отъждествява Una Sancta – църквите там, където е налице единството в точния смисъл на pistis (на вярата), т. е. където са вероизповедните символи на Вселенските събори, и там, където същевременно може да се установи основният каноничен поря­дък на Църквата, на по-нататъшното съществуване на древноцърковната апостолска структура, следователно на апостолското приемство. С това се поставят границите на богословските документи с консенсус, необхо­дим за евхаристийното общение.

Целта на диалозите от лутеранска гледна точка се свързва с поняти­ето „помирена различност“.

Какво обаче означава помирената различност като предпоставка за „интеркомунион“? Кои са нейните легитимни граници? И кога може в един двустранен или многостранен диалог да се твърди, че тази поми­рена различност вече е постигнатa? И какъв консенсус би могъл да бъде постигнат чрез диалозите? Кой консенсус е достатъчен за единството? Отнася ли се помирената различност към разновидностите, разбирани като различни легитимни традиции и форми на изява на вярата, т. е. към разновидностите, обогатяващи общността на вярата, или помирената различност се отнася към онези разновидности, схващани като разделе­ния в едната традиция на вярата? Как се отнасят помежду си пълното църковно общение и помирената различност в контекста на лутеранско-православния диалог?

Колко църковен е Световният лутерански съюз като партньор за разговор при двустранните диалози? Колко далеч се разпростира отъж­дествяването на църквите членки със СЛС и колко обвързващи могат въобще да бъдат тогава решенията или съвместните форми на израз на вярата за 104-те църкви на СЛС? Как те разбират себе си еклезиологично в общността на СЛС?Нашата съвместна комисия изработи в Обща декларация за Свещено­то Писание и Свещеното Предание следния църковно-богословски кри­терий: „Свещеното Предание като по-нататъшно въздействие на Светия Дух в Църквата намира израз в цялостния живот на Църквата. Решенията на Вселенските събори и на Поместните събори на църквите, ученията на светите Отци, литургичните текстове и обреди са особено важен и об­вързващ отпечатък на това многообразно въздействие на Светия Дух.“

Какво отношение има тази задоволителна формулировка към еклези­ологичното самосъзнание на СЛС, респективно към „базисното учение“, което изглежда е предпоставка за приемането на една църква в СЛС?

„СЛС признава Свещеното Писание на Стария и Новия Завет за единствения извор и непогрешимата норма на всяко учение и на всяко действие на Църквата. Той вижда в трите вселенски Символи на вяра­та и в изповеданията на Лутеранската църква, особено в непромененото Аугсбургско изповедание и в Малкия катехизис на Мартин Лутер, точно изложение но Божието слово.“

Как се съгласуват помежду си, от една страна, Свещеното Писание и вселенските Символи на вярата и, от друга, вселенските Символи на вярата и вече споменатите изповедания на Лутеранската църква? В какво намира израз обвързващото учение на Църквата?

Установи се, че там, „където православни богослови говорят за Све­щено Писание и Свещено Предание[…], лутераните (разбират) Свеще­ното Писание и изповеданията. Поради това е важно да се уточни какво е значението на различните понятия“. Важно и необходимо е да се изясни, респективно да се преосмисли, отношението между Свещено Писание и Свещено Предание, Свещено Писание и изповедания.Бих желал да разглеждам като надеждна перспектива съвместната Декларация на международната смесена православно-лутеранска ко­мисия (Сандбйерг, Дания, 1993) „Вселенските събори и авторитетът на Църквата и в Църквата“. В този документ изрично се подчертава, че „учението на Вселенските събори на древната Църква са нормативни и днес за вярата и живота на нашите църкви“.

Набелязаните въпроси са знак, че чрез диалога ние по-забележимо желаем да подчертаем преоткриването на дълбокото общение, обвързва­що ни в процеса на взаимна рецепция на местно и универсално равнище. И то при съблюдаване на методите, разкриващи трудностите във вече дадените възможности и преди всичко търсещи възможности в трудно­стите и изход от задънените улици, за да бъде ускорен и постигнат кон­сенсус в интерес на единството.

_________________________

*Текстовете на митрополит Дамаскинос Папандреу са избрани от книгата: † Меtropolit Damaskinos Papandreou, Dialog als Leitmotiv, Athen, 2000.  Публикувано в Библия, култура, диалог. Православие-диалог-европейско единство, София, 2011, с. 106-121. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[4]. Mitteilungen des Ökumenischen Patriarchats zum 25. und 40. Jahrestag des OERK.

[5].Срв. Desiderata von Sofia: Beschluss der III.Vorkonziliaren Panorthodoxen Konferenz 1986.

[6]. Срв. US 42 (1987), 21.

[7]. Срв. NZZ, 30.11.1998.

[8].Срв. на френски в: Irénikon 66 (1993) 347-356; на гръцки в: Episkepsis 24 (30.9.1993) Nr. 496, 26-32; на немски в:US 48 (1993), 256-263, и в:Orthodoxes Forum 8 (1994), 98-104.

[9]. Vischer, L. Überlegungen nach dem Vatikanischen Konzil. Zürich, 1966, S. 36. ­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­

[10]. Пак там.

[11]. Episkepsis 19 (1.4.1988) Nr. 396.

Следва…

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Православието в диалог и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s