ЦЪРКВАТА – СВЕЩЕНО МЯСТО ЗА ОБЩЕНИЕ НА ЧОВЕКА С БОГА И СВЕТА – продължение 2*

† Митрополит Дамаскинос Папандреу

РОЛЯТА НА ПРАВОСЛАВИЕТО В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ

ПРОБЛЕМИ И ПЕРСПЕКТИВИ

Православната църква е общност от Автокефални и Поместни църк­ви, които са свързани помежду си чрез общата вероизповед, светооте­ческата традиция на първите столетия, общото съборно съзнание по отношение на административната организация и каноничната функция на църковното тяло, чрез общия духовен опит на богослужението и чрез аскетичната духовност във всичките ѝ форми на църковния живот. По броя на вярващите Православната църква е втората по големина христи­янска църква след Римокатолическата църква. Географски тя е разполо­жена главно в Източна Европа и в Близкия изток. Освен това има твърде значителна православна диаспора в Западна Европа, Северна Америка и Австралия. Организационно тя се състои от патриаршии (Цариградска, Александрийска, Антиохийска, Йерусалимска, Руска, Сръбска, Румънска, Българска и Грузинска), автокефални църкви (Кипърска, Еладска, Полска и Албанска) и автономни църкви (Чешка, Словашка, Финландска и Ес­тонска).Днес Православие има там, където, навлизайки в най-новата епоха от своята история, то успя да се запази въпреки тежкото за него бреме на острите духовни и идеологически конфронтации. Когато се оценяват трагичните промени, станали в Източна Европа, фактът, че Православи­ето можа да оцелее, особено в страните с тоталитарни режими – т.нар. реален социализъм, – може да бъде оценен като един от най-значителни­те. Определено Православие има там, където и преди е съществувало, но все още неговият народ не се е събрал напълно около трапезата Госпо­дня и по неговото църковно тяло все още има кървящи рани, причинени от тежки удари. Състоянието на неговата църковна иерархия и малкият брой свещеници, десетилетия наред ограничавани в тесния кръг на чисто култовата свобода, където беше контролирано всяко движение, обясняват мудността, както и неспособността да се реорганизира из основи цялата душепастирска дейност на Църквата и да се обновят духовните връзки с широката обществена цялост.

Православната църква се основава преди всичко на стълбовете на традицията и на Вселенските събори. Тя има съзнанието, че трябва да изразява приемството на апостолската традиция в живота на Църквата (развита от Вселенските събори) с приноса на великите гръцки и латин­ски църковни отци от първите осем столетия.

Същностно Православната църква се основава върху стълбовете на традицията, естествено в смисъл, че тази традиция е съществен елемент не само от нейната характерност, но и от нейната съборност, доколкото се отнася до диахроничната приемственост на истинската общност на чове­ците в Христа. Все пак светоотеческата традиция като категорична изява в историческия живот на Църквата е и си остава обновяващата сила в непрекъсваемото историческо битие на Църквата. Защото тази традиция е израз не само на непрекъснатия процес на духовното пратеничество на Църквата за възприемане от света, но и на обстоятелството, че свиде­телството на Евангелието се движи непрекъсваемо между традицията и обновата. Светоотеческата традиция, която интегрира античната филосо­фия и римското право в християнството, е също и указание, че Църквата може да разгръща дейността си във всяка епоха и на всяко място.

Строго придържайки се към светоотеческата традиция на първото хилядолетие, Православието запази синтеза на елинското класическо ду­ховно наследство и християнството. Това е винаги отворен път, който и до днес помага чрез обновяващата сила на Църквата културата да се въз­приема по правилен начин.

Известният руски богослов протоиерей Георги Флоровски през 1936 г. след дългогодишно изучаване на творенията на св. Отци стигна до заключе­нието, че:

[В Църквата] всички традиционни модели и форми от начало до края са елинистични[1] или елински… Всъщност този елинизъм е донякъде кано­низиран, защото става въпрос за един християнски елинизъм… В опреде­лен смисъл тази Църква е елинистична, т. е. тя е формирование с елинисти­чен произход, или, с други думи, елинизмът е категория на християнското битие… Множество недостатъци в днешното развитие на Православните църкви биха могли да бъдат обяснени на първо място със загубата на този елинистичен дух. Творческият постулат за близкото бъдеще би бил факти­чески следният: нека да бъдем повече елини, за да можем да бъдем истин­ски католици и истински православни.От това следва, че Православието не живее изолирано в самодос­татъчна самозатвореност, където междуправославните отношения се утвърждават едностранно или едноизмерно, а се стреми да насърчава идеята за конструктивен диалог в отношенията с католицизма, протес­тантизма и с Древните източни (ориенталски) църкви, за да се възста­нови единството на християнството. Православието вече няма никакви исторически основания да остава в изолирана конфесионална затворе­ност, ако в рамките на своите билатерални и мултилатерални богослов­ски диалози с останалото християнство постоянно възвестява необходи­мостта на своето свидетелство за християнско единство. Значителният богословски напредък в официалните диалози на Православието с ри­мокатолиците, англиканите, лутераните и реформатите, както и бого­словският консенсус във вече приключилия диалог със старокатолиците потвърждават динамиката на постоянно обновяващата се светоотеческа традиция с оглед богословското сближаване между източното и западно­то християнство. В този смисъл като решителна крачка към възстановя­ване на църковната общност може да се оцени и неотдавна постигнатият пълен богословски консенсус в официалния диалог на Православната църква с Древните източни църкви (Коптска, Етиопска, Сирийско-яко­витска и Арменска). По този начин за Православието се откриват нови хоризонти в Африка и Азия и се разширяват перспективите за неговото излъчване в световен мащаб.

Впечатляващото развитие на междуправославните отношения под егидата на Вселенския патриарх получи институционален характер чрез свикването на четири Всеправославни съвещания, на Междуправослав­ната подготвителна комисия и на Предсъборните всеправославни кон­ференции за подготовка на Свят и Велик събор на Православната църква, както и чрез координирането на отношенията ѝ с останалия християнски свят посредством двустранните богословски диалози и участието в меж­дуцърковните организации (Световен съвет на църквите, Конференция на европейските църкви).Това схематично представяне на вътрешната идентичност на Правос­лавието и на неговите отношения с останалото християнство е полезно, първо, защото предлага актуална илюстрация на неговите многостранни дейности, и, второ, защото Православието не можа да разгърне подобни дейности преди Втората световна война поради политическия натиск, упражняван от държавното господство и атеистичната идеология най-вече върху православните народи. Фактически бе ограбено истинското канонично съдържание на институцията на църковната автокефалия, произтичащо при православната еклезиология от каноничната функция на общността на Поместните църкви, за да служи на държавната алтернатива за едностранчива национална самозатвореност и да се изключи всякакво външно чуждестранно църковно влияние върху държавата.

Злоупотребата с тълкуването на каноничната автокефалност като ин­ституция обаче увлече Православните поместни църкви в практикувано­то от държавната власт отклоняване от правилната посока и подхрани необуздан национализъм и религиозен фанатизъм от всякакъв род. Тези отклонения бяха осъдени не само от Поместния събор в Константипол през 1872 г., но и в Патмос от главите на Православните църкви. В пос­ланието си от 26 септември 1995 г. те порицаха „всеки националистичен фанатизъм, който може да доведе до разделение и омраза между чо­веците, до фалшифициране или унищожаване на културните и религи­озните характерности на другите народи в света и до накърняване на свещеното право за свобода и достойнство на човешката личност и на малцинствата навсякъде по света.

Taка чрез секуларното държавно господство през XIX в., както и по всевъзможен начин през XX в., особено от тоталитарните режими на т. нар. реален социализъм, бяха възпрепятствани вътрешните канонични отношения на Православните църкви. И все пак Православието съхрани през тези тежки времена не само здравото съзнание на своето вътрешно единство във вярата, но и в пълнота своята социална динамика, чиято сърцевина бе съвместният духовен опит на вярата и богослужението. Повечето народи от Източна Европа (руси, сърби, румънци, българи, грузинци, поляци, чехословаци) постигнаха едва през ноември 1990 г. ограничено правово обезпечаване на своята религиозна свобода на съ­вестта (например в бившия Съветски съюз бе ратифициран и съответ­ният закон). Междувременно продължи стремежът на Православните църкви за възстановяване на тяхната религиозна свобода и на светините, които бяха ограбени по време на произвола на атеистичните режими. Но ограниченото и протекло по различен начин възстановяване на свобо­дите в страните на т. нар. реален социализъм безспорно активира дълго потисканите енергии и доведе до резултати, които не можеха да бъдат предвидени дори и от самите инициатори на реформите. Мощният из­блик на националистични движения за автономия като следствие на иде­ологически потискания от интернационализма национализъм и вълната от многообразни насилствени форми на конфесионален и религиозен антагонизъм намериха израз в необичайни и опасни конфликти, които заплашват да прекроят не само политическата, но и конфесионалната географска карта на Европа.В този контекст стремежът на Православните църкви не е нито еле­ментарен, нито лишен от болезненост опит, тъй като се натъква на про­тиворечивите последици, които саморазбиращо се произтичат от идеоло­гическите изопачавания и социалните извращения сред православните народи. По-конкретно в случая биха могли да се упоменат фундамента­листските тенденции на ония новопоявили се „православни“, които зара­ди собствените си интереси замениха някогашното си пристрастие към комунистическата идеология с новата перспектива за защита на Правос­лавието, за което те никога не са имали дори елементарни представи. В редица случаи (Украйна, Словакия, Румъния, Полша и др.) тази вълна на конфесионален антагонизъм прие формата на провокационно акти­визиране на многообразни прозелитични групи от понякога съмнителен произход. Оказалите се в тежко положение Православни църкви, въвле­чени във водовъртежа на натрупаните проблеми, черпят от динамиката на вярата на своя народ решителна сила и с впечатляващ ритъм възста­новяват пълноценния живот на своя организъм. Въпреки това отделни Православни църкви са конфронтирани по сериозни проблеми, засягащи вътрешното им единство. Тази конфронтация води началото си от ста­ри, но също и от нови тенденции на разделение, които се разгръщат до опасни схизматични ситуации и отслабват социалната сплотеност на на­родите – в Сърбия например това е схизматичната иерархия в Скопие, в Украйна – схизматичните групи на т. нар. автокефалисти, в България – разколът в иерархията, и др.

Образът на Православието днес има както своите светли, така и сво­ите тъмни страни. И това не се отнася само за функцията на неговия организъм, а и за отношенията с останалото християнство. Всичко това влияе в по-голяма или в по-малка степен върху спецификата на неговото съвременно пратеничество в разделения свят. А той все още не се е осво­бодил от болезнения опит на съперничеството между Изтока и Запада и се опитва ефектно, а често пъти и с наивен произвол да разпредели отговорността за дългогодишната студена война и за произтичащите от нея последици. Известно е, че този преходен период не може дълго да продължава – независимо от това кой каква роля играе и кои често сменящи се изисквания представя – и че върху подобна гнила основа не може да се изграждат бъдещите отношения между народите. По този на­чин намиращите се в тежко положение православни народи на Източна Европа попаднаха неподготвени след потисничеството на тоталитарните режими под многостранния и дързък натиск на западния свят. А той не само издига претенцията да контролира по авторитарен начин и с обидно лицемерие всички сфери в живота на православните народи, но и произ­волно да определя тяхната роля в европейските и международните рам­ки. В този смисъл могат да се разбират както известните политически предложения за създаване на православна дъга, за да се неутрализира натискът на прикритото конфесионално или религиозно съперничество, така и екстремните националистични остри конфликти за възстановява­не и постигане на етническа чистота, а това са неправилни отговори на неудачни провокации.През третото хилядолетие задачите на Православието се определят от конкретната ситуация на нашето съвремие, което все още страда от раните на миналото и полага напрегнати усилия за тяхното излекуване. Устано­вената всеобща дълбока криза на духовните ценности в модерното обще­ство, отговорност за която носи и разцеплението на църковните форми на изява в християнството, не само разпростира въздействието си върху Пра­вославието, но увеличава и неговото задължение към света. Православие­то е традиционна духовна сила, която допринася по забележителен начин за развитието на националното съзнание и на културното наследство на всички народи. Поради това в трудните времена то запази непоколебимо своето духовно излъчване, а днес в православните страни си остава един­ствената конституираща духовна сила, насочена към съхраняване на на­ционалното и социалното чувство за съпринадлежност. Това именно бих желал да разгледам по-детайлно в следните седем точки.

Първо: Първата и най-важна задача на Православието е да се грижи в евангелско смирение и пророчески страх за нараненото си тяло, за да излекува неговите отворени рани, да възстанови своето вътрешно един­ство както на местно, така и на световно равнище и да направи своето собствено свидетелство по-достоверно в нашия разделен и непостоянен свят. Тази задача естествено включва и необходимостта от незабавно пре­възмогване на всички локални тенденции към разцепление, тъй като те накърняват не само единството, но и достоверността на духовната роля сред православните народи. Тези народи сами изживяха трагизма на раз­личните идеологически, социални и духовни конфликти на нашата съв­ременност. Затова тази задача предпоставя и готовността за солидарност на всички Поместни православни църкви – винаги при координацията на Вселенската патриаршия, – за да стане явна тяхната обща грижа за прео­доляване на локалните кризи. Обновлението на традиционната общност на Поместните православни църкви е не само единственият път за тях­ното по-действено коопериране предвид общите неотложни проблеми, но и за поемането от тях на определена роля в актуалното международно развитие, особено на Балканите. От особена важност е Православните църкви да се издигнат над националистическите извращения и търкания от историческото минало и да приемат необходимостта от обединяване върху стабилната и неотменна основа на православната канонична тра­диция. В действителност неразрушимото вътрешно единство на Правос­лавието действаше и действа винаги като катализатор, неутрализиращ не само илюзиите на мюсюлманите, но и изострянето на конфесионалния антагонизъм на Балканите и въобще в Източна Европа. Единството на Православието в съвременната ситуация e единственият извор на сила и на надежда за превъзмогване на сегашната криза, но и за съхраняване на автентичната идентичност на православните народи в плурализма на об­щия европейски дом. Всяко разделение или отслабване на единството на Православието задълбочава всички кризисни явления – нещо, което има непредвидими последици за бъдещето на Православието.Второ: В момента Православието изживява критична фаза на пре­ход към адаптиране към бурното и непредвидимо политическо и соци­ално развитие не само в Източна, но и в Западна Европа, защото това развитие разкрива нови перспективи за отношенията на Православните автокефални църкви със съответната държавна власт и със собствения им народ. Разрешаването на общите проблеми, които имат всички Пра­вославни църкви специално в Източна Европа, трябва да води към осъзнаване на новата реалност, като се подхожда действено и се предлага коопериране на Православните поместни църкви във всички области на църковната дейност, за да бъдат спестени през този критичен период сили и излишни начинания. Сътрудничеството на Православните църк­ви, особено в източноевропейското пространство, ще заработи само то­гава, когато се осъществява без притворство, искрено и единодушно, и то не само за да се направи съвместната духовна борба по-действена, но и за да се освободи националната памет на православните народи от бремето на историческите противоречия – били те справедливи, или не. Необходимостта от съвместна координация в духовната борба на Православните църкви се потвърждава и от тяхната вече утвърдена в следвоенното време задача: да интерпретират поновому каноническата същност на църковната автокефалия – не само като институционално осигуряваща изолираната самозатвореност на православните народи, но и непосредствено укрепваща общността на Поместните православни църкви. Обичайната интерпретация на автокефалията като изолираща се самодостатъчност на всяка Поместна църква трябва да бъде харак­теризирана като форма на погрешно еклезиологическо развитие, която фалшифицира традиционната канонична основа на отношенията на По­местните църкви и отслабва единството на Православието в критични и трудни времена.

Трето: При изпълнението на своите задачи Православните църкви в Източна Европа са конфронтирани със сериозни икономически про­блеми, тъй като не само са въвлечени в тежката икономическа криза на своите народи, но трябва и да организират поновому силите си, за да посрещнат належащите душепастирски нужди. Става дума за ново орга­низиране на богословското образование, ускорено обучение и прилично възнаграждение на енорийското духовенство, възстановяване за светски цели на стари, десакрализирани църкви, изграждане на нови храмове, създаване на програма за издаване на необходимите литургически и бо­гословски трудове, изграждане на социални служби и др. Тези нужди стават още по-наложителни, като се има предвид нелигитимната прозе­литична пропаганда на различни, често със съмнителен произход групи, които използват разбираемото объркване на народите, намиращи се меж­ду атеистичната пропаганда и традиционната си вяра. В действителност това е решаващата причина Поместните православни църкви да изразят единодушно братската си солидарност и подкрепата си към страдащите църкви, за да не понесе Православието поради ситуационно обусловено объркване непоправими, смъртноносни вреди. Братската помощ между Поместните православни църкви (за да се посрещнат по-действено съ­временните проблеми на Православието) е служение, което се вменява в дълг и което укрепва традиционните институции на православните наро­ди в общността на вярата и любовта. Същевременно в съвременния свят то действа и като динамично свидетелство за съвместно духовно прате­ничество на всички християнски църкви, които изразяват общата основа на християнската вяра и могат да повлияят върху новото развитие на ев­ропейската цивилизация. Постоянното укрепване на междуправославни­те отношения с ангажимента и под грижите на Вселенската патриаршия несъмнено също е един от най-важните фактори и за коректното изпълне­ние на актуалната задача на Православието, и за достоверното разгръща­не на нейните перспективи през третото хилядолетие. Духовният вакуум, който възникна в социалистическите общества след провала на тотали­тарните режими, трябва да бъде запълнен, което изисква своевременна адаптация на духовната работа на Църквата към предизвикателствата на новата реалност. Кризисният характер на времето изключва всякакво ед­ностранно или лековато самохвалство на Поместните православни църк­ви по отношение на победата на вярата за сметка на силите на неверието. Напротив, той изисква активизирането на всичките ѝ духовни сили, за да бъде въвлечен изстрадалият от самохвалната есхатология на идеологията човек (с всички аспекти на неговата личност) в творческата динамика на християнската вяра.Четвърто: Православните църкви трябва да докажат, че в хармоничната функция на църковното тяло има място онова духовно търсене, което иначе привлича модерния човек към измамните визии на идеологи­ята за равенство и социална справедливост. Всички амбициозни визии за ролята на Православието през третото хилядолетие предполагат вътреш­ното сцепление и духовното излъчване на един проспериращ църковен организъм – както като вътрешна функция, така и в отношенията му към останалото християнство. От това първично излъчване на църковното тяло произтичат положителни последствия както за националния живот на православните народи, така и за техните международни отношения. Поместните православни църкви трябва да концентрират усилията си за ново устройване на своя църковен организъм, без да се оставят да бъ­дат въвлечени във водовъртежа на националистическите конфронтации. Здравата църковна общност може да неутрализира нестабилността на едно болно национално съзнание на православните народи. Следовател­но за Православието реорганизацията на Поместните църкви е въпрос от първостепенна важност; тя гарантира коректното и разумно третиране на всички останали проблеми на православните народи. От разпадането на тяхното единодушие се възползват различни враждебни сили, за да нане­сат удар по тяхното единство не само в световен мащаб, но и в конкретни ситуации по места. Съвместният път на Православните църкви към Свят и Велик Събор обещава надежна и достоверна обнова за единството и свидетелството на Православието в днешния свят.

Пето: Именно в този дух в свой документ Третото предсъборно все­православно съвещание (Шамбези, 1986) характеризира съвместната за­дача на Православието да защитава мира, социалната справедливост и човешките права в съвременния свят: „Православието може и трябва да съдейства положително за възстановяването на органичната връзка на съ­временния международен диалог с възвишените християнски идеали за мира, свободата, братството, любовта и социалната справедливост между народите. Православието трябва да благовести християнската вяра в кон­текста на човека и на света. Това е поръчение, което то следва неуморно през своята многовековна история и така резултатно отстоява обновата на духовната и културната идентичност на човечеството. Представата за универсалната значимост на тези идеали, съставяща базата на съвремен­ните дискусии, би била немислима без християнското учение за онтоло­гичното единство на човешкия род. В този смисъл Православната църк­ва постоянно се застъпва за осъществяването на християнските идеали за мир, свобода, единство, братство, социална справедливост и любов сред човеците и народите. Съобразно тази вяра Православната църква отхвърля расовата дискриминация във всички нейни форми, тъй като тяхна неизменна предпоставка е неадекватната оценка за човешките раси и за нееднаквите права на човека. От това произтича според Православна­та църква необходимостта да бъде премахната всяка расова дискрими­нация, за да се предостави възможност на всички обитатели на нашата земя всестранно да разгърнат своята личност. Тази необходимост обаче не се ограничава само до премахването на дискриминацията въз основа на цвета на кожата (дискриминация, която се среща само в определени региони на нашата планета), тя намира израз и в борбата срещу всяка дискриминация, водеща до накърняване на правата на всяко едно мал­цинство… Свободата на човека е неотделимо свързана със свободата на общността, към която той принадлежи. Всяка общност трябва да може да се разгръща и развива съобразно своите особености. Всъщност подобен плурализъм би трябвало да определя живота на всички държави. Оттук единството на една нация, на една страна, на една държава би трябвало да включва правото на различия в човешката общност… Православието признава, че всеки човек – независимо от цвят, религия, раса, национал­ност и език – носи в себе си образа Божи и е наш брат или наша сестра и равноправен член на човешкото семейство.“Шесто: Православието притежава предпоставките да предложи на Европа и на света нещо твърде съществено. В многовековната прием­ственост на своята църковна традиция то запази непроменени – чрез ба­лансирана връзка между тях – двата главни извора на новото възприемане на общото духовно наследство на Европа: универсалните перспективи на християнството и универсалното излъчване на класическия гръцки дух. Сривът на автономното философско търсене и на атеистичните идеоло­гически експерименти в най-ново време показа не само духовната без­изходица на модерния човек, но също и необходимостта той да се върне към размисъла за изпитаните и живи корени на европейската култура.

След Втората световна война Т. С. Елиът подчерта, че европейската култура зависи по същество от своите християнски и гръко-римски коре­ни, които също образуват неизменната основа на духовното единство на западния свят:

Отделният европеец би могъл да счита християнството за погрешно и все пак всичко, което той казва, прави и създава, произтича от неговото културно наследство и предпоставя осмислящото значeние на тази култура. Само една християнска култура би могла да създаде един Волтер или един Ницше. Аз вярвам, че европейската култура не би могла да надживее пълно­то угасване на християнската религиозност… Единството на западния свят се основава на това наследство – върху християнството и върху античните цивилизации на Гърция, Рим и Израил…

 Седмо: Предвид общите проблеми на света (съвместното) послание на едно обединено Православие е динамичното и достоверно слово – не само вътре в границите на държавите, но и на международно равнище. Православието предлага свой собствен проект за преодоляване на сегаш­ното духовно объркване, защото свързва съвременната цивилизация с нейните корени, без да елиминира или фалшифицира фундаменталните ѝ и конституиращи елементи. То непрекъснато потвърждава достовер­ността на този проект чрез всеправославните методи за подобряване на координацията за взаимно свидетелство, което полага в диалога не само с останалото християнство, но и с монотеистичните религии (юдаизъм и ислям), защото по този начин се поощрява по-широкото сътрудничество и се обсъждат съвместно актуалните проблеми на човека и на света. По­ради това Православието трябва да обнови своето слово, за да направи още по-достоверно своето послание в един свят, който би пожелал да се свърже отново с корените на духовната си идентичност, но който неви­наги е готов да се откаже от постиженията на модерната цивилизация. Неизчерпаемата способност за възприемане, станала присъща на право­славната традиция в нейния непрекъснат духовен опит, може да асимили­ра тенденциите към дихотомия и разделение в диахроничната приемстве­ност на духовното наследство на християнските народи.Православната църква е според общото признание важен фактор при формирането на духовната идентичност на европейската цивилизация. Църковните отци на първите християнски векове, пишещи на гръцки, полагат основата за хармоничен и творчески синтез на принципите на европейската духовност, като Православната църква неотменно се при­държа към духа на тази светоотеческа традиция. Православието съхрани непосредствените връзки с първоначалното съдържание на основните елементи на европейския дух, които в най-ново време намериха израз в светоотеческата традиция и в духовното наследство на християнските народи. Този дух – дори когато е загубил излъчването си под натиска на атеистичните режими – се запазва и днес ненакърнен. Натрупаният ценен опит от новите реалности обаче показа необходимостта от задълбочаване на православната традиция, за да съответства тя непосредствено на въз­никналите нови отношения. Най-новите позитивни развития не могат да бъдат отделени от непоколебимото решение на християнските църкви да се приобщават към идеята за сътрудничество помежду си и да ускоряват в конкретни институционни форми своя съвместен път към възстановя­ване на единството на християнския свят. По този начин посланието на християнската вяра в света ще бъде възприемано по-положително и по-резултатно, понеже колкото повече се осъзнава тази идея, толкова по-го­лямо значение ще има тя при преодоляването на многостранната духовна и социална безизходица в идеологическите системи на нашата епоха. В действителност сегашният международен диалог има извънредно огра­ничено непосредствено въздействие върху противоречащите си или про­тивоположни икономико-политически и идеологическо-социални систе­ми. Свидетелството на Православието за трудните проблеми днес вече не е безинтересно и не може да бъде такова, въпреки че мнозинството от Поместните църкви изживяват тази традиция в контекста на екстремни изразни форми на новия дух и на предизвикателния контрол на държав­ната власт.

Идеята за цялостно осъществяване на визията за Европа в по-тясна и в по-широка перспектива в никакъв случай не може да стане факт или да надживее времето си, ако тази визия не бъде свързана отново с корените на елинско-християнската и римската традиция. Това са корени, които спояват и съхраняват по съкровен начин балансираната функция и хар­моничното единство на всички елементи от общото духовно наследство на европейските народи. Възстановяването на тази проекция в пълния й смисъл може да бъде постигнато, ако се извърши с помощта на Пра­вославието и така се достигне до най-дълбокото разбиране на изворите на християнската религия. Според кардинал Йозеф Ратцингер този ду­ховен процес е: „синтез, осъществен в Иисуса Христа, между вярата на Израил и елинския дух. Това е синтезът, който е фундаментът на Европа.“ В този смисъл според кардинал Йозеф Ратцингер „Европа не би могла да бъде повече Европа, ако забрави елинското си наследство. Православието може на дело и творчески да определи специалното си отношение към корените на духовното наследство на Европа и така чрез принципа на приемствеността да възприеме новите постижения на евро­пейския дух като например постулатите за човешките права, за социал­ната справедливост и за демокрацията. Тъй като те не могат и не трябва да бъдат пренебрегнати, то трябва да ги интерпретира същностно и да ги асимилира функционално. Тези нови постижения са органичен и неизме­нен елемент от приемственото създаване на европейската цивилизация, което е станало възможно благодарение на възприемателния потенциал на елинско-християнската традиция. А това води до разширяване на со­циалната роля на Православието в съвременния свят.Така мисията на Православието в критичния преходен период на третото хилядолетие, в една нова епоха, е насочена непосредствено към належащите проблеми на човека и на света. Служението на Правосла­вието по отношение на съвременния човек, разбира се, не се изчерпва с теоретично или едностранно възстановяване на връзките между човека и духовното съдържание на светоотеческата традиция с цел да се намери отговор на възникналите проблеми. Православието, което изпита върху себе си цялата трагедия на противоречията на модерната цивилизация, трябва да се освободи както от наслоените болезнени опити, така и от крайните националистически тенденции, за да направи очевидна обно­вителната сила, която светоотеческата традиция разкрива, когато се въз­приема от хората на нашето време и се поставя във връзка със съответна­та култура, без да бъде ограбвана съответната културна идентичност. В перспективата на светоотеческата традиция елинизмът е може би един­ственият сигурен и (възприет в световен мащаб) надежден мост, който е в състояние да осигури творческата приемственост на духовното наслед­ство на Европа и въобще на християнския свят.

Направените разсъждения могат да спомогнат да се оцени опитът от двехилядигодишния християнски живот, за да бъдат осмислени в пълно­та перспективите на третото хилядолетие.

Без съмнение чрез приноса на великите гръцки и латински църковни отци първото хилядолетие на християнството предостави една солидна основа за отношението между Бога, човека и света.

Второто хилядолетие се отдалечи от тази основа. В неговата първа половина то я отнесе едностранчиво към Бога чрез приноса на схоласти­ческото богословие, а през последната половина на хилядолетието чрез приноса на Просвещението я свърза с провъзгласилия се за самостояте­лен и освободен от Бога човек.

Третото хилядолетие има за задача да освободи човека от робското благоговеене пред собствената си автономия, за да му разкрие нови хо­ризонти в отношението му към Бога и света. Фактически в центъра на съвременната мисия на Православието се намира човекът, който има за­дължението да обнови отношението си към светоотеческата традиция, за да приведе човека отново при Христа. Само така е възможно да се лекува отчуждението на човека от Бога, определящо и отношението на човека към света. Последиците на това отпадане се изживяват от съвременния човек като болезнен опит.

РЕЛИГИОЗНА ТОЛЕРАНТНОСТ И ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ

В буквалния смисъл на думата фундаментализъм е неутрално поня­тие. Специфичното си съдържание то придобива или поради честата си употреба като определения-епитети, или като понятие от историческата феноменология, или в резултат на смисловото си обременяване при раз­лични обстоятелства. Латинскaта дума fundamentum буквално означава „основа“, върху която се изгражда или крепи цялото здание, т. е. като неизменен фундамент за цялостното му и постоянно равновесие. С оглед на функцията си тази дума се употребява като образно или типологич­но понятие, за да се изразят обобщено основополагащите принципи или идеи, върху които се основават дадена религия, политическа или социал­на система, определена теория или идеология, а също и научно твърде­ние или хипотеза.Преди всичко фундаментализмът получава специфичното си съдър­жание, когато се употребява във формите на епитети-определения към дадена основна същност, влияещи върху обективната оценка на съста­вящите я елементи. Трябва обаче да се прави разлика между смисловото обременяване от понятиен характер при словосъчетанието национален фундаментализъм например и смисловото обременяване при словосъче­танията религиозен или идеологически фундаментализъм. Все пак яд­рото на специфичното му съдържание като понятие е значението му на конституиращ основната идея елемент в определено национално съзна­ние, религиозно учение, идеологическа система. Този факт потвърждава становището, че по принцип в историята на религиите, на идеите и на културите теоретично е възможна не само негативна, но и позитивна оценка на фундаментализма.

Разбираемо е неизменното придържане на индивида или на социал­ното цяло към сигурните граници на основни принципи или убеждения, определящи специфичното съдържание на учението на определена ре­лигия или идеологическа система. Това придържане не може да се ха­рактеризира a priori като фундаментализъм в лошия смисъл на думата, тъй като верността към тези основни принципи определя и по-дълбокия смисъл на свободното вграждане на индивида или на социалното цяло в конкретната религия или идеология. С основателни аргументи би могло да се твърди, че подобна неизменна подкрепа свидетелства за опреде­лена актуалност или необходимост във времето на конкретната визия. Неотклонното отстояване на принципите на конкретна религия или на конкретна идеологическа система би могло да се тълкува положително и като важна функция на религиозната вяра или на идеологическата визия, посредством които нараства достоверността на конструктивния диалог в историята на идеите и културите.

Специално в областта на религията последователното действие на вътрешния ѝ фундаментализъм би могло да се разглежда като функция на специфичната традиция на религиите в духовния живот на техните вярващи. В много случаи и по различни причини обаче това необходимо духовно отношение се превръща в самоизолация и самозатвореност или в насочена към другите агресивност. Така възниква съществуващата нео­спорима връзка между слепия традиционализъм и патологичния фунда­ментализъм. Общият знаменател на двата феномена е чувството, че ав­тентичната неприкосновеност и ортодоксалност на религиозната вяра, на идеологическата система или на националното съзнание са застрашени от чужди фактори. Фактически това чувство в индивидуалното и общест­веното съзнание поражда удивителна самоизалоция и самозатвореност, свързани с елементи на безплоден традиционализъм, които лесно могат да се превърнат в неконтролируем религиозен фанатизъм, както и в агре­сивна и насилствена нетолерантност.

Благодарение на многообразни външни фактори тази защитна само­изолация и самозатвореност на слепия традиционализъм може да доведе до избухване на религиозна нетолерантност в много по-опасна форма от обичайните форми на познатата историческа феноменология на фунда­ментализма. В този случай защитниците на фундаментализма не се задо­воляват да защищават само религиозните си или идеологически принци­пи, а се стремят и да отстранят или да унищожат предполагаемия извор на заплаха. Двойната функция на слепия традиционализъм поражда по­стоянно безкритично и ирационално духовно объркване, подхранващо религиозния фанатизъм с непредвидими последици. Разбира се, такова противопоставяне активира неконтролируеми сили, водещи до поредица от конфликти между народите. За народите фундаментализмът е епиде­мична, разпространяваща се безконтролно болест, при която не е ясно кой е заплашващият и кой е заплашваният. Фактът, че привържениците на една религия или идеологическа система се увличат от предполагаеми или действителни предизвикателства, е свързан с възприемането на екс­тремни форми или изяви на фундаментализма. Това предизвиква вериж­на реакция в по-широк аспект, защото отъждествяваните със заплахата народи стават прицел на религиозна и идеологическа нетолерантност от страна на ония, които се възприемат като застрашени.В действителност в религията съществува вътрешна тенденция да изявява не само вътрешната си традиционна самодостатъчност (autarkia), но и външно да утвърждава превъзходството на собствената си вяра спрямо вярата на другите религии. Тази тенденция се изразява като урав­новесено свидетелство на вярата в мисионерската дейност или като на­силствен силов диктат, чрез който се демонстрира превъзхождащата или изключителната позиция на една религия с нейното спасително посла­ние на вярата. В историята може да се открие голямо разнообразие от подобни явления, породили тежки и болезнени последици при мирното съсъществуване на народите и религиите. Обикновено тази вътрешна тенденция в религиите подхранва скрит или явен религиозен антагони­зъм, който може да се използва от различни политически, национални или идеологически фактори в националистични, идеологически и соци­ални проекти, чужди на духовната мисия на религиите. В този контекст всички форми на историческата феноменология на фундаментализма разкриват забележително родство на духа и на израза, тъй като при тях е налице съгласуваност или насочване към общи цели, при което в раз­лична обществена среда се изявяват по аналогичен начин. На практика фундаментализмът, където и когато и да се проявява, има много общи характеристики независимо от причините, които някога са го породили и понастоящем го предизвикват.

Строгото придържане към буквалното възприемане на принципите на религиозната вяра винаги се отъждествява с традиционната ортодоксалност (правоверие) на вярата, докато всеки опит за друго легитимно тълкуване на тези принципи се отхвърля като опасна ерес. Така фунда­менталистите издигат претенцията, че имат правото за изключително притежание не само на истината, но и на автентичната й интерпретация, което да изключва всеки опит за конструктивен диалог с другомислещи­те. Онова, което се намира извън рамката на собственото им тълкувание, те обявяват за заблуда или ерес, а съответните му привърженици биват отхвърляни от религиозната общност като опасни еретици или заблуди­ли се във вярата. Те не могат или преднамерено не желаят да различа­ват религиозната истина от многообразието на историческите ѝ изразни форми, същността от формата, буквата от духа на вярата. В протипо­ложност на това те отъждествяват истината с една от многообразните й исторически форми на израз и издигат претенцията за изключителността само на една-единствена автентичност, като я свързват със собствената си конкретна интерпретация. Поради това те не допускат никакво съм­нение спрямо личната си интерпретация. Те я издигат като единствен критерий не само за самата истина, но и като основание за изключване на другомислещите от общение.Патологичните форми на фундаментализма и вторичните им исто­рически въздействия могат да се открият във всички епохи и във всички религии, във всички идеологически системи. От гледна точка на характе­ра на ученията им както религиите, така и идеологиите са затворена сис­тема от принципи и идеи, обхващаща всички области на обществения и частния живот на техните вярващи и привърженици. Твърде характерно е, че във всички тези форми на изява се повтаря една и съща типология на специфична подмяна на същността и формата, на истината и конкрет­ния й исторически израз, на духа и мъртвата буква. Доказано е, че тази подмяна служи обикновено на лични, националистични, вероизповедни и други нечисти намерения. Ще се позова на два конкретни примера, за да могат по-добре да се разберат не само нечистите намерения, но и бо­лезнените странични въздействия в национален или по-широк обхват.

1.Както е известно, въпросът за старостилството (съблюдаване на стария календар) в Гърция възниква поради неспособността да се прави разлика между формата и същността на формулираното на I Вселенски събор (325 г.) определение за общ, съгласуван от всички Поместни църк­ви календар, за да се въведе общо празнуване на празника Пасха от всич­ки християни. Изправянето на една научно доказана календарна грешка от тринайсет дни, натрупала се в течение на близо седемнайсет столетия, се възприема като погрешна стъпка спрямо същността на православната вяра и провокира не само схизматични явления в тялото на Църквата в Гърция, но и всеобща проблематика в целия православен свят. В дейст­вителност много Православни поместни църкви бяха принудени да запа­зят погрешния календар, въпреки че официално бяха признали необхо­димостта и правилността на тази корекция. Това се дължеше на стремежа да се избегне съпротивата на ония вярващи, които съзираха в изправяне­то на календара заплаха от пропагандата на Римокатолическата църква. Независимо от всичко това, което първоначално бе подмяна на форма и същност, доведе до религиозен фанатизъм с болезнени странични отра­жения върху тялото на Църквата. Всъщност една коректно извършена оценка на съотношението „форма и същност“ би трябвало да премахне всякаква резервираност при корекцията на доказаната неточност в ста­рия календар, защото тази неточност не може да бъде издигната като ос­новен критерий за истинската вяра. Безкритичният формализъм винаги е отнемал от вярата социалната й динамика и е подхранвал религиозния фанатизъм с всичките му трагични последици, отнасящи се не само до достоверното свидетелство на вярата, но и до социалната сплотеност на народите.2. Друга също така характерна форма на подмяна би могла да се уста­нови в трагичния опит на православните народи преди и след рухването на тоталитарните социалистически режими в Източна Европа и особено в бившия Съветски съюз. Много области в съзнанието на тези народи, замъглени от атеистичната пропаганда, бяха непосредствено прояснени в духа на свободата на съвестта. Това направи възможно да се видят с цялата им изстрадана история много изтласквани на заден план аспекти от националната им и религиозна памет. Бившите защитници на теоре­тичния атеизъм и привърженици на марксизма-ленинизма в качеството си на „новообращенци“ се съюзиха с Православието и въпреки че още не го познаваха, започнаха да го защищават от всяка действителна или въображаема заплаха със същото пристрастие, с каквото в миналото бяха защищавали атеистичната си идеология. В тяхното мислене Правосла­вието зае мястото на идеологията и бе използвано по различни начини в служба на националистични и други цели. Вследствие на това очевид­ното смесване на религиозния и националистичния фундаментализъм в тяхното мислене предизвика неизбежни верижни реакции с нови трагич­ни последици не само за духовната мисия на религиите, но и за мирното съсъществуване на народите. Случаят с Босна например е потвърждение на факта, че религиозният фундаментализъм е епидемична болест и не се ограничава до елементарно и еднозначно противопоставяне на религии­те. Фундаментализмът винаги поражда непредвидими и неконтролиру­еми последици и в конкретната област, и в по-широк обхват.

В контекста на европейското духовно наследство фундаментализмът – в многообразните си форми – винаги е бил опасна ерес в диахро­ничното развитие на Православието. Преди всичко той отхвърля балан­сирания диалог, който е квинтесенцията, типичният белег на европейска­та култура. В действителност фундаментализмът отрича диалога, който изисква всяка отделна част да бъде подчинена на органичната цялост на истината, за да не се подменя частта с цялото. Фундаментализмът е се­риозна заплаха не само за мирното съсъществуване на народите, но и за съхраняването на самото духовно европейско наследство, защото той се стреми точно към противоположното. За съжаление в миналото многото етноси и различните религиозни разделения сред европейските народи твърде често подхранваха не положителните, а отрицателните прояви на фундаментализма, които с още по-голяма острота се изявиха след разпадането на тоталитарните режими. Именно те застрашиха пряко и косвено самите структури на Европа.Именно в този аспект Международният висш богословски семи­нар за православно богословие при Православния център (Шамбези) се насочи към проблемите на фундаментализма с неговите многостранни изяви и си постави задачата да потърси форми за конструктивното му преодоляване. Изтъкнати духовни личности от академични и църковни кръгове представиха в обширни доклади почти всички страни на фун­даментализма и последствията му в живота на народите. Проведените дискусии показаха остротата на това явление не само по отношение на неговия анализ и неговото тълкуване, но и по отношение на начините за изкореняването му от индивидуалното и общественото съзнание. Доми­ниращо бе общото становище, че искреният и равнопоставен диалог е единственият традиционен и достоверен път за превъзмогване на пато­логичния фундаментализъм, въпреки че този път е труден както поради деформациите от историческото минало, така и поради съществуващата понастоящем дезориентираност. Това е единственият път за народите на Европа. Сигурното е, че рано или късно този факт ще бъде осъзнат от всички. Но за всеки един сполучливо осъществен избор трябва да се пла­ти съответната цена, която може да се окаже твърде висока за народите в Европа и извън нея.

Да се надяваме, че всички народи ще изберат пътя на диалога, който е най-достоверният и най-прекият път за преодоляване на фундамента­лизма и неговите последици.

Наш дълг е да помним винаги това.

__________________________

*Текстовете на митрополит Дамаскинос Папандреу са избрани от книгата: † Меtropolit Damaskinos Papandreou, Dialog als Leitmotiv, Athen, 2000.  Публикувано в Библия, култура, диалог. Православие-диалог-европейско единство, София, 2011, с. 77-95. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Елинистичен  използва в контекста на творческия синтез между античната и другите духовни култури от епохата.

Следва

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Православието в диалог и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s