ПРАВОСЛАВИЕ: АВТЕНТИЧНОСТ В ДОКТРИНА И ДИАКОНИЯ (СЛУЖЕНИЕ)*

Струмишки митрополит Наум

Роля и функции на религиозния ръководител в Православната църква

Позицията на лидерство в Христовата Църква се основава външно на йерархичната поставеност и на властта на свещенството, а вътрешно, което е още по-важно условие, – на духовнaта зрялост и подготовка на носителя на свещенически сан. Ще се опитаме, доколкото е възможно, да обясним това понятие. Но бъдете внимателни! Всичко онова, което ще прочетем в следващите редове, ще ни се стори като метафора, но всъщ­ност не е. Това е само богочовешка, християнска онтология.

Съществуват три степени на духовно развитие:

а) очистване на сърцето от страстите;

б) просветляване на ума;

в) „обожение“ (theosis) на личността в цялост: на човешката душа и тяло.

Най-висока е степента на „обожението“.Степените на духовното развитие най-лесно се определят от качеството на личната молитва:

– Този, който има само устна или умствена молитва, се намира в степента на очистване.

– Този, който е възраснал до аскетико-умносърдечна молитва, се на­мира в степента на просветляване.

– Възвисилият се до непрестанна или благодатна умносърдечна мо­литва се намира в степента на „обожение“.Съществуват и три свещенически степени или санове: дяконска, презвитерска и епископска. Между тях най-голям е епископският сан или степен. Според Свещеното предание на Православната църква на всяка от степените на духовното развитие съответства определен свещениче­ски сан: на степента на очистване съответства дяконският, на степента на просветляване съответства презвитерският, а на степента на „обожение“ (theosis) – епископският сан.

Правилно и идеално би било, ако всеки носител на свещеническа степен отговаря и вътрешно духовно на тях, т. е. ако неговият свещени­чески сан отговаря на съответната степен на духовно развитие. Това е теоретичната постановка на нещата. Но в действителност в живота на Църквата много рядко се случва носителят на определен свещенически сан да притежава и съответното за сана си вътрешно духовно състояние. Колкото повече се върви към по-висшите свещенически санове в Църк­вата, толкова е по-голямо отстъплението от идеала. Например: може да се срещне дякон, който по някакъв начин върви по пътя към очистване на сърцето от страстите, просветлен презвитер е вече истинска рядкост, а „обожен“ епископ е истинско чудо. Положението е малко по-добро, поне за първите два свещенически сана – дяконския и презвитерския, сред свещенството от монашеските редове. Последното се отнася особено до някои манастирски общности от Света гора, Атон.

По своето място и функция епископът е върховен лидер (водач) в Църквата.Но поради отстъпване от посоченото правило и от светоотече­ското Предание – именно поради липса на вътрешно духовно покритие при носителите на този висок свещенически сан – днес в Православната църква съществува криза на ефикасно институционално лидерство.От една страна, кризата в лидерството (освен в останалите сфери от цър­ковния живот) се проявява като грешки (във всяко едно отношение) в действията на висшия клир на Църквата, а от друга страна, като генерал­но изразявано недоверие на народа в свещенството, както и в Църквата, разбирана като институция. Например как да се вярва на проповедта за свобода, любов, равенство, единство и общност между хората и народи­те от страна на Православни църкви, които помежду си не се признават. Или как да се вярва в проповедта за въздържание, прошка, молитва, ми­лост, подпомагане на страдащи и т. н. от страна на свещени лица, които не живеят според нормите, които проповядват? Проблемът не е толкова в обстоятелството дали нещата са видими и познати, колкото в това, че хората духовно усещат нещата.

В началото бе посочено, че позицията на формално лидерство в Църквата се базира на йерархичната поставеност на свещенството и че между свещеническите санове най-висок е епископският. Налага се оба­че да се направи едно кратко богословско пояснение.

Там, където вярващите се събират на едно място около своя епис­коп, за да се постигне евхаристийна (литургична) общност, там се осъ­ществява и Тялото Христово в цялата Му пълнота. Именно там се осъ­ществява тайнството на Божественото домостроителство, а в цялост и на Царството Божие. На това място и по този начин се извършва Тайнството на Църквата.Събирането на народа Божи на едно място е необходимо за същест­вуването на Църквата, но средоточие на това събрание може да бъде само личността Христова.Епископът, който възглавява това събрание, е икона на есхатологичния (вечния и единствения Първосвещеник) Хрис­тос. Понеже Христос е Глава на Тялото, на Църквата, а тази Глава е в по­стоянно отношение и насоченост към Бог Отец, затова и епископът като икона Христова оглавява светата Евхаристия, която се възнася и принася към Бога, т. е. на Неговия престол.Следователно епископът благодатно, светотайнствено осъществява това възглавяване на Църквата, тъй както осъществява това Самият Господ Иисус Христос.Така епископът, може да се каже, е икона Христова и се намира на мястото и в образа на Хрис­тос.

Затова няма и не може да съществува власт над епископа, който е икона Христова и Глава на Църквата, събрана около него на светата Евха­ристия. Както няма власт над Богочовека Христос, така няма власт и над епископа, който е икона Христова. Епископът като глава на своята епис­копия е единствен носител на реална автокефалност, т. е. лидерство, и то както по отношение на своята светотайнстсвена дейност, така и спрямо пастирската си дейност и административната си работа, без при това да е обвързан да попита някого дори и за мнение. Следователно той е Глава на Църквата и няма друга глава над него, която да решава, нарежда и надглежда вместо него. Това накратко обхваща понятието лидерство – и светотайнствено, и пастирски, и административно – в Църквата.

Епископът като пастир е свободен да урежда живота на своята епар­хия съгласно догмите, каноните и устава на Православната църква, от­говаряйки за това само пред Бога. Никой не се меси (нито може да се намесва) в неговата пастирска дейност: нито поместен събор на еписко­пи (Свещен синод), нито вселенски събор. Тук трябва да се припомни и обстоятелството, че и първият по достойнство епископ (архиепископ, патриарх) притежава същите права, както и всеки епископ; това са пра­ва, които той притежава само в своята епархия. Доколкото някога той би поискал да посети друга епархия и да извърши някое действие в нея, това може да направи само с разрешение и благословение на епископа на другата епархия, и обратно.

Съборът на епископите като институционно тяло и учредена кано­нична структура може и е призован да се изяви, да действа и да се наме­си само при положение че някое решение или действие на епископа на Поместната църква са противни на догматите, каноните и на устава на Поместната църква и въздействат негативно и върху живота на остана­лите Поместни църкви.И въпреки тази твърдо установена в богословско и каноническо от­ношение позиция на епископа в Църквата ние все още не можем да гово­рим за негово същинско лидерство.

Защо, когато се говори за позицията на епископа в Църквата, се упо­требява терминът формално лидерство? Защото едно е авторитетът на лидер, който произлиза само от значението на институцията, която пред­ставлява, а друго е авторитетът на лидер като следствие от вътрешното духовно покритие на неговия сан, с който той представлява институ­цията. Истински лидер е този, когото искаме да последваме, а не онзи, когото сме задължени по принуда да следваме. Оттук и заключението: Придобиването на най-високата позиция в Църквата не осигурява самò по себе си и авторитета на лидерството, нито пък липсата на формален свещенически сан и позиция на власт в Църквата сама по себе си предпо­лага невъзможност за лидерство с авторитет. Напротив, в историята на Църквата в случаите, когато тези позиции не са съвпадали, харизматич­ното лидерството винаги е имало по-голям авторитет от институционал­ното лидерство.

Всички светци на Църквата, мъже и жени: мъченици, преподобни и юродиви, които не са имали никакъв свещенически сан, са доказателство за нашата теза – и то най-често още по време на своя земен живот. А най-голямото евангелско доказателство е самият Господ, Богочовекът Иисус Христос, Който по критериите на старозаветното свещенство и Църква не е имал никаква позиция на власт и никакъв формален свещенически сан: „Ето, цял свят тръгна подире Му“ (Иоан 12:19).Да повторим обобщаващо: свещеникът по функция представлява и възглавява Църквата. Свещеникът е този, който, стоейки пред Църк­вата и в името на Църквата, принася даровете на Църквата пред Божия престол, пред Самия Бог. Чрез него се осъществява тайната на съборно­то начало, изразено в литургичния възглас от ектенията: „Самите себе си, един други целия наш живот да отдадем на Христа Бога“, а чрез Него – на Бога и Отца. Същевременно Бог, от Своя страна, ни дарява божествения живот. В историческия период на преходния образ на този свят и век свещеникът е този, който се появява на мястото и в личността Христова, извършвайки Неговото дело до деня на апокалиптичното Вто­ро пришествие. Защото Богочовекът Христос веднъж и завинаги пожерт­ва Самия Себе Си за живота на света, но остана чрез Светия Дух през вековете Глава на Църквата. Епископът преди всичко е свещеник. Това е светотайнственото и институционалното измерение на свещенството. Съгласно Преданието на Православната църква жената не участва в това измерение на светото тайнство Свещенство. Но това измерение няма да съществува в Царството Небесно: няма нужда от преходен образ на света там, където вече присъства Самата Истина.

Свещеникът истински възглавява Църквата, а не само по функция, само доколкото преди това благодатно я е събрал и се грижи за нея в сво­ето сърце. Само очистеното сърце може да приеме в себе си всички, без да изключва и враговете. Само в него може да се извърши великото тайн­ство на съборния живот, на взаимното проникване. Само такова сърце може да изрича молитвата за целия свят, изпълнена в онова неизречимо: „Авва, Оче!“ Само на олтара на отвореното сърце умът може невидимо да свещенодейства за живота в делото за спасениетото на света. Това е аскетико-исихасткото и вътрешно измерение на тайнството Свещенство. Без това измерение се губи персонално-сотириологичният характер на Свещенството като свето Тайнство.Никой не може да отнеме на жената това измерение на свещенството нито в този, нито в бъдещия век. Тя е условие за влизане в Истината, в Царството Небесно и е дар Божи за всеки човек. Това аскетико-исихаст­ко или вътрешно измерение на светото тайнство Свещенство, именно ис­тинското покаяние, е условие за съществуване и на светата Евхаристия и на света. Според Преданието на Църквата за съществуването на светата Евхаристия, а с това и на света, достатъчно е покаянието на трима души. Това могат да бъдат и единствено три жени.

Вътрешното свещенство е това, което има сила да привлича и което остава вечно. Не го ли притежава епископът, той няма нищо.Притежа­ва ли това и най-малкият член на църковната общност –той вече има всичко.Вътрешното или царското свещенство е силата, която привлича и човеци, и ангели; и тези, които правят добро, и тези, които вършат зло, от което всички са уязвими: „Станахме зрелище на света – на Ангели и човеци“ (1 Кор. 4:9). Това е сила, която привлича, без при това да бъде нарушавана нашата свобода. Нормално е да те привлече този, който по­стоянно се грижи за тебе и те има в сърцето и ума си, защото той е напра­вил съдържанието на твоя живот съдържание на своето съществуване. И нормално е да спечелиш за противници тези, за които твоят живот по Бога е пречка. Вътрешното свещенство е сила, а не безплоден морали­зъм, от който изобщо никой не се интересува.

Накратко казано, в процеса на очистване, просветление и обожение пастирите или църковните лидери трябва духовно да ръководят народа Божи, който участва в светите тайнства на Църквата. Духовният отец, пастир или лидер трябва най-първо да очисти своето сърце от греховните страсти, да придобие дара на умносърдечната молитва, т. е. дара на въ­трешното свещенство, и да достигне поне до състоянието на просветле­ние на ума.Така той ще може да ръководи тези последователи, които ще привлече към Богочовека Христос и Неговата Църква, като ги води по пътя на очистването на сърцето и просветляването на ума. По този начин тези вярващи, чиито духовни ръководители успеят да претворят вярата им в опит и знание, никога повече няма да останат извън Църквата.

Ето как описва това един от най-големите исихасти и духовни лиде­ри на XX век – светогорският Старец Йосиф Спилеот:

Сам Бог ръководи опитния Старец и духовен ръководител, който е способен да спаси душата и който е минал по същия този път. По-добре казано, Самият Бог обитава в него, говори чрез него и осъществява сре­щата (с духовното чедо). Когато започнат да беседват, настъпва проявя­ване на божествената благодат (в сърцето на духовното чадо). Отецът говори, а неговите думи проникват в дълбочината на сърцето като мъл­ния. Душата е озарена от божествената светлина, а демоните бягат далеч оттам, понеже не са в състояние да стоят пред Стареца. В този момент светият Старец е целият божествен огън, а неговите думи са преизпълне­ни с божествена просветленост. Неговите съвети са субтилни, въздейст­ващи, мъдри, основават се на духовното познание и са преизпълнени със съзерцание, понеже ги съпътства божествената благодат. Щом докоснат сърцето на духовното чадо, те въздигат неговия ум към възвишено вдъх­новение и възхищение, понеже той се поучава в свръхестественото и в онова, което е необходимо, за да се понесе тежкото бреме на демонската злоба.

Сърцето на истинския духовен отец, т. е. лидер, е напълно очистено от страстите, а оттук и благодатно разкрито; в така отвореното сърце неговият ум пребивава с плач и с молитва. Това е дело и подвиг, в който участва цялостната човешка психофизична същност: с ум, с разум и с тяло. Тук, в сърцето, като духовен център на човека се извършва тайн­ството на преобразяването. Благодатта на светото тайнство Кръщение, която ни се преподава от Светия Дух, въздейства върху очистеното сър­це, преобразява и ума, и словото, и личността на духовния лидер. Него­вият ум става просветлен, неговото слово се изпълва със сила, а неговото присъствие се превръща в свидетелство Христово, което привлича въз­действащо и нежно.Духовният лидер е човек, чието присъствие излъчва сила към всички, включително към грешниците и падналите ангели.Той познава пътя към духовния растеж и може да води по него всеки, който иска духовно да расте.Словото на духовния лидер прониква и докосва дълбините на сърцето на духовните последователи и вътрешно ги прео­бразява: дава им светлината на вярата, любов и сила за подвиг, вдъхва им надежда в духовната борба и живот.То духовно ражда и изгражда новия човек в Христа чрез взаимно лично отношение.Свързаността „духовен лидер–духовен последовател“ има тайнствен характер и се изразява във взаимно проникване и възрастване в Христос.

Така, ако личните и църковните дела и действия не бъдат съгласува­ни с учението на Светите отци на Православната църква, не може да се очакват никакви по-добри резултати в нашата пастирска, т. е. лидерска работа и служение. Вместо да бъдат ос, около която да се обединяват човеци и народи, епископите на Православната църква ще продължават приоритетно да се занимават със славолюбие, с борба за власт и човешка слава, с политика и с етнофилетизъм или с лъжлив патриотизъм. Вместо да бъдат извор на утеха и на изцеление, презвитерите ще продължават приоритетно да се занимават със сребролюбие, с борба за пари и имот. Тогава останалият народ, оставен сам на себе си, ще продължава да се занимава или със задоволяване на своите страсти (номиналните христи­яни), или (неправилно духовно ръководените) с одумване и клюки, лъжи и осъждане спрямо първите, вторите или помежду си…Това лошо духовно състояние е свидетелство, че локалните епископ­ски църкви са ръководени от епископи, които все още не са се очистили от страстите си, както и от вътрешната си зависимост от тях, особено от страстта на етнофилетизма и на високото мнение за самите себе си, която рефлектира като вътрешна междуцърковна борба за власт и сила и внася разцепления и разделение. Разбира се, за подобен род духовни лидери не е препоръчително да продължават да прикриват, а с това и да подхранват, вместо да лекуват, своя тревожен вътрешен конфликт и разединение на личността, като създават и поддържат дисхармония, враждебност или раздор сред човеците и народите, а също така и между Поместните църкви.

Трябва да се знае и следната характерна особеност: основният про­блем, който се поставя пред духовните чеда, пред последователите, в пе­риод на духовно събуждане и очистване на сърцето от страстите, не е дали духовният отец или лидер някъде греши, а в обстоятелството дали духовните чеда го слушат, следват и му вярват, след като вече са го про­верили и свободно са го избрали за духовен лидер.В този случай няма опасност от погрешно ръководство, защото, както вече беше посочено, свързаността „духовен лидер–духовен последовател“ има тайнствен ха­рактер и се характеризира с взаимно проникване и растеж в Христос, и то под прекия надзор и промисъл Божи. Приемственността на духовния живот в Православната църква се свързва преди всичко и единствено със светостта на духовните лидери. Ако духовният лидер е свят – това е мно­го добре; но подвигът на ръководения последовател е винаги личен.

Полезни в тази насока са следните размисли и съвети на прославени наставници с проникновен опит при осъществяване на свързаността „ду­ховен лидер–духовен последовател“:

Дори и ако заповедта на Стареца е погрешна, Бог заради послуша­нието ще я преобрази в духовна полза. Ако някой е послушен, тогава дори и заповедта да е лоша, всичко ще се превърне в добро само зара­ди послушанието. Няма никакво значение кой е Старецът, който издава заповедта. Каква полза имаше Юда от това, че Старец му беше Самият Христос? Каква полза имаше Адам от това, че беше в рая и че по някакъв начин Старец му беше Самият Бог? Никаква (Старец Йосиф Пещерник).Всичко зависи от нашето отношение към Бога. Ако имаме доверие в Неговия Промисъл, ще намерим сила да следим словото на нашия ду­ховен отец. Логиката, която е свойствена на всекидневния живот и на нашите размисли, не е достатъчна. Точно обратното – това, което ни се струва съвършено в нашата логика, много пъти не е нищо друго освен отблясък на обхванатата от грях воля, така че Бог няма да бъде с нас. Няма голямо значение дали някое слово на духовния отец е против нас и дали някой съвет ни се струва неразумен според общата логика. Ако сме подготвени да следваме словото и съветите на духовния наставник, ако имаме доверие в него, тогава Бог ще подреди нещата така, че краят да бъде положителен. Тайната на послушанието е една от съществените реалности по пътя към спасението! (Старец Софроний)

***

Въпреки констатациите и твърденията, че днес някои от лидерите на Църквата са виновни за бледото свидетелство на учението и спасител­ното дело на Господ Христос или за съблазните сред народа, все пак не бива и не е оправдано и нормално заради недостойнството и неспособ­ността на някои свещенослужители да се стигне до отпадане от Бога и от Църквата. Лидерите на църковната организация са заменими, но Църква­та остава вечно място на спасението и портите на ада няма да ѝ надделе­ят. Повърхностни са самооправданията от типа: „Виж онзи свещенослу­жител какво прави, а аз да ходя на църква!“ Ако смятаме, че съществува друга, външна пречка за нашите отношения с Бога, тогава ние напускаме личното отношение с Него и личния път до Него.Ако постъпваме и раз­мишляваме по този начин, ние не живеем като личности.

Лидерството в Православната църква е за слава Божия, а не за собст­вена слава и интерес. Това е антиномично лидерство – ръководиш не за да ти служат другите, а за да им служиш с личен пример. Това е лидер­ство на лично и въздействено свидетелство за Христос, което никого не оставя равнодушен. Това е лидерство, което не зависи само от лидера, а и от неговите последователи, от тяхната посветеност. То има съборно, църковно измерение. Отношението „лидер–последовател“ не е веднъж завинаги установена, непроменяема и идолопоклонническа; това е отно­шение, което трябва да създава и да издига нови лидери. Неговата цел е есхатологична – Божественото Царство. Именно на това се основава истинското лидерство в Църквата, т. е. на Христовото лидерство.

Следователно необходими ни са пастири, които ще възобновят пра­вославния духовен живот и ще разгорят огъня на вярата. Такива духовни ръководители, които действено и с личен пример ще актуализират Све­щеното предание, ще се грижат за единството и първенството по чест между Православните църкви, ще пазят достойнството и еклезиологич­ната пълнота на Поместната православна църква, както и пастирския ѝ авторитет и доверието в нея. С една дума в нашето съвремие, страдащо постоянно от разнородни конфликти, са ни потребни свети хора. Появата на такива епископи лидери със сигурност ще обогати комуникацията и диалога на Православната църква с другите християнски църкви, както и с монотеистичните религиозни общности в духа на божественото посла­ние за мир, толерантност и съжителство между всички човеци и народи.

_______________________________

* Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 17-25. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Православието в диалог и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s