ПОМЕСТНИТЕ ПРАВОСЛАВНИ ЦЪРКВИ В СВИДЕТЕЛСТВО И ДИАЛОГ*

Славчо Вълчанов, Антоний Хубанчев

Встъпителна студия

Православните християни споделят заедно с другите хора на планетата, религиозни и нерелигиозни, отговорността за съвременната криза и имат голямото задължение да допринасят за преодоляването на разделенията в света.

Послание на Предстоятелите и представителите на Поместните православни църкви (12 октомври 2008 г. Патриаршески храм ,,Св. Георги“, Истанбул[1])

МИР

Мирът, тази най-велика потребност на нашата епоха, е вроден стре­меж, присъщ на всеки човек. По законите на самата си природа човек всякога жадува за мир, като се стреми към него с всички сили, без по­някога да си дава сметка за същността и богатството на това благо. По­следното става особено ясно при едно общо разкриване на съдържанието на многостранното библейско понятие мир. Еврейската дума „шалом“ (salom) произхожда от глаголен корен, който означава: внасяне на пъл­нота (Йов 9:4), възстановяване на нещата в тяхното предишно неповре­дено състояние (Изх. 21:34; Пс. 49:14). Подателят на мира, предназначен за човеците (Зах. 9:10) от всички времена и религии, е Бог, Който в книга Съдии Израилеви (6:24) е засвидетелстван като „Яхве шалом“ (YHWH salom) – „Господ е мир“ (Ис. 45:7; Пс. 34:27).Според библейската лексика мирът не е само договор, по силата на който човеците живеят спокойно, безбедно; не става въпрос за „мирно време“, противопоставено на военновременно състояние (Екл. 3:8; Откр. 6:4). Според Стария Завет мирът не е просто отсъствие на война, а и съ­гласие, справедливост и развитие. Неговото осъществяване предполага не само усилията на отделен човек, а и общите усилия на всички хора. Неговата съдба зависи в крайна сметка от всички човеци.

В повечето от старозаветните текстове, където се употребява думата „шалом“, тя се схваща като благо, благополучие, завършеност или безупречност на дадена човешка общност. Ето защо нейното основно значе­ние може да се определи като благо, цялостност, или изрядно състояние на общността.

Ако „шалом“ в Стария Завет означава не само състояние на отдале­ченост от война, тъй като е налице едно динамично понятие, а процес, из­разяващ достигане на благосъстояние за отделния човек и за обществото, то новозаветното понятие за мира „ирини“ (eirene) е категория с още по-възвишен духовен характер. По предимство основа и начален вестител на благодатния новозаветен мир е Сам Господ Иисус Христос (Лука 8:48, 7:50; Ефес. 2:14-22). Повярвалият в Христа човек всецяло се прониква, изпълва се с Христовия мир. Нещо повече – и той от своя страна ста­ва чрез съдействието на Светия Дух негов проводник (Гал. 5:22; Рим. 14:7). Мирът, постиган чрез Христа, неизменно се свързва с изкуплени­ето (Кол. 1:20). Той е предвкусване на вечния живот още приживе – тук, на земята (Рим. 8:6). След като християнинът благодатно е изпълнен с многообразните дарове на духовния мир на Богочовека, земният живот на Христовия следовник се превръща в мощна проповед и средство за въдворяване на мир в отношенията между човеците и обществото (1 Кор. 7:15; Мат. 5:23-24). Именно вътрешното омиротворяване и спасително блаженство в Бога, както и делата на любовта на миротворците, проя­вявани сред ближните и в обществото, са възведени от Господа Иисуса Христа до степен на завет за следване (срв. Мат. 5:9; Иоан 14:27).

Християнската (респ. общорелигиозната) повеля за „мир“ в душите и обществата е най-великата потребност за всички времена и за всички човеци. Поради това и усилията на Православните църкви са отправени към един и единен идеал: чрез общите пориви и жертвена борба за траен и справедлив мир – към осъществяване на Божията воля за единство на всички човеци, произлезли от една кръв (Деян. 17:26), като се рушат пре­градите между хората и народите, защото в Христа Спасителя „няма ни елин, ни юдеин, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник“ (Кол. 3:11). Това християнско изискване има дълбоки корени.

Още в зарите на Старозаветната църква беше преподадено най-възвишеното откровение за грядущия Изкупител като Княз на мира, за Не­говото спасително дело като царство на вечна правда и безкраен мир (Ис. 9:7). Упованието на нашата вяра в светлината на Ис. 2:4 и Пс. 45:9-10 заедно със съкровените въжделения на всички човеци ни води към бла­гословеното време на всеобщ мир (Ис. 2:4). Тогава ще настъпи предвестената от старозаветния пророк (Ис. 61:2) и обявена от Спасителя (Лука 4:19) „благоприятна Господня година“ (срв. Пс. 45:9-10).

След създаването на Европейския съюз сме свидетели на нов меж­дународен климат, който се характеризира със засилване на политиче­ските контакти, на икономическите и културните връзки – климат, който благоприятства обществените сили да оказват още по-действено влияние върху международната политика. В тази връзка следва да се подчертае, че идеята за цялостен мир, за европейско единство, сигурност и все­странно сътрудничество на нашия европейски континент среща гореща подкрепа и съдействие сред всички християнски сърца, включително и сред Православните църкви.

СВОБОДА

От всички живи същества, създадени от Твореца, единствено чове­кът, сътворен по образ и подобие Божие (Бит. 1:26-27), е удостоен с дара на свободата. Човекът – това е пратеник Божи в този свят, притежаващ самосъзнание, и затова е личност с чувство за отговорност, с право на избор между добро и зло. Първосъздаденият човек Адам е свободно съз­дание, взето от земята, но той става „жива душа“ от „животворното диха­ние“, вдъхнато му от Създателя (Бит. 2:7). Към този процес на антропогенезиса принадлежи и възможността за свободен избор – за послушание пред Божието слово или за противене срещу Божията воля. „И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш, а от дървото за познаване на добро и зло, да не ядеш от него; защото в който ден вкусиш от него, без друго ще умреш“ (Бит. 2:16-17). В тази заповед се подчертава истината, че човекът не е бог, но е в състояние на опреде­лена зависимост от своя Творец, от Когото получава животворни сили, и се намира в изначална връзка на животворно съотношение. Даруваната свобода на човека е богоподобна черта, позволяваща му да възхожда по пътя на духовното съвършенство. Без възможността за свободно развитие на човешката личност не биха били разбираеми и сътворението на човека и света, и грехопадението и изкуплението. Злоупотребата със свободата е свързана с внасяне на зло в творението. Злото е греховно състояние на духа, нарушаване и отдалечаване от благата воля Божия. Затова и до­брото възниква и се осъществява именно от глъбините на тази свобода. Сам Бог въздейства върху човека чрез силата на Своята благодат. Защото изпълнението на всички есхатологични въжделения означава тържество на свободата и човешкото творчество.

Светът е създаден за съпричастност в пълнотата на божествения жи­вот – и това е неговото предназначение. Този процес трябва да бъде осъ­ществяван в условията на свобода, т. е. в свободно съгласуване на волята на сътворения човек с Божията воля. Така в самата идея за творението е включена човешката свобода. Въпреки съдбоносните превратности в ис­торическото развитие на човешкия род, настъпили вследствие на грехо­падението на прародителите, сътвореният свят запазва първоначалното си призвание. Но печатът на трагизма на първородния грях и смъртта, на свободата, поела пътя на злото, остава да тегне над цялото творение. След Боговъплъщението, след Голгота и Възкресението Христово смърт­та е победена, а човечеството – изкупено. По този начин човешката сво­бода – със своите възможности за утвърждаване на истинска човечност или за себеразрушение – се оказва включена в Божествения план, който се разкрива на Кръста и във Възкресението.

В Богочовека Иисус Христос на човечеството е даден идеалът на по­стигнатата съвършена и истинска свобода. Православното учение раз­глежда свободата в нейния християнски аспект. „Ще познаете истина­та, и истината ще ви направи свободни“, казва Спасителят (Иоан 8:32). Християнинът трябва да „вникне в съвършения закон на свободата и да пребъде в него“ (Як. 1:25).

Христовото учение е призив към човека за свобода и творчество без насилие в условията на любов и себежертвено служение. И нравственият живот на човека има стойност до онази степен, до която е осъществено на практика свободното и съзнателно възхождане по пътя на добродетел­ния живот.

Как следва да бъде схващан обаче принципът на свободата в отноше­нията между Бог-човек-творение?

Цялото творение е осъществяване и конкретизация на едно пред­начертано развитие, изхождащо от триединния Бог. Вселената в свое­то движение следва план на Абсолютния Разум Божи. Присъствието на Бога в природата – Неговата иманентност – е едновременно обединя­ващият принцип и творческата, целенасочваща сила при преминаването към нови, по-висши форми на развитие. Бог е силата и изпълнението на битието. Той е смисълът и съдържанието на Вселената, която е матери­ализирана динамична конкретност на промислителния Божествен план, в който е включен и човекът. Творческата разумна свободна дейност, самият човешки дух са не само основните различия между човека и ос­таналия свят, но и осъзната самостойна изява на тази иманентност, на смисъла на света.

Човекът е с малко нещо понижен „спрямо ангелите“ (Ако се следва буквално еврейското значение на израза в Псалом 8, това ще рече „спря­мо божествените същества“). А това означава, че заедно със земното си естество той е носител и на божествени черти и свойства; това е недву­смислено указание и за образа Божи, и за възможностите, произтичащи от неговата свобода. Величието на малкото, нищожно в земния си живот човешко същество се основава върху неговия първообраз – Бога. Поста­вен в творението на границата между материалната и духовната дейст­вителност – връзка между два свята, – човекът като духовно-физическо единство се отличава с това, че е единно битие, осъзнало само себе си като свобода и творчество. Той е личност, притежаваща съзнание, само­съзнание и право на свободен избор.

В сравнение с удивителното великолепие на творението хората са малки, едва забележими частици. Тяхното утвърждаване и тяхната слава се състоят в това, че Творецът, Живият Бог, ги е призовал и им е отредил изключително предназначение в света. Отговорът на въпроса: „Що е чо­век?“, се съдържа в творческото свободно утвърждаване на човека над природните сили и в делата за нравствено възвисяване и независимо са­моопределение. Творението трябва да бъде запазено и доусъвършенствано чрез съзнателна трудова дейност на човека и чрез неговата конкретна социална практика.

Позицията на Православието е, че човекът е призван към господство, обаче властва „над делата на Божиите ръце“. Той притежава „тази слава и величие“ дотолкова, доколкото възприема и осъществява правилно това поръчение от Бога. Ето защо господството му е дадено като възложение и има вторичен, относителен характер. Това означава свобода, схващана като правилно осъзната необходимост.

Постепенното овладяване на творението разкрива онова, което чове­кът трябва да бъде, а именно – негов владетел, единственото същество, способно творчески да пресъздава, да насочва и съзнателно да променя заобикалящата го действителност. Това е възможно благодарение на сво­бодата като една от чертите на човешкото богоподобие.

Господството на човека над Земята е възможност за служение с лю­бов, в свобода и в съзнание, в светлината на благодатния Божи промисъл. То обаче в никой случай не може да се разбира като хищно използване на земните ресурси, а като приобщаване към завета с Бога.

ЕДИНСТВО НА ЧОВЕШКИЯ РОД

Както мирът в света, така и свободата на човека и на отделните народи могат да бъдат трайни само при условие че са изградени върху сигурна почва. Конюнктурни съображения и егоистични сметки при об­ществените и международните отношения не могат да гарантират нито траен мир, нито реална свобода. В наши дни правилното разрешаване на въпросите за мира и свободата и протичащите процеси за единение на човешкия род имат съдбоносно значение, защото при съществуващите противоположни деструктивни процеси е налице реална заплаха за са­мото съществуване на човека, на народите, на духовните и материалните ценности, създадени от човешкия гений в продължение на много векове. Затова напълно похвални са усилията на всички благородни люде, които са обединили усилията си да отстояват делото на мира, свободата и спра­ведливостта.

Православните християни и Поместните православни църкви по дъл­боко убеждение напълно подкрепят тези усилия. Своето поведение те мотивират не само с будната си християнска съвест, но и със сериозни богословски основания: библейското учение за общочовешкото брат­ство и произтичащото от него задължение за братска любов и сътруд­ничество.

Според библейската антропология човекът се различава съществено от всички други Божи творения. Той не е само тленно тяло, създадено от земна пръст, а притежава и жива, безсмъртна душа: „И вдъхна в лицето му дихание за живот“ (Бит. 2:7). Създаден по образ и подобие на Бога, той е призван да се „обновява в познанието по образа на своя Създател“ (Кол. 3:10). Поради това всички хора имат еднакво достойнство и заслужават еднаква чест. Човешкият род, който обитава цялото земно лице (Деян. 17:26), е произлязъл от едни прародители, от една кръв (букв. от гр. ex henos – ‘от едно’, т. е. зародиш, семе, начало). Следователно човеците по­между си са братя и сестри, защото имат един Небесен Отец. А това за­дължава всички обитатели на нашата планета да имат братски отношения помежду си, да живеят в мир и свободно да изявяват своите физически, морални и интелектуални сили за изграждане на своето благополучие и щастие. Етническите, религиозните, езиковите, културните, икономиче­ските, социалните и каквито и да било други различия между народите не могат да бъдат основание за нарушаване на братските отношения в общо­човешкото семейство на Божия народ. Чужда е на християнския морален кодекс всяка омраза между хората. „Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец“ (1 Иоан 3:15). Християнството проповядва уважение и почит към братята: „…преваряйте се в почит едни към други“ (Рим. 12:10).

ЛЮБОВ

Братските отношения между хората се изграждат върху основата на взаимната любов. Любовта между братя не е само повеля на съвестта. Тя е и категорична Божия заповед. Спасителят сочи като първа и най-голяма заповед в закона любовта към Бога. На второ място Той поставя любовта към ближния: „…възлюби ближния си като себе си“ (Мат. 22:39). Още на древния Израил Бог заповядал: „Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на своя народ, но обичай ближния си като себе си“ (Лев. 19:18). Същата заповед Спасителят дава като „нова заповед“ (Иоан 13:34). Новозаветната заповед за любовта има възвишен характер, благородни и чисти подбуди. Тя има за обект не само роднини, приятели и близки, но и всички твари, цялото творение. В този смисъл тя е наистина „нова запо­вед“ – любов чиста, свята, безкористна, жертвена. Като пример за такава любов Спасителят сочи Сам Себе си: „…както ви възлюбих, да любите и вие един другиго“ (Иоан 13:34). Своята любов към човека и света Той доказва с кръстната Си смърт. За Божията любов не съществува разлика между народите. Всички те са еднакво мили на Бога. Въплъщението на Божия Син ни откри тайната на нашето единство и духовното родство на цялото човечество. Сам Христос Господ не се срамува да ни нарича братя (Евр. 2:11), защото всички човеци са деца на един и същ Небесен Отец: „Един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас“ (Еф. 4:6).

Християнското учение за единството на човешкия род и заповедта за дейна любов между всички човеци сплотява християните и църквите в усилията им да търсят „онова, що служи за мир и взаимно назидание“ (Рим. 14:19), и да правят всичко възможно да бъдат „в мир с всички чо­веци“ (Рим. 12:18), защото „за мир ни е повикал Бог“ (1 Кор. 7:15). Приз­вани сме да осъществяваме царството Божие на земята. Нека помним, че то според апостола „не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17).

В свещената книга на древния вестител на Божията правда св. про­рок Исаия (VIII в. пр. Хр.) срещаме един знаменателен израз: „Дух Гос­поден е върху мене: затова ме помаза да благовестя на бедните… да про­повядвам на пленените освобождение… да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година“ (Ис. 61:1-2). Сами по себе си тези слова на старозаветния евангелист са ярко пророчество за жертвеното служение на обещания Изкупител на човечеството – Месия. Сам Господ Иисус Христос ги е отнесъл лично към себе Си (Лука 4:18­21): „…да проповядвам на пленените освобождение“. Няма по-силна и по-сладка дума от думата „свобода“. Най-славната борба е борбата за свобода. Никой не желае да бъде в тъмница, в непрогледен мрак, да бъде роб. Никой не желае да бъде потискан и угнетен. Никой не желае да има окови на ръцете и нозете си. Спасителят идва да проповядва на плене­ните освобождение, да отправи към човешкия род божествения апел за свобода на всички хора и на всички народи: да се строшат оковите, да се премахне всичко онова, което унижава човека, венеца на Божието творе­ние, което убива достойнствата му и го низвежда по-долу от животните. Той възвестява една програма за устрояване на нов живот, живот в свет­лина и радост. Така нашата земя ще се превърне в земя на хора свободни, хора щастливи.

Основна новозаветна истина е, че борбата на християнина със зло­то по пътя на спасението е преди всичко борба духовна (2 Кор. 6:7). Тя предполага себеразпъване (Мат. 16:24) по жизнения подвиг на религиозно-нравственото усъвършенстване (Мат. 5:48). Неоспорим факт е също така, че тази борба е насочена предимно срещу злото, разбирано в не­говия духовен смисъл – греха, неговите проводници и социални проя­ви (Еф. 6:12). Но личният грях разстройва не само отделния човек (Пс. 7:15-17; Йов 15:35; Ис. 50:4). Грехът налага своите неизбежни отраже­ния дори не само в тесния кръг на семейството и на всяка друга общност, но в по-широк обхват – нанася пораженията си и върху обществото, в което живеем. Така от личния грях като източник на злото се преминава към многообразието на социалните неправди, които са негова последи­ца. Следователно борбата на вярващия срещу греха включва и борбата срещу неговите външни социални изяви в обществения живот: всичко онова, което е проява на потисничество, експлоатация, насилие, раси­зъм. Именно поради това всяко примиренчество и отстъпление пред духа и формите на социалната неправда е нещо непростимо за християнина, „защото словото Божие повелява чрез пророк Исаия: „Горко на ония, ко­ито създават несправедливи закони“ (Ис. 10:1). А пророк Авакум възкли­цава: „А защо гледаш злодейци и си безмълвен?“ (Авак. 1:13). У св. апос­тол Павел се среща следната отсъда: „Който върши неправда, ще получи според неправдата си“ (Кол. 3:25). Тъй че основната истина в Библията е непримиримостта към всякакъв вид неправда. Пророк Исаия призова­ва: „Разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема и уг­нетените пусни на свобода“ (Ис. 58:6). Като вярващи православните се ръководят от Божиите повеления за свобода, братство, равенство, дейна любов и саможертва за ближния (вж. Втор. 15:12; Лука 5:11, 10:30; срв. Як. 2:1-15; Иоан 3:11, 14:17; 2 Кор. 8:7-15). Православното учение е непри­миримо към унижаването на човешката личност, към експлоатацията на човек от човека, към робството и потисничеството. От друга страна, ве­лика истина се крие и в новозаветната проповед, че всички люде са Божи чада (1 Иоан 5:2), че „Бог произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице“ (Деян. 17:26). Оттук произтича основното учение на християнството, че всички човеци са един род; че трябва да съществува братство между всички човеци по земята, че националните, расовите и интелектуалните различия не са нещо основно, а нещо ус­ловно и второстепенно. Такава е християнската православна постановка за равенство на човеците. Наред с единството на човеците по кръв св. апостол Павел посочва и тяхното единство по призвание: всеобщ търсеж на Бога (Деян. 17:27). А това е възможно само при еднакви духовни и физически възможности и задължения. На трето място същият апостол подчертава още една страна на единството на човешкия род – неговата еднаква зависимост от Бога: „Защото ние чрез Него живеем и се движим и съществуваме“ (Деян. 17:28).

Ние, обитателите на нашата планета, сме братя помежду си без раз­лика на етническата принадлежност, на цвета на кожата и националния произход. Ние трябва искрено да уважаваме божественото у всеки човек, защото Христос е пострадал и умрял на кръста за спасението на всички ни. Човекът е венец на Божието творение. Нему Бог е предоставил да владее и да господарува над живата и над мъртвата природа, над „цялата земя“ (Бит. 1:28).

Ние сме Божие „творение… създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим“ (Еф. 2:10). Тъй ни говори на­шият християнски разум. Тъй ни говори и вечното слово Божие: „И съз­даде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Бит. 2:7). И стана човекът разумна, годна да твори, да се радва и да се възхищава на света душа! Нещо по­вече – човекът получи и призванието след като е сътворен от любов, сам той да излъчва любов към своя ближен. Ние сме Божие творение, съветва св. апостол Павел, създадени в Христа Иисуса за дела на братство, на мир, на справедливост, на безкрайна обич – обич, която не дели хората на наши и ваши, на сънародници и чужденци, на бели и черни.

СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ

Нашият Небесен Отец, Който е дарил живота на всички люде, е ус­троил всеобщо изкупление и спасение чрез Иисуса Христа (1 Иоан 2:2; 1 Тим. 2:5-6). Така че по силата както на своя божествен произход, така и на призванието за спасение човеците са Божи чеда спрямо своя Творец, а помежду си са братя в буквалния и благодатен смисъл на думата. Ето защо земните блага са предназначени от Бога за полза на човека, и те трябва да бъдат разпределени сред тях като между братя в едно семей­ство. Така ще бъдат премахнати причините на всяко социално неравен­ство. Докато в света действат силите на злото, проявявани в насилие, експлоатация, расизъм и потисничество, борбата на християнина срещу тези злини не може да се ограничи само със средствата на словото и при­мера: тази борба не изключва и крайната мярка – допускане и осмисляне на революционните средства за превъзмогване и преодоляване на такова грозно петно от най-новата история на човешката цивилизация, каквото е расизмът. Всъщност над него вече е произнесена присъдата на словото Божие: на християнската съвест и на законите на Божия промисъл в све­та (Гал. 3:28; Кол. 3:11).

Тези съображения определят позициите на Православната църкви – позиция на категоричен протест срещу съвременните социални прояви на злото в света. Поради това и в каталога на темите за обсъждане, приет на Всеправославното съвещание на остров Родос през 1961 г., са включе­ни такива належащи въпроси като: Принос на Поместните православни църкви за установяване на мир, свобода, братство и любов между наро­дите (Раздел VI, б. в.), Православие и племенни дискриминации (Раздел VIII, б. г.), Православието и проблемите за християните в страните с бур­ни социални изменения (Раздел VIII, б. д.) (вж. Всеправославното съве­щание на остров Родос, Църковен вестник, 1962, бр. 5, с. 8). Актуализи­рането на тази проблематика бе предмет на обсъждане също така и на Четвъртото всеправославно съвещание (1968 г., Шамбези, Швейцария), и на заседанията на Всеправославната комисия през 1976 г. в Шамбези за подготовка на бъдещия Свят и Велик Събор на Източната Православна църква[2].

Принципите на мира, свободата, братството, любовта между наро­дите и зачитането на достойнството на всеки народ и всяка личност, съ­държащи се в богохранимата идейна съкровищница на св. Православие и осъществявани на дело в живота и взаимните отношения на отделните народи, са благотворен съзидателен фактор в изпълнение на свещената мисия на Църквата Христова за спасение на човешкия род, за животво­ряща евангелска любов към брата човек, за неговото избавяне от ужаса на войната и за възтържествуване на справедливостта и благоволението сред всички човеци.

Единомислието и единодействието на отделните Поместни право­славни църкви е авторитетна предпоставка и за по-добро международно взаиморазбирателство. Утвърждаването на идеалите за общоцърковно междуправославно единомислие и за общосъгласувани начинания не е изолирано от усилията да бъде установен по-здравословен климат на взаимно разбирателство и сътрудничество както на нашия европейски континент, така и между народите в света.

Днес в обединяваща се Европа християнските църкви се срещат по нов начин и постепенно преоткриват нови измерения за междуконфесионални отношения и сътрудничество. Така в провеждания между тях диалог възникват изключително благоприятни възможности за превъз­могване на съществуващите препятствия, взаимно отчуждение и антипатии. В случая от основно значение е фактът, че процесите на единение в Европа са свързани не само с програмите за икономическа координа­ция и интеграция, но и с идеите за културен хуманизъм и демокрация, с основните права и свободи на човека и най-вече с общото християнско наследство с неговите юдео-елински-римски корени.

Православните църкви по своя дух и същност са постоянни благовестителки на мира, социалната правда и запазването на целостта на творението. Тяхната обществена диакония винаги е била изливане в мир на благодатната сила на любовта, внасяне на благополучие и справедли­вост, създаване на братски връзки между хората и навременна отзивчи­вост към техните нужди за утвърждаването на доброто и човечността във всяка личност като образ и подобие Божи, тъй като „за мир ни е повикал Бог“ (1 Кор. 7:15), „а плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22-23).

____________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Православие-диалог-европейско единство, София, 2011, с. 19-29. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. http://bg-patriarshia.bg/index.php?file=allorthodoxy_documents_2.xml

[2]. Дейността и процесът при подготовката на бъдещия Свят и Велик Събор на Източната православна църква са представени от митрополит Дамаскинос Папандреу в материала „Подготовката на Всеправославния събор”, публикувана в настоящия сборник.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Православието в диалог и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s