УЧЕНИЕТО НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА ЗА СВЕТОТО ПРЕДАНИЕ И НЕЙНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ НОВИЯ КАЛЕНДАРЕН СТИЛ[1]

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод

1. За Преданието изобщо

А) За писаното Предание – каноничните правила

Б) За неписаното Предание – църковната практика

2. За Пасхалията и за църковния календар

А) За Пасхалията

Б) За църковния календар

За календарната реформа: Открито писмо на архиепископ Инокентий Пекински

Послеслов

Приложение

УВОД

Богооткровеното спасително учение на нашата Православна Църква е основано на светото Писание и светото църковно Предание. За произхода на едното и другото блажени Теофилакт, архиепископ Български, в предговора към св. Евангелие от Матей пише така: „Божествените мъже, които са живели преди Закона, са били научени не въз основа на писания и книги, но имайки чист разум, са били просветени с озарението на Всесветия Дух и така са познавали Божиите повели, защото Сам Бог е беседвал с тях, уста с уста. Такива са били Ной, Авраам, Исаак, Яков, Иов и Моисей. А когато човеците станали порочни и недостойни Дух Светий да ги просвещава и учи, то човеколюбивият Бог е дал писанията, та поне благодарение на тях те да помнят Божиите повели. Така и Христос Сам лично е беседвал с апостолите и им изпратил като учител благодатта на Светия Дух. Но тъй като след това щели да се появят ереси и да се покварят нравите ни, то на Господа било благоугодно да бъдат написани Евангелията с цел, щото ние, учейки се въз основа на тях на истината, да не се увличаме от лъжата на ересите и нашите нрави да не се покварят окончателно”. Разбира се, цялото богооткровено учение, както старозаветното, така и новозаветното, открито ни чрез пророците от Самия Господ Иисус Христос и чрез Неговите апостоли, трудили се много години за проповедта на Словото Божие, не е могло да бъде изложено напълно само в книгите на светото Писание, особено новозаветното (Иоан 21:25). Затова много от тяхното учение, което не е било записано в книгите на светата Библия, се е предавало от вярващите устно и така се е запазило заедно със св. Писание. Примери на такова запазено устно старозаветно предание се споменават в новозаветните книги: за пророчеството на Ной, седмия от Адам (Иуда 1:14-15); за спора на архангел Михаил за тялото на Моисей [Иуда 1:9]. Такова е и старозаветното предание за месец март – еврейският Нисан, като за начален от сътворението на света (Филон [Александрийски] и Йосиф Флавий). В новозаветно време много повече устно се е предавало богооткровеното учение, отколкото писмено: Сам Господ Иисус Христос и повечето от Неговите св. апостоли не са оставили след себе си писания, проповядвайки през цялото време устно; пример за такова, запазено по предание устно, но не записано в Евангелията, е изречението Господне за милостинята, приведено от св. апостол Павел в неговата прощална беседа с ефеските пастири: „по-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деян. 20:35). За много също такива примери на запазено от апостолите новозаветно устно предание е посочено в 97 правило (в 27 глава на „За Светия Дух”) от св. Василий Велики, като за кръстния знак, за обръщането при молитва на изток, за обредите при св. Кръщение и Евхаристията и пр.Едното и другото – писаното слово Божие и устното предание, понякога в книгите на светото новозаветно Писание се нарича с едно общо име – Предание, както това се вижда от Посланията на св. апостол Павел: 1) до Солуняни: „Братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15); 2) до Тимотей: „О, Тимотее! Пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука” (1 Тим. 6:20); и „каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат” (2 Тим. 2:2); 3) до Коринтяни: „Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал” (1 Кор. 11:2). В наричането на цялото богооткровено учение, не само устното, но и писменото, с общото име „предание”, има дълбок назидателен смисъл: ако Сам Господ – Ипостасното* Слово Божие и Божия Премъдрост, представя пред апостолите Своето евангелско учение в смисъл на „предаване” на словото Божие от Бога Отца (Иоан 15:15), а пред юдеите – в смисъл на „заповед” от Отца (Иоан 12:49-50); ако Духът на истината, говорил чрез пророците и апостолите, съгласно обещанието на Господа „от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе” (Иоан 16:13); ако избраният съсъд на проповедта Христова (Деян. 9:15), призван към апостолство не от човеци, нито от човек, но от Иисуса Христа и Бога Отца (Гал. 1:1), който е бил възнесен до третото небе и се е сподобил там с неизречени откровения (2 Кор. 12:14), имащ ум Христов (1 Кор. 2:16) – св. апостол Павел – и той смиреномъдро е предлагал своята проповед пред езичниците на съда на най-видните от апостолите (Гал. 2:2), и в своите подробни наставления за девството и женитбата прави разлика между своя съвет и повеленията Господни (1 Кор. 7:12-25) – всички тези посочени неща внушават на следващите служители на словото Божие (Деян. 6:4), като само на посредници на неговото предаване, дълбоко благоговение към него, без всякакво ни най-малко не само изопачаване на неговия смисъл, но и прибавяне или отнемане, произлизащо от лично мъдруване, под заплаха от вечно наказание (Откр. 22:18-19), но само под ръководството на свещеното църковно светоотеческо предание.

„Правилното и безпогрешно разбиране на Писанието – по думите на свещеномъченик Ириней Лионски – е възможно само под ръководството на светата съборна Църква и единствено само в нея може да се намери истината. Светото Предание има същият Божествен произход като светото Писание. Единствена пазителка на действителното апостолско Предание може да бъде само съборната Църква в лицето на нейните представители” (Против ересите, книга ІІІ).

„Ние можем – казва той по-нататък – да назовем по име онези, които апостолите са поставили за епископи, и техните приемници – до нас, които нищо такова не са учили и нищо подобно не са знаели, каквото измислят еретиците… Макар Църквата да е разпространена по целия свят, но поради присъствието в нея на Един и Същ Дух Божий, тя спазва едно учение. Тя еднакво вярва и има едно и също Предание на Църквата.” (Пак там.)

И тъй, от общото наименование „Предание” на цялото богооткровено учение – устно и писмено, и от приведените думи на св. Отци на Църквата, се съзира тясна взаимна връзка и значение на едното и другото, на двата източника на Божественото откровение – на светото Писание и на светото Предание: както светото Писание е задължено на светото Предание за постепенното установяване и утвърждаване на каноничните книги, както [това] се вижда от историята на канона на свещените книги и от неговото правилно разбиране, така на свой ред и църковното Предание, освен общоцърковното признание за своята проверка, тоест, различаването на истинското апостолско Предание от лъжливото, човешкото – се нуждае от светото Писание, като точен израз на волята Божия; само онова църковно Предание е истинско, което е съгласно и не противоречи на прякото и ясно слово Божие (Марк 7:9-13).

Обаче и устното апостолско учение, което е в собствен смисъл предание, за разлика от писанието, и отначало само устно се е пазило в първоначалната Христова Църква, чрез най-близките приемници на апостолите скоро е влязло в светоотеческите писания, залегнало е в основата на църковните правила – вселенски, поместни и частни светоотечески, в различни времена е било включвано в богослужебните книги, влязло е в богослужебната практика, приета от цялата Съборна Църква и също в общоцърковните жития на светиите, което и досега съставя онова „учение на вярата и благочестието, което истински вярващите и почитащите Бога синове на Църквата със слово и пример предават един на друг, предци на потомци” (Митрополит Антоний, „Опыт православного христианского катихизиса”, с. 8).Една част от светото Предание, влязла в църковните правила, която съдържа най-главните истини на вярата, благочестието и църковното управление, съдържаща се в „Книгата на правилата”, се нарича от древни съборни времена с особен термин – „Писмено Предание”; а другата част, невлязла в „Книгата на правилата”, макар и впоследствие в по-голямата си част включена в другите общоцърковни книги, но отпреди продължавала да се пази наравно с църковните правила само в църковната практика, както и сега в някои църковни обичаи, се нарича „Неписано Предание”. Обаче и едната и другата част от светото Предание – писаното (каноните) и неписаното (църковната практика, църковните обичаи), наравно със светото Писание, има за нас, православните, еднакво общозадължително значение в делата на вярата и благочестието; защото източник на едното и другото е Дух Светий, Който обитава в Православната Църква и печатът (авторитетът) на общоцърковното признание стои и върху едното, и върху другото, според горепосоченото изречение на св. Ириней Лионски: „Църквата, макар и разпространена по целия свят, но поради присъствието на Единия и Същ Дух Божий, тя спазва едно учение, тя еднакво вярва и има едно и също Предание на Църквата”.

Вярата в светостта, истинността и общозадължителността на светото Предание във всецелия му обем, наравно със светото Писание, е отличителен вероизповеден признак на нашата Православна Църква в сравнение с другите инославни изповедания. Благодарение на това, тя и досега спазва неизменно в духа и основните законоположения онова устройство, което ѝ е предначертал Сам Господ Иисус Христос, нейният невидим Глава, в Своето Евангелие, [което] са изпълнили със своето учение и деяния светите апостоли и са утвърдили за всички последващи времена светите отци на Църквата на своите поместни [събори], а най-вече на Вселенските събори, като на седемте стълба на дома на Божията Премъдрост (Притч. 9 гл.), „запечатан – по израза на поместния Цариградски събор от 1848 г. – със седемте печата на Духа (Откр. 5:1)”. „Затова, ако някой желае вечно спасение – казва св. Йоан Златоуст, – който иска да бъде истински син на Православната Църква, който търси в нея, като в нов [Ноев] ковчег, спасение от потопа, който се бои от страшния гръм на проклятието, който поразява душата и тялото, нека той да обремени себе си, като с най-сладостно иго Христово, с църковните догмати, нека укроти непокорството на своя разум чрез църковните закони и във всичко да се покорява на своята Майка – Църквата.” (Беседа върху Първото послание до Коринтяни.)

Неотдавнашните политически преврати се отразиха и на църковния живот: навсякъде се прояви стремеж към реформи, започва разклащане на основните устои на църковния живот, поставят се за ново преразглеждане веднъж завинаги решени от гласа на Съборната Църква основни догматични и канонични определения (В-к „Македония” [гръцки вестник], 11 януари 1926 г., „Програма на заниманията на предполагаемия вселенски събор”.)

Неумереният стремеж към „новаторство” се проявява и в това, че отделните поместни Църкви решават въпроси и бързат да осъществят на дело решения, които по своето значение изискват предварително общоцърковно разглеждане („всеправославният конгрес в Константинопол”, „живоцърковническите събори” в Русия и насилственото въвеждане на „новия стил” в Гърция, Румъния и Финландия). Този трескав стремеж към реформи, започнат в по-голямата си част от висшите църковни власти („окръжни патриаршески и синодални послания”) естествено се стори на пасомите за „новаторство” и възбуди у тях тревога за Православието на Църквата с „Петиция на гърците до народните представители и на румънците до краля” (виж „Скръбно послание на митрополит Антоний” от 1925 г.). Ако тогава, то сега още повече, – по време на църковните реформи, – на нас, чедата на Православната Христова Църква, ни е необходимо да си изясним и да се придържаме към основните и отличителни закони на нашата Майка Църквата – а това е ръководството във вярата и живота на светото Предание, наравно със светото Писание. След светото Писание на Стария и Новия Завет, първи по значение за нас трябва да бъдат догматите и каноните на Вселенските и Поместните събори и на някои Отци на Църквата, приети на Вселенските събори; защото всички те, по думите на св. Отци на VІІ Вселенски събор, бидейки просветени от Един и Същ Дух, полезното узакониха.Съвременният реформаторски дух, засега отклонен от Божия Промисъл от [провеждането] на предполагаемия VІІІ вселенски събор, не успя да засегне църковните догмати; обаче е неуместно и небезопасно и да се повдигат „догматичните въпроси за ново преразглеждане и да се установява друго изповедание на православната вяра” ([според] „Програмата”, точка 3 и 5); защото, по думите на св. Никифор Изповедник, патриарх Цариградски: „нали всеки догматичен въпрос, който се повдига в Божията Църква, след съборното обсъждане и провъзгласяване, се прекратява и вече не допуска никакво съмнение” (Творения, ч. І, „Защитно слово”, гл. 8, с. 124), и по-нататък той продължава: „Домът на [Пре]мъдростта е построен, сякаш от злато и скъпоценни камъни, от свещените и Божествените догмати, изработени и провъзгласени от нашите славни и богоносни Отци, които, като мъже дивни и боголюбиви, водени от Божия Дух, блестели, събрани на свещените и богоизбрани събори… Какво ще започнеш да търсиш ти, човече, – макар и да си твърде проницателен по ум, – нещо, което вече да не си виждал, като открито и обявено от Духа? Дали висотите на богословието и възвишеността на догматите? Дали богатствата на Божественото домостроителство? Не-изследимостта на Божиите отсъди? Наставления ли относно добрите дела и забрана на онова, което трябва да се избягва: да не изброявам подробно и да не бавя словото – нима изреченията на мъдрите мъже, изобилствуващи с премъдрост и боговдъхновеност, не превъзхождат умозрението и действието? Каква нужда има след всичко да се впускаме в пустословие и неуместни разисквания?” („Слово за защита на нашата непорочна и истинска вяра”, ч. І, с. 144). И самата Църква чрез св. Отци на VІ Вселенски събор повелява: „Накратко казано, постановяваме, щото вярата на всички просияли в Божията Църква мъже, които са били светила в света, държейки словото на живота, да се спазва твърда и да пребъдва до края на света непоколебима заедно с техните богопредадени писания и догмати”. В същия дух на строго спазване на догматичното предание, същият събор с 1-во правило, а преди него ІІІ събор със 7-мо правило, потвърждават определението на ІІ Вселенски събор: „да не се отменя Символът на вярата на 318-те Отци, били на събора в Никея, която се намира във Витиния, но той да пребъдва непокътнат” (1-во правило). Както догматите на вярата, така и каноните или църковните правила, установени и утвърдени на Вселенските събори, за нас, православните, както казахме, са задължителни и неизменни; а при това съвременният реформаторски дух засегна не само църковните обичаи, църковната практика и така нареченото „неписано Предание”, но и самите канони на „писаното Предание” с противоканоничното въвеждане на новия [календарен] стил, на летоброенето и новата пасхалия. За изобличение и за предпазване от това противоканонично „нововъведение” по-нататък ние изреждаме множество свидетелства на различни църковни авторитети, започвайки от древните Вселенски и поместни съборни определения и отеческите правила на светите Отци, до съвременните мнения на ревнителите на вярата и благочестието, на църковните пастири и на видните лица в църковната наука по въпросите:

1. за Преданието изобщо:

а) писаното (каноните) и

б) неписаното (църковната практика) и

2. в частност: за Пасхалията и за църковния календар.

От тях православният читател непосредствено ще се убеди доколко нашата Православна Църква строго спазва принципа (правилото) на Преданието и осъжда под заплаха от отлъчване всяко нововъведение по въпросите на вярата и благочестието, несъгласно със светото Предание, и като се убеди в това, да опазва себе си от съвременните църковни новатори.

1. ЗА ПРЕДАНИЕТО ИЗОБЩО

Съществувайки от апостолски времена, Преданието заедно с Писанието е служило като ръководство по въпросите на вярата, по свидетелството както на Писанието, така и на самото Предание, както се вижда от следните цитати:

1.„Отче Светий, опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние” (Иоан 17:11).

Ако някой не послуша братята, „обади на Църквата; но ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17).

„Както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на Словото; – то намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко от начало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил” (Лукa 1:2-4).

Потвърждението за задължителността на признанието на светото Предание е засвидетелствано със следните доказателства:

2. „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15).

„Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията, тъй, както съм ви ги предал” (1 Кор. 11:2).

„О, Тимотее! Пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с която, като се занимават, някои се отклониха от вярата. Благодатта да бъде с тебе. Амин” (1 Тим. 6:20-21).

„Имай за образец здравите думи, които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса” (1 Тим. 1:13).

„И каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат” (2 Тим. 2:2).

Виж за това още: 1 Иоан 2:24; 2 Сол. 3:6; Гал. 1:8-9; 1 Сол.2:13; Иоан 12:48; Тит 1:9; 1 Кор. 15:1; Мат. 28:19-20; 2 Иоан 1:12; Деян. 13:5; 20:21.

3. „Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква” (ІХ член на Символа на вярата).

4. Шести Вселенски събор, деяние 8: „Трикратна анатема на всяко нововъведение и действие против църковното Предание и учение и правилата на светите и блаженопоменувани Отци.”5. Седми Вселенски събор, деяния:

„Всичко, що е установено, че е против църковното Предание, учението и писанията на светите и приснопаметните Отци – постановяваме и ние и занапред, ако се установи [такова нещо] – анатема.” (Послание на този събор до александрийци. От гръцката Кормчая „Пидалион”, с. 388–389.)

Буквално същото повтаря и Съборът на единението в Константинопол [Цариград] от 879 г. (Митрополит Макарий [Московский], Догматическое богословие, с. 508).

6. Седми Вселенски събор.

На този събор е провъзгласена анатема не само в частност против иконоборците, но и изобщо против всички, отхвърлящи древните Предания на Църквата. ([Прот.] С. В. Булгаков, Настольная книга священнослужителя, изд. 1900 г.)

7. Гангърски поместен събор от 340 г.

В 21-вото си правило съборът определя: „Като поставяме прегради в Църквата за онези, които въвеждат нови неща…” и заключава: „желаем, всичко в Църквата да бъде прието от Божествените Писания и апостолските Предания”.

8.Тълкувание на това правило от епископ Никодим Далматинско-Истрийски [Милаш, †1915 г. ].

„Отците на този събор са постановили, че е необходимо да се пази светата Църква от нововъведения и да се грижим, щото всичко предписано от светото Писание и апостолското Предание да бъде в нея свето и ненарушимо, защото в противен случай [в нея] ще се отвори път за религиозни общества, които не могат да бъдат църква.”

9. Тълкувание на това правило в руската Кормчая, ч. І, с. 61. „Ако се установи, че някой прави такова нещо, като че се превъзнася и презира просто живеещите, но престъпва църковните закони и въвежда нещо ново по своята дързост, такъв да бъде проклет.” Защото светата Църква Божия „пази и приема всичко, което се съдържа в нея от Божествените Писания и от апостолските Предания”.

10. Архиерейска клетва, съкратено.

„Обещавам да спазвам каноните на св. апостоли и на седемте Вселенски и благочестивите поместни събори, които са узаконени за спазване на правилните повеления и които са записани в разни времена и години от истинските поборници на св. съборна източна православна вяра като канони и св. устави, и с това обещание свидетелствувам, че ще спазвам всичко това здраво и ненарушимо до края на моя живот; и всичко, което те са приели, и аз приемам, а което те са отхвърлили, и аз отхвърлям… Ако ли от обещаното тук от мене нещо престъпя или бъда противник на Божествените правила,… тогава нека веднага да бъда лишен от целия свой сан и власт, без всякакво оправдание и слово, и да бъда чужд на небесния дар, даден ми при посвещението чрез ръкоположение от Светия Дух.” (Еп. Никодим [Милаш], Правилата на Православната Църква; Еп. Иоанн [Смоленский], Опыт церковного законоведения.)

11. Окръжно послание на четирите Източни Патриарси от 1848 г., съкратено.

„Нашата вяра е получила начало не от човек и не чрез човек, но чрез откровението на Иисуса Христа, което са проповядвали Божествените апостоли, което са утвърдили св. Вселенски събори, предали са по приемственост великите мъдри учители на вселената и са подпечатали с кръвта си мъчениците. Да се придържаме към изповеданието, което ние приехме чисто от толкова мъже, като отхвърляме всяко нововъведение, като внушение на дявола… Ако, който и да е, би дръзнал да стори това с дело или със съвет, или с помисъл, такъв вече се е отрекъл от Христовата вяра и вече доброволно е подпаднал под вечна анатема, задето хули Светия Дух, като че ли Той не съвършено е говорил в светото Писание и на Вселенските събори. И тъй: всички новатори, еретици ли са те или разколници, доброволно облекли се в клетвата, като в риза (Пс. 108:18), макар да са папи, макар и патриарси, макар и клирици, макар и миряни, ако ще би и ангел от небето – анатема на такъв… Тази страшна анатема не ние изричаме сега, но преди всички я е изрекъл нашият Спасител (Мат. 12:32), изрекъл я е божественият Павел в Посланието до галатяни (1:6). Същото са произнесли и седемте Вселенски събора и целият сонм на богоносните Отци.”Подписали Патриарсите с членовете на техните синоди: Антим Константинополски, Йеротей Александрийски, Методий Антиохийски и Кирил Йерусалимски.

12. Св. Василий Велики [† 379 г.].

„Всичко, което от древност е предадено от светите Отци, е достойно за почитание; а всичко новополагано не е уместно и не може да има значение.” (Жития на светиите в превод на руски език, т. ІІІ, с. 775.)

13. Св. Кирил Александрийски, † 444 г.

„Ако някой пребъде в тази утвърдена на Вселенските събори истина, той ще бъде спасен, а който отстъпи или в нещо съгреши [по отношение на нея], като дръзко отрича това, ще погине во веки.” (Творения св. Кирилла, с. 40.)

14. Св. Йоан Златоуст [† 407 г. ] .

„Който не се покорява на Източната Православна Църква, не слуша нейните насочвани от Светия Дух посоки и като пренебрегва твърдия камък на вярата се отдава на суемъдрия, такъв гради своето здание върху пясък. Христос нарича такъв човек дявол, който сее плевели сред добрите семена. Такъв човек се отсича от Църквата като изгнил и смърдящ член на тялото, като езичник и митар (Мат. 18:17).” (Беседа върху Първото послание до коринтяни от св. ап. Павел”.)

15. Св. Епифаний Кипърски, † 403 г.

„Трябва да се придържаме и към Преданието, защото е невъзможно да се намери всичко само в Писанията: светите апостоли едно са оставили в Писанието, друго в Преданието.” (Из творенията на този светител.)

16. Преподобни Исидор Пелусиот, † 458 г.

„Крайно се учудвам, защо някои от древните са обръщали правото на самоуправство в отеческа грижовност, а сега някои от нововъведителите обръщат и пастирското състрадание в самоуправно самозаконие, като си мислят, че не началство, подлежащо на даване на сметка, им е поверено, но им е предоставена като бащиния самодържавна власт.” (Творения преп. Исидора, т. ІІІ, с. 305.)

17. Преподобни Викентий, игумен Лерински в Галия, V век.

„Никому не е позволено да приема нещо, което съборната Църква не благовествува. Узаконенията относно вярата са постановени за всички времена. Следователно, да се възвестява на православните християни нещо, което те преди не са били приели, никога не е било позволено и никога няма да бъде позволявано. А ако това е така, то кой би бил толкова дързък, че да се осмели да възвести нещо, което преди не е било възвестено в Църквата или е толкова лекомислен, че да приеме нещо, освен онова, що е приел от Църквата.” (Проф. Н. Сагарда [† ок. 1943 г.], Вера и жизнь христианская, выпуск ІІ, 1915 г.)

Пак св. преп. Викентий Лерински:

„Действително и истинно православен е оня, който към Църквата, който към Тялото Христово, който към Божията истина е привързан с цялата си душа, който не поставя нищо по-високо от Божествената религия, по-високо от вселенската вяра, като смята за свой дълг да държи само онова и да вярва само на онова, за което се знае, че то от древност е било държано от цялата Църква, а за каквото разбере, че то после, мимо всички светии, или въпреки всички светии, е ново и нечувано, то го признава за неотнасящо се към религията, но по-скоро като изкушение.” (Пак там, с. 156.)

Пак той: „Как синовете на Църквата да различат истината от лъжата? Те особено трябва да се грижат да тълкуват Божествения канон според преданията и правилата на всеобщата Църква, а в самата Църква те необходимо трябва да следват всеобщността, древността, съгласието. И ако някога една част се противопостави на общността, новаторството против старината, несъгласието на един или на малцина против всички или против мнозинството, то пред повредената част те трябва да предпочитат целостта на всеобщността, а в самата всеобщност пред непостоянството на новаторството да предпочитат старинността на вярата, а в самата старина пред безразсъдството на един или на малцина да предпочитат първо общите, ако има, решения на всеобщия събор, а ако няма такива, то, второ, да се придържат към най-подръчното – към съгласните помежду си мисли на мнозинството велики църковни учители.” (Православный богословский словарь, изд. на Сойкин, с. 1893.)18. [Св.] Марк, Митрополит Ефески, [† 1449 г.]

„Всеки, който говори против това, що е заповядано, макар и да е бил достоен за вярата, макар и да е бил постник, макар и да е бил девственик, макар и чудеса да е правил, макар и да е пророчествувал – нека да бъде за тебе като вълк в овча кожа, който пакости на овцете.” (Из творенията на този светител.)

19. Св. епископ Теофан Затворник, † 1894 г.

„Ние вярваме в една Църква. Нима има сто истини? Една е истината. Нима има сто пътища? Един е пътят. Нима има сто бога? Един е Бог, една е вярата, едно е кръщението [Ефес. 4:5]. Затова и истинската Църква трябва да бъде една. Православната истинска Църква – това е нашата Църква. Бог ни дава осезателно свидетелство, вижданите от всички дарове на чудотворство, на прозорливост, нетленни мощи, свръхестествени явления; всичко това ние виждаме в наши дни. Какво още да се иска? Господ няма да помага на лъжците… Господ е с нас и Неговият Дух обитава в нашата Църква… А как да се спасим? В Христовата Църква. Нека християнинът да живее така, както повелява Църквата, и ще се спаси. Вярвай във всичко, на което повелява да се вярва св. Църква, като приемаш благодатни сили чрез Тайнствата и като разпалваш тези сили чрез участие във всички други свещенодействия и чрез изпълнението на всички постановления на св. Църква.” (Письма о христианской жизни.)

Пак той: „Опазете се, за Бога, от тези развращаващи учения. Пробен камък да ви бъде светото учение, от древност проповядвано в Църквата. Отхвърляйте всичко като зло, което е несъгласно с това учение, с каквато и благовидна титла то да се прикрива.” (Из Прощалното слово към Владимирското паство.)

Пак той: „Странете от нововъведенията във вярата и благочестието, от лъжепророците, които идват в овчи одеяния, а отвътре са хищни вълци; отнапред разбирайте лъжата, която се крие в привлекателните думи на лъстците, които търсят да ви покварят под предлог на доброжелателство… Трябва да страните от явни и тайни нарушители на уставите на св. Църква Божия, които не смятат за необходимо да спазват постите… Изобщо, от всички, които увличат себе си и други с неукротимо своеволие в начина на мислене и в правилата на живота. Виждате ли сега, кой е наш и кой не е наш, на чия страна е истината и как да се постъпва?” (Слова и речи, с. 16.)

Пак той: „Сега мнозина се увличат по новаторството, но не всичко ново е добро. Старото обаче, като изпитано, винаги е по-добро от новото, от още неизпитаното. При вярата и благочестието, колкото нещо е по-старо, толкова е по-добро, или даже тъкмо старото е и най-истинското.” (Слова и речи, с. 41.)

20. Протоиерей [св.] отец Йоан Кронщадски, † 1908 г.

„Като виждаш древните свещени писмена, установления и обреди, помисли си през колко векове са преминали те, колко хора, живели приемствено през различни векове, са преминали, колко те са били уважавани през всички векове. Бой се да ги гледаш с очите на човеците от днешното време, които в своя неразумен прогрес дръзко отхвърлят много от древната светиня на Писанието и Преданието.” (Богопознание и самопознание, с. 75.)21. Преподобни Серафим Саровски, † 1833 г.

„Което е приела и прегърнала светата Църква, всичко трябва да бъде мило за сърцето на християнина. Което Църквата е установила на седемте Вселенски събора – изпълнявай. Горко ономува, който прибави една дума към това или отнеме една дума от това.

Господ пази като зеница на окото Си Своите люде, тоест, православните християни, които Го обичат и от все сърце и с цялата си мисъл, със слово и дело ден и нощ Му служат. А такива са онези, които всецяло спазват всички устави, догмати и предания на нашата Източна Вселенска [Съборна] Църква и с устата си изповядват благочестието, предадено от нея.” (Из книгата на Сергей Нилус „Близ грядущий антихрист”.)

22. „По-добре да останем без църква – храм, без епископ и да умрем без Причастие, отколкото да се отклоним от Православната истина и да сме в молитвено общение с живоцърковниците и обновленците**.” (Из писмо на православен свещеник – протоиерей от Санкт-Петербург до негови духовни чеда.)

23. Гледището на древната Православна Църква за Преданието (из творенията на [св.] еп. Йоан [Смоленски, † 1869 г.]).

„С Преданието трябва да се обясняват онези места от св. Писание, които имат отношение към църковното право; в него трябва да бъде намирано обяснението на църковните правила, закони и учреждения, тяхното основание, смисъл и сила; по него да се сравняват разликите в обичаите и установленията, забелязвани в отделните и поместните Църкви; в него да се търсят решенията на най-важните канонични въпроси, които могат да се появят в църковната практика. Само онова, което се намира в светото Предание или се обяснява от него или е съгласно с него, може да бъде признато в собствен смисъл като канонично, църковно; всичко, което не е основано върху Преданието или не е съгласно с него, макар и да е било прието от едно или друго християнско общество, не може да се признае за канонично или принадлежащо на Вселенската [съборната] Църква, и поради това е неистинско. Най-сетне, всичко, което променя Преданието в основните църковни нрави и установления или подронва неговата сила с произвола на мненията или с човешки установления, всичко, което е явно против Преданието, трябва да бъде отхвърляно като лъжливо и противоцърковно.” (Архимандрит Иоанн, [впосл. еп. Смоленски], „Опыт церковного законоведения, изд. 1851 г., с. 22.)

„Значението на светото Предание разбираме от определенията на св. Събори, вселенски и поместни, които са изработвали своите правила, според техния собствен израз: „като вървим по царския път, следвайки богогласното учение на светите наши Отци и на Преданието на Съборната Църква, знаейки, че то е от Светия Дух, обитаващ в нея.” Затова твърде много свои правила съборите изразяват по следния начин: „да се спазват древните обичаи”; „древните предания”; „да се спазва древният закон и правило”; „канонично предаденото нам от богоносните наши Отци”; „следвайки каноничните определения на Отците”; „постановеното от правилата на нашите Отци” и други подобни [изрази].” (Виж І Вс. Съб., пр. 6, 7, 13 и 18; ІІ Вс. Съб., пр. 2 и 7; ІІІ Вс. Съб., пр. 7 и 8; VІ Вс. Съб., пр. 1, 2, 13, 29, 84, 87, 90 и много други правила.)Изобщо, съборите определят: „да не се въвеждат в Църквата нововъведения, въпреки писанията и църковните предания”, „да не се престъпват преданията и правилата на Отците”, а който престъпва църковните предания или поврежда предаденото с нововъведения – „да бъде низвергнат и отлъчен от Църквата.” (Виж VІ Вс. Съб., пр. 19 и 32; VІІ Вс. Съб. пр. 7; Гангърски съб., пр. 21.)

Правило 32 на VІ Вселенски събор провъзглася: „Ако епископ или презвитер върши дела не според реда, предаден от апостолите, да бъде низвергнат, понеже не възвестява съвършено тайнството и предаденото поврежда с нововъведение.” (Пак там, с. 48-49.)

Пак той: „Светото Предание има това особено значение, че в своята непрекъсната приемственост, спазвайки неизменните основания на вярата и на цялото църковно управление, то съдействува за запазване на единството на Православната Съборна Църква. Неговата непрекъснатост и неизменност прави, щото Православната Църква през всички времена и на всички места запазва същото чисто изповедание на вярата, същите правилни свещенодействия, същите основни закони на своето благоустройство, същото свещеноначалие, което е получила от самото начало на своето учредяване на земята. Това единство, което образува винаги единния дух на Православната Съборна Църква, представлява най-важната опора на нейната цялост и вътрешна чистота и е основен [неин] характер или признак.”

24. Епископ Никодим Далматински [Милаш], † 1915 г.:

„Седмият Вселенски събор в седмия си канон предписва, щото всичко, което е било пренебрегнато в Църквата, да бъде възстановено и да бъде в сила, според писаното и неписаното право, в противен случай да бъде низвергнат всеки, който престъпи църковното Предание (Атинска синтагма, ІІ, 374). На този канон обръща внимание Цариградският [поместен] събор от 1638 г., свикан по времето на патриарх Кирил Берийски, и относно Преданието отбелязва, че подлежи на анатема всеки, който дръзне да накърнява църковните Предания и да въвежда въпреки тях каквото и да е нововъведение в Църквата.” (Църковно право, с. 45.)

25. Преподобни Йосиф Волоцки, † 1515 г.

„Той [Йосиф Волоцки] е смятал, по силата на правилата, споменавани в § 23 на този сборник, а също и по силата на подобни установления, за основно начало на своя каноничен мироглед мисълта, че йерархичните предимства са действителни само при условие на вярност, и най-скъпото за него чувство – принципът на църковната дисциплина – се спазва дотогава, докато йерархията отговаря на своето високо предназначение. За свещениците и епископите, които са нарушили тази вярност, той повтаря думите на св. Атанасий Велики: „по-добре без тях да се събираме в молитвения храм, отколкото с тях да се хвърлим, като с Анна и Каиафа, в геената огнена”. Въпреки игуменския си сан, Волоцкият игумен не се е поколебал да стане изобличител на Всеруския Митрополит, когато се е разбрало, че той е еретик.” (Из книгата на йеромонах Тарасий „Перелом в древнерусском богословии”.)

26.Окръжно Патриаршеско и синодално послание на Константинополския [Цариградския] патриаршески престол, август 1895 г.

„Спасителната в Христа вяра преди всичко трябва да бъде напълно правилна и съгласна със светото Писание и с апостолското Предание, въз основа на които е изградено учението на божествените Отци и на седемте богосъбрани Вселенски събора.” (В-к „Церковные ведомости”, № 44, 1895 г.)

27.Архиепископ Никон, бивш Вологодски епископ [Рождественски, †1918 г.]

„Църквата с майчинска любов сама дава ръководно начало в живота, спасителна нишка, за която като се държите, няма да се заблудите в безкрайния лабиринт на човешките умозаключения и винаги правилно ще разпознавате истинския път на живота и на православния мироглед. Това начало, тази нишка е общоцърковното Предание, винаги вярно на учението на словото Божие – светото Писание… Истинските носители на църковния дух, от детинство възпитани от църковно-славянската литература, са и най-добрите тълкуватели на самия дух на църковността, живи продължители на църковното предание, учители на Църквата… В съкровищницата на църковното Предание има и достатъчно [много] научни трудове от всички векове и времена: това са писанията на Отците и учителите на Църквата, като се почне от апостолските мъже, та до наше време. Така се събира в Църквата неизчерпаемото съкровище на Преданието, което не е мъртъв склад, а e живият глас на винаги живата Църква Христова… Да се обичат Преданията, създадени на почвата на църковността, значи да се обича Майката Църква, която ни благославя, значи да се намираме в живо общение с нашите благочестиви прадеди, значи да се живее с техния живот, да се продължава техния живот, а следователно – да се изгражда живота на своя народ.

Пазете съкровищата на църковните Предания!”

А) ЗА ПИСАНОТО ПРЕДАНИЕ – КАНОНИЧНИТЕ ПРАВИЛА

Както догматите на вярата, така и каноните или църковните правила, установени или утвърдени на Вселенските събори, имат задължително и неизменно значение в живота на православните християни, което показва неуместността на „преразглеждането на цялото църковно законоположение”, предлагано в „Програмата” (точка 1), ако то ще се съпровожда с отмяната и нарушението на кое да е от неговите правила.

28. VІ Вселенски събор, 2-ро правило.

„…Да не бъде позволено никому да изменя горепосочените правила или да ги отменя, или освен представените правила, да приема други, с измамнически надписания, съставени от някои люде, дръзнали да подправят истината***. Ако някой бъде изобличен, че се е опитал да измени или изврати някое от гореизложените правила, такъв да бъде виновен спрямо това правило и да понесе наказание (епитимия), каквото това правило определя, и чрез него да бъде изправен от това, в което се е препънал.”

29. Тълкувание на това правило от еп. Никодим [Милаш]:

„От всички правила на Православната Църква по своето значение това правило е най-важно, а за науката на каноничното право е най-важно от всички други, издадени до 692 г. И това е така, защото с това правило е утвърдено каноничното вселенско значение на стотиците правила, които по своя произход са имали значение и задължителна сила само за отделните поместни Църкви, а сега всички тия стотици правила получават вселенско значение и общозадължителна сила за цялата Църква.” (Правилата на Православната Църква, т. І, с. 431.)30. VІІ Вселенски събор, 1-во правило.

„…Приемаме с наслада Божествените правила и изцяло и непоколебимо държим постановлението на тези правила, изложени от всехвалните апостоли – светите тръби на Духа, и от шестте свети Вселенски събори, и поместно събиралите се за издаването на такива заповеди, и от светите наши Отци. Защото всички те, бидейки от Единия и Същ Дух просветени, са узаконили полезното. И които те са предали на анатема, тях и ние анатемосваме; които на низвергване, тях и ние низвергваме, и които на отлъчване, тях и ние отлъчваме; които подлагат на епитимия [наказание], тях и ние също подлагаме.”

31. Тълкувание на това правило от еп. Никодим [Милаш].

„В единството на вярата между поместните Църкви, в единството на вярата между тях, във взаимното тяхно общение по еднообразен начин чрез установените закони и църковната практика, в съгласното тяхно действие в канонически определената посока – ето в какво се състои единството на Вселенската [съборната] Църква, която винаги е обръщала строго внимание на това, щото те, църковните правила, във всичката си цялост да се спазват от поместните Църкви, като установление на Вселенските събори, изобличавайки и изправяйки всяко, дори най-малкото отстъпление, съзряно в нея в една или друга поместна Църква. (Виж І Всел. събор, 18 и 20 правило; ІІІ Всел. събор, 8 правило; VІ Всел. събор, 6, 12, 13, 16, 29, 32, 33, 55 и 56 правила.)” (Правилата на Православната Църква, с. 233.)

32. Гръцка Кормчая книга.

А в гръцката Кормчая книга при тълкуванието на това правило се отбелязва: „Виж, колко достоуважаеми и задължителни са Божествените правила, защото с каквито титли се възхваля боговдъхновеното и свето Писание, с такива прославя и Божествените правила този свет събор, като ги нарича свидетелства, наредби на правда и тем подобни.” (Пидалион, с. 184, забележка І.)

33.„Изповедание на Православната вяра” на всички източни Патриарси.

„Трябва да се вярва, че всичко, което са постановили светите Отци на Вселенските и поместните събори, където и да са били те съставени, произхожда от Светия Дух, както апостолите на своя събор са казали: „угодно бе на Светаго Духа и нам” (Деян. 15:28). По техния пример и останалите събори по същия начин са утвърдили своите постановления.” (Част І, отг. 72.)

34. Анатематизми в Неделя Православна.

„Подчиняващите своя разум в послушание на Божественото Откровение и подвизаващите се за него, ублажаваме и възхваляме; противещите се на истината, ако те не се покаят пред Господа, Който очаква тяхното обръщане и разкаяние, ако те не са пожелали да следват светото Писание и Предание на първенствуващата Църква, отлъчваме и анатематствуваме. На отхвърлящите съборите на светите Отци и техните предания, съгласни с Божественото Откровение, благочестно съхранявани от Православно-Съборната Църква – анатема.”

35. Значението на анатематствуването.

„Страшното [слово] „анатема” тегне над всички отстъпници от Православието. Тя всяка година се провъзглася в Неделя Православна – деня на поменаването на тържеството на Църквата над своите врагове, и на нея се подлагат както противниците и укорителите на светата вяра, така и ония, които не уважават постановленията и светоотеческите предания на Църквата.” (Св. Феофан Затворник, Собрание поучений в дни воскресные и праздничные, 1853 г., т. І, с. 384 – 388.)

„Гръцката дума „анатема”, преведена на наш език, значи „клетва” и „проклятие”, дума заплашителна и страшна, открито отлъчваща от Христа (св. Йоан Златоуст; виж Предговора към правилата на Гангърския събор). Това е висша мярка на църковно наказание. Тази дума се употребява при произнасянето на църковен съд над някои човеци – еретици и смутители, – от една страна, и за защита на църковните закони и правила за в бъдеще, от друга.” (В-к „Церковные ведомости, 1906 г., № 36.)

„Значението на анатемата изобщо е твърде застрашително и страшно за всеки вярващ, защото актът на анатематствуването не означава само просто прекъсване на общението с анатемосания, но има наистина значение на църковен съд.

Анатемата като акт на отлъчване, отхвърляне от Бога и от Христа (Римл. 9:3) и предаване на духовна смърт на неразкаяния грешник, има онзи смисъл, който е даден в славянския**** превод [на думата] „анатема” (1 Кор. 16:22): да бъде проклет; същия смисъл, който се съдържа в думите на Самия Господ Иисус Христос: „идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели” (Мат. 25:41).” (Митрополит Методий Харбински, † 1931 г., К вопросу о созыве так называемого вселенского собора, Харбин, 1926 г.)

36. Преп. Теодор Студит, † 826 г.

„Наполовина православен е онзи, който смята, че държи правата вяра, но не се ръководи от Божествените правила.” (Творения на този Божий угодник, т. ІІ, с. 249.)

„Всеки, който противодействува на нарушението на Божиите или църковните заповеди, е изповедник.” (Писмо 209.)

„На епископите съвсем не е дадена власт да престъпват което и да е правило, а само да следват постановленията и да се придържат към предишното. Не е позволително нито на нашата Църква, нито на друга, да върши каквото и да е в разрез с постановените закони и правила.” (Писмо 24.)

Пак той, преподобни Теодор, прекъснал молитвеното общение със своя патриарх заради приемането от него в общение на осъден по-рано презвитер.

37. Св. Лъв, папа Римски [† 461 г].

„Всичко, което противоречи на светите правила, е голям грях, така че [това] не може да бъде търпяно.” (Еп. Никодим [Милаш], Правилата на Православната Църква, т. І, с. 119.)

38. Св. Кирил [патриарх] Йерусалимски, † 389 г.

„По-добре небето и слънцето да помръкнат, отколкото църковните правила да бъдат в каквото и да е променени, защото светата Църква е утвърдена от Словото Божие, а Словото Божие е по-здраво от небето и земята, както и Сам Христос е казал: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат” (Марк. 13:31)”. (Творения св. Кирилла в сп. „Христианское чтение” за 1908 г.)

39. Св. Йоан Златоуст, † 407 г.

„Разумът, непокорен на догматите на Църквата и на учението на св. Отци, внедрява раздори сред християните и поражда многобройни ереси и разколи. Затова, който иска да бъде истински син на Православната Църква, нека укроти непокорството на разума чрез църковните закони и във всичко да се подчинява на своята Майка – Църквата.” (Беседи върху І послание до коринтяни 2:1.)40. Теодор Валсамон, патриарх Антиохийски, † 1203 г.

„Спазвай каноничните постановления, където и както да са били изречени, и не казвай, че между тях има противоречия, защото във всички тях е говорил Всесветият Дух.” (От творенията на този светител.)

41. Старецът [преп.] архим. Паисий Величковски, † 1794 г.

„Като непоколебима основа за своята бедна душа и за братята, аз поставих: първо – Словото Божие и неговото тълкувание от богоносните Отци; второ – светите събори и всички съборни, апостолски и на св. Отци правила, които е приела Христовата Църква, и всичките и` заповеди и чинопоследования. Така постъпих аз, щото както аз, така и живеещите с мене братя, да не се отклонят от правилното и съборно разбиране на светата Православна Църква.” (Жизнь и писания отца Паисия Величковского, с. 197.)

42. Архиепископ Никон Вологодски, † 1918 г.

„Напоследък се заразихме с модата за всякакви преобразования, твърде много се размъдрувахме и започнахме да прилагаме и към самата Църква мярата на нашите мъдрувания, като забравяме, че тя не е царство от този свят, както Господ е казал на Пилат, че нейните основни начала са непреложни, че е престъпление да се посяга на тях, че те са вечни като самата Църква и онзи, който се отрече от тях, вече е излязъл от Църквата и е престанал да бъде християнин… Ето от какво трябва да се страхуват нашите „обновители” и „преобразователи” на църковния живот, ако искат да останат верни синове на Православната Църква. Ако те са нейни синове, то от тях преди всичко се изисква синовно послушание към нея, иначе те ще бъдат самозванци, които са способни да предизвикат разкол в църковните недра.” ([„Мой дневник”], 1917 г., № 366 – „Берегите основные начала церковной жизни”.)

43. Антоний [Храповицки], митр. Киевски, [† 1936 г.].

„Правилата и постановленията на св. апостоли, на Съборите и на св. Отци, признати от Вселенските събори, се наричат канонични. Които ги отхвърлят, не могат да останат членове на Църквата.” (Опыт Катихизиса, с. 20.)

44. Никодим [Милаш], епископ Далматински, † 1915 г.

„Отстъпването от древното законодателство и нарушаването дори и на едно само негово правило, лишава поместната Църква от Божията благодат и я прави разколническо общество.” (Правилата на Православната Църква, т. І , с. 331.)

„Всяко постановление на епископ, което е в разрез с каноните или което съдържа в себе си нещо, което не се намира в тях, или което не изразява това, което е постановено и обнародвано като закон от поместните диоцезни канони, – такова постановление няма никакво значение и задължителна сила.” (Православно църковно право, с. 456.)

45. Епископ Вартоломей.

„С епископ, ако той упорито и безцеремонно не желае да се съобразява със съборните определения, не може да се има общение.” (Из лично писмо от място на заточение в Русия.)

46. Глас от Света Гора Атонска.

„Който защитава правилата и постановленията на св. Отци на седемте Вселенски събора, той все едно, че защитава догмат. Ако някому се случи да понесе страдание за истината, то това ще му се вмени от Господа Бога като мъченичество. Строго да спазваме заветите на св. Отци, като си помагаме един на друг да браним нашата Православна вяра и с Божия помощ да отблъсваме безбожното новаторство на живоцърковниците***** и на всички останали отцепили се разколници.

Никой да не ни отклони от Господните пътища! Нека да гинат само онези, които са се отделили от Църквата, дръзнали да нарушат определението на светия велик събор в Никея за светия празник на Пасхата и месецослова. Такива светият събор още отсега ги осъжда да бъдат чужди на Църквата. И не само тях съборът отстранява от свещенослужение, но и всички, дръзващи да бъдат в общение с тях.”

47.Архимандрит Йоан, игумен на Кирило-Белоезерския манастир в Русия,† 1933 г.

„Живоцърковниците и обновленците – всъщност те са едни и същи – не са застанали на канонична почва, когато искат да се празнува Пасхата по нов стил; с това те противоречат на постановленията на Първия Никейски Вселенски събор и на първото правило на Антиохийския поместен събор, който потвърждава това определение и който определя наказание – лишаване от сан на свещенослужители за неговото нарушаване. Обновленците или живоцърковниците, разбира се, не могат да бъдат наречени еретици, тъй като те не отхвърлят открито догматите на вярата, макар фактически, на дело и да разклащат вярата си в Деветия член от Символа на вярата: „Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква”, като самоволно и произволно изменят каноните или правилата на Вселенските събори и като внасят нововъведения в Църквата, но по-скоро – разколници, действуващи самочинно и обособяващи се в Църквата. Аз бих съветвал да се страни от общение с тях и да не се ходи в тяхната църква, за да не се молите заедно с обновленци.” (Из лично писмо, 30.ХІ.1926 г.)

Б) ЗА НЕПИСАНОТО ПРЕДАНИЕ – ЦЪРКОВНАТА ПРАКТИКА

Aвторитетът на църковните канони, посочен по-горе от нас, тоест тяхната необходимост и обща задължителност, се отнася не само за тях, като определени и точни правила, които се съдържат в Книгата на правилата, но се отнася и за всичко, което последователно произтича от тях и е основано върху тях.А един от църковните канони, не веднъж повторен на Вселенските и поместните събори и от отделните свети Отци, е канонът за задължителността на спазването, наред с писаното Предание, тоест, каноничните правила, и на неписаното Предание – църковната практика от времената на апостолите и на съборите, т.е. на св. Отци.

48. Деяния на Шестия Вселенски събор.

„Анатема, ако някой наруши някое записано или незаписано Предание на Църквата.”

49.Догматично определение на 367-те свети Отци на Седмия Вселенски събор в Никея.

„Спазваме, без [да допускаме] нововъведения, всички с писание установени за нас църковни предания.” (Книга на правилата.)

50. Седми Вселенски събор, 7-мо правило.

„Подобава да се спазват свещените обичаи по писаното и неписано законоположение.” (Книга на правилата.)

51. Деяния на Седмия Вселенски събор.

„Ако някой отхвърля което и да е църковно Предание, писано или неписано, анатема.”

52. Из службата в Неделя на светите Отци.

„Не подобава да се прибавя или да се премахва нещо от свещеното Предание на нашата Православна вяра: защото в нея правилно се кръстихме, а които преиначават тази вяра, справедливо ще бъдат подложени на забраната на проклятието.” (Девета песен на канона, първи тропар.)

53. Св. Василий Велики, † 379 г.

„Ако почнем да отхвърляме неписаните обичаи, като маловажни, то незабелязано ще повредим и Евангелието в основните му положения.

Мисля, че апостолско е и това, да се придържаме към неписаните правила.

У нас се спазват обичаи, имащи силата на закони; тъй като техните постановления са ни предадени от свети мъже.” (Правила 87 и 91.)

54. Блажени Августин, † 430 г.

„Всичко, което държи св. Църква и което без всякакво съборно постановление се е държало от нея, напълно справедливо смятаме това за Предание от апостолите.”

55. Св. Йоан Златоуст.

„Щом има Предание на Църквата, то няма какво повече да се търси.” (Беседи върху Първото послание до коринтяни, 2,1.)

56. Св. свещеномъченик Киприан Картагенски, † 258 г.

„На благочестивите и прости души им е лесно да избягнат заблудите и да намерят истината, защото щом се обърнем към източника на Божественото Предание, заблуждението изчезва.” (Митр. Макарий, Введение в догматическое богословие, с. 498.)

57. Тертулиан, [християнски] писател от ІІ век.

„Ако някое правило не е писмено определено, но навсякъде се спазва, значи то е утвърдено от обичая, основан на преданието. А ако някой каже, че и при преданието е необходимо някакво писано свидетелство, то ние от своя страна ще посочим многото установления, които се спазват без всякакво писание, само с важността на преданието и по силата на обичая. Например: чинът на Кръщението, Евхаристията, времето на постите и т. н..

Ако някой би поискал за тези и за много други установления да търси писан закон, то не би намерил. Тук има сила преданието, като основание; обичаят – като негово утвърждение; вярата – като спазване.” (Епископ Иоанн [Смоленский], Опыт церковного законоведения, с. 56.)

58. Св. Методий Изповедник, патриарх Цариградски, † 846 г.

„[Той] нарича също така отстъпници и онези, които въвеждат в Църквата други измислици и като отхвърлят древните църковни обичаи, установяват нови противни. Такива отстъпници, според неговото определение, е възможно да бъдат допускани до църковно общение само след отричането им от своето отстъпничество и след изповядването на греховете им с [налагане на] епитимия******, и чак тогава с архиерейско разрешение******* те биват очистени и се допускат до църковно общение.” (Новая скрижаль, ч. ІV и V, гл. 17.)

59. Св. Теофан Затворник, † 1894 г.

„Никак не бива да се говори, а още повече да се чувствува: това е маловажно, може да се остави или да бъдем към него равнодушни; това се отнася за паленето на свещи, каденето с тамян и пр. Всичко, което се държи чрез вярата в цялата си пълнота, е лекарство за нашата поквара. Който не приема нещо от това, той намалява силата на лекарството, а понякога и съвсем я унищожава. В нашата вяра ни е издигната ограда или крепост, която ни обезопасява и защитава от враговете. Всичко е необходимо в нея. Отхвърли малкото, ще направиш пробойна в стената и враговете ще тръгнат един след друг, ще разрушат цялата ограда и тебе ще погубят. „Гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате” (Ефес. 5:15).” (Начертание христианского нравоучения, с. 344.)

Пак той: „Всичко, което е в Църквата, е еднакво важно, свето, неприкосновено и необходимо за нашето спасение, а извън нея няма спасение.” (Собрание поучений на дни воскресные и праздничные, т. І, с. 384-388.)

60. [Св.] Руски Патриарх Тихон, † 1925 г.

„Извършвайки богослужението по чина, който води началото си от древни времена и се спазва от цялата Православна Църква, ние имаме единение с Църквата от всички времена и живеем с живота на цялата Църква… При такова отношение… да пребъде неизменно великото и спасителното единение на основите и преданията църковни.” (Послание от 4/17 ноември от 1921 г., № 1575.)

61. Глас от света Гора Атонска.

„«Съборността» на светата Православна Църква, съгрявана от един дух, от една Божествена воля, има отношение не [само] към мястото (пространството) – «навсякъде», но и към времето – «винаги», започвайки от Христа и до нас. На цялото протежение по място и време, в догматите и каноните, Църквата остава вярна сама на себе си, защото нейните установления не са [установени] от човешки разум, който се видоизменя – преуспява или пада, а са от Божествен и неизменен разум (Мат. 5:18; VІ Вселенски събор, правила 1 и 2).”

62. Митрополит Инокентий Пекински, †1931 г.

„В Христовата Църква няма нищо малоценно, няма нищо маловажно, защото във всеки обичай се е въплътил Духът Божий, с Който Църквата живее и диша. Всеки, който дръзва да въстава срещу църковните обичаи и закони, основани на светото Предание и Писание, въстава срещу Духа Божий и с това показва на всички, които имат очи да виждат, от какъв дух е той. Достойно и праведно светата Църква произнася против такива анатема.” (Открито писмо до всички верни чеда на Христовата Църква, придържащи се към Православния календар и преданията на светата съборна Църква, 1929 г.)

63. [Св.] епископ Игнатий Брянчанинов, † 1867 г.

„Слава на светата Източна Църква, единствено света и истинска! Всички нейни Предания, всички обичаи са свети, благоухаят с духовно помазание. Да бъдат посрамени всички, които мъдруват против нея, всички, които се отделят от единението с нея!” (Творения, т. ІV, с. 518.)

64. [Св.] протойерей отец Йоан Кронщадски, † 1908 г.

„Когато се породи съмнение за някаква дума или църковно изречение, за действие или обред, кажи му – на врага на спасението – вътрешно, думите на Спасителя за Църквата: „Кога дойде Той, Духът на истината, Той ще ви – тоест Църквата, изградена и разпространена от апостолите – упъти на всяка истина, особено пастирите и учителите (Иоан 15:13) и вярвай твърдо, че според обещанието на Спасителя, в Църквата пребъдва до века Светият Дух, Който я наставлява на всяка истина; значи, в нея всичко е истинско и спасително; поради това тя се нарича „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). В църковните книги, в изреченията на св. Отци и учители на Църквата, навсякъде диша Духът Христов, Духът на истината, на любовта и спасението.” (Моя жизнь во Христе, т. 22, с. 234.)

65. Гръцката Кормчая книга.

„Където няма канон или писан закон, там има сила на канон или на писан закон обичаят, изпитан от много години и който не противоречи на писания закон.” (Тълкувание на 7-мо правило на ІІ Вселенски събор, с. 388.)

____________________________________

[1]. Публикувано от издателство „Любомъдрие”, София, 2011 г.

Оригинално заглавие от първоизточника – Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Издание на Руския Атонски Свето-Илиински скит, 1989 г. Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева, 2011 г.

Материалът е предоставен от издателство „Любомъдрие”.

* Въплътеното Слово Божие. (Б. пр.)

**Живоцърковници и обновленци са руски свещенослужители-разколници, които не са признавали каноничното свещеноначалие на св. Руска Православна Църква след Църковния събор от 1917-1918 г., които се обявили за реформи от протестантски тип в Руската Православна Църква и които са били поддържани от болшевишката власт, с цел унищожаването на Руската Църква като Православна. (Б. пр.)

***„Дерзнувшими корчемствовати истиною”. „Корчемствовати” идва от „корчма”=кръчма, а тя – вероятно от глагола „корчити”=изкривявам, деформирам (оттам: „скорченный”=изкривен, сгърчен). Съвсем различно е значението на „кормчая”=ръководство (от „кормити”=храня, направлявам, оттам: „кормило”, „кормчий”). Тук думата е употребена в смисъл на подправка, фалшификация, подобно на разреждането на виното от кръчмарите, или изопачаване, деформиране, нечисто търгуване. Справка в гръцкия текст на 2 пр. на VІ Вселенски събор. (Обяснение на бълг. прев.)

**** Старобългарския превод. (Б. пр.)

***** Виж по-горе, бел. 2.

******Църковно наказание. (Б. пр.)

*******Разрешение (старобългарски) = развързване, освобождаване (от вина и наказание за грехове).

Следва

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на История на Християнската църква и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s