ЕМИГРАНТ*

(разказ)

Мартин Ралчевски

Мили сине,

Слънчице мое, скъпо, единствено и обично. Моля те, не се сърди, че се обръщам по този начин към теб. Знам, че вече си голямо момче и това сигурно не ти допада, но един ден, когато и ти станеш родител, ще ме разбереш.Много съжалявам, че именно по такъв повод се налага да ти напиша това писмо, но какво да се прави – майка ти в бързината е забравила отворена електронната си поща и ти, без лоша умисъл, си прочел кореспонденцията ни. Искам да знаеш, че не ти се сърдя за това. Сигурно и аз, ако бях на твое място, щях да полюбопитствам и да надникна. Но ти, все пак се опитай, за в бъдеще да не го правиш. А аз пък, ще кажа на майка ти да бъде по-внимателна и да не ти дава, образно казано, други поводи за изкушения.

Както вече си разбрал, аз не работя тук това, което ти си мислеше. Глупаво е, че някога решихме с майка ти да не ти кажем истината. Но ето на, както и очаквах, дойде моментът, в който ти сам разбра с какво се занимава баща ти. Поради това сигурно сега си обиден и имаш право. Но запомни, че онова, което хората някога са казали, че уж нямало срамна професия, не е съвсем вярно. Много те моля, не се сърди, а вместо това си направи изводи, най-важният от които е, че никога не бива да се лъже. Старай се да  изпълняваш това на дело и ще видиш колко добре ще се чувстваш. По този начин ще си спестиш много разочарования и ще се сдобиеш с верни приятели.

А сега, макар и да ми е много трудно, ще се постарая да ти обясня как се стигна дотук, защото ти имаш право да узнаеш истината. Предполагам, че ще те заболи, но те уверявам, че така ще е по-добре, вместо ако, за пореден път, „замажа“ очите ти с празни думи.

Преди да напусна България, работих в една неголяма библиотека в квартала, близо до спирката на трамвая. Може би не я помниш, защото тогава беше твърде малък, но съм сигурен, че помещението ти е добре познато. Сега тази библиотека е фитнес залата, която ти посещаваш. Аз много обичах работата си, но често в този живот това да обичаш нещо не е достатъчен повод, за да му се отдадеш напълно. В моя случай проблемът беше в това, че заплатата, която получавах, беше много малка. Когато ти се роди, парите започнаха да не ни достигат. Живяхме доста икономично няколко години, но беше трудно и когато се появи възможност да замина за Англия, аз трябваше да се възползвам. Офертата бе да се берат ягоди по десет часа на ден в продължение на четири месеца. Работодателят плащаше самолетния билет, осигуряваше обща квартира и 500 паунда заплата на месец. Храната в Англия съвсем не беше скъпа и аз успявах да спестявам по около 300 паунда на месец. За четири месеца спестих почти 1200 паунда. А тогава това бяха два пъти повече пари от тези, които щях да получа в библиотеката за този период. Върнах се с увереността, че повече никога няма да се деля от вас, но се случи така, че семейните ни нужди постоянно нарастваха. Това ме принуди, въпреки че истински обичах работата си на библиотекар, пак да потърся нещо друго. В онзи период в България беше трудно да се намери добре платена работа, особено пък за човек с моята професия. И понеже аз вече бях пътувал зад граница, се ослушах в тази посока. Възможността да замина повторно изникна сравнително скоро.

Случи се така, че малко след като ти навърши три годинки, аз стегнах два неголеми куфара и заминах. Заселих се, заедно с още няколко други гастарбайтери, в приземния етаж на една стара къща в покрайнините на Лондон. Тъй като не бях добре с езика, в началото можех да работя само като чистач или разносвач на пици. Разбира се, предпочетох второто. За целта обаче трябваше да имам собствен транспорт. Тоест, чистенето не можа да ми се размине и, за да спестя за кола, чистих къщи около година. После купих един стар и очукан Форд, но се движеше прилично. Оттогава насетне, вече единадесет години, правя едно и също. Тъжно е, но какво да се прави. Изминаха цели единадесет години, а уж дойдох с намерение да остана най-много за две. Но това е друга тема. Нека се върнем на събитията.

Скоро след като започнах да разнасям пиците, колата се счупи сериозно и се наложи да ѝ се направи ремонт, който не можех да си позволя. Чувствах се притиснат до стената. Но… тъй като тази кола беше моето средство за работа, нямах избор. Поради този наглед дребен, битов проблем три месеца не ви изпратих никакви пари. Още ми е болно, като се сетя за онези дни и като си помисля как ли сте преживявали, но повярвай ми, наистина нямаше откъде да взема пари тогава. Това беше, така да се каже, началото на края, защото, незнайно защо, майка ти реши, че съм се запознал с някаква жена и парите, които трябвало да ви пращам, съм изхарчил по нея. Това обаче не е вярно. Казвам ти го най-отговорно – никога, дори и до днес, не съм поглеждал към друга жена! Но това също е друга тема. Навярно в мъката и самотата си в онзи период майка ти се е запознала с чичо ти Веско и после знаеш последствията. Заради една тривиална повреда на стар автомобил, нашето семейство се разпадна. Колата, разбира се, беше поправена, но семейството ни, уви, не. После тази трошка се счупи отново. Аз пак я поправих, а тя пак се скапа. И така непрекъснато. Колко пари ми глътна само тая бракма, не е за вярване, но това са стари дертове. Като се знам що за човек съм, може би и до днес още щях да я карам и едва ли щях да я сменя, ако на един от годишните технически прегледи просто не я спряха от движение. Тогава купих друг трошляк. Последваха още трудности, пак няколко месеца не ви пратих пари. Пак се чувствах ужасно. И така, поредният омагьосан кръг отново се завъртя. Иначе казано, случи се така, че парите тук ми стигаха едва толкова, колкото да оцелявам. Но не искам да си мислиш, че причината за това е била, че пращам по нещичко и на вас. Ни най-малко искам да си мислиш такива неща. Истината е друга. Оказа се, че англичаните са особени хора. Нарочно казвам, че са особени, а не лоши, защото въпреки трудностите и проблемите, които имам тук, не смятам, че всички англичани са лоши. Но, определено, са много особени. Ще поясня какво имам предвид. Работата на разносвач на пици е възможно най-ниско платената в страната. Получавам по 6 паунда на час. Като имаш предвид, че плащам квартира, режийни, данък, застраховка на колата, пътна такса, поддръжка и прочее, парите, които изкарвам, са твърде недостатъчни. Така че майка ти е права почти във всичко, което говори за мен, включително и за това, че съм неудачник. Само в едно нещо греши – че съм изкарвал допълнително от бакшишите. Такова нещо тук няма. Аз затова казах, че англичаните са особени, защото не дават никакви бакшиши. Случвало ми се по няколко поредни дни да не взема и пени. Когато сумата на поръчката е например 19,99, клиентите ми дават 20 паунда и търпеливо чакат да им върна ресто. Това е абсурдно и нелепо, но е въпрос на манталитет. Друг път сумата например е 34,80 и аз си мисля, че ще ми дадат 35 паунда, тоест, че ще останат 20 пенса за мен, ама те са приготвили парите съвсем точно предварително и ми изсипват цяла шепа монети в ръката, без нито пени повече. Мисля, че коментарът е напълно излишен. Добре, че понякога, макар и рядко, попадам на чужденци клиенти, а те дават по нещичко, но пък то е съвсем символично. През тези години съм имал, а и за съжаление все още имам, доста неприятни моменти. Случва се, например, при доставката да няма никой в дома на клиентите. А после същите тези клиенти се обаждат в пицарията и казват, че не са чули звънеца. Аз съответно отивам повторно до дома им, но бензина не ми се заплаща. Най-неприятното обаче е, когато попадам на гамени, които взимат пиците и бягат, аз ги гоня по улиците, а те крещят все едно, че ги нападам, събират се хора и настава една олелия, а бе, не е за приказване. Точно с едни такива отвратителни клиенти се случи и онова, за което майка ти ти е казала, че е било злополука. Не беше злополука, момчето ми, но побой. Доставих поръчката не на домашен адрес, а в един бар. Клиентите бяха трима юначаги, които, за моя изненада ми дадоха вместо 41 паунда, колкото им струваха пиците, само 20 и ми казаха да съм се махал. Аз не отстъпих. Тогава те ме помолиха да съм отидел до колата им, за да ми платят останалото. Последвах ги и когато се озовахме на паркинга, единият се извърна и ме удари в корема. Аз паднах на земята, а другите започнаха да ме ритат. Счупиха ми две ребра, носа и ми избиха всичките предни зъби. Толкова бях зле, че не можах да помръдна от земята, докато не ме откриха случайни минувачи, които повикаха линейка. Описах как изглеждаха нападателите в полицията, ама какво от това. След случката питах шефа си дали ще получа някакво обезщетение, а той ми отговори отрицателно. Какво можех да сторя? Цял месец не ходих на работа, докато се възстановя. Оттогава насам вече не съм за показ пред хората. Шефът ми обаче, все пак, излезе добър човек, защото ме остави на работа, за което съм му благодарен. Е, вярно е, че оттогава насетне ми дава само нощни смени, ама то няма как и да е иначе. То и аз да бях на негово място, ако имах такъв нелицеприятен работник, щях да го крия денем.

Та това, в общи линии, е истината за мен, моето момче. А ти сега не страдай, защото този побой беше много отдавна и аз вече съм здрав. Свикнал съм с работата и нямам сериозни проблеми. Не изкарвам много, но поне клиенти има и доходът ми никога не е секвал, така че докато мога, ще заделям и ще ви пращам пари. Знам, че са малко и че сигурно съвсем не ви стигат, но, повярвай ми, това е пряко силите ми. А ти сега залягай над уроците и учи, колкото можеш повече, за да не стигнеш никога до такова положение като моето.

Нека да отговоря на въпросите ти.

Питаш ме и се чудиш как така съм можел да нямам камера на компютъра? Прав си да се чудиш. Имам камера, момчето ми, но нарочно, когато се чувам с теб, не я включвам. Искам да ме запомниш такъв, какъвто съм на снимката. Повярвай ми, никой няма нужда да вижда грозното. От това няма полза.

Питаш ме дали наистина живея сам и дали няма друга жена край мен? Отговарям ти, че съм съвсем сам. Единадесет години няма никого край мен. Това майка ти го знае добре и не виждам защо ти го е спестила, но да не я обвинявам, може би е преценила, че още си малък за тази тема.

Питаш ме дали може да дойдеш някой път на гости при мен? Разбира се, моето момче, винаги си добре дошъл. Аз обаче не искам да идваш. И то не само, защото, според мен, тук няма да ти хареса, тъй като условията, в които живея, не са добри, но и заради това, че аз не искам да ме виждаш такъв. Много ми е трудно да напиша тези редове, но те моля да ме разбереш.

Питаш ме още дали е време вече да си имаш приятелка? Аз на твоите години нямах приятелка и не мисля, че е редно и ти да имаш. Но ако ме питаш просто за чиста дружба с момиче, тогава одобрявам. Искам обаче да знаеш, че момичетата са по-раними от нас, мъжете, и ние трябва винаги да се отнасяме към тях нежно и подобаващо.

Питаш ме още дали можеш да казваш на чичо си Веско татко. Според мен не бива. Макар и да съм нескопосан и неудачник, както майка ти ме нарича, аз все пак съм твой баща и не ми е приятно да казваш татко на друг човек. Но пък, от друга страна, ако те прекалено държат на това обръщение, не влизай в конфликт с тях. Ако наистина са се обсебили от това и постоянно те притискат, наричай го тогава и татко, само за да има мир, защото много по-важно е да има мир в семейството, отколкото вражда. И не страдай, че майка ти живее с друг мъж. Това е напълно нормално за повечето жени, които са сами. Както ти казах вече, те са раними и чувствителни и имат нужда от силно рамо. Щом тя го е избрала, значи, че е добър човек, затова и ти трябва да го слушаш. Вярно е, че не може да го обичаш и едва ли някога това ще се случи, но поне се старай да го уважаваш, защото той ви е единствената опора. В света, в който живеем, постоянно се случват лоши и страшни неща. Така че погледни към ситуацията и от тази гледна точка. Ако чичо ти Веско го нямаше, не би имало кой да ви защити, ако не дай Боже, ви сполети нещо лошо? Така че опитай се да видиш положителното. Това не винаги е правилно, но понякога е по-лесно и спестява излишни терзания.

А тези неща, които ми пишеш, че един ден, когато пораснеш, си щял да емигрираш, искам да ги забравиш напълно. Не обръщай внимание на тия глупави статистики, които дават по телевизията, че българският народ щял да изчезне. Това е твърде съмнително и никой не може да е напълно сигурен какво ще ни донесе бъдещето. Аз мога съвсем отговорно да ти кажа, че каквото и да се случи, в чужбина чужденецът винаги си остава чужденец. Ето ти само един пример – преди време една колежка, изненадващо за всички, напусна работа с аргумента, че когато работила, не получавала достатъчно помощи от държавата и затова предпочитала да си стои вкъщи. Ето, виждаш ли – англичаните се грижат за англичаните, но не и за нас. Аз помощи от държавата не знам какво е и никога няма и да узная. Неотдавна попитах шефа си дали ми се начисляват някакви пари за пенсия, а той ми отвърна, че като се пенсионирам, съм щял да получа една голяма безплатна пица. Представяш ли си какво унижение? Щял съм да получа безплатна пица! Но аз пак казвам, че трябва да сме благодарни и на това, защото като нямам нужната квалификация, не е логично да се надявам на друго. Така че това отношението е нормално.

Ти вече си достатъчно голям и видя какво стана с нашето семейство. Този крах се случи заради раздялата. Защото, както е казал нашият мъдър народ: очи, които не се виждат, се забравят. А ние се обичахме с майка ти. Всъщност аз все още я обичам, но вече, каквото и да се случи, едва ли ще можем да върнем лентата назад. Тук съм се нагледал на много подобни съдби. Хората идват уж за временно и после животът им се завърта така, че никога не успяват да се върнат и непрекъснато страдат. Кои повече, кои по-малко, но всички страдат, защото всеки си тежи на мястото, където е роден и отраснал. Така че, остави ги ти тия приказки за космополитизъм. Това не е лъжица за всяка уста. От опит знам, че чувствителните и сантименталните хора не бива да се насилват и да изневеряват на природата си. А ти си именно такъв, моето момче. Казвам го, защото макар и да не си раснал пред мене, на духовно ниво, те познавам добре. Съвсем не го желая, но все пак, ако един ден се случи така, че и ти напуснеш страната, ще видиш за какво отношение иде реч. Никога, ама наистина никога, местното население няма да те приеме за равен. Устройването на емигранта отнема много години. Той преминава през неизброими трудности, неволи, унижения и прочее. А животът е толкова кратък. Докато се обърнеш и вече краят е по-близо, отколкото началото. Тогава се сепваш и се питаш защо е било всичко и настъпват едни размисли, които те помрачават. Но, всъщност, ако трябва да бъда честен, размисли май не настъпват при всички. Може би пък част от емигрантите да са доволни, че откакто са заживели в чужбина, хладилниците им вече са пълни и могат да си позволят повече нови дрехи, вещи и забавления. Но за мен това не е съществено, защото накрая така или иначе всичко свършва и човек остава гол пред Бога. И тогава какво? Какъв отговор дава? Каква утеха намира там, във вечността, когато през живота си е гледал на този свят само като на източник за блага и нищо повече? Прощавай, отклоних се малко, но ти ще ме разбереш. Тоест, вярвам, че ще ме разбереш, макар и да не си виждал очите ми от толкова години, защото съм до болка искрен с теб и защото те обичам с цялото си сърце. Затова и ти го казвам така прямо, а и го повтарям – не напускай родината, за да напълниш стомаха си, нито пък, за да се затлачиш от много вещи, които, в крайна сметка, са ненужни. Моля те също и друго – недей да си мислиш, че не искам да те видя. Напротив – толкова много го искам, че сърцето ми се къса от мъка. По този повод съм намислил нещо, което не исках да го казвам, но понеже виждам, че се измъчваш, ще ти го открия, макар и да е още само замисъл. Когато мога, заделям известна сума в един плик, като горещо се надявам, до няколко години, да успея да събера достатъчно, за да си оправя зъбите. Исках тази идея да я запазя в тайна, защото изпълнението на това време е още твърде далече, но ако е рекъл Бог, до абитуриентската ти вечер се надявам да изглеждам различно. И тогава, сине мой, ще дойда на твоето тържество и ще изпия чаша вино за твое здраве. Ще те притисна в обятията си и ще те държа там, колкото е нужно.  След това ще те целуна и ще си поплача. А после ще идем някъде само двамата, ще седнем на спокойствие и ще си поговорим надълго и нашироко.

А ти дотогава, както ти казах, слушай много майка си и я обичай. Да се учиш прилежно и винаги във всичко да постъпваш така, според както ти говори съвестта.

И не забравяй, че на този свят има един беден емигрант, който те обича с цялото си сърце и душа и който всеки ден се моли за теб: да си жив и здрав, да бъдеш добър човек и никога да не напускаш родината.

Този емигрант е твоят татко.

Послепис

Посвещава се на всички български емигранти (настоящи и бъдещи).

Ексмът,
Англия
Ноември, 2011 г.
__________________________________
*Материалът е предоставен от автора.

Изображение: авторът Мартин Ралчевски, 2009.

Богословът Мартин Ралчевски живее и твори във Великобритания. Към днешна дата има издадени три романа и около 20 статии и есета.

Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Художествен отдел и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s