БОЖЕСТВЕНОТО ОТКРОВЕНИЕ*

Проф. д-р Тотю Коев

Живеем във време на динамични преобразувания, на небивал технически прогрес, на епохални открития в материалната сфера. Днешният човек не се задоволява да изучава и овладява само Земята, на която живее, той се стреми да овладее и Космоса. Разбира се, по принцип в това няма нищо неестествено. Парадоксалното е, че така технизираният съвременен човек се оказа духовно твърде леко облечен. (Естествено, тази констатация не се генерализира, не се дори и максимализира.) За мнозина днес религиозно-нравствените ценности са едва ли не излишно бреме, от което те се стремят да се освободят, за да бъдат „модерни“, „съвременни“ хора, чужди на „допотопни“ принципи и критерии.

От друга страна, има твърде много хора с нерегулирано религиозно съзнание, които възвеждат в задължителни норми личните си религиозни преживявания. Според тяхната убеденост всеки, който не мисли и не изповядва вярата си като тях, е далеч от истината, за него спасение няма.

Налице са две крайности: към първата спадат тези, които отричат вярата или са индиферентни към нея; към втората са своеобразно религиозните, т. е. тези, които в своята религиозност не се съобразяват с нормите на Църквата, а прокламират своята вяра като истински църковна. Общото между тези две крайни мнения е наличието на субективен елемент, който е чужд на здравото религиозно чувство, регламентирано и правилно насочвано от Църквата.

Може би тъкмо поради тази сложна ситуация задължението на богословието днес е още по-голямо – именно да разкрива непреходните ценности на християнството като уникално религиозно учение. Тази негова уникалност има корените си в Божественото Откровение, което като Божествено има универсален и задължителен за вярващите характер.

По причини, познати на всички ни днес, ние знаем твърде малко, а в някои случаи почти нищо от нашата православна вероизповед. Поради това едни я отричат, а други я интерпретират неправилно.

В следващите страници ще направя опит да хвърля бегло светлина върху Божественото Откровение като извор на нашата вяра и регулатор на религиозното ни съзнание. Ще се опитам да разкрия учението на Православната църква по този въпрос, като ще акцентирам върху свръхестественото Божествено Откровение.

Преди да се разглежда темата по същество, е необходимо едно изяснение от принципен характер, което се свежда до следното:

В богословската литература както на Изток в православната, така и на Запад предимно в римокатолическата се говори за извори на вярата. Имат се предвид Св. Писание и Св. Предание. С употребата на израза „извори на вярата“ (в множествено число) се допуска съществена грешка. Обект на нашата вяра е Бог, Който Сам ни разкрива Себе Си чрез даденото от Него Откровение, което е едно, единствено и пълно. В него се съдържат истините на вярата. Следователно то е единственият извор на вярата. Значи има извор (единствено число), а не извори на вярата. Тук въпросът не се свежда до буквализъм, а до същността на Откровението. Когато потърсим Божественото Откровение, ние го намираме в Св. Писание и Св. Предание. Но Писанието и Преданието не са два извора на вярата, а само две словесни форми или два начина на запазване и разпространяване на Божественото Откровение. Св. Писание и Св. Предание заедно пазят неизменните по съдържание божествени истини. Ако ги разглеждаме като два извора на вярата, с това отричаме тяхната равностойност. Писанието и Преданието са една и съща величина, разглеждана по форма от две страни, а по съдържание – само от една страна, защото тази величина е Божественото Откровение, което е единственият извор на нашата вяра.

Общо за Божественото Откровение

Думата откровение (на гръцки αποκάλυφις) значи откриване или разкриване някому нещо. Наименованието пък „Божествено Откровение“ показва ясно, че то е дадено свише, от Бога. Сам Бог е открил Себе Си на хората, независимо от техните познавателни способности; открил се отначало чрез Закона и пророците, а по-късно – чрез въплътилия се Син Божи. „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина” (Евр. 1:1-2), Който „дойде и ни даде светлина и разум да познаем истиннаго Бога“(Иоан 5:20).

Първо, Бог открива на хората Самия Себе Си, дава им знание за Своето съществуване, разкрива им Своето величие, могъщество и творческа сила и второ, съобщава им свръхестествени религиозни истини, които са необходими за тяхното нравствено усъвършенстване и спасение.

Божественото Откровение е дадено за всички хора и за всички времена. То се възприема само от хората, защото само те са сътворени по Божи образ (ср. Бит. 1:26-27) и са предназначени за вечен живот: „Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие“(Прем. Сол. 2:23); и още: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш отец“ (Мат. 5:48). Затова стремежът на хората към богоуподобяване е съвсем естествен. Божественото Откровение като извор на жива вода задоволява този стремеж. Без Откровението вярващите щяха да се лутат в мрака на суеверието и нечестието. Но поради греховната повреда и произтичащата от нея немощ не всички са способни да приемат откровение директно от Бога. Поради това Той избрал специални вестители на Неговото Откровение, които го предавали на всички, желаещи да го приемат и да живеят според него.

Както личи от цитираните вече думи на св. апостол Павел (Евр. 1:1-2), в Стария Завет Бог откривал Своята воля много пъти – не изведнъж, защото не биха могли да я възприемат изцяло не само еврейският народ, но и самите пророци; откривал я на части: на едни откривал едно, на други друго. Бог откривал на пророците Своята воля по много начини: в сън, във видение, в пряк разговор, в символи. В Новия Завет Бог дал Своето Откровение в цялата му пълнота и съвършенство чрез Своя Син, „Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете” (Евр. 1:2).

В зависимост от времето, когато Откровението се дава, от формите и пълнотата му, както и от окончателното изпълнение на казаното в него, делим Откровението, макар и условно, на три:  1. подготвително, или Стари Завет, 2. централно, или Нови Завет и 3. окончателно, което хората ще получат, когато настъпи краят на света. В Стария Завет Бог дал на хората правила или норми на поведение. Неговото слово приело форма на учение и Закон (ср. Изх. 20:1-17), към които те трябвало да се придържат в своя живот (ср. Втор. 29:29). В Новия Завет Откровението е съсредоточено в Иисуса Христа, Който едновременно е негов източник и негово съдържание. Тук се различават три етапа: 1. Сам Иисус Христос дава Откровението на Своите апостоли; 2. отначало апостолите го съобщават на повярвалите, а по-късно това върши Църквата под ръководството на Св. Дух и 3. то ще получи окончателен завършек, когато у хората познанието чрез вярата се замени с непосредствено съзерцаване на тайните Божии. Това ще рече, че краят или завършекът на Откровението е посочен в новозаветните свещени книги. Истините на вярата, които се съдържат в Божественото Откровение, са непостижими за ума, но са достъпни за сърцето. Те са открити от Бога и се проповядват по целия свят. Тази истина е изразил ясно св. апостол Павел с думите: „Проповядваме Божията премъдрост, тайна съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава, която никой от властниците на тоя век не е познал… А нам Бог откри това чрез Своя Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии“ (1 Кор. 2:7-8, 10). Със сърцето, а не с разума си приемаме тайната на изкуплението и обновата на света и човека, които са кулминацията в делото на Богочовека Христа, засвидетелствани ясно в Божественото Откровение.

Естествено Божествено Откровение

В зависимост от начините, по които Бог се открива на хората, различаваме естествено и свръхестествено Откровение.

От сътворението на света и досега Бог е давал и дава познание за Себе Си чрез видимия свят, гдето като в отворена книга хората могат да четат за Бога, за своя Творец и Промислител. Св. пророк и цар Давид възкликва: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта „(Пс. 18:1). Именно този начин на богопознание чрез разглеждане на творението, на хармонията и целесъобразността в него се нарича естествено Откровение. Видимият свят открива невидимия Бог и Неговите свойства. „Онова, що е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“ (Римл. 1:20). Че създаденият от Бога свят съществува и се развива по определени и вложени в него закони, това се вижда, а творческата Божия сила, която промишлява за света, ние не виждаме. Обаче невидимите за очите признаци за съществуването на Твореца и Неговите свойства са видими за ума; за него те са ясно отпечатани върху Божиите творения. Когато разглеждаме света като цяло и в неговите части, ние долавяме творческата всемогъща сила, която е уредила цялото това необхватно множество разновидни твари, техния живот и дейност; долавяме свойствата на Бога, Който премъдро е устроил всичко; долавяме Неговата благост, която е дала на творението всичко необходимо за неговото хармонично съществуване и развитие.

Ако човек надникне в себе си, ще види, че и собствената му природа свидетелства за Бога. Бог „произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас: защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме“ (Деян. 17:26-28). Св. Василий Велики пише, че у нас преди вярата в Бога се явява мисълта, че има Бог; тая мисъл ние получаваме чрез разглеждане на тварите. Като разглеждаме света, ние познаваме премъдростта, благостта и другите свойства на Бога; познаваме, че Той е Творец на всичко, в това число и на нас. След това вече идва у нас вярата в Бога, а след вярата иде и поклонението[1].

Във връзка с въпроса за творението като убедително свидетелство за Твореца (естественото Божествено Откровение) внимание заслужава разсъждението на св. Григорий Богослов. Той пише: „Че Бог съществува и е творческа и поддържаща причина на всичко, на това ни учи и зрението, и естественият закон: първото – зрението, обърнато към видимото, което е утвърдено прекрасно и следва своя път, или, така да се каже, е неподвижно и постоянно се движи; второто – естественият закон, от видимото и благоустроеното стига до заключението за неговия Ръководител. Защото вселената как би могла да се създаде и да съществува без Бога, Който на всичко дава живот и всичко поддържа? Как би могъл този, който види красиво изработен музикален инструмент, неговото превъзходно устройство и разположение, или слуша музика на този инструмент, да не си помисли за създателя на инструмента или за изпълнителя на музиката, макар никога да не го е виждал и изобщо да не го познава? Така и за нас е явна творческата Сила, Която движи и запазва сътвореното, макар ние с нашия разум да не можем да Я обхванем. Твърде неблагоразумен е този, който, следвайки природните указания, не стига до това познание“[2].

От тази мисъл на св. Григорий Богослов е ясно, че разглеждането на творението води по позитивен път към Бога. Но творението се разглежда от човека-личност и с това и Бог се проецира като личност, и като личност Той е Творец. Тази истина е намерила израз в свръхестественото Божествено Откровение, което по-нататък е предмет на разглеждане.

Свръхестествено Божествено Откровение

Колкото и да са убедителни доказателствата за Бога и Неговата всемогъща сила, получавани чрез естественото Откровение, те не са достатъчни за нравственото развитие и съвършенство на вярващия човек. Бог, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тим. 2:4), ни е дал и друго – свръхестествено Откровение.

Под свръхестествено Божествено Откровение се разбират Св. Писание и Св. Предание. Както вече се каза, те заедно са един извор на вярата, макар че за по-голяма прегледност се разглеждат поотделно.

а) Свещено Писание се наричат книгите, които са написани от богоизбрани мъже по внушение и съдействие на Св. Дух. Това определя тяхната боговдъхновеност[3]. Тези свещени книги, събрани заедно, носят името Библия, която съдържа 77 книги и се дели на Стари Завет – 50 книги, от които 39 канонически и 11 неканонически, и Нови Завет – 27 книги, всичките канонически.

Библейските книги не са обикновени човешки литературни произведения, нито пък религиозни паметници, а боговдъхновени свещени Писания (ср. 2 Тим. 3:15-16), слово Божие (ср. Марк 7:13, Римл. 3:2; 9:6, 1 Сол. 4:15, Евр. 13:7 и др.).

За боговдъхновеността както на Стария, така и на Новия Завет има много библейски доказателства[4]. Тук ще бъдат споменати само някои от тях. Така например Сам Бог е дал Десетте заповеди, които са в основата на старозаветния закон (ср. Изх. 20:2-17), а след това и други постановления относно вътрешния, обществения, религиозния и семейния живот на еврейския народ (ср. Изх. гл. 21-23; 25:31-34). Св. пророк и цар Давид пише: „Дух Господен говори в мене, и словото Му е на езика ми“ (2 Цар. 23:2). За пророците е казано, че те са изпълнени с Дух Свети, че са получили откровение от Бога (ср. Исаия 59:21, Иезек. 11:5, Мих. 3:8). Бог е влагал в устата им Свои слова (ср. Исаия 51:16; 59:21; Иерем. 1:9; 5:14). Господ Иисус Христос нарича Стария Завет ”слово Божие “ (ср. Марк 7:13), „Божия заповед” (ср. Мат. 15:6), „закон“ (Мат. 5:18).

Относно боговдъхновеността на Новия Завет следва да се припомни, че Иисус Христос обещал на Своите ученици да им изпрати Св. Дух да ги „науча на всичко“ и да им  „напомни всичко“, което Той е говорил (ср. Иоан 14:26; 16:13). И Той изпълнил това Свое обещание (ср. Иоан 20:22). Самите апостоли говорят, че те имат „ум Христов“ (ср. 1 Кор. 2:16), че тяхната проповед не е „като слово човешко, а като слово Божие, кавото е и наистина” (1 Сол. 2:13). Св. апостол Павел пише: „(Ние) проповядваме Божията премъдрост, тайна съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава… Нам Бог откри това чрез Своя Дух… Ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго“ (1 Кор. 2:7, 10, 12-13).

Само в себе си Св. Писание носи незаличимия печат на своя божествен произход. На хората, които са способни да възприемат божествените истини, то свидетелства за своята боговдъхновеност чрез особено въздействие върху душите им. „Словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч“ (Евр. 4:12). „То е сила Божия за спасение на всеки вярващ” (Римл. 1:16); има „думи за вечен живот” (Иоан 6:68); въздейства върху сърцето, ума и волята на християнина; преобразява го; прави го „нова твар“ (2 Кор. 5:17), защото е не човешко, а божествено.

Именно като „слово Божие“ свещените книги съдържат истините на вярата. Св. Писание е една от двете форми, в които е запазено неизменно и действено Откровението като непрекъснат Божи призив. То е писмен израз на това Откровение, изпълнено във и чрез Иисуса Христа. Св. Писание няма за цел да ни дава научни знания в която и да е област. Това е право и възможност на всеки мислещ човек да постигне такива знания по съответен научен път.

По своето основно съдържание Св. Писание е теоцентрично. То ни дава знания за Бога и Неговото отношение към света и по-частно към човека, а чрез това сочи и пътя на човека към Бога. Св. Писание разкрива силата на Христовите думи и дела и свидетелството на апостолите за извършеното от Него изкупление. Новият Завет е изпълнен изцяло с личността и делото на Иисуса Христа, но той е продължение на Стария Завет. На него се позовава и Сам Спасителят. „Изследвайте Писанията (Ст. Завет, ск. м.)… Те са, които свидетелстват за Мене” (Иоан 5:39),  казва Иисус Христос. Той (Христос) е най-съвършеното Откровение на Бога. За нас Той е живото Слово Божие, в Него ние откриваме Бога. Тъй като Библията е единственото с нищо несравнимо свидетелство за Христа и в нея постоянно слушаме Неговия глас, Неговия призив към сърцето и съвестта ни, можем с пълно право да кажем, че тя е слово Божие. Това слово свидетелства, че Син Божи чрез Въплъщението, Възкресението и Възнесението Си се доближил до хората, за да ги въздигне към Себе Си и да им разтвори дверите на царството Божие[5]. Той е средоточие на религиозния живот, „Алфа и омега, начало и край” (Откр. 1:8); Той е „същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8). Чрез Св. Писание разбираме, че Иисус Христос е винаги с нас. „Аз съм с вас, казва Той, през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20). Неговите думи, които са „дух и живот“ (Иоан 6:63), са божествени и затова имат непреходна стойност. „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ (Мат. 24:35, Марк 13:31).

Св. Писание свидетелства също за действията на Св. Дух в името на Иисуса Христа, за които действия се говори на различни места, особено в книгата Деяния апостолски и в много от посланията (ср. Иоан 14:26; 7:38-39. Лука 1:35; 24:49. Деян. 1:4; 2:4; 17:19; 5:32; 8:29; 10:44-48; 20:22-23; 28:25-27; 1 Иоан. 5:6-7; Римл. 8:11, 26; 1 Kop. 2:10-11; 3:16. 2 Kop. 1:22; 3:17. Ефес. 1:13; 3:16; 4:30; 2 Сол. 2:13. 1 Тим. 3:16 и др.).

Словото Божие съдържа обилни свидетелства и за живота на основаната от Иисуса Христа Църква, която е осъществяващо се на земята царство Божие (ср. Мат. 16:18. Деян. 2:47; 8:1, 3; 20:17, 28; 1 Кор. 11:22; 12:28. Ефес. 1:22; 5:23-27, 29, 32; Кол. 1:18, 24; 1 Тим. 3:16; Евр. 12:23 и др.). На нея е поверено да пази и вярно да преподава словото на истината (ср. 2 Тим. 2:15. Деян. 20:28); тя самата е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15).

б) Свещеното Предание е другата форма, в която е запазено Божественото Откровение. В Православната църква не е установен окончателно обемът на писмените паметници, които включват в себе си елементи от Св. Предание. Това е така, понеже Св. Предание няма канон, какъвто има Св. Писание. Широкият обхват, разнообразието и богатството на Св. Предание в практиката на църковния живот не позволяват съставните части на неговото съдържание да се съберат или сведат в ограничен каталог от наставления, правила,постановления и описания. Това не е недостатък, а израз на пълнотата и разнообразието на религиозния живот. Една част от тази пълнота е отразена в решенията на вселенските събори и е получила общозадължителен характер.

Църквата като жив богочовешки организъм, движен и ръководен от Св. Дух, живее в Преданието. Историята на древния богоизбран народ е записана в Стария Завет и тя е завършена. Началото на Новия Завет е отразено в написаното от апостолите Христови, но този Завет не е завършен. Историята на новия Израил – Църквата, продължава и нейното развитие лежи в Св. Предание. То изразява и разкрива вътрешния и външния строеж на историята на Църквата в целия ѝ обем. Тук е основата на неразривното сродство и равноценност на Св. Писание и Св. Предание, които от времето на Христа и досега растат от един корен – Божия Дух, който ги храни и сгрява[6].

По време Св. Предание предхожда Св. Писание. Преданието е най-древният и първоначален начин за разпространяване на Божественото Откровение. От Адам до Моисей не е имало свещени книги. Иисус Христос също учил и наставлявал устно и с примери, но не е оставил нищо писмено. И апостолите отначало благовестели но същия начин. По-късно само някои от тях писали книги, в които не обхванали всичко, което проповядвали устно (ср. 2 Иоан 1:12, 3 Иоан 1:13). Дори и в четирите Евангелия не е записано всичко, което е казал и извършил Иисус Христос. Св. Иоан Богослов свидетелства: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (Иоан 21:15). Тези думи могат да се приемат като своеобразна хипербола, но независимо от това те отразяват истината, че не всичко казано и извършено от Иисус Христос е намерило място в свещените новозаветни книги, а и не би могло да намери такова място, защото божественото не може изцяло да се вгради в човешки рамки.

В продължение на 40 дни след Възкресението Си Иисус Христос се явявал на Своите ученици и им говорел „за царството Божие“ (Деян. 1:3). Говореното не е записано никъде. Св. апостол Павел пише на ефеските презвитери: „Три години денем и нощем не преставах със сълзи на очи да поучавам всекиго едного от вас“ (Деян. 20:38), но не всичко това е записано. Новозаветните свещени книги, са писани на различни места и в различно време. При това не отведнъж са станали достояние на цялата Църква. Десетилетия наред Христовото учение е било проповядвано и предавано от уста на уста. Дори чак по времето на св. Ириней Лионски – втората половина на II век – „много варварски племена, които повярвали в Христа, имали своето спасение без хартия и мастило, написано (спасението, ск. м.) в сърцата им от Духа, и щателно спазвали древното Предание“[7].

Именно това Откровение Божие, което апостолите получили от Иисуса Христа по внушение на Св. Дух, е в собствен смисъл Свещено или Апостолско Предание. За правилното възприемане истините на вярата Св. Предание като слово Божие има същата важност и значение, както Св. Писание.

Самото Писание поставя Преданието наравно със себе си. Св. апостол Павел съветва солунските християни: „Братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание.“ (2 Сол. 2:15). „Заповядвам ви също…да страните от всеки брат, който постъпва безчинно, а не по преданието, що е получил от нас.“ (2 Сол. 3:6). На коринтските християни същият апостол пише: „Похвалявам ви, братя, че… държите преданията тъй, както съм ви ги предал”. (1 Кор. 11:2). Своя ученик той увещава: „Пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука“ (1 Тим. 6:20). „Каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат.“ (2 Тим. 2:2). „Имай за образец здравите думи, които си чул от мене” (2 Тим. 1:13). Цитираните тук думи на св. апостол Павел ясно свидетелстват, че Преданието е равностойно на Писанието; че то трябва да се приема със същото уважение, твърдост и постоянство, както се приема Писанието.

С това съзнание Църквата живее от древност. По думите на Климент Александрийски: „От времето, когато Спасителят научил апостолите, чрез Преданието до нас започнало да достига и незаписаното в Писанието. По Божието всемогъщество то започнало да се записва в обновените сърца в съответствие с Новия Завет“[8]. В този дух между многото светоотечески свидетелства е и това на св. Василий Велики, който пише: „От запазените в Църквата догмати и проповеди едни са писмени, а други сме приели тайно от повереното ни апостолско предание. Но и едните, и другите имат еднаква сила за благочестието“[9].

Ако бихме отхвърлили Св. Предание, както това правят протестантите, и търсим Божественото Откровение само в Св. Писание, твърде лесно и бързо бихме отрекли много от истините на Откровението, които в Св. Писание не са изразени в пълнота и яснота, а или се съдържат в него в недостатъчна осветленост, или пък се съдържат в други библейски истини, от които могат да се извлекат по умозрителен път. (Например за приснодевството на Божията Майка, за почитането на светиите и ангелите и за отправяните към тях молитви, за почитането на светите мощи и на светите икони, за отправяне молитви за умрелите, за седемте тайнства, за поста и др.) Всички тези истини имат основанието си в Св. Писание, но са развити и обогатени в Св. Предание, което отразява живота на Църквата.

Би било напълно погрешно да се мисли, че Св. Предание и досега преминава устно от поколение на поколение. То също така е записано, при това е записано още в древност. Основните писмени паметници, в които се съдържа Св. Предание, са:

1. Древните кръщални символи от първите три века, които били изработени от отделните християнски общини както на Изток, така и на Запад. Макар по форма те да не били напълно еднакви, по съдържание еднакво разкривали църковното учение, разкривали апостолската вяра. По-късно тяхното съдържание легнало в основата на изработения от първите два вселенски събора Символ на вярата, който има за Църквата неизменно значение и непреходна стойност.

2. Апостолските правила. Те не са написани от самите апостоли, защото датират от IV век, но в тях е отразена църковната практика от апостолско време и това им придава особена ценност. Тяхното съдържание е дало отражение и върху правилата, изработени на поместни събори преди Първия вселенски събор (325 г.).

3. Вероопределенията и правилата на вселенските събори и на тези поместни събори, чийто авторитет е признат от Шестия вселенски събор (681 г.) с правило 2. Както при догматическите формулировки, така и при каноническите определения отците на църковните събори се основавали не само на Св. Писание, но и на Св. Предание, считайки и двете за равностойни.

4. Вероизповедните формулировки и правилата, написани от църковни отци и учители по различни поводи и получили съответен църковен авторитет поради това, че вярно отразяват учението на Църквата.

5. Древните литургически текстове, някои от които са от времето на апостолите. В много от тях се разкриват верови истини като например за Св. Троица, за Боговъплъщението и Изкуплението, за приснодевството на Божията Майка, за благодатта и други.

6. Творения на светите отци и учители на Църквата, в някои от които са изяснени истините на вярата така, както още от древност учи Църквата, и тъкмо поради това те имат изключителна ценност.

7. Богослужебните книги, повечето от които имат древен произход и вярно отразяват не само ритуалната страна, но и вероучението на Църквата от ранния период и с това свидетелстват за чистотата на вярата.

8. Актовете на мъченици, особено от раннохристиянско време, в които очевидци са записали вероизповедите на страдалци, дали живота си за вярата.

9. Древните църковни истории на Сократ (не философът), Созомен, Евсевий Кесарийски и бл. Теодорит. В някои от тях са запазени предания от времето на светите апостоли, които съдържат вярата на древната Църква. Такива са например преданията за канона на свещените книги на Стария и Новия Завет.

10. Ежедневната практика на древната Църква. Тук спадат: свещените времена – пости, неделни и празнични дни; свещените места – храмовете; свещените действия – обреди и церемонии.

Сами по себе си изброените тук писмени паметници не са Божествено Откровение в точния смисъл на тази дума, а съдържат в една или друга степен и форма елементи от Св. Предание, респ. от едната част на Божественото Откровение. Те са сигурно ръководство за правилното изясняване и разбиране на Откровението, защото са свидетелство, глас или съзнание на Църквата още от времето на Христа и апостолите. Не отделни лица, а Църквата като цяло е тази, която определя Св. Предание и въз основа на особени признаци го отделя от неапостолските предания. Тези признаци са вътрешни и външни.

Вътрешните признаци са: а) по дух и съдържание Преданието да няма вътрешни противоречия, а също така да не е в противоречие с вече приетото и установено Предание; б) да бъде в пълно съгласие със Св. Писание.

Външните признаци са: а) древност, т. е. Преданието да води своето начало от апостолско време и от църкви, основани от светите апостоли; също да е признато от свети отци от първите векове; б) всеобщност, т. е. да е прието от цялата Църква.

Има разлика между Свещено или Апостолско Предание и църковно предание. Последното се е развило на основата на Апостолското Предание и е в тясна връзка с него, но в църковното предание са намерили място и много устни предания, стари и по-късни агиографски сведения, местни църковни обичаи и др., които не са задължителни за цялата Църква, ако не са в съгласие с духа на Св. Предание. Често пъти мнозина по традиция приемат с неограничено доверие като Св. Предание много от онова, което е проникнало в Църквата като обичай. Наличието на църковното предание предпазва вярващите от опасността да свързват всички прояви на религиозния живот със Св. Предание и така да им придават общозадължителен характер [10].

Отличителни признаци на свръхестественото Божествено Откровение

Св. апостол Павел свидетелства, че „всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата” (2 Тим. 3:16). Това е така, защото Откровението не е човешко творение, а истинско слово Божие. За неговата божественост свидетелстват следните негови признаци:

1. Възвишеността на учението, което се съдържа в него. Тя свидетелства, че това учение не може да бъде дело на човешкия ум, защото то превишава неговите граници. Много от съобщените там истини, например за троичността на Бога, за въплъщението на Сина Божи, за изкуплението на човека, за освещаването му с благодатта на Св. Дух, за духовния свят, за вечния живот са толкова възвишени, че до тях човек не би могъл да достигне, ако Сам Бог не беше ги открил чрез Своето свръхестествено Откровение.

2. Чистотата на богооткровеното учение и допадането му на човешката природа. Нравственото учение на Божественото Откровение развива най-чистите начала на доброто, защото самото то идва от абсолютното Добро – от Бога. То във всички времена е отговаряло и отговаря на потребностите на човешката природа, която се нуждае от очистване, изправяне и направляване. Това учение съдържа такива високи и съвършени начала на човешка нравственост, които превишават границите на човешкия разум. То има за цел да направи човека свет и духовно съвършен, като за идеал на това съвършенство сочи Бога: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Мат. 5:48). Нравствените правила, дадени в Новия Завет, са доказателство, че това учение не е човешко, а е дадено от Бога, Който е най-висшият извор на светост и чистота.

3. Пророчествата, които се съдържат в Божественото Откровение. Те не могат да бъдат дело на човешкия ум, а са известни само на всезнаещия Бог. Например св. пророк Исаия няколко столетия по-рано предсказал, че Спасителят на човечеството ще се роди от Девица (ср. Исаия 7:14). Затова и св. евангелист Матей, като разказва за раждането на Христа, привежда споменатото пророчество и пише: „Всичко това стана, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който казва: „ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил”, което ще рече: с нас е Бог” (Мат. 1:22-23). Емануил не е собственото име на Сина, и не Девицата ще Го нарече така, а ще Го нарекат така народите, когато познаят, че в Негово лице с нас е Бог, т. е. че Иисус Христос е Богочовек, както за пръв път Го е нарекъл Ориген (III в.). Именно като Богочовек Той предсказал Своите страдания, смърт и възкресение. Само всезнаещият Бог е могъл да знае и да открие на хората тези неща.

4. Чудесата, вършени от Бога и от хора в Негово име и с Негова сила. Сам Иисус Христос учи, че чудесата, които Той върши, свидетелстват за Неговото божествено пратеничество: ,,Делата, които Ми даде Отец да извърша, самите тия дела, що Аз върша, свидетелстват за Мене, че Отец Ме е пратил” (Иоан 5:36). Който от хората върши истински чудеса в името Божие и изпълнява Божията воля, угоден е Богу (ср. Деян. 10:35); той действа със сила Божия. На такъв човек е свойствено да говори само истината, защото чрез него говори Сам Бог.

5. Неотразимото въздействие на свръхестественото Божествено Откровение върху човешките души. Ярък пример в това отношение са апостолите Христови – хора прости и неуки, които след слизането на Св. Дух върху тях на Петдесетница станаха смели вестители на новото учение и чрез проповедта на словото Божие приведоха към Христа учени и силни, богати и бедни и за кратко време разпространиха Евангелието сред тогавашния свят. Историята на разпространението на християнството показва как под влияние на Христовото учение човечеството се прераждало духовно, макар че това учение трябвало да води борба както с юдеите, така и с езичниците, представлявани от императори, жреци и философи. Това нагледно показва вътрешната духовна сила на свръхестественото Божествено Откровение.

6. Необикновената жизненост на словото Божие. Още Тертулиан (II в.) беше казал, че човешката душа по природа е християнка, което ще рече, че Христовото учение удовлетворява духовните потребности на всеки вярващ, независимо от неговата расова, културна, етническа и социална принадлежност. Записаното слово Божие (Библията) е книга за всички времена и за всички народи. Тя е преведена на най-много езици и има най-широко разпространение[11].

Четене на свръхестественото Божествено Откровение

Сам Иисус Христос казва, че Той има „думи за вечен живот” (Иоан 6:68). Тези думи са дадени в словото Божие (Библията), в благовестието Христово, което е „сила Божия за спасение на всеки вярващ” (Римл. 1:16). Но за да може това слово да въздейства спасително, вярващият трябва да спазва следните изисквания:

– да пристъпва към четенето му с благоговение и с молитва към Бога Той да му помогне да разбере правилно прочетеното;

– да го чете с искрено и чисто намерение, за да намери в него утеха и храна за душата си;

– при тълкуването на словото Божие да не се осланя само на своя разум, но да търси помощта и ръководството на Църквата и тълкуванието, което са направили светите отци и учители;

– да помни, че Библията не е научна книга. Тя не е написана с цел да дава отговори на научни въпроси. Нейната цел е да даде на човека знание за Бога, да му посочи пътя към спасение и да го подготви за царството Божие. С научните въпроси се занимава науката;

– при четенето на словото Божие не бива да се правят едни или други заключения от отделни изрази, откъснати от текста и нямащи връзка с предидущите и следващите мисли. Всяко изречение трябва да се тълкува в контекста на речта и във връзка с общото съдържание на словото Божие[12].

Правилното разбиране и отношение към Божественото Откровение изобщо и по-частно към свръхестественото, правилното разбиране на написаното слово Божие води вярващия по-близко до Бога, разкрива Неговото могъщество и величие, Неговата творческа и промислителна сила, разкрива му красотите на царството Божие, което „не е ястие и питие, а правда и мир, и радост в Светия Дух“ (Римл. 14:17).
______________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 12, с. 3-13.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Ср. Epist. 235.

[2]. Oratio XXVIII; Theologica II.

[3]. Въпросът за боговдъхновеността на свещените книги е отделна тема, която тук не е предмет на разглеждане.

[4]. Тези доказателства се нуждаят от обективно осветление, за да се избегне тенденциозното в някои християнски среди интерпретиране.

[5]. Прот. П. Я. Светлов, Христианское вероучение в апологетическом изложении. Третье улучшенное, значительно дополненое и переработанное издание, Киев, 1910, с. 73 сл. сл. – Прот. Н. Малиновский, Православное догматическое богословие, т. I, Издание второе, Сергиев Посад, 1910, с. 77 сл. сл. – Прот. С. Булгаков, Догмат и Догматика. В: Живое Предание, Paris, б. г., с. 12 сл. сл. – D. Staniloae, Orthodoxe Dogmatik, Zürich-Einsiedeln-Köln, 1985, S. 57 ff. – Prof. Dr. Vasilios Vellas, Die Reilige Schrift in der Griechisch Orthodoxer Kirche, in: Die Orthodoxe Kirche in Griechischer Sicht, Stuttgart, 1970, S. 121 ff.

[6]. О. Г. Спасский, Священное Предание в богослужебных книгах. В: Богословская мысль, Париж, 1942, с. 132.

[7]. Adv. Raeres., lib. III, c. 4, n. 2.

[8]. Stromata, lib. IV, c. 15.

[9]. Правило 91 (De Spiritu Sancto, c. 27).

[10]. За Свещ. Предание вж. по-подробно у: Прот. П. Я. Светлов, пос. съч., с. 170 сл. сл. – Прот. Н. Малиновский, пос. съч., с. 81 сл. сл. – Полный православный  богословский энциклопедический словарь, т. II, С. Петербург, 1913, к. 1888 сл. сл. – Хр. Гяуров, Въведение в православното догматично богословие, София, 1926, с. 58, сл. сл. – Проф. протопрезв. д-р Стефан Цанков, Православното християнство. Неговата същина и неговият съвременен образ. ГБф, т. XIX, 6, 1941/1942, с. 26 сл. сл., 137 сл. сл. и посочената там литература. – Прот. Сергий Булгаков, Православие. Очерки учения Православной Церкви, Paris, б. г., с. 43 сл. сл. – Проф. В. И. Талызин, Церковное Предание. В: Богословские труды, сб. 4, Москва, 1968, с. 221 сл. сл. – Проф. Георги П. Царев, Православното разбиране за Св. Предание. Сп. Духовна култура, кн. 11, 1981, с. 2 сл. сл. – D.Staniloae, поc. сьч., с. 62 сл. сл.

[11]. Православен катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра. Второ издание, преработено, допълнено и редактирано от проф. д-р Тотю Коев, София, 1985, с. 23 сл.

[12]. Пак там, с. 24 сл.

Изображение: проф. д-р Тотю Коев (1928-2006).

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Догматическо богословие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s