ПРИЧИНИ ЗА СЪДБОВНИЯ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРЕВРАТ И ИКОНОБОРЧЕСТВОТО*

Проф. д-р Христо Стоянов Христов

След многолетни усилия привидно да се подвизава в добродетелността на скромен и благочинен държавник император Лъв III се обявил против утвърдилия се в Православната църква култ към св. икони (725 г.)[29] и по този начин отключил отдавна притаените иконоборчески сили на византийското общество[30]. Единичните гласове на несъгласие с изображенията естествено се умножили и слели в полифоничен иконоборчески хор, а плахите и изолирани прояви на нетърпимост прераснали в открити, враждебни демонстрации и насилия срещу иконопочитанието. Разгърнало се повсеместно иконоборческо движение, в което взели участие членове от всички съсловия, от различни еретически и противоцърковни групи на обществото.

Решителната стъпка на Лъв III, която предизвикала съдбовния поврат в неговата вътрешнополитическа дейност, не била случайно събитие, нито своеволна приумица на императорската власт, а пряк резултат и точно изпълнение на отдавна замислен план. Затова иконоборчеството, което имало своите далечни и близки предвестници в миналото, не се появило ненадейно като мълния и не смутило набързо като гръм, а имало дълбоки корени и крепки основания в историческото битие на Византия, решителни и трайни (в общи линии неблагоприятни) последици за нейното всеобщо развитие в бъдещето – коронясването на Карл Велики за император (800 г.) и създаването на Свещената Римска империя[31], утвърждаването на папската власт и подготвяне условията за отпадането на западното християнство от Православието (1054 г.)[32].

Възглавено и ръководено от император Лъв III и неговите приемници, иконоборчеството, което отразило въжделенията и очакванията на различни обществени групировки, се обусловило и разгърнало под въздействието на цял комплекс от причини, в отговор на конкретни икономически и социални мотиви, на важни политически съображения и религиозни подбуди.

Икономическите фактори, на които често се отрежда първенствуващо място при анализа на историческите явления, безспорно са оставили своя отпечатък, но не са имали кардинално значение в развоя на иконоборческото движение. Не случайно всички опити непременно да се изтъкне икономическата заинтересованост на народните слоеве и по този начин да се удостовери масовият характер на иконоборчеството не са постигнали очаквания успех. Нагледен пример в тази насока е теорията, че борбата против св. икони била само идеологическо одеяние и прикритие на истинските стремежи на императорите, които целели да заграбят обширните манастирски земи и да ги раздадат на военнослужащите за пожизнено ползване[33]. В основата на това твърдение е залегнала хипотезата[34] за изключителното положение на мощните и огромни по територии византийски манастири, които в навечерието на иконоборчеството се превърнали в самостоятелни църковни княжества и заплашвали единството на империята[35].Историческата действителност обаче била съвсем друга. През VII в. и началото на VIII в. монашеството наистина процъфтявало и броят на манастирите във Византия неимоверно нарастнал. Болшинството от тях обаче се обособили в обители от градски тип и не притежавали почти никакви земи, поради което не могли да бъдат подходящ обект за аспирациите на императорите-иконоборци, нито да събуждат апетитите на безимотното селячество[36].

Общата икономическа разруха, причинена от нашествията на араби и др. „варварски“ народи, осезателно засегнала и манастирите с големи стопанства, които постепенно изпаднали в бедствено положение[37]. Дори такива богати обители като Студийският манастир в някои случаи не разполагали с жито за прехраната на своите монаси и трябвало да разчитат на външна помощ[38]. Следователно през разглежданата епоха византийското монашество не се отличавало с богатство и не представлявало опасна икономическа сила, срещу която да се е налагало императорите да се борят, като издигат лозунги за секуларизация на разстроеното манастирско земевладение.

С недостатъчна логичност се отличава и твърдението, че спорът относно св. икони се свеждал предимно до борба за присвояване на трезорираните от Църквата богатства под формата на т. нар. „свещени предмети“ (res sacrae)[39]. Безспорно свещените съсъди, култовите предмети и украшенията на св. икони, изработени от злато и др. скъпоценности, представлявали съкровища, които могли да подпомогнат държавната хазна. Не е известно обаче да са били издавани декрети за тяхната секуларизация, а точно обратното — иконоборческият събор от 754 г. категорично забранил дори под предлог, че се цели очистване на храмовете от подобно „заблуждение“ като иконите, да се изземват и употребяват за други цели „посветените на Бога свещени съсъди“[40]. Започнали през решителната фаза на борбата, присвояванията на култови предмети не влизали в първоначалните иконоборчески планове на държавната власт и се считали за безчинства[41]. Все пак, когато някои от темните стратези се престаравали, заграбвали и разпродавали манастирски имущества, императорите не се отказвали да приемат изпратените средства[42]. В подобни акции на насилие се отличил и самият император Лъв III, който опустошил много църкви и обсебил украсени, изпъстрени със злато богослужебни одежди[43], изхвърлил мощите на светии, за да присвои обсипаните със скъпоценности ковчези[44], отнел от храмове различни свещени съсъди[45]  и заслужено бил наречен „най-омразопомазаният и най-златолюбивият тиранин“ („ο μισοχριοτότατος καί φιλοχρυσότατος τύρανος“)[46]. Всички тези случаи разкрили ожесточения характер на гоненията срещу св. икони, както и формите на грабеж и потисничество, които те придобили в решителната си фаза. Облагодетелствали единствено или най-вече управляващата върхушка, репресивните мерки нямали широк социален отзвук и показали, че стремежът за присвояване на църковните съкровища имал значението на второстепенен икономически фактор, който само съпътствал борбата против иконопочитанието.

Върху историческия ход на иконоборчеството са оказали влияние и някои социални мотиви, което дало повод те да бъдат неоснователно изтъквани като първопричина за иконоборческата политика на императорите. Това становище се базирало на презумпцията, че император Лъв III и приемниците му се проявили като истински герои на своето време и смели реформатори, които си поставили за задача да извършат цялостна социална, политическа и религиозна революция[47]. Първата предпоставка за успеха на начинанието и за премахване корените на социалната несправедливост била започналата борба за преобразяване на Църквата, за изхвърляне на иконите и за „връщане към древното християнство“[48].

Патетичната възхвала на император Лъв III и неговите приемници обаче в повечето случаи се е дължала на подценяване дейността и достиженията на предшествениците им, както и на преувеличаване мащабите на междуособиците, които настъпили след смъртта на император Юстиниан II (711 г.). Всъщност историческите факти не само не потвърдили, но почти изцяло отрекли „възродителната“ политика на иконоборческите императори – издадените от тях множество закони: извършената реорганизация на армията, финансите и управлението; ограничаването на големите светски и духовни феодали и създаването на независимо селячество[49]. Така например от всички правни творби, приписвани на император Лъв III, безспорно негова е била единствено Еклогата, докато Земеделският закон (νόμος γεωργικός) бил съставен вероятно от император Юстиниан II[50], а Морският закон (νόμος ναυτικός) – частна компилация на анонимен автор (VI-VIII в.)[51] и т. н. Предвид всичко това напълно е оборена изградената върху мнимото авторство на Лъв III версия, че той унищожил крепостничеството и създал съсловието на многобройните свободни селяни. В светлината на изворовия анализ проличава липсата на позитивни основания относно многобройните други хипотези за дейността на императорите-иконоборци като социални реформатори, а някои историци дори напълно отричат присъствието на социална подкладка в борбата против иконите[52].

Забулени в тъмата на вековете и преплетени в многообразието на историческите явления, трудно разпознаваеми и разграничавани, социалните импулси обаче не биха могли да бъдат напълно заличени поне като допълнителен фактор или като краен резултат от иконоборчеството, защото те ясно прозирали в отделни моменти от политическата дейност на императорите от тази епоха. Характерен пример в това отношение е поселническото мероприятие на император Константни V, който през 762 г. прехвърлил стотици хиляди славяни от Тракия в Мала Азия, разрешил им да се заселят като стратиоти в долината на р. Артанас (Витиния)[53] и ги снабдил със заграбени вероятно от опустошените манастири земи[54].

Обективно погледнато, в зачатъка и развоя на иконоборческото движение далеч по-съществена роля играли политическите съображения, които ръководели и определяли дейността на императорите.С възкачването си на престола император Лъв III положил основите на новата Сирийска династия (717-802 г.)[55], която постепенно обърнала гръб на църковните настроения на своите предшественици[56]. Политиката на византийските императори от доиконоборческия период се отличавала с клерикалната си насоченост и се грижила повече за привилегиите на духовенството, отколкото за интересите и целите на Църквата. По времето на император Юстиниан II (685-695; 705-711 г.) някои църковни служители достигнали високи държавни длъжности, замесили се в тъмни интриги и превърнали духовенството в своеобразна политическа партия, която не се радвала на популярност и народни симпатии[57]. При това положение съвсем естествена и обяснима била реакцията на императорите от Сирийската династия, които се стремели да изтласкат духовенството от сферата на държавното управление. Враждата към православното духовенство (особено монашеството) придобила застрашителни размери при император Константин V Копроним (741-775 г.), който изхвърлил от своите речи обичайните молитвени обръщения и заключения и въздигнал религиозната индиферентност в еталон за политическа благонадеждност[58]. Тази антиклерикална политическа програма на новите правителства, която целяла пълна секуларизация на обществено-политическия живот и свеждане до минимум на църковната обрядност, била един от основните фактори за появата на иконоборческото движение.

Противоцърковните настроения на иконоборческите императори обаче имали и своята външнополитическа подкладка – влиянието и примерът на арабите, с които трябвало да се съобразяват, защото били могъщ противник на целия християнски свят и непосредствен съсед на Византия. Първият официален идеологически натиск арабите упражнили през 718 г., когато халиф Омар II (718-720 г.) със специално догматическо послание убеждавал император Лъв III да приеме мохамеданството[59]. Независимо че византийският император не откликнал на това предложение, арабите продължили своето настъпление срещу християнството. Новият халиф Йезид II (720-724 г.) оповестил началото на първото преследване на св. икони в държавен мащаб, като в 723 г. издал едикт за изхвърляне на всички изображения от християнските църкви на арабска територия[60].При предприемането обаче на тези крути мерки арабският държавник едва ли се е ръководил единствено от предписанията на Корана[61] и от мохамеданското схващане, че почитанието на човешки изображения и картини е срам пред Бога[62]. Съществена заслуга за това вероятно са имали и юдеите, които се възползвали от лековерието, непостоянството и суетата на Йезид II. Според разказа на Теофан Изповедник халифът се поддал на внушенията и неотклонно следвал съветите на един юдейски гадател от Лаодикия (Финикия) на име Тесараконтапехис[63], който му предсказал, че ще управлява 40 години и ще се увенчае с много слава, ако изхвърли и очисти своите владения от християнските икони[64]. Достоверността на това описание трудно би могла да се установи, но в него безспорно са намерили отражение действителният принос и участието на юдеите при формирането на крайните иконоборчески настроения сред арабите.

Мероприятието на арабския владетел срещу християнските изображения не убягнало от вниманието на император Лъв III, който, като възприел неговото „беззаконно и омразно лъжеучение“[65], причинил много злини на собствения си народ и бил наречен от съвременниците си „σαρακηνόφρων“ („сарацинстващ“)[66]. Куриозното в случая било, че византийският император във външната си политика не проявил никакво благоразположeние към арабите, а водил чести и безкомпромисни войни, нанесъл сериозни поражения и тежки щети на халифата[67]. Взели повод от тези факти, някои учени счели, че името „сарацинстващ“ било прикачено на император Лъв III от иконопочитателите „само за оскърбление“[68]. Това си прозвище обаче императорът получил съвсем заслужено, защото то точно характеризирало вътрешнополитическата му дейност, в която проявил склонност да подражава на арабските насилия против християнските икони. Вдъхновяван именно от примера на халиф Йезид II, ръководен от желанието си да сплоти страната и от редица още второстепенни политически съображения (премахване на „суеверното упование“ на иконите и др.)[69], император Лъв III прегърнал иконоборчеството, с което възнамерявал да омиротвори обхванатите от различни ереси области, да привлече към централната власт и да привърже чрез религиозни окови населението от покрайнините на Византия[70].

По своята същност иконоборческото движение било непримирима борба между две взаимоотричащи се догматико-философски системи, поради което основно място в него заемали религиозните подбуди. Те били онези вътрешни двигатели и неудържими пружини, които придавали решителност и ожесточеност, подклаждали и поддържали огъня на борбата срещу иконопочитателската традиция.Иконоборческите настроения, които вълнували някои от древните християни, постепенно се засилили и в края на VI в. създали първите предпоставки за изграждането на достатъчно силна противоправославна партия, способна да започне решителен щурм срещу изображенията в Църквата. Заслуга за раздвижването на опозиционните иконоборчески елементи имали преди всичко онези злоупотреби с иконите, които смущавали и събуждали недоволството дори на иконопочитателите. Проявили неразбиране към същината на иконопочитанието, някои представители на византийската аристокрация (VII в.) започнали да се появяват на тържествени церемонии в дрехи, украсени с образите на светци. Постепенно това се превърнало в мода, която се радвала на широка популярност сред християните в Александрия[71]. Според свидетелството на император Михаил II (820-829), запазено в едно негово послание от 824 г. до Лудвиг Благочестиви (814-840), имало миряни, които избирали за възприемници на своите деца икони и ги обдарявали с ленени кърпи[72]. За съжаление от крайности при иконопочитанието не се опазили и духовниците, някои от които извършвали св. Евхаристия върху икони вместо върху престол, а други изстъргвали боята от иконите и, като я поставяли на св. потир и прибавяли към нея хляб и вино, с получената смес причастявали вярващите[73].

Всички тези нарушения давали допълнителна храна за нападки срещу изображенията от страна на иконоборчески настроените християни, към които се присъединили и юдеите. Разпръснати из всички части на империята, те отдавна надигали глас срещу употребата на икони в християнската Църква. От началото на VII в. обаче юдейските обвинения,че християните противно на Божията възбрана почитали саморъчно изработени кръстове и икони, се засилили и умножили[74]. В случаите, когато имали числено превъзходство над християните, юдеите съвсем брутално изразявали своето неуважение и ненавист към изображенията, като замеряли с камъни поставените на високи, недостъпни места икони, а онези, които могли лесно да достигнат, снемали и нарязвали на парчета, или захвърляли сред нечистотии и отпадъци[75].

Значително по-масов характер иконоборческото брожение придобило с включването в него на павликяните и някои др. еретици [76]. Всички тези представители на различни конфесии и лъжеучения били обединявани от общата си неудържима омраза към християнските изображения и ръководени от една цел – борба срещу Православната църква. Тяхното притаено недоволство наподобявало застрашителен тътен от пълноводна река, която обаче не можела да причини опустошения, защото все още оставала преградена и нямало силна ръка, която да вдигне бента.

Император Лъв III долавял надигащата се стихия и, въпреки че официално продължавал да се числи към православните, внимателно следял развоя на иконоборческите тенденции в обществото.При така стеклите се обстоятелства решителен се оказал източният произход на императора. В родната си Германикия (Сирия), която се намирала в близост до малоазиатските еретически центрове (Фригия, Армения и др.), Лъв още през детско-юношеската си възраст успял да се запознае с възраженията и доводите на различните противоцърковни общества срещу св. икони[77]. Тези ранни впечатления били допълнени и обогатени в периода, когато той отново се подвизавал в източните предели на империята като стратег на тема Анатоликон и генерал от армията на император Анастасий II (713-715). По това време навярно Лъв ще да се е срещнал за първи път с някои от лидерите на християнската иконоборческа опозиция (Константин Наколийски, Тома Клавдиополски и др.)[78], под чието влияние окончателно се оформили неговите противоправославни настроения и възгледи[79].

Наближавал денят на съдбовния политически поврат. Докато за възникването на иконоборческото движение съдействали много и различни фактори, като често политическите съображения се преплитали с религиозните, а последните придобивали политически, икономически или друг оттенък, то характерен белег и основен двигател на предстоящата борба била непримиримостта между двете противоположни идеологии.

Утвърден в иконоборчеството и решен на крути мерки, император Лъв III спокойно изчаквал благоприятен момент, за да възвести началото на щурма срещу иконопочитанието.

__________________________

*Из студията „Из историята на иконоборчеството”, ГДА, т. XXX, С., 1990, глава първа – „Начало и развой на иконоборчеството”, от проф. д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Повече за него вж. в постинг № 96.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Горепосоченият текст и бележките са продължение от постинг № 147.

[29]. J.-P. Migne, P. G., t. 108, col. 816 A.

[30]. K. Schwarzlose, a. a. O., S. 37.

[31].Д.Ангелов, История на Византия, I ч., IV изд., С., 1968, с. 269; Hans Wilchelm Haussig, Byzantinische Geschichte, Stuttgart-Berlin-Köln-Mainz, 1969, S. 82.

[32]. D. Savramis, a. a. O., S. 2.

[33].M.Paparrigopoulo, op. cit., p. 263 sq.; В. Г. Васильевский, Законодательство иконоборцев. — Журнал Министерства народното просвещения (ЖМНП), т. 200, М., 1973, с. 100, 101; т. 202, 1979, с. 222; М. В. Левченко, История Византии, М., 1940, с. 123; История Византии, отг. ред. С. Д. Сказкин, т. 2, ч. 1, М., 1987, с. 53.

[34]. Нейната несъстоятелност се потвърждава от факта, че е изградена върху хрисовули и др. документи, които се отнасят до една значително по-късна епоха и описват цветущото състояние на манастирите през XI-XII в. (срв. М. Я. Сюзюмов, Проблемы иконоборства в Византии. – Ученые записки Свердловского государственного педагогическото института, вып. 4, Свердловск, 1948, с. 82 сл.).

[35]. К. Н. Успенский, Очерки по истории Византии, М., 1917, с. 196; същият автор, Экскуссия – иммунитет в Византийской империи. – Византийский временник (ВВ), т. ХХIII, Петроград, 1923, с. 116-117.

[36]. М. Я. Сюзюмов, поc. съч., с. 80, 81.

[37]. Житие преподобныя Феоктисты Лезваныни. – Книга житий святых на месяць ноемврий, М., 1888, л. 80.

[38]. Според житието на св. Николай Студийски (4 февр.) той попитал преди смъртта си монасите: „От какво се нуждаете? — Жито нямаме“, отговорили те. И по предсказанието на св. Николай те получили след 3 дни кораб с пшеница, изпратена като дар от императора. (Срв. Житие Николая исповедника, игумена Студийскаю.- Книга житий святых на месяць февруарий, М., 1888, л. 22-23).

[39]. М. Я. Сюзюмов, поc. съч., с. 102 сл.

[40]. Деяния…,т. VII, с. 264.

[41]. Там, с. 265.

[42]. J.-P. Migne, P. G., t. 108, col. 900 ВС.

[43]. Деяния…, т. VII, с. 22.

[44]. J.-P. Migne, P. G., t. 100, Paris, 1960, col. 477.

[45]. Ibid., t. 98, Paris, 1860, col. 77-80.

[46]. Ibid., t. 100,  col. 513.

[47]. M. C. Paparrigopoulo, op. cit., p. 188 etc.; K. Schenk, Kaiser Leo III Walten im Innern – Byzantinische Zeitschrift, 5. Bd., Leipzig, 1896, S. 258 ff.; D. Savramis, a. a. O., S. 12 ff.

[48]. D. Savramis, a. a. O., S. 12, 18.

[49].G. Ostrogorsky, Über die vermeintliche Reformtätigkeit der Isaurier…, S. 394-400.

[50]. G. Vernadskij, Sur l’origine de la Loi agraire. – Byzantion, vol. 2, Brüssel, 1925, p. 125 sq.; Н. П. Благоев, поc. съч., c. 14; G. Ostrogorsky, Geschichte…, S. 53 f., 88.

[51].W. Achburner, The Rhodian See Law, Oxford, 1909, p. CXII etc.; Н. П. Благоев, поc. съч., c. 14.

[52]. G. Ostrogorsky, Über die vermeintliche Reformtätigkeit der Isaurier…, S. 395.

[53]. J.-P. Migne, P. G.,  t. 108, col. 872 C; L. Breyer, a. a. O., S. 78, 198.

[54]. Д. Ангелов, пос. съч., c. 261.

[55]. K. Schenk, a. a. 0., S. 296-298; G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, München, 1940, S. 415.

[56]. В. В. Болотов,  Лекции по истории древней церкви, т. IV, История церкви в период вселенских соборов, ч. III, История богословской мысли, Петроград, 1918, с. 510.

[57]. В. В. Болотов,  пос. съч., т. IV, с. 510-511; G. Ostrogorsky, Geschichte…, S. 91.

[58]. В. В. Болотов, поc. съч., т. IV, с. 511-512.

[59]. J.-P. Migne, P. G., t. 108, col. 808 A.

[60].Ibid., col, 812 A.

[61].Коран (араб. qur’an=книга за рецитиране) – свещена книга на исляма, съдържаща проповедите на Мохамед (570-632 г.) и съставена по времето на Халиф Осман (644-656) в римувана проза на арабски език (vgl. Lexikon für Theologie und Kirche, hrsg. v. J. Höfer u. K. Rahner, 2. Aufl., 6. Bd., Freiburg im Breisgau, 1961, col. 546 ff.).

[62]. K. Schwarzlose,  a. a. O., S. 39; G. Marcais, La question des images dans l’art muselman. – Byzantion, vol. 7, Brüssel, 1932, p. 161-183.

[63]. Деяния…, т. VII,  c. 203.

[64]. J.-P. Migne, P. G., t. 108, col. 812 A.

[65]. Ibid., col. 812 B.

[66]. Ibid., col. 817 B.

[67]. J.-P. Migne, P. G., t. 108, col. 7978-805 С, 816 В-817 С, 821 A etc. 829 АВ; G. Ostrogorsky, Geschichte…, S. 103-104.
[68]. В. В. Болотов, поc. съч., т. IV, ч. III, с. 508.

[69]. Пак там.

[70].И. Андреев, Герман и Тарасий, патриархи Константинопольские. Очерки их жизни и деятельности в связи с ходом иконоборческих смут, Сергиев Посад, 1907, с. 21.

[71]. L. Ouspensky,  op. cit., p. 126.

[72]. J. D. Mansi, op. cit., vol. 14, Florenz, 1902, col. 417-422; K. Schwarzlose, a. a. O., S. 26.

[73]. J. D. Mansi, op. cit., vol. 14, p. 41 etc.; В. В. Болотов, поc. съч., т. IV, ч. III, с. 514.

[74]. J.-P. Migne, P. G., t. 89, Paris, 1860, col. 1233 C.

[75]. Ibid.,  t. 94, Paris, 1860, col. 1272 C.

[76].Ibid., t. 100, Paris, 1860, col. 501; Е. Э. Липшиц, Очерки истории византийского общества и культуры (VIII – первая половина IX века), М.,-Л., с. 151.

[77]. K. Schwarzlose, а. а. О. S., 42, 44-45; Е. Э. Липшиц,  пос. съч., с. 175.

[78]. J.-P. Migne, P. G., t. 98, Paris, 1860, col. 77; J. D. Mansi, op. cit vol. 12, col. 967-968.

[79]. K. Schwarzlose,  a. a. O., S. 43, 46-47.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на История на Християнската църква и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s