ТАЙНСТВОТО СВЕЩЕНСТВО СПОРЕД НОВИЯ ЗАВЕТ*

(Екзегетическо изследване)

Доц. д-р Иван Ж. Димитров

Свещенството в Христовата Църква е установено от Иисуса Христа, Който е избрал и посветил Своите ученици и апостоли за това служение, създавайки по този начин това „свещено състояние“ (ιερά στάσις), този „свещен чин“ (ιερά τάξις), по думите на св. Григорий Богослов[1]. След това те са избрали и поставили свои приемници в делото, което с помощта на Господа е трябвало да бъде продължено в Църквата „до свършека на света“ (Мат. 28:20).Спасителят е избрал от цялото множество свои последователи най-напред 12-те ученика „и начена да ги разпраща по двама и им даде власт“ предварителна, власт да извършват чудеса и да изцеряват всяка болест и всяка немощ. Дал им също и предварителни основни пастирски наставления, за да проповядват със слово и дело, че се е приближило царството небесно. С послушание към Господа изпратените успешно изпълнили тези завети и заръки (Марк 6:7-13; Мат. 10:1-42). Също такива заръки Иисус Христос дал и на избраните и изпратени по-късно други 70 апостоли, като дори свързал дължимото към тях послушание от страна на вярващите с послушанието към Самия Него: „Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята“. И тези ученици, когато се върнали, с радост съобщили за успешното изпълнение на тяхното пратеничество (Лука 10:1-24).А след Своята изкупителна смърт на кръста и спасителното Си славно възкресение Иисус Xристос дава окончателната повеля: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:19-20).

В лицето на светите апостоли Христос благословил и изпратил на велико пастирско служение всички техни приемници, до последните дни на Църквата на земята. След възкресението Си Господ казал на Своите ученици: „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам“. След това духнал и им рекъл: „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Иоан 20:21-23). От тези думи виждаме, че пълномощията на иерархията в Църквата са ѝ дадени от Бога. Но този евангелски разказ ни дава възможност да направим и една интересна връзка. Подобни думи винаги естествено са били придружавани от жест, който по-ясно представял идеята за предаването. И този именно жест на Господа Иисуса Христа, можем да приемем, е станал обичайният и тъй изразителен жест, прилаган винаги от светите апостоли в подобни случаи на предаване от тях на божествената благодат на Светия Дух след подобаваща молитва. Възлагането на ръцете, т. е. ръкополагането, се свидетелства ясно и многократно от новозаветните свещени книги (Деян. 6:6; 13:3; 14:23; 1 Тим. 4:14; 5:22; 2 Тим. 1:6), като се употребява или глаголът χειροτονεω, ω (ръкополагам) или изразът χειρας επιτίθημι (възлагам ръце). Ръкополагането остава и до днес главен израз на видимата страна на тайнството свещенство.

След възнесението Си Господ Иисус Христос излива над Своите ученици Светия Дух, както им беше обещал (Иоан 14:16; 15:26). Това дивно събитие, случило се на празника Петдесетница, представлява помазване на светите апостоли за тяхното възвишено дело, за което са предназначени от своя Учител. И те веднага след слизането на Светия Дух показали на дело, че са приели заповедта, проповядвайки на събралото се множество за Иисуса Назорея, Който е Христос, Месия, възвестен от пророците и засвидетелстван пред всички от Бога със сили, чудеса и личби (Деян. 2:22)[2].Предаването по-нататък на благодатта на Светия Дух в Църквата се осъществява посредством богоустановената иерархия, получила в пълнота даровете на благодатта в лицето на Христовите апостоли в деня на Петдесетница. Избраните от Иисуса Христа апостоли са първите висши иерархически лица в Църквата[3].

Богоустановената иерархия на Църквата Христова включва три степени на свещенство, т. е. дякони, презвитери и епископи, които са свързани помежду си, но и винаги ясно се разграничават една от друга. Трите степени на иерархията пълно и ясно се свидетелстват в новозаветните свещени книги.

Думата „дякон“ (διάκονος=служител) се среща рядко в езическата древност[4]. В светите евангелия се среща 8 пъти (Мат. 20:26; 22:13; 23:11; Mарк 9:35; 10:43; Иоан 2:5, 9; 12:26) със значението на слуга, служител. В книга „Деяния на светите апостоли“, където се съобщава историята на произхода на дяконския чин в Църквата (6:1-6), самата дума διάκονος не се употребява. Срещаме я доста често в посланията на св. апостол Павел със значение „служител“ и „дякон“ (Рим. 13:4; 15:8; 16:1; 1 Кор. 3:5; 2 Кор. 3:6; 6:4; 11:15, 23; Гал. 2:17; Еф. 3:7; 6:21; Филип. 1:1; Кол. 1:7, 23, 25; 4:7; 1 Сол. 3:2; 1 Тим. 3:8, 12; 4:6).

Първите седем дякона, избрани от цялата иерусалимска църква, били представени на апостолите, които се помолили и възложили върху тях ръце, с което ги посветили за новото служение (Деян. 6:6). Избрани и посветени с по-тясната задача да бъдат помощници при обгрижването на вярващите в общежителния строй на древната иерусалимска църква, виждаме по-късно пак от кн. „Деяния на светите апостоли“, че делото им включвало и духовни задължения – проповеднически и богослужебни. Самите апостоли, освободени чрез избора на дяконите от грижи „за трапезите“, могли постоянно да пребъдват „в молитва и в служба на словото“. Но и в това отношение те имали за сътрудници и помощници дяконите, от които виждаме Стефан и Филип да благовестват (Деян. 6:8 сл.; 8:5, 12, 35, 40; 21:8), Филип още и да кръщава (Деян. 8:38).

В днешния смисъл на особена степен на свещенството за пръв път определено и ясно за дякони говори св. апостол Павел (Филип. 1:1; 1 Тим. 3:8-10, 12-13). В първото място дяконите се споменават редом с епископите, а във второто се изреждат качествата, които трябва да характеризират живота на дяконите: „Дяконите също трябва да бъдат почтени, недвуезични, да не са пристрастени към вино, нито алчни за гнусна печалба, да пазят тайнството на вярата с чиста съвест. И те трябва първом да бъдат изпитвани, та после, ако са безпорочни, да стават дякони… Всеки от дяконите трябва да бъде мъж на една жена, добре да управлява децата си и къщата си. Защото, които са служили добре, придобиват добър чин и голямо дръзновение във вярата, що имат в Христа Иисуса“.

Трябва да се отбележи, че както в по-късната практика на Църквата, така и при упоменатото от кн. „Деяния апостолски“ литургическо действие на дякон Филип (кръщението), дяконският му чин не позволява пълно извършване на тайнството. Така в тази книга четем: „Като чуха апостолите, които бяха в Иерусалим, че Самария е приела словото Божие, проводиха там Петра и Иоана, които слязоха и се помолиха за тях, за да приемат Дух Светий. (Защото Той не бе слязъл още нито върху едного от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса)“ (Деян. 8:14-17).

Дали дяконите са имали в апостолския период винаги двойна мисия (грижата за материалните блага в Църквата и литургическо-проповеднически задължения) или богослужебните им обязаности са били смятани за основни и отнасящи се непосредствено към сана им, не сме в състояние да установим със сигурност днес. Във всеки случай сигурното е, че както и по-късно тази иерархическа степен е имала помощен и допълващ характер, за разлика от другите две степени на свещенството[5].Избраните от Господа Иисуса Христа апостоли след надлежен избор ръкополагали в бързо разрастващата се Църква свои преки помощници и приемници, които били наричани първоначално „презвитери“ (πρεσβύτεροι) и имали правата на апостолите в своята църква. Т. е. те се числели към върховните иерархически лица в Църквата — към първата иерархическа степен[6].

Когато Църквата Христова все повече и повече се разраствала, появила се нуждата от помощници на апостолите и на техните приемници. Тези помощници, подобно на дяконите, били избирани и след това ръкополагани (Деян. 14:23; Тит. 1:5). На тях се възлагало главно извършването на богослужението, те се трудели „в слово и поучение“ (1 Тим. 5:17). Тези помощници на апостолските приемници образували втората, междинна иерархическа степен и също носели името „презвитери“ (πρεσβύτεροι).Както проличава от казаното по-горе, в апостолско време – време на изобилни благодатни дарове в Църквата – не са се придържали педантично към строго определена титулатура. Виждаме да се заменят взаимно титлите „презвитер“ и „епископ“. Като съобщава за пристигането на св. апостол Павел в гр. Милит по време на връщането му от третото благовестническо пътешествие, дееписателят казва за апостола: „А от Милит прати в Ефес, та повика презвитерите църковни (τούς πρεσβύτερους της εκκλησίας)“ (Деян. 20:17). А в своята реч към тези презвитери св. апостол Павел ги нарича „епископи“, като им казва: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи (επισκόπους), да пасете църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв“ (Деян. 20:28). В надписа на посланието си до църквата във Филипи св. апостол Павел се обръща към „всички в Христа Иисуса светии, които се намират във Филипи, с епископи и дякони (συν επισκόποις και διακόνοις)“ (Филип. 1:1). Съвсем ясно е, че в новооснованата църква на гр. Филипи не е имало много епископи. Затова трябва да приемем, че с думата „епископи“ на това място апостолът означава презвитерите на Филипийската църква[7]. И в посланието до св. апостол Тит четем: „Затова те оставих в Крит, за да довършиш несвършеното и да поставиш по всички градове презвитери (πρεσβυτέρους), както ти бях поръчал: който е непорочен, на една жена мъж и има деца верни, неукорявани в разпътство или непокорство. Защото епископът (τον επίσκοπον), като Божий разпоредник, трябва да е непорочен, невисокомерен, не гневлив, не пияница, не побойник, не алчен за гнусна печалба“ (Тит 1:5-7). В тази апостолска препоръка отново виждаме да се взаимозаменят титлите „презвитер“ и „епископ“. И апостолите Петър и Иоан наричали себе си „презвитери“ (1 Петр. 5:1; 2 Иоан. 1:1; З Иоан. 1:1).

Гръцката дума πρεσβύτερος е сравнителна степен от прилагателното πρέσβυς=стар. Субстантивирано, прилагателното означава и в положителна, и в сравнителна степен „старец“, „старея“, „старейшина“. От най-дълбока древност в гръцкия език се употребява предимно сравнителната степен[8]. В Стария Завет (в превода на 70-те) срещаме на много места οι πρεσβύτεροι със значение на „старец“, „старейшини“ (Бит. 50:7; Изх. 19:7; Числ. 11:16; Иудит 10:6 и др.). В Новия Завет πρεσβύτερος се употребява с различни значения. Има случаи, когато думата е употребена с прякото си значение на прилагателно в сравнителна степен: „А по-старият (о πρεσβύτερος) му син беше на нива“ (Лука 15:25; ср. Иоан 8:9). Друг път то означава „древните“, т. е. хората от древност, от старо време (Евр. 11:2). Но най-често има значение на „старец“ (2 Иоан. 1:1; 3 Иоан. 1:1; 1 Тим. 5:1), „старея“ или „старейшина“ в смисъл на предстоятел, началник, ръководител, както е на повечето места в Новия Завет (Мат. 15:2; 16:21; 26:3, 57; 27:41; Марк 7:3, 5; 11:27; 14:43, 53; 15:1; Лука 7:3; 9:22; 20:1; 22:52 и мн. др.).

В разказа за Апостолския събор в Иерусалим дееписателят шест пъти употребява израза „апостоли и презвитери“ (απόστολοι καί πρεσβύτεροι): Деян. 15:2, 4, 6, 22, 23; 16:4. От контекста проличава, че тук се разбират върховните ръководители на Църквата Христова. Но ако за апостолите е ясно кои са, все пак кого има предвид дееписателят с определението „презвитери“? Някои православни автори виждат в тях епископи, т. е. лицата, които апостолите ръкополагали като свои приемници[9]. Такива приемници на апостолите са били например ръкоположените по-късно от св. апостол Павел Тимотей и Тит (вж. 1 Тим. 4:14; 2 Тим. 1:6; Тит 1:5). За презвитерите в Иерусалимската църква става дума и в съобщението на дееписателя за изпращането на събраната помощ от антиохийските християни до „братята, които живееха в Юдея“. Помощта е изпратена по апостолите Варнава и Савел „до презвитерите“ (πρός τούς πρεσβυτέρους) в Иерусалим (Деян. 11:29-30). Че това са иерархически лица, между православните тълкуватели няма спор. Но би било твърде пресилено, ако се твърди, че всички тези презвитери са били носители на най-висшата иерархическа степен в Църквата – епископската. Затова се присъединяваме към онези православни екзегети, които под „презвитери“ разбират именно свещеници, представители на втората иерархическа степен[10]. Защото би било странно да се говори за „братята“ редом с „апостолите и презвитерите“ (последните разбирани като епископи) и да се прескача презвитерската степен (ср. Деян. 15:23).

Безспорно е обаче, че презвитерите са заемали високо положение в Църквата. Като особена иерархическа степен те са съответствали на старозаветните свещеници, макар че се е избягвало в древната Църква понятието ιερείς (свещеници), именно за да се разграничат християните както от юдейството, така и от езичеството[11]. Понеже били избирани измежду по-възрастните, те носели титлата „презвитери“[12], макар че възрастта не е била необходимо условие за посвещаване в презвитерска степен – това не личи и при изброяването на качествата на презвитера (Тит 1:7-9). При това презвитерите се отличават от „старците“ въобще и затова понякога се именуват презвитери-предстоятели (1 Тим. 5:17), тъй като възглавяват църковната община[13].Както вече се посочи по-горе, епископската титла не била твърдо установена в апостолско време, нейният носител понякога бил наричан и презвитер (Деян. 20:17, 28; Филип. 1:1). Думата επίσκοπος, употребявана в извънхристиянската литература в апостолско време и дори по-рано, означава човек, който надзирава, като се грижи и промисля за поверените му[14]. В този смисъл, може да се предположи, и презвитерите в древност са наричани епископи, защото са имали задължението да бдят и се грижат за поверената им църковна община, за нейните религиозни и нравствени нужди. Но върховна грижа за тези нужди имали преди всичко св. апостоли. Когато те поради разрастването на Църквата не могли вече да се грижат лично за християните, поверили тези задължения на свои приемници, епископите.

Думата επίσκοπος има и друго едно значение в езическата древност — на специален пратеник с управленчески пълномощия. От дейността на св. апостол Павел виждаме, че когато апостолите е трябвало да се намесят дейно в живота на дадена църковна община, но лично са били възпрепятствани да сторят това, те изпращали свои помощници, които действали от тяхно име (1 Кор. 4:17; 16:10-12; 2 Кор. 12:17-18; Филип. 2:19-23; 1 Сол. 3:2, 6; 2 Тим. 4:13). Сред тези пратеници според някои[15], трябва да се търсят първите следи на отделния епископски чин, който ясно се разграничава от презвитерския независимо от неустановеността на терминологията първоначално.

Епископският чин, произлязъл от статута на онези първи извънредни апостолски пълномощници, се утвърдил още повече благодарение на по-дълговременното упражняване от тях на поверените им пълномощия, станали за Тимотей и Тит може би и постоянни (съответно в Ефес и Крит). Епископите, като приемници на апостолите в ръководството на Църквата, имали правото и задължението да ръкополагат презвитери и дякони (Тит 1:5), без това обаче да означава, че епископският чин се отъждествява с апостолския, тъй като апостолите като непосредствени ученици на Господа Иисуса Христа, имащи грижата и отговорността за цялата Христова Църква, били по-висши от епископите[16].

Православната църква приема като напълно обосновани както богоустановеността на църковната иерархия, така и апостолския произход на трите степени на свещенството със съответното различие по съдържание между всяка една от тези степени.
_____________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1987, кн. 1, с. 27-31.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, декември 2011, авторът на статията е проф. д-р.

Същата статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Слово 21, PG 35, 1088.

[2]. Иван Желев Димитров, Петдесетница – богоустановеност на църковната иерархия, Църковен вестник,18/1986, с. 4.

[3]. Проф. Хр. Гяуров, Апостолският събор в Иерусалим, ГДА, т. VI,(1956-1957), с. 156.

[4]. Liddell-Scott, Μέγα λεζικόν της ελληνικης  γλώσσης, τ. I, σ. 690.

[5]. Β. Μουστάκης, Διάκονος, ΘΗΕ, τ. 4, Αθηναι, 1964, στ. 1159.

[6]. Проф. Хр. Гяуров, пос. съч., с. 158.

[7]. Същия, Тълкувание на посланието на св. ап. Павла до Филипяните, С., 1963, с. 28. Ср. Δ. Μωραϊτης, Πρεσβύτερος, ΘΗΕ, τ. 10, στ. 581.

[8]. Например у Омир положителната степен въобще не се среща, а само сравнителната степен (ср. Liddell-Scott, op. cit., t. 3, p. 672).

[9]. Проф. Хр. Гяуров, Апостолският събор…, с. 159.

[10]. П. Tρεμπέλας, Υπόμνημα είς τας Πράζεις των Αποστόλων, Αθηναι 1955, σ. 354.

[11]. Arch. Pierre L’Huilliet, Sacerdoce royal et sacerdoce ministriel, Мessager de l’Exarchat du Patriarcat Russe en Europe Occidental, Paris, 1960, No 33-34, p. 38.

[12]. Проф. Хр. Гяуров, Апостолският събор…, c. 158.

[13]. Д. Дюлгеров и Ил. Цоневски, Православно догматическо богословие, С., 1948, с. 258.

[14]. Liddell-Scott, op. cit., t. II, p. 258.

[15]. І. Καλογήρου. Κληρος, ΘΗΕ,  τ. 7. στ. 676.

[16]. Cp. П. Tρεμπέλας, Δογματική τής Ορθοδόξου Εκκλησίας, τ. II, Αθηναι 1959, σ. 390.

Изображения:

1. Господ Иисус Христос ръкополага св. апостоли

2. Ел Греко, Св. св. апостоли Петър и Павел

3.Св. апостол Петър на Петдесетница, 33 г. сл. Хр.

4. Св. архидякон и първомъченик Стефан

5. Дякон

6. Свещеник

7. Епископ

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Библеистика и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s