АВТОРИТЕТЪТ НА ЦЪРКВАТА И В ЦЪРКВАТА*

Проф. д-р Илия К. Цоневски

Църквата Христова е основана от Самия Спасител Иисус Христос. Тя е една и единствена и по своя вътрешен живот и по своето външно устройство. Това единство на Църквата има здрави и непоколебими основи в единството Божие, в единството на божествения живот и във волята на нейния божествен Основател Богочовека Иисуса Христа (срв. Иоан 17:21-23). Само тази – основана от Иисуса Христа и предадена нам чрез св. апостоли – Църква е истинска Църква Христова, само тя е «Църква на живия Бог, стълб и крепило на истината» (1 Тим. 3:15) – едната, вечна и неизменима истина Христова; само в нея пребъдват пълнотата на благодатта Божия и истината, защото, по думите на св.Киприан Картагенски, «има само една благодат и само една истина»[1], защото тя е Жив богочовешки организъм, тяло Христово, чийто невидим Глава е Спасителят Иисус Христос (Еф. 1:22-23; 5:25-32; Кол. 1:18), Който винаги пребъдва в нея (Мат. 28:20) и е истината (Иоан 14:6), защото в нея пребъдва и Дух Свети, Който също е Дух на истината (Иоан 14:17; 15:26; 16:13). В Църквата Христова пребъдват светлината, вярата, надеждата, безсмъртието, любовта[2]; тя е съсъд на спасението, продължителка на спасителното дело на Христа за усъвършенстването и спасението на човеците чрез установените от Него различни служения: «Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенстването на светиите в делото на служението, в съзиждането на тялото Христово, докле всинца достигнем до единството на вярата и на познаването Сина Божи, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство» (Еф. 4:11-13). По своята същност като божествен институт, жив богочовешки организъм, тяло Христово, Църквата е вечна, неразрушима, «портите адови няма да ѝ надделеят» (Мат. 16:18). Невидимата върховна власт в нея принадлежи на Иисуса Христа като единствен неин Глава[3]. Затова най-висшият авторитет за Църквата и в Църквата е нейният божествен Основател и невидимо пребъдващ в нея Иисус Христос. Но понеже единственият носител на божествената благодат, съсъд на спасението и единствената непогрешима учителка на предадените ни от Христа чрез св. апостоли божествени истини е основаната от Него Църква, за вярващите – нейните членове – „тя притежава божествен и абсолютен авторитет във веровите и спасителните въпроси”[4]. С това съзнание за своето високо и отговорно служение Църквата е живяла винаги. В Посланието си до британските християни от 1723 г. източните патриарси подчертават. «Ние не само сме убедени, но и несъмнено изповядваме като здрава истина, че Вселенската църква не може да греши или да се заблуждава и да изрича лъжа вместо истина, защото Дух Свети, Който винаги действа чрез вярно служащите отци и учители на Църквата, я предпазва от всяка заблуда»[5].

Щом Църквата има безспорен и безусловен авторитет в областта на веровите и спасителни истини, всеки неин член «е длъжен свето да изпълнява всичко, каквото изисква тя, и да ѝ се покорява. А за да изпълни този си дълг, трябва, разбира се, да знае какво изисква тя от своите членове. То пък може да се узнае от Свещеното Писание, от правилата на св. апостоли, правилата на вселенските и поместните събори, творенията на св. отци и учители на Църквата и от установленията на самата Църква»[6]. В това пояснение на Православния катехизис за задълженията на членовете на Църквата да изпълняват изискванията ѝ и условията и средствата за това, се разрешава и въпросът за авторитета в самата Църква, а именно: Св. Писание и Св. Предание, св. отци и техните творения и съборите с техните вероопределения и канони.Вечните и неизменими божествени истини, които се пазят твърдо и непоколебимо във и от Църквата, се съдържат в Св. Писание и Св. Предание. И едното, и другото са божествено Откровение – записано и незаписано. Главен извор на вярата и оттук авторитетът, върху който почива тя, са Св. Писание и Св. Предание. Затова само онова учение, което е съгласно със Св. Писание и Св. Предание, може да бъде признато за истинско и за учение на цялата Църква Христова.

Свещеното Писание е слово Божие към човеците; то е боговдъхновено, защото в него говори Дух Свети. В него се съдържа също това, което божественият Учител Иисус Христос е учил и вършил. Затова то трябва да се пази чисто и неповредено, за да не се дойде до отпадане от вярата. Както подчертава св. Киприан Картагенски, от предписанията на Св. Писание в никакъв случай не трябва да се отстъпва; това, което Спасителят Христос е учил със слово и дело, трябва неизменно да се следва и съблюдава от Неговите последователи[7]. И източните патриарси в своето Послание от 1723 г. поясняват: «Вярваме, че Божественото и Свещено Писание е внушено от Бога. Затова ние сме длъжни да му вярваме безпрекословно, и то не както нам се иска, а именно тъй, както го е изяснила и предала Вселенската църква. Защото и лъжливата мъдрост на еретиците приема Божественото Писание, само че го обяснява изопачено… Ако всеки човек всеки ден вземеше да обяснява Писанието както си ще, Вселенската Църква, по благодат Христова, нямаше да остане досега такава Църква, която, бидейки единомислена във вярата, вярва всякога еднакво и непоклатно… Затова ние вярваме, че свидетелството на Вселенската Църква има не по-малко сила, отколкото Божественото Писание. Понеже виновникът на едното и другото е един и същият Свети Дух, все едно е – от Писанието ли да се учим или от Вселенската Църква»[8]. В тази заява на източните патриарси ясно е посочена тясната връзка между Св. Писание и Св. Предание.

Христовото учение е предадено на Църквата от св. апостоли, които са го записали в свещените новозаветни книги. Но не всичко, което е учил нашият Спасител Иисус Христос е записано в тях (срв. Иоан 20:30; 21:25). Затова редом със Св. Писание извор на вероучението и заедно с това авторитет в това отношение за вярващите е и Свещеното Предание. Св. апостол Павел съветва солунските християни: «Братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание» (2 Сол. 2:15). Това значение на Св. Предание като авторитет за вярващите са изтъквали и св. отци: «Измежду догматите и възвестените истини, които се пазят в Църквата – пише св. Василий Велики, – едни ние притежаваме в учението, изложено в Писанието, а други, дошли до нас от апостолското Предание, ние сме приели тайно[9]. Но едните и другите имат еднаква сила за благочестието. И никой не ще ги оспорва, макар и малко да е сведущ в църковните наредби. Защото, ако бихме помислили да отхвърлим незаписаните в Св. Писание обичаи въз основа на това, че те нямат особена значимост, то по незабележим за самите нас начин бихме изопачили най-същественото в Евангелието; нещо повече, бихме обърнали проповедта в празна дума… Считам за апостолско правило да се придържаме и към неизложените в Писанието предания. Защото казано е: «Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал (1 Кор. 11:2)»[10]. Верността към Св. Предание не е вярност към някаква старина или външен авторитет, но неизменна и жива връзка с пълнотата на църковния живот. Св. Предание не е само историческо свидетелство. Негов жив носител и пазител е Църквата. То е проява на Св. Дух, Който пребъдва в Църквата, неделимо е от самия живот на Църквата. Оттук следва, че са свързани тясно помежду си пълнотата на църковния живот и непоколебимата вярност към Св. Предание и признаването му за авторитет в областта на вярата от страна на вярващите – членовете на Църквата[11].Авторитетът на църковните отци в самата Църква почива не само върху тяхното литературно-богословско и историческо значение, но преди всичко върху учението на Църквата за Св. Предание като извор на вярата редом със Св. Писание. Никъде другаде Св. Предание не е разкрито така ясно, пълно и достъпно, както в творенията на св.отци.Тук можем да намерим всестранно разкриване на основните истини на вярата; тук всеки защитник на християнските истини ще намери най-убедителни доводи срещу всяко лъжеучение; тук верните чеда на Църквата ще разберат вселенското достойнство на нейната вероизповед – в непрекъснатата верига от свидетелства, чиито първи брънки започват от Христа и св. апостоли[12]. Проникнати от дълбока и непоколебима вяра в Христа и Неговото божествено учение, отличаващи се със своя високонравствен и свет живот, верни и предани на Църквата, св. отци всецяло, до себежертва са посветили своя живот в служение на истината и нейното запазване. В своите творения те излагат и изясняват истинското Христово и църковно учение и по този начин са авторитетни тълкуватели на Св. Писание и верни и точни изразители и пазители на Св. Предание. Затова тяхното учение и свидетелство на истината има за членовете на Църквата авторитетно значение. Разбира се, в своите творения те излагат и свои мисли и paзcъждения и затова не всичко в тези творения трябва да бъде считано като изява и учение на Св. Предание. Никой отделен църковен отец сам за себе си не е непогрешим. Всеки от тях е могъл да изказва отделни богословски мнения, които да не се приемат от Църквата и от другите църковни отци. Затова само онова учение на църковните отци трябва да се счита и приема за непогрешимо и авторитетно, което е съгласно с общото църковно учение, или пък самото то, като израз на църковното учение, е одобрено и възприето от някой вселенски събор, от цялата Църква. Църковните отци сами понякога са се коригирали, особено като се вземе предвид обстоятелството, че в първите векове на християнството, при разкриване църковното учение по някой въпрос, не е имало една точно установена и от всички възприемана терминология; по този начин те достигали до по-голяма яснота и по-дълбока научна разработка и формулировка на богооткровеното и общоцърковното учение. Значението и авторитетът на отделния църковен отец се обуславят от неговата ученост и светост, от неговото отношение към другите – признати от Църквата – отци и от неговото иерархическо положение. Оттук следва, че като израз на църковното учение в творенията на църковните отци може бъде признато само това учение, което се приема от всички св. отци, понеже всички те заедно представляват Църквата и изразяват общото църковно съзнание, т. е. онова учение, което Църквата е признала за свое учение. Защото непогрешима е цялата Църква, общото църковно съзнание, а не отделната личност. Само единодушното и напълно съгласно учение на отците (consensus unanimis patrum) Църквата приема като непогрешимо учение, защото то е и нейно учение[13]. Едно такова единодушно свидетелство на истината е непогрешимо и авторитетно, понеже то е свидетелство на самата Църква, която, ръководена от пребъдващия в нея Св. Дух, е непогрешима. Такова свидетелство и учение има силата и значението на църковна догма съгласно ръководното от древност правило, формулирано от Викентий Лерински: «Quod ubique, quod semper, quod ad omnibus creditum est, hoc est etenim vere propriéque catholicum» («Което навсякъде, което винаги, което от всички се възприема, това е действително и собствено католично»)[14], – ръководно правило, което е имало в древната Църква както за св. отци, така също и за вселенските и поместните събори неизменно значение.

Църквата, като общество от вярващи в Иисуса Христа хора, съединени в един жив духовен богочовешки организъм, в едно тяло Христово, с невидим Глава Иисус Христос, обединени от еднаква вяра, единна иерархия и еднакви тайнства, има нужда от съответен орган, който да изразява общото църковно съзнание и да взема решения по общоцърковни въпроси, особено по въпросите на вярата, които решения да бъдат задължителни за цялата Църква, та по този начин да се поддържа, укрепва и запазва нейното единство. Такъв висш орган,който има авторитет за цялата Църква, е вселенскиятсъбор: “Видимата висша власт в Църквата всякога е принадлежала и принадлежи на вселенските събори, които могат да простират своето действие върху цялата вселенска Църква”[15]. Като средоточие на духовната власт в Църквата и най-висш орган на тази власт, вселенските събори били свиквани, за да се занимават с въпросите на вярата и църковната дисциплина, а също и с всички дела, които се отнасят до цялата Църква[16]. “Никаква друга по-висша власт от властта на вселенските събори в делата на вярата не се признавала и безусловното покоряване на решенията и узаконяванията им се считало за неотменим дълг за всички вярващи и за всички пастири”[17]. Обаче авторитетът на вселенските събори, дори и по въпросите на вярата, не може да се смята за абсолютен, безусловен. Той е всъщност авторитетът на цялата Църква по въпросите на вярата, нравствеността и дисциплината, отнесен към събора. В областта на вярата никой човек, дори и висшите иерархически лица, не са непогрешими. Вярата е съвкупност на божествените истини, които са поверени на цялата Църква. Апостолската формула, употребена от Апостолския събор в Иерусалим в 51 г. в посланието до църквите в Антиохия, Сирия и Киликия, „угодно бе на Светаго Духа и нам” (Деян. 15:28), с която започвали по-късно съборните постановления, според някои автори не може да се смята като указание за безусловната непогрешимост на съборите, защото с нея започвали постановленията и на поместните събори, нея употребил и тъй нареченият „разбойнически” събор в Ефес в 449 г. на Диоскур, който бил осъден от Църквата. Тази формула изразява преди всичко увереността на участващите на събора отци, че в решенията, които са взели, са били ръководени от Дух Свети, а не от личните мнения и разбирания на отделните отци; тя свидетелства, че дадено определение на събора е израз не на индивидуално мнение, но на църковното единение, изявено на събора. Няма значение също числото на участващите на събора епископи: на Първия вселенски събор в Никея в 325 г. истината е била разкрита и защитавана от младия александрийски дякон Атанасий, а след това е била възприета от мнозинството епископи, участвали в събора[18].От самото понятие за Църквата като жив богочовешки организъм, тяло Христово, следва, че всички нейни членове – епископи, клирици и миряни имат своето място и съответно назначение в този организъм; всички те заедно, а не поотделно сами за себе си образуват Църквата – тялото Христово. Затова всички те изявяват гласа на цялата Църква, общото църковно съзнание, което е и непогрешимо по въпросите на вярата, а не отделната личност или отделните съставни части на Църквата, независимо от това какво място заемат в нея. Този древен православен възглед ясно е изразен в отговора на източните патриарси в 1848 г. на енцикликата на папа Пий IX: „При нас нито патриарсите, нито съборите могат някога да въведат нещо ново, понеже пазител на религията е тялото на Църквата, т. е. самият народ, който иска да запази своята вяра вечно непроменена и еднаква на тази на неговите отци” [19]. Това становище ясно е изразил в по-ново време и руският религиозен мислител Алексей Степанович Хомяков: „Църквата отдава на епископите честта и правото да обявяват нейните догматически решения, но си запазва правото да съди по това, вярно ли са засвидетелствали вярата и преданието ѝ… Имало е толкова отхвърлени събори, които външно никак не са се отличавали от вселенските събори. Защо? Единствено затова, че техните решения не са били признати за глас на Църквата от целия църковен народ, от този народ и в тази среда, гдето по въпросите на вярата няма разлика между учен и невежа, църковник и мирянин, мъж и жена, господар и поданик, робовладелец и роб; гдето, когато е нужно, по Божие усмотрение детето получава дар на видение, на младенеца се дава думата на премъдростта, ереста на учения епископ се опровергава от безграмотен овчар, та всички да бъдат едно в свободното единство на живата вяра, която е проява на Божия Дух”[20]. В последно време този възглед ясно е изразен и от Вселенския Патриарх Димитрий в отговора на приветствието на кардинал Вилебранд, който посетил Вселенската Патриаршия на 30 ноември 1973 г. начело на делегация на Ватикана във връзка с празника на патрона на Патриаршията св. Андрей Първозвани: „3а да бъдем ясни, искрени и честни към самите себе си и едни към други, а също и към целия свят, дължим да повторим и подчертаем, че никой епископ в християнството не притежава привилегията – божествена или човешка – за вселенска власт върху едната, света, съборна и апостолска Христова Църква, но всички ние, било в Рим, било в този град (Цариград, б. м.), или в който и да било град, от каквато и да било църковноиерархическа или политическа ориентация, сме просто и само съепископи, подчинени на съвършения Архиерей, Главата на Църквата, нашия Господ Иисус Христос, винаги в приетия от древност църковноиерархически порядък”[21].

Според посоченото православно гледище пазител на чистотата на вярата е целият православен народ, цялата Църква, общото църковно съзнание, но законно и авторитетно тази вяра може да бъде формулирана и догматизирана само от ръководените от Дух Свети вселенски събори. По този начин тя получава значимост и авторитет за всички вярващи — членовете на Църквата. Затова и вселенският събор е висшият видим църковен авторитет, задължителен за всички членове на Църквата. Неговата вселенскост и неговите вероопределения трябва обаче да бъдат признати и засвидетелствани от съзнанието на целия православен народ, на цялата Църква, защото само тя като цялост е непогрешима[22]. Вярна на това древноцърковно гледище, Православната църква никога не е признавала и не признава непогрешим по въпросите на вярата видим глава на Църквата. Както подчертава Тиатирският митрополит Германос, «Вселенският Патриарх е бил и остава primus inter pates. Наистина, има в течението на неговата история случаи, когато Вселенската Патриаршия е поемала уреждането на спорни въпроси, които са възниквали в областта на една друга православна автокефална църква. Но тя е вършила това само след като е била подканвана за това от страна на спорещите страни. Но винаги, когато един вселенски патриарх се опитвал, поради извънмерно усърдие, да се намесва в работите на друга църква, тази намеса е предизвиквала протеста на съответната църква, колкото и изложената на тази намеса църква да е била незначителна по ранга и важността си в средата на православните църкви. Това ограничение на Вселенската Патриаршия в упражняваната църковна юрисдикция следва с вътрешна необходимост от самите принципи, според които са се развивали православните църкви от самото начало, след като веднъж са приели синодалната система на управление, отговаряща на апостолското предание и на апостолската практика”[23].
_____________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 12, с. 2-8.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът, проф. д-р Илия Цоневски (1903-1991), е дългогодишен преподавател в катедрата по догматическо богословие и патрология в Богословския факултет при СУ (от 1950-1991 – Духовна академия; от 1991 г. насам отново Богословски факултет при СУ).

[1]. Epist. 71. с. 1.

[2]. Cpв. St. Cyprianus, Epist. 74, c. 8.

[3]. Православен християнски катехизис, София,  1930, стр. 79.

[4]. Prof. Dr. Johannes Karmiris, Abriβ der dogmatischen Lehre der orthodoxen katholischen Kirche, in Sammelband “Die Kirchen der Welt”, Bd. I: Die orthodoxe Kirche in griechischer Sicht, I. Teil, Stuttgart 1959, S. 92.

[5]. Православен християнски катехизис, стр. 219.

[6]. Пак там, стр. 79 сл.

[7]. Срв. St. Cyprianus, Epist. 63, c. 10.

[8]. Православен християнски катехизис, стр. 211 сл.

[9]. Св. Василий Велики има предвид вероятно тъй наречената disciplina arcana, по силата на която в древнохристиянско време, особено през време на гоненията срещу християните, основните истини на вярата, изложени в кратки верoизповедни формули (символи), били предавани устно и не били достъпни за всички, главно за нехристияните.

[10]. De Spiritu Sancto, с. 27, n. 66; с. 29. n. 71.

[11]. Срв. Георгий В. Флоровский, Дом отчий, „Путь“, № 7, 1927 г., стр. 78. По-подробно върху значението на Св. Писание и Св. Предание като авторитети в Църквата в областта на вярата вж. у: Georges Tavard, Die Autorität von Schrift und Tradition, in Sammelband „Probleme der Autorität“, herausgegeben von John M. Todd, Düsseldorf 1967, S. 44 ff.

[12]. Срв. Лобовиков, Взгляд на патристику как науку, „Християнское чтение“, 1846, ч. II. стр. 400.

[13]. Срв. Berthold Altaner – Alfred Stuiber, Patrologie. Leben. Schriften und Lehre der Kirchenvater, 7. Auflage, Freiburg i. Br. 1966, S. 5.

[14]. Communitorium, c. 2.

[15]. Православен християнски катехизис, стр. 79.

[16]. Срв. Piet Fransen, Die Autorität der Konzilien, in Sammelband „Probleme der Autorität“, S. 62.

[17]. Митрополит Макарий, Православно догматическо богословие, изд. III, т. II, Спб. 1868, стр. 231 сл.

[18]. Срв. прот. Сергий Булгаков, Очерки учения о Церкви, „Путь“, № 2, 1926, стр. 55.

[19]. Вж.у: Karmiris, а. а. 0., S. 93. – Срв. Stefan Zankow, Das orthodoxe Christentum des Ostens, Berlin 1928, S. 84 f.

[20]. А. С. Хомяков, Полное собрание сочинений, изд. V, т. II, Москва 1907, стр. 70.

[21]. Episkepsis, 11. XII. 1973. – Църковен вестник, 1974, бр. 19, стр. 8.

[22]. Срв. Karmiris, а. а. 0., S. 93. – Prof. В. В r a t s i о t i s, Die Grundprinzipien und Hauptmerkmale der orthodoxen Kirche, in Sammelband „Proces — verbaux du Premier congrés de théologie orthodoxe“, Athenes 1939, S. 123. – Prof. Stefan Zankow, Die prinzipiellen Schwierigkeiten der Abhandlung eines ökumenischen Konzils, in Sammelband „Procés – verbaux…“, S. 279 f.

[23]. Metropolit Germanos von Thyteirab, Der Geist der orthodoxen Kirche und ihre Teilnahme an den allchristlichen Bewegungen, „Die Eiche“, 1927, № 1/2, S. 36.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Догматическо богословие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s