ЦЕЛ И СМИСЪЛ НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ ОТ ХРИСТИЯНСКО ГЛЕДИЩЕ*

Ст. асист. д-р Димитър Киров

Проблемът за смисъла на живота на християнина и за висшето благо като негова цел е труден и многостранен. Затруднението да бъде осветляван във възможната му пълнота произтича от това, че той се намира в най-непосредствена връзка с основните недостатъчно изяснени богословско-антропологически и есхатологически въпроси: произход, назначение и призвание на човека, смърт, възкресение и вечен живот. Като оставим настрана историко-систематическото осветление на този проблем, което би ни отвело в сложния лабиринт на научно-етическите и на нравствено-богословските изследвания и далеч би надхвърлило границите на тази статия, ще се ограничим само с религиозно-нравствената му страна.

Има ли смисъл нашият живот, или той е напрекъснат безсмислен процес на раждане, развитие, залез и смърт на християнина?

Намират ли обективно основание и разумно осмисляне и осъществяване у вярващия християнин непреходните ценности, възвишените идеали, благородните му стремежи, или са негови светли инстинктивни проблясъци?

Вкоренени ли са в духовното битие на вярващия човек любовта му към Бога и към хората, отговорността му за постъпките и делата му, нравствената му потребност, която цялостно го устремява към доброто, или са отражения на слепи страсти в неговото съзнание?

Тези въпроси, пораждащи се в глъбините на християнското съзнание, се съдържат в най-жизнения и най-важния въпрос за смисъла и ценността на живота. Въпросът е навременен във връзка с най-знаменателните явления на нашата епоха: бурния научно-технически напредък, опазването на околната среда и културните придобивки на човечеството, опасността от термоядрено самоубийство на човешкия род. В този аспект всички човешки проблеми фокусират в проблема за смисъла на живота, от чието правилно разрешаване зависи не само една или друга наша постъпка, а насоката на целия ни живот и участта ни както във времето, така и във вечността. За правилната постановка и за успешното разрешаване на поставения въпрос е уместно най-напред да се спрем на съдържанието на понятията „цел“ и „смисъл“.

Изяснение на понятията „цел” и „смисъл” на живота на християнина

Понятието „цел“, което е било предмет на теоретически изследвания още у древните мислители, се използва широко във философската, етическата и богословската книжнина. То е тясно свързано с категориите „целесъобразност“, „целеустременост“, „целеобразуване“ и „целеосъществяване“. Обикновено целта се определя като далечен, постижим идеален образ на неосъществен, но желан от християнина и потребен за него резултат на духовно-нравствената му дейност[1]. Тя най-често се заражда у нас, понякога ни се указва отвън или я носим заложена у себе си още от сътворяването на първия човек. Почти винаги, макар и в различна степен, целите се осъзнават от човека, понеже са свързани с неговото съзнание, с духовно-нравствената му структура и с крайното му назначение. Човешкият опит свидетелства, че достигането на цел винаги се съпровожда с лични усилия и духовно напрежение, тъй като целта е обърната към бъдещето. Едновременно с това, че целта е краен резултат и венец на целеустремени човешки действия, тя е и висша причина, основание и оправдание за всяко човешко действие и развитие[2].

Понятието „смисъл на живота“ се нуждае също от изяснение. Това понятие е в генетическо родство с понятията „мисъл“, „разум“, „съзнание“ и „самосъзнание“. Категорията „смисъл на живота“ е твърде широка; тя съдържа в себе си темите за произхода, развитието и същността на живота, аналитичен ретроспективен обзор на миналото, но най-вече проникновен поглед към бъдещето. Много често въпросът за смисъла на човешкия живот в неговия философско-етически и религиозно-нравствен аспект е основен и водещ в богословските и в хуманитарните науки: добре или зле постъпваме, достойно или недостойно изпълняваме назначението и призванието си тук на земята, възхождаме ли към вечния образец на нравствено съвършенство или не, са морални, наши или чужди оценки за нас или за заобикалящите ни[3].

Смисълът на живота притежава също теоретико-познавателни и чисто практически страни, както и социологически, психологически, гносеологически и космологически съставки. Какво сме длъжни да правим?

Обикновено проблемът за смисъла на човешкия живот в известна степен се изяснява посредством отговора на въпроса – какво сме длъжни да извършваме през земния си живот? Този многостранен и труден въпрос придобива разумен и най-верен смисъл, когато чрез него търсим средства и пътища за достигане висока самоценна цел[4]. Но и при тази постановка въпросът запазва многозначния си характер. Например всеки човек през своя живот неизбежно се запитва: кое свое дарование най-добре да развие, коя професия да избере, на какво да се посвети, как да изпълни призванието и дълга си и т.н.?

Истинският смисъл на въпроса „какво да правим“ или към какво да се устремим ни се разкрива тогава, когато проникнем в същността на последната, съдържаща в себе си всички цели и ценности, цел на човешкото съществуване и на света въобще – осъществяването на най-висшето благо. И тук обаче в съдържанието на понятието „смисъл“ се забелязват различни оттенъци. При разглеждане на въпроса в индивидуалния му аспект: какво следва да прави отделният християнин, по-точно за осъществяването на коя цел трябва да се устреми с цялото си същество, негласно се допуска съществуване на сложна иерархия на цели и ценности, на която приблизително съответства естествената иерархия на човешките личности. Въпросът относно иерархията на личностите в този случай се разрешава по пътя на самопознанието и на самоосъществяването според призванието, дарованията и личните дела на човека. Извън всяко съмнение за християнина съществува иерархия на временни и вечни ценности и различни отношения на хората към тях.

Едва когато отговорим на въпроса, що е длъжен да извършва християнинът въобще, а не какво трябва да прави отделният, конкретният християнин, тогава ние преодоляваме затрудненията си, свързани с избиране и степенуване на цели, съответни на нашите стремежи и желания, и непосредствено познаваме в какво се състои смисълът на човешкия живот. Кое е това единствено, достойно за всички християни дело, където животът сам по себе си е ценен и следователно, участвайки в него, животът на всеки християнин поотделно придобива висш смисъл? Дълбоко в сърцето си християнинът съзнава, че е призван и е длъжен да живее за нещо много ценно; затова той не се задоволява само физически да живее, но също се старае с всяка дума и постъпка да осмисля, претворява и възвисява себе си. Така той става съработник в богочовешкото дело, където всеки намира смисъла на своя живот[5]. Тук не е нужно да се спираме конкретно на въпроса, „какво да правим“ в богочовешкото изкупително и спасително дело, не е необходимо да указваме, да анализираме и да съпоставяме възможните му отговори; ще се опитаме да изясним въпроса в най-общ план. Християнинът има непосредно чувство за ценността на живота; той изпитва дълбока потребност да осмисля живота си, да влага разумен смисъл в него и да проявява творчество във всичко и най-вече в собственото си духовно-нравствено възхождане[6]. Но как да осмислим живота си, къде да търсим истинската, върховната цел или ценност на живота ни?

Въпросът „какво да правим“ означава не само как да развиваме творческите си дарования и да се стремим към нравствено усъвършенстване, какви добри дела да извършваме на ближните си, как да надвиваме злото и да следваме доброто, а и какво да сторим, за да достигнем спасение и вечно блаженство. С други думи, ,,какво да правим“, в религиозно-нравствен аспект означава преди всичко как духовно да се обновяваме, преобразуваме и обожествяваме, как да се приближаваме към Бога. Уместно е да се отбележи, че Св. Писание, където на много места в различни форми се среща въпросът „какво да правим“, учи, че делото, което ни доближава към върховната цел, е различно от всяко човешко дело; то се изразява в покаяние, в дълбоко духовно-нравствено прераждане и обновяване на човека чрез лична вяра в Бога и при благодатното съдействие на Светия Дух (Марк 10:17-21; Лука 10:25-28; Иоан 6:28-29; Деян.2:37-38). Може би богатият юноша (Мат. 19:16-21), когато в отговор на своя въпрос — „Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам живот вечен?“ – чул думите на Иисуса Христа: „Иди, продай имота си, и раздай на сиромаси“, се натъжил не само защото му домъчняло да се раздели с богатството си, но защото проумял, че не може човек да извърши добро дело, когато се надява на себе си и се уповава само на собствените си сили и на личното си материално богатство. Този християнин е самотник сред хората и трудно ще влезе в Царството Божие[7]. Необходимо е, по думите на Спасителя, да събираме съкровище на небето (Мат. 6:20), да стоим твърдо на житейския си пост и чрез труд да изпълняваме дълга си, като твърдо вярваме, че Бог няма да ни лиши от Своите временни и вечни блага. Тук словото Божие разкрива суетата на човешките земни желания и дела и сочи единственото, истинското и спасителното за човека дело. Следователно, „какво да правим“ за християнина означава как да осмисли живота си.

Предпоставки за осмисляне на живота

Знайно е, животът на християните не е самоцел, защото твърде често страданията и несполуките ни по сила и продължителност превишават радостите ни. Животът ни не е самоцел още и поради това, че по своята същност той не е статично състояние, из което се ражда блаженство и благодатно общение с Бога. Животът на християнина протича в постоянен труд и духовно напрежение и е изпълнен със стремеж към нравствен напредък и личен преуспех, към ползотворно обществено служение. Затова, когато животът е преминал без осъществяване на разумна цел, християнинът не се е ръководил от разума си и не е слушал Божия глас у себе си. В този смисъл християнинът никога не живее само за да запазва, да утвърждава и да увековечава живота си заради самия живот – винаги, независимо дали съзнава или не, той живее за нещо по-добро и по-възвишено от тукашния живот[8]. Изправен пред нелекия въпрос, има ли смисъл животът, човек несъзнателно се вглъбява в себе си и усеща безсмислени нотки на живота си и дълбоко спотаени у себе си копнеж и вяра в неговото осмисляне. Измъчван от кръженето около себе си, вярващият човек се стреми достойно да премине през пространствено и временно ограничената действителност и да осъществи непосредствено духовно общение с Бога, където се изпълнява копнежът му по съвършенство и постига пълнота на своето съществуване[9]. И така, ние осмисляме живота си, когато се стремим към разумни цели. Но коя цел е разумна и в какво се изразява разумното ѝ съдържание? Целта е разумна или целесъобразна, смислена, когато вървим към нея заради самоценността ѝ, т. е. когато тя не е средство или път за достигане друга по-висша цел. При тази постановка, за да осмислим живота си, необходимо е да издигнем за цел на нашето съществуване достигане висшето благо, което винаги е последната цел, а не средство за достигане друга цел. И все пак служението на Бога и търсенето на висшето благо като върховна цел на религиозния човек и предмет на неговите съкровени копнежи и надежди сами по себе си не са достатъчни предпоставки за смислен живот. Какво трябва още да стори християнинът? Нашият живот се изпълва с истински смисъл, когато наред със служението на Бога и устрема към божествения свят служим със своя дух и с делата си за осмисляне на този свят и живот: когато ценим и запазваме света – Божието творение, изпълваме живота си с богато религиозно-нравствено съдържание, самоотвержено и саможертвено служим за земното благополучие на хората (Иоан 15:12-13).

Горните две условия, които като че ли противостоят едно на друго, по своята същност са две страни на едно и също дело и осъществяването на едното подпомага осъществяването на другото. Нека за пълнота да поясним: под „благо“ в обективен смисъл ние разбираме самодостатъчна ценност или цел, която не служи на никого и стремежът към която е оправдан заради самата нея. А под „благо“ в субективен смисъл се разбира нещо приятно и полезно за самия човек — благо, което удовлетворява временни лични потребности на човека, без да има значение на висша цел. Оттук следва, че християнинът постига назначението си, когато изпълнява двете условия и постига двата вида благо, като не се стреми към отхвърляне на иманентното и към утвърждаване единствено на трансцендентното, а към творчески синтез между иманентното и трансцендентното, който се осъществява чрез свободен копнеж и устрем на иманентното за влизане в общение с транцендентното и за получаване на благодатни сили за издигане до пълнотата на битието, живота и истината. По този път християнинът предвкусва вечното блаженство, преживява мигове на вечния живот във времето, без да пренебрегва тукашната действителност и да се освобождава от грижи за лично земно благополучие. Следователно при тази постановка на проблема за смисъла на живота християнинът осмисля живота си, когато съедини двата пътя — към Бога, ближните и към себе си в един[10]. Тогава той прогонва духовния си мрак, сломява мощта на греха и злото, възпълва духовната си празнота и се възпламенява за добри дела, благочестив и смислен живот. Значи висшето благо за християнина не е нищо друго, освен самият живот, но не безсмислено и безцелно протичащ процес и постоянен стремеж към една или друга временна цел, а животът в неговия вечен аспект и вечно блаженство. В този ред на мисли можем да обобщим, че за осмисляне на живота ни е необходимо най-напред да не се затваряме в границите на тукашната действителност и да не работим само за запазване и подобряване на земния живот в неговото измерение, а да се насочим към отвъдния, божествения свят, към вечното и непреходното. Защото онтологическите основи на човека са положени в трансцендентния свят и неговите последни цели надхвърлят границите на тукашното и намират своето оправдание и осъществяване в отвъдното. Обаче признаването на трансцендентното, отвъдсветовното за главна цел и върховна ценностна действителност, към която религиозният човек се устремява с цялото си същество, нито логически, нито фактически води с необходимост до отхвърляне на всяка ценност, на иманентната действителност и до отклоняване от всяка етическа, социална и културна работа. Напротив, животът като благо или блаженият живот – основната цел на човека, се преживява от християнина като тъждествен с неговия земен живот; той съдържа в себе си сегашния живот. В този план нашият живот има смисъл, когато принадлежи на вечността.

Вярата в Бога – път към смислен живот

Добрите дела на човека-християнин, активната му нравствена дейност в служба на хората и жертвената му готовност за тяхното добруване често се оказват недостатъчни да осмислят живота му, ако той не отвори духовните си очи за Бога – за Неговата любов и правда. Благодатната обнова у християнина спомага той по-добре да опознава себе си, да съзнава назначението си и по-ясно да прозира в бъдещето си. Ето защо християнската вяра е начало на нов смислен живот в правда и добродетелност. Щом вярата докосне сърцето на човека и изпълни душата му, човек се нравствено пробужда и си поставя най-важния морален въпрос: какво да правя (Деян. 2:37)?

Ние не можем да влезем в лично общение с Бога, не можем да Му се молим, да Го обичаме, не можем да се надяваме да наследим духовните блага, ако не вярваме в Него. Затова св. апостол Павел казва, че „без вяра не е възможно да се угоди на Бога; защото, оня който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува“ (Евр. 11:6), т.е. да има увереност в невидимото като във видимо (Евр. 11:1). За разлика от физическия свят, който направо виждаме с очите си, Бог и висшето благо са невидими, но въпреки това ние сме убедени в съществуването им, така както сме убедени в действителното съществуване на този свят. Ако убеждението ни в съществуването на предметния свят се основава на познанието ни, то убедеността ни в съществуването на Бога и на вечния[11] живот се основава на вярата ни.

Според учението на Църквата вярата в Бога много спомага човешкият живот да придобива дълбок смисъл и безусловна и вечна ценност. В светлината на вярата в Бога човешкият живот не е случайно преходно явление в развитието на света: той е дихание на живия Бог (Иов 33:4), Който съединява в Себе Си в неразделно единство пълнотата на битието и живота с абсолютното съвършенство и с вечността. Чрез въплъщението на Бог Слово човешкият живот се свързва в неразлъчно единство с божествения живот. Пред християнина се разкрива величието на богочовечеството, до което той се издига, подпомаган от Божията благодат и чрез подвига на добродетелите си.

Чрез саможертвения акт на божествения Изкупител и чрез Божиите благодатни дарове ние придобиваме сили да побеждаваме греха и злото в света и да живеем пълноценен и смислен живот. Християнинът твърдо вярва, че Всевишният е вселюбеща божествена Личност, Която струи от Себе Си вечен живот и иска всички да пият от него и вечно да бъдат живи.

Чрез вярата в безсмъртието на човешката душа и във вечния живот ценността на настоящия живот се издига много високо. Нещо повече, съдържанието на отвъдния ни живот ще се определя от съдържанието на земното ни съществуване, което е подготовка за вечността. Затова всеки миг от земния ни живот има безмерна ценност, защото великата цел – да се достигне висшето благо и да се живее блажен вечен живот – може да се осъществи само чрез упорита нравствена дейност през земния живот[12].

Теоцентричната насоченост на християнина и вярата му във вечността обаче не го отклоняват от неговите практически нравствени задачи и не обезценяват земния живот с нравствените му ценности. Вярата в задгробния живот не обезценява земния живот, не го изпразва от съдържание и не подтиква вярващия към бягство от света, не отслабва нравствената му енергия и не го прави празен мечтател по отвъдното. Тъкмо обратното, тя издига ценността на земния живот и импулсира нравствената борба на земята, защото според нея вечното състояние на човека зад гроба се определя почти изключително от нравственото съдържание и от нравствената стойност на земния живот. Вярата в задгробния живот на първо място е огромен стимул за запазване на живота и човек никога не намира подтик в нея за отнемане на своя или на чужд живот. В противоположност на мисълта за смъртта като край на всяко съществуване и на всяко нравствено усъвършенстване вярата в безсмъртието на човешката душа и във вечния живот зад гроба води към вяра в смисъла на сегашния живот, към пълноценно съществуване и превъзмогване на смъртта – този враг на всеки живот и на всяка ценност.

Въз основа на всичко това става ясно, че вярата в отвъдния свят и живот, в безсмъртието на човешката душа и във висшето благо като цел на човешката душа и във висшето благо като цел на човешкия живот е крепка твърдина на живота ни, тя най-вярно насочва християнина към тукашния свят, утвърждава неговата ценност, вдъхва му мъжествена воля за борба с несгодите на земното му съществуване, дава му сили да изпълнява божественото си назначение, да укрепва земните си дни с дела на обич и с творчески постижения, за да може да създава истинска радост и доброчестина на земята и блажена вечност на небето за себе си и за другите.

Тук следва да отбележим, че с проблема за ценността и смисъла на човешкия живот е неразривно свързан проблемът за щастието, стремежът към което е вложен в глъбините на човешката духовна природа, въпросът за мястото и значението на страданията в живота, както и със самоубийството като непоправим грях пред Бога, пред ближните и пред себе си.

Осмислянето на живота – дело на човека-християнин

Поради ценностния си характер животът на човека-християнин не е само даденост; той не е константна величина, а развиващ се и усъвършенстващ се процес. В духа на това аксиомично положение нашият живот ни задължава не само да го запазваме в този вид, в който сме го получили при сътворяването ни, но и да го осъществяваме според назначението ни: да го развиваме хармонично и всестранно, да го подготвяме за пълно разкриване на вложените в него ценностни тенденции и да го изпълваме с богато съдържание. В този аспект ценността и смисълът на нашия живот не са мъртви величини, а динамични сили, които ни подбуждат към труд, борба и творчество. Вслушвайки се в отправяните към нас изисквания за смисъла на нашия живот и изпълвайки всеки миг от земното си съществуване с пълноценно съдържание, ние ставаме творци на собствената си участ и съучастваме в Божието творчество на нашия живот.

Осмислянето на живота чрез превъзмогване притегателната сила на тукашната действителност има самоценно значение и утвърждава човека в свръхестественото и вечно битие. Но този път в никакъв случай не води християнина към пренебрегване задълженията и задачите му в този свят, към отричане и пожертване на ценностите на тукашното в полза на отвъдния живот и неговите ценности, към проповядване презрение и бягство от него. Според християнската религия духовната насоченост на човека към Първоосновата на битието и утвърждаването му в Нея придават висша ценност и смисъл на живота му, защото последната основа и цел на всичко съществуващо е Бог: от Него и чрез Него е всичко, към Него всичко е устремено (Римл. 11:36) и чрез Него всичко може да намери своето съществуване, „за да бъде Бог всичко у всички“ (1 Кор. 25:28).

Другата страна на осмислянето на живота се изразява в братско общение и единство между хората, в оделотворяване истината, правдата и любовта в света. Тогава именно по най-дълбоки онтологически пътища се свързваме с всички хора по земята, с нашите ближни, с техния живот[13]. Заповедта да обичаме ближните си като себе си (Мат. 11:19; Римл. 13:9; Гал. 5:14) не е допълнителна заповед, прикрепена към заповедта да обичаме Бога (Второз. 6:5), а нейно естествено следствие. От Св. Писание знаем, че „Бог е любов“ (1 Иоан. 4:8), и човекът по своята богоподобна същност изпитва любов към Бога и към хората. Човек не може да живее сам, изолиран от другите, затворен в себе си; той намира пълнотата и смисъла на своя живот в общение с хората, в братско единение, където се разрушават индивидуалистичните и егоцентричните тенденции. Въз основа на всичко това става явно, че човешкият живот, схващан като даденост и зададеност, като дар и призвание, чието разкриване, утвърждаване и осмисляне зависи от нашето съзнателно-свободно участие и творческо усилие, се отнася най-непосредствено и най-пряко до нас – то е наше лично дело.

Двата пътя на човека-християнин

Осмислянето на човешкия живот, както вече се каза, не се изразява в отричане на тукашната действителност в нейната целокупност, на материалната и духовната култура, на земните радости и наслади. Материалните и културните блага и ценности, които придобиваме, съпружеската любов, семейството, трудовите подвизи и творческите постижения не са грях, не са безсмислени, празни илюзии, които поглъщат живота ни. И въпреки това християнинът интуитивно прозира, че смисълът на живота е благо, което превишава всички човешки блага. Ето защо да намерим смисъла на живота си ще рече да достигнем истинското благо – извора, от който благодатно се подхранва и към който телеологически води живота на човека. Чие вярващо сърце не откликва с дълбок вътрешен трепет на Господните слова: „Който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби, или повреди“ (Лука 9:24-25)? Пред човека постоянно стоят въпросите: има ли смисъл животът, как да постигнем висшето благо, по какъв начин да разграничим абсолютното и вечното от относителното и преходното? В действителност относителното и преходното в този свят са винаги относително и преходно; в какво обаче се състои непреходното, вечното, което желаем да придобием? Този въпрос неизбежно ни отвежда към иерархията на ценностите, към примата на целите пред средствата, над основното пред второстепенното и производното[14]. Едностранчива и неприемлива за християнското съзнание е тезата, че животът придобива смисъл, когато човек бяга от тукашната, пространствено и временно ограничената действителност към отвъдния, божествения свят, понеже истинската основа на смисления живот се намира отвъд тукашния свят. Наистина самоотричането, саможертвеността, търсенето на себе си и на Бога е път за осмисляне на живота. Известно е също, че вечното и непреходното се разкрива в пълнотата си, когато се съпостави с относителното и временното, над което и извън което се намира, но то не би било абсолютно и вечно, ако не обгръща в себе си иманентното, ако не го твори и не промисля за него, ако не го животвори и не го притегля към себе си, за да го преобрази и обожестви. Затова нито една християнска идея, нито един човешки стремеж, нито едно човешко дело не би могло да внесе по-голям смисъл в живота на света и на хората от този, който Бог е вложил в тях. В тъмнината няма светлина, защото светлината е противоположна на тъмнината, но светлината осветлява мрака. Противно е на християнското съзнание и на естественото развитие на битието да се стреми човек да откъсне света от Бога и да се затвори у Бога, да избяга от този свят и да го намрази. Наистина Бог е над света, но светът не е противоположен на Бога и Бог на света; Бог сътвори света и яви Себе Си в него; чрез боговъплъщението Бог Слово възприе човешка природа в личностно единство с божествената Си природа и във всичко приличаше на нас освен в греха. Затова християнската религия не учи за абсолютно трансцендентен и безучастен към света Бог, а за богочовечество и богосиновство, за неразделно и неслитно единство на Бога и човека, а оттук и на Бога и света, понеже човек съдържа у себе си елементите на света. Човешкият живот се твори, направлява и завършва у Бога, поради това той има смисъл, когато се живее за Бога и за вечността. Животът не е постигнал своята цел, ако е преминал в празни наслади, в трупане на ненужно богатство, в търсене на слава, обратното – човек осмисля живота си, когато свободно творчески участва в богочовешкото изкупително дело, когато събира съкровище на небето (Мат. 6:20). Затова човешките постъпки и дела, материалните и духовните блага, които съдействат за пълноценно земно съществуване, непрестанно нравствено усъвършенстване и придобиване на вечно блаженство, озарени от божествената светлина, се освобождават от своята суетност, илюзорност и преходност и придобиват специално помощно назначение. Господ Иисус Христос благослови брака в Кана Галилейска и ни завеща да даваме кесаревото на кесаря, без да го смесваме с Божието (Иоан 2 гл.); на митаря каза: „Не изисквайте нищо повече от това, що ви е определено“, а на войниците: „Никого не притеснявайте, не клеветете, и задоволявайте се с вашите заплати“ (Лука 3:8-14).

Обобщавайки, следва да кажем, че дейността на човека-християнин в този свят, в неговата непосредност не е в противоречие с основната му духовно-нравствена насоченост към отвъдното. Пред християнина, който осмисля своя живот, стоят два пътя: първият, въз основа на богоподобието си човек се стреми към Бога и към божествения свят, за да придобие Иисуса Христа (Фил. 3:8) и да стане гражданин на новия, горния Иерусалим (Гал. 4:26; Откр. 3:11; 21:2,10); вторият, по него човек насочва цялата си духовна мощ към лично усъвършенстване и преобразяване, към охраняване ценността на всяка човешка личност и зачитане достойнството ѝ, към изграждане на свят, където всеки човек да се развива хармонично, да живее в благополучие и да постига пълнота на живота, към превръщане света в братска общност, устроена върху принципите на социалната справедливост, взаимната обич и вечния мир. Тези два пътя обуславят религиозно-нравственото поведение на християнина: търсенето на Бога и висшето благо, което по безусловното си битие и абсолютната си ценност далече превъзхожда всичко тукашно, земно, човешко, да се съчетава разумно с любовта към света като Божие творение и с работата за преуспяване и лично осъществяване на всички хора.
_____________________
*Публикувано в Духовна култура, 1986, кн. 5, с. 18-26.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, декември 2011, авторът на статията е професор доктор на теологическите науки.

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Васил Милев, Иван Слаников, Цел и смисъл на живота, София, 1982, с. 20; Владимир Цонев, Еволюция и целесъобразност, София, 1982, с. 70 сл.

[2]. П. Егидес, Смысль жизни — в чем он?, Москва, 1983, с. 29; Кирил Нешев, Основни проблеми на моралната цел, София, 1975, с. 145.

[3]. В. Милев и Ив. Слаников, пос. съч., с. 22; Евгений Трубецкой, Смысль жизни, Берлин, 1922, с. 9 сл.

[4]. Симон Франк, Смысль жизни, Париж, 1925, с. 21 сл.

[5]. Пак там, с. 26 сл.

[6]. Според някои изследователи най-дълбокият смисъл на човешкия живот е заложен в творчеството, посветено в служба на хората (вж. Герлинди Мелхорн, Ханс-Георг Мелхорн, Еврика (Методи на творческото търсене), превел от немски език Михаил Беров, София, 1982, с. 3.

[7]. Симон Франк, пос. съч., с. 46.

[8]. Под „смисъл“ обикновено се разбира и „разумност“ – всичко, което подпомага осъществяването на целта. Но всичко това е разумно, ако целта сама по себе си е разумна и осмислена.

[9]. Доц. д-р Иван Г. Панчовски,Обезценява ли християнството тукашния свят и живот, ГДА, София, 1955, с. 9.

[10]. Симон Франк, пос. съч., с. 49.

[11]. М. Олесницкий, Из системы християнското нравоучения, Киев, 1896, с. 129 сл.

[12]. Д-р Иван Г. Панчовски, Животът и щастието в християнско осветление, София, 1957, с. 77.

[13]. Симон Франк, пос. съч., с. 135.

[14]. Пак там, с. 149.

Изображение: Проф. Димитър Киров

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Нравствено богословие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s