ОТКЪС ОТ РОМАНА НА МАРТИН РАЛЧЕВСКИ “ПОЛУБОГИНЯ“*

…Противно на волята ми, есента на същата година бях настанен във възможно най-отвратителния интернат, който можех да си представя. Не ми се навлиза в подробности, само ще ти кажа, че решението на майка ми се оказа с печални последствия за мен. Тя вярваше, че чрез постъпването ми в подобно заведение ще се социализирам по-лесно и ще стана по-подготвен за живота, отколкото ако си остана вкъщи при нея и сестра ми. Стана точно обратното. След като попаднах в тази противоестествена и враждебна среда, аз инстинктивно започнах да страня от другите момчета и да се затварям в себе си все повече и повече. Без да се усетя, за по-малко от месец, от ведро и щастливо момче се превърнах в тъжен и нещастен младеж. Нямаше ден, в които да не се измъчвам и терзая. Понякога дори си поплаквах. Не за майка ми, а просто така, за детството, което насилствено ми бе отнето. Навярно основната вина за това бе на баща ми, но не мислех за него, нито пък го упреквах. Съжалявах единствено за себе си.Един февруарски следобед се случи авария с отоплителната система. Дойдоха двама външни хора, които на висок глас превъзбудено започнаха да обсъждат проблема. Доколкото дочух, водата в парното бе избила и се налагаше да се ремонтира час по-скоро, иначе имало реална опасност сградата да се наводни. След като чу оценката на специалистите директорът, за всеобща изненада, реши да ни пусне в тричасова принудителна градска отпуска. Той бе строг и коравосърдечен човек. Предупреди ни да си гледаме внимателно часовниците, защото входната врата ще бъде заключена точно в 19.00 часá и ако някой закъснее, ще спи на улицата. Сигурно се питаш, защо ли ти разказвам точно за това. Отговорът е прост – защото в онази дълга студена зимна нощ навън остана да нощува едно единствено момче. И това бях аз! Когато нещо е писано да се случи, то просто се случва и това си е. Закъснях само с пет минути. Щом разбрах, че няма да отменят заповедта и да ме пуснат вътре, където парното, макар и все още слабо, но все пак вече работеше, се отчаях. От скитането ми по ветровитите улици се бях намръзнал като куче. Стоях пред масивните железни порти и близо час плаках без прекъсване. С падането на нощта навън ставаше все по-студено. Налагаше да измисля нещо. Реших да обикалям по магазините докато са отворени, за да не се вкочанясам. В началото това даде известен резултат, но когато наближи 22.00 часá и всички започнаха да затварят, ситуацията коренно се промени. Нямах друг избор освен да се движа, за да не замръзна. Треперих като лист. Устните ми бяха посинели, а стъпалата ми влажни и вледенени. Започнах да губя усет за пръстите си. На всичкото отгоре и бях гладен като вълк. Бе ясно, че ако не намеря къде да пренощувам ще се разболея сериозно, а не бе изключено и да замръзна от студ. Завъртях се около едни бездомници, които се топлеха край собственоръчно накладен огън, но единия ме опипа и веднага избягах. Продължих да скитам. Нощта ставаше все по-мразовита и ледена… Вече не си усещах пръстите на краката. И тогава дойде „просветлението” – допишка ми се! Въпреки късния час и безлюдните улици обаче не можех да го направя просто на улицата. Нуждаех се от тоалетна. Намерих обществена такава. Платих четиридесет  цента и влязох, за да се облекча. Вътре беше топло. Почувствах се по-добре… толкова добре, че не ми се излизаше отново навън. Тъй като нямаше други посетители, поостанах. От топлината се отпуснах и ми се приспа. Да нощувам в тоалетната ми се стори безумие и го отхвърлих като идея. Но миг по-късно осъзнах, че може би това бе единствената ми алтернатива. За пръв път бях изправен пред избора да избирам от две злини по-малката. Огледах се. Не изглеждаше безкрайно отблъскващо. Сгуших в срещуположния ъгъл на писоарите, директно на пода. Когато легнах, миризмата ме блъсна. Беше гадно, но… постепенно привикнах. Срамна и неприятна работа – да прекараш цяла нощ на такова място… Спах нервно, на пресекулки, навярно всичко на всичко не повече от три, най-много, четири часа… В онази съдбовна нощ се зарекох и си обещах – не само пред себе си, но и пред Бога, – че никога повече през живота си няма да завися от когото и да е.

Върнах се в семинарията огорчен и покрусен. Предполагам, че съм изглеждал ужасно. Но имаше и друго. С мен се бе случило нещо съдбовно – страданието, което изпитах през онази нощ ме преобрази. Тогава не го съзнах. Но дълбоко в душата ми промяната вече беше започнала. За кратко тя се превърна в арена, на която започнаха да воюват най-различни невидими сили.

Между желанието за ново начало и реалността обаче имаше съществена разлика. Скоро разбрах, че само по себе си силното ми желание съвсем не бе достатъчно, за да ме освободи от оковите на интерната и да ме направи щастлив. И така, без да се усетя, неизбежно се бях изправил пред кардиналната дилема – или да се побъркам или да се обърна с цялото си сърце към Бога. Решението не дойде съвсем съзнателно, а някак поетапно, каквото и да означава това. Резултатът бе, че за няколко седмици се превърнах в дълбоко религиозен младеж. Молех се по цял ден и по цяла нощ. Почти до припадък. Първоначално молитвата ми бе конкретна – неистово исках от Бог да ми помогне по какъвто начин Той си знае, но да облекчи страданието ми и да ме освободи от този затвор. Ала както често става при хората, които редовно се молят, молитвата ми неусетно се трансформира в благодарствена. Мой родител, приятел и помощник във всичко стана само и единствено Христос. Обичах Го така, както някой ден навярно бих обичал все още неродените си деца. Какво говоря. Обичах Го повече от всичко и всички… Те нещата… всъщност са несъпоставими… И сега идва най-интересното. Случи се приблизително месец след онази сцена в парка. Една вечер, докато си лежах в леглото и както обикновено се бях отдал на основното си занимание, се отпуснах и заспах. И тогава, насън или наяве, и до ден днешен не мога да съм сигурен, в стаята се разнесе несравнимо благоухание. В помещението спяхме четири момчета, едното от които не бе особено чистоплътно. Бях свикнал с лошата миризма, така че останах слисан, когато усетих приятния аромат. Викнах към другите, за да разбера какво става, но никой не откликна. Викнах пак, но отговор не последва. И… чудото стана… Стаята се озари от светлина! Сграбчил завивката и стискайки я здраво започнах да се моля, но този път умолявах Този, от Когото зависи всичко в нашия свят, да ме избави от халюцинацията. И тогава… тогава се появи ангела. Не смеех да помръдна. Онемях. Сетих се, че, според религиозната литература, виденията са лошо нещо и че грешниците не получават такива; при тази ми мисъл страхът ми се удвои. С трепереща долна челюст, заеквайки на пресекулки едвам успях да промълвя: „В името на Господа Иисуса, заповядвам ти да си идеш!” и стиснах кръста, който висеше около шията ми. Нищо подобно обаче не се случи. Вместо това в този момент ангелът се видоизмени. Светлината в стаята се приглуши и той, подобно на обикновен човек от плът и кръв, се приближи към мен и седна на леглото ми.

„Тук съм, за да ти известя хубава промяна”, промълви, а аз онемях. Той направи дълга пауза, за да се поуспокоя и добави: „Скоро Бог ще те дари с нещо, което завинаги ще улесни живота ти. Помни благодеянието Му и никога не го забравяй” …

__________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Източник на илюстрацията: блога на автора (вж. по-долу адреса му).

“Смело мога да заявя, че романът „Полубогиня“ е самобитно и необикновено цвете в съвременната ни проза! Изобилстващ от идеи, с динамична история и християнски послания, той би оставил у всеки читател трайни и красиви емоции.“

Доц.  д–р Цецо ДушкинСУ “Св. Климент Охридски“, ВХТИ.

Кратка биографична справка за автора

Мартин Ралчевски е роден в София през 1974 г. Завършил е СУ “Св. Климент Охридски“ със специалности богословие и география.  Има издадени около 20 статии и есета, свързани основно с изследвания над смъртта и човешката душа.  Живее във Великобритания.

Автор е на християнските романи: “Безкрайна нощ“, 2008 г., изд.“Сиела“, “Горски дух“, 2009 г., изд.“Сиела“, “Полубогиня“, 2010 г., изд.“Сиела“,“30 Паунда“ – предстои да излезе до края на 2011 г. Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com, e-mail: ralchevski@abv.bg

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Художествен отдел и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s