ДАНТЕ И БИБЛИЯТА*

Ст. асист. иером.  Павел (Стефанов)

Най-грандиозната средновековна визия на човешката история е пресъздадена във формата на поема – това е „Божествената комедия” на Данте[1]. Всеки, който отваря „Комедията” за първи път, остава смаян от факта, че отвъдният свят на Данте е населен с действително съществували лица от всички столетия, а не с олицетворени абстракции или отвлечени категории. Тук са включени и „реални” фигури като Одисей, когото Данте смята за съществувал герой, но чиято легендарност днес се приема за доказана[2]. Някои критици, привърженици на вулгарния социологизъм, обвиняват Данте, че използва поетичната форма, за да отмъсти на всички свои врагове, като ги хвърли в бездните на ада. Това твърдение се оказва невярно, защото в ада поетът попада и на хора, които са негови приятели и познати.

Всъщност Данте прилага алегоричния метод по новаторски начин не само за да тълкува Божиите „знаци”, увековечени в Свещеното Писание, но и за да разчете Божията намеса в съдбата на човечеството. Целта му е да представи метафизичната оценка, благодат и промисъл за бъдещето чрез образите на действителни лица и събития. Смелата претенция на Данте да създаде своя собствена „история” може да се оправдае само с неговата вяра, че продължителните му размисли върху значението и посоката на историята са повлияни от Божието вдъхновение. Именитият средновековен богослов Петър Ломбард (ок. 1100-1160 г.) в една своя проповед характеризира различните смислови равнища на библейското тълкуване по следния начин: „Историческият смисъл е най-лесен, нравственият (тропологическият) е по-приятен, а мистичният (анагогическият) е по-труден; историческият е за начинаещите, нравственият – за напредналите, а мистичният – за съвършените”[3].

За разлика от Ломбард, в известното писмо до неговият покровител Кан Гранде, владетел на Верона, Данте изповядва, че духовното значение на „Комедията” е полисемно и в нея могат да се открият четирите смисъла, запазени за Библията – буквален, нравствен, алегоричен и мистичен[4]. Автентичността на това писмо се отрича с довода, че през Средновековието четирите смисъла са запазени само за Свещ. Писание. Напротив, съществуват податки, че Данте вярва в небесно просвещение на ума подобно на идеята за intellectus spiritualis на есхатологично настроения калабрийски абат Йоаким Фиорски (ок. 1135-1202). Новата свобода, дадена от късното Средновековие за впрягане на човешките способности при тълкуването на божествените „смисли”, дава възможност на Данте да претендира, че получената визия изяснява вътрешните духовни „смисли” на Божието дело в миналото, настоящето и бъдещето.В писмото до Кан Гранде поетът обединява трите смисъла извън буквалния или историческия в една категория – алегорията[5]. В „Комедията” ясно могат да се проследят нравственото и анагогическото измерение, но в нея най-изразен е алегоричният смисъл, разработен от библейските екзегети. Също прави впечатление, че вдъхновението на Данте идва от два извора – античната и библейската история. Те не стоят на едно и също ниво, но задължението на Данте към Виргилий като негов интелектуален водач и убедеността му, че Божият промисъл действа и в римската история, го кара да смесва антични и библейски фигури. Ще илюстрираме алегоричната роля на „историческите” лица в „Комедията” чрез подбрани епизоди от това произведение.В началната строфа на „Ад” протагонисти са Вергилий, Беатриче (символ на Христос) и Данте. Когато Данте се усъмнява в своята подготвеност за отговорната роля, към която го призовава Вергилий, той вижда зад себе си сенките на Еней и апостол Павел, спускащи се в подземния свят[6]. Така още в началото на „Комедията” са включени свидетелства за многослойното значение на текста, при което едно историческо лице или събитие напомня за други от по-ранни епохи. При слизането на Данте в кръговете на ада правят впечатление две особености. Първо, детайлите на неговите срещи подчертават въплъщението на греховните състояния в действителни исторически хора. Той несъмнено познава схоластическата мисъл на XIII в., която развива учението на индивидуалните форми. Тома Аквински обяснява, че поради несъвършенството на тварите те не представляват пълно подобие на Бога, затова е сътворено разнообразието от форми, които в своята пълнота се доближават до това съвършено подобие: „Разнообразието се схваща не като противовес на съвършенството, а по-скоро като негов израз”[7]. Потенциалът на свободната воля на всеки човек е да се устреми към Бога или да се отчужди от Него. Данте вижда с особена интензивност това, което според него е истинската същност на човека. Той се опитва да я очертае не само чрез крайна индивидуализация, но и чрез отношението на всеки човек към божествения ред във вселената. Понякога квинтесенцията на човека се изразява от неговата поза или заслуженото от него вечно наказание, а понякога от размисъла му за изминалия живот. Данте „успява да влезе във всеки от своите герои, без да престане да бъде Данте; той успява да говори техните хиляди езици” [8].Идеята за метафизичния порядък, според която всички форми се обединяват в единство, означава, че персонажите на Данте често напомнят за други лица от съвременния му живот и историята или пък служат за алегории. Не се откриват двама герои, чийто избор или отношение към Бога да се повтарят, но те могат да бъдат въвлечени в безкрайна мрежа от алегорични отношения. Затова втората налагаща се характеристика на „Ад” и „Чистилище” е, че зад срещнатите лица често стоят други, които създават триизмерна перспектива на сцените. Например, в преддверието на ада, където се намират онези, от които „в света помен не остава”, Данте познава „духа на този, който се отказа безволево от своя пост голям”[9]. Мнозина коментатори са мнение, че става въпрос за папа Целестин V, чиято абдикация през 1294 г. довежда до възкачването на омразния на поета Бонифаций VIII. Но същият образ може да се отъждестви и с Понтий Пилат или с младия богаташ от Евангелието на Матей гл. 19, или дори с Исав от книгата Битие на Стария Завет. Известният епизод с Паоло и Франческа, който развълнува Данте толкова силно, че той припада, е пълен с алюзии[10]. В кръга, където плътските грешници са брулени от вихрите на страстите, Франческа разказва как тя и нейният любим са чели заедно рицарския роман за Лансело и Джиневра. Нейното тъжно повествование напомня за други безсмъртни любовници като античните Дидон и Енея, а заключителната ѝ фраза: „Не четохме нататък…” отвежда към внезапното решение на блаж. Августин да стане християнин при четене на Библията, когато той заключава: „И не пожелах да продължа четенето…”[11].В кръга, в който са хвърлени лошите съветници, Одисей признава как е повел своите моряци към гибел. Според разказа той не се завърнал в Итака, а се отправил към южния океан през Херкулесовите стълбове, където всички се издавили[12]. На самонадеяното плаване, което надхвърля всички граници, се противопоставя библейско съответствие: „Този, който отмъсти чрез мечките, видя към висините с конете си Илия да лети…”[13]. В това позоваване на Елисей, който става свидетел на възнесението на пророк Илия на небето (4 Царства, гл. 2), Данте запечатва същността на благословеното пътуване към Бога в противовес на самоунищожителния горделив порив към гибел.Накрая, в дъното на обиталището на сатаната, предателството към господарите и благотворителите (типично средновековна идея) е типизирано от самия вледеняващ Луцифер – тартор на предателството спрямо Бога, който злобно дъвче главите на Юда Искариот, Брут и Касий[14]. Прокараната тук успоредица между предателя на Христос и заговорниците срещу Цезар е поразяващ пример за алегоричната употреба от Данте на два източника – античен и библейски. Тук също са представени образ и антиобраз, защото според подробното описание на автора с трите си съединени глави Сатаната представлява пародия на Бога като единство в Троица.Приближаването до хълма на чистилището насочва вниманието върху друго измерение на човешкия опит – темата за пътуването или бягството от робство към свобода. На морския бряг призори Данте и Вергилий виждат Божи ангел, който носи над 100 души на наскоро починали хора. Умрелите пеят псалом 113:1: „Когато Израил излезе от Египет…” и са последните души, освободени от пленничеството на този свят и готови да се възкачат по хълма на чистилището към съвършената свобода на Божиите синове. Тяхното шествие е прототип на собственото пътуване на Данте от неблагодарната Флоренция към „своя град сред множество избрано”[15], от Египет към Иерусалим. То е алюзия за всички души, жадуващи за „град, който има основи и чийто художник и строител е Бог” (Евр. 11:10).На брега душите се насочват и водят от един старец, който изненадващо се оказва Катон. Как може да се обясни факта, че този езичник, самоубиец и враг на Цезар е поставен на ключово място в полите на хълма на чистилището? Вергилий обяснява, че Катон цени свободата повече от живота[16]. Това качество го издига над политическата врява като личност, направила върховния избор. От една страна Катон отразява жребия на самия Данте, който се отказва от всякакви политически пристрастия и става „parte per se stesso” (партия за самия себе си)[17]. От друга страна образът на римлянина е описан с черти, които насочват читателя към средновековната представа за Моисей[18] – човекът, осъществил архетипния изход на евреите от египетско робство. Отново се сблъскваме с тричастния образец, който съединява античен образ, библейския му паралел и самия автор. И тримата са figurae на душите, стремящи се към истинската християнска свобода.Значението, което Данте придава на съвременната му история, се разкрива чрез две алегорични връзки между лица от Средновековието и Христовите страсти според Евангелията. При изкачването по хълма на чистилището той среща Хюг Капет – основателя на френската династия, сред сребролюбивите и блудните. Повествованието на Хюг за делата на неговите потомци води до порицаване на съвременните Капети[19]. Един от тях – Шарл Валоа – играе предателска роля в заговора, свалил управлението на „белите гвелфи” във Флоренция, довел на власт „черните” и изпратил в изгнание Данте и други „бели” водачи. Данте стига дотам, че сравнява предателството му с това на Юда: „Без армия излиза да се бори той с юдиното копие, та сам корема флорентински да разпори”[20]. Читателят остава с впечатлението, че личната драма на поета го стимулира да придава прекалена важност на този епизод. Втората алюзия е още по-противоречива. През 1303 г. пратеници на френския крал Филип Хубавия предизвикват скандал в Западна Европа, като залавят и малтретират папа Бонифаций VIII в Анани. Понтифексът умира скоро след това. Бонифаций е един от папите-симонисти, осъдени от Данте в „Ад”[21], защото стои в корена на гражданските безредици във Флоренция и е злата звезда, повлияла личната съдба на твореца. Но като вярващ римокатолик Данте преживява остро посегателството върху главата на Западната църква и свързва епизода пряко с Разпятието, като влага в устата на Хюг Капет следните слова: „Но виждам безподобно злодеяние: Христос, в наместника Си заловен и лилията, влизаща в Анани. За втори път го виждам, осквернен, оцет и жлъч да пие с кротост няма и сред злодеи живи умъртвен”[22].На върха на хълма на чистилището, в земния рай на човека, възстановил първичната си невинност, Беатриче идва при Данте не като девойката, която той познава във Флоренция, а като представителка на Христос. Тя върви сред мистично шествие, което обхваща едновременно цялата Библия, историческия процес и неговия апокалипсис[23]. Началното сияние се следва от седем златни свещника, които означават седемте дара на Св. Дух и са придружени от седем ярки знамена. Подир тях вървят 24 старци, облечени в бяло и увенчани с лилии. Зад тях четири мистични животни (animalia) заобикалят колесница, теглена от грифон, която е в центъра на шествието. Вдясно от нея се движат три танцьорки, а вляво – четири. Отзад се намират двама старци, четирима „с вид смирен” и накрая пристъпва старец, обзет от екстаз. Символиката на това шествие е изцяло библейска. От Откровението на св. Йоан Богослов са заимствани седемте златни свещника, 24-те старци и четирите животни, които са познати от видението на старозаветния пророк Йезекиил[24]. Описанието на грифона резонира черти от Псалтира и Песен на песните[25]. Трите танцуващи девици, облечени в бяло, зелено и червено, са богословските добродетели на вярата, надеждата и любовта от 1 Кор. гл. 13, а четирите от другата страна са основните добродетели: благоразумие, справедливост, сила и умереност. Цялото шествие представлява алегория на взаимодействието между вяра и история, при което в центъра стои Христос (грифонът) и Неговата Църква (колесницата). Двете дузини старци пред колесницата означават книгите на Стария Завет (според Данте тук влизат Петокнижието, историческите книги и трите произведения на Соломон); четирите животни са известният „тетраморф” – символ на евангелистите (лъв, телец, човек и орел); двамата старци се отъждествяват с евангелист Лука, който е лекар и е уподобен на Хипократ, и апостол Павел с неговия атрибут – двуостър меч; четиримата „с вид смирен” маркират посланията на ап. Яков, Петър, Йоан и Юда; накрая екстатичният възрастен визионер е св. Йоан Богослов, получил откровение на остров Патмос. Алегориите на старозаветните книги са облечени в бяло с венци от лилии – награда за тяхната вяра в „онова, що се не вижда” (Евр. 11:1). Символите на четирите евангелия са увенчани със зелено за своята надежда, а останалите новозаветни книги носят червени цветя като изпълнение на обетованията за откровението на любовта. Ключът към описаната блестяща процесия се дава от св. Бонавентура, който пише: „Писанието е твърде обширно, защото неговият сюжет започва от началото на света и времето, от началото на Битие и се простира до края на света и времето, до края на Апокалипса”[26].Шествието на времето спира точно срещу Данте и всички фигури обръщат поглед към все още празната колесница и грифона. В този момент Беатриче се появява в колесницата, а възгласите, които я приветстват, са акламациите за Месията от Песен на песните (”Veni, sponsa de Libano, veni”) и от Евангелието при влизането на Христос в Йерусалим („Benedictus qui venis”)[27]. При този апотеоз Данте отново вмъква алюзия от втория си източник – античната история. След като сравнява колесницата на Църквата с возилото на римските императори, влизащи триумфално във Вечния град, той свързва библейските приветствия с възглас от „Енеидата” на Вергилий: „Manibus o date lilia plenis” (О, подайте ми лилии с пълни длани)[28]. Езичникът Вергилий, който се разделя с Данте при влизането му в земния рай, изразява убеждението си, че след всички премеждия поетът е господар на съдбата си. Но красивата Беатриче се явява като представителка на Христос, за да съди Данте за неговите заблуждения[29]. Времето за присъда над отделната човешка душа се свързва от поета със Страшния съд и края на световната история.Покаял се и очистен във водите на Лета, Данте се връща при Беатриче, която разкрива мисията му чрез шествието, обединяващи образи от библейската история и съвременността. То се движи из гората, където спира при дърво, „чиито клони бяха оголели”. Тук всеки прошепва заклинателно думата „Адам”, а дървото се обновява от грифона. След пауза, през която Данте спи, Беатриче му показва празната колесница при дървото. Върху него се спуска орел, който свлича кората и листата му и прекатурва колесницата. Върху нея скача лисица, която бива прогонена, след което отново върху нея каца орелът и я обсипва с пера. Напада я и змей, за да забие жилото си в нея. Като ужасна метаморфоза от пернатата колесница се раждат седем глави, върху нея възсяда безсрамна жена, която блудства с великан и накрая той отвлича чудовищната колесница в дълбината на гората[30].Това странно шествие е получавало най-различни интерпретации в продължение на седем века. Най-вероятна е следната версия. Дървото на познанието на доброто и злото в райската градина на Едем става дървото на човечеството, събудено от Спасителя за нов живот. Орелът на Римската империя пръв опустошава дървото и колесницата на Църквата със зловещите пера на светските прерогативи чрез т. нар. Дарение на Константин – доказан фалшификат от VIII-IX в., чрез който император Константин Велики уж дава пълни права на папата над Запада[31]. Лисицата вероятно символизира ересите, а змеят – разколите. Накрая Данте остро порицава съвременните му събития, като представя преображението на Църквата със земните ѝ владения (перата) в седмоглаво чудовище, възседнато от новата вавилонска блудница (папската курия). Тя е отвлечена в гората (пленена в Авиньон) от великана (френския кралски двор). По този начин личната духовна криза на Данте го води до радикална оценка на хода на световната история и трагичното състояние на съвременната му Западна църква.В началото на „Рай” творецът отново прибягва до познатата тройна парадигма с антични и християнски фигури. Призовавайки езическото божество Аполон, той го моли да стори с него същото, което е извършил над Марсий[32]. Според древния мит Аполон побеждава фригийския сатир Марсий в музикално състезание и го наказва за дързостта, като го одира жив[33]. В средновековното предание св. Вартоломей е християнското съответствие на сатира, защото неговото мъченичество също се състои в одирането му жив (така е изобразен от Микеланджело в Сикстинската капела). Той става символ на наобходимостта да се свлече старото „аз”, за да се влезе в новия живот на спасението[34].Следващите небеса на „Рай” са населени до голяма степен с исторически и съвременни лица, чийто заряд е предобразен. Видно място тук заема небето на Юпитер, т. е. на праведниците[35]. Поетът вижда техните души като летящи звезди, които се подреждат, за да образуват началните думи на книгата Премъдрост Соломонова: „Diligite justitiam qui judicate terram” (Обичайте правдата, съдии земни). Други светлини очертават главата и шията на орел, а последната буква М става неговото тяло и крила. Монологът на орела за божествената справедливост и злите дела на царуващите владетели е остра критика на съвременната европейска политика. След това орелът обръща вниманието на Данте към светлините, които образуват неговите очи и вежди: Давид в центъра (цар и псалмопевец), Траян (според легендата спасен по молитвите на св. Григорий Велики), Езекия (юдейски цар – 4 Цар. 20:1-11), Константин Велики (император, дал свобода на Църквата), Вилхелм II Добрия (сицилийски крал през 1166-1189 г.) и троянският праведник Рипей[36]. Тук са подбрани на пръв поглед еклектично личности от античната история и легенди, Стария Завет и миналото на християнската Църква. Трябва обаче да се има предвид неоплатоническото разбиране на Данте за изявата на Божия промисъл в цялата световна история. Всеки образ или факт е алегория на друг, всяка алюзия е заредена с допълнително значение.Пророческата тема в „Божествена комедия” е забулена със загадъчни символи. Те могат да се обяснят с нежеланието на Данте да разкрие откровено мислите си след провала на неговото упование в император Хенри VII, който пристига в Италия през 1308 г., но до смъртта си пет години по-късно не успява да умири и обедини страната. Пророчествата са налице в три ключови момента: началото на „Ад”, края на „Чистилище” и кулминацията на „Рай”. В началото на „Ад” Вергилий противопоставя на трите животни – пантера, лъв и вълчица, които препречват пътя на Данте, символа на песа, чието идване предстои[37]. Той няма да се храни със земя и злато, а с мъдрост и любов и ще прогони вълчицата на користолюбието обратно в ада. В песен 27 на „Рай” Данте се удивлява на чудната песен на вселената, но усеща, че небето почервенява от гняв, когато св. Петър обвинява своите приемници (папите) в алчност[38]. Темата се подема от Беатриче, която използва метафорите на кораба и поразените от болест дървета, за да прогнозира накрая най-светла бъднина[39]. Тези две нейни пророчества предполагат пришествието на спасител, който ще установи справедливо общество, освободено от корупция и нечестие. Новото пророчество, произнесено от Беатриче в края на „Чистилище”, по-ясно определя задачата на грядущия, но скрива името му зад цифра: „Петстотин и десятка и петица”[40]. Кой праведен император, определен свише да спаси Църквата, се определя с цифрата 515? Буквеното ѝ съответствие най-често се тълкува с думата DVX. При това трябва да се има предвид известният на Данте факт, че юдейският водач Зоровавел завършва възстановяването на йерусалимския храм – символ на новото общество – през 515 г. пр. Хр. Явно той схваща първия Зоровавел като предобраз на бъдещия спасител в духа на визионера Йоаким Фиорски, който на свой ред се позовава на „Хронологията” на първия църковен историк Евсевий Кесарийски[41]. Данте асоциира авиньонския плен на папството, което за него е най-трагичното събитие на съвременната му история, с вавилонския плен на евреите.

Искрената загриженост на поета за кризата на западното общество го стимулира да търси два извора на вдъхновение – античността и Библията. В пъстрата кавалкада от исторически дейци той установява аналози на заобикалящия го упадък и жадуваното renovatio (обновление). Цялата „Комедия” е подчинена на лайтмотива за изход и мъчителния път към справедливост. На десетото небе видението на Данте за бъдещото общество възприема мистичната форма на небесна роза, чиито тичинки са престоли за изкупените души[42]. Този флорален образ е взаимстван от св. Бернард Клервоски. Данте споменава тук душите на св. Йоан Кръстител, блаж. Августин Ипонски, св. Бенедикт Нурсийски, св. Франциск Азиски и други, за да стигне до празния престол, приготвен за неговия любимец император Хенри VII. Но илюзорна се оказва надеждата на поета, че този праведен владетел, този „истински римлянин” ще олицетвори и актуализира изкуплението, осъществено веднъж от Иисус Христос. Със знака на вечността е белязан не проваленият политически проект, а съвършената поетична форма на великия италианец.

______________

*Публикувано в Библия, фолклор, литература. Ред. Ив. Радев. Велико Търново, 1996, 24-34; Духовна култура, 1997,  кн. 2, с. 14-21. Понастоящем, септември 2011, авторът на статията е доц. д-р и е преподавател в Шуменския университет.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Тази статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. По-нови изследвания: Ferrante, J. M. The Political Vision of the Divine Comedy. Cambridge (MA), 1984; Schnapp, J. T. The Transfiguration of History at the Center of Dante’s Paradise. Cambridge (MA), 1986; Charity, A. Events and Their Afterlife: The Dialectics of Christian Typology in the Bible and Dante. London, 1987; Mancuzi – Ungaro, D. Dante and the Empire. New York, 1987; Dante e la Biblia. A cura di G. Barblan. Firenze, 1988; Mazzota, G. Dante’s Vision and the Circle of Knowledge. Cambridge (MA), 1993, etc.

[2]. Сахаров, В. И. Данте и Улисс (К пониманию версии мифа об Одиссее в „Божественной комедии”) – Литературная учеба, 1978, № 6, 199-201.

[3]. Цит. по: Smalley, B. The Study of the Bible in the Middle Аges. Oxford, 1952, p. 245 

[4]. Dantis Aligherii Epistolae. Ed and tr. P. Toynbee. 2nd ed. Oxford, 1966, p. 199.

[5]. Hollander, R. Allegory in Dante’s Commedia. Princeton, 1959.

[6]. Ад, II.31-32. Използвам изданието: Данте Алигиери. Божествена комедия. С., 1975.

[7]. Цит. по: Auerbach, E. Dante: Poet of the Secular World. Chicago, 1961, p. 84.

[8]. Ibidem, p. 92.

[9]. Ад, III.59-60.

[10]. Пак там, V.73-142.

[11]. Цит. по : Св. Аврелий Августин. Изповеди. С. 1993, с. 142.

[12]. Ад, XXVI.55-142.

[13]. Пак там, XXVI.34-36.

[14]. Пак там, XXXIV.28-70.

[15]. Рай, XXXI. 39.

[16]. Чистилище, I. 31-93.

[17]. Рай, XVII.69. Българският превод е свободен: „Ще търсиш само в себе си опора”.

[18].Чистилище, I. 31-36. Cpв. Schmidt, H. Moses. Ueberlieferung und Geschichte. Berlin-New York, 1986.

 [19]. Чистилище, XX. 40-93.

[20]. Пак там, XX. 73-75.

[21]. Ад, XIX. 54-59; XXVII. 66-107.

[22]. Чистилище, XX. 86-90.

[23]. Пак там, XXIX-XXX. Cpb. Dronke, P. The Procession in Dante’s Purgatorio. – In: Idem. Latin and Vernacular Poets of the Middle Ages. London, 1991, pag. var.

 [24]. Откр. 1:12; 4:4-11; Йез. 1:5-14.

[25]. Пс. 35:8; 56:1,12; Пес. пес. 5:11-12. Срв. Engemann, J. Der Greif als Apotheosetier. – Jahrbuch fuer Antike und Christentum, 25, 1982, 172-176; Armour, P. Dante’s Griffin and the History of the World: A Study of the Earthly Paradise (Purgatorio, cantos XXIX-XXXIII). Oxford, 1989.

[26]. Цит. по : Singleton, C. Dante studies. T. 1. Cambridge (MA), 1965, p. 49.

 [27]. Пес. пес. 4:8; Мат. 21:9; Марк 11:9; Лука 19:38; Йоан 12:13.

 [28].  Публий Вергилий Марон. Енеида. С., 1979, с. 167

 [29]. Чистилище, XXX. 115-138.

[30]. Пак там, XXXII.

[31]. Cpb. The Treatise of Lorenzo Valla on the Donation of Conastantine. Text and Tr. C. B. Coleman. Toronto, 1985.

[32]. Рай, I.13-21.

[33]. Публий Овидий Назон. Метаморфози. 2 изд. С., 1981, с. 121

[34]. Wind, E. Pagan Mysteries in the Renaissance. London, 1958, 142-145, 155-156.

[35]. Рай, XVIII-XX.

[36]. Публий Овидий Назон. Цит. съч., с. 51

[37]. Ад, I. 98-108.

[38]. Рай, XXVII.19-66.

[39]. Пак там, 121-148.

[40]. Чистилище, XXXIII.37-45.

[41]. Cpb. Reeves, M. The Third Age: Dante’s Debt to Gioaccino da Fiore. – In: Atti del II Congresso internazionale di studi gioachimitti. Ed. A. Crocco. S. Giovanni in Fiore, 1986, 128-139.

[42]. Рай, XXX. 124-138; XXXI.1-72; XXXII.1-39, 118-138. Cpв. Seward, B. The Symbolic Rose. New York, 1960.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Библеистика и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s