БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ — ЗАЩИТНИК НА БЪЛГАРЩИНАТА В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКА ТРАКИЯ[1]

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Десетилетните църковно-народни борби достигнали своя щастлив завър­шек на 27 февруари 1870 г., когато султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна в административно отношение българска църковна йерархия под формата на Българска екзархия, полузависима от Цариградската гръцка патриаршия[2]. Последната посрещнала с неприязън този акт на османската администрация и обявила, че в него има намеса на антиканоничност[3]. По същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на Вселенската патриаршия, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори[4]. Единствено десетият му член създавал известни „затруд­нения“ за приемането му от Цариградската патриаршия. Този член опреде­лял духовната юрисдикция на Българската екзархия, която обхващала 15 епархии, изброени поименно, а за областите със смесено население се пред­виждало провеждането на всенародно допитване. На практика чл. 10 от фер­мана отнемал от Цариградската вселенска патриаршия многомилионно бъл­гарско население, живеещо в богати църковни области, лишавал я от значи­телни финансови приходи (т. нар. „владичина“) и поставял бариера за гръц­кото влияние сред българската възрожденска нация[5]. Патриаршията не само пречела на изграждането на новата българска институция, но прибегнала и до тежко църковно наказание — обявила българския народ и неговата цър­ковна организация за схизматични (т. е. отлъчени от Православието)[6].

Тогава това изобщо не впечатлило българския народ, който горял от не­търпение да изгради своя независима църковна администрация, но схизмата като позорно петно тежала над нашата църква в продължение на цели 73 го­дини[7]. Независимо от всички обективни трудности и непрекъснати пречки, българското църковно дело започнало да укрепва от ден на ден. През 1873 г. били проведени т. нар. „плебисцити“ (допитвания) сред населението на Скопска и Охридска епархии и те били присъединени към екзархийския диоцез[8]. Резултатите от тези допитвания стреснали не само Патриаршията, но отчасти и Високата порта, която забранила провеждането на нови допитва­ния. От друга страна турското правителство протакало и бавело одобрение­то на Екзархийския устав, изработен и приет от Първия църковно-народен събор, който заседавал в Цариград през 1871 г.[9].  До Освобождението (1878 г.) в Македония имало екзархийски митрополити в Охрид, Скопие и Велес, а добре организирани църковни общини действали в Битоля, Прилеп, Струми­ца, Воден, Костур, Солун, Сяр, Одрин и др., които признавали Българската екзархия и под нейното ръководство изграждали църковно-просветното де­ло[10].

Руско-турската освободителна война и последвалият наскоро след това Берлински конгрес (1878 г.) довели до пълно разстройство на екзархийското дело. В самото начало на Освободителната война станала и промяна в екзар­хийското ръководство, начело на което застанал младият ловчански митро­полит Йосиф (в мире Лазар Йовчев),(1840—1915)[11]. Именно върху негови­те плещи легнала тежката и отговорна задача по възобновяването на екзар­хийското дело. Трудностите били многобройни и най-различни. Де факто екзархийският диоцез бил разделен на три отделни политически области: сво­бодното Княжество България, чийто сюзерен бил турският султан; Източна Румелия — автономна област, намираща се под пряката военна и политичес­ка власт на султана, и Македония и Одринска Тракия, оставащи в пределите на Османската империя. Някои екзархийски части като Нишка и Пиротска епархия преминали към Сръбската църква, а Северна Добруджа (Тулчански окръг) влязла във ведомството на Румънската църква. След кратко колеба­ние и превъзмогвайки руските искания, Екзарх Йосиф I трезво преценил, че истинските интереси на българския народ, взет в етническата си цялост, на­лагали седалището на Екзархията да остане в турската столица, понеже само оттам тя щяла да бъде в състояние да поддържа преки връзки с поробеното население от Македония и Одринска Тракия, пазейки го от произволите на властта и от покушения на чужди народностни (гръцка и сръбска) или вер­ски (преди всичко униатите) пропаганди[12].

На 9 януари 1880 г. Екзарх Йосиф I отпътувал от Пловдив, където прека­рал с известно прекъсване година и половина[13], за Цариград. Полагайки не­имоверни усилия, той започнал отново да изгражда разстроеното екзархий­ско управление. Трудностите били многобройни и от различно естество. Въпреки съборността на Църквата, застъпена доста обстойно в Екзархийс­кия устав от 1871 г., Високата порта не разрешила съставянето на Св. синод с владици, идващи от свободното Княжество, а такива във вилаетите нямало. Не били изградени и останалите управленски тела — Смесеният екзархийски съвет и Мирският екзархийски съвет[14]. От своя страна султанът и Високата порта трупали съмнения върху българите във вилаетите като непризнателни и склонни към бунтарство; съществували и основателни съмнения за вдига­нето на екзарха от Цариград и непризнаването на фермана от 1870 г. Обаче енергичните протести на българското население от Македония и Източна Румелия накарали Абдул Хамид II да се поразмисли и да промени курса на изо­лация на Екзарх Йосиф I. На 17 декември 1883 г. последният бил приет от султана и с блестящото си красноречие и правдивите си аргументи успял да разпръсне всички подозрения и да засвидетелства, че „поданиците му бълга­ри и всичкий български народ, който е в неговата държава, му е верен”[15]. Аб­дул Хамид уверил българския духовен водач, че валидността на фермана от 1870 г. ще продължи и занапред да се спазва, че седалището на Екзархията ще си остане в турската столица; дадено било и обещание, че църковно-народните права на българите във вилаетите ще бъдат зачитани и занапред[16].

Въпреки декларираното нормално функциониране на Българската екзархия, Йосиф I си останал едноличен управник, който бил подпомаган в управ­лението от екзархийската канцелария. Отначало тя била с доста ограничен брой служители, но с течение на времето се оформила като стабилен и мно­гофункционален управленски орган. През 1882/1883 г. било създадено т. нар. „Училищно попечителство“, което представлявало екзархийски комитет за ръководство на просветната дейност на Екзархията. Скоро то било транс­формирано в „Училищен отдел“ (1883/1884 г.), който в продължение на бли­зо 30 години играл ролята на Министерство на народното просвещение[17]. Лично Йосиф I следял цялата дейност на този отдел и сам назначавал него­вите началници[18]. Също към Екзархията бил изграден и Духовен отдел, кой­то се занимавал с духовните дела в целия екзархийски диоцез, намиращ се в пределите на Османската империя[19].

Интересното в случая е, че Българската екзархия в Цариград функциони­рала като официална османска институция, а финансово се издържала от Княжество България. Всяка година в българското Министерство на външни­те работи и изповеданията, а по-късно и в Св. синод в София бил изпращан проектобюджетът на Екзархията. Той бил разглеждан на няколко нива и след това гласуван в Народното събрание[20]. Отпусканите средства, набирани от българските данъкоплатци, били значителни и служели както за издръжката на екзарха и Екзархийското управление в Цариград, така и за заплати на учи­тели и свещеници, намиращи се под екзархийското ведомство. Това е твърде интересен парадокс, как друговерската османска власт разрешавала на Кня­жеството да финансира Българската екзархия, а последната да поддържа ши­рока мрежа от духовни и просветни огнища в Македония и Одринска Тра­кия[21].

Какви са били задачите и целите на Българската екзархия в Цариград, след като Църквата в свободното Княжество вървяла по друг път на разви­тие, като за целта през 1883 г. променила и приспособила за свои вътрешни нужди Екзархийския устав от 1871 г.?[22] „Задачата на Екзархията е — четем в едно твърде поверително изложение на Екзарх Йосиф I от 23 март 1900 г. до самоковския митрополит Доситей, председател на Св. синод в София — да приложи втората част на Императорския ферман от 1870 г., именно да при­добие ведомство в смесените епархии, които се оспоряват от Патриаршията. На Екзархията следователно предстои да оделотвори тежката историческа задача — да прибере под свое ведомство всички българи във вилаетите на Ев­ропейска Турция, да развие у тях съзнание и любов към народността и езика им и да култивира в тях всенародния идеал: всички българи проникнати от един дух, едни тежнения и една вяра, сплотени под крилото на праотеческата си Черква и образуващи едно здраво и жилаво тяло, способно да отстои и запази своята индивидуалност при всяка евентуалност в империята. Правото си Екзархията основава на историята, фермана и етнографията; за извоюва­нето на това право тя си служи с най-законните средства — мирна културна еволюция чрез черквите и училищата.“[23]

Екзарх Йосиф I определил своята мисия като дълг да обедини цялото бъл­гарско население, но особено да придобие „черковните права на Македо­ния“. Според него „Македония е населена от 8 части българи и една част гърци“. По население и по дух тя била „страна българска“ – в нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи[24]. Тези негови твърдения били основани на ста­тистически данни, предоставени му от компетентни екзархийски органи, а също и на някои авторитетни изследвания. Още през 1883 г. екзархът отбеля­зал в своя план 13 епархии в Македония, 2 в Одринска Тракия и 3 в Източна Румелия. Според него от тези общо 18 епархии с около 300 000 венчила (т. е. семейства) можела да се състави самостоятелна екзархия (т. е. църковна об­ласт), способна да съществува независимо от Княжество България[25].

Този план обаче останал неосъществим, защото различни сили пречели и спъвали разрастването на екзархийския диоцез. Още през декември 1884 г. султанът обещал да се върнат Охридска и Скопска епархия, но това се про­точило цели 6 години. В Министерския съвет половината от министрите „ос­танаха при възгледа, че ферманът е даден в други времена и при други усло­вия и че не е в интереса на империята да се толерира Екзархията. Срещу от­стъпването на двете епархии протестира енергично и Патриаршията, срещу това отстъпване излязоха и сърбите, които пръв път се явиха противници и съперници на българите.“[26] Едва през лятото на 1890 г. с активната помощ на българския министър-председател Ст. Стамболов били получени султански­те берати за българските владици в Охрид и Скопие. Четири години по-къс­но във Велес и Неврокоп посрещнали своите канонически избрани митропо­лити. През 1897 г. същата привилегия и радост получили епархиотите от Би­толя, Струмица и Дебър. В дневника си Екзарх Йосиф I с болка отбелязал: „Колко мъчно се печелят берати и колко труд и енергия съм харчил аз в ми­налите си действия.“[27] Така за 20-годишно екзархуване (1877—1897), изпъл­нено с напрежение и нескончаеми борби, били спечелени 7 епархии с над един милион българи, 21 архиерейски наместничества, 20 църковно-училищни об­щини, 1180 черкви, 36 храма с поредно служене на екзархисти и патриаршисти, 89 параклиса и 43 манастира[28].

Тези успехи не задоволили Екзарх Йосиф I и той продължил упорито да разширява диоцеза си. До края на 1912 г. били устроени още 8 епархии в Ма­кедония и една в Одринско, управлявани от „екзархийски наместници“: Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. В така оформилия се обширен ек­зархийски диоцез влизали около 1600 храма и параклиса, 73 манастира и 1310 свещеници[29]. Интересното в случая е следното. Както сам посочва Ек­зарх Йосиф I, Екзархийският устав от 1871 г. въобще не бил одобрен от Ви­соката порта (в случая нямало никакъв отговор за него — нито положителен, нито отрицателен)[30]. Въпреки това „в епархиите, дето ферманът е приспосо­бен, Екзархийският устав е приложен изцяло, с изключение на третата му част за дажбите, които ще се събират от християните на венчило…“[31] В слу­чая Българската екзархия не събирала от българското християнско население т. нар. „владичина“ и нямала постоянни приходи. Фактически Екзархия­та в Цариград се издържала от финансовата помощ на Княжество България и въобще не пристъпила към събирането на „владичина“. Тази нейна финан­сова политика била продиктувана както от мудността на турската админист­рация по одобрението на Екзархийския устав, така и от борбата за влияние и спечелване на епархиоти. Конкуренти в тази борба били гръцката и сръбска­та пропаганди, а отчасти и действащите тук униати. Всяка от тези страни се стремяла да привлече към себе си македонските българи чрез парични и ма­териални облаги, с безплатна просвета и раздаване на литература и т. н. Именно поради тези причини Българската екзархия избягвала да търси как­вито и да било средства от местното християнско население. С право Екзарх Йосиф I заявява: „Най-силният аргумент за зрелостта на българите във вилае­тите ще бъде фактът, кога поемат да поддържат пастирите и учителите си.“[32]Той смятал, че „Опитът за събиране владичина трябва да се предшества от друг — населението да почне да поддържа само училищата си…“[33]

Откриваните и издържаните от Екзархията училища нараствали с всяка измината година. До Балканската война под нейното ведомство в Македо­ния и Одринска Тракия имало 1373 български училища (от които 13 гимна­зии и 87 прогимназии) с 2266 учители и 78 854 ученици. От всички препода­ватели само 19 били родени извън пределите на Европейска Турция[34]. Най-елитното учебно заведение била Цариградската духовна семинария, открита през 1891 г. чрез преместването на Одринското свещеническо училище. Неин патрон станал големият български светец Иван Рилски. От края на 1897 г. се­минарията се сдобила със собствени помещения и обширен парк-двор в сто­личния квартал Шишли, закупени със средства, отпуснати от княжеското правителство. Тази семинария, която се намирала под специалните грижи на Екзарх Йосиф I, дала много кадри на екзархийското дело — чиновници, учи­тели, възпитатели, свещеници, монаси, епископи и митрополити[35].

Неспокойният и несигурен живот във вилаетите карал мнозина екзархий­ски свещеници да се изселват в свободна България, оставяйки своите пасоми без духовни пастири. Възмутен от това Екзарх Йосиф I издал Окръжно № 3764 от 10 февруари 1912 г., в което забранил на митрополитите и управ­ляващите епархиите да разрешават на екзархийските свещеници да напускат енориите си и да се изселват в свободните български земи. „… Нарушителите ще се преследват и наказват според правилата и наредбите на Св. Църква, ко­ято строго порицава и осъжда наемничеството в пастирското служение.“[36]

Изпращането на чети от България в Македония и създаването и изграж­дането на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) били в разрез с мирната еволюционна политика на Българската ек­зархия. Възникнали редица противоречия между революционните дейци от организацията и самата Екзархия. Тези противоречия били противоречия по форма, а не по съдържание и нямали отношение към самата Екзархия като институция. Те се разграничавали в методите на борбата — еволюция и ре­волюция, легалност и нелегалност и т. н.[37] Силно притеснен от засилилата се революционна обстановка през пролетта на 1903 г., екзархът се обърнал към българския монарх с лична поверителна записка. В нея той посочил, че „по­литическото обединение е идеал, който пълни традиците, книжнината и сър­цата на освободени и неосвободени българи. Всички българи в Македония имат очите си в България и надеждите си в Господаря на България. Тия на­дежди особено наякнаха и закрепнаха от осем години насам, когато София стана средище на копнежите на македонските българи. Явиха се революционни апостоли…“, като според българския духовен глава „мизерията и отчаяни­ето“ били революционният титан-апостол. „Всички други апостоли вървят подир тоя титан, проповядват на озлочестения и отчаян народ революция и му обещават политическа автономия. Тия проповеди разколебават младежта и я отвръщат от духовната автономия, която е задача на Екзархията. Култур­ните плодове се намират мъчни и мудни. Форсират се събитията и се дава предимство на революцията пред мирната културна еволюция. Блазнени от перспективата на политическа автономия и увлечени от обещанията, давани отвсякъде, мнозина прегърнаха революцията. Екзархията не се поддаде на течението и с риск се държа и държи в позициите на лоялността. Ала мнози­на от нейните органи не устояха: тероризирани и незакриляни, маса учители и духовници се повлякоха от течението…“[38] Изплашен от бурното развитие на събитията, Йосиф I съветвал Фердинанд да не вкарва България във война с Турция, защото „една такава война ще бъде катастрофа за целокупния бъл­гарски народ. Моментът е съдбоносен и затова мерките трябва да бъдат ре­шителни и ефикасни…“[39]

След избухването на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. екзархът употребил голямото си влияние и авторитета си пред Високата пор­та и западните дипломати, акредитирани в турската столица за спасяване на редица градове и села от разграбване и масови екзекуции. Неговите молби и ходатайства пред турското правителство нямали чет. Като истински достоен българин той искрено скърбял за разстроеното екзархийско дело, което бил градил десетки години. Пред своите подчинени той непрекъснато повтарял: „Не революцията ще спаси Македония, а еволюцията, просветата…“[40] Пет години по-късно, с поверително писмо № 77 от 20 август 1908 г. той съобщил на министъра на външните работи и изповеданията ген. Ст. Паприков, че „комитетско-четнишката политика тури в окови целия ни обществен и култу­рен живот“[41].

Неоснователни са обвиненията към българския духовен глава, че по вре­ме на революционните събития в Македония и Одринска Тракия по настоя­ване на турското правителство той изпращал окръжни до своите пасоми да запазят мир и спокойствие и да останат верни поданици на султана. Не тряб­ва да се забравя, че самата Екзархия е била турско учреждение, а Йосиф I – поданик на империята и висш османски служител[42]. Една погрешна стъпка от негова страна — и нямаше да съществува нито той като духовен глава, нито Българската екзархия като църковна институция на поробените българи от вилаетите. Екзархът е трябвало винаги да бъде лоялен към султана и Висока­та порта, за да запази екзархийското дело от пълен погром и православните българи във вилаетите от масово унищожение[43]. Някои тогавашни револю­ционни дейци не разбрали това и дори се стигнало дотам, че в началото на март 1909 г. в Цариград пристигнал Яне Сандански да накаже със смърт ек­зарха. Но когато се видял на 7 март с. г. с българския духовен глава, той бил запленен от големия дипломат и мъдрия политик и „стана негов най-горещ адмиратор и приятел“[44].

Покрай защитата на българското християнско население от вилаетите Ек­зарх Йосиф I нямал нито ден спокойствие. В продължение на близо 4 десетилетия той имал многобройни срещи и разговори със самия султан Абдул Хамид, с великите везири, с различните министри и висши държавни чиновни­ци, с политически, военни и религиозни дейци, с посланиците на всички ев­ропейски държави, акредитирани в турската столица, с журналисти и учени, и т. н. Той не знаел що е умора и постоянно сновял между Високата порта и чуждите посолства. Навред бил посрещан и изпращан с почит и уважение, като също бил посещаван от високи гости в Екзархийския дом[45].

Малко известно е обстоятелството, че Екзарх Йосиф I нито веднъж не е посещавал своите пасоми в Македония и Беломорска Тракия по причина на възбрана от страна на подозрителната Висока порта. Последната ясно е раз­бирала какво би представлявало едно посещение на екзарха в македонските епархии. Това би бил един изключителен триумф на екзархийското дело, ед­на внушителна манифестация на българщината, доминираща многократно над останалите народности. От спомени на съвременници ясно се вижда с каква голяма популярност се ползвал Йосиф I сред македонските българи[46]. Неговият фотопортрет висял във всички митрополии, архиерейски наместни­чества, канцеларии на екзархийски храмове, училища и читалища; за него са знаели и млади, и стари; неговото име се произнасяло като име на светец и древен пророк[47]. Въпреки тези пречки да посещава своето паство, екзархът приемал с отворени обятия всички българи, идващи в Цариград, и разговарял с тях по цели часове за положението и обстановката в родните им места; поддържал огромна лична и служебна кореспонденция с духовници, учители и първенци от Македония и Одринско; интересувал се ежедневно за положе­нието във вилаетите[48]. Това той правел по свое усмотрение и по убеждение, въпреки че имал възможността да се прибере в София и да председателства Св. Синод, като се радва на свободен живот и почит от страна на управляващи и пасоми.

В дейността си Българската екзархия срещала пречки не само от мудната османска администрация, от страна на Патриаршията и от гръцката и сръб­ската пропаганди, но дори и от руското посолство в Цариград, а също и от българските правителства. Фрапиращи са следните два случая. През 1892 г. министър-председателят Ст. Стамболов в угода на княз Фердинанд, който пожелал да създаде династия чрез брак с най-голямата дъщеря на бурбонско-пармския дук Мария-Луиза, предприел действия за изменение на чл. 38 от Търновската конституция. Понеже при изменението на чл. 38 от Търновска­та конституция бил игнориран Св. Синод, Българската православна църква предприела съпротива. Излизащият в Цариград екзархийски орган в. „Нови­ни“ открил рязка борба против българското правителство чрез редица хап­ливи уводни статии, почти всичките анонимни[49]. Тонът в тях бил даван от Екзарх Йосиф I, който веднага бил нападнат от в. „Свобода“. „Негово Бла­женство да не ни продава храброст и надут патриотизъм от турската столи­ца, защото от там всеки се храбри. Ние знаем, че за него е безразлично, че бил или не екзарх, защото и в Русия, и в Турция той все владика ще бъде, а в Ру­сия може би и на по-големи почести, задето е ратувал против княза.“[50] Екзар­хът отправил и редица протестни писма до българското Външно министер­ство и някои политически личности. Правителството криело тези писма и не им давало гласност, понеже княз Фердинанд „не споделял оптимизма на Стамболов и че борбата на Църквата го плашела“[51]. Тогава в. „Новини“ за­почнал да публикува в резюме някои писма и телеграми на Йосиф I до бъл­гарското правителство[52]. Това още повече вбесило издателите на в. „Свобо­да“, които публикували злостни клевети против българския духовен глава. Той бил обвинен, че води разгулен живот и живее в разврат. „Или Негово Блаженство мисли, че като занимава такова високо място, че ние ще го счи­таме за светец. Няма вече ахмаци хора на света.“[53]

Стамболовото правителство отново прибягнало до изпитаната мярка -да заплаши екзарха със спиране на субсидиите за Българската екзархия в Турско и с евентуално отделяне на Църквата в Княжеството. Освен това по­търсено било и съдействието на турското правителство в лицето на Великия везир. Последният предупредил Йосиф I, че ако не спре кампанията против българското правителство, ще забрани излизането на в. „Новини“[54]. В днев­ника си екзархът записал следното: „…заплаши ме (правителството — б. а., Х. Т.), че ще вземе мерки против вестника „Новини“, ако пише по тоя въп­рос, а мене казва, че ще ме затвори в манастир, ако следвам да обнародвам във вестника, що пиша на министерството. На мене. Екзархът, по един въп­рос, дето се излага вярата на народа в сериозна опасност, не се позволява да си изкажа мнението. Кой, прочее, ще може в България да изкаже мнението си или да гласоподава против правителството?“[55]  Поставен в безизходица, ек­зархът веднага прекратил атаките си срещу Стамболовото правителство и от края на декември 1892 г. по страниците на екзархийския орган вече не се спо­менавало нищо за промените в Конституцията. И не само това. Дори срам­ният и гнусен съдебен фарс срещу митрополит Климент изобщо не бил не са­мо отразен, но дори и загатнат по страниците на вестника.

Вторият случай е във връзка с т. нар. „Фирмилиянов въпрос“[56]. Под давление на руското посолство Високата порта дала съгласието си Цариградска­та патриаршия да постави сръбския архимандрит Фирмилиян на Скопската митрополитска катедра. Екзархията веднага реагирала срещу това посега­телство, тъй като Скопска епархия била екзархийска и съответно Портата била издала ферман за това. В тази борба екзархът почти останал сам, защо­то и българското правителство дало съгласието си за ръкополагането на Фирмилиян за Скопски митрополит. Последното станало на 14 юни 1901 г. от трима гръцки синодални архиереи в манастира при с. Чаушкьой, близо до гр. Енос[57].

Двете Балкански войни довели България до първата национална катаст­рофа. След сключването на Букурещкия мир от юли 1913 г. величавото екзар­хийско дело в Македония и Одринска Тракия било разрушено и потъпкано. Екзархийските митрополити в тези области били заставени да напуснат ка­тедрите си, а архимандрит Евлогий, управляващ Солунска епархия, бил уда­вен в морето[58]. При това положение Екзарх Йосиф I не можел повече да остане в турската столица и решил да премести седалището на Българската ек­зархия в София. Като мъдър и прозорлив дипломат той не затворил след се­бе си вратата, а я оставил открехната. В Цариград той оставил да функцио­нира т. нар. „Екзархийско заместничество“, управлявано до закриването му през 1945 г. от български архиереи[59]. Задачите на това заместничество били да продължи да се грижи за духовното и физическото оцеляване на българи­те християни в пределите на Османската империя, а по-късно и в Република Турция.

Когато на 28 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф пристигнал грохнал и съкру­шен на Софийската гара, той бил посрещнат от управляващия елит начело с монарха. В гаровия салон бил проведен интересен диалог между царя и ек­зарха, като последният открито и без всякакъв страх обвинил Фердинанд за виновен за националната катастрофа. „Ваше Величество, престанете да тър­сите виновниците за българската катастрофа вън от България, защото те са вътре в България. Те са в лицето на Ваше Величество, във Вашите бивши и сегашни съветници, па ако щете и в мое смирение. Те са в личния режим на В. Величество… От това тежко положение днес има един изход: Ваше Вели­чество да абдикирате и да оставите православния престолонаследник да гру­пира около себе си партии и народ и с Божия помощ, със съдействието на св. ни Църква ще се възвърне славата и величието на България… Вашето оста­ване на българския трон ще бъде фатално и за Ваше Величество, и за Бълга­рия по простата причина, че на Ваше Величество никой вече не вярва, сле­дователно и никой с Вас не може да води искрена политика. И аз, скромни­ят, смирен народен църковен служител не Ви вярвам, защото моята вяра във Вашите дипломатически способности и държавни похвати ми донесе неиз­разимо огорчение и разочарование; дързостта ми, решил съм да бъда откро­вен днес, аз съм вече ранен и сразен генерал, уви, без да бъде в сражение, аз съм свидетел на разорена и погубена Македония, на откъснатата Добруджа, поробена, окървавена Тракия, свидетел на обезчестена и обезславена Бълга­рия. Свидетел на трагичната смърт на най-идеалната българска рожба – Екзархията, без да бъде зачетена тя с мнение и решение, когато се слагаше въпросът за нейната съдба. Не мога, Ваше Величество, да остана хладнокръ­вен и примирен с факта, че Вие след злополуката на политиката Ви претен­дирате още за българския трон. Отстъпете го на Вашия син, това дете е дете на България, то ще ѝ донесе щастието на разумна и плодотворна политика. Княз Борис има условията да бъде заобиколен от искреност, доверие, преда­ност и обич. Повярвайте ми, че имам всичките основания, които ще Ви из­ложа подробно и аргументирано, ако се съгласите с предложението ми, че след Вашата абдикация България ще бъде освободена от тежестите на Буку­рещкия договор и че Лондонският протокол по отношение на Тракия ще бъ­де приложен…”[60]

______________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1]. Така формулираната тема е твърде обширна и в рамките на една статия не може да бъде изчерпана. Затова на преден план са поставени и разгледани редица неразрешени и спорни въпроси, които ще бъдат от полза при по-нататъшното разработване на основна­та тема.

[2]. Четири члена от фермана (3, 4, 6 и 7) ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Църквата-майка — Вселенската цариградска патриаршия и дори в известна зависимост от нея. Вж. Хр. Темелски, Султанският ферман от 27 фев­руари 1870 г., основаване и дейност на Българската екзархия в Цариград. — Духовна кул­тура, 1995, №8, с. 21 сл.

[3]. Т. Събев, Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г. С., 1973, с. 77.

[4]. В самия ферман бил залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 г., както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка коми­сия от 1869 г. Хр. Темелски,  Цит. съч., 21—22.

[5].  Пак там, с. 22.

[6]. Това тежко наказание било наложено, защото българските църковни дейци били об­винени, че внесли в Църквата филетизма (т. е. племенното начало), чужд на църковното учение. Вж. С. Н. Миларов, История на българския народ 679—1877. Пловдив, 1885, с. 246 сл.

[7]. Схизмата била вдигната едва на 22 февруари 1945 г. Хр. Темелски, Цит. съч., с. 27.

[8]. Т. Събев, Цит. съч., с. 164.

[9]. Хр. Темелски, Църковно-народният събор от 1871 г. — Родина, 1996, №2, 84 — 99.

[10]. Т. Събев, Цит. съч., с. 173.

[11]. ЦДА, ф. 989к (Екзарх Йосиф I), оп. 2, а. е. 25, л. 13—15; Й. Митев, „Записката“ на митрополит Методий Старозагорски като извор за свалянето на екзарх Антим I. — ИИИ, т. 28 1985,236—252.

[12].  Български екзарх Йосиф I. Дневник. С., 1992, с. 72 сл. (по-нататък само Днев­ник); Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат. – Родина, 1996, № 3, с. 32.

[13].  Хр. Темелски, Екзарх Български Йосиф I — жизнен път и дело. — В: Екзарх Йо­сиф I в спомени на съвременници. С., 1995, с. 25 сл.

[14].  М. Арнаудов, Живот и дейност на екзарх Йосиф. С., 1965, с. 108.

[15].  Дневник, с. 126.

[16].   Пак там, с. 127.

[17]. Хр. Темелски, Строител на Българската църква. — Духовна култура, 1995, № 7, с. 8.

[18]. Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 37.

[19].   Илиев, Ат. Спомени. С., 1926, с. 376.

[20].  Пак там, с. 384 сл.

[21].По този въпрос работя от няколко години и ще публикувам подробно изследване.

[22].През 1880 и 1881 г. в София било свикано архиерейско събрание на всички митро­полити от свободното Княжество. То се занимало с основния въпрос — как, по какви пра­вила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен бил законопроект, наре­чен „Екзархийски устав, приспособен в Княжеството“, като за основа послужил Екзар­хийският устав от 1871 г. На 4 февруари 1883 г. княз Александър Батенберг утвърдил то­зи църковноправен документ и той влязъл в сила. През 1890 и 1891 г. той бил допълван, като 4 години по-късно бил утвърден нов устав, който на свой ред бил допълван през 1897 и 1900 г. Вж. Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до нас­тояще време. — ГСУ, БФ, т. 16, 1939, № 6Ь 134-138.

[23]. Пасков, Ил. Изложение на екзарх Йосиф I до Св. Синод на Българската църква за църковно-училищното дело в Македония и Одринско (1897-1900 ). – ИДА, 1990, № 59, с. 398.

[24]. Дневник, с. 72 сл.

[25].Темелски, Хр. Екзарх Български Йосиф I като политик и …, с. 28.

[26]. Пасков, Ил. Цит. съч., с. 400.

[27]. Дневник, с. 517.

[28]. Темелски, Хр. Строител на Българската църква…, с. 8.

[29]. Поверително писмо № 41 от 5 април 1912 г. на Екзарх Йосиф I до министър-предсе-дателя и министъра на външните работи и изповеданията Иван Евст. Гешов – ЦИАИ, инв. № 10978, с. 17.

[30]. Ето какво казва Екзарх Йосиф I за него през 1912 г.: „… уставът стоеше все още неутвърден от турското правителство и поради това без задължение и възможност за пълно приложение. Турското правителство беше издало един „Привременен правилник“, с кой­то утвърдяваше само някои парични разпоредби на всенародния устав, и тоя правилник имаше да служи вместо устава до окончателното одобрение на тоя подирния. Ала и правилникът оставаше неизпълнен, като не се спомагаше за събиране по него паричните при­носи на паството, нито се даваше на екзарха споменуваният в него Екзархийски съвет” (ЦИАИ, инв. № 10978, с. 13).

[31].Ил. Пасков, Цит. съч., с. 404.

[32]. Пак там.

[33]. Пак там.

[34]. Хр. Темелски, Екзарх Български Йосиф I — жизнен път и дело…, с. 31.

[35]. Хр. Темелски, Султанският ферман…, с. 26.

[36]. ЦДА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1071, л. 20 – 22.

[37]. Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 42.

[38]. Освободителната борба на българите в Македония и Одринско 1902—1904 г. Дип­ломатически документи. С., 1978, с. 213 сл.

[39]. Пак там, с. 215.

[40]. Ив. Снегаров, Екзарх Йосиф като политик. — В: Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници. С., 1995, с. 399.

[41]. ЦДА, ф. 176, оп. 2, а. е. 154, л. 33.

[42].  Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 41.

[43].  Ив. Снегаров, Цит. съч., с. 397 сл.

[44].  Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, 42-43.

[45].  Пак там, с. 40.

[46].  Хр. Ст. Попов, Кръщението на българското царче. С., 1936, с. 8 сл.

[47].  Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 41.

[48].  Екзархът познавал поименно всички семинаристи от втори курс нагоре на Цари­градската духовна семинария. С тях той често беседвал в семинарския парк, като се инте­ресувал за родители им, за първенците в родните им краища, за напредъка на екзархий­ското дело и пр. Вж. Хр. Темелски, Българската духовна семинария „Св. Иван Рилски“ в Цариград. — Църковен вестник, № 12 , 21-27 март 1994 , с. 8.

[49]. Новини, № 19, 20, 21,22, 23 и др. от 24 и 27 ноем., 1, 4, 8, 15 дек. 1892 г.

[50]. Свобода, № 95 от 26 дек. 1892 г.

[51]. В. Т. Велчев, Принос към новата ни история. Стамболов и Фердинанд. Диктаторският режим и борбата против него. С., 1922,  с. 37.

[52]. Новини, № 22, 23 и 24 от 4, 8 и 14 дек. 1892 г.

[53]. Свобода, № 94 от 25 дек. 1892 г.

[54]. В. Т. Велчев, Цит. съч., с. 39.

[55]. Дневник, с. 318.

[56]. Вж. подробно за него у Хр. Темелски, Новооткрити документи по Фирмилияновия въпрос от 1902 — 1904 година. — ВИСб,  1993, № 5, 141-168.

[57].Дневник, с. 519.

[58]. Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 43.

[59]. Хр. Темелски, Цариградските българи и техните проблеми. – Български месеч­ник, 1997, № 1, с. 155.

[60]. Ц. Билярски, Ил. Пасков. Документи за някои страни от дейността на екзарх Йо­сиф I след 1901 г. – ИДА, 1983, № 46, 144-145.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на История на Българската православна църква и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s