АПОСТОЛСКО ПЪРВЕНСТВО, ПРИЕМСТВО И СЛУЖЕНИЕ – ИСТОРИЯ И ЕСХАТОЛОГИЯ*

Гл. асист. д-р Павел Павлов

Днешното честване е един чудесен повод да насочим вниманието си върху въпроса за апостолското служение с оглед настоящето и неговите перспективи за в бъдеще. Разбира се това е едно кратко изложение, което по никакъв начин не претендира за изчерпателност, още по-малко за категоричност и изключителност.

1. Историята

От гледна точка на историята не е новаторство да отбележиш, че апостолите са преките ученици на Господ Иисус Христос и преки свидетели на последните три години от земния живот на Богочовека. Те следваха навсякъде Спасителя по библейската земя, слушаха Неговите поучения, видяха Неговите чудеса, разбраха Неговите притчи и когато Той ги попита – “За кого Ме мислят човеците?” (Мат. 16:13) те първи изповядаха: “Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (Мат. 16:16). На тях Господ разчупи хляба и подаде чашата на Тайната Вечеря. Така апостолите станаха автентичните свидетели (а не символични!) на Христовите страдания, Кръстна смърт, Възкресение и Възнесение. Те са човеците, върху които реално, а не символично се изля Благодатта, Енергията, Силата на Св. Дух на Петдесетница. Те са изначалният народ Божий (лаос), те са изначалното Тяло Христово (Църквата), на което Христос стана начало и начатък, както казва св. апостол Павел (αρχή – Кол. 1:18; απαρχή – 1 Кор. 15: 20).

При разглеждането на този въпрос е от изключително значение перспективата, в която той се поставя. От историята на богословието и на Църквата са известни главно две насоки на разглеждане на този въпрос. Първата е историческата перспектива при която всеки един апостол се разглежда поотделно, като изпратен на мисия, т. е. апостолите разпръснати по света  и свидетелстващи поотделно за това, което са чули и видяли в Иерусалим и по цялата библейска земя, пребивавaйки с Христа, т.е. Неговото Евангелие. За това имаме достатъчно библейски свидетелства, отразени най-вече в текстовете от Евангелието, където Христос изпраща апостолите на проповед (Иоан. 20:21; Лука 10:16; Мат. 10:16; Марк. 3:14). Нещо повече: в библейски свидетелства дори Христос е наречен апостол (Срв. Евр. 3:1 и др.). Втората перспектива е есхатологичната, при която всеки апостол се приема като част от една общност, като събор на Дванадесетте апостоли (Мат. 19:28; Лук. 22:30), като събрани заедно и чакащи съшествието на Св. Дух (Срв. Деян. 1:13-26). Тук апостолите – не разпръснати поотделно, а събрани заедно – свидетелстват Евангелието (Дидахия, 9:4; 10:5). В този случай апостолското приемство бихме могли да приемем не като предоставено от един определен апостол, а по-скоро като континюитет със събора на апостолите, с общността на Църквата като Божие Царство.

Ако се вгледаме в състава на Апостолите, така както Църквата в своето Предание ги почита и пази жива паметта за тях, ще видим, че някои от тях са отличени с определението “първи” – първи е призован (първозваният) Андрей и първовърховните Петър и Павел. Това първенство е по-скоро символично, отколкото реално, да не говорим в аспект на главенство. Първите двама са родни братя, а третият не е пряк свидетел на Христовия живот тук на земята, но “вижда” всичко това по пътя за Дамаск. Всъщност пътят на св. апостол Павел е една възможност за промяна на статуквото у всички, които не са изначални и не са първозвани в Църквата. Освен всичко казано дотук, прави впечатление, че в ранните епископски списъци на Изток всички апостолски катедри започват с първия епископ на Иерусалим Яков, брат Господен, т.е. отново имаме своеобразно първенство и то на апостол, който не е от Дванадесетте[1]. Това е причината Иерусалимската църква да се нарича майка на всички поместни църкви[2].

Извън библейската Света земя, в чисто географски смисъл, има малко места, които да се свързват с името на поне двама от тези т. н. първи апостоли. Едно от тези места е нашата Балканска библейска земя. Подчертавам библейска, защото тук има реални библейски събития, а не символични. Това са библейски събития извършвани от библейски личности. Тук има пътеки, по които са вървяли апостолите, водни маршрути, по които са пътували, места, където са нощували и градове, които са посещавали, действия, които са извършвали. Историята се основава не само на конкретни текстове, а преди всичко на конкретни събития, които са описани и отбелязани[3]. Всичко това припомням не от историческа сантименталност, или от желание да лекуваме посмачканото си самочувствие, но единствено от мисълта за нашата отговорност пред апостолското свидетелство днес и в бъдеще.

Тук не бих се спирал на историческата теза за мисионерските пътешествия на св. апостол Андрей[4]. Не бих казал, че сведенията, запазени в църковното предание са неавтентични или фалшификат. По-скоро моят поглед се насочва към времето, когато тази теза се налага – това е времето след ІХ в. Контекстът на тази теза е острото противопоставяне между Константинопол и Рим и борбата за първенство и главенство. Този, който би могъл да се противопостави на първовърховния е евентуално първозвания. За съжаление това ниво на полемиката дава индикации за загубване на апостолската есхатологична перспектива, поне във високото институциално ниво в Рим и Константинопол.

2. “Вярвам в Едната апостолска Църква”

Първата Църква като общност е група съставена от Христа и Неговите ученици съединени в името на Отца, Сина и Св. Дух, но с Христа в центъра. Христос е този начатък (απαρχή), сърце, около което се групират всички останали членове. Той е глава, начатък и център на Църквата. Като начатък на Църквата, Той е първи и сърцевинен член, главният, централен член, около Който се събира останалото тяло, останалите членове и целият организъм. В този смисъл тук глава не е признак само на власт, но главна част (гръцкият израз ανακεφαλαίωσις има това значение – Еф. 1:10). Христос е в центъра сред своите ученици на Тайната Вечеря, с което вече действително проявява Църквата като Царство Божие на земята.

Апостолите също са начатък, начало на Църквата. Те са като каменни основи на Христа – краеъгълния Камък на Църквата (1 Кор. 3:11). Затова Православната църква се нарича Апостолска. Те я основават поради това, че те самите са основани в Христа. Но Църквата трябва да се разшири за всички хора и народи, и всички трябва да бъдат призовани и вчленени (въплътени) (συσσωμοι – Еф. 3:6). Затова в деня Петдесетница, когато слиза Св. Дух върху Апостолите, тогава именно започва проявлението и разширяването на Църквата. Това е проявление на Църквата като съборна (католична) общност на Бога и хората, на Бога и Неговия народ, с Христа като сърце и център[5]. Около Него са първо Апостолите и след това се разширява този богочовешки организъм. Поради това историята на Църквата започва от св. Петдесетница, когато Св. Дух е даден в пълнотата на Църквата и изгражда служенията на Църквата.

3. Апостолско служение

След поставянето на въпроса за Едната апостолска Църква в православното богословие веднага би следвал въпросът за апостолското служение в поместната църква. Как е организирана всяка поместна църква? Основен принцип тук е, че Църквата (в своето евхаристийно устройство) представлява икона на есхатологичната общност. Поради това устройството на всяка поместна Църква се проявява исторически чрез извършването на св. Евхаристия[6]. Несъмнена историческа истина представлява фактът, че основното устройство на Църквата е тъждествено с устройството на евхаристийната общност.

Църквата има служения, които изразяват и основават иконата на Есхатона, т.е съвпадат с устройството на есхатологичната общност. Но съществуват и служения, които не са тъждествени с устройството на есхатологичната общност, тъй като Църквата трябва да отговори и на различни исторически потребности. Служенията, които изобразяват есхатологичната общност са в такава степен основни, че не могат и не трябва да бъдат променяни, защото ако се променят тогава би се изопачило битието на Църквата. Следователно, от една страна съществуват служения, които не се променят, а от друга страна – съществуват служения, които се променят и приспособяват.

Кои са служенията, които не се променят, защото представляват основата на есхатологичната общност. Основен момент на есхатологичната общност е фактът, че в Есхатона, в Царството Божие ще бъде събран на едно място разпиляният народ Божий. Следователно, необходим фактор на автентичната Църква е събирането на народа Божий на едно място. Когато някоя Църква не събира своя народ на едно място, тогава това не е Еклисия. Събирането на народа Божий на едно място е необходимо за съществуването на Църквата. Друг момент е фактът, че центърът на това събиране на есхатологичната общност се намира в Христовата личност. С други думи, не е достатъчно народът Божий да се събере – той трябва да се събере около един център, а този център не е нищо друго освен Самият Христос. Трети момент, който също така черпим от иконата на есхатологичната общност, е фактът, че Христос (Който е центърът, около който се събира разпиляният народ Божий) е заобиколен от Дванадесетте апостоли и тяхното по-широко обкръжение. Именно св. апостоли са тези, които свидетелстват за Есхатона. Както виждаме в Евангелието в последните дни ще има смут относно това кой е Христос. Ще се появят много лъжливи пророци и мнозина ще кажат: „Тук е Христос! Там е Христос! Мнозина ще бъдат заблудени и няма да знаят кой е истинският център, около който да се събира разпръснатият народ Божий. Критерий за това кой е истинският Христос притежават и дават само Дванадесетте апостоли, както и онези, които заедно с тях са видяли Възкръсналия Христос. Те твърдят, че наистина Христос е възкръснал от мъртвите, освен това Той наистина е Този, Който Бог е нарекъл Син Човешки, Който ще съди света. Следователно, Христос е Съдията, Който ще съди света, а апостолите потвърждават това. Поради това Църквата е и апостолска. С други думи, това е Църква, която се основава на свидетелството на апостолите. Поради това християнинът, когато става въпрос за икона на Есхатона, не трябва да се задоволява само с представянето на Христос като средище. Необходимо е при всички положения и присъствието и подкрепата на апостолите, които ще свидетелстват за автентичността и истинността на Христовото пришествие. Без апостолите няма да знаем кой е истинският Христос. С други думи не можем да имаме достъп до Христос без апостолите. Присъствието на апостолите около Христа представлява изначален елемент на есхатологичната икона.

Като икона на тази общност, по-точно като истинско участие в истинския Есхатон, в истинското Царство, в св. Евхаристия (и преди Пришествието Господне в последния ден), Църквата иконично достига есхатологичната общност по следния начин: на св. Евхаристия се събира целият разпръснат народ Божий. Следователно, това е онзи първи елемент: събиране на народа Божий на едно място. Втори елемент е фактът, че присъствието на Христа се изобразява посредством присъствието на епископа като център, около който се събира Божият народ. Тъй като Христос е център, Глава на Тялото, възглавление на света насочено към Отца, поради това и епископът, като икона на Христа, е предстоятел на св. Евхаристия, който всичко възнася към Бога: “Твое от твоите на Тебе принасяме за всичко и за всички”. Епископът осъществява това възглавление така, както го осъществява Христос, защото той е икона на есхатологичния Христос[7]. Трети елемент е това, че Христос няма да дойде сам, но ще дойде заобиколен от апостолите. Именно в св. Евхаристия на една поместна Църква св. Игнатий Богоносец вижда икона на Дванадесетте апостоли в лицето на свещениците, които заобикалят епископа[8].

Както е известно в древната Църква съществува т.нар. съпрестолие (συνθρονος). Епископът е в центъра, заобиколен от свещениците, които седят на престолите около него. Тази икона е чисто есхатологична. Спомнете си думите на Христа, отправени към апостолите за това какво ще бъде в Царството Божие: “и да седнете на престоли да съдите дванайсетте колена Израилеви” (Лук. 22:30). Апостолите са тези, които посочват Христа. Свещениците, или иначе казано – изобразяването на апостолите в Църквата чрез свещениците означава, че именно те чрез своето учение, посочват Христа – защото основната работа на свещениците в древната Църква е поучението, катихезата. Свещениците са отговорни за катихизацията. Те организират събрания и на тях проповядват. Великите отци, които познаваме като проповедници, са ни оставили беседи от периодите, в които са още свещеници (св. Иоан Златоуст и др). От друга страна, епископите (със своите имена) ни оставят Литургии и Анафори. Наистина не съществува Литургия, която да носи името на свещеник и това не е случайно. Свещениците също така вземат дейно участие в разрешаването на правните въпроси в Църквата, като заедно с епископите създават съвет (синедрион). Постепенно обаче тази картина започва да избледнява в посока на това, че епископът преди всичко става наследник на апостолите, т.е. загубва се разбирането за епископа като икона на Христос; нещо повече, започва да се говори предимно за апостолско наследство и приемство. Днес мнозинството християни смятат, че епископът е преди всичко наследник и приемник на апостолите, и че неговата изначална отговорност и власт се състои в това да поучава. Но още св. Игнатий Богоносец ясно казва, че епископ не поучава и че епископът трябва да се уважава дори и когато не говори, защото неговото основно дело е принасянето на св. Евхаристия и предвождането на Евхаристийното събрание. Естествено, че в неговите задължения влиза и проповедта и поучението, но това не е неговото основно задължение.

Църквата има и други нужди в света, които не могат да бъдат задоволени напълно с тези служения и това устройство. Поради това тя има и други служения: дидактично, мисионерско, пастирско, монашеско и т. н. Всички те са служения, които са нужни на Църквата. Но всички тези служения на Църквата са необходими поради това, че тя се намира в историята. Това не са служения, които ще съществуват в есхатологичен смисъл – те не се намират в есхатологичната, а в историческата природа на Църквата.

4. Апостолско приемство

След публикуването на материала на Пергамския митрополит Иоан Зизиулас “Апостолски континуитет на Църквата и апостолско приемство през първите пет века”[9] е доста трудно да се говори актуално по тази тема, но поради по-широкия формат на настоящата конференция си позволявам да нахвърлям някои елементи от тази твърде важна за нашето време тема.

Според православното схващане в Църквата съществува непрекъснато историческо приемство и следователно, не можем да се съгласим с тези, които твърдят, че апостолското приемство е без значение. Ние обаче преди всичко изтъкваме есхатологичната страна на Църквата. Това изображение на Есхатона виждаме преди всичко в св. Евхаристия. Основата на еклисиологията за нас се състои в правилното съчетаване на непрекъснатото историческо приемство и изображението на Есхатона. Вглеждаме се обаче повече в Есхатона, отколкото в миналото. Често и ние православните се губим в този лабиринт и някои от нас търсят православната Еклисиология в римокатолическия образец, изтъквайки основно историческата непрекъсваемост и приемство. Бих казал, че православното богословие не е мнимоневтично (възпоменателно), а по-скоро есхатологично.

Още при св. Игнатий Антиохийски се натъкваме на факта, че освен свещенство и народ между свещенниците има един, който предвожда това събрание. Той го нарича епископ. След това съществуват свещеници, които го заобикалят и дякони, които свързват тази свещена група със събрания на едно място (около личността на епископа) народ. Следователно тази есхатологична икона на събранието на Божия народ на едно място, около личността на Христос, сега се пренася в богослужението на Църквата. Епископът представлява центъра, около който се събира Божият народ.

Епископът е заобиколен от “съвет” на презвитерите. Този “съвет” (συνέδριον) представлява икона на съвета на апостолите, които в есхатологичната общност заемат мястото на Съдиите на Израилевите колена. “В последния ден ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте израилеви колена” (Мат. 19:28). Именно в есхатона Христос Месията няма да бъде сам, но ще бъде заобиколен от дванадесетте апостоли. Много е важен фактът, че дванадесетте апостоли, когато са избрани от Христос, не са избрани само като апостоли (т. е. да разпространяват и проповядват Евангелието), но са избрани в есхатологичен смисъл – когато в последния ден чрез тези апостоли ще бъде извършен съдът над света. Когато пред себе си имаме иконата на есхатологичната общност вече не ни е достатъчно да имаме само иконата на Христа, но е необходимо да бъдат изобразени и дванадесетте апостоли. Според учението на св. Игнатий апостолите са изобразени в лика на свещениците, които заобикалят епископа.

Следователно, битието на Църквата не е само в историята, но то представлява бъдеща действителност, която предварително се проявява и преживява на всяко място, където се извършва св. Евхаристия. Следователно, за да се изобрази есхатологичната общност е необходимо събранието на народа, но и присъствието на лика, който представя Христа, и който ще бъде заобиколен от Дванадесетте апостоли.

За православното богословско Предание Църквата представлява есхатологична общност изобразена във времето. Това при всички положения не прекъсва историческото приемство, но го съединява със събитията, с всяко отделно събитие на събранието на Църквата на едно място, главно при извършването на св. Евхаристия. Именно там, ние православните, намираме същността на Църквата. Институцията на Църквата не се основава и изгражда в историята само от Христос, но и от Св. Дух, Който дава надисторичен, есхатологичен характер на тази институция. Църквата е увековечена в историята и има своето продължение, като непрекъснато се обновява от Св. Дух. Именно всеки път, когато Църквата се събира, тя отново става Църква. И така Св. Дух твори Църквата – изгражда Църквата. Изграждайки я, създава основната сграда, основното служение на Църквата: с кръщението и миропомазването лаиците встъпват в Църквата, чрез ръкоположението стават клирици, а хиротонията на определен епископ представлява своеобразна Петдесетница – Св. Дух основава една Църква. Изграждайки един епископ, Св. Дух основава една поместна Църква. Следователно, според православното схващане, на всяко място и във всяко конкретно време Св. Дух отново устройва и основава Църквата. А устроивайки я, по този начин, Той осъществява нейното историческо приемство и наследство.

Дух Свети е този, който ни събира всички в Църквата. Събирайки ни, той ни прави, така да се каже, учредители на Църквата. Защото, за нас Църквата не е някаква институция, която съществува сама по себе си. По този начин ние нямаме (и никога не сме имали) проблем с “клерикализма” и “лаицизма”, какъвто съществува на Запад. Клерикализмът предполага схващането, че институцията на Църквата, нейната основна структура и нейните служители (клириците), са независими от събранието на верните. Това провокира важния въпрос за ролята на лаиците (миряните) в Църквата – те представляват необходимата предпоставка за съществуването, т. е. за служението на клириците.

Заключение

Ако трябва да обобщим с няколко думи, важно е да отбележим, че определено съществува проблем винаги, когато същността на Църквата се локализира само или основно в оформените през миналото (в течение на историята) предписания и модели. В миналото се създава и налага една норма и ние се стараем да ѝ бъдем верни. Тук става въпрос за един чисто западен подход. На повърхността на това схващане се намират всички проблеми за авторитета на епископа, събора, папата и т.н.

Обратно, когато изведем напред есхатологичната перспектива, тогава Църквата за нас става преди всичко събрание на народа Божий на определено място и в определено време. Това е една общност, която учредява сам Светият Дух, и която на всяко ново събрание отново се въплъщава в смисъл на историческото приемство и непрекъснато отново реализиращо се Тяло на историческия Христос. По този начин с нищо не отричаме историята, но и нищо не свързваме само с историята и с миналото. За нас, Есхатонът навлиза чрез Св. Дух в историята и то главно чрез Св. Евхаристия. Именно в тези рамки придобиват своя истински смисъл понятия като свещенство, Слово Божие, Св. Предание и въобще цялостният живот на Църквата.

________________________

*Настоящият текст е изнесен като доклад на Международната научна конференция „Първозваният Апостол” по случай 1950-годишнината от установяването на епископската катедра в гр. Варна (Варна, 29-30.10.2006). Публикувано в Богословска мисъл, 2006, кн. 1-4, с. 159-167. Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Zizioulas, J. Being as Communion. SVS Press, NY, 1985, p. 195.

[2]. Срв. Йевтич, епископ Атанасий. Учението на св. Ириней Лионски за Църквата, Православието и Евхаристията. – Във: Църква, Православие, Евхаристия. С., 1999, с. 41 и сл.

[3]. Флоровски, Г. Затрудненията на християнина историк. – Във: Християнство и култура. С., 2006, с.37.

[4]. Твърде интересно е тълкуванието на Ф. Дворник във връзка с желанието Константинопол, а сетне и Киев, пък и цяла Русия, да свържат своя апостолски континюитет със св. апостол Андрей. – Срв. Dvornik, F. The Idea of Apostolisity in Bizantium and the Legend of St. Andrew. 1958, p. 39.

[5]. Срв. Флоровски, Г. Църквата: нейната природа и задача. – Във: Библия, Църква, Предание. С., 2003, с. 75 сл.

[6]. Вж. Флоровский, Г. Евхаристия и соборност. (Из книги о Церкви). – Путь, 1929, №19, с. 3-22.

[7]. Повече по този въпрос виж в: Зизиулас, J. Jединство Цркве у светоj Евхаристиjи и у епископу у прва три века. Нови Сад, 1997.

[8]. За еклисиологията на св. Игнатий Антиохийски виж в: Романидис, Й. Еклезиологията на свети Игнатий Антиохийски. – Богословска мисъл, 3/2002, с. 47-70.

[9]. Mitropolitan John (Ziziolas). Apostolic Continuity of the Church аnd Apostolic Succession in the First Five Centuries. – Louvian Studies, №21 (1996), р. 153-168

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Библеистика и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s