АКО МОЖЕШ ДА ВЯРВАШ… (СВЕТОСАВСКА БЕСЕДА, 27.01.2002)*

Отец проф. Владан Перишич**

Тази беседа не е за св. Сава, но е в негова чест… Св. Сава е родоначалникът на нашето духовно наследство, а духовното наследство притежава тази особеност, че не се наследява така, както се наследяват къщи или ниви, планини и долини (т.е. благодарение на простия факт на кръвната или национална връзка), но единствено чрез съзнателно възприемане и разумно определяне точно на тези (а не на някои други) духовни ценности, а след това непрестанно и трудолюбиво обработване на тяхната „приемателка“ – собствената ни душа. Поради това и ти можеш да се наречеш наследник и последовател на св. Сава само ако можеш да бъдеш в пълно единство с неговата вяра…

АКО, като него, и ти можеш да вярваш, че нищо от съществуващото не е тук току-така, от само себе си, но че е част от осъществената битиетворяща Божия любов, която не само че цялото естество привежда от несъществуване към битие, но и във всеки един миг го поддържа в съществуване със своята творческа любов…

АКО можеш да вярваш, че Бог не е сътворил света по необходимост, но че светът е можел и да не съществува. И ако е било възможно светът да не съществува е можело и ти да не съществуваш. Но все пак ти си тук. Призван си за битие само благодарение на Божията любов и само благодарение на нея се държиш над бездната на небитието. Затова: ако не чувстваш дълбока благодарност за самия факт,  че съществуваш, поради това, че изобщо те има – недей да се наричаш християнин.

АКО не си благодарен на Бога, че днес грее слънце, че изобщо съществува слънце – недей да наричаш себе си християнин.

АКО не осъзнаваш това, че светът е творение на Божията любов и ако това съзнание не създава в тебе усещането, даже етоса, благодарността към Бога за всичко и всички – недей да наричаш себе си християнин.

АКО можеш да вярваш, че си на тази планета с някаква цел, която надминава твоите възможности за разбиране и че на нейното изпълнение си заслужава да посветиш целия си живот; както и да искаш да откриваш величието на тази цел и все повече да се доближаваш до нея, според мярата на своето смирение пред Него…

АКО можеш да вярваш, че Църквата не е от този, а от друг свят, че това не е институция, която са основали човеци, но общност, която е установил сам Бог, на Когото трябва да сме неизмерно благодарни, че и до ден-днешен я пази, не допускайки тя да се разруши, въпреки нас, които сме такива, че ако от нас зависеше нея отдавна не би я имало. Наистина, макар и да имаме Бога, Който ни почита и никога не узурпира нашата свобода, Който ни е направил самовластни и желае да бъдем аристократи на духа (защото не по-малко нещо, а Светия Дух сме приели), ние твърде лесно се отричаме от своя небесен произход и се задоволяваме само с излишните трохи от пребогатата трапеза. Евтино се продаваме, макар и да сме прескъпо платени.

А плащайки за нас скъпо, и правейки всичко за да може по някакъв начин да ни изведе на небето и да ни даде бъдещото си Царство, справедливият Бог в това, като че ли не е съвсем справедлив. Защото ако бъде Съдия по правда – кой ще премине, кой ще избегне справедливото наказание за множеството свои пропуски и прегрешения? Бог със своите „широки пръсти“ трябва да добави от своята милост и любов на нашите везни, за да можем някак си да се надмогнем превръщайки се в благо битие, а оттам и във вечно битие. Той трябва да бъде „несправедливо” многомилостив и безпричинно човеколюбив, за да може човекът да вкуси вечността.

Но, тъй като от тебе зависи твоето спасение, а единствено чрез тебе и спасението на цялото Божие творение, трябва да бъдеш и отговорен, затова трябва да знаеш, че отговорността на християните се състои във факта, че те са Църква, защото да бъдат Църква означава да бъдат Тяло Христово, тоест Сам Господ Иисус Христос. Оттук същността на твоя грях не е в неизпълнението на някакви формални задължения (например молитвено правило, или определеният пост, или пък допълнително прибавените молитви преди причастие – като че ли цялата Литургия не е молитва преди причастие – и т.н. и т.н.), но твоят грях, твоята грешка, иначе казано – твоят екзистенциален пропуск е в това да не успееш да бъдеш конституент (съставна част) на Църквата, т. е. на самия Христос, а това винаги се получава когато нямаш любов за другия. Центърът, същността на греха е да бъдеш „Христос” без любов. Действително, има ли нещо по-парадоксално и по-неестествено от „Христос“ без любов – а точно този жив contradictio in adjecto е всеки от нас, който е християнин само по семейна и национална инерция, а всъщност – непокаял се егоист…

АКО можеш да вярваш и (в) това, че окончателната справедливост не ще настъпи, докато Той отново не дойде и въпреки това не изпаднеш в отчаяние и не бъдеш обхванат от безсмислие…

АКО можеш да не се надяваш и уповаваш на „безсмъртието на душата“, но да вярваш, че твоята душа не е нужно да надживее тялото, но даже, че може да умре дори и преди тялото (защото смърт за душата е нейното отделяне от Бога), тогава никак не се щади в най-великия труд – богопознанието.

Затова, подобава да знаеш, че можеш да познаеш Бога дотолкова, доколкото Го обичаш. Защото съзнаването, опознаването на личността (а Бог е личност par exellance) не се състои в схващането на понятията, но в живеенето на връзката. Затова Бог не е, нито някога може да стане, предмет на твоето изследване, обект на познание, но винаги е субект, твой Творец, Вседържител в съществуването, Животодавец и над всичко Смислодавец, който бива опознат само дотолкова, доколкото Той пожелае и колкото Той ти позволи. В гносеологичната „борба“ с Него, Той ще положи оръжие единствено пред твоята безусловна и „вманиачена“ любов към Него. Тогава ще разбереш, че всяко богопознание е изключително дар Божий.

Във връзка с това вярвай, че Истината (която е самият жив Троичен Бог) няма своя аналогия в езика и затова може да се изразява по много, а не само по един начин. Също така, тя никога не може да се излее без остатък в един езиков израз, формула, дефиниция, догма и т. н. Затова не им робувай.

Вярвай и това, че щом Бог от никого, нито ad extra, нито ad intra, не е бил принуден да твори, то тогава Божията свобода (при акта на сътворението) не е т. нар. „свобода на избора“, защото тогава никакъв избор не е съществувал. В действителност, Сътворението е потвърждаване на Божието битие, което не е нищо друго, а Самата Любов. Божията свобода показана от акта на сътворението е всъщност Неговото любовно решение или решителната любов, чрез която се утвърдиха световете и се отделиха водите, която от нищото създаде всяко видимо и невидимо създание и заради която всяко творение, словесно и безсловесно, прославя своя Творец.

Не желаейки да лиши никого от своите блага, такава свобода Бог дарува от Своята пребогата съкровищница и на човеците. За разлика от политическата или социалната свобода, която се придобива, тази онтологична свобода е дар. Това е свободата да бъдеш личност, а не да избереш едно или друго. Това е свобода като творческо действие (а не като рационален или доброволен избор). Това е постъпка на цялото битие (а не само на интелекта, който избира нещо). Това е чин (действие) на потвърждаване на живота (а не на избиране на една от предложените алтернативи). Накратко, истинската свобода е онтологична, а не интелектуална или морална действителност. Затова истинската свобода на практика е неотделима от любовта – тя е чин на потвърждаване на битието на някой друг, но и чин чрез който някой друг потвърждава нас. Оттам свободната връзка между две бития е невъзможна ако не е проява на тяхната взаимна любов.

Вярвай и в това, че тази любов не е само психологична, но преди всичко онтологична действителност, което означава, че когато обичаш някого, ти желаеш той да съществува вечно. Или да не можеш и да си помислиш той да не съществува. Или да не можеш и да си помислиш, че ти можеш да съществуваш без него. Следователно, „вечното съществуване“ (а това е онтологична категория par ехеllаnсе) е в самата основа на любовта.

Вярвай също и това, че истинската любов винаги върви заедно със свободата, която е също така онтологична действителност. Не смей да разделяш свободата и любовта, иначе не можеш да се докоснеш до вечността. Следователно, ако обичаш някого, не смей да желаеш да го притежаваш или да го желаеш само за себе си. Ако наистина обичаш някого, тогава му даваш абсолютна свобода. В края на краищата, това означава, че ти му предоставяш свободата дори и да не те обича. Затова любовта винаги е кръст. А това означава: истинска любов е само тази, която дава безусловно без да се интересува дали ще ѝ бъде върнато. Нещо повече, дава дори когато вижда, че не ѝ се отвръща. (Трябва ли по-голям пример за това, че любовта е кръст от Самия Христос.)

Наистина, трябва да знаеш, че и извън Христа съществува свобода, но само свобода без любов. Свобода, неразделна от любовта, съществува само в Църквата, защото само истинската любов не се помирява със смъртта (която в края на краищата остава като единствен проблем за човека). Свободата не е свобода ако не е абсолютна и единственото, което може да я ограничи и при това да не я унищожи е любовта.

Вярвай, че без Христа (а това означава – без Църквата) не може да съществува истинска личност, както и неразделност на нейните съставни елементи: любов и свобода, защото когато неслитното и неразделното единство на свободата и любовта би могло да съществува и извън Църквата, то тогава Църквата изобщо не би трябвало да съществува – би била излишна.

АКО, следователно, всичко това можеш (и искаш) да вярваш и на основата на тази вяра изграждаш своя живот, едва тогава с право можеш да се наричаш почитател, ученик, и последовател на св. Сава, който сам е ученик и последовател на самия Господ Иисус Христос, Който чрез Своята Църква всичко това ни научи. Затова на Него слава и чест во веки веков, амин.

Превод от сръбски: Павел Павлов

___________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2005, кн. 3-4, с. 8-12. Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

** Отец проф. Владан Перишич е преподавател в Богословския факултет на Белградския университет. Той е от по-младото поколение (четвърто след св. Николай Велимирович) сръбски богослови. Настоящият текст е превод със съкращения на словото в чест на св. Сава по случай празника на факултета, произнесено на 27.01.2002 г. На тържеството присъстваше и делегация от Богословския факултет на СУ „Св Климент Охридски“ (бел. прев.)

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Догматическо богословие и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s