ОТЕЦ ГЕНАДИЙ ИХТИМАНСКИ*

(Опит за биографичен очерк)

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Един от дейните съратници на Апостола в революционната му дейност в София и Софийско бил тогавашният игумен на Драгалевския манастир “Св. Богородица” йеромонах Генадий. За него се споменава често, но доста кратко в различни изследвания, посветени на революционното движение и на Васил Левски. През 1898 г. поборникът Филип Симидов започва да издава в Русе “Поборник-опълченец. Биографическо илюстровано списание за българските народни дейци, действовавши за освобождението на България”. В рубриката “Илюстровани биографий на борците за свободата на днешна българия” Симидов започва да печата обширен очерк за “Отец Генадий (“Скитникът”)” Според него “отец Генадий Скитникът е отчасти виновника да влезе Васил Дякона всецяло в бунтовното поприще”[1]. Очеркът е с продължение, но за съжаление такова липсва[2]. По-обширен, но непълен очерк написа за него и Л. Дойчев[3]. Същото направи и П. Чолов, но без съществен принос[4]. По случай 100-годишната на Априлското въстание, Л. Пеков се опита да го представи в подробен биографичен очерк, но за съжаление не разполагаше с всички известни сведения[5]. Няколко години по-късно архимандрит Николай (Кацарски) доразшири този очерк, но и неговите сведения се оказаха непълни[6]. Преди няколко години В. Гълъбова написа история на родния си град, като в нея отдели няколко страници на о. Генадий[7], но и тя не е успяла да го представи в пълнота.

Светското име на този патриот е Иван Стоянов Караиванов , който имал няколко прозвища – Ихтимански, Шияковски, Драгалевски, Драгалевският поп, Скитникът, Риза ефенди. Роден е около 1832 г. в Ихтиман[8]. Липсват всякакви сведения за семейството му, за детството му, къде е учил, с какво се е занимавал и пр. От много по-късни сведения научаваме, че рода му Караивановци, се наричал още и Палавейци; че имал брат, който след Освобождението живеел в Букурещ, Румъния, където бил женен за румънка, че имал и сестра Спаса, омъжена за общественик от Ихтиман (от тях имало наследници в Ихтиман и София)[9].

Неизвестно кога и как Иван Стоянов попаднал в Хилендарския манастир на Света гора, където станал послушник. Неизвестна е и годината, когато бил постриган за монах, но вероятно това е станало около 1847 г., защото сам той посочва в една анонимна дописка, че “съм покалугерен и аз на 15 годин…”[10]. А сведението на В. Гълъбова, че замонашването му станало ок. 1853 г. не почива на никаква документална основа[11]. След време бил ръкоположен за йеродякон, но също неизвестно кога. Около 1860 г. го намираме на послушание като дякон и помощник на архимандрит Виктор (Чолаков, роден в Калофер, а от 1872 г. Нишки екзархийски митрополит)[12], който по това време бил таксидиот в Ниш. Последният въртял търговия със своя духовен събрат в Карлово архимандрит хаджи Василий, вуйчото на Васил Левски. Генадий бил помощник на о. Виктор в търговската дейност, пренасял от Ниш в Карловско пиротски килими, а донасял обратно шаяк и гайтан[13].

Някои автори приемат, че о. Генадий публикувал дописка в бр. 45 от 8 август 1861 г. на  в. “Дунавски лебед”, подписвайки се с псевдонима “Един старопланинец с цървен подкапник”[14]. Във въпросната дописка са разкритикувани софийските първенци, Софийския митрополит Доротей (наречен подигравателно “Дорчо”), игумена на Драгалевския манастир йеромонах Теодосий Рилски като негов поддръжник и пр. За съжаление о. Генадий не е автор на тази дописка, по простата причина, че той не е бил запознат още със софийските порядки и неуредици[15].

Ето как е станало запознанството му с йеродякон Игнатий (В. Левски), който служел като певец и помощник на вуйчо си в Хилендарския метох в Карлово[16]. “… през 1860 година, служейки при Нишкия владика Виктора, при една случайност аз се запознах с бореца за нашата свобода дякона Левски в гр. Карлово, с когото като разменихме някои думи по нашето народно положение под турчина, додохме до съглашение и карловский метох бе свидетел на нашата клетва дадена за, че ще работим тайно и задружно за постигание идеяла – нашето освобождение”[17]. Двамата дякони посетили всички карловски забележителности, даже ходили и на Хисарските минерални бани[18]. Йеродякон Игнатий се оплакал от алчния си вуйчо и описал патилата си. Генадий също се оплакал от своя архимандрит, но той имал по-дълъг, както житейски, така и духовен стаж. Затова вдъхнал вяра и кураж на своя по-малък духовен събрат, обещавайки му, че ще му и помогне да се измъкне от това заплетено положение[19].

При посещението си в Карлово в началото на 1862 г. дякон Генадий уговорил своя духовен събрат, че е дошло времето да напусне вуйчо си и да подири свободен живот. Подпомогнал го даже материално с 200 гроша, за да си извади пътно тескере и се разбрали да се съберат заедно в Т.-Пазарджик[20]. През нощта на 3 март 1862 г. дякон Игнатий (Васил Левски) взел коня на вуйчо си и тайно напуснал светогорския метох в Карлово. Генадий останал още два дни, за да не падне вината върху него и станал свидетел на беснеенето на архимандрит хаджи Василий[21]. След това си заминал по живо, по здраво, минавайки през Т. Пазарджик. Там двамата дякони се събрали и поели заедно за Ниш, минавайки през София. В Ниш Генадий представил дякон Игнатий за свой братовчед и отседнали в тамошния светогорски метох[22]. Те решили да вземат парите на архимандрит Виктор и да заминат за Белград, където Раковски очаквал революционната младеж. Но от сръбския търговец Нигошенски узнали, че хилендарския таксидиот нямал свободни пари, защото бил накупил доста стока, най-вече пиротски килими. Тогава двамата дякони му поискали няколко денка шаяк и гайтан, които щели да продадат доста изгодно в Сърбия. Архим. Виктор се съгласил, а Нигошенски им извадил търговско тескере. Натоварили конете и преминали границата при с. Пандорало. В Княжевац разпродали стоката, а също и конете на сръбски офицери. Дякон Генадий се обръснал и подстригал и облякъл цивилни дрехи. Така пристигнали в Белград и постъпили като легионери в Първата българска легия[23].

След разтурянето на Легията двамата приятели се разделили и както е известно Васил Левски се завърнал отново в родния си град[24]. Следите на дякон Генадий се губят, като някои приемат, че се скитал из Влашко, Унгария и Банат[25]. Други пък пишат, че “дирите му намираме едва след десетилетие, през 1872 година”[26]. Най-правдоподобно е становището на В. Гълъбова, че се завърнал в поробеното си отечество и станал свещеник в Т. Пазарджик[27]. Ето какво сам е написал отец Генадий в едно свое прошение до Народното събрание: “След някой месец напуснах Сърбия и ся отправих за Т. Пазарджик, гдето свещенствувах…”[28] Но за да отиде там и да служи като свещеник, първо трябвало е да бъде ръкоположен в йеромошески сан. Къде е станало това, той не посочва, но напълно възможно да е станало в самия Белград[29]. И понеже бил Хилендарски духовник, вероятно е бил изпратен от манастирската управа за таксидиот в Т. Пазарджик, където вероятно са имали метох[30].

В Т. Пазарджик йеромонах Генадий останал верен на духовния си събрат дякон Игнатий и с подчертан интерес следял постъпките му. Впечатлен от неговото разкалугеряване, описал накратко положението му във възрожденската цариградска преса. В бр. 13 от 27 юни 1864 г. на в. “Съветник”, редактиран от Тодор Бурмов и Никола Михайловски е публикувана анонимна кореспонденция с дата 3 юни, Пловдивско. Обаче авторът загатва за своята самоличност с думите: “…аз съм калугер и съм покалугерен млад и зелен, когато още не можех да позная нито себе си, нито мирът, от който се отрекох, като приех монашески чин”. И той продължава, че като калугер обикалял и просел в полза на манастира си. Така попаднал и в Карлово, където го наскърбила “историята на едно калугерче”, което “било облечено в черни дрехи младо с измама, и то с измама не от някой чужд калугер, но от собственият му вуйка” [31]. От тези думи веднага става ясно, че той описва замонашването на Васил Левски[32]. И след като изрежда цялата орисия на “калугерчето”, съобщава, че на връх Великден тази година (1864), “хвърли калугерското облекло, а с него и калугерския си чин. И така то се облича в мирски дрехи с твърдо решение никога вече да се не калугери, но да служи Богу, както и повечето человеци, без да се отрича от мирът”[33]. И тук Генадий съобщава, че той бил замонашен още 15-годишен и може да му влезе в положението. И продължава, че “не мога да обвиня него, но никога не мога прости вината на оногози, който го е калугерил в такъвази зелена възраст, когато момчето не отбирало още нищо”[34]. В интерес на истината тази доскоро анонимна дописка за пръв път дава достоверно сведение за бъдещият Апостол на свободата.

В Т. Пазарджик отец Генадий останал до към края на 1867 г. Има податки, че при сформиране на Втората българска легия той и В. Левски отново се явили в редиците на доброволците[35]. Но и този път надеждите им да се сражават с вековния поробител пропаднали. Йеромонах Генадий се завърнал в поробеното си отечество, като този път се установил в Софийско.

През 1870 – 1871 г. има сведение, че бил игумен на Шияковския манастир “Св. Архангел Михаил” край Костинброд[36]. Наскоро открих документално свидетелство, че о. Генадий е станал игумен по-рано, към 1868 г. Защото през пролетта на 1869 г. е записано в един тефтер, че внесъл две суми от 300 и 191 гроша като приход за Софийската църковна община. Там той е отбелязан като “Генадий Шияковски”[37]. Самият манастир бил разположен “в полето, половин час далеч от селото Шияковци…[38]Има две прости сгради и 40 овце; 10 глави едър добитък; до 10 рала земля и една коса ливади”[39].  По негова инициатива през 1871 г. в манастира пристигнал Левски, където с няколко души сложили началото на Тайния революционен комитет в Костинброд[40].

От Шияковския манастир отец Генадий се преместил в Драгалевския манастир “Св. Богородица”, където също станал игумен. По това време манастира бил беден и неугледен. В официален доклад от Софийската митрополия до Българската екзархия в Цариград е записано следното: “Църквата твърде малка; освен две стайки, всичките други (около 6-7) приличат на яхър и готови са на падание… Жива стока има около 500 глави кози и овци – малки и големи, до 60 глави едър добитък и до 10 коси ливади, и до 20 рала земля; малко горица около манастира и две воденици прости”[41]. Независимо от това състояние, вратите на светата обител били широко отворени както за Васил Левски, така и за други комитетски дейци. “Драгалевският поп” станал член на Софийския таен революционен комитет и както го охарактеризира Стоян Заимов, един от първите му биографи “Скитникът Генадий са наел с помощта на калугерското расо и с игуменската си патерица да въздейства върху умът и сърцето на шопското племе”[42].

Веднъж в Драгалевския манастир пристигнали Левски и Димитър Общи. Те гостували цяла седмица на о. Генадий, като ходели на лов из планината Витоша[43]. При други посещения на Апостола, йеромонах Генадий го придружавал из софийските села по комитетски дела. Има сведения, че са посетили селата Желява, Биримирци, Требич, Горубляне, Шияковци, Бучин проход, Мошино и др. Заедно посетили град Самоков и някои Софийски манастири – Кладнишкия “Св. Никола”, Горнобанския “Св. Крал”, Германския “Св. Иван Рилски”, Лозенския “Св. Спас” и др.[44]

През месец май 1871 г., във връзка със сюннет-дююну (обрязването) на големия син на Софийския паша, в конака било дадено голямо угощение, на което били поканени и редица българи софийски първенци. Между поканените бил и игуменът на Драгалевския манастир о. Генадий. Както по-късно той споделил със Ст. Заимов, с него дошъл и Левски. Последният по това време се намирал в манастира и се преоблякъл с дрехите на един манастирски ратай. В качеството си на слуга той придружил игумена и се явил в конака на самото пиршество. Присъстващите там Христо Ковачев и Спас Тумпаров, учители и комитетски дейци, изтръпнали като видели Апостола сред многобройните гости. Софийският първенец Дим. Трайков, който бил член на мезлиша, също разпознал Левски и помолил о. Генадий да му каже да напусне конака, защото “полицията го търси под път и на кръстопът. Левски изслушал съветите на дяда Генадия, но останал, дорде свършило пируването” [45].

След злополучния обир на Арабаконашката поща, организиран и проведен от авантюриста Димитър Общи, били заловени редица комитетски дейци, в това число и самият организатор. Пред съдебните органи започнало масово разкритие на тайната комитетска организация. Издаден бил и о. Генадий, наричан “Драгалевският поп”. Димитър Общи дори съобщил комитетското му име – “Риза ефенди”[46]. Но както Апостолът останал до край подозрителен към помощника си Общи, такова било и отношението на отец Генадий към този балкански авантюрист. Само по такъв начин може да се обясни отказа му да приеме от него върнатия кон от В. Левски, а не поради страх да бъде заподозрян от турската власт. Тези неща Д. Общи съобщил при разпита си на 9 декември 1872 г. Той не премълчал и обстоятелството, че престоял два дни в Драгалевския манастир и че о. Генадий му дал два наполена за разноски[47].И други задържани съобщили при разпитите си, че “Драгалевския поп” е съпричастен на комитетското дело. Чорбаджи Тоне Иванов от с. Желява заявил пред следствената комисия, че Д. Общи донесъл в селото му три устава, единия от които трябвало да се предаде на игумена на Драгалевския манастир йеромонах Генадий чрез Димитър ножаря[48].

Научавайки тези сведения турската полиция изпратила няколко заптиета да арестуват непокорния игумен. Той обаче бил доста съобразителен и бърз – напуснал Драгалевския манастир преди да бъде задържан. Част от комитетската архива укрил, а друга взел със себе си. Поел с коня си направо през планината, като минал през Кладнишкия манастир “Св. Никола”. Затова научаваме от една приписка в един от църковните минеи: “Да се знае, кога мина игуменът на Драгалевския манастир “Св. Богородица” йеромонах Генадий, остави коня си с пребита нога и взема друг. Година 1872, 29 ноември.”[49]

Отец Генадий се озовал в Белград и се представил на войводата Панайот Хитов. Последният веднага написал писмо до БРЦК в Букурещ. В това писмо (без дата, но е от втората половина на месец ноември 1872 г.) войводата пише следното. “…От София доди един калугер, който е бил игумен на Драгалевския манастир (тоя манастир е близо до София един сахат). Тос калугер името му е Генадия, той каза, че е бил член на Софийския комитет и като са уловил Димитър Общи у Тетевен и го докарали у София, и исказал няколко хора от София и от селата. И пратили от София жандарми да уловят и игумена от манастира, а Генадия доспял, та се метнал на конет си и побегнал. И дошел у Сърбия и доди при мене и ми разказа за работата, какво се е случило и колкото е можал да узнае от издаването на работата…. Горе реченият Генадия ма пита да му кажа де е комитетът и иска да доди у Букурещ и да търси комитет. Но аз му казвам, че аз не зная нищо, както е и право, че не зная, както не съм познавал досега и речения Генадия игумен. Но със сичко, че не съм познавал до сега Генадия, сега виждам, че Генадия наистина е бил помесен у работата. Сега очаквам от Вас отговор що да правя със Генадия? Също питам и за мене, ако намервате Вий за нужно да дода при Вас, Вий ми пишете!”[50]

В края на писмото си войводата П. Хитов дава вербален портрет на о. Генадий. “Физиономията на реченият Генадия: години 40, възраст среден, снага омерена, коса черна, малко пробелела, лице червено, очи черни, лик валчест, нос омерен, коса гъста, на сарци здрав, разговор сръчен, има глед (вид) храбър”[51].

Външният вид на йеромонах Генадий, както е скициран от воеводата П. Хитов, напълно отговаря на известните днес две негови фотографии – едната от около 1879 г., а другата от двадесет години по-късно[52].

Какъв отговор е получил Панайот Хитов и какво е станало с о. Генадий, няма никакви сведения. Но в “Прошението” си до Народното събрание той съвсем кратко е споменал следното: “В Сърбия и Румъния не оставахме празни с известния дядо Ильо, а след години намерих по-сериозна работа – българската легия в Сръбско-турската война…”[53] По такъв начин йеромонах Генадий се отдал изцяло на революционна дейност и сновял непрекъснато ту в Сърбия, ту в Румъния.

При подготовката на Априлското въстание от 1876 г. о. Генадий взел дейно участие като доброволен куриер на Гюргевския революционен комитет, който под прикритието на расото и монашеския си сан е можел да обикаля безпрепятствено из цялата Османска империя. Има сведение, че през месец март 1876 г. се явил чак в Солун и пред тамошните дейци споделил, че “обиколил цяла България, ходил в Сърбия, Измир, Цариград и другаде”[54].Свещеник Петър Солунски му поверил какви приготовления са извършили в Солун и го накарал да се срещне и разговаря с тамошните патриоти. “В тези разговори отец Генадий им откри, че цяла България и Тракия са готови и през май ще вдигнат силни въстания”[55]. Поп Петър го завел и във Велес, където свикали събрание с местните революционни дейци. Обаче поради предателство събранието веднага било прекъснато и “отец Генадий се спаси от преследванията на турците само върху сръбска територия”[56]. Коте Попстоянов, сип на поп Стоян Разловски и един в участниците в първото македонско въстание, в спомените си дословно твърди, че друг “проповедник освен отец Генадия в Македония не е имало”[57].

След потушаването на Априлското въстание от 1876 г. о. Генадий продължил активната си революционна дейност. Както сам пише в споменато вече „Прошение” взел участие в Сръбско-турската война от лятото на 1876 г., а „по-после в Руско-турската от 1877/8 год., а най-сетне се завърнах в Отечеството си, което беше вече освободено”[58].

Съществуваха някои податки, че след Освобождението йеромонах Генадий отново се явил в Софийско и за кратко време бил игумен на Горнобанския манастир “Св. Кирил и Методий”, а след това, към 1881 г. отново поел игуменската длъжност на Драгалевския манастир. Там обаче останал около година. След това се приема, че бил изпратен в Рилския манастир, където проживял до смъртта си ок. 1900 г.[59]

Преглеждайки запазените църковни архиви на Св. Синод и Софийската митрополия се натъкнах на доста интересни факти за този в истинския смисъл на думата Скиталец!

След Освобождението той се върнал през Цариград в София и известно време бил игумен на Горнобанския манастир “Св. Кирил и Методий”, който наскоро се сдобил с нов храм[60]. Имал и “ 4 прости сгради…, около 100 рала земля; 80 глави дребен добитък и 30 едър”[61]. По спомени на магера на Драгалевския манастир Стефан Бонев о. Генадий към 1881 г. бил втори път игумен, но останал кратко време – може би година и половина[62]. Вероятно в началото на 1883 г. заминал за Габровския край и отседнал в “габровските манастири”[63]. Тези т. нар. Габровски манастири са само два – Соколският мъжки манастир “Успение Богородично” и Габровския девически манастир “Въведение Богородично”. Предполагам, че о. Генадий е отседнал в Соколския манастир, където игумен по това време бил йеромонах Висарион Теодосиев (също Хилендарски постриженик и приятел на Генадий) [64]. Не е известно колко време е останал тук, но вероятно около две години.

Веднага след Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885 г.) о. Генадий се прехвърлил оттатък Балкана и се озовал в Пловдив. Тук станал военен свещеник към І-ви Софийски пехотен полк, чийто командир бил капитан Христо Г. Попов. При започване на Сръбско-българската война полкът бил съсредоточен в района на Сливница и на 7 ноември 1885 г. станал ядрото на Брезнишко-Трънския отряд, с командващ капитан Попов[65].Военен свещеник на новия отряд станал йеромонах Генадий, който се изявил като доблестен и смел воин. При водените сражения винали бил с двамата ординарци, поручиците Македонски и Узунов, на първа бойна линия. На височината “Ерман” при с. Гълъбовци били убити два коня – на единия от ординарците, който бил и ранен, и този на полковия свещеник, който като по чудо останал невредим[66]. Едно от задължениета на военния свещеник било и погребението на убитите при сраженията войници. Отец Генадий като доблестен пастир се грижел и за погребването на противниковите войници, които също били християни[67]. След приключването на войната йеромонах Генадий бил представен за награждаване от своя полкови командир. За него капитан Хр. Попов записал: “Рядък свещенослужител, наставник, въодушивител на чиновете от полка с кръст в ръка във всички сражения; утешител на ранените и издихающите от загуба на кръв. В сраженията под “Балканский дол” и Пирот изпълнява със самоотвержение и самопожертвование доброволно службата на ординарец, когато останалите ординарци летяха по бойната линия. Примерен боец вери”[68].

След демобилизацията йеромонах Генадий отседнал в Сотирския манастир, близо до с. Сотиря, Сливенско. Този стар средновековен манастир бил в разруха до 1871 г., когато сливенската църковна община “Св. Димитър” купила мястото му и започнала разкопаването му. Била открита част от манастирския храм “Св. Петка” – голяма трикуполна базилика[69]. Били направени частични поправки и построена малка жилищна сграда, като първи игумен станал “отец Генадий Стоянов”[70]. В този нововъзобновен манастир йеромонах Генадий фактически се самонастанил и без разрешение от Сливенската митрополия започнал да свещенодейства в с. Сотиря. Това подразнило местното население, което се оплакало на гражданската власт в Сливен. Последната го призовала и довела в Митрополията, за да бъде разгледано поведението му от епархийския съвет. Отец Генадий обаче “вместо да се вразуми от наставленията на духовното си началство (митрополит Серафим), се одързостил да го обругае с думите, че не признава над себе си никакво началство, и се завърнал пак да свещенодейства в с. Сотир, против волята на самото население”[71]. Съгласно канона митрополит Серафим му наложил епитимия – т. е. забранил му да служи, без да поставя определен срок. Това вероятно е станало в самото начало на 1887 г., според по-късните признания на самия йеромонах Генадий[72]. Митрополията и гражданската власт в Сливен се оплакали от недостойното поведение на Генадий до Българската екзархия в Цариград. Но понеже Сливенска епархия вече влизала в пределите на Княжество България, то екзарх Йосиф І препратил тези оплаквания до Св. Синод в София, с молба да вземат становище. На заседание на Св. Синод от 23 февруари 1887 г., “като взе предвид непокорността и своеволията на йеромонах Генадий, определи: Да се поиска чрез Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ) щото йеромонах Генадий да се изпрати вън от границата, защото той е от братството на Хилендарската обител в Св. Гора”[73].

Държавната власт обаче оказала известно покровителство над “Скитникът Генадий”, заради миналите му заслуги по освобождението на Отечеството. МВРИ препоръчало на Сливенска митрополия да накаже смекчаващо провинилия се калугер. Последната го изпратила на “заточение” в Троянския манастир. Там той прекарал година и половина и непрекъсннато занимавал с положението си митрополит Натанаил, който управлявал Ловчанска епархия, като заместник на титуляра Йосиф І, който бил и екзарх. В крайна сметка Българската екзархия дала разрешение на о. Генадий да отиде в съседна Румъния при брат си, който живеел в Букурещ[74].

Там той стоял само два месеца, след което заминал за Видин. Но и тук не се задържал дълго и се отправил за София. Така в началото на 1889 г. той самоволно се настанил в познатия му вече Драгалевски манастир[75]. Светата обител нямала постоянен игумен и се управлявала от драгалевския свещеник Гълъб Вучков (родом от с. Суходол, но оженен за драгалевка)[76]. Последният се опитал да отстрани самонастанилия се йеромонах Генадий и станало голямо пререкание. Непокорният “Скитник” извадил пищов и изпъдил вън от манастира поп Гълъб, като му взел и ключовете[77]. Така в продължение на година той поел манастирското управление в свои ръце и останал глух на съобщенията от св. Софийска митрополия да се яви там, за даване на обяснения. Последната потърсила съдействие от МВРИ да се намеси, за да изгонят непокорния калугер от манастира. Обаче министерството отказало да се намеси и фактически покровителствало престоя на о. Генадий в Драгалевския манастир[78].

При това комплицирано положение Софийска митрополия се оплакала до Св. Синод, който по “политически причини” и по инициатива на Доростоло-Червенския митрополит Григорий провеждал извънредна сесия в град Русе[79]. На заседанието си от 12 юни 1890 г. Св. Синод разгледал “Преписка № 7”, внесена от Софийската митрополия и решил: да се замоли председателстващия митрополит Григорий да се срещне с правителствения делегат Петър Генчев и да разговаря с него за непристойното поведение на о. Генадий, който не зачитал духовното си началство и свещенодействал без разрешение, а имал и старо запрещение за това. Да се прекрати сегашното дело на Софийска митрополия срещу йеромонах Генадий и да се състави пълно и редовно дело срещу него, и след взимането на решение да информират Св. Синод[80].

На следващото заседание на Синода от 13 юни 1890 г. митрополит Григорий доложил, че се срещнал и разговарял с правителствения делегат. Последният заявил, че правителството било взело под внимание обстоятелството, че о. Генадий бил взел участие “в някои въстания преди войната” и временно било го изпратило в Драгалевския манастир, като му забранило да извършва каквито и да било църковни треби. П. Генчев споделил, че и самото МВРИ не било доволно от поведението на Генадий, който си позволявал често да слиза в столицата и да върши неприлични за званието му работи. Според сведения от самото Министерство, о. Генадий не бил служил, а само изповядвал някои богомолци. Правителственият делегат щял да пише до МВРИ в София, за да се внуши на Генадий да отиде в Троянския манастир и оттам да поиска от Св. Синод опрощение на престъпленията и непослушанието си[81].

През това време йеромонах Генадий си събрал багажа и на 24 юни 1890 г. напуснал Драгалевския манастир. От Княжево изпратил до екзарх Йосиф І в Цариград телеграма със следното съдържание: „Ваше Блаженство, най-покорно моля благословение! Прося да отида да си завърша моята старост в Рилския манастир. Драгалевски манастир, Генадий Стоянов.”[82]

На заседанието на Св. Синод от 4 юли 1890 г. били разгледани две писма по “делото на о. Генадий”. Първото било от екзарх Йосиф І, с дата 28 юни 1890 г., с което главата на Българската църква съобщавал, че о. Генадий му поискал разрешение да отиде да прекара старините си в Рилския манастир. Св. Синод решил да отговори телеграфически на екзарха, че той вече е определил Генадий да отиде в Троянския манастир, след като даде на Софийската митрополия някои сведения по направени от него нарушения на църковните правила. Второто писмо било от Софийска митрополия, с дата също от 28 юни 1890 г., че о. Генадий излязъл от Драгалевския манастир, но още не бил тръгнал за Троянската обител. За да станело съдебно дирене, то непременно Генадий трябвало да се яви в Митрополията и да даде показания. Затова питат дали да го привикат чрез гражданската власт да се яви на разпит в Митрополията. Св. Синод решил да се отговори телеграфически на Софийската митрополия, че о. Генадий ще замине за Троянския манастир, само след като бъде надлежно разследван от Митрополията за извършените от него “престъпления и нарушения на църковните правила”[83].

След дълги преписки между четири институции – Българската екзархия в Цариград, Св. Синод, временно заседаващ в Русе, Софийската митрополия и МВРИ най-сетне о. Генадий бил докаран на духовно дело в Софийската митрополия. Делото било разглеждано от Софийския епархийски съвет на 15 октомври 1890 г.[84] Тук о. Генадий подробно отговорил къде се бил скитал, кога пристигнал в Драгалевския манастир и как се настанил там. Когато му поискали да представи документи от Сливенска и Ловчанско митрополия за съответните наказания и разрешение за заминаване за Румъния, той отговорил, че не притежава никакви документи. Това поставило под съмнение, неговите твърдения, че законно пребивавал в Троянския манастир и законно заминал за Букурещ. На въпроса защо е изгонил временно управляващия Драгалевския манастир свещеник Гълъб Вучков, о. Генадий отговорил, че не бил го гонил, а той сам избягал и му хвърлил ключовете. На въпроса дали е служил в светата обител той отговорил, че след напускането на свещеника изпълнявал свещенически треби на посетителите. А когато го запитали, защо е свещенодействувал, след като е имал запрещение за това, той отговорил “Нуждата ме застави”. А на въпроса, защо не се е явил в Митрополията, когато го викали, той заявил, че не бил в манастира, а на обиколки по просия из Царибродско. Генадий си признал, че продал окосена трева за 15 наполеона, продал и две прасета за 150 лева и едно конче за 30 лева. Парите прибрал и изразходвал за храна на манастирския добитък[85].

След проведения разпит о. Генадий бил обвинен в следните престъпления: че без разрешение на духовната власт подир заминаването му зад граница се завърнал и живял в Софийска епархия без да представи надлежни документи, съгласно Екзархийския устав; че без позволение на Митрополията се самонастанил в Драгалевския манастир, където живял и се хранил; “със своето своенравно и буйно поведение е принудил настоятеля свещ. Гълъб Вучков да остави манастира, а той прибирал и разходвал манастирските доходи”; “съсипал до крайна степен материално манастира и злоупотребил с всичките му доходи”; през всичкото време на пребиваването си в манастира свещенодействал, без да е известно на Митрополията; че не се явил в св. Митрополия да даде обяснение, след като бил викан на два пъти. Духовният съд решил – отстранява го от Софийска епархия и му забранява да служи за в бъдеще. Горното решение било изпратено до заседаващия в Русе Св. Синод[86].

Отец Генадий отново се прибрал в Рилската света обител. Там го намерил през лятото на следващата 1891 г. Стоян Заимов. Както е известно, през периода 1888 – 1895 г. той бил учител в Кюстендил. Лятната ученическа ваканция на 1891 г. той прекарал в Рилския манастир. Ето какво е записал и публикувал на две места: “При многото ботанически и географски екскурзии по върховете и гърбовете на Рила планина, незабравихме да поразтършуваме и частните архиви на братята монаси в Рилската обител, т. е. направихме и няколко исторически екскурзии. В архивата на стареца Генадия намерихме: 1) цял вързоп комитетски квитанции, печатани в печатницата на БЦРК през 1869-70 год.; 2) няколко екземпляра от окръжното писмо”; 3) Мензулата на Левски. Тези неща са дадени на стареца от самого Левски, когато старецът бил игумен на Драгалевския манастир… Левски и отец Генадий били запознати още във време на дяконството им; запознали се на Карловските бани, помирисали се и се разбрали още при първата среща; след няколко години от първата им среща съдбата ги свързала и впрегнала в пропагандата за освобождението. Отец Генадий в качеството си таксилдар на Нишкия владика Кирил [погрешно!], сетне в качеството си игумен на Драгалевския манастир, бил една от сигурните ръце на Левски, с когото е водил делото на тайната организация в Нишко, Пиротско, Берковско и Софийско. Дядо Генадий е един от многото забравени труженици по делото на освобождението ни. Между бившите борци за свободата той е известен под името скитникът Генадий. И действително неговите патила и скитания нямат край. Той спада в онзи тип авантюристи-патриоти монаси, които се срещат в изобилие в историята на гръцкото освобождение. За сега той се намира в цветущо здраве, но без пара и без пул”.[87] Оплакването на отец Генадий, че бил оставен в безпаричие е под въпрос, защото той като че е забравил, че е монах и при пострига си е дал обет за нистежание, т. е. за бедност. Освен това живеел на упокой в манастира, където имал самостоятелна килия и се хранел на монашеската трапеза. За съжаление Заимов, въпреки че имал възможности, не е записал подробни биографични сведения за о. Генадий, а твърди че бил забравен!

В началото на 1893 г. отец Генадий решил да действа да му бъде отпусната поборническа пенсия. За целта трябвало да отиде по родния си град Ихтиман и до София, за да подготви нужните документи. Управата на Рилския манастир му издала удостоверение № 46 от 22 февруари 1893 г., че може да посети Ихтиман по свои лични дела[88].  На 5 октомври 1893 г. манастирската управа отново му разрешила да отиде до Ихтиман и София по лични дела[89].

На 30 октомври 1893 г. йеромонах Генадий Стоянов отправил “Прошение” до председателя на VІІ-то Обикновено народно събрание. В него описал по-важните си заслуги, които направил за 17 години по освобождението на отечеството си. Но след това прекалил с оплакванията си: “Аз с последни сили прекарах някои години в йеромонахство, но от 3-4 години, нито годините ми, нито измъченото ми тяло ми позволява да върша това, вследствие което пък, аз съм лишен от средства за прехрана; при това лишен от свои с положение при които да отида и прекарам малкото години, които ми остават. Аз прекарвам като скитник без средства за най-необходимите ми нужди за живот…. Излишен съм вече, това зная, но трябва да чакам волята на Тоя, който ма е създал, да ме прибере…. Изчерпани средства, изгубена надежда….”[90] Накрая завършва, че надеждата му е в парламента, който може “да избави и мене стареца от положението в което съм попаднал, като ми отпусне една пенсия, с която да мога да проживея и да ми послужи като първа и последна награда за цели 17-годишни, нищожни може би, трудове, полагани от мен за Отечеството си”[91]. Към въпросното “Прошение” о. Генадий приложил медицинско свидетелство, че е стар и немощен и три препоръки, че действително е бил поборник. Първата препоръка е от Ильо войвода и Ст. Заимов, втората от софийските първенци от изградения поборнически комитет, а третата от “общините” (но не е известно кои общини)[92]. Прави впечатление, че в “Прошение”-то е посочено, че отец Генадий е от Ихтиман, а “понастоящем живущ у София”[93]. След едногодишно протакане пенсия не била му отпусната, по простата причина, че е монах, без близки и може да преживява старините си в манастир. Документите му били върнати чрез Татарпазарджишкия окръжен управител, тъй като родния град на Генадий Ихтиман спадал към това окръжие. През средата на юли 1895 г. околийският началник на Ихтиман изпратил върнатите документите на отец Генадий в Рилския манастир. Манастирската управа му ги предала на 22 юли с. г.[94]

От Протокол № 41 от заседание на Св. Синод от 3 декември 1894 г. научаваме още новости за о. Генадий. На 20 август 1893 г. той изпратил свое прошение до екзарх Йосиф І в Цариград. По-късно, на 15 ноември 1894 г. отправил още две подобни прошения – едното до екзарха, а другото до Св. Синод. В тези прошения той излагал несносното си положение в Рилския манастир и молел да бъде вдигната най-сетне от него, наложената му още през 1887 г. епитимия, която му забранявала да служи като свещенослужител. Освен това той молел да му се позволи да излезе от Рилския манастир, за да си намери свободна енория в която да служи, за да може да се прехранва. Ако не му позволели това, то поне да го признаели за редовен брат на манастира, за да може да изпълнява различни послушания свързани с богослужебната дейност[95].

На същото заседание на Св. Синод било разгледано и писмо № 297 от 19 ноември 1894 г. на Рилския манастир. В него се посочвало “непристойното и нетърпимо поведение на йеромонах Генадий”, като молели “да се отстрани оттам, за да не внася съблазън помежду братството”. Св. Синод решил да се поискат чрез игумена на Рилския манастир писмени обяснения от о. Генадий  относно неговите прегрешения – пиянства ли, “теглил ли е револвер върху един брат вътре в манастира и хулил ли е всичко църковно?”[96]

В началото на 1895 г. йеромонах Генадий направил опити да се премести в Жабленския манастир. Той се намирал в околността на с. Жаблено, Радомирско и от десетина години в него нямало духовник, който да изповядва и причестява селяните. Затова те в началото на февруари 1895 г. подали молба до Св. Синод в София да им назначат „архимандрит” Генадий. Сам отец Генадий изпратил телеграма до Св. Синод с дата 27 февруари 1895 г., че желае да отиде в този манастир[97].

На 20 март 1895 г. на заседание на Св. Синод била разгледана телеграма от о. Генадий от 27 февруари 1895 г. Той молел да му се позволи да се оттегли в Жабленския манастир, защото животът му в Рилската света обител бил в опасност. Решението било: “Понеже ред дела касающи се до непристойното поведение и живота на проситела са на изучаване, Св. Синод реши да остане просбата му без последствие”[98].

На друго синодално заседание от 14 юли 1895 г. било разгледано писмо № 199 от 9 май 1895 г. на Рилския манастир. В него известявали, че на 2 април с. г. о. Генадий напуснал светата обител без ничие разрешение и заминал в неизвестна посока. “Предвид непоправимото и нетърпимо поведение на йеромонах Генадий, Св. Синод реши да се изпроводи на Софийската митрополия цялата преписка по делото му откак е изпроводен в Рилския манастир на изправление, с поръка да я разгледа и да се произнесе. Да се помоли МВРИ да разпореди потребното, за да се намери, където и да е йеромонах Генадий и да се предаде на светата Софийска митрополия, за да го съди”[99].

Засега не разполагам със сведения какво е станало с новото духовно дело срещу йеромонах Генадий. Но има податки, че повече от половин година след избягването му от Рилския манастир той бил все още в неизвестност. Обаче репресивната система била задействана и той бил издирван в пределите на цялото Княжество. За това се подразбира от писмо № 2183 от 28 октомври 1895 г. на Варненска и Преславска митрополия до Св. Синод. Митрополията се оплаква от престараването на Балчишкия околийски началник, който без да уведоми епархийското началство, изпратил на 15 октомври с. г. под строг полицейски конвой във Варна свещеник Генадий Стоянов от село Гурково, Балчишка околия. От прошението на свещеника до митрополит Симеон се вижда, че околийския началник помислил, че това бил търсеният от правителството избягал от Рилския манастир йеромонах Генадий Стоянов, затова го арестувал и изпратил под строг конвой в Митрополията във Варна[100]. В случая объркването е станало от съвпаденията на имената на двамата духовници. Даже по това време в Сливенска епархия имало още един йеромонах Генадий Стоянов (5 май 1845 г. – 26 април 1904 г.). Той бил ръкоположен за йеромонах на 11 май 1894 г. в столичния катедрален храм “Св. Крал” (“Св. Неделя”) от Софийския митрополит Партений[101].

Във връзка с издирването на отец Генадий и Дупнишкия Околийски началник на 13 декември 1895 г. телеграфически запитал манастирската управа на Рилския манастир там ли е въпросния духовник. Отговорът бил отрицателен – йеромонах Генадий липсвал[102].

Засега остава под въпрос по-нататъшната съдба на йеромонах Генадий Стоянов Ихтимански. Според някои сведения той починал в, или около 1900 г. в Рилския манастир[103]. Обаче в архива на Рилския манастир няма данни за това. Според внука на о. Генадий от сестра му Спаса – Методи Йорданов Кошев (роден през 1893 г. в Ихтиман), йеромонах Генадий Стоянов Ихтимански починал ок. 1903-1904 г. в София. За съжаление той не си спомня точната дата и къде са го погребали[104].

Надявам се след цялостно преглеждане на синодалната и митрополитската архива да се доизясни жизнения път и съдбата на този бивш революционер и духовник-авантюрист – Скиталец в истинския смисъл на думата!

_____________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83

[1]. Отец Генадий (“Скитникът”). – сп. Поборник-опълченец, год. І, кн. 3, 1898, с. 1-2.

[2]. Липсата на продължение се обяснява с обстоятелството, че Симидов не е разполагал с биографични сведения за о. Генадий. От името на редакцията на списанието той помолил тогавашният игумен на Рилския манастир йеромонах Кирил “да ѝ яви истина ли е жив отец Генадий и дали не би било възможно той да даде някои бележки за “скитническия” си живот и пр.” Обаче редакцията не получила отговор нито от о. Генадий, нито от игумена о. Кирил. По този повод Ф. Симидов пише, че “ний познавами почтеннаго отца Кирила, и са чудим как е останал студен към молбата на нас, смирените негови чада во Христе”. – * , Отец Генадий (“Скитникът”)…., бел. под линия.

[3]. Л. Дойчев, Скътникът в расо. – В: Л. Дойчев, По пътеките на Апостола, С., 1971, с. 41-50.

[4]. П.Чолов, Скитникът Генадий. – В: П. Чолов, На Левски най-верни другари, С., 1965, с. 11-15.

[5]. Л. Пеков, Йеромонах Генадий Драгалевски. – В: Априлското въстание и Българската православна църква, С., 1977, с. 151-158.

[6]. Архимандрит Николай (Кацарски), Драгалевският манастир, С., 1982, с. 45-54.

[7]. Веселка Гълъбова, История на Ихтиман, т. І, С., 2007, с. 129-135.

[8].  Дори в “Прошение”-то си до Народното събрание през 1893 г. йеромонах Генадий не посочва рождената си дата. – ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 54-57.

[9]. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., сс. 46 и 54.

[10]. Вж. дописката в Сб. Левски във времето, С., 1987, с. 168. Въпросната дописка е анонимна и е от 3 юни 1864 г. и е поместена във в. “Съветник”. Посочено е, че е от Пловдивско. Безспорно неин автор е йеромонах Генадий, който по това време пребивавал в Т. Пазарджик като таксидиот на Хилендарския манастир.

[11].  В. Гълъбова, пос. съч., с. 130.

[12].  В “Прошение”-то си до Народното събрание през 1893 г. о. Генадий пише следното: “Млад още, в най-зрялата си възраст, през 1860 година, служейки при Нишкия владика Виктора…”. – ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 54-57. Тук обаче той не е пояснил, че тогава Виктор е само архимандрит и таксидиот на Хилендарския манастир в Ниш. Нишки владика става чак след създаването на Българската екзархия през 1872 г.

[13]. Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът. Кратка биография, написана по повод откриване на паметника, С., 1895, с. 22. Авторът е черпил сведения за живота на о. Генадий лично от него при срещата им в Рилския манастир през лятото на 1891 г.

[14]. Г. Вишневски (псевдоним на Г. Клисаров), Из героичното минало на окръга. Сподвижникът на Васил Левски. – в. Софийска правда, бр. 26 от 28. ІІ. 1967 г., с. 4.;  Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 46.; В. Гълъбова, пос. съч., с. 129.

[15]. Дописката е много обширна и подробна, което подсказва, че автора е местен човек, вероятно учител. Вж. цялата дописка у П. Динеков, София през ХІХ век до Освобождението на България, (Материали за история на София, кн. ІХ), С., 1937, с. 114-116.

[16]. Вж. подробно това у Хр. Темелски, Към въпроса за замонашването на Апостола на свободата. – В: Хр. Темелски, Из църковното ни минало, т. 2, С., 2009, с. 73 и сл.

[17].  ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 54.

[18]. Ст. Заимов, Три документа по въстанието. – СбНУНК, кн. ХІ, С., 1894, с. 768. Само че Заимов греши, като посочва “Карловските бани”, понеже в Карлово няма минерални извори.

[19]. Отец Генадий (“Скитникът”)…., с. 2.

[20]. Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 28.

[21]. П. Чолов, Скитникът Генадий…, с. 13.

[22]. Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 28. Даже някои приемат, че може би са били роднини по майчината линия на В. Левски, т. е. истински братовчеди. Вж. това у Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 47 и Веселка Гълъбова, пос. съч., с. 130.

[23].  Пак там, с. 29-31.

[24].  Ив. Унджиев, Васил Левски. Биография. Второ стереотипно издание,, С., 1993, с.94.

[25].  П. Чолов, пос. съч., с.14.

[26].  Л. Дойчев, Скътникът в расо…, с. 45.

[27].  В. Гълъбова, пос. съч., с. 132.

[28]. ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 55.

[29]. Съвсем неточно е сведението на Г. Клисаров, че за йеромонах бил ръкоположен, когато станал игумен на Шияковския манастир. – Вж. Г. Вишневски, пос. ст., с. 4.

[30].  Продължавам да издирвам негови следи в Пазарджик.

[31].  Вж. дописката в Сб. Левски във времето, С., 1987, с. 168.

[32]. За замонашването на В. Левски вж. подробно у Хр. Темелски, пос. съч., с. 73 и сл.

[33]. За размонашването на Дякона вж. подробно у Ив. Унджиев, Васил Левски. Биография, С., 1980, с. 60.

[34]. Сб. Левски във времето, С., 1987, с. 168.

[35]. Вж. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 48 и В. Гълъбова, пос. съч., с. 132.

[36]. Ал. Андреев и др., Неуловимият. (По стъпките на Левски), С., 1973, с. 70-71.; Ив. Унджиев, пос. съч., с. 345.

[37]. П. Динеков, пос. съч., с. 84.

[38]. Днес слято с гр. Костинброд.

[39]. Хр. Темелски, Интересни сведения за Софийските манастири от 1874 г. – сп. Духовна култура, кн. 1, 1995, с. 17.

[40]. В. Гълъбова, пос. съч., с. 132-133.

[41]Хр. Темелски, Интересни сведения…, 15-16.

[42]Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 89.

[43]. А. Монеджикова, София през вековете, част Първа, С., 1946, с. 109.

[44]. Ал. Андреев и др., пос. съч., с. 100.; П. Чолов, Скитникът Генадий…, с. 14.

[45]. Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 153.

[46]. Сб. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд, С., 1952, с. 105.

[47]. Пак там, с. 105-106.

[48]. Пак там, с. 178-179.

[49]Г. Вишневски, пос. ст., с. 4.

[50]. Д. Страшимиров, Васил Левски. Живот, дело, извори., С., 1929, с. 574.

[51]. Пак там.

[52]. Първата се намира в архива на д-р Константин Стоилов – ЦДА, ф. 600к, оп. 1, а. е. 1855, л. 9. Форматът на снимката е 10,8 х 18,5 см. Правена е в ателието на Анастас П. Белковски в София. Представен е духовник в цял ръст с нагръден кръст и 4 медала или ордена. С дясната си ръка се подпира на бастунче, а лявата му ръка е облегната върху аналой, с книга върху него. На гърба има надпис с виолетово мастило, навярно от фотографираното лице: “Въ знакъ на признателностъ на г-ну Стоилову, началникъ на кабинета на Негово Височество подарявамъ ликатъ си. Отъ Архимандрита Генадия, г. София, 28/8 1881 год.”

Втората снимка се съхранява в НБКМ-БИА, С ІІ 46. Тя е с формат 12 х 18 см. На нея е изобразен допоясно гологлав, възрастен духовник с побеляла брада и коса. Под самото изображение има печатен текст: “Кабинетъ-портретъ Димитаръ Младеновъ Германски, Самоковъ”. На гърба е писано с молив: “Отецъ Генадий игуменъ на Драгалев. Монастиръ, избягалъ презъ Сърбия въ Румъния въ 1872 г., когато уловили Левски съ когото работилъ, въ манастиря се събирали. Живъ е. Но где е сега? Въ монастиря Рила.” Под този текст има залепено листче с машинописен текст: “Отец Генадий игумен на Драгалевския монастир. Избегал през Сърбия в Ромъния в 1872 г., когато уловили Левски с когото работил. Събирали се [в] монастира”. Тази снимка е била притежание на Ф. Симидов, който я публикувал към началото на биографичния очерк на йеромонах Генадий. Вж. *, Отец Генадий (“Скитникът”). – сп. Поборник-опълченец, год. І, кн. 3, 1898, с. 1.

[53]. ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 55.

[54]. Коте Попстоянов, Тридесет години назад. Исторически записки по първото Македонска въстание през 1876 г., С., 1988, с. 46.

[55]. Пак там.

[56]. Пак там.

[57]. Пак там, с. 47.

[58]. ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 56.

[59]. П. Чолов, пос. съч., с.15.; Л. Дойчев, пос. съч., 47.; Л. Пеков, пос. съч., с. 157.

[60]. В. Ковачев, Драгалевският манастир “Св. Богородица Витошка” и неговите старини, С., 1940, с. 37, бел. 3 под линия.; Ел. Николова, Манастири в Софийско, С., (без дата), с. 54.

[61]. Хр. Темелски, Интересни сведения…, с. 18.

[62]. В. Ковачев, пос. съч., с. 50.

[63]П. Чолов, пос. съч., с.15.

[64]. Хр. Темелски, Соколският манастир “Св. Успение Богородично” край Габрово, В. Търново, 2004, с. 62.

[65]. П. Г. Х. (Попов, Георгиев Христо), Горгулята – Брезник – Трън – пирот или Брезничко-Трънския отряд в Сърбско-българската война през 1885 година (Материали за описвание историята на Сърбско-българската война), Шумен, 1889, с. 36.

[66]. Пак там, с. 53.

[67]. Пак там, с. 181.

[68]. Цит. по В. Гълъбова, пос. съч., с. 187.

[69]. Вл. и К. Шкорпил, Някои бележки върху археол. и историческите изследвания в Тракия, Пловдив, 1885, с. 71.

[70]. (К. Шкорпил), Спомен на Сливен и манастирите му. Исторически бележки от Шкорпил, Сливен, 1886, с. 42.

[71]. Из протоколната книга на Св. Синод 1886-1890 г., прот. № 20  от 23 февруари 1887 г. – Църковноисторически и архивен институт при Българската Патриаршия (ЦИАИ), необработен фонд.

[72]. ДА – София, ф. 1156к, оп. 1,а. е. 1, л. 160.

[73]. Из протоколната книга на Св. Синод 1886-1890 г., прот. № 20…

[74]. ДА – София, ф. 1156к, оп. 1, а. е. 1, л.160.

[75]. Пак там, л. 97.

[76]. В. Ковачев, пос. съч., с. 50.

[77]. ДА – София, ф. 1156к, оп. 1,а. е. 1, л. 161.

[78]. Пак там.

[79]. Пак там.

[80].  Из протоколната книга на Св. Синод 1886-1890 г., прот. № 20…

[81]. Пак там, прот. № 21.

[82]. ЦДА, ф. 246, оп. 1, а. е. 60, л. 50.

[83]. Из протоколната книга на Св. Синод 1886-1890 г., прот. № 33.

[84]. ДА – София, ф. 1156к, оп. 1,а. е. 1, л.160.

[85]. Пак там, л. 161.

[86]. Пак там.

[87]. Ст. Заимов, Три документа по въстанието…, с. 787.; Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът…, с. 153.

[88]. Вж. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 53.

[89]. Пак там.

[90]. ЦДА, ф. 173к, оп. 1, а. е. 528, л. 56.

[91].  Пак там, л. 56-57.

[92].  Пак там, л. 57.

[93].  Пак там, л.54.

[94].   Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 53.

[95].  Из протоколната книга на Св. Синод за 1894 г., прот. № 41.

[96].  Пак там.

[97]. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 53.

[98].  Из протоколната книга на Св. Синод за 1895 г., прот. № 28.

[99]. Пак там, прот. № 48.

[100].  Из протоколната книга на Св. Синод за 1896 г., прот. № 6.

[101].   ДА – Сливен, ф. 44к, оп. 1, а. е. 219, л. 140.

[102] Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 54.

[103]. П. Чолов, пос. съч., с.15.; Г. Вишневски, пос. ст., с. 4.; Л. Дойчев, Скътникът в расо…, с. 49.; В. Гълъбова, пос. съч., с. 135.

[104].   Вж. Архимандрит Николай (Кацарски), пос. съч., с. 54.

Изображение: отец Генадий Ихтимански

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на История на Българската православна църква и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s