ДУХОВЕНСТВОТО В БЪЛГАРСКАТА ДЪРВЕНА ЦЪРКВА “СВ. СТЕФАН” В ЦАРИГРАД (1849 – 1898)*

Ст. н.с. д-р Христо Темелски

(Предварителни бележки)

За историята на българската „Дървена църква” „Св. Стефан” (която просъществувала близо половин век) и нейния приемник „Желязната църква” е писано доста[1]. Но за духовенството (предстоятели, свещеници, дякони, певци, клисари и др.), което е служило през годините в нея няма никакво изследване. Настоящата кратка статия има за цел да се направи опит да се определят служителите (клирици и миряни) в този исторически български храм, който бил наречен още от съвременниците си „майка на българските църкви”[2].

*          *          *

Но първо нека видим как е възникнала тази доста прочута на времето си „Дървена църква”. Към средата на XIX в. в тогавашната турска столица Истанбул (наричана от българите Цариград) живеели близо 50 000 българи[3]. Повечето от тях били занаятчии, търговци и аргати, временно пребиваващи, дошли тук за известен период от време, за да припечелят по някоя и друга пара. Малцина били тези, които живеели семейно и имали собствен дом. Именно поради тази причина българите не се заселили трайно и не образували свои махали и квартали, а пребивавали разпръснато из огромния милионен град. Така до средата на XIX в. цариградските българи живеели доста изолирано и неорганизирано, нямали нито собствена църква, нито църковна община или някаква културно-просветна организация, дори и собствено училище. Голяма заслуга за тяхното пробуждане и раздвижване изиграл котленецът архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели, който пристигнал в турската столица през пролетта на 1839 г., за да работи по своята кандидатура за Търновски митрополит. Той се сприятелил с първомайстора на абаджиите в Хамбара Иван Спасов Фетваджиев и започнал да събира българите в една стая. В нея устроил импровизиран параклис и тук извършвал някои служби; разяснявал на абаджиите, че трябва всички цариградски българи да си построят свой храм в турската столица, и им изнасял беседи по родолюбие. “Тук – казвал той – трябва да се основе център и черква, тук трябва да бъдат дейците, пред очите на царя, и тука трябва да се порази фенерското духовенство, в самото гнездо на Патриаршията”[4].

Така от 40-те години на XIX в. цариградските българи активно се включили в движението за независима българска църква и конкретно заработили по въпроса за създаването на български храм в турската столица. Особена острота този въпрос получил в края на 40-те години, когато през есента на 1847 г. в него се вкючил старозагорецът Александър Стоилов Бейоглу Екзарх и неговият пряк помощник габровският абаджия Никола Евтимов Сапунов[5]. През 1848 г. в този въпрос се намесил с целия си авторитет висшият султански чиновник княз Стефан Богориди, който през лятото на следващата 1849 г. решил да подпомогне всячески своите сънародници, като им подари старата си къща в квартал Фенер[6].

За да решат окончателно въпроса с Богоридиевото предложение, еснафите решили да свикат свое общо събрание. То било проведено на 23 юли 1849 г. в голямата бахча на българина Иван Груев в квартал Балат. Присъствали 263 българи от по-дейните първомайстори и видни еснафи. Никола Евт. Сапунов подробно запознал присъстващите с перипетиите по търсенето и закупуването на място за строеж на български храм. Той изтъкнал, че само за мястото в Ун-капан трябвало да заплатят 330 000 гроша, а нямали никакви готови пари. Оказало се, че обещанието на Ал. Екзарх да помогне с парични средства “било само слово”. Накрая Сапунов съобщил за какво го бил викал княз Стефан Богориди: “… да ви събера и да ви кажа неговото желание. Какво князът има сърдечна склонност и подарява неговият палат между Фенер и Балат – да направим там църквата, защото каза: “На родът си не можах твърде да заслужа, защото времената не помагаха, затова днес пред Бога и человека подарявам моето притежание на Фенер, да се въздигне там един храм български и един метох”[7]. След редица разгорещени спорове приели предложението на княз Стефан Богориди. Въодушевени от направения им щедър подарък, еснафите радостно възклицавали: “Да живее султанът и негова Светлост нашият княз г. г. Стефан Богориди! Господ да им даде леки старини!” “Бог от нашите години да отнема и на князовете години да прибави!”[8]

Специална тричленна делегация, съставена от Никола Евт. Сапунов, Иванчо Бозвели и Константин Груев, още същата вечер се явила пред благодетеля и му съобщила народното желание. Зарадван, че най-сетне предложението му било прието от всички първенци, Ст. Богориди заявил: “Сега аз вярвам, че черква за българите ще стане, но попове да видите да се намерят”[9]. А като научил, че по щастлива случайност вече има и готови двама млади дякони, той се разпоредил още на следващия ден да стане предаването на ключовете на старата му къща, за да може там да се настанят духовниците.

На 29 юли 1849 г. Н. Евт. Сапунов завел дяконите при княз Богориди, за да ги види и да ги напъти в бъдещата им дейност. Това били рождените братя Теодосий и Кесарий Хорозовски, родом от Елена[10]. Зарадван, че нещата започнали бързо да се уреждат, князът, развълнуван казал: “Благодариме на промисълът Божий, защото аз, като са родих на света в България от чиста кръв и от род български, и ма кръстиха по български с “Господи, помилуй”… и погребението ми ще да стани по български с “Господи, помилуй”, а не с “Кирие елейсон![11]” И още същият ден братята дякони били заведени и настанени в подарените от княз Богориди къщи.

От 1 до 5 август 1849 г. Сапунов обикалял цариградските квартали и ханове, за да извести на първомайстори, търговци и по-видни граждани да се съберат на празника Преображение Господне на заседание в Богоридиевата къща. В уречения ден, 6 август, в празнично украсените салони на къщата се стекли много видни цариградски българи. Последен пристигнал княз Стефан Богориди с всичките си адютанти. Той довел със себе си и Кесарийският гръцки митрополит Паисий, член на Патриаршеския Св. Синод. Заседанието било ръководено от Богориди, който благодарил на всички присъстващи за доверието им към него и тържествено обявил, че подарява имота си на “българския народ и ще го припише върху народът като народно стопанство”. Желанията на дарителя били три. Първо, “да се направи един метох, който да служи като странноприемница за българските фамилии, които идат като поклонници за светите места. Второ, да се направи една малка временна церкова, която да се тъй размери, щото да служи, доде се направи (трето) голямата церкова”.[12]

Присъстващите единодушно одобрили княжеските предложения. И понеже князът бил не само човек на обещанията и думите, но и на действията, веднага наредил на присъстващия архитект на султанските сгради Хаджи Стефан Калфа да премери дворното място и да се произнесе за направените предложения. След извършените измервания и предварителни изчисления Хаджи Стефан Калфа докладвал, че подареното място е доста просторно и няма да има проблеми за направата на трите постройки – метоха, временната и голямата църкви. Той предложил метохът да се направи в западния край на двора, точно върху старата византийска крепостна стена, която била запазена на няколко метра височина. Според него, голямата църква щяла да бъде противоположна на метоха, край брега на Златния рог. Импровизираното събрание му възложило по най-бързия начин да изготви трите плана, които да представи за преглед и одобрение в близките дни[13].

През следващите дни в подарената от Богориди къща непрекъснато идвали цариградски българи – бедни майстори и занаятчии, които с възхищение се любували на голямата народна придобивка. На 17 август с. г., сряда, пак в стария Богоридиев дом, се събрали цариградските българи, за да разгледат изготвените от архитекта планове. След като ги одобрили без всякакви възражения, гостуващият гръцки Кесарийски митрополит Паисий извършил тържествен водосвет. След това пристъпили към избора на църковно настоятелство. По предложение на видния калоферски търговец Христо Тъпчилещов присъстващите единодушно определили за пръв епитроп и ктитор княз Стефан Богориди. Последният с благодарност приел оказаната му чест, но понеже бил много зает, определил за свой пълномощник дейния първомайстор-абаджия Тома Стефанов, пловдивчанин. От страна на еснафите избрали шестима настоятели. На въпроса на архитекта от кого ще получава пари, Тома Стефанов изпреварил всички и заявил: “Пари от мене ще да дириш, аз ще съм отговорен за сичкото”. С това заседанието приключило, като по молба на княза митрополит Паисий завел членовете на настоятелството в Патриаршията (разположена само на 300 м от стария му дом), за да бъдат представени и одобрени от самия цариградски патриарх[14].

На следващия ден, четвъртък, 18 август 1849 г., архитектът Хаджи Стефан Калфа довел работници и след водосвет и подобаваща молитва започнала усилена работа по изпъление на приетите планове[15].

Дарението на княз Стефан Богориди включвало стария му дом в квартал Фенер на брега на Златния рог (понеже той живеел в нова къща в квартал Арнауткьой на десния (европейския) бряг на Босфора). Това бил доста голям имот, състоящ се от обширен двор (ок. 5-6 дка) и няколко постройки. Първата, най-голямата постройка била бившият “прекрасен палат с многобройни камери (т. е. помещения), с просторни и светли зали, с високи кевгири”[16] в която фактически живял доста години Ст. Богориди с многобройната си фамилия. Имало и втори по-малък “палат”, в който живеела прислугата. Тези две къщи, наричани поради големината и здравината си от съвременниците “палати” или “конаци”, били масивни каменни постройки, с евентуален втори или трети етаж от дърво. Третата постройка била изцяло дървена и служела като пералня и яхър (конюшня). Тя също била двуетажна и се намирала на заден план в югозападния ъгъл на обширния двор, докато “палатите” били в близост до морския бряг, като пред тях имало цветна градина. При започването на строителните работи на 18 август 1849 г. фактически били съборени двете каменни къщи. Очевидецът Сапунов посочва съвсем точно – “почнахме да събаряме конаците и кевгирите”[17]. Строителните материали от тях били заделяни за направата на метоха. Третата сграда, паянтовата постройка не била съборена. Фактически бил преправен само долният й етаж, като премахнали всички вътрешните преградни стени. За стабилност поставили два успоредни реда правоъгълни масивни дървени колони, така че интериорът на параклиса заприличал на трикорабен храм, чиято олтарна абсида била ориентирана в югоизточна посока (изградената много по-късно Желязна църква била пък с ориентация североизток). Първомайстор бил някой си Димитър, под чието ръководство се трудели няколко десетки специализирани и общи работници[18]. Подът бил настлан с груби правоъгълни каменни плочи, а покрай левите и десните стени били поставени дървени тронове за сядане на по-знатните богомолци, направени от Никола Дограмаджи[19]. Иконостасът бил проста дървена преграда, с два реда икони – царските (6 на брой) на първия ред, а над тях – празничните (22 на брой). Една част от тях били изписани до началото на октомври 1849 г., а останалите били завършени до 20 март 1850 г. Иконописец бил един цариградски грък на име “зографа Андрикон”[20]. В олтарното помещение бил поставен престол – груба каменна маса, а при входната врата монтирали решетъчна дървена преграда – за женско отделение. Двата полилея и свещниците изработил някой си майстор Андон[21].

Към края на месец септември 1849 г. параклисът бил завършен и започнала вътрешната му украса. На 27 септември някой си “Мустафа наккаш” (стенописец-декоратор) го боядисал, като му били заплатени 600 гроша[22]. Поради самата конструкция полагането на стенна живопис било невъзможно, оставало самото оборудване на иконостаса. Редица икони, църковна утвар и богослужебна книжнина били осигурени чрез дарения от различни лица. Дарителят на имота княз Стефан Богориди заплатил на “зографа Андрикон” изписването на една голяма, красиво изработена икона “Св. Стефан”, която станала храмовата икона. Московският търговец Иван Денкоглу (родом от с. Балша, Софийско) изпратил позлатен сребърен потир за причастие, един кивот за причастие на болни с необходимите принадлежности и 35 лакти плат за ушиване на свещенически одежди на първите духовници в храма – двамата братя дякони Теодосий и Кесарий Хорозовски (родом от Елена). Йеромонах Йероним от руската посолска църква в Цариград подарил два стъклено-позлатени свещника и чифт покривки за причастния потир. Александър Екзарх донесъл комплект руски печатни богослужебни книги и един чифт свещенически одежди[23].

Първоначално освещаването на параклиса било насрочено за 2 октомври 1849 г., но поради довършителни работи го отложили с още една седмица. Дори се наложило да вземат за неопределено време някои икони от гръцки православни храмове от града и о-в Принкипо, само и само да осветят параклиса навреме. Така например  “от острова Принкипо от церковата дадоха ни 1 икона Св. Никола и 1 Св. Богородица; от Галата от церковата даде ни г. Захарош 1 икона Христос, 1 икона Св. Иван, 1 кръст-разпятие и купи са една икона Св. Стефан, подобна и князът подари…”[24]. През това време по-големият от братята дякони – хаджи Теодосий, бил ръкоположен в йеромонашески сан в една от гръцките църкви.

Тържественото освещаване на параклиса станало на 9 октомври 1849 г. от Созоагатополския митрополит, който единствен от гръцките митрополити можел да служи по църковнославянски. В освещаването участвали и първите български свещенослужители – йеромонах Теодосий Хорозовски и брат му – йеродякон Кесарий. Водеща фигура в освещаването бил и архимандрит Онуфрий Попович Хилендарски, който по това време пребивавал в турската столица. Йеромонах Неофит Рилски, който тогава бил преподавател в Халкинското богословско училище, произнесъл вдъхновено слово в поучително-религиозен дух. Параклисът бил посветен на дарителя княз Стефан Богориди[25].

Паралелно с доизкарването на параклиса започнало и строителството на голямо църковно здание – Метох, в който да пренощуват поклонници и гости на параклиса и Цариград. За строежа му били използвани камъните от двете разрушени Богоридиеви къщи. Неговите основи били положени в самата стара (средновековна) крепостна стена, като лицето му било към залива Златния рог. Поради преминаващата улица, която фактически разделяла параклиса от Метоха, мястото се оказало доста тясно и затова по план сградата станала силно удължен правоъгълник. Членовете на първото църковно настоятелство работили енергично две седмици по строежа на Метоха, след което занемарили дейността си, тъй като обръщали по-голямо внимание на личните си дела. Това тяхно бездействие породило голямо негодувание сред еснафите, които поискали тяхната оставка[26].

За целта на 27 декември 1849 г. в църковните стаи над параклиса било проведено общо събрание на цариградските българи. Настоятелството било снето, а поверените му документи и църковния печат били иззети от еснафите и предадени на новоизбраните петима привременни настоятели. За помощници на това настоятелство били избрани дванадесет души, между които били и братя Никола и Стефан Сапунови[27].

Строителството на Метоха приключило на 23 април (тогава Гергьовден и Великден се паднали заедно) 1850 г. Той бил дълга (близо 40 м) триетажна сграда с 25 стаи. Под самия покрив по цялата дължина на фасадата бил изписан следният надпис:”Болгарский народний имот. Божием соизволением и споможением, царским же високим соизречением, во время величавшаго царя султана Абдул Меджида ефендимиз и патриарха Антима, се первая сограда “Метох болгарскиа церкве” от всеродолюбивий височайший княз Стефан Богориди пред Богом и человеки пресвято и подари сие място болгарскому народу, их же народним спомоществованием и иждивением всеобщим согради ся сей “Болгарский метох” и под надзирательством …(заличено). Соверши ся в лето 1850 …(заличено). Написа С. Н. С. Изворски. Болгарский народ”[28].

*           *          *

Както вече беше посочено, първите духовници в Дървената църква били братята йеродякони Теодосий и Кесарий. Биографичните сведения за тях са твърде оскъдни и противоречиви. Те били родени в самото начало на 20-те години на ХІХ в. в семейството на имотния и именит еленчанин Недю Хорозов. Теодосий бил по-големият брат, роден през 1820 или 1821 г.[29] За Кесарий се знае, че се родил през 1823 г.[30] На корицата на една възрожденска книга е посочено, че е издадена „С иждивението на бр[атя] Хорозовски – йеромонах х. Теодосий и йеродякон х. Кесарий, еленчани, управители [на] Капиновския манастир, пострижени в монашество във Витлеем и преждебивши първослужители при Българската в Цариград народна църква”.[31] Неизвестно как през лятото на 1849 г. братята дякони се озовали в Цариград и още от 29 юли с. г. били привлечени за първи духовници към бъдещия български храм. Още на 1 август съборно им определили месечно възнаграждение от 500 гр. Но през октомври въпросното възнаграждение било увеличено на 800 гр. като църквата се задължила да ги и храни[32]. Навярно увеличението се дължало на обстоятелството, че на 8 октомври 1849 г. Теодосий бил ръкоположен за йеромонах, за да може да служи в новия храм[33].

По това време към църквата имало „щатни” двама певци и двама четци. Певците били „протопоп и первый певец… отец п. Петър (някъде се среща и Петко) Николаев” и „песнословейши вторый певец… г. Стефан Василев [или Вълков] от Жеравна. Четците били „церковный четец и свещежигател [т. е. свещогасител] г. Илиа Пейчинов от Самоков” и „словейши церковен четец г. Димитър Илиев от Берковица”[34]. От друг списък на спомоществователи става ясно, че четецът Димитър Илиев по професия е абаджия[35]. Същият бил шурей на Н. Евт. Сапунов – брат на жена му Стамата и бъдещ духовник Дионисий, за когото ще стане дума по-надолу.

Първият певец поп Петър или Петко понякога изпълнявал някои треби и тайнства в качеството си на свещеник. Ето какво срещаме записано за него под датата 20 април 1850 г. (тогава Велики четвъртък): „Поп Петко певец красти дете мъжко; име ему нарече Светослав, [син] на Никола Ефтим. Сапуновски габровица от енория Едрине капусу; кръстнико Теню Б. Бозвели от Казанлък”[36]. Бащата Н. Евт. Сапунов в едно свое писмо от 15 януари 1851 г. до габровския първенец Петко х. Манафов пише, че сватбата му била „перва сватба болгарска в Цариград” и че първородния му син „са красти перви в новата церква на первото название Светослав[37]. Сапунов обаче греши в последното си твърдение, синът му Светослав не е бъл кръстен първи в Дървената църква „Св. Стефан”, а втори. За първото кръстено дете е записано следното: „Ном[ер] 1-во. Поп [йеромонах] Теодосия [Хорозов] красти дите женско, именем Мария Петрова Черногориц от Балинос енория; крастнико Димитър Кундураджи от Елена, бабата Фаница. 1849, ноември 8”[38]. Година по-късно, на 29 октомври 1850 г., йеромонах Теодосий кръстил дъщерята на сръбския капукея при Високата порта Константин Николаевич Милица, като нейн кръстник бил Александър Пачич[39].

През 1850 г. в Цариград се появил и „поп хаджи Христо П. Теодоров, Оряховченец”, който потърсил подслон в Метоха и препитание към църквата[40].

Двамата братя Хорозови служили в Дървената църква близо две години. През пролетта на 1851 г. в Цариград пристигнали поп Стоян и хаджи Пешо х. Стоянов от Крива паланка. Те били опълномощени да търсят добър игумен за възобновяващия се край града им Осоговски манастир „Св. Йоаким Сарандапорски”[41]. След дълги увещания и предложения за по-високо заплащане те успели да склонят двамата братя духовници да отидат в Осоговския манастир. Понеже братята били извадени от Дървената църква в началото на юни 1851 г., кривопаланчани заплатили месечината им от 1000 гроша, а на тях обещали за две години сумата от 26 242 гроша[42].

Известно време в Дървената църква служил и архимандрит Онуфрий Попович Хилендарски, в качеството си на предстоятел на светогорските манастири в Цариград. Както вече беше посочено, той взел участие в освещаването на параклиса на 9 октомври 1849 г. След това се поболял и останал, като от църквата му давали помощи. Има сведение, че през декември 1849 г. били му отпуснати 32 гр. за баня и лекарство[43].

*          *          *

Понеже всички православни храмове в Цариград имали за свой предстоятел някой архиерей (епископ), цариградските българи предвиждали за тоя пост йеромонасите Неофит Рилски, Иларион Стоянов или архимандрит Онуфрий Попович Хилендарски. Обаче Патриаршията отхвърлила тези кандидатури и препоръчала сръбският авантюрист архимандрит Стефан Ковачевич Рилски – една доста невзрачна и нестабилна личност. В дадения случай нейните съображения били доста прозрачни – да не поставя на такива високи постове активни дейци, които по-късно могат да се окажат нейни противници[44].

Почти всички цариградски българи посрещнали с неодобрение кандидатурата на сръбския архимандрит, считайки го за недостоен за този отговорен пост. Въпреки това Цариградската гръцка патриаршия била категорична (в случая тя имала подкрепата и на руския посланик В. П. Титов) и не отстъпила. Така църковните епитропи Георги Золотович, Павел Куртович, Гавриил А. Моравенов и Стоян Д. Каблешков били принудени да се съгласят и с писмо от 29 април 1851 г. предложили официално на архимандрит Стефан Ковачевич да стане архиерей на “народна българска церква”. Той отговорил на 2 май с. г., че е съгласен. Обаче от страна на епитропите му били поставени някои условия, които той приел в особен “Зговор”. Условията били да не иска от българската църква заплата; да не се меси в общите епитропски работи и при положение, че няма разбирателство, една от двете страни да се оттегли “без никаква противна реч”[45].

За да предадат необходимата официалност и законност на тези “уговорки”, на 14 август 1851 г. множество цариградски първенци, между които д-р Захари Струмски, Павел Куртович, Г. Моравенов, Н. Тъпчилещов, Стефан Гешов, Стоян Каблешков и др., посетили Патриаршията и се представили на патриарх Антим ІV. Те “народно просяха, на архиерейский чин г. Стефан Ковачевич, архимандрита Рилскаго, за болгарската церква да ся произведе”. Без всякакво възражение гръцкият патриарх дал необходимото разрешение и наредил хиротонията да се проведе още на следващия ден[46].

При това “благоприятно стечение на обстоятелствата” на 15 август 1851 г., на празника “Успение пресвятие Богородици” (или още Голяма Богородица), архимандрит Стефан Ковачевич бил тържествено хиротонисан за Лаодикийски епископ от Бошненския митрополит и от двама епископи – Тримитунския и Ерзерумския. На празничната служба, която се провела в гръцкия храм “Св. Никола” в квартал Джубалие, присъствали близо 5000 души. След хиротонията новият еископ Стефан, придружен от много българи, посетил патриарх Антим ІV и Бошненския митрополит. От Патриаршията се отправил за българската църква “Св. Стефан”, където бил посрещнат от множество българи, които скандирали “Бог царя да поживи!” Привечер Стефан Ковачевич посетил и 12-те члена на патриаршеския Св. Синод. В неделя, 2 септември и на празника Рождество Богородично (или Малка Богородица) – 8 септември, новият епископ служил в българската църква, където били надошли много цариградски българи, зарадвани от новата сполука. По този начин българската църква се сдобила със свой епископ-предстоятел, който много скоро показал безпътния си начин на живот[47].

Станало така, че през 1852 г. самата Патриаршия отстранила временно епископ Стефан Лаодикийски. Чрез съдействието на княз Ст. Богориди и по искане на цариградските българи за нов техен епископ бил хиротонисан архимандрит Поликарп (ок. 1790-1865) с титул Патарон (Патарски), който дълги години бил таксидиот на Синайския манастир, отначало в Цариград, а след това във Влашко. Същият бил “любороден болгарин”, родом от Котел, и според сведения на съвременници – бил сродник на самия Стефан Богориди. Епископската му хиротония била извършена през месец юли 1852 г. в Цариград от Кесарийския митрополит Паисий и от двама епископи – Кирил Миреон и Хапитон Давнисийски[48].

Едва през 1854 г. сръбският авантюрист епископ Стефан Ковачевич, който бил настоятел на българския храм, най-сетне бил отстранен и пратен на заточение в Трапезунд от самата Патриаршия. Настоятелството на храма “Св. Стефан” било поверено на Патарския епископ Поликарп, който рядко се задържал в турската столица и почти не развил народополезна дейност в Дървената църква. След две години бил принуден да напусне Цариград и се установил за владика на българите в Галац[49].

Йеромонах, а след това архимандрит Иларион Стоянов до 1858 г. живеел в Цариград като представител на светогорските манастири (след архим. Онуфрий Попович). Отдавна цариградските българи го желаели за свой църковен предстоятел, но Патриаршията все протакала хиротонията му. Чрез енергичното застъпничество на княз Стефан Богориди едва на 5 октомври 1858 г. Цариградската патриаршия се съгласила на отстъпки и го хиротонисала за Макариополски епископ, но без право да иска управление на епархия[50]. Той станал фактически предстоятел на българската „Дървена църква“, която била тясна и неудобна за непрекъснато увеличаващата се българска колония.

*           *         *

След напускането на йеромонах х. Теодосий и брат му йеродякон х. Кесарий църковното настоятелство на Дървената църква потърсило постоянен свещеник. Такъв бил намерен в лицето на йеромонах Иларион, който бил казанлъчанин, а постриженик на Хилендарския манастир. През 1844 г. той бил изпратен от манастира си да се учи в Куручешменското гръцко училище в Цариград. Там се записал като спомоществовател за една книга под името „г. Иларион Т[еодосиев] свещеннодиакон”[51]. Неговият земляк д-р Христо Т. Стамболски го нарича „свещенноинок поп Иларион Факиркин”, но не дава никакви биографични сведения за него[52]. Неизвестно кога той бил ръкоположен в йеромонашески сан и през втората половина на 1851 г. бил условен за свещеник в българската църква. На 20 януари 1852 г. той кръстил някой си Теодор, син на каикчията Пандели. Кръстник бил Василий Анчов от Тетевен[53]. Вторият свещеник бил „хаджи поп Христо П. Теодосиев сакеларий из Ряховица, В. Търново”[54]. В църквата служил и „йеромонах х. Иларион Хилендарец” (бъдещият епископ Иларион Макариополски). Към църквата тогава бил и „свещенодякон х. Антония Хилендарца”, а певците били „Стефан Вълков из Жеравна” и „Георги Лазаров из Тетевен”[55]. През 1853 г. към църквата все още се числял „отец архим. Х. Онуфрий Хилендарец”[56].

В Дървената църква няколко години служил и архимандрит Партений Зографски. Той дошел в Цариград през 1853 г. и станал учител по славянски език в Богословското училище на о-в Халки, на мястото на напусналия йеромонах Неофит Рилски[57]. След две години се преместил към българската църква, където станал нещо като настоятел и управител на българското училище. Това продължило до хиротонията му за Полянински епископ на 29 октомври 1859 г.[58]

Към средата на 50-те години на ХІХ в. в Цариград се появил поп Тодор Тошков. Той бил свещеник във Видин, но заради лекото поведение на попадията си, потърсил спасение от хорския срам чак в турската столица[59]. Тук той бил назначен за ефимерий при Дървената църква, където служил доста време – цели 18 години. По същото време тук дошел и станал певец и учител в българското училище казанлъченинът Иван Найденов[60].

През лятото на 1857 г. игумените на Капиновския и Килифаревския манастир (и двамата архимандрити и едноименници – Теодосиевци) били опълномощени от всички манастири от Търновска епархия да отидат в турската столица и да търсят в османските архиви документи за имотното им състояние[61]. Двамата духовници отседнали в Метоха и близо пет месеца стояли там, като през свободното си време и на празници служели в Дървената църква. Там те станали и спомоществователи на една книга. В списъка на спомоществователите на тази книга са упоменати всички лица, служещи при българската църква. Това били: „Н. Пр. Макариополский епископ Болгарския церкве г. г. Иларион,[62] Негово всепреподобие отец Иларион [казанлъчанин], Негово всепреподобие архим. Х. Теодосий [Хорозовски], игумен на Капиновския манастир, Негово всепредобие Теодосий, игумен на Килифаревския манастир, Благоговейни г. поп Теодор Тошков от Видин, Негово преподобие священнодиакон г. Паисий, Священнодиакон г. Мелетий Павлович от Дебър, Преподобни монах г. Даниил Цветков Хилендарец вранянец, Мусикословнейший оучител г. Иван Найденов от Казанлък первопевец, Мусикословнейший г. Лука И. Дрейков копривщенец, Мусикословнейший г. Теодораки Илиев от Сопот и Мусикословнейший г. Атанасий х. Минчев от Сопот”.[63]

Новопоявилият се йеродякон Паисий бил българин от Асеновградските села, ръкоположен от Цариградската патриаршия и изпратен като нейн агент. Заради дръзкото му и скандално поведение бил изгонен на 6 януари 1859 г. от епископ Иларион Макариополски. Патриаршията побързала да го хиротониса и изпрати за управляващ Самоковска епархия, откъдето също бил позорно изгонен. Известен бил с прякора „Палисвет”[64].

От 23 април до 13 септември 1858 г. към Дървената църква пребивавал еленчанинът поп Андрей Попдойнов Робовски. Той не се задържал, защото Патриаршията го заплашила със заточение[65]. Името му се среща в един списък на спомоществователи – „Благоговейни поп Андрей П. Дойнов Еленчанин”[66]. В този списък се среща и името на един нов духовник – „Г. Дионисий свящ-диакон Илиев”[67]. Това фактически е „словейши церковен четец г. Димитър Илиев от Берковица,” шурей на Никола Евт. Сапунов. Той приел монашество в Рилския манастир, където през март 1855 г. Софийският митрополит Гедеон го ръкоположил в йеродяконски чин. По късно бил хиротонисан за гръцки патриаршески митрополит в Зворник[68].

В историческата Великденска акция от 3 април 1860 г. взело участие цялото духовенство от Дървената църква. Само че тя била дело на младите цариградски българи, които насилствено (чрез заплахи от физическа саморазправа с дебели бастуни) накарали епископ Иларион Макариополски да не спомене в службата името на вселенския гръцки патриарх[69]. Извикан да отговаря за постъпката си в Патриаршията, епископ Иларион извършил народно предателство, като хвърлил вината върху миряните и решил да поправи грешката си. Той наредил на дежурния ефимерий поп Тодор Тошков да служи на Светли петък, 8 април 1860 г., като този път спомене името на патриарха. За да бъде избягнат конфликт с миряните, свещеникът бил посъветван да служи много рано, т. е. когато в църквата няма никакви богомолци. Послушният свещеник изпълнил владиковата заръка и когато хората заприиждали за празничната служба, той вече се преобличал в олтара. Щом богомолците разбрали каква е работата, поискали обяснение от поп Тодор и хукнали към близкия метох да търсят епископ Иларион за саморазправа. Претърсили и трите етажа, но не го открили, защото хитрият еленчанин много добре знаел какво го очаква и се бил укрил в покоите на един от живеещите наблизо гръцки епископи. Разярената тълпа изкарала яда си на поп Тодор Тошков, който публично бил пребит в двора на църквата[70].

Униатското движение в края на 1860 г. засегнало и българското духовенство от Дървената църква. По това време тук временно пребивавали архимандрит Йосиф Соколски, игумен на Соколския манастир край Габрово и дяконът му Висарион Теодосиев, които отивали за Русия[71]. Тук бил и архимандрит Макарий Савов Хилендарски, таксидиот на Хилендарския манастир в Самоков и йеродякон Рафаил поп Добрев, рилски постриженик, а дякон на бившия Велешки митрополит Авксентий и др.[72] Почти всички били поканени да се присъединят към готвената уния, но малцина поддали. Това били архимандрит Макарий, когото подлъгали с 2500 гроша месечно възнаграждение; поп Тодор Тошков, комуто обещали по 1000 гроша месечно; простодушният старец Йосиф Соколски, че ще стане български патриарх; дякон Висарион, който бил излъган от амбициозния Никола Евт. Сапунов и пр.[73]

Обаче успехът на българската уния бил кратковременен и тя още неукрепнала, започнала да се разпада. Още на 25 януари 1861 г. йеродякон Висарион Хилендарец подал декларация, че се отказва от унията[74]. Той веднага бил ръкоположен за йеромонах от епископ Иларион Макариополски и станал ефимерий при Дървената църква. Тук го виждаме още на 25 март 1861 г. да кръщава едно момче[75]. А след бягството на униятския архиепископ Йосиф Соколски и отвеждането му Русия разпадането на унията се ускорило. Напуснали я редица свещеници, в това число и поп Тодор Тошков[76]. Последният дълбоко се покаял пред църковното настоятелство и бил върнат отново в Дървената църква[77]. Това станало през втората половина на 1861 г., когато от страна на духовенството спира да се среща името на йеромонах Иларион Факиркин казанлъчанин[78].

Три години прекарал в Цариград, кратовският свещеник Георги  х. Поп Атанасов, живеейки в Метоха и помагайки в някои служби в Дървената църква. Той бил тук, за да се съди с бившия Кюстендилски митрополит Дионисий[79]. През лятото на 1865 г. се разболял от върлуващата чума и починал на 20 юли с. г.[80] Бил погребан в двора на болницата, където постъпил на лечение[81].

Кратовският младеж Ефрем Каранов учил в българското училище при Дървената църква в Цариград от септември 1864 г. до 6 януари 1867 г. В спомените си той пише, че в Метоха живеели следните духовници: поп Панарет със сина си Стефан Панаретов, тогава ученик във Фенерското българско училище, поп Тодор Тошков, поп Висарион, поп Георги Кратовски и дякон Григорий Немцов. Певец бил учителят Иван Найденов, а клисари копривщенеца Никола и някой си Митко[82]. Новопоявилият се йеродякон Григорий бил бъдещият Доростоло-Червенски екзархийски митрополит, който бил учител във Фенерското училище от 1863 до 1869 г. През това време той служил като дякон, а след това и като свещеник в Дървената църква[83]. На 6 януари 1868 г. архимандрит Григорий Хилендарец кръстил дъщерята на Никола Хр. Тъпчилещов Пена. Кръстник бил чичо й Никола Хр. Тъпчилещов[84].

Съратникът на епископ Иларион Макариополски Авксентий Велешки починал в Ортакьой (тогава село, сега предградие на Цариград) на 2 февруари 1865 г., а бил погребан на 4 същия месец. Тленните му останки били положени в гроб, изкопан вътре в църквата – отдясно на царските двери на иконостаса[85]. След седем години починал и другият Иларионов съратник митрополит Паисий Пловдивски. Погребението му било извършено на 27 февруари 1872 г., като тленните му останки били положени до тези на Авксентий[86].

След издаването на фермана и изграждането на Българската екзархия, настъпили някои промени в духовенството в Дървената църква. Предстоятелят й епископ Иларион Макариополски бил избран и ръкоположен за първи Търновски екзархийски митрополит през май 1872 г. и в началото на септември с. г. заминал за епархията си[87]. На негово място за предстоятел бил поставен Смоленския епископ Нил Изворов[88]. През 1873 г. след дългогодишно служение напуснали храма двама духовници. Първият бил йеромонах Висарион Теодосиев, който в началото на юли с. г. бил удостоен с архимандритско достойнство и заминал за Хилендарския манастир. Там не се бавил много и се върнал в родния си край – Габрово. През 1875 г. бил игумен на близкия Соколски манастир, след което се преместил в Дряновския манастир. Там прекарал старините, почивайки на 26 октомври 1890 г.[89] Вторият духовник бил свещеник Тодор Тошков, на когото следите просто се губят. Според някои сведение приел монашество и заминал за Рилския манастир, където живял до кончината си[90].

Според запазена църковна архива в нач. на 1875 г. служещи в Дървената църква били следните лица. Предстоятел бил Врачанският екзархийски митрополит Аверкий, който още на 9 ноември 1874 г. си подал оставката и се установил в Цариград[91]. Духовниците били: архимандритите Харитон, Мисаил и Теофилакт, поп Михаил и дяконите Венедикт и Акакий. Певци били Ив. Найденов, Д. Павлов и някой си Христо. На клисаря е посочено само личното име Атанас, а като капуджии (портари, вратари) са записани Михаил, Коста Тодоров, Димитър и Стоян[92]. През месец ноември с. г. се появяват още двама духовници – митрополит Дамаскин Велешки и архимандрит Кесарий[93]. От посочените четирима архимандрити първият е Харитон Ангелов Карпузов, родом от с. Либяхово, Неврокопско, който през 1873 г. бил предложен за Неврокопски митрополит. От Дървената църква заминал за архиерейски наместник в Берковица[94]. Вторият вероятно е Мисаил Байкушев от Трън. В продължение на 43 години (1837-1880 г.) той бил игумен на Мисловщичкия манастир ”Св. Богородица”, където починал през 1880 г.[95] Третият може би е игуменът на Тетевенския манастир „Св. пророк Илия”, упоменат като спомоществовател още през 1858 г. или е сгрешеното име на архимандрит Теофил Добринович[96]. Четвъртият е известният Кесарий Даскалов (Тревненец), който от 1875 до 1877 г. бил предстоятел на Дървената църква[97].

Както е известно Търновският митрополит Иларион (бивш Макариополски) починал внезапно на 4 юни 1875 г. в Цариград, където бил пристигнал като синодален член[98]. Погребението му било на 5 юни с. г., като тленните му останки били положени вътре в Дървената църквац[99]. Само след два месеца тук починал и митрополит Доротей, който бил погребан на 11 август 1875 г. вътре в църквата[100].

В един сметководен тефтер е отбелязано, че месечното заплащане за януари 1875 г. на свещеници, певци, клисари и капуджии в Дървената църква възлизало на 5, 105 гроша[101]. Пак там е записано, че за периода от 1 декември 1875 г. до 2 декември 1876 г. на служителите в храма – свещеници, дякони, певци, клисари и капуджии била заплатена сумата от 35,761 гроша[102].

В началото на 1876 г. служещи в църквата „Св. Стефан” били: архимандрит Кесарий, поп Михаил (или Михал), дякон Акакий, певците Христо и Георги Н. Шишерджиев, клисаря Георги и капуджията Георги[103]. На 7 февруари 1876 г. в Цариград починал Нишавския митрополит Партений (Зографски). Той бил опят и погребан в Дървената църква, като на десетимата носачи на ковчега му били платени 250 гроша[104]. Към края на 1876 г. служещите в храма били: архимандрит Кесарий, поповете Михал и Дамян, свещенодякон Йосиф, певците – Николай Шишеджиев – десен певец, Христо Зота (?) – ляв певец, свещенодякон Никифор – ляв певец и Тодор Македонски – също ляв певец; клисарите били двама, Георги и Кузман и портарите също двама – Георги и Коста[105].

През 1877 г. сред духовенството се появил поп (или йеромонах) Софроний и временно тук пребивавал Велешкия митрополит Дамаскин[106]. На 15 януари 1878 г. починал бившия Врачански митрополит Аверкий, който бил погребан в Дървената църква[107]. През април 1878 г. архимандрит Теофилакт отново се появил в църковните сметки[108]. А през втората половина на 1878 г. сред служащите се срещат имената на певеца Благой, портарите Лазар и Димитър, архимандрит Теодосий, поп Димитър, клисаря Данаил и свещеник Наум[109]. Последният духовник бил Наум поп Трайков (или Трайчев), родом от с. Мечкуево, Щипско. През 1878 г. бил ръкоположен от митрополит Синесий в Одрин[110]. Той служил в българската църква „Св. Стефан” най-дълго време – чак до края на 1903 г.[111] След това бил свещеник в Щип, а в началото на 1915 г. подал молба до Софийска митрополия да му се даде енория в границите на Софийска епархия. На заседание на Св. Синод от 5 март 1915 г. молбата му била удовлетворена – предложили му Жедненската вакантна енория, Радомирско[112].

През 1879 г. служители в Дървената църква били – поп Наум, певците Лазо и Ради, клисарите Димитър, Трайко и Стефан и портарите Димитър и Хараламби[113]. За 1880 г. липсват сведения, но се предполага да са пак същите. През 1881 г. на първо място фигурира отново поп Наум, дякон Климент, певците Лазар, Радо, Никола и Павли, клисар е Димитър, а църковен слуга Никола, капуджии Коста и Михал Ставров[114]. Този състав се запазил и през следващите няколко години. През 1887 г. протосингел на Българската екзархия станал поп Георги Тилев (или Хаджитилев), който понякога служил и в Дървената църква[115]. Затова заплащането му е твърде променливо – първоначално по 250 гроша, а в края на 1891 г. по 400 гроша[116].

На 18 март 1887 г. в дома на екзарх Йосиф І се случило голямо нещастие. При него живеели двете му сестри – Рада и Въла. Последната паднала от дървената стълба за втория етаж, ударила си лошо главата в слепоочието и след големи мъки починала след три часа[117]. Опелото и погребението й станало на другия ден 19 март 1887 г. Погребали я зад олтара на Дървената църква, до самата ограда на църковния двор[118].

През 1889-1890 г. в Дървената църква служили поп Наум Трайков, поп Георги Тилев, дякон Сарандов, клисарят Иван поп Георгиев и портара Стоян Личев[119]. През периода 1892-1894 г. се появили вторият портар Христо Велев, йеромонасите Иларион и Пантелеймон и дякон Горазд[120].

За периода от 1894 до 1898 г., т. е. последните години на Дървената църква, в нея служели: отец Наум Трайков, йеромонах хаджи Иларион, поп Иван, отец Методи Димитров, дяконите Горазд и Иларион, клисарите Иван и Пандо Андрееви,  певците Никола Наумов, Ради Тасев и Георги поп Симеонов и вратаря Христо Велев[121].

Още от есента на 1888 г. започнала подготовката за строителство на нова църква в двора на старата. Архитектурните планове били изготвени от арменския архитект Ховсеп (Йосиф) Азнавур, който предложил постройката да бъде от разглобяеми железни елементи, поради нездравия терен – стар насип. На 25 юни 1890 г. бил издаден височайш султански ферман, като основния камък бил положен на 26 април 1892 г. при тържествена обстановка[122].

Тържественото освещаване на новата Желязна църква станало на 8 септември 1898 г. Службата започналa рано сутринта в старата Дървена църква, която била покрита цялата в зеленина. Целият църковен двор и околните улици били запълнени от гости-богомолци. Към 8 часа и половина от старата църква излязла църковна процесия начело с екзарх Йосиф І и много архиереи, носейки хоругви, ковчеже със свети мощи и други църковни ценности. Процесията обиколила новия храм и влязла вътре, където започнало самото му освещаване. 40 дни след освещаването на Желязната църква, старата Дървена църква, която се намирала точно пред входа на първата, била разрушена и теренът разчистенц[123]. Така след 49 годишно съществуване изчезнала завинаги една истинска народна светиня, през която преминали десетки знайни и незнайни духовници и миряни служители. Бъдещата ни задача е да издирим и установим всички тях, за да не потъват в забравата на времето…

_______________________________

*Материала е предоставен от автора. За справки: г-н Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1]. Вж. тези изследвания у Хр. Темелски, Българската светиня на Златния рог (Второ преработено и допълнено издание), С., 2005, с. 185-187.

[2]. Вж. това у Хр. Темелски, Към въпроса за възникването и началната история на българския храм „Св. Стефан” в Цариград. – В: Международна конференция в чест на професор доктор Тотю Коев, В. Търново, 2005, с. 176.

[3]. За това вж. у Хр. Темелски, Българската светиня…, с.19.

[4]. М. Арнаудов, Неофит Хилендарски Бозвели. Живот, дело, епоха, т. 2, С., 1971, с. 125.

[5]. Вж. това у З. Маркова, Българският храм в Цариград (Начална история). – В: Сб. В памет на академик Михаил Димитров, С., 1974, с.249 и сл.

[6]. Никола Евт. Сапунов, Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград, В. Търново, 1999, с. 68 и сл.

[7]. Пак там, с. 93.

[8]. Пак там, с. 94.

[9]. Пак там, с. 95.

[10]. За тях ще говорим по-подробно по-надолу.

[11]. Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с. 98.

[12]. Пак там, с. 100.

[13]. Пак там, с. 100-101.

[14]. Пак там, с. 101-102.

[15]. Пак там, с. 102-103.

[16]. Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с. 97.

[17]. Пак там, с. 102-103.

[18]. Централен държавен архив (ЦДА), ф. 1459, оп. 1, а. е. 1, с. 1.

[19]. Пак там, а. е. 3, с. 16.

[20]. Пак там.

[21]. Пак там, с. 14.

[22]. Пак там, с. 11.

[23]. Хр. Темелски, Пос. съч., с. 39.

[24]. Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с. 104.

[25]. Хр. Темелски, Пос. съч., с. 39-40.

[26]. Пак там, с. 41.

[27]. Пак там, с. 42.

[28]. Пак там, с. 43-44.

[29]. Зв. Цонев посочва 1821 г., като в книгата му е допусната печатна грешка – отпечатана е годината 1721. – Вж. Зв. Цонев, Старини из българската земя, т. І, Пловдив, 1937, с. 46. Но на надгробната плоча на архимандрит Теодосий е посочено, че е починал на 1 декември 1864 г. на възраст 44 години – т. е. бил е роден през 1820 г. – Вж. Хр. Ив. Христов (Темелски), Капиновският манастир „Свети Никола”. – ИБИД, кн. ХХХІV, 1982, с. 129 и с. 134.

[30]. На неговия надгробен паметник намиращ се в двора на Мерданския манастир „Св. Четиридесет мъченици” е посочено, че е роден „в гр. Елена на 1823 г.”

[31]. Иван Н. Момчилов, Описание на светыя град Иерусалим и изобщо на светыте места на изток, Виена, 1865.

[32]. ЦДА, ф. 246к, оп. 1, а. е. 12, с. 98.

[33]. Пак там, с. 43.

[34]. Така са записани като спомоществователи на „Огледало за болгарскыте училища…, преведена от … Стефана п. Николов Изворски Котлянец, Цариград, 1850”.

[35]. Вж. „Календар вечний … от Пенча Радова карловца, Цариград, 1850”.

[36]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 6 („Помяник на Бълг. Народ. Църква”), отделен хвърчащ лист. Вероятно той произхожда от същия фонд, но от а. е. 5, която е „1850. Кодик заради що са кращават в Славянобългарската церква „Светаго первомученика и архидякона Стефан” чадата на нашите единородни българи и прочии на Фенер”.

[37]. Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с. 176.

[38]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 6, отделен хвърчащ лист.

[39]. Пак там, а. е. 5, л. 2б.

[40]. Името му срещаме в списъка на спомоществователите на „Наполеон Бонапарт… драма…., от сербски преведе Христаки Драганович…, Константинград, 1850”.

[41]. М. Лачев, Документи за историята на българските манастири от архива на Александър Екзарх. – МПр., кн. 4, 1992, с. 168-169.

[42]. Църковноисторически и архивен институт при Българската патриаршия (ЦИАИ), инв. № 9098.

[43]. ЦДА, ф. 246к, оп. 1, а. е. 12, с. 43.

[44]. Хр. Темелски, Пос. съч., с. 48.

[45]. Й. П. Георгиев, Принос към историята на българската църква в Цариград. – Архив на Министерството на народното просвещение, год. ІІІ, кн. І, 1911, с. 50-51.

[46]. Хр. Темелски, Пос. съч., с. 49.

[47]. Ст. Станимиров, Стефан Ковачевич, епископ Лаодикийски. – Изв. на Нар. етногр. музей, кн. 1 и 2, С., 1922, с. 37 и сл. Вж. и Цариградски вестник, бр. 48 от 18 август 1851 г.

[48]. Цариградски вестник, бр. 94 от 2 август 1852 г.

[49]. П. Р. Славейков, Съчинения, т. 3, С., 1979, с. 256.

[50]. М. Арнаудов, Иларион Макариополски и българският черковен въпрос. – В: Иларион Макариополски Митрополит Търновски (1812 – 1875). Биография, спомени и статии за петдесетгодишнината от смъртта му, С., 1925, с. 167-168.

[51]. Православное учение или сокращенно христианско богословие… от священноинока хилендарскаго Илариона Стоянова Еленчанина, Цариград, 1844.

[52]. Хр. Т. Стамболски, Автобиография, дневници и спомени, т. І, С., 1927, с. 32.

[53]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 3б.

[54]. Така се е подписал в списъка на спомоществователите в „Книга нарицаемая Митарства, Цариград, 1853”.

[55]. Пак там.

[56]. Той се записал като спомоществовател за „Месецослов или Календар вечний… от Велка Радова Королеева, Цариград, 1853”.

[57]. Кирил, Патриарх Български, Екзарх Антим (1816-1888), С., 1956, с. 52-53.

[58]. Г. Константинов, Възраждане в Македония, С., 1943, с. 194-197.

[59]. Хр. Т. Стамболски, Пос. съч., с. 32.

[60]. Пак там, с. 336, бележка под линия.

[61]. Митрополит Климент, Лясковският манастир”Св. Петър и Павел”. – сп. Преглед, кн. ІІ, 1907, с.94.

[62]. Изглежда книгата била отпечатана по-късно от посочената 1857 г., защото Иларион бил хиротонисан едва на 5 октомври 1858 г.

[63]. Вж. „Ковчег цветособрания…., В Константинополе, 1857”.

[64]. Хр. Т. Стамболски, Пос. съч., с. 37 и 412.

[65]. М. Радивоев, Поп Андрей Робовски. – СпБАН, кн. 1, 1920, с. 38 и сл.

[66]. Вж. Францушко-българскы разговорник.., Цариград, 1858.

[67]. Пак там.

[68]. Вж. за него у Хр. Темелски, Никола Евтимов Сапунов и неговият дневник. – В: Никола Евт. Сапунов, Пос. съч., с.13-14.

[69]. Вж. това у Хр. Темелски, Двамата Иларионовци от Елена в църковната борба. – В: Христо Темелски, Из църковното ни минало, С., 2001, с. 97 и сл.

[70]. Пак там, с. 98.

[71]. Хр. Темелски, Архиепископ Йосиф Соколски в лоното на унията. – В: Българи в Италия и италианци в България. Приноси, С., 1997, с. 284 и сл.

[72].  Кирил, Патриарх Български, Пос.съч., с. 113.

[73].  Кирил, Патриарх Български, Католическата пропаганда сред българите през втората половина на ХІХ век, т. І (1859-1865), С., 1962, с. 211 и сл.

[74].  Вж. декларацията му публикувана в Цариградски вестник, бр. 5 от 28 януари 1861 г.

[75]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 7.

[76]. Кирил, Патриарх Български, Католическата пропаганда…, с. 269-270.

[77]. Т. Ст. Бурмов, Българо-гръцката църковна разпря, С., 1902, с. 233.

[78]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 7 и сл.

[79].  Е. Каранов, Спомени, С., 1979, с. 22.

[80].  ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 14а.

[81]. Е. Каранов, Пос. съч., с. 53.

[82].Пак там, с. 22-42.

[83]. Вж. за него у Т. Билчев и Д. Костадинова, Митрополит Григорий Доростолски и Червенски. Живот и дейност (1828-1898), В. Търново, 2006, с. 14 и сл.

[84]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л. 12б.

[85]. Е. Каранов, Пос. съч., с. 56.

[86]. Хр. Т. Стамболски, Пос. съч., т. ІІ, С., 1927, с. 188-189.

[87]. Хр. Темелски, Двамата Иларионовци…, с. 102.

[88]. Кирил, Патриарх Български, Екзарх Антим…, с. 534.

[89]. Хр. Темелски, Соколският манастир „Св. Успение Богородично” край Габрово, В. Търново, 2004, с. 62.

[90]. По сведения от покойния ми колега Митко Лачев, но за съжаление още не разполагам с достоверния източник.

[91]. Кирил, Патриарх Български, Екзарх Антим…, с. 610-611.

[92]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 12, с. 1.

[93]. Пак там, с. 18-19.

[94]. Ив. Марков, Дейци на националното Възраждане в Неврокоп и Неврокопско, С., 1979, с. 104 и сл.

[95]. Вж. за него у Н. Илиев, Мисловщичкия манастир „Св. Богородица”,С. 2001, с. 12-24.

[96]. Вж. Първа храна за здравия человечески ум…, Цариград, 1858 г. и По възпитанието на девойките. Превел А. П. Шопов, Цариград, 1874.

[97]. Вж. за него у Ив. Бонева, Архимандрит Кесарий (Кънчо Цонев Кънчев – Даскалов). – В: Годишник на музеите от Северна България, кн. VІІІ, Варна, 1982, с. 148.

[98]. М. Арнаудов, Пос. съч., с. 317. Авторът обаче греши, посочвайки, че Иларион бил погребан в двора на Дървената църква.

[99]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 12, с. 10.

[100]. Пак там, с. 13.

[101]. Пак там, с. 80.

[102]. Пак там, с. 81.

[103]. Пак там, с. 23-24.

[104]. Пак там, с. 82.

[105]. Пак там, а. е. 13, с. 9.

[106]. Пак там, с. 14.

[107]. Пак там, а. е. 14, с. 27.

[108]. Пак там, с. 29.

[109]. Пак там, с. 30-33.

[110]. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а. е. 31 (Из Протоколната книга на Св. Синод за 1915 г.), с. 46-47.

[111]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 29, с.26.

[112]. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а. е. 31, с. 47.

[113]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 14, с. 36-37.

[114]. Пак там, а. е. 16, с. 0 – 32.

[115]. Ив. Кепов, Въстанието в Перущица, Пловдив, 1931, с. 71-77.

[116]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 19, с. 7.

[117]. Български екзарх Йосиф І, Дневник (Текст, коментар и бележки Хр. Темелски), С., 1992, с. 199.

[118]. ЦДА, ф. 1459к, оп. 1, а. е. 5, л.15.

[119]. Пак там, а. е. 19, с. 6-14.

[120]. Пак там, с. 23-29.

[121]. Пак там, а. е. 23, с. 15-27.

[122]. Хр. Темелски, Българската светиня…, с. 72-76.

[123]. Пак там, с. 83-85.

Изображение: Княз Стефан Богориди

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на История на Българската православна църква и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s