ПРАВОСЛАВИЕ СИЛА И КРАСОТА*

Екзарх Стефан

Нашият Божествен Спасител е казал: „Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8)

Същото може дa се каже и за Православието: неговата сила, чийто източник е в Благодатта Божия и неговата красота в благолепието на невидимия свят – горния Иерусалим, са достъпни само за сърцето. Външните прояви на тази сила и красота, изразени в багри, звуци и благоухания, съставляващи душата на нашите православни храмове и на службите в тях, не са нищо друго, освен мистични отражения на тоя невидим свят, пред който човешкият ум съвсем се губи и където само сърцето, очистено и приело Бога в себе си, има очите да вижда и слухът да слуша. Но време ли е сега да се говори за сърцето и за неговите обекти, когато живеем в диктатурата на ума, окрилена от стихията на гордостта, когато и най-малките права на сърцето са потъпкани, когато животът се е превърнал в бездушна машина, а хората в бездушни роботи? Може ли в такова време да се говори за „религия на сърцето”, каквато се явява Православието?

Да! Moжe! Може, защото трябва. Защото на Красотата е предопределена да спаси загиващия свят. В това се състои и пророчеството на Великия писател на Православието – Достоевски, защото като всяка религиозна реалност Православието не е област на отвлечени разсъждения и безсмислени спорове, а е Път, Истина и Живот, поради което има правото да напомня винаги за себе си.

Сега, повече от когато и да било друг път, в духовно отношение светът е разделен на две неравни части: една, в която вярващите, независимо от изповеданието (православни, католици и протестанти), изповядват вярата си в общия и единствен наш Господ Иисус Христос и друга, в която останалите хора, независимо в какво и как вярват, изповядват вяра противна на нашата, на която те не разбират същността и отричат нейната спасителна сила. Тази втора част на човешкия свят, в която влизат адепти на всякакъв род атеистични и иманентно-социални религии, засега не представлява интерес за нас. Религиите на тая човешка маса са чужди на всяка трансцендентна концепция. Към тях принадлежи религията на доскоро тържестващия, но сега вече в упадък социализъм, на многоликото масонство, на будизма, теософията, спиритизма, антропософията и др., т. е. всички безбожни религии, представляващи антитеза на положителната религия, каквато безспорно се явява християнството.

Говорейки за Православието, за нас е интересна само онази част от света, в която живее християнския дух, независимо от съществуващите различия. Въпреки очевидните заблуждения и борби, спорещите страни в тая област все пак са близки помежду си именно поради името на Оня, В Когото всички вярват като в Спасител. Затова тези различия рано или късно ще изчезнат, щом всички се доближат до фокуса на божествения синтез и свържат себе си със Спасителя, както дървото се свързва чрез корените си със земята. Нека старателно очистваме зърната във вярата си от чуждите плевели в нея и да избистряме съзнанието си от мъглата, чужда на ясния Христов ден. Така, преодолявайки пречките и раздорите, предизвикани от „малките истини“, трябва да достигнем чрез сърцето си до великата и единствена Истина на Любовта и Жертвата – сърцевината на Православието. Тогава ще се сътвори и чудото, което вековете и хората в тях очакват: стадото да бъде едно, при един свой Пастир. Нека вярваме в изгряването на този ден, защото между спорещите стои самата Истина – Иисус. И между враждуващите самият Мир – сам Иисус Христос.

Затова божествените устни шепнат, имайки предвид както Горното небе, където е престолът Божий, така и Долното небе, където изгарят в тъга душите на вярващите: „Да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Иоан 17:21).

Нека славим и прославяме Тоя, Който дава насъщен хляб за духа ни, като примирява различията на нашите малки, земни истини, Който освещава нашите суетни претенции, за да почувстваме тяхното нищожество, Който ни предлага кротка, смирена, всеотдайна вяра, която да очисти и обогати нашите бедни и жалки души и ни учи да утоляваме и най-страшния в себе си глад с хляба на Любовта и да опресняваме нашите посърнали сърца с росата, която свети като елмаз върху осълзените наши молитви…

Преди деветнадесет века всички ние, разделените днес, бяхме едно. Тогава бяхме заедно при Витлеемската пещера, когато Словото стана плът и се разкри пред страха и негодуванието на умиращия свят, бяхме заедно с Него, когато То се отдаде на поругание и кръстни мъки, за да се изпълни „всяка правда“, бяхме също така заедно, когато стана чудото на Възкресението – „крайъгълния камък на нашата вяра“, бяхме най-сетне заедно и на светата Петдесетница, при съшествието на Св. Дух, когато огнени езици възвестиха тайната на Новия Завет и дадоха на Христовото благовестие Всемирно значение.

След тия светли дни, пазейки свято учението и завета, ние, чедата на едни и същи родители, незабелязано се разделихме, изпълвайки времето с вражди, спорове, борби и взаимни гонения и днес, по-скоро вече уморени, отколкото примирени, стоим един до друг, страхувайки се да си подадем взаимно ръце, дори и когато нашият общ враг – безбожието, насочва цялата своя свирепа активност срещу Бога и вярващите в Него. Изглежда, че времената все още не са настъпили и нашите противоречия не са преодоляни, за да ни бъде даден в пълнота хляба Господен.

Нека сега обаче да признаем, че тези противоречия, датиращи от векове и коренящи се в дълбоките особености на човешките души, съставляват антиномии и в самите култури на народите, които представляваме, както и в самия дух на отделните национални истории. Тези антиномии, непревъзмогнати и до ден-днешен в нашата психология, етика и общественост са се превърнали в едно препятствие, което продължава да стои между нас и да ни разделя на православни, католици, протестанти и всички други подразделения към тях.

Кои са тези антиномии и откога датират те?

Три начала живеят в душата на света, подобно на трите начала в отделния човек и всяко едно от тях се стреми да подчини останалите две на себе си. Хармонията между тях и досега не е постигната поради това, че същността на тези начала, както вече бе посочено, се корени дълбоко в самата психология на християнските народи.

Първото, бих казал гръцкото начало, издигна примата на знанието като върховна, самодържавна догма, т. е. с това начало разумът се утвърждава като най-висша инстанция, а Сократовото „познай себе си“- като крайна цел на духовния стремеж на човека.

В декаданса на Елинската култура се издига примата на волевото, римското начало: „владей себе си“ чрез което Законът, като израз на волята, придоби силата на категоричен императив.

В противопоставянето на тези два принципа, като tertium gaudens в Царството на Духа, светна подобно на мълния, освещавайки тъмните бездни на човешката душа, третото начало – учението на Спасителя от Галилея: „жертвай себе си” чрез което сърцето се утвърди като най-висша инстанция, а неговата чистота, като най-висше състояние, доближаващо човека до познанието на Бога.

Докато Христовата църква беше независима от гръцкото начало, изявите на гностицизма, с които св. апостол Павел поведе ожесточена борба, бяха далеч от нея и затова съблазънта на „малкия разум” да подчини на себе си „великия разум” и умът да разбере „безумието на вярата”, не успя да намери място в нея. Римското начало придаде на Христовата Църква стремеж към владичество, което не винаги бе в противоречие с християнската етика, но обезсилваше „вертикалния стремеж“ в полза на „хоризонталния“.

До Първия вселенски събор римското и гръцко начала, представлявани съответно от Александрийската и Антиохийската школи, не успяха да наранят Христовата Църква, която по време на гоненията при Нерон до Диоклетиан формира в себе си духа на жертвеност и излезе готова за борба срещу заговора на иудеи, елини и римляни, чиято морална и историческа традиция бе предадена на всички народи в Европа за цели векове напред.

В стремежа към запазване на Църквата и укрепване на Нейния Дух се създаде и великия институт на аскетизма, в който изгряха вечните светлини на Божиите угодници и светци, между които Антоний Велики, Макарий Велики и цял сонм подвижници, чрез които се разкри непобедимата сила, която дава благочестието и молитвата – сила, наречена благодат Божия.

Заедно с тях пламнаха като светилници отците и учителите на Църквата, светлината от които достигна и до нас. Като най-ясно съзвездие между тях изгря великата тройка на вдъхновените литургисти и проповедници: Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст, както и цяла плеяда ученици-апостоли. Наред с тях се издигнаха и такива мислители и апологети на християнството като Блажени Августин, Амвросий Медиолански, Тертулиан, Ориген, Юстин философ и много други, родени все под благодатната сила на Църквата. Но всеки един от тези мислители, оставайки верен на някое от посочените три начала създаде своя теория от учението на Христа и с това стана причина за нейното разделяне.

Тук заслужава да насочим вниманието си към Блажени Августин, чието дело има огромно значение за развитието на Христовата Църква, в нейния римокатолически облик. Неговият труд „De Civitate Dei“(3a Божия град) съдържа идеи, които най-добре разкриват зародиша на онова различие между католицизма и православието, което намира израз в по-късното развитие на тези две Църкви. Блажени Августин е започнал да пише своя труд в същата година, когато стените на Рим, изоставени от императора, са били подложени под ударите на Аларих и вестготските пълчища. За св. Августин, който е бил истински представител на своето време и изразител на духа и красотата на античната цивилизация, този момент е бил много страшен и това се чувства от страниците на неговата книга. При тези условия у него възниква идеята за Божия град – за тоя „тесен град”, който се явява като вечно убежище за спасението на малцина, когато другите загиват от катаклизмите на света. И този Божий град не е нищо друго, освен Христовата Църква.

Тази идея се противопоставя на онова, което стои извън нея, противопоставя се на света като негово отрицание, осъждайки го и сякаш радвайки се на неговата гибел. Същевременно като Божи оазис в света тя се обръща в чувство и става основен принцип в организацията на католицизма. Тази идея оказва влияние при създаване института на целибата за целия католически клир и обособяването му в отделна каста, единствено която има право на достъп до „кръвта Христова” като причастие. Въвеждането на неразбираем за народа богослужебен език, учението за държавата като преходна историческа форма, както и за държавните владетели като прости избраници на тълпата, които могат да бъдат отстранени от властта по Божия воля – всичко това се явява като основен мотив у Блажени Августин, който в своята книга „За Божия град” излага заветите за един нов живот, изграден върху развалините на стария. Идеята за Църквата като антитеза на света завладява цяла Европа и оказва влияние върху нейния живот. В същото време обаче тя създаде и идеята за „анти-Църква” за ония, които възприемаха живота въз основа на други начала: политически, културни и рационални. Именно това е и причината за възникналите жестоки борби, водени от западните католически народи, на които борби православния Изток остава почти чужд.

Този стремеж на Римската църква „да се нареди без света и независимо от него” създаде като антитеза психологическите условия за едно ново езичество в епохата на хуманизма, изпращайки кралете на поход срещу Рим и обуславяйки открития атеизъм през XVIII и XIV век, както и дръзкото решение да се урежда живота на земята без Бога и против Бога. Така на тезата на Църквата „без света и въпреки света”, светът отговори с антитезата: „без Бога и въпреки Бога”. По този начин на Запад се сбъдна напълно тайнственото пророчество на Спасителя: „Не мир донесохте на земята, а меч”.

Така Изтокът остана встрани от възникналото на Запад противоречие между Църквата и света и откърми своето Православие на съвсем други начала, както и при коренно различни идеологически предпоставки. Западът заживя при непрекъснати борби, докато в същото време Изтока търсеше спокойно и съзерцателно истината, стремейки се да отхвърли заблужденията. Затова западната църковност винаги се намираше под знака на причинността, а източната признаваше целесъобразността. Именно тези обстоятелства определяха основните различия между западните вероизповедания и източното православие.

Различният дух на католицизма и Православието се вижда ясно при разглеждане на понятието за греха, съответно от едното и другото вероизповедание. Последиците от греха сякаш хвърлят сянката си върху целия живот на католическата църква, изцяло ориентирана към тъмнината на Голгота. За католическото съзнание, както и въобще за съзнанието на Запада, грехът е нещо всеобщо, непоправимо и носещо винаги след себе си една неотменима санкция. Източното православие е проникнато от живото съзнание, че изкуплението над човешкия род е вече извършено и над него не тежи повече проклятието на греха, поради което то съдържа в себе си по-силно чувство на човеколюбие, спокойствие и вечност. Това съзнание внася повече светлина и радост в емоционалния свят на православните, в техните храмове и в църковните им служби – всички ориентирани към радостното Възкресение. За православното съзнание грехът не е фатален нито по произход, нито по цел и затова пороците, както и страданията, причинявани от тях, нямат абсолютна сила и значение. Всеобхватният дух на Православието, на неговата надземност и абсолютна увереност, създаваща не мъчително, а радостно търпение, влизайки в тесните стени на католическия „Божи град”, внася в него потоци от радост и светлина.

Както небето се отразява u в най-малкото парче огледало върху земята, така u разликата между духа на Изтока и Запада може да се види от най-дребните факти на текущия живот. Така например, милостинята е еднаква добродетел и за католика, и за протестанта, и за православния, но има една подробност, която определя духа на самата постъпка, обагряйки я със специфичен духовен цвят. Същността на тази „абсолютна украска“ е свързана с изискването да се прави добро, независимо от това дали и други ще се стремят към същото, тъй като това е въпрос на свободна воля. Правѝ добро! Никога и никого не осъждай! Не проклинай! Не ненавиждай! Никого не преследвай! Това са истини от Новия Завет, които православието внася с много по-голям устрем в своите храмове и богослужения, където вместо външна екзалтация има много повече вътрешен покой и радостни песнопения.

Тайната на православието е в молитвата, такава, каквато тя звучи на езика на св. Ефрем Сирин или в припева на канона на св. Андрей Критски: „Помилуй мя, Боже, помилуй мя”.

В стремежа си да въздигне духовно човека и да го укрепи в борбата му със земните страсти православието е създало множество молитви, които внасят животворна сила в сърцата на вярващите християни. Между тях, молитвата на великия аскет св. Ефрем Сирин заема второ място по значение след Господнята молитва, тъй като в нея е отразен най-силно и ясно духът на Православието: „Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мен, Твоя раб.“

За да се проникне в самата основа на онова различие, което съществува между Православието и католицизма, трябва да се изясни преди всичко философската и етичната същност на тези две християнски Църкви, от които едната – Православната, възприема неоплатонизма, а другата, философията на Тома Аквински. Най-точно определение на Православието дава св. Дионисий Аеропагит в неговия труд „За небесната иерархия”, както и преп. Максим Изповедник. Принос за разкриване същността на Православието имат също така св. Григорий Нисийски, св. Иоан Дамаскин, а по-късно Владимир Соловьов, Хомяков, Феодоров и др. Православието приема „примата на идеята”, а католицизмът – „примата на формата”. Етичните измерения на тези философски различия се състоят в това, че Православието се утвърждава предимно като „религия на любовта“ а католицизмът като „религия на закона“. За православното съзнание най-добър християнин е тоя, за когото любовта е жертва, докато за католическото съзнание истински християнин е този, за когото любовта е задължение и закон. Затова патосът на Православието намира най-силен израз в сферата на етиката, а тоя на католицизма в областта на юриспруденцията, собствено в църковното право. Православието, в противоположност на католицизма, възприема и утвърждава Църквата преди всичко като духовен, а не юридически или иерархически организъм. Протестантизмът, като реакция на католицизма, се опита да ревизира елементите на християнската свобода, измествайки богослужението и църковния опит към периферията на духовния живот, изхождайки от разбирането на Мартин Лутер, че фактът на спасението се намира вън от нас и затова може да бъде само предмет на нашата вяра.

Източникът на православното благочестие и основен елемент на православния мироглед е вярата във Възкресението. Централно място в Православието заема идеята за освещаване и преображение на тварите. Проповедта за Възкресението, постоянната мисъл за Него, радостта от тая мисъл, религиозният стремеж на всяка православна душа да се проникне от тая „надземна, чужда на емпиричния свят“ идея представлява неизменна част от Православието. Затова големия руски светец Серафим Саровски винаги е посрещал идващите при него с пасхалния възглас: „Христос воскресе, моя радост!”Вярващите, включително и най-слабите от тях, участват в носенето на животворящия кръст, тъй като ние, православните, за да бъдем приобщени към Възкресението на Спасителя, трябва преди това да сме съединени с Него в смъртта Му. „Всякога ние носим в себе си смъртта на Господа Иисуса, за да се разкрие в нашата смъртна плът Неговия живот”. В тези думи на св. апостол Павел е дадено цялото учение – „бъдете свети, както и свет вашия небесен Отец”, прониква чрез Църквата и в последните клетки на православния организъм, за да го подбуди към постоянна борба със стария Адам в нас, към умъртвяване на плътта и нейните дела. Това означава всекидневно носене на кръста, защото без Христови страдания няма преображение и спасение. „Ако душата ви не вкуси от Христовите страдания, никога няма да има общение с Него”, тоест без Голгота няма Възкресение!

С този неотслабващ призив към подвига, към устрема за преображение, към мъжествена борба със себе си е проникнато цялото учение на Църквата. Но какво може да направи човек сам, без помощта на Бога? Затова Православието отдава изключително голямо значение на молитвата, при това не само като средство за получаване на Божията благодат за спасителни цели, но и заради самата молитва. Това е така, защото нашата немощна душa не може да се изкачи дори по стръмната стълба на молитвата и да отрони сълзите на покаянието без Божия помощ: „Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче.“

Цялата тайна на Православието, неговата сила е в молитвата, в умението да се молим. Чрез нея ние получаваме оная сила, която навсякъде и във всичко преобразява материалната действителност в Божия, немощта в победа. Тая сила е заложена в основата на църковния живот и най-вече в православното тайнство Евхаристия, където присъствието на Бога в храма, пресъществяващ виното в кръв и хляба в плът, става не метафизичен, а реален факт за вярващите, което ги прави истински „христоносци” по душа и тяло. Този величествен и страшен в неизказаната си красота момент в православното богослужение преобразява не само молещите се, но и целия свят. Той отваря небето (кубето на православните храмове) и през него окото на вярващия вижда оня невидим свят, Горния Иерусалим, за който тъгува всяка православна душа.

Това непрекъснато действие в мисли и дела съставлява живота на Православието, което по своята същност не е само учение, но и постоянно боговъплъщение в нас и чрез нас. Така, земният живот на Иисуса Христа, Неговата смърт и Възкресение, чрез непрекъснатото молитвено въздействие върху православната душа, се превръща в основен фактор в живота на Източната Църква, която с очите на вярата и с опита на сърцето насочва своите последователи да живеят постоянно в благодатно общение с този живот на Спасителя, който се разгръща последователно всяка година в църковното богослужение. Православната църковна година, която е отражение на земния живот на Спасителя, празнува Рождество Христово, Кръщение, Преображение, Страстната седмица преди Неговата Смърт и Възкресение, както и много други дни от Неговия живот и тоя на пречистата му Майка, на Неговите ученици, апостоли и свети угодници не като възпоменание, а като живи събития, които „стават” по време на самото богослужение, така че вярващите се явяват не пасивни зрители, а участници в него. Същността на Православието и неговата сила се състои именно в това: ЦЯЛАТА ХРИСТИЯНСКА ДОГМАТИКА И ХРИСТОЛОГИЯ, ВЪРХУ КОЯТО ДРУГИТЕ СЕ СТРЕМЯТ ДА ПРАВЯТ ТРУДНИ И СЛОЖНИ РАЦИОНАЛНИ ИЗЛОЖЕНИЯ И ТЪЛКУВАНИЯ, ПРАВОСЛАВИЕТО ПРЕОБРАЗЯВА В ЖИВОТА ПО ЕДИН НЕПОСРЕДСТВЕН И ДОСТЪПЕН ЗА СЪРЦЕТО НАЧИН. Затова нашите тържествени богослужения, наситени с литургическа красота и благолепие, представляват не само едно „възпоменание“, както мислят мнозина, но те са преди всичко истински тайнствени действия на Бога с хората, истинска хрисофания. На празника Рождество Христово православните храмове се превръщат в истинска Витлеемска пещера, в която действително се ражда Христос, чието светло Рождение славославят ангелите, гласа на които вярващите имат възможност да чуят. През Страстната седмица нашите храмове се изпълват със скръб, а на Възкресение пламтят от радост. Така, когато в тия богоносни дни истинският православен християнин приветства вярващите с „Христос воскресе“ той се явява не обикновен разказвач на тези събития от живота на Спасителя, а „въплътител“, като по този начин православната Църква, с нейните служители и вярващи не престава да изразява своята същност на Тяло Христово.

Ние, православните, знаем добре, че „умът е слаб да победи сам демонското мечтание” и затова нашите упования никога не се основават на така възвеличавания на Запад разум. Ние, естествено го ценим и уважаваме като средство за познание, но както казва руският светител Теофан Затворник „с мярка“, защото гнездото на страшната и пагубна гордост лежи в него и той  е пораждал богоборческите човешки помисли. Православният християнин знае и помни, че истинското възрастване на човека винаги е съпроводено с неговото мъдро „снишаване“ и затова колкото повече се издигаме по пътя на съвършенството, толкова повече трябва да бъдем смирени и да овладяваме дързостта на нашето самоутвърждаване. Всяко по-високо стъпало в стълбата на православното съвършенство посочва ясно на човека неговата слабост и нищожество пред неизтощимата сила и премъдрост на Бога. Освободени от влиянието на плътта и отрезвени духовно, ние православните имаме постоянно открит слух към съвета на нашите свети отци: „Живейте в молитва и духовна трезвеност”. При върховното напрежение на молитвата православните светии, като например св. Серафим Саровски, не само са чували ангелската песен в св. Олтар, но те са виждали и слизащите към Престола, като бели гълъби, ликуващи ангели. Чрез молитвата Православието разкрива пред душите на вярващите тайните на вечния живот, а когато тя постигне предназначението си, получената благодат се отразява дори и върху телата на молещите се. Затова иконите на нашите светии имат върху себе си тези отблясъци и нимбове.

Така, Православието дарява своите последователи с благодатта на Св. Дух, което означава: „живот в лоното на любовта”, в което се състои и същността на Христовата Църква, защото „как можеш да обичаш Бога, Когото не виждаш, ако не обичаш брата, когото виждаш?”

Но възможно ли е човек сам да постигне Божиите тайни и да добие за себе си спасение? Не! Защото Божието присъствие не е там, където човека е останал сам със своята самоуверена гордост, а там, където „двама или трима са събрани в Негово име”, т. е. там, където се чува не молитвата „Отче мой”, а се шепнат дадените ни от Бога думи: „Отче наш…”. Затова православните отшелници, отделени от света по време и пространство се молят не за себе си, а за другите, имайки npegвug страдащия човешки свят. По този начин православният християнин става носител на видимата и невидима Църква, като Христово тяло и общество от вярващи, и всеки един миг от молитвения му живот е проникнат от духа на православието – любовта.

В този смисъл големият руски философ А. С. Хомяков казва: „Ние знаем, че когато някой от нас съгреши, съгрешава сам, но никой от нас не може да спаси само себе си. Спасяват се само тези, които са членове на Църквата, свързани с всички останали нейни членове. Така, вярва ли някой? – той е в общение с вярата. Обича ли? – той е в общение с любовта. Моли ли се? – той е в общение с молитвата. Затова никога не казвай: „Защо да се моля за другия, когато той сам се моли за себе си и когато за него може да се застъпи сам Иисус Христос?” Когато се молиш, помнѝ: в теб се моли духът на Любовта. Не казвай: „Това, което е определено и отсъдено от Бога, все едно не може да се промени”, защото твоята молитва следва Божия промисъл и самата тя е предвидена от Бога. Ако си член на Църквата, твоята молитва е необходима за всички нейни членове. Всеки човек е необходим на Църквата – това е взаимната молитва, а нейният дъх – великото славословие на Божията премъдрост и любов”.

Според Православието не е възможно да съществуват истински добродетели, колкото и очевидни да са те по своя външен израз, без Божия Дух, който е Дух на истината и като такъв може да бъде получен само чрез Църквата. Затова само Тя, като мистично Тяло е непогрешима и отделен член или група вярващи в Нея никога не могат да претендират за непогрешимост. Това е така, защото Истината е достъпна в своята пълнота само на Светостта и никой отделен член на Църквата, каквото и положение да заема в Нея, не може да притежава пълна светост. Тя е достояние само на Църквата, където пребивава Св. Дух и Която е единствена Невеста на небесния Жених, нашият Господ Иисус Христос.

В това именно се състои и едно от най-съществените различия между Православието и католицизма. Ние, православните, проникнати от смирение, сме напълно убедени, че отделният човек, колкото и добродетели да притежава и каквото и високо положение да заема, не може да бъде носител на пълната абсолютна истина, тъй като тя може да бъде достояние само на Църквата. Тази своя убеденост източните православни патриарси изразяват в отговор на едно папско послание през 1848 г.: „У нас нито патриарсите, нито съборите не можаха никога да въведат нещо ново, защото пазител на благочестието е самото Тяло на Църквата, тоест самият църковен народ”.

Затова православната Църква няма такъв авторитет, какъвто има католическата Църква в лицето на непогрешимия папа. Ние имаме Истина, а не авторитет, който може да бъде присъщ само на външния свят.

Ние се съобразяваме не с авторитета, казва Хомяков, а с истината, съдържаща се във вътрешния живот на всеки един християнин, защото както Бог, така и Църквата живеят в него и при това по-реално, отколкото той чувства сърцето си, което тупти в гърдите му, или кръвта, която тече в жилите му. Но Те живеят в него дотолкова, доколкото сам той е съпричастен към живота на Църквата, тоест това е живот изпълнен с любов и единство”.

Затова ние изповядваме: „Словото стана плът и се всели между нас”.

_________________________________

*Публикувана Пловдив, 1998 (второ изд). Първо изд. – 1938.

Тук тази статия и нейното продължение са поставени на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: + Стефан, Екзарх Български (1878-1957),

Гроба на Екзарх Стефан в Бачковския манастир,

Св. Ефрем Сирин,

Св. Серафим Саровски,

Руският филосов А. С. Хомяков

Следва…

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Християнска апологетика и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s