РАЖДАНЕТО НА ПАРЛАМЕНТАРНАТА ДЕМОКРАЦИЯ*

(Църковно-народният събор от 1871 година. По случай 140 години от провеждането му)

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

temelskiСвиканият и проведен в Цариград през 1871 година Първи църковно-народен събор бил паметно събитие в обществено-политическия живот на възрожденска България. Неговите главни цели били две – изработването и приемането на “Устав за управлението на Българската екзархия” и избор на екзарх. Особено първата представлявала акт с изключителна стойност в новата българска история. За първи път след близо пет века безправно съществуване била създадена и официално призната от Високата порта една общонационална българска институция – Българската екзархия. Така българите били призвани самостоятелно да изградят структурата и управлението на своето духовно ведомство, което успели да извоюват след няколко десетилетна упорита борба.

1. Султанският ферман за учредяването на Българската екзархия.

Началото на църковно-народната борба, която по своята същност била обществено-политическо движение за признаване на българската нация, било белязано от няколко локални конфликта между населението и съответния патриаршески митрополит през 20-те и 30-те години на ХIХ век, между които особена острота имали конфликтите във Враца и Скопие. В края на 30-те години на ХIХ век църковният въпрос се превърнал в общонационален въпрос, в разрешаването на който взели участие всички социални слоеве на българското възрожденско общество.

Църковно-народната борба, подобно и на движението за новобългарска просвета и култура, била легално движение, официално основано на издадените от турското правителство реформени актове – Хатишерифа (1839) и Хатихумаюна (1856). Легални били формите и методите на тази борба, затова тя с основание се нарича “мирен” етап на българската национална революция. Известно е, че идеолозите на революционното движение, възприемали борбата за църковна и политическа независимост като две страни на национално-освободителния процес. “Българският черковен въпрос, заявил организаторът и идеологът на българската национална революция Любен Каравелов, не е нито йерархически, нито икономически, а политически, защото с неговото решение ще да се признае и съществуването на българската народност, която доскоро не беше призната даже и от самото правителство.”

До 1870 година църковно-народната борба преминала през два ярки етапа: първият, бил движение за изхвърляне на гръцкия език от богослужението и въвеждане на български, а вторият, бил по-труден и по-продължителен – изгонване на гръцките патриаршески митрополити от българските епархии. До Кримската война (1853-1856) борбата за независима Българска църква обхванала всички по-главни селища и техните райони в Централна и Северозападна България и в Северна Тракия. Съпричастни на това народно движение били и най-будните представители на българската емиграция в Румъния, Русия, Сърбия и други.

Не останали назад и българите от турската столица. Както е известно, в средата на ХV век (1453 година). Цариград паднал в ръцете на азиатските завоеватели и станал административен център на огромната Османска империя. От дълбока древност в този “царски” град живеели българи, но през възрожденската епоха техният брой се увеличил неимоверно бързо, за да достигне в средата на ХIХ век цифрата 50 хиляди. Повечето от българите били бекяри и се занимавали предимно със занаятчийска и търговска дейност, като постепенно се оформил и кръгът на културните дейци. През първата половина на ХIХ век главните средища на българите в турската столица са били големите ханове, като Балкапан, Куршум-хан, Зюмбюл-хан и други. По това време възникнала и идеята за създаването на български храм и тя принадлежала преди всичко на архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели, който заявил: “Тук трябва да се основе център и черква, тук трябва да бъдат дейците пред очите на царя и тука трябва да се порази фенерското духовенство в самото гнездо на Патриаршията.” Така в лицето на архимандрит Неофит Бозвели църковно-народната борба имала своя пламенен трибун, безкомпромисен и решителен ръководител, мъдър политик. Той и неговите сподвижници успели да възпламенят обществената енергия и борческото чувство, да ги насочат към реални цели, да изградят организацията и да обосноват програмата и тактиката на народната борба.

Издаденият след Кримската война султански реформен акт, наречен Хатихумаюн, дал на българите основа за легална дейност, която стимулирала църковно-народната борба. В продължение на 14 години цариградските българи били в кипежа на поредица от събития, които бавно, но сигурно подготвили почвата за извоюване на църковна независимост. Повратен момент била Великденската акция от 3 април 1860 година, когато в историческата Дървена църква „Св. Стефан“ епископ Иларион Макариополски под натиска на младите цариградски българи символично отхвърлил зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия и обявил самостоятелна българска църковна организация. Населението от стотици църковни общини подкрепило Великденската акция на цариградските българи и също отхвърлило властта на Патриаршията.

В Цариград бил образуван Смесен народен съвет от архиереи и епархийски представители от редица български градове, който подкрепил каузата за самостойна Църква. Засили своята дейност и различните “партийни” групировки. Най-силна и влиятелна била “партията” на националното действие с двамата големи водачи – епископ Иларион Макариополски и доктор Стоян Чомаков. Тя се ползвала с подкрепата на цялата нация, на всички общини, на радикално настроената българска интелигенция, на революционната демокрация. Останалите три групировки: на умереното действие (начело с проруски настроените дейци, като Найден Геров, Тодор Бурмов и други); на туркофилите (Гавриил Кръстевич, братя Тъпчилещови, х. Иванчо Хаджипенчович и други) и на западняците (Драган Цанков, доктор Георги Миркович, Тодор Икономов и други) имали обща характерна черта – обединявал ги българският патриотизъм, желанието да се реши църковният въпрос в интерес на българската нация.

След близо четири десетилетия от първите вълнения във Враца и Скопие, а по-късно и в Търново, през 1870 година българското църковно-народно движение достигнало своя щастлив завършек. На 27 февруари, петък, 1870 година султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, почти независима от Вселенската цариградска гръцка патриаршия. На следващия ден – 28 февруари, събота, Тодоровден, Великият везир Али паша извикал на Високата порта членовете на двустранната мирска българо-гръцка комисия и им връчил по един екземпляр от султанския ферман, с молба да го предадат на своите духовни архипастири. Българските представители Гавриил Кръстевич и хаджи Иванчо Хаджипенчович веднага се запътили за цариградското предградие Ортакьой, където се помещавал Привременния български Св. Синод. По пътя Гавриил Кръстевич се отбил буквално за секунди в редакцията на в. “Македония”, издаван от големия възрожденец Петко Рачов Славейков, да му съобщи радостната вест. Изкачвайки се по стълбите към стаята на главния редактор, той викал с все сила: “Славейков, Славейков! Ето фермана!” Когато Петко Рачов Славейков се появил и видял в ръцете на Гавриил Кръстевич така дългоочаквания документ, последният от средата на стълбите се върнал и продължил за дома на владиците. Там набързо им превели фермана член по член и “всички се зарадвали до уши, като узнали съдържанието му”.

По стечение на обстоятелствата дългоочакваният ферман се появил на бял свят точно в навечерието на 1000-годишнината от основаването на Българската православна църква (4 март 870 година). Малко известен е фактът, че заслугата за това се дължи на руския посланик в Цариград граф Н. П. Игнатиев. Последният положил много усилия, “за да помиря българите с Великата църква и да доведа ако не до едно основно решение на разпрата, поне до една спогодба, приемлива за двете страни…”. За да ускори издаването на фермана от тромавата османска администрация, при една среща с Великия везир Али паша, той прибягнал до дипломатически трик. “Говорих именно за хилядагодишнината на Българската национална църква, която щеше да бъде празнувана на 4 март в спомен на епохата, когато цар Борис, изпращайки своите делегати на Цариградския събор, скъса връзките, които го свързваха с Римския престол. Този празник, напомняйки на българите времена на слава и независимост, би дал, разбира се, повод за манифестации, които в интереса на турското правителство е да отклони… Али паша напълно прие умесността на моите съвети. Той ми обеща веднага да представи фермана на одобрението на султана и да се потруди своевременно да го получи обратно, за да може да го съобщи на българите преди въпросния празник”. Интересното в случая е, че от страна на възрожденските българи такова 1000-годишно честване въобще не е било готвено, нито пък свързани с него някакви протестни манифестации. Просто съвпадението на тази кръгла годишнина дало повод на руския дипломат да я използва като силен коз пред Великия везир, за да бъде издаден веднага дългоочаквания ферман. И както е известно този умел ход на граф Игнатиев успял.

Мълвата за издаването на фермана тутакси обиколила българското население в Цариград. В редакцията на вестник  “Македония” идвали много хора, за да се уверят в истинността на слуховете. След като продиктувал на словослагателите съобщение за издаването на фермана, Славейков отишъл с приятели в една гостилница “да се веселят и радват за великата сполука на българския народ”. Късно през нощта той се завърнал в квартирата си и легнал да спи. Обаче след около час се събудил и като седнал в леглото, написал стихотворението “Честит ден”, посветено на издаването на фермана. След това посред нощ отишъл в печатница и с помощта на един словослагател, който нощувал там, набрали стихотворението и го отпечатали на отделен лист като притурка на в. “Македония”.

“Ден тържествен! Празник всенароден!

Тържествувай българский народ!

Ти черковно вече си свободен,

Свободен си, на царский живот.”

На другия ден, 1 март 1870 година, Неделя на Православието, българската дървена църква и дворът ѝ на Златния рог били препълнени от радостни и възбудени богомолци. След божествената Литургия и благодарствения молебен епископ Иларион Макариополски произнесъл вдъхновено слово, като в края заявил: “… Трети април (1860 година – Българският Великден) бе славен и знаменит ден в който въпроса се роди и народното желание за народна йерархия изрази. Днес, Първи март 1870 година е още по-славен и знаменит, защото се изпълни народното желание. Тогава бе раждането на въпроса, днес е изпълнението на въпроса. Тогава бе едно просто желание за въпроса, днес въпроса се облича с царски закон. Тогава бяха надежди, а днес е осъществлението на надеждите. Жътвата, чада, на сеяча е по-сладка от сеитбата, защото, който сее с надежда, сее за жътва. Който жъне, събира плод. Тъй и ний чада, сеяхме на 1860 година, 3 април; жънем плода сега на Първи март 1870 година. Ето ви, чада, ферман, подаден вчера на българския народ от високославното правителство.” В този сюблимен момент председателят на българския архиерейски събор епископ Иларион Ловчански извадил от кожен калъф фермана и го разтворил, за да го видят всички. Радостта на цариградските българи била неописуема. Викове „Да живее султанът! Да живеят неговите министри! Да живее Иларион Макариополски! и продължителни ръкопляскания дълго се разнасяли недалеч от Вселенската патриаршия.

Веднага към всички по-големи български общини полетели възторжени телеграми: “Честита Ви българска народна иерархия! Черковният въпрос се реши и реши се за наша полза!” Навред настъпила всеобща радост и възбуда, организирани били спонтанни повсеместни тържества, ликували, пирували и съчинявали благодарствени адреси до султана и Високата порта.

Благодарение на султанския ферман от 27 февруари 1870 година било възможно възстановяването на изгубената в началото на ХV век българска църковна независимост. Неправилно някои изследователи посочват, че чрез фермана българите се сдобили с Църква “независима от Цариградската патриаршия”. Други пък  продължават да смятат, че по същество ферманът бил “самоуправство”, че Високата порта се опитала да реши един религиозно-богословски проблем, че по този начин българите се отцепили от Православието и не признавали върховенството на Вселенската Цариградска патриаршия. Тези обвинения се оказват обаче напълно неоснователни, като вземем под внимание предхождащите го събития в турската столица (по-точно периода 1856-1870 година) и като подложим фермана на подробен анализ като юридически документ. Именно след Хатихумаюна (1856) били водени многобройни преговори между българи и гърци, внасяни били десетки предложения за взаимно-уреждане на църковно-правното положение на онеправданите българи. И понеже църковният спор между двата съседни православни народа бил притеснен с национално-политически стремежи, турската власт се ангажирала “в случая като конституционен законодател, изпълнител на повеленията на естественото право, мандатьор на междунаридния колективитет…”. Или по-просто казано, както някога със султански акт било узаконено отнемането на църковната ни автономия, така и сега (през 1870 година) по същия начин били възстановени правата на българите и тяхната Църква.

Освен това във фермана няма никаква турска намеса на антиканоничност. Както е известно, в неговата основа е залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 година, както и ревизираният пак от него проект на Смесената българо-гръцка мирска комисия от 1869 година. По същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на Вселенската Цариградска патриаршия, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори. Пет члена (3, 4, 6, 7 и 9) от общо 11 на фермана красноречиво говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската Майка-Църква и дори в известна зависимост от нея. Именно в духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви били съставени и останалите членове на фермана.

Единствено член 10 от фермана създавал известни “затруднения” за приемането му от Цариградската патриаршия. Това фактически е членът, който определял диоцеза на новата църковна област – Екзархията. Но докато в първичните проекти този диоцез е бил точно и поименно определен, то в официалния документ Високата порта заложила такъв текст, който да бъде постоянен източник на раздори между българи и гърци. Става дума за това, че във фермана били изброени поименно само 15 епархии, като за останалите, където живеело смесено население се предвиждало провеждането на всенародно допитване и ако 2/3 от православните пожелаели, можели да преминат към Екзархията. Това именно най-много подразнило Цариградската патриаршия, защото по такъв начин екзархийския диоцез оставал постоянно отворен и можел да се увеличава непрекъснато.

Това е било най-важната причина, за да откаже първоначално Патриаршията формалното получаване на фермана, а след това и неговото признаване, и съответно неговото приложение. Въпреки активната и масирана дейност на руското посолство в Цариград, което чрез граф Игнатиев се стремяло да изглади конфликтите и подобри двете спорещи страни (българи и гърци), Вселенската цариградска патриаршия проявила непростима непреклонност и отказала да признае валидността на султанския акт. Цели две години и половина (и 17 дни) продължила грубата и безпринципна игра “кой – кого”, докато се стигнало до фаталния 16 септември 1872 година, когато Патриаршията от позицията на силата прибягнала до срамния и позорен акт на обявяването на схизмата.

2. Привременен Смесен съвет на Екзархията.

Въпреки затрудненията, които създавала Патриаршията, българските дейци в Цариград пристъпили към изграждане на екзархийското ведомство. Преди всичко било необходимо да се състави привременно управително тяло, официално признато от Високата порта ( за разлика от съществуващия в момента Временен Св. Синод и Временен смесен съвет), което да състави проектоустава за духовното управление на Екзархията; да организира и свика събор за приемането на устава; да решава ежедневните въпроси и да поддържа връзка с турската власт.

На 13 март 1870 година в Екзархийския дом (наета под наем еврейска къща) в Ортакьой се събрали 39 видни цариградски българи, за да изберат членовете на Привременния смесен съвет. На избор подложили 30 лица, като било проведено тайно гласуване със (черни и бели) зърна на зрял боб. Избрани били десет миряни (Гавриил Кръстевич, Хаджи Иванчо Хаджипенчович, Георгаки Чалооглу, Хаджи Николи Минчоглу, доктор Стоян Чомаков, доктор Христо Стамболски, Христо Тъпчилещов, Димитър Гешов, Стефан Камбуров и Велю Милошев), които заедно с петимата архиереи (Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски, Антим Видински и Иларион Макариополски), съставящи Временния Св. Синод, поели ръководството на Българската екзархия и изработването на проектоустава.

Така избраният Привременен смесен съвет бил утвърден със султанско ираде на 30 март 1870 година, като негов председател станал председателят на Временния Св. Синод епископ Иларион Ловчански. Писарската работа била поверена на архимандрит Мелетий (по-късно Софийски митрополит), като от средата на месец юли същата година привлекли за писар и младият амбициозен юрист Марко Д. Балабанов.

Привременният смесен съвет започнал работата си на 15 март 1870 година, като заседавал веднъж седмично, в петък. В продължение на седем месеца оживено разисквали над предложения от Гавриил Кръстевич проект за екзархийски устав. Обстоятелството, че разискванията протичали при закрити врати, дали повод на някои демократични среди да недоволствуват и да се отнасят с недоверие към работата на членовете на съвета (наричани комисари). Освен това били отправени и нападки към тези комисари, че в действителност те не са истински народни представители, понеже били избрани само от един доста тесен кръг цариградски българи. Наистина, че тези упреци са логични, но те биха били основателни само при една нормална обстановка; в конкретния случай всички избори и действия се явявали единствено разумните и правилните.

При разискванията на проектоустава за управлението на Българската екзархия без отговор останали някои важни и съществени въпроси – преди всичко тези за пожизненост или периодична сменяемост на екзарха и относно размера на приходите на архиереите. Още тук, в Привременния смесен съвет (а и навън сред дейците на българската национална революция) се сблъскали интересите на представителите на двете течения – консервативното (т. нар. “старите”) и демократично-либералното (“младите”). Консервативните дейци до голяма степен стриктно се придържали към постановките във фермана, като някои от тях били готови да пожертвуват националните интереси, заради своите лични. Рамките на принципния идеен диспут въобще не били спазвани и в него започнали да изкристализират лични амбиции и долни партизански страсти. Това било особено присъщо за така наречената “Търновска партия”, или групировката около Макариополския епископ Иларион. Този бележит борец за църковна независимост само за броени месеци през 1870 година успял в значителна степен да компрометира своите огромни заслуги към Църква и народ, и с “чорбаджийския си инат” разигравал членовете на Съвета и пречел на нормалната им дейност. Неговите съпартизани, водени от жаждата за лични материални изгоди и прекомерно честолюбие, не само го подкрепяли, но го и тласкали към необмислени и рисковани действия.

Част от консервативните дейци, като Гавриил Кръстевич, доктор Христо Стамболски, Хаджи Иванчо Хаджипенчович, митрополит Антим Видински и други, били склонни да приемат модерния принцип за съборност на Църквата, обаче смятали пожизнеността на екзарха и усложнената многостепенна избирателна система гаранции за стабилността на църковната институция.

Представителите на демократично-либералното течение (кръгът около доктор Ст. Чомаков) с лека ръка пренебрегвали каноничната страна на въпроса, ръководейки се единствено от обществени и национални интереси. Целта им била изграждането на по-либерална Църква, която в условията на робството и при явните и засилени аспирации на съседните балкански държави към българските земи да стабилизира националното единство и осигури възможност за известна вътрешна автономия и засилване на просветно-културното дело.

Същевременно проблемите за бъдещото църковно управление все повече занимавали българските възрожденци, които споделяли своите мнения в периодичния печат. Така например Петко Рачов Славейков, чрез исторически преглед на Западната и Източната църкви защитавал принципа за съборност и синодалност пред единоначалието. Той стигнал и до крайности, настоявайки за периодична подмяна на синодалните членове, за сменяемост и на членовете на Мирския съвет, който трябвало да има реално и активно участие в екзархийското управление, а не да бъде, а не да бъде безгласен придадък на Св. Синод, както било в Цариградската гръцка патриаршия. Той обосновавал необходимостта от широко участие на миряните при избора на ръководните църковни органи, както на екзархийско, така и на епархийско ниво, за да бъде Църквата “народна”, съобразно “положението в духа на времето”.

В разпалилата се дискусия се включил и Тодор Икономов – един от най-ярките и най-крайни привърженици за демократично и напредничаво църковно устройство. В конкретния случай възраженията на Икономов били против разделянето на църковната власт между Св. Синод и Мирския съвет, защото нямало преграда между духовните и светски дела. “Черквата не са само духовните, Черква е всичкото събрание на верните, всичкий народ”. В поредица от статии и документи той доразвил и обогатил тази своя идея. Според него Българската екзархия можела да бъде полезна за обществото само ако съдействала за неговия напредък, за духовно-просветното му и обществено-политическо съзряване, за националното му сплотяване и единство. А това би било възможно само при едно демократично устройство на църковната институция и пълноценно участие на миряните в нейното управление. Радикалните му призиви за връщане към принципите на ранното християнство, против напластенаната през вековното развитие догматика и сложна църковна иерархия, за демократично устройство в духа на ХІХ век и пр., солидно обобщени по-късно в „Една стъпка напред“, разкриват неговото реформаторско и просвещенско отношение към Църквата, заради което с право е получил характеристиката „революционер между черковниците“.

Интересното в случая е, че Тодор Икономов бил и подбудител на практически действия за ангажирането на по-широки обществени кръгове в защита на радикалните му принципи. По негова идея се ражда инициативата на Тулчанската църковна община за установяване единодействие на църковните общини от вътрешността на страната с цел да се наложат демократични и съборни с общонационалните интереси начала в изграждането на Българската екзархия. Близо месец след издаването на фермана църковната община в Тулча отправила до няколко подобни общини в Дунавския вилает писмо, в което ги приканвала да определят представители, които да работят във взаимно съгласие, ръководейки се от следните принципи: съобразно управление, смесени съвети с болшинство на мирските членове, периодична сменяемост на всички управителни органи, обществен контрол върху църковните приходи, висшегласие при решаване на всички дела и въпроси, избиране на архиереите от самите епархии и други. Този документ бил съставен от Икономов и публикуван във вестник“Македония“, се превърнал в програма на „младите“ и получил наименованието „Проект на Тулчанската община“. Въпросният проект изиграл голяма роля за мобилизиране на обществеността и станал причина миряните от редица български селища да изяснят и определят своите позиции.

Така в продължение на няколко месеца десетки църковни общини в Дунавския вилает разглеждали „Тулчанския проект“, като правели съкращения или допълнения. Свищовци дали конкретно предложение за свикване на събрание на представители от по-главните селища в Русе, на което да се избистрят позициите, които ще защитават впоследствие в турската столица. Една част от църковните общини се солидаризирали изцяло с тулчанци и свищовлии, други проявили известна колебливост. Възражението на видинци било, че изработването на проектоустава трябвало да стане от цариградските българи и да се разпрати до църковните общини за обсъждане. На същото мнение били и русенци, които тактично отхвърлили идеята за свикване на събрание в техния град, опасявайки се от затруднения от страна на османската власт. Единствено Търновската църковна община открито изявила несъгласие с тулчанското писмо. Според нея българското духовенство трябвало да бъде облечено със силна власт и да не е толкова зависимо от миряните.

Така идеята за събиране на народните представители в Русе се провалила и не се стигнало до съставянето на проектоустав “отдолу”, зад гърба на комисарите. Това допаснало на редакцията на вестник “Турция”, която се изказала доста остро срещу инициатора на тулчандсата акция Тодор Икономов, наричайки го “руски охраненик и руско мекере”.

Същевременно вестник “Македония” продължил да призовава за сменяем екзарх, за да не придобие той извънредно голяма власт – условие за деспотизъм, чужд на възрожденския дух. На остра критика била подложена и залегналата в проектоустава и в “Повода за избиране на представителите” за Църковно-народния събор двустепенна избирателна система, чрез която миряните на практика били еминирани от участие. Специално се наблягало върху отговорността на народните представители, които не трябвало да се ръководят от лични или поселищни интереси, а от интересите на нацията. Главното им задължение било да съдействат за постигане на национално обединение чрез присъединяване към Българската екзархия и на “спорните” по смисъла на член 10 от фермана епархии. Във връзка с това защитавана била идеята, че седалището на Екзархията твърдо трябва да бъде в Цариград. По страниците на вестника се прокрадва нуждата от висше богословско училище в турската столица, издържано от всички епархии. Въобще Славейковият вестник се превърнал в ярка трибуна за широко обсъждане на проектоустава и отпечатал десетки статии за демократизиране на Българската екзархия – насока, която представителите щели да спазват и по време на заседанията на събора. На същите позиции застанал и емигрантският печат, макар като цяло проблемите на екзархийското устройство да го занимавали отчасти.

B самото начало на месец октомври 1870 година проектоуставът бил окончателно завършен и решили да го дадат на Петко Рачов Славейков, “за да го печати в Македония”, но със задължение да го напечати без заплата и на брошура, като му заплатят само хартията. Неизвестно поради какви причини Славейков не отпечатал проектоустава, а това станало в печатницата на арменеца А. Минасиан, която имала български отдел и там като словослагатели работели няколко българи.

Веднага след завършването на проектоустава, Привременния смесен съвет, след предварително споразумение с Високата порта, изработил и разпратил по епархиите правилник за избиране на представителите за Първия църковно-народен събор. Този правилник, наречен “Повод”, бил съставен от 12 члена и детайлно посочвал начина за избирането на народните представители. Техният брой бил съразмерен с големината на епархиите, като само Търновска имала правото на 4-ма; Доростолска, Видинска, Нишка, Софийска, Кюстендилска, Самоковска и Пловдивска по двама, а останалите по един. Избраните представители били поканени да се явят в Цариград най-късно между 1 и 15 януари 1871 година, като се задължавали да носят редовно заверени и надлежно подпечатани избирателни писма. Освен това от тях се искало да представят подробни статистически сведения за броя на венчилата, църквите, манастирите, училищата, свещениците, монасите и учителите в съответната епархия.

Изборите по места протекли доста спонтанно, неорганизирано, а някъде и твърде формално. Не били спазени всички изисквания на “Повода”, както поради тяхната сложност, така и поради обективни затруднения, като например в македонските епархии (Пелагонийска, Струмишка, Воденска, Скопска и други).

Докато се провеждали изборите по места, Привременния смесен съвет ръководел текущите дела на Екзархията. От своя страна Цариградската патриаршия настоятелно искала съгласието на Високата порта за свикването на Вселенски събор, който да осъди фермана като антиканоничен. В изложение до Великия везир Али паша “комисарите” опровергали доводите на Патриаршията относно нуждата от свикването на подобен събор. Те аргументирано изтъкнали, че нямало никакво нарушение на догмите, че това били преди всичко въпроси от административен характер. Освен това, членовете на Съвета направили и някои опити за помирение с Патриаршията, но резултати не били постигнати.

Започналите да пристигат през месец януари 1871 година представители от епархиите, били допуснати да присъствуват на 41-то заседание на Привременния смесен съвет. На 5 февруари същата година било проведено поредното 42-ро заседание на Съвета, което по решение на участниците в него, прерастнало в Първо предготвително заседание на Църковно-народния събор.

Били проведени общо пет предготвителни заседания на които се обсъждали редица процесуални въпроси и приели правилник за работата на Събора. Доста оживени спорове се водили около въпроса, дали “комисарите” имат право да участвуват в заседанията на Събора, понеже не били специално избрани за тази цел. В края на краищата се наложило мнението, че понеже те изработили проектоустава, то трябвало да участвуват с пълни права за окончателното му изработване и приемане.

Разгорещени дебати възникнали и около законността и целесъобразността на участието на представителите от така наречените спорни епархии, които не били упоменати поименно в султанския ферман. Първоначално до тези епархии не била отправена покана за участие, което хвърлило в смут населението им. Едва на 1 януари 1871 година, под влияние на демократично настроените църковно-народни дейци в Цариград, Временният Св. Синод отправил призив към българските общини в тези спорни епархии, за да изпратят и те свои избраници на Събора.

На 3-то предготвително заседание (12 февруари 1871 година) бил поставен въпроса за тяхното участие в заседанията, понеже някои представители били вече пристигнали и чакали пред вратата. Част от представителите, главно тези от търновско-русенската група продължили да упорствуват против участието им, с цел да не се дразни правителството. Обаче след изслушване на прочувствените изказвания на Тодор Кусев (по-късно монах и висш духовник под името Методий) от Пелагонийска епархия и Гавриил Кръстевич за единството на целокупния български народ, мнозинството гласувало да участвуват всички заедно и пълноправно при решаването на екзархийските дела.

Дейците на църковно-народния събор от 1871 г.

3. Първият Църковно-народен събор.

Тържественото откриване на Първия църковно-народен събор станало на 23 февруари 1871 година в Екзархийския дом в Ортакьой. Извършено било водоосвещение с участието на петимата български архиереи, двама свещеници и един дякон. След пристойна към Бога молитва, председателят на Събора епископ Иларион Ловчански произнесъл поздравително слово към всички участници. След него доктор Ст. Чомаков подробно описал историята на българския църковен въпрос през последното десетилетие. Прочувствено и с исторически обзор било и словото на Гавриил Кръстевич. Върху някои конкретни моменти от личното си участие в църковния въпрос, говорил и епископ Иларион Макариополски. Така в прочувствени слова и спомени преминало първото редовно заседание на Църковно-народния събор.

Редовните работни заседания на Събора се провеждали два пъти седмично – във вторник и петък и продължителността им траела по 5-6 часа. Протоколната книга се водела от писаря на Привременния смесен съвет М. Д. Балабанов, който бил и представител на Пловдивска епархия.

В Първия църковно-народен събор, който продължил цели пет месеца (до 24 юли 1871 година) взели участие общо 50 души – 15-те члена на Привременния смесен съвет (5 архиереи и 10 “комисари”) и 35 представители от епархиите. Част от последните не участвали обаче във всички заседания, а по ред причини (лични, семейни, служебни и други) пристигали и напускали по различно време Събора. Повечето от тях били заменени от редовно избрани по места заместници, а други от живеещи в Цариград българи, но някои от последните не били приети от Събора.

Представителите от епархиите в Събора били: Господин Хаджииванов от Варненска епархия; Костадин П. Шулев (заменен през месец юли 1871 година с Лазар Йовчев, но последния не бил приет) от Велешка епархия; Никола Първанов от Видинска епархия; Георги Гогов от Воденска епархия; Никола Занкин (заместен от 23 април 1871 година от архимандрит Дионисий) от Врачанска епархия; Димитраки Теодоров и Сава Хаджиилиев Доброплодни от Доростолска (Силистренска) епархия; Димитър Ангелов и иконом поп Апостол Поликарев от Кюстендилска епархия; Михаил (Мирю) Павлов от Ловчанска епархия; Костадин (Коста) Сарафов от Неврокопско; Петър Димитров и Коста Петров Даскалов от Нишавска (Пиротска) епархия; архимандрит Виктор от Нишка епархия; Яков Геров от Одринска епархия; Михаил Манчев от Охридска епархия; Тодор Йовчев Кусев от Пелагонийска Битолска епархия; Георги Груев и Марко Д. Балабанов от Пловдивска епархия; Хаджи Георги Бучков заменен от 9 април 1871 година с Костадин поп Гутов от Поленинска Дойранска епархия; Величко Христов от Преславска епархия; Захари Хаджигюров и Христо Димитров Тодоров от Самоковска епархия; Симеон Г. Груев (от 12 март 1871 година заменен от Стоян Костов) от Скопска епархия; Добри Чинтулов и Стефан П. Стефанов от Сливенска епархия; Хаджи Мано Стоянов и Христо Тодоров Стоянов от Софийска епархия; поп Тодор Илиев Тилков от Струмишка епархия; Кънчо Кесаров (през месец май 1871 година заменен с Кирил Попов, но последния не бил приет, понеже бил избран само от Търновска община), Петър Ангелов (през лятото на 1871 година заменен с Димитър Павлов Грозданов, но поради избора му само от Търновска община, не бил приет), Хаджи Господин Славов и Йордан Д. Николов (от 27 април 1871 година заменен от Никола Ст. Михайловски) от Търновска епархия и иконом Петър К. Арнаудов от Червенска (Русенска) епархия.

Интересен бил случаят с представителя на Берковската каза, архимандрит Дионисий Помаков (по-късно Ловешки митрополит), който не бил приет от Събора, понеже от Софийска епархия (към която спадала и Берковската каза) вече имало приети двама редовно избрани представители. Въпреки това той останал в Цариград и участвувал неофициално в редица заседания.

В Първия църковно-народен събор, както се вижда, взели участие все заслужили дейци по българския църковен въпрос от национален и местен мащаб, влиятелни първенци от Цариград и от епархийските центрове, учители, свещеници и членове на местното самоуправление. Прави впечатление, че около една пета от участниците в Събора били с висше образование (от тях трима юристи) и почти толкова били завършили духовни учебни заведения.

В почти всички заседания респектира професионалната компетентност (освен на петимата архиереи) на Гавриил Кръстевич, М. Д. Балабанов, доктор Ст. Чомаков, Хр. Т. Стоянов и някои други, които активно участвували във възникналите дискусии и изнесли на плещите си цялата делова работа на Събора. Някои представители са били само фигуранти и почти не вземали думата, а когато я взимали, то е било за да кажат, че са съгласни с мнението на някои от капацитетите. Безспорно най-деен бил Гавриил Кръстевич, който като автор на проектоустава много често и без ред взимал думата, за да поясни или защити допълнително едно или друго положение. Неслучайно Видинският представител Н. Първанов твърди, че той се държал като диктатор и не уважавал достатъчно мнението на останалите представители. Заседанията не протичали винаги делово и колегиално, а доминирали празнословия и пререкания, гарнирани понякога с обиди. Всичко това, гледано от позициите на развития парламентаризъм, говорело за незрялост, а в дадени моменти и за наивност. Но това било съвсем нормално и разбираемо за този пръв учредителен форум на поробените българи.

До известна степен деловият ход на заседанията на Събора бил провокиран и от създадената смесена българо-гръцка комисия, чиято цел била да балансира отношенията между Патриаршията и Екзархията. При пълна дискретност от българска страна в нея участвували Гавриил Кръстевич и Хаджи Иванчо Хаджипенчович. Въпреки това участниците в Църковно-народния събор научили за тази комисия и поискали подробни разяснения от двамата български представители. Естествено получили половинчати отговори и това довело до редица смущения и вълнения, до протакане на работата по проектоустава.

При обсъждането на последния бил възприет принципът на последователното и подробно разглеждане на член по член, като при възникване на проблемни въпроси се задействували работни групи или нарочни комисии. Разногласията били неизчерпаеми и те започнали още при обсъждането на първите въвеждащи членове. Петимата архиереи, подкрепяни от Гавриил Кръстевич, са били за “духовното начало” в Църквата, докато демократично-либералното течение държало за единство на мирското, “вещественото” и духовното. Този техен принцип бил охарактеризиран от Пловдивския митрополит Паисий като “протестантски” и “схизматичен”. Ето защо либералите били принудени да отстъпят и член 3 останал непроменен: “Съгласно с настоящия устав, Екзархията въобще, управлява се духовно от Св. Синод, а всяка епархия от митрополит”. Мнението си обаче те наложили по въпроса за епархийските съвети (член 12). В Проектоустава се настоявало за два отделни съвета – духовен и мирски. Това обаче било отхвърлено и гласували за един – смесен епархийски съвет, в който миряните доминирали. Също така бил увеличен и броят на светския елемент в Екзархийския смесен съвет – от 4 на 6 (член 8).

Бурни дебати се разгорели върху предвидената в Проектоустава двустепенна избирателна система. Либералите настоявали в една или друга степен за пряко гласоподаване на народа при избора на мирските членове в смесените епархийски съвети, на екзарха и на митрополитите. Архиереите, подкрепяни от Гавриил Кръстевич, проявили изключително упорство и заплашили, че ако това се приеме, Екзархията може да изпадне в положение на схизматична. На няколко пъти настъпвал голям смут и заседанията били прекъсвани. Архиереите проявявали изключителна упоритост – изборът на митрополити под влияние на миряни, според тях не бил каноничен. В крайна сметка тази двустепенна избирателна система се запазила, но се засилило участието на миряните при избора на епархийските архиереи.

Дебати били водени и по предложението за по-ограничени годишни доходи на епископите, митрополитите и екзарха. В края на краищата и двете страни били склонни на компромиси, като се стигнало до разделението на епархиите на три степени, а възнаграждението на митрополитите им било определено на 72, 54 и 45 хиляди гроша.

На 23-то заседание (14 май 1871 година) на Събора бил разглеждан въпроса за пожизненост или периодична сменяемост на екзарха. Възникнали ожесточени спорове, като становището на либералите за определен мандат упорито било защитавано от представителя на Софийска епархия Хр. Стоянов. Интересното в случая е, че мнението на архиереите по този въпрос се разделило и Иларион Ловчански, Панарет и Паисий Пловдивски споделили становището, че периодичната сменяемост на екзарха била “едно нововъведение в управленческата част на Черквата”, но че то не било антиканоническо. Словестният диспут бил разрешен от тайно гласуване – от присъствуващите 43 души, 28 гласували за периодичността на екзарха.

Така на 14 май 1871 година “Уставът за управлението на Българската екзархия” бил окончателно завършен и предложен на участниците в Събора за подписване. При полагането на подписа си Гавриил Кръстевич добавил: “Приемам цялото съдържание на Устава без периодичността на екзарха”. С подобна забележка се подписали и други консерватори: Хаджи Николи Минчоглу, Димитраки Теодоров и Никола Михайловски (Хаджи Иванчо Хаджипенчович отсъствал от заседанието). Това поведение на четиримата консервативни дейци противоречало на възприетия принцип на вишегласие “и предизвиква извънредно голямо възмущение и справедливо” сред останалите представители.

4. Устав за устройството и управлението на Българската екзархия.

Приетият и подписан устав съдържал общо 134 члена, разделени в три части. В първата част подробно било разгледано избирането на екзарха, на членовете на Св. Синод, на членовете на Екзархийския смесен съвет, на епархийските митрополити, на членовете на епархийските смесени съвети, на членовете на смесените съвети по кази и нахии; определянето на епархийските мирски и духовни избиратели и избирането на енорийските свещеници.

Във втората част обстойно били посочени правата и задълженията на централните и местни екзархийски органи. На Св. Синод и на съответните духовни лица принадлежала компетенцията по вероизповедните и по догматичните въпроси, и по правораздаването при нарушения в тези области (членове 93, 94 и 100). С основание на мирските членове се давало простор за народополезна дейност – грижа за училищата, за развитието на българския език и книжовност; въобще за “всякакви средства и мерки, полезни за развитието на образованието в българските епархии и за умствения и нравствения напредък на българите”; за направата на общополезни заведения, за състоянието на подведомственото на Екзархията имущество; контрол върху приходите и разходите; решаване на веществени спорове при развод, годеж, заверяване на завещания, дарения и пр. (член 98).

Последната трета част била посветена на църковните приходи и разходи. Впечатлява предвиденият строг контрол върху тях и заделянето на значителна част от приходите за издръжка на училищата и другите обществени заведения.

Според последният 134-ти член, висшият законодателен орган на Българската екзархия се явявал Църковно-народния събор (съставен от духовници и миряни), свикван периодично на всеки четири години. На него щял да се приема отчета на всички екзархийски сметки; при необходимост щели да се внасят изменения и допълнения към екзархийския устав и щял да се избира нов екзарх.

Съпоставен с Проектоустава, Уставът се отличавал с редица предимства. Той съдържал повече яснота, логичност, последователност и най-вече – доминирал с либерално-демократичен дух. Естествено този резултат бил дело на народната воля, упорито и принципно поддържана и прокарвана от епархийските представители.

За да се оцени по-пълно и по-точно българския църковен устав, несъмнено трябва да бъде сравнен и с основните закони на съседните православни църкви по онова време. От публикуваните протоколи на Събора ясно личи, че те са били взети предвид. Всеизвестно е, че залегналата в устава синодална форма на управление не била откритие на Българската екзархия. Тя била обичайна и за Еладската (Гръцката), Румънската, Сръбската и Руската православни църкви, но с тази съществена разлика, че при тях била характерна силната им зависимост от държавната власт. Всъщност държавата била тази, която изработвала законите за управлението на съответната църква. По принцип Св. Синод се явявал носител на върховната църковна власт, но де факто тя принадлежала на държавния глава (цар или крал) и правителството. По този начин Църквата фактически била превърната в обикновено държавно учреждение. Архиереят имал права само в догматическата и богослужебната област, а участието на редовните клирици и миряни в църковно-управленческата сфера било твърде ограничено.

Положението на Българската екзархия в този пункт било доста по-различно, защото тя била принудена да функционира при друговерска власт. От друга страна Екзархията се ползвала със значителна независимост при уреждането на вътрешните си работи – в духовната, просветната и културната си дейност. По този начин тя имала възможността да се устрои и да се превърне в националнообединяваща институция, която олицетворяла и провеждала частична гражданска автономия на българския народ.

Авторите на Екзархийския устав имали възможността да черпят готов опит от “Общите закони” за управлението на Вселенската цариградска патриаршия, приети от църковно-народен патриаршески събор, заседавал през 1858-1860 г. Но наред с редицата сходни моменти, налице били и някои съществени различия.

Безспорно демократично положение на българския църковен устав било изборното начало, според което никой в Църквата “от първия до последния” не се назначавал, а се избирал, включително и екзархийските чиновници. Чисто революционно нововъдение за практиката на Православната църква била периодичната (на 4 години) сменяемост на екзарха, което било един чисто републикански принцип. Тази периодична сменяемост ликвидирала възможността за установяване на силна еднолична власт в Църквата и гарантирала колективното начало в управлението. Освен това вече всеки архиерей имал правото да се кандидатира за екзаршеския престол. Принципът за съборност бил проведен много по-последователно, отколкото в уставите на всички споменати поместни православни църкви. Характерно било и периодичното свикване на всеки четири години на Църковно-народен събор с висши законодателни и контролни функции. Мястото на миряните в Църквата било разширено не само чрез ролята им в централното управление (както е при Цариградската патриаршия), но и чрез създаването на смесени епархийски, казалийски и нахийски съвети.

Изработеният и подписан Екзархийски устав бил даден веднага за превод на турски език, с цел да бъде представен на Високата порта за одобрение. Заседанията на Църковно-народния събор продължили, като обсъждали други належащи въпроси – териториалното преустройство на някои епархии (разрешен частично, поради възникнали конфликти); изработване и приемане на каталог с кандидатите за митрополитските катедри; текущата финансова издръжка на Екзархията и други. Освен това участниците в Събора напразно очаквали правителството да даде позволение за избирането на екзарх. Стигнало се до постепенното оредяване на представителите – многомесечната заседателна дейност нарушила семейния, стопанския и финансовия ритъм на мнозина от тях. Ето защо на 24 юли 1871 година било проведено последното, 37-мо заседание, на което взели решение за разпускането на Събора. “Това последно заседание на Народния събор стана на отворено място в градината на Екзархийския дом”, като правели някои поправки в почти преведения на турски език устав. В края на заседанието пристигнал поканен майстор-фотограф (вероятно Паскал Себах) и всички присъстващи се снимали за спомен, като по този начин увековечили този бележит общобългарски форум.

След закриването на Събора продължили заседанията на Привременния смесен съвет. В тях били допуснати да участват и останалите в Цариград епархийски представители. Преведеният на турски език Екзархийски устав бил връчен на Високата порта едва на 29 юли 1871 година от четиричленна делегация, съставена от Гавриил Кръстевич, х. Иванчо Хаджипенчович, доктор Ст. Чомаков и Георгаки Чалоглу. Правителството изобщо не бързало с одобрението на устава и по този начин бавело избирането на екзарха. Най-сетне на 11 февруари 1872 година било дадено позволение да се направи избор, въпреки че Екзархийския устав все още не бил одобрен. На 12 февруари 1871 година Привременния смесен съвет провел избор и избрал  епископ Иларион Ловчански за първи български екзарх. Обаче по внушение на външни сили той си дал оставката и на 16 февруари бил проведен нов избор.Този път единодушно избрали за екзарх Видинския митрополит Антим. Така Привременния смесен съвет дозавършил работата на Първия църковно-народен събор. В интерес на истината трябва да поясним, че Екзархийския устав изобщо не бил одобрен от Високата порта, но независимо от това седалището на Българската екзархия останало в Цариград до 27 ноември 1913 година, когато екзарх Йосиф I го преместил в София.

Първият църковно-народен събор от 1871 година в изключително трудна обстановка – в столицата на Османската империя и под носа на Цариградската патриаршия – успял да изработи устав за управлението на Българската екзархия. Този устав бил със сравнително напредничави и демократични принципи и правел чест на своите създатели и на българската общественост. Съборът станал причина за активизиране на общественото мнение и за избистряне на политическото мислене по съществени въпроси на националните институции и методи на управление. Натрупаният опит в общ и в по-тесен смисъл се оказал изключително полезен при работата на Търновското учредително събрание през 1879 година, което обсъдило и приело Първата българска конституция.

След Освобождението и създаването на Третата българска държава били създадени съвършено нови условия за развитието на Църквата. Ето защо след дълги перипетии се стигнало до друг “Екзархийски устав, приспособен в Княжеството, одобрен от Светия Синод, приет от Държавния съвет и Народното събрание и потвърден с Указ на Негово Височество Князът от 4 февруари 1883 година, под № 82”. Този устав претърпял частични изменения през 1890 и 1891 година, като се стигнало през 1895 година да се приеме нов устав, който от своя страна бил допълван през 1897 и 1900 година. Първообразът на Екзархийския устав останал само като далечен спомен – демократичните и прогресивните му придобивки постепенно били унищожени: периодичната сменяемост на екзарха била заменена с пожизненост; Екзархийският смесен съвет бил премахнат; епархийските съвети от смесени постепенно се превърнали в духовни; църковно-народен събор не бил свикван в продължение на половин век, тоест до 1922 година, когато бил изработен нов Екзархийски устав. Българското църковно самоуправление постепенно попаднало под силната зависимост на държавно-политическата власт. Така неумолимият ход на събитията неминуемо довел Българската екзархия до положение, сходно с това на поместните православни църкви в Русия, Гърция, Румъния и Сърбия.

________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: г-н Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

Използвана литература:

Бурмов, Т., Българо-гръцката църковна разпра, С., 1902.

Каравелов, Л., Събрани съчинения, т. 7, С., 1967.

Маркова, З., Българската екзархия 1870-1879, С., 1989.

Маркова, З., Църковно-народният събор 1871 г. – сп. Векове, кн. 3, 1981, с. 5-18.

Михайлов, Ап., Тридесет неизвестни писма на Видинския митрополит Антим. – Църковно-исторически архив, т. I, С., 1981, с. 51-75.

Мишев, Д., Църковен архив, кн. III, С., 1931.

Ников, П., Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения, С., 1971.

Протоколи на Българския народен събор в Цариград през 1871 г., С., 1911.

Сбирка от документи за уредбата и духовните правдини на Българската екзархия, Цариград, 1909.

Сб. 100 години от учредяването на Българската екзархия, С., 1971.

Събев, Т., Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г., С., 1973.

Темелски, Хр.. Ферманът – схизмата, Екзархията – Патриаршията и Османската държава. – В: Държава & Църква – Църква & Държава в българската история. Сб. по случай 135-годишнината от учредяването на Българската екзархия, С., 2006, с. 247-258.

Темелски, Хр.. Фотографията на Първия църковно-народен събор от 1871 г. – В: Темелски, Хр., Из църковното ни минало, С., 2001, с. 134 –148.

Темелски, Хр., Църковно-народният събор от 1871 г. – сп. Родина, кн. 2, 1996, с. 84-99.

Темелски, Хр., Църковно-народният събор от 1871 г. – В: Темелски, Хр., Из църковното ни минало, С., 2001, с. 116-133.

Христов, Величко, “Дневник на Църковно-народния събор”. – Ръкопис в Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия, инв. № 464.

Цанков, Ст., Българската православна църква от Освобождението до настояще време. – ГСУ, БФ, т. ХVI, 6, 1939, с. 1-372.

Църковно-народният събор 1871 г. Документален сборник по случай 130-годишнината от Първия църковно-народен събор (сътавител Хр. Темелски), С., 2001.

Шопов, Ат., Първият български народен събор в Цариград (Материали за историята му). – сп. Библиотека, кн. 7, 8 и 10 от 1895 г. и кн. 11, 12 и 13 от 1896 г.

Първо изображение: авторът на статията, г-н Христо Темелски. Източник – Гугъл Бг.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на История на Българската православна църква и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s