НИКОЛАЙ БЕРДЯЕВ И АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН: ДУХОВНАТА КРИЗА НА СЪВРЕМЕННАТА ЗАПАДНА КУЛТУРА*

Проф. д-р Антоний Хубанчев

Разглежданата проблематика е същностно свързана с определени аксиологични аспекти на европейската култура и нейната приемственост. Същевременно тя е и руска, доколкото постиженията на руския дух са нейна изключителна самобитна съставна част или са антипод на западни духовни течения. От тази гледна точка критиката на западната култура е евристична по своята същност, защото тя не е тенденциозно и още по-малко нихилистично отрицание на една ценностна система на духа, но принципно разкриване на два съществени момента:

Първо. Кризата на западната култура не означава, че това е нейната смърт и есхатологичен завършек. (На гръцки език думата „криза” има значение на „съд”).

Второ. Следователно тя е пророческа отсъда, указваща на такъв тип духовност, която Западът би могъл да развие при търсенето на нови измерения в културните си различия.

Тези постановки намират конкретен и типичен израз в публикацията на Николай А. Бердяев като основател на Берлинската религиозно-философска академия, отпечатана през 1923 г. в сборник, озаглавен „Софùя” („Проблеми на духовната култура и религиозната философия”), с участието на Лев Карсавин и Семьон Лудвигович Франк, както и в една друга прочута реч, произнесена 55 години по-късно в Харвардския университет от Александър Солженицин и известна с наименованието „Разцепеният свят”.

Според Н. Бердяев ние преживяваме края на Ренесанса. В творчеството, в областта на изкуствата и на мисълта отдавна вече се чувства изчерпателността на Ренесанса; края на една цяла световна епоха. Търсенето на нови пътища за творчество е ярък израз на този завършек. Краят на Ренесанса е и край на цяла историческа епоха, на цялата  нова история, а не само на една форма на творчество. Това е и край на онзи хуманизъм, който е и неговият духовен фундамент. Хуманизмът е не само възраждане на античността, не само нов морал и динамично настъпателно движение на науките и изкуствата. Той е също така  ново чувство за живота, ново отношение и откриване на света, зародило се в новата история, в нейната зора и определило по-нататъшния ѝ ход. И ето това ново чувство и ново отношение към света стига вече своя край. Изчерпва своите възможности. Пътят на хуманизма и пътят на Ренесанса са изминати до  пределната им граница. Цялата нова история е вътрешна диалектика на саморазкритието и самоотрицанието на ония хуманистически начала, които са били положени в  основата ѝ още в нейния зародиш. Вътре в самия хуманизъм се разкриват взаимно унищожаващи се противоречия и породеният  патологичен  скепсис постепенно подронва самата хуманистическа енергия. Вярата в човека и в неговата неограничена автономия е разклатена,  а това е двигателната сила на новата история. Свободното самоизявяване  на човека, не знаещ вече никаква висша сила, не само не укрепва тази вяра, на окончателно я отслабила. Хуманизмът не укрепва, а напротив – той прави човека слаб – такъв е парадоксалният резултат от неговата история. В опита си за  самоутвърждаването си, човек загубва самия себе си в духовното пространство и не може да открие истинския си образ.

Аналогична е позицията и на Александър  Сложеницин в споменатата вече реч: „Налице е катастрофа; това е катастрофата на хуманистиче ското автономно безрелигиозно съзнание.

Мярка на всички неща на земята то постави човека: несъвършения човек, който никога не може да се освободи от своето самолюбие, користолюбие, завист, славолюбие и десетки други пороци. И ето, неоценени в началото на пътя, те сега отмъщават за себе си. Пътят, изминат от Възраждането, ни обогати с опит, но ние загубихме онова цялостно, Висше начало, което някога слагаше граници на нашите страсти и безотговорност”.

От своя страна Н. Бердяев засяга следните основни проблеми:

А. Загуба на духовната глъбина. Първата постановка разкрива констатацията, че времето на Ренесанса до наши дни е свързано с пускането на свобода на човешките сили и тяхната кипяща игра създава нова култура, създава нова история. Цялата култура на тази световна епоха, която в учебниците се нарича нова модерна история, е едно изпитание за човешката свобода. Това е първият му извод – изпитание на човешката свобода. Новият човек пожелава сам да твори и устройва живота си без висша помощ, без всякаква божествена санкция. Човекът се откъсва от религиозния център, на който преди това е бил подчинен целия му живот. В началото на този етап на новия европейски човек му се струва, че за първи път пред него се открива истинският човек и чисто човешката действителност, която преди това е била подавена от средновековната ретроградност. И досега още много заслепени привърженици на хуманистическата вяра считат, че хума низмът в началото на новите времена наистина е открил човека. В нашата епоха обаче, изострила всички противоречия на живота, става все по-ясно, че в самомнението на хуманизма се съдържа неговата съдбоносна заблуда и че в самата първооснова на хуманистичната вяра се таи възможността за самоотрицание на човека и за неговото падение. Когато човекът се отдалечава от духовния център на живота, в този момент той се откъсва и от духовната си глъбина и минава към нейната периферия. Отдалечаването то духовния център прави човека с течение на времето все повече и повече повърхностен. „Повърхността, това е психичната болест на ХХ век”, заявява Ал. Сложеницин в своята реч в Харвардския университет, имайки предвид заливащата света западна субкултура. Загубвайки духовния център на битието, човекът естестве но загубва и  собствения си духовен център.

Такава децентрализация на човешкото естество е в действителност разрушаване на  вътрешния му органичен строй. Човекът престава да бъде духовен организъм. И тогава в самата периферия на живота възникват илюзорни центрове. В ХХ век, на върха на хуманистичната ера, човекът встъпва вече страшно опустошен и лишен от истинско вътрешно съдържание. Той не знае къде е центърът на неговия живот и не чувства в себе си глъбинните основи на своето битие. Този духовен феномен е много точно дефиниран също така и от Пол Тилих с термина „изгубеното измерение” (т.е. лишеният от глъбинната духовна основа човек).

Б. Откъсване от античната и християнската първооснова. Вторият съществен момент според Николай Бердяев е, че в своята начална фаза хуманизмът е бил все още близък до християнството и фактически той черпи началата си от два източника: от античността и от християнството. И той е творчески и прекрасен в своите резултати дотолкова, доколкото той се намира в непосредствен досег с християнството. Когато хуманизмът се откъсва от духовната си глъбина и постепенно преминава към повърхността, той започва да се изражда.

Хуманизмът не започва веднага и отведнъж да утвърждава съществуването на човека без Бога или да проповядва богоборство. Не такъв е хуманизмът на много философи от епохата на Възраждането и на техните последователи. В хуманизма, обаче, се е таило семето на богоотстъпничеството и от него израства оня хуманизъм на новата история, който дава като свои последни плодове отрицанието на човека. Само оня хуманизъм, който е заложен в християнството, според Николай Александрович, и съставлява неговото неразкрито докрай откровение за света и човечеството, утвърждава самия човек и твори красота. Само той е истински свързан с античността. Хуманизмът, откъснал се от християнството, скъсал с него, в края на краищата се откъсва и от античността и разрушава човека на две екзистенциални нива: той го откъсва, веднъж, от неговите антични, и втори път – от християнските му основи. Това става пределно ясно, когато критично се оценяват и последните резултати на този вид хуманизъм. Свещеното предание на културата с нейния идеен континуитет е свързано с хиляди нишки със Свещеното Предание на християнската Църква и пълният разрив с това Предание води до упадък на културата и понижаване на нейното качество. Изчерпването на Ренесанса в новата история, отслабването на неговата творческа енергия означава отдалечаване от християнството и от античността. Раздвоението на Ренесанса, вътрешното пречупване, изпитано още от ренесансовия човек, е тема и на новата история. Така Николай Бердяев стига до извода, че понастоящем в историческия процес се разгръща една самоунищо жителна диалектика на хуманизма – утвърждаването на човека без Бога и против Бога. Отрицанието на образа и на подобието Божие у човека води до отрицание и унищожаване на човека. Образът на човека, образът на неговата душа и тяло е създаден като синтез от античността и християнството. Хуманизмът на новата история, прекъснал  общението си с християнството, е същевременно и отстъпление от античните основи и представи за човешкия образ и е замъгляване и деградация на идеала за истинския човек. Хумани стическият опит обаче има и положителното си значение. Човекът е трябвало да го преживее в своята съдба. Налагало се е човекът да премине през свободата и именно в свободата, в свободен избор ,да приеме Бога. В това е смисълът на хуманизма.

В. Самоунищожаващият се хуманизъм. В третата си основна концепция Николай Бердяев под държа становището, че Фридрих Ницше и Карл Маркс изявяват с гениална острота двете типични форми на самоотрицание и самоу нищожение на хуманизма. При Ниц ше хуманизмът отрича и унищожа ва самия себе си във формата на индивидуализма, при К. Маркс тази форма е  колективът. Отвлеченият индивидуализъм и отвлеченият колективизъм са породени от една и съща причина: откъсването на човека от божествените основи на живота и отпадането на неговата духовна конкретност. Ницше е дете на хуманизма на новата история и същевременно негова жертва. И той се разплаща за своите грехове. В жизнената съдба на Ницше хуманизмът преминава в своята противоположност. Ницше чувства човека като позор и унижение. Той жадува да бъде преодолян този човек, неговата воля е насочена към свръхчовека. Моралът на Ницше не признава ценността на човешката личност, тя скъсва с хуманността. Той проповядва жестокост към човека в името на свръхчовешки цели, в името на някакъв далечен идеал, в името на утопичната висота на „свръхчовека /Übermensch”/. Свръхчовекът подменя у Ницше изгубения Бог. Той не може и не желае да обоснове своите философски принципи само на човешкото, на истинската хуманност. В свръхчовешкия индивидуализъм на Ницше загива образът на човека. Също така и в свръхчовешкия колективизъм на К. Маркс загива човешкият образ. Маркс, според Н. Бердяев, е духовната рожба на хуманистическата религия на Лудвиг Фойербах. При К. Маркс обаче случаят е друг – колективът, а не свръхчовекът подменя изгубения Бог.

Г. Без защита от лошата безкрайност на хаотичния свят. В заключителните си изводи Николай Бердяев развива идеята, че Ренесансът започва с утвърждаването на творческата човешка индивидуалност. Той обаче свършва накрая, именно, с отрицание на тази творческа човешка индивидуалност. Човекът без Бог престава да бъде истински човек – това е религиозният смисъл на вътрешната диалектика на новата история, историята на разцвета и на гибелта на хуманистическите илюзии. Хуманизмът на Йохан В. Гьоте, например, има религиозна основа. Той е свързан с вярата в Бога. Но човекът, изгубил Бога, потъва в безличната и нечовешка стихия. Той става роб на сляпата и жестока нечовешка необходимост. В нашата епоха вече няма свободната, ренесансовата игра на човешките сили, която създава и италианското изкуство, и Шекспир, и Гьоте. В нашата епоха все повече се изявяват нечовешки сили, стихийни духовни течения потискат човека и замъгляват неговия образ. Понастоящем не човекът е освободил сам себе си. Напротив. От него избликват нечовешки стихии, които го завличат във водовъртежа на своите мътни води. Човекът е получил своята форма посредством действието на религиозните начала и енергии. Хаосът, в който загива човешкият образ, обаче,не може да бъде преодолян единствено чрез човешките сили.Защото  създаването на самия човек като микрокосмос е също акт на божественото сътворяване.

Човекът на новата история, намиращ се в нейния завършек, отпаднал от Божията сила, отхвърлил нейната помощ, отново е въвлечен в хаос. Неговият идеал е замъглен, той губи своите истински духовни измерения. Творческата енергия на човека не се концентрира, а се разпилява стихийно в различни посоки. Образуването на резервоара на творческата енергия предполага съхраняването на формите на човешкия образ, предполага граници, отделящи човека от безформените низши стадии. Но този резервоар сега е разбит, творческата енергия, съдържаща се в него, се е изляла някъде навън и понастоящем е изчерпана. Човекът губи своите форми, своите граници. Той не е защитен от лоша безкрайност на хаотичния свят.

Ако ние преживяваме края на Ренесанса в модерните течения на изкуството, в новите идеологии, в теософията, в окултизма, в модерните религиозни течения, заемащи такова преобладаващо място в духовния живот на нашата епоха, то ние преживяваме също така този край и този упадък и в религиозните и мистичните течения. Религиозно-философските и мистичните търсения на нашето време напомнят края на философията на античния гръцко-римски свят и тогавашното търсене на мистерии: жаждата по Боговъплъщение, месианизма, очакването на появата на Богочовек. Нашето време духовно е аналогично на оня универсализъм и синкретизъм, с който се характеризира и самата елинистична епоха. Античният свят подготвя идеала за истинския човек. В него се пробужда творческата енергия на човека. Човешката личност обаче, според Н. Бердяев, все още не е освободена от властта на природните стихии. Духовният човек, счита той, все още не е бил роден. Второто, не природно, физическо, а духовно раждане на човека се извършва в християнството, там се извършва то. И хуманизмът получава своята истинска човечност от християнството. Той не може да го намери само в античността. Но хуманизмът в  развитието си откъсва човечността от  божествените й основи. Така хуманизмът окончателно откъсва човека от неговия Първосъздател. Той се обръща тогава и против човека и започва да разрушава и човешкия образ, тъй като самият човек е образ и подобие Божие. Когато човекът е пожелал да бъде само образ и подобие на природата, той е бил тогава само природен човек – той е изгубил идеала за истинската човечност. Сега човекът отново го терзаят демонични сили и той е безсилен да им се съпротивлява. Духовният център на човешката личност е загубен. Това е един централен извод на Н. Бердяев. Това е и опасният поврат на хуманизма против самия човек – трагедията в кризисното развитие на модерната култура на Запада. В тази връзка Александър Сложеницин твърди също така:

Ние се откъснахме от духа и потънахме в материята – несъразмерно и без мяра. Хуманистичното съзнание, поело ролята да бъде наш ръководител, не познава в човека вътрешното зло; не признава, че за човека има други задачи, които са по-високи от земното щастие. То положи в основата на западната цивилизация опасен уклон на преклонение пред човека и неговите материални потребности”.

В този контекст Николай Бердяев с оригинална диахронна аналогия прави своя заключителен извод:

Мнозина от нас биха могли да се чувстват като последните римляни и това е благородно самочувствие. Нещо от това самочувствие се е било пробудило и заблестяло в обърналата се към християнството душа на бл. Августин, когато над Рим е била надвиснала опасността от унищожение при нахлуването на варварите.

Така е и в нашето съвремие.

Мнозина от нас могат да се чувстват като последни и верни последо ватели на старата християнска европейска култура, застрашена от вътрешен и външен социоикономически антагонизъм и ширеща се субкултура. В такава преломна епоха е възможно в нова културно-историческа перспектива да засияе незалязващата Светлина, така както някога тази светлина е била излъчвана от Църквата Христова. И ние би трябвало да се чувстваме не само като последните римляни, верни на старата и вечна истина и красота, но е необходимо да се обърнем и към невидимия бъдещ творчески ден, когато ще заблести слънцето на новия християнски  Еон.

Н. Бердяев бе дълбоко убеден, че вечната светлина и вечната красота не могат да бъдат унищожени от никаква тъмнина и хаос. А неговата вяра се основава на словата на Свещеното Писание:

„И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Иоан 1:5).

__________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: г-н Антоний Хубанчев, тел. 359/2/989-01-15, вътр. 17.

Литература:

1. Николай Бердяев. Конец Ренесанса (К современному кризису культуры), в сб. Софùя (Проблемы духовной культуры и религиозной философии), Берлин, 1923, с. 21-46.

2. Александр Сложеницын, Расколотый мир, в. сп. „Новый журнал (The vew review)”, № 131, Ню Йорк, 1978, с. 305-316.

Изображения: Николай Бердяев, Александър Солженицин

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Философия и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s