СВ. МАКСИМ ИЗПОВЕДНИК*

Костадин Нушев

1. Подвиг в служение на Бога и свидетелство за Христовата истина

Костадин НушевНа 21 януари светата Православна църква чества тържествено паметта на великия подвижник за Христовата истина и защитник на чистотата на вярата на Вселенската църква преподобни Mаксим Изповедник. Това е един от най-големите и почитани църковни отци и авторитетни учители на Православието, запечатал верността си към Христа и Църквата с мъченическия подвиг на изповедничеството.

Въз основа на житието на светия подвижник, написано от неговия ученик Анастасий, който го съпровождал неотлъчно в трудностите на заточението, и на превъзходните богословски съчинения на самия св. Максим, Църквата е запазила светъл спомен за неговото дело и го почита усърдно като изряден учител, духовен наставник и небесен покровител на устремилите се към духовна чистота, свещено целомъдрие и придобиването на съвършеното добродетелно познание за Христа.

Активната богословска и учителска дейност на преп. Максим Изповедник се разгръща и протича на фона на нестихващите христологически и оригенистки спорове на Изток, които се преплитат помежду си в сложни и трудноразрешими богословски проблеми и вълнуват Църквата още от VI в. ­ от времето на император Юстиниан Велики (527-565) и Петия вселенски събор (553 г.).

По-непосредствено делото и подвига на св. Максим се определят от необходимостта да се даде богословски отпор и твърда аргументация, от страна на църковното учение, на модифициралите се и възникнали във връзка с монофизитството нови еретически учения на моноенергизма и монотелитството, изповядващи „едно природно действие“ и „една природна воля“ у Богочовека Иисус Христос вместо „две естествени действия“ и „две воли“, съответстващи на божественото и човешкото естество на Спасителя като въплътен Син Божий.01.21_sv_MaximВ историята на Църквата от епохата на Вселенските събори и развитието на православното догматическо учение по време на христологическите спорове св. Максим се проявява и си спечелва почитта като най-авторитетния отец и учител, който се изправя смело срещу еретическите заблуди на моноенергизма и монотелитството. Тези нови христологически ереси се появили през VII век чрез държавната политическа намеса на императорския двор в делата на Църквата, като сериозно засегнали нейното единство и смутили духовния живот на целия християнски Изток.

Ереста на моноенергизма, преминала по-късно в монотелитство, се появява по време на управлението на император Ираклий (610-641 г.) и е пряко свързана с неговата политика на компромиси в търсенето на обединение с монофизитите на Изток. Заради външната заплаха за държавата от персите императорът търсел вътрешен съюзник в лицето на отделилите се монофизити, като предлагал обща обединителна формула за изповядване на вярата, която да сближи различията и в която и православните диофизити да запазят своето халкидонско вероизповедание, и монофизитите да припознаят в изповядването на „една енергия“ или „едно действие“ в Богочовека Иисус Христос своето монофизитство.

За целите на тази политика било съставено догматическо определение в този дух, узаконено от императора, което той изисквал да бъде възприето като изложение и изповедание на вярата от Църквата. Това била политическа платформа с компромисни доктринални формули ровки, които се отклонявали от православното догматическо предание и христологическото вероучение на Църквата, утвърдено на нейните Вселенски събори. Православното учение, изразено в Халкидонското изповедание на вярата, било потвърдено от Църквата по време на Петия вселенски събор. Тази вяра в Господ Иисус Христос като въплътен Син Божий, ­ Истински Бог и Истински човек, в Когото божественото и човешкото естество са ипостасно съединени „неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно“, била поставена на сериозно изпитание и намерила в лицето на преп. Максим Изповедник своя най-силен защитник.

2. Богословско наследство и значение

Заслугите на св. Максим Изповедник са големи както в областта на догматическото богословие на Църквата (по-специално в сферата на Христологията), така и за разработването и изясняването на редица области от християнското учение, като антропологията (учението за човека), етиката, аскетиката (принципите и духовните закони за подвижническия живот), литургическото и мистическото богословие. В своето творчество светият отец обобщава както догматическото учение на Църковното предание, така и богатия духовен и аскетически опит на своите предшественици и показва забележително умение, вещина и опитност в неговото систематизиране, подреждане и преподаване.

Св. Максим разработва концептуално важни богословски елементи на православната Христологическа доктрина в противовес на монотелит ската ерес – той интегрира и прецизира в догматическото учение категориите „същност“ и „енергия“ и тяхното съотношение в двете естества на Въплътения Син Божий Иисус Христос. С това учението на светия отец се превръща във важен етап от развитието на православното богословие от епохата на Вселенските събори и здрава основа за по-нататъшното задълбочаване на църковното учение в неговите различни области.

Учението на св. Максим представлява важен етап от патристичния синтез и начало на Византийското богословие

Богословието на преп. Максим Изповедник е благодатен синтез на най-главните направления в християнското Предание и плодотворен резултат в традицията на патристичния синтез по основните доктринални теми на църковното учение. В своето учение за Бога той синтезира богословието и християнската философска мисъл на ранните гръцки апологети, усвоява наследството на Александрийската школа и прилага успешно нейния екзегетически метод, остава верен на триадологията на Кападокийските отци, на богословското учение на св. Атанасий Велики и на догматическите принципи на православната Христология, залегнали в Халкидонското вероопределение.

Богословският синтез на преп. Максим Изповедник от времето на Христологическите спорове, според големия православен богослов на ХХ в. прот. Георгий Флоровски, съвпада с епохата на формирането на Византийското богословие и е негов автентичен израз и начална основа. В този етап от развитието на богословието на Източната църква древните школи и направления в църковната наука се съгласуват в единна и стройна догматическа система, а центърът на синтеза на традициите се премества постепенно от древните средища и школи на християнската богословска мисъл в столицата Константинопол.

Високата ерудиция на св. Максим в областта на философията и метафизиката проличават при неговата обработка и коментар на Ареопагитския корпус, корекцията на наследството на Оригенизма в богословието на източната патристика и в творческия синтез на апофатическото и мистическото богословие.

Св. Максим продължава богословската обработка и синтез и на аскетическото учение на Църквата, като интегрира благодатното наследство от духовния опит на християнските подвижници на Изтока и учението на големите отци и учители на пустинята.

3. Християнско-етически и аскетически възгледи

Задълбочените богословски познания в областта на доктриналните (нравоучителни и догматически) въпроси на вярата позволяват на преп. Максим Изповедник да постави учението за християнските добродетели и подвижничеството, за духовно-аскетическия живот и усъвършенстването, за богопознанието, духовното съзерцание и мистичното единение с Бога върху правилна, ясна и здрава християнска основа. Той събира и преподава в своите богословски творения богатия и богоозарен духовен опит на отците и подвижниците на пустинята, като го систематизира и подрежда богословски във връзка с учението на Църквата за Бога и Домостроителството на Сина Божий. Етическите и аскетическите възгледи в богословието на преп. Максим Изповедник са неразривно свързани с неговата православна Христология и църковното учение за Божието домостроителство за спасението на човешкия род. Домостроителството и Христологията в учението на св. Максим са твърдата и неизменна основа на етиката и аскетиката в неговата широкоразгърната богословска система.

В областта на етическото и аскетическото учение на Църквата св. Максим се движи в духовната традиция, завещана от източните отци и подвижници, като се опира на постигнатото от св. Макарий Египетски (300-390) и някои насоки, очертани от аскетическото учение на Евагрий Понтийски (346-399). Усвоявайки някои важни и определящи за християнската аскетика на Изтока антропологично-аскетически постановки за „чистотата на ума“, „непрестанната молитва на ума“ и особено системата на Евагрий Понтийски при класификацията на добродетелите и страстите (злите помисли), св. Максим коригира и освобождава това направление в духовността и монашеското богословие от едностранните и крайни спиритуалистични, интелектуалистични и оригенистични уклони. Затова учението на светия отец за духовния живот и християнското подвижничество се възприема и определя от редица познавачи и изследователи на православната традиция и духовност, като о. Йоан Майендорф например, като балансиран и коригиращ крайностите и неточностите синтез между гностико-интелектуалистичното течение в монашеската школа, представено в учението на Евагрий Понтийски, и мистическото направление в духовния живот, застъпвано от св. Макарий Египетски.

В своите богословски и аскетически възгледи св. Максим продължава развитието и на някои основополагащи за духовността на християнския Изток постановки, водещи началото си още от традицията на Александрийската школа и творчеството на св. Григорий Нисийски (335-394 сл. Р. Хр.),  преминали и възприети в духа на мистическото богословие на Ареопагитския корпус в църковното учение. Това са преди всичко някои възгледи за девството и целомъдрието, за духовното възхождане на човека към Бога, за съзерцанието и богомислието, за мистичния ерос, мистичното единение с Бога и обожението на човека в благодатта.

Сам приел монашество и подвизаващ се в иночески образ, св. Максим става един от най-авторитетните духовни учители на Църквата и един от най-важните представители на монашеското богословие на Православния изток.

4. Богословската полемика на св. Максим с монотелитството

Според житието на светия отец и историческите свидетелства през 610 г. заради своята философска и богословска подготовка и безспорна ерудиция той бил поканен в императорската канцелария за съветник на император Ираклий. През 614 г., при появата на новото еретическо учение (монотелитството) като държавно узаконена идеология и доктрина в областта на църковното вероизповедание, св. Максим се оттеглил и се усамотил в един манастир близо до градчето Хрисополис в околностите на Константинопол.

Както свидетелства самият свети отец в своето съчинение „Диспут с Пир“, по това време в столицата и сред йерархията на Константинополската църква цари пълно объркване и неяснота по въпросите на вярата и учението за „волята“ и „естествата“ в Христа и дори самите патриарси заради това често променяли своето становище и изменяли на църковното учение под натиска на императора. Но според св. Максим императорите не могат да издават едикти и да законодателстват в сферата на църковните догмати, както в държавната политическа област, защото това е в компетенциите и правомощията само на Вселенски събор. Императорът може по своя инициатива да покани Църквата да свика събор по въпросите на вярата и като външен „надзорник“ и страж да охранява авторитета на събора, който свободно законодателства в областта на истините на вярата, извличайки и формулирайки учението на Вселенската църква от Свещеното предание в съгласие с Духа на истината и определенията на предходните Вселенски събори. Придържайки се към тази църковна позиция, св. Максим изразява и формулира важни догматически и еклезиологически принципи и критерии за това кой и как може да даде авторитетно изложение („Ектесис“) на православната вяра и кога Църквата в съгласие със своето вселенско предание може да приеме като свое това вероучително изложение. Той отрича правото на императора да налага свой „Ектесис“ на вярата (какъвто бил случаят с новата ерес) като задължително вероизповедание за Църквата, без това изложение да е прието от нея на Вселенски събор.

В хода на тази борба преподобният Максим отстоявал, богословски прецизирал и разработил с по-голяма яснота и пълнота християнската догматическа вероизповед на Църквата за двете воли, съответстващи на двете естества ­ божествено и човешко, съединени в Личността на Богочовека Иисус Христос. Той разкрил и доказал („Диспут с Пир“), че волята като естествено присъщо действие и свойство следва да се отнася не към Личността на въплътения Син Божий, а към ипостасно съединените „неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно“ в Него две природи.

Халкидонската формула за начина на съединението на двете естества в Личността на Иисус Христос следва да се прилага и за двете Негови естествени действия и воли, които запазват своето онтологическо различие и не се смесват, не преминават една в друга и не се изменят по своята същност. Така големият богослов и църковен учител станал изразител на догматическата истина на Вселенската църква, на нейното съборно съзнание и на чистотата на православното вероучение срещу монотелитската христологическа ерес.

С това св. Максим Изповедник се проявил като водещ църковен авторитет и богослов през периода между Петия (553 г.) иШестия вселенски събор (680-681 г.) и се превърнал в ключова фигура на православното църковно богословие в борбата и догматическите спорове срещу христологическите ереси от това време. Неговото учение по въпросите срещу монотелитството и борбата за утвърждаване на чистотата на халкидонското вероопределение се приема като израз на съборното учение на Църквата и е важен етап от развитието на православната църковна христология.

5. Св. Максим като духовен наставник и богослов

В манастира, в който се усамотил, св. Максим прекарва няколко години в духовно подвижничество и упорит труд, като тук написва първите си трудове и създава някои от най-важните си богословски съчинения. Според съвременни православни богослови като прот. Йоан Майендорф и проф. Димитру Станилое в тази обител преподобният Максим започнал усилена богословска работа и поставил началото на борбата с новопоявилите се ереси, като се заел със задълбоченото изучаване и оборване на богословските и философските причини за появата на тези заблуди и лъжеучения.

Той открива връзка между моноенергизма и метафизиката на оригенизма и някои елементи в Ареопагитския корпус, които са неоплатонически по своя характер и се разминават с принципите на християнската богословска онтология, основана на богооткровеното учение на Църквата за Бога и битието на тварния свят. По точно светият отец открива, че в основата на неправилното учение за природната воля, която е присъща на човешкото естество, лежи погрешно и неясно метафизическо учение за движението на естеството.

От своята обител св. Максим води също активна църковна кореспонденция по различни богословски въпроси с редица епископи и духовници, които го търсят като съветник и компетентен богослов за разрешаването на различни проблеми от догматически, екзегетически и духовно-аскетически характер. Според изследователите така се появява едно от първите и най-важни съчинения на преп. Максим Изповедник „Върху различни трудни места у св. Григорий Богослов и св. Дионисий Ареопагит“, което съдържа отговорите на въпроси, поставени от тогавашния епископ на град Кизик Йоан и други православни духовници.

Заради своето благочестие, висока образованост и духовна чистота св. Максим си спечелва уважението на всички и е избран за настоятел на обителта и духовен наставник на монасите. Като учител и настоятел на монашеското братство той пише серия от аскетически богословски съчинения, като по-важните от тях са: „Слово за подвижническия живот“, „Глави за любовта“, „Глави за Домостроителството на Сина Божий“, „Тълкувание на Господнята молитва“, „Мистагогия“ и много други послания и духовни наставления, в които събира и обобщава аскетическото учение на отците-пустинници и подвижници на благочестието. С това светият отец разработва творчески аскетическото учение и наследството на отците за нуждите на Църквата и своите духовни чеда.

С това преподобният отец си спечелва широка известност и уважение из целия православен Изток, а съчиненията му стават неизменна част от духовното наследство на Църквата. Историческите извори и свидетелства говорят за светия подвижник като за „Авва Максим“­ настоятеля на Хрисополския манастир, и като такъв той бива почитан и приеман в целия православен Изток, в Северна Африка и на Запад в Римската църква.

Според историческите сведения през 626 г. манастирът на св. Максим е нападнат от авари и перси, които по това време нахлуват в Източната империя от север и югоизток и опустошават околностите на Константинопол. Св. Максим е принуден да напусне своята обител и да поеме пътя на изгнаничеството и странстването, за да разпространи истинското православно учение из цялата Вселенска църква и да подпомогне борбата срещу монотелитството, което от Константинопол се разпространява из целия Изток.

През Иерусалим, Египет и Северна Африка, където през 645 г. организира епископите на Църквата на поместен събор и оборва бившия патриарх-еретик Пир, преп. Максим Изповедник се насочва и достига до Рим. Там под председателството на папа Мартин на голям и авторитетен събор през 649 г. православните епископи отхвърлят еретическите заблуди на монотелитството и осъждат вероучителните изложения на императорите. За тези свои действия светият отец е арестуван и осъден през 654 г. от императорския съд на заточение и изгнаничество. Той отхвърля увещанията на императорските служители да се отрече от православното учение и да приеме еретическите мнения. Заявява с думите от Евангелието, че няма да се отрече от Спасителя пред човеците, а ще Го признае и изповядва истински пред тях, за да бъде признат и той от Христа пред Небесния Отец (Мат.10:34). С това мъжествено изповедание на православната вяра св. Максим завършил през 662 г. земния си път мъченически, а учението му било възприето тържествено на Шестия вселенски събор през 681 г. като истинското вероучение и вероизповедание на Църквата.

___________________________

*Публикувано в http://www.pravoslavieto.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение – авторът Костадин Нушев. Източник – Гугъл БГ

Източник на второто изображениеhttp://www.yandex.ru

About these ads

About Dragan Bachev

58 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, in the Faculty of Theology.
Публикувано на Патрология и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s