БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА НА ПРАГА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ – МЕЖДУ НАСЛЕДСТВОТО НА МИНАЛОТО И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА ЕВРОПЕЙСКОТО БЪДЕЩЕ*

Гл. ас. Костадин Нушев

Пълноправното членство на България в Европейския съюз (ЕС) от началото на 2007 г. е успешен завършек на демократичните поли тически реформи и резултат от обществено-икономическите преобразу вания, започнали в страната непосредствено след падането на кому нистическите режими в Източна Европа  през 1989 година. Пълно правното членство обаче не е край и завършек на евроинтеграцията. Успешното присъединяване бележи исторически и символично завър шека на периода на “преход” в посткомунистическите страни, а членството в ЕС увенчава края на един труден и мъчителен за мнозинството граждани процес на трансформация на обществото – от старата тоталитарна политическа система към новата система на представителна демокрация и фукционираща пазарна икономика. Това са двата основни политически и икономически критерия за присъе диняване към ЕС, които България и новите страни-членки са изпъл нили.

Негово Светейшество Българският Патриарх Максим

Присъствието в обединена Европа обаче далеч не се изчерпва само с политически и икономически аспекти. Много по-важно е цялостното,  устойчиво обществено и културно развитие на отделните нации в новите европейски условия, и не на последно място – способността за активно разгръщане на духовната култура и творческо обновление на християнската традиция на Църквата в рамките на новото общоевро пейско пространство. Европейският съюз не е само общ пазар и финан сово-икономически съюз, той не е и единствено политическо обеди нение на суверенни национални държави, а също така е и общо култур но и цивилизационно пространство, духовно свързано с християнството и наследството на Християнската църква.

От жизнеността на християнските ценности и адекватната духовна и социална мисия на Църквата в условията на общото европейско пространство зависи защитата на човешкото достойнство и спазването на основните човешки права, устойчивостта на политическата система на демокрацията и общественото сътрудничество в дух на свобода, справедливост и солидарност, които са основни християнски етически принципи на гражданското общество.

1. Християнството и културната общност на Европа

Последното разширяване на ЕС на Изток включи към семейството на европейските нации, доскоро представляващи само Западна Европа и нейните две големи конфесионални традиции – Католицизма и Протестантството, и народите с Източно-православно християнско изповедание. Това се очаква да обогати и възпълни в още по-голяма степен единството и многообразието на общата европейска култура. С пълноправното членство на Полша, Чехия, Словакия и Кипър през 2004 г., а сега и с България и Румъния през 2007 г., страните с традиционно православно изповедание или с големи компактни православни християнски общности, наред с Гърция и Финландия като стари страни-членки, нараснаха чувствително и вече представляват  в по-голяма пълнота и третия клон на общата християнска традиция в Европа – Източното православие. С това се оформи още по-многобройна и навярно, в близко бъдеще, и по-консолидирана православна църковна общност в ЕС. На свой ред това постави и поднови дискусиите за “Православието в Европейския съюз” и насочи анализите към различни страни на православната традиция – духовност, култура, църковно-държавни отношения, религиозно образование[1] и социално служение на Църквата.

С присъединяването на България и Румъния към ЕС през 2007 г. в общото европейско пространство се приобщиха още около 30 милиона граждани, които в своето мнозинство изповядват и принадлежат към Православието[2]. Диоцезите и каноничните територии на двата големи патриархата на Православието – Константинополския и Московския – остават извън територията на ЕС, но тези две Православни църкви присъстват много активно чрез своите юрисдикции и общности в диаспора в страните от ЕС и имат засилен диалог и активно сътрудничество с институциите на Евросъюза[3].

От гледна точка на институционалното представителство на Правосла вното християнство в ЕС е важно да се отчитат новите форми на междуправославно сътрудничество и начините за представителство на отделните поместни църкви пред институциите на Съюза. Заедно с нашите две новоприсъединили се национални държави Българската и Румънската автокефални патриаршии се включват в общото европейско пространство със своите диоцези и канонични територии, които съвпадат с националните държави, но юрисдикцията им се разпростира все повече и върху собствени православни общности в диаспора. Това налага нови гъвкави модели на упражняване на църковната юрисдикция, която се разпростира вътре и извън диоцеза на поместната църква, а също така придобива и ново измерение на представителство в междуправославен аспект и пред общите европейски институции. Тези нови аспекти предполагат изработването и на нови механизми за междуправославно сътрудничество в рамките на ЕС, което да отчита статута и особеностите на отделните поместни църкви и нуждите на тяхното паство, но и необходимостта от общо свидетелство за Православието. Нашите две поместни православни църкви, които са с ранг на автокефални патриаршии, могат да се представляват самостоятелно пред общите европейски институции, но в ЕС е необходимо да се представлява и съвместно Православната църква или да се изработват и отстояват църковни позиции чрез нови механизми на междуправославно сътрудничество и диалог. Какви модели на това междуправославно представителство ще се изградят предстои да видим в близко бъдеще. Дали това ще бъде опит да се възроди по нов начин системата, свързана с традиционната Пентархия или някой друг институционален модел от историята на Църквата – времето ще покаже. Някои православни гръцки и румънски автори прогнозират създаването на своебразна система на федеративно представителство и сътрудничество на поместните православни църкви в ЕС[4].

Нарастването на българските и румънските православни общини в диаспора, които все повече предстои да се увеличават, предвид на новите възможности за свободно пътуване и мобилността на гражданите в ЕС, показва също, че в новата ситуация на пълноправно членство на нашите две страни се налага поместните православни църкви да изработват все по-гъвкави и адекватни форми на служение. Тяхното присъствие и мисия се сблъсква с нови изпитания в различна социо-културна среда, както в границите на своите диоцези и канонични територии, така и сред своите вярващи в диаспора, които се намират под тяхна църковна юрисдикция.

За осъществяване на множество от набелязаните църковно-административни, мисионерски, духовно-просветни и други дейности, присъщи на църковния живот, ще се налага все повече взаимодействие с различни обществени и политически институции на различни нива в ЕС. От това става ясно че пред поместните църкви предстоят сериозни предизвикателства, които са доста по-различни от познатите модели на обществени отношения с политически и други институции, осъществя вани само в рамките на отделните национални държави. Готови ли са нашите две поместни православни църкви за тези нови предизвика телства на общото европейско бъдеще?

Като автокефални патриаршии в ЕС те се интегрират заедно с целия си диоцез и със своето паство, което в по-голямата си част е на територията на националните държави, но все повече нараства броя и на църковните енории в диаспора, които се намират под тяхна юрисдикция, но в коренно различна социо-културна среда. Как нашите църкви могат да адаптират своето служение към новите условия на ЕС където отслабва традиционния фактор на националната територия и се засилват факторите на общностна идентичност и принадлежност към Православието в една по-мисионерски ориентирана ситуация на Църквата и в друг тип обществена среда?

В това отношение, Румънската православна църква показва голяма степен на адаптивност и гъвкавост за адекватно посрещане на новите предизвикателства в ЕС. Чрез своя епископат, свещенство и миряни тази поместна православна църква води много оживени дебати по проблемите на евроинтеграцията и е твърде активна в процесите на адаптиране на своята мисионерска, духовно-просветна, пастирска и социална мисия, както вътре в страната, така и в по-широк международен план. По въпросите на религиозното образование в Румъния е постигнат обществен консенсус и е приложен добър модел, който може да бъде използван и от страни като България, които се намират в сходна ситуация. Трябва да се отбележи, Румънската църква използва множество ефективни механизми за партньорство в Евросъюза по отношение на новите национални, регионални и транснационални условия за църковно служение[5].

Добър пример в аналогична насока може да бъде и опитът, който имат Еладската и Кипърската архиепископии като поместни църкви на страни с по-дълъг срок на членство в ЕС. Еладската църква има свои специални отдели за работа с институциите и програмите на ЕС, а тези църковни органи са едни от активните участници на европейското сътрудничество в съседна Гърция.

2. Православието в Европа – между традицията и общото бъдеще

В тази връзка и в контекста на така очертаните тенденции и перспективи, често пъти в страни като България и Румъния, а и в различни кръгове от западноевропейските страни, възникват въпроси, свързани с културната идентичност и духовното наследство на традиционно православните нации и на държавите с доминиращо православно изповедание в контекста на общата европейска цивилизация. Възникват въпроси относно православната идентичност и традиции на нашите страни – с Източното православие като традиционно вероизповедание, и по-конкретно – с възможностите на Православната църква да допринесе за оформяне и преоткриване на християнските духовни корени на Европа и за допълване на западното европейско пространство с духовността и дълбочината на Пра вославието. Понякога се поставят и по-радикални питания за цивилизационното присъствие на Православието в Европа и за способността на поместните православни църкви да се впишат в усилията на своите национални държави, направили своя “цивилизационен избор[6]. В този контекст става дума за това – дали Православието и православният свят не принадележат към една източно-християнска “Византийска” цивилизационна традиция, която ги поставя в по-различно положение от страните, принадлежащи към културното пространство на западното християнство. Понякога тази проблематика се представя и като културно предизвикателство и дилема, пред която са поставени православните църкви и традиционно православните нации в Европа. Дилемата да бъдат обхванати от своеобразна “носталгия по Византия” като културно-исторически модел на тяхното цивилизационно развитие и да остават в плен на миналото или в драматично противоречие между архаични форми на традицията и предизвикателството на настоящето и бъдещето на своите общности от вярващи или народи, чиято съдба е свързана с общия европейски дом.

Бъдещето предстои да покаже доколко реална и действителна е тази “цивилизационна дилема”, а поведението на поместните православни църкви в страните от ЕС ще потвърди или ще опровергае подобни наблюдения и констатации на наблюдателите. Намира ли се Българската православна църква (БПЦ) пред подобна дилема и има ли опасност да остане под въздействието на подобна “носталгия” по миналото? Съществуват ли копнежи или по реставрация на византийски модели на държавно-църковни отношения и обществено развитие?[7] Това са съществени въпроси, чиито отговори са повече от наложителни, с оглед наследството от миналото и предизвикател ствата, пред които е изправена БПЦ в средата на ЕС.

Основният фокус на вниманието тук ще бъде насочен към БПЦ, нейните нови отговорности и перспективи на развитие след европейското членство на България. Нови предизвикателства и възможности за Църквата възникват както вътре в страната, така и в по-широкото пространство на ЕС. На прага на ЕС  БПЦ се намира между на следството на миналото като традиционни, завещани от миналото, модели на социална мисия и обществено поведение, и новите предизвикателства и непознати досега условия за служение в общото европейско пространство. Тази ситуация на Православната църква в ЕС предизвиква множество дебати и дискусии за ролята на Църквата в обществен план и за мисията на Православието въобще в  Европа.[8]

3. БПЦ и националните интереси на България в ЕС

Членството на България в ЕС е дългоочакван завършек на усилията на българските граждани и на държавните институции. Пълноправното членство  отразява интересите и стремежите на българската нация за достойно и демократично развитие, за културен и цивилизационен напредък и икономически просперитет. Формалното влизане в ЕС обаче съвсем не означава приключване на процесите на евроинтеграция и придобиване на безметежно присъствие в един “елитарен клуб от развити и проспериращи държави”.

Интеграционните процеси, възприемането и разпростирането на общите европейски правни принципи и политики в различните сфери на обществения живот ще продължават да поставят нови задачи, трудни изпитания и сериозни предизвикателства пред новоприсъединилите се страни още години наред.

За България като новоприсъединила се страна членка към ЕС  при последното “източно разширяване” е важно в тези продължаващи  процеси на интеграция и институционални реформи гражданите, а така също и обществените и културни институции на национално ниво – в това число и Църквата, да бъдат във все по-голяма степен субект и активен участник в изграждането на общото европейско бъдеще, а не пасивен обект на възприемане на външни “инструкции и директиви.” В конструирането на общото европейско бъдеще, всяка суверенна национална държава участва с приноса на своята държавна и културна традиция, с духовните ценности на своята религия и човешки ресурси, и най-вече с активното им разгръщане и развитие за пълноценно израстване като свободен и отговорен член на единното европейско “семейство от нации”. Колкото по-бързо се възприема съзнанието и самочувствието за отговорно присъствие в това единно европейско пространство, изградено върху принципите на сътрудничество и взаимно допълване на култури и нации, толкова по-активно и самостоятелно всяка страна ще предоставя своя принос като субект на своето развитие и участие в общото европейско бъдеще. Така ще се избягват и негативите на културно и психологически обусловения евроскептицизъм, който разглежда отделните държави като обект на политическа технокрация или “жертва” на бюрократични мерки и транснационални политики, които се изработват “далеч от гражданите” на отделните страни и по-трудно отчитат техните специфични особености и интереси.

Как подкрепя БПЦ тези национални усилия на България за пълноценно и достойно членство в ЕС? Може ли Църквата да допринесе като свързващо звено между националното и наднационално ниво на българското присъствие в ЕС? Готова ли е Църквата да отправи поглед напред към бъдещите предизвикателства или все още е притисната от наследството на миналото?

През последните години Българската църква продължава да се бори с наследството от миналото и по-бавно възстановява своето нормално присъствие в културния и обществения живот на българското общество[9]. Въпреки това се наблюдават известни индикации за повишаване на чувствителността към новите европейски измерения при решаването на такива въпроси като религиозното образование в българското училище, необходимостта от възприемане на критериите за зачитане на свободата на мисълта и основните човешки права,  толерантността и откритостта към диалог, а така също и към някои социални и биоетични[10] проблеми като нормативната уредба на донорството и трансплантациите и други морално значими обществени каузи[11].

Ще успее ли БПЦ да впише своето присъствие в националните усилия за развитие в общото европейско пространство, но в съзвучие със своята традиция, чрез динамично обновление на духовната култура на Православието и актуализиране на богатото наследство на Православния изток?  Какви са условията за творческо адаптиране на християнската мисия в новото европейско семейство от народи и култури и за участие в общия принос на Православието за обогатяване на западното християнство? Възстановяването на свободата за служение на Църквата в посткомунистическите страни от Източна Европа и обръщането към духовната традиция заплашват ли БПЦ от “носталгия по миналото” и реставрация на традиционалистични модели от миналото? В търсене на своята “православна идентичност” в европейското пространство намира ли се БПЦ пред изкушението да изпадне в плен на “носталгията по Византия”, характерна за Източно-християнската култура или в изолационистки нагласи за дистанциране и самозатваряне от Запада? Ще се изправи ли БПЦ пред дилемата и трудния избор между търсене на духовна и културна идентичност и необходимостта от социална адекватност и как членството на България в Европейския съюз ще повлияе на възстановяването на по-активното служение на Църквата в страната и сред българските църковни общности в диаспора?

4. Православието между културните традиции на Изтока и Запада

След разширяването на Европейския съюз на Изток и Югоизток с приобщаването към Съюза на бившите социалистически страни, Новата Голяма Европа постепенно се доближи до по-пълното географско включване на основните национални държави и народи, които културно-исторически и цивилизационно принадлежат към общата и единна европейска култура.

Приемането на страните от Източна Европа, които бяха отделени през втората половина на ХХ в. със “желязна завеса” от другата част на Западна Европа, преодоля старото блоково разделение от времето на Студената война и възстанови една историческа справедливост. Българският народ и българската държава се завърнаха в общия европейски дом и се присъединиха и в политическо, и в обществено отношение към единната европейска култура и цивилизация, към която исторически и географски принадлежат.

Политическите промени и икономическите реформи в Източна Европа породиха в страните на “новите демокрации” стремеж към преоткриване и възстановяване на националните културни традиции и християнската идентичност на нациите – духовна идентичност и национални традиции, които по времето на “реалния социализъм” са пренебрегвани за сметка на идеологизирания “пролетарски” интернационализъм. Заедно с отпадането на системата на “ограничения суверенитет” на страните от бившия социалистически лагер се породиха нови национални стремежи, демократични политически проекти и реформаторски програми, но се ревитализираха и стари националисти чески тенденции и митологии. Понякога тези процеси се свързват и с религиозните традиции и пораждат анахронични форми на национализъм и носталгичен романтизъм, които, в някои случаи са пречка за трезвата оценка на съвременните реалности и приоритети пред националните държави, а в други възпрепятстват адекватна оцен ка на ангажиментите към общото европейско бъдеще. В стремежите за национална независимост понякога на ЕС се гледа като на нова свръх национална система, която заплашва националния суверенитет[12] или като на имперски политически модел, който заплашва да унифицира културните особености на отделните държави-членки.

Доколко “източни” остават страните от Източна Европа в процеса на своята европеизация и евроинтеграция и запазва ли се историческият смисъл на географските и културни понятия “Изток” и “Запад” в съвременна Европа, е също важен въпрос. Не изглеждат ли наистина институциите на Евросъюза за православните християни твърде обвързани с традициите на западната европейска цивилизация, а Православието обърнато към традициите на Византия и Християнския изток? Изправени ли са реално днес поместните православни църкви пред дилемата да избират между Византийската традиция и Запада и не заплашва ли това православните общности от Източна Европа да бъдат обхванати от т.нар. “носталгия по Византия” и културна изолация, която да ги дистанцира от по-активно участие в сътрудничеството и общността на ЕС?

Някои наблюдатели и анализатори в Европа констатират наличието на  потенциални опасности от засилване на подобна културна нагласа, която да  повлияе на свързаните с нея позиции на Православната църква. При отсъствието на активна и целенасочена мисионерска духовна стратегия и политика това може да доведе сред традиционно православните страни, с големи общности от православни вярващи, до по-пасивна и сдържана от страна на поместните църкви политика в областта на междукултурния диалог или междухристиянското сътрудничество в ЕС и в крайна сметка до по-изолационистко поведение, което не подкрепя усилията на обществото и националните институции за интеграция.

Ако към тези търсения на идентичност и завръщане към традицията се прибави и преоткриването на националното достойнство или възродени националистични тежнения, тогава поместните православни църкви могат да станат заложници на тясно националистически културни стереотипи или на крайно националистически идеологии, които провокират дискриминационни, ксенофобски или други екстремистки позиции и настроения в обществото. Подобни настроения могат лесно да се превърнат в пречка и реална заплаха за постигането на по-голяма откритост и от страна на Църквата за диалог и сътрудничество в ЕС.

След 1998 г. например, в резултат от преоценка на наследените модели и практики за участие в международни и междуцърковни организации, продиктувани в миналото от политически съображения, БПЦ не участва активно в изградените системи и механизми за междуцърковен диалог и сътрудничество в Европа[13]. Същевременно тя подържа известни отношения на двустранно ниво, а наличието на нарастващ брой български православни енории в старните на ЕС поставя нови изисквания и необходимост от по-интензивно сътрудничество с други християнски църковни общности, които например предоставят свои църковни сгради за православни храмове и предлагат друг вид сътрудничество и подкрепа. Възникват практически задачи и необходимост от регулиране на практиката на църковните богослужения, установяване на правила за признаване на кръщението на лица, принадлежащи на други християнски църковни общности или сключване на смесени църковни бракове, организиране на религиозното обучение и други подобни пастирски и мисионерски задачи. Организации и форуми като КЕЦ и множество регионални инициативи спомагат за сътрудничество при изработване на църковни и междуцърковни позиции по редица проблеми от обществен интерес като религиозното образование и толерантността, религиозното многообразие и междурелигиозния диалог, изработване на християнски позиции по био-етични проблеми, които да бъдат предложени на държавни и политически институции от името на християнските църкви, работа със социално слаби, наркозависими и превенция на трафика на хора, борба срещу насилието, ксенофобията и дискриминацията, а така също и подпомагане на обмена в областта на богословското образование и усилията за по-добро служение на Църквата в контекста на интеграционните процеси.

5.Църквата между националната и общата европейска идентичност

В хода на евроинтеграцията на източноевропейските народи преоткритата национална идентичност се среща с устоите и на общата европейска идентичност, което у някои предизвиква сблъсък и конфликти между тези равнища на идентификация или опасения от загуба на “национална самоличност” или “националнен суверенитет”. Националистичните тежнения и тенденции са свързват с опасенията от нова унификация на народите в рамките на ЕС. Тези страхове се засилват особено когато този съюз е мислен като наднационална федерация или супердържава. Процесите на динамично преоткриване на идентичността или на формиране на нова европейска идентичност пораждат у някои евроскептицизъм и страхове от загуба на духовната самобитност на народите в единното пространство на “Голямата Европа”.

Понякога ЕС се мисли и като своеобразна “нова римска империя” или западна универсалистична средновековна държава, в която Източното православие не може да се впише органично и да намери достойно място на равноправен партньор в новата европейска институционална архитектура.

В контекста на подобни опити за интерпретация на теориите, проектите и идеалите за европейска интеграция[14] и усилията да се намери сходство на политическата система на ЕС с познати модели от миналото на Европа, Православните поместни църкви се оказват понякога въвлечени в нови идеологически спорове и политически конфликти между национализма, традиционализма и секуларните политически проекти[15]. Някои съзират в ЕС аналогия с политическия и правен универсализъм на Римската империя, други с наднационална та институционална уредба на Римокатолическата църква през Средно вековието, но тези стари имперски или универсалистични модели не могат да обхванат в пълнота сложните и многопластови измерения на политическите отношения и правните принципи в съвременната си стема на ЕС.  В традициите и ценностите на евроинтеграцията и в инсти туционалната рамка на ЕС присъстват както християнски универсални принципи, така и модерни светски принципи на политическо и правно устройство. Принципът “единство в многообразието”(In unitas pluri bus), познат от историята на християнството и институционалната уредба на Църквата в Европа в по-ново време се прилага и към политическото и цивилизационно единство, което обхваща много образието от културни и духовно-религиозни традиции на отделните народи.

В днешно време постигането на единство между страните от Изтока и Запада в новата “Голяма Европа” на ЕС не води до подтискане на националната идентичност или загуба на суверенитет на националните държави, а по скоро до преоткриване и утвърждаване на националния суверенитет в условията на политическия съюз на ЕС, а не до отказ от него.

Дебатите за европейската интеграция, особено след 2000 г., които се водят в контекста на последното разширяване и необходимостта от задълбочаване, и институционална реформа на Съюза, доведоха до актуализиране на идеалите за „Европа на нациите“ и до по-ясното разбиране за ЕС като политически съюз на суверенни национални държави[16]. В единното европейско пространство съществуват процеси на възстановяване на културното, а не само на политическо единство на европейските народи и нации. Ето защо перспективите на християнската мисия на Българската църква следва да бъдат ориентирани по скоро към идеалите на “Европа на нациите”, където връзката с националната традиция и служението на Православните поместни църкви (което традиционно е свързано с техните народи, изповядващи Православието) може да получи нови възможности и хоризонти за развитие.

ЕС обаче не е и аналогия на Византийската наднационална или многонационална културно-политическа общност от епохата на Средновековието. Подобни нагласи и очаквания могат да доведат до други разочарования и недоразумения. ЕС е сложна наднационална политическа система на суверенни национални държави и обединение на народи, които запазват своята уникална културна идентичност и религиозна традиция, но въпреки различията и многообразието споделят някои общи и фундаментални европейски “цивилизационни” принципи и ценности. Тези общи ценности са свързани с християнските корени на Европа, но са модерни по своя характер и са продукт също така на Ренесанса и Просвещението в модерната европейска култура. Преди всичко това са традициите на европейския хуманизъм и свързаните с него модерни ценности и идеали на естествените човешки права, които имат както християнска персоналистична основа, така и по-секуларна индивидуалистична трактовка[17].  Нов рамките на тези общи ценности на зачитане на човешкото достойнство и основните права и свободи на личността – свобода на съвестта и вероизпове данието, които са залегнали в политическите и правни основи на ЕС, християнското служение на Църквата може да намери много общи и допирни точки и нови полета за мисионерска активност в преоткриване и защита на изконни християнски ценности като вяра и любов към ближния, милосърдие и справедливост, свобода и толерантност. Това служение е възможно чрез диалог и сътрудничество на Църквата с различни партньори в духовното и културно пространство на Европа и в институционалните рамки на ЕС.

6. Православието – в християнска или “постхристиянска” Европа?

Съвременните политически и социални реалности на ЕС са доминирани от светското начало и секуларните принципи на правото и политиката, но това не означава, че са напълно лишени от своите християнски корени и духовни ценностни основания. Общата европейска култура и цивилизацията на Стария континент са свързани дълбоко с християнската вяра и черпят духовни и жизнени сили от християнската религиозна традиция. Независимо от коментарите за “постхристиян ския” облик на съвременна Европа или за упадъка на ролята на Църквата като фактор в живота на европейските граждани, дълбоките фундаментални основи на европейската култура дължат своето ценностно и духовно измерение на християнството.

В своята универсална система от ценности християнството възприема наследството на гръко-римската античност и предава своето духовно наследство на модерния хуманизъм и произтичащите от него принципи за свобода на съвестта и респект към човешките права на отделната личност, а също и на модерната представителна демокрация и принципите на правовата държава, основани върху политическите свободи на гражданите и върховенството на закона. Тези основни ценности оформят облика на европейската културна идентичност, която е вкоренена както в християнското духовно наследство, така и в способността на тези жизнени ценности за динамично обновление и осъвременяване. Тази способност за приемственост и обновление на традицията е качество, придобито и усвоено не без участието на Християнската църква, която е предала на европейските народи и на европейската култура – формирани в нейното лоно – подобно измерение и духовен потенциал. “Единство в многообразието” и “обновление на традицията” са основни духовни принципи на християнския религиозен и културно-исторически живот, изповядвани от Вселенската църква както на Изток в Православния свят, така и на Запад в латинското християнство на римокатолическата традиция и на евангелско-протестантските общности в по-ново време.

В отношението към политическата система на ЕС православните християни и Православната църква не би следвало да виждат предимно светските или нехристиянски елементи, а да търсят и да се обръщат към християнските жизнени устои както на църковните, така и на обществените фактори и институции. Православното гледище към ЕС и оценките за него не бива да се изграждат по аналогия с езическата Римска империя, която налага принудително своите закони на народите под нейна власт, нито да се свежда само до идеята за Съюза като секуларен проект, основан върху идеологията на модерния просве щенски рационализъм, която е напълно индиферентна към религиоз ните традиции. ЕС, във възприятията на православните християни и позициите на Църквата, не бива да се разглежда и само като проект или продукт на западните християнски конфесионални традиции, който се движи в моделите за светско устройство на обществото, установени след Реформацията и разпадането на Свещената римска империя.

Възприемането на ЕС като нещо “чуждо” на Православието може да доведе до изолационизъм и затваряне на поместните православни общности в рамките на традиционалистки модели на поведение, което ще възпроизведе по нов начин един манталитет и “психологията на гетото”, която според прот. Йоан Майендорф е характерна за Православната църква по времето на комунизма[18]. Комунистиче ската идеология и практиката на тоталитарния режим налагат на Църквата една система на културен дуализъм и несъвместимост между християнската вяра и атеистичния светоглед и в тези условия дистан цирането и оцеляването е до известна степен обяснимо и оправдано заради войнстващия характер на държавно-политическата систе  ма[19]. Но ЕС не е нов Съветски съюз и в неговата институционална система свободата на съвестта и вероизповеданието е гарантирана. Затова независимо от светския характер на публичната и правната система на ЕС Църквата и християните свободно могат да разгръщат своята духовна мисия и социално служение в обществото и дори да разчитат на нови възможности и да използват нови ресурси за сътрудничество.

Ето защо възгледите и позициите на представителите на Правосла вната църква – духовници, богослови и миряни, не бива да са детерми нирани нито от “носталгия по миналото” или от “носталгия по Византия” нито от фобия към новите европейски реалности.  На ЕС не бива да се гледа и само през призмата на основните политически традиции или идеолигически системи – в неговта плуралистична политическа система има и либерални, и консервативни и социал-демократически елементи. В своите устройствени принципи, обаче, и в политическите традиции, които са оформили ЕС, има и много християнски етически ценности и църковни принципи, усвоени от доктрината на Римокатолическата църква и евангелско-протестант ските църковни традиции. Това са преди всичко общохристиянските принципи на независимост на Църквата от политиката, но и на сътрудничество между обществените институции и Църквата за благото на гражданите и развитието на гражданското общество. В институционалната уредба на ЕС са възприети, чрез традицията на европейската християндемокрация, и някои основни принципи на християнската социална доктрина на Църквата – свобода, справедливост, солидарност и субсидиарност[20]. Без тези четири основни принципа на устройство и функциониране ние не бихме могли да разберем същността и структурата на европейските институции – с техните правомощия за взимане на решения и тяхното функциониране на различни равнища – локално, национално, регионално и общностно. Дори някои съвременни румънски богослови и политолози като проф. Раду Преда и проф. Раду Карп са на мнение че поместните православни църкви в своето служение в ЕС ще се наложи да възприемат един своеобразен принцип на „външна субсидиарност“, който е характерен при структурирането на равнищата на отговорности и компетенции в ЕС, и да изграждат своята дейност на локално, национално и наднационално ниво като ориентират ясно своите отговорности в първи в рамките на своя диоцез, а след това извън него. На това второ равнище дейностите се ограничават или в рамките на собствената юрисдикция в диаспора или при необходимост в общото европейско пространство да координират като автокефални църкви позициите си на междуправославно или междуцърковно ниво. По този начин поместните православни църкви ще прилагат в своята мисия гъвкаво и динамично духовната си идентичност, но ще разкриват и нови полета за мисионерство. Така ще откриват и нови пространства за съвместно свидетелство за Православието и християнско служение сред хората на локално, регионално и наднационално – в общото пространство на ЕС, ниво за духовна мисия. Само така мисията на Православната църква ще се ориентира по-добре канонически – както сред своето паство в границите на териториалния диоцез, така и сред православните енории и общности в диаспора, които се намират под юрисдикцията на съответната автокефална църква, а и в новите области на служение и мисия в ЕС. Така ще се избягват и евентуални спорове и конфликти между отделните поместни църкви, когато тяхната дейност излиза извън техния териториален диоцез но се движи в границите на каноничната юрисдикция или навлиза в сфери на нов тип представителство пред институциите на ЕС, които са били непознати преди.

Вместо заключение: БПЦ в ЕС – единство на традиция и обновление

И така, за да може да изпълни адекватно своите нови ангажименти в ЕС  Православната църква като цяло, и всяка една Поместна автокефална църква каквато е БПЦ, е необходимо да ориентира своята дейност преди всичко с оглед на новите потребности на своето паство и да има своя собствена визия и стратегия за присъствието и своята мисия в една Нова и Голяма Европа. Съчетаването на църковната мисия с националните интереси може да бъде най-добро в рамките на визията за “Европа на нациите” и изграждане на капацитет за служение на Църквата и на новото наднационално ниво, което освен познатите особености на църковните енории в диаспора придобива и нови възможности в условията на институционално структурирано пространство.

За Църквата е без значение толкова дали това е “Европа на гражданите”, “Европа на нациите” или “Европа на регионите”, а по-важно и определящо е, че не на последна място ЕС е “съюз на ценности” и на диалога на културите. А на тази плоскост Православната църква може да намери много общ език и поле за сътрудничество с различни обществени организации и институции на различно ниво – местно, национално и наднационално. Защото ЕС е преди всичко културно-политическа общност, която се основава върху основните ценности на свободата, справедливостта и солидарността и приема сътрудничеството между Църквата и държавните власти за благото на обществото и интересите на гражданите.

За да намери своята адекватна позиция спрямо ЕС след пълноправното членство на България и произтичащите от това нови отговорности и възможности БПЦ е необходимо да се стреми да избегне изпадането в крайности. Неадекватни визии за ЕС биха били както неговото свръхидеализиране, така и скептичният възглед за пълна липса на духовни ценности в основите на общностната политика или принципите на функциониране на съюза. Това би могло да доведе като реакция или до културен изолационизъм – бягство и търсене на “убежище” в архаични и анахронични модели. Такива като носталгията по Византийския културно-политически модел или капсулиране на Църквата по модела на нейното оцеляване в Османската империя или самоизолиране и самомаргинализиране по образеца от времето на тоталитарния комунистически режим. Друго изкушение за представителите на БПЦ е също така да се изпадне в крайности от възприемането на един чисто секуларен подход към европейската политика или безпринципен прагматизъм, ориентиран само към “усвояване на европейски фондове” което може да доведе до профанизиране и битовизиране на новите възможности за развитие на БПЦ в ЕС. Ето защо в новите условия е изключително важно духовните лидери на нашата Църква, така както и представителите на другите православните църковни общности, да имат балансирано, адекватно и реалистично отношение към политическите и социалните реалности, които формират структурите и политиките на ЕС, и да познават добре механизмите на неговото функциониране. Църквата не бива да се люшка нито в крайностите на евроскептицизма, нито в еуфорията на безпочвен еврооптимизъм. Основната насока на църковното служение и присъствие в новите общоевропейски условия и основната нагласа, която БПЦ следва да отстоява е на един умерен, балансиран “еврореализъм”, който е израз на здравия разум и на традиционната православна духовност и благочестие, свързани с „трезвост“, отговорност и внимателна “разсъдителност”, отчитащи потенциалните възможности и рискове.

____________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2007, кн. 1-4, с. 108-127.

Бел. от автора на блога – понастоящем в днешно време (януари 2011) авторът на статията, г-н Нушев, е доцент.

[1]. Темата за религиозното образование в публичните училища е особено актуална за посткомунистически страни като България и Румъния. Дебатите в тази област се ориентират около възможностите за възприемане на съответните модели на традиционно (конфесионално) или педагогически ориентирано религиозно обучение, които съответно са с по-засилен мандат от страна на Църквата или се определят от държавните правителствени институции, отговорни за общото образование.  В сравнителна общоевропейска перспектива преглед на съществуващи модели и аспекти на дискусията вж. Сб. Международен религиозно-педагогически симпозиум в България: Религиозното обучение в контекста на общоевропейския дом. С., 2004.

[2]. Преди 2007 г. Православието в ЕС е представено предимно от поместните църкви на Еладската архиепископия, Кипърската архиепископия, Полската, Финландската и Чешката православни църкви и от православните общини и църковни структури, намиращи се под юрисдикцията на Вселенската Константинополска патриаршия, Московската патриаршия и Сръбската православна църква. Подробни емпирични и статистически данни за Православните църкви, за Гръцката църква и Светогорското монашество към 1998 г. вж. Мандзаридис, Георгиje. Социологиja ХришЂанства. Београд, 2004, с.с.302-337.

[3]. Така например Московската патриаршия участваше активно в дебатите по изработване на Хартата на основните права на Европейския съюз чрез изразяване на Православно-християнски позиции и предоставяне на становища по темата в дискусии и консултации с институциите на ЕС. Този процес на консултации е институционализиран в днешно време и чрез Представителството на Московската патриаршия пред институциите на ЕС. За значението на Хартата на основните права на Евросъюза вж. Хофмайстер, Франк. Харта на основните права на ЕС. – в: сб. Европа от А до Я. Справочник по европейска интеграция. С., 2004, с. 464-468.

[4]. Срв. Jанарас, Христо. Проблем jединства данас. – в: Истина и jединство Цркве. Нови Сад, 2004, с.143-218.

[5]. Пример за това е  специално заседание на Св. Синод на Румънската православна църква, което бе посветено на предстоящото влизане на страната в ЕС и на новите предизвикателства и възможности за служение на Църквата. Епархиите на Ръмънската църква (заедно с правителствените служби) от години работят активно по европейски проекти за съхраняване на културното наследство и реставрация на православни манастири и църкви. Румънската църква има голяма православна диаспора в страните на ЕС и е активен член на Конференцията на европейските църкви (КЕЦ – Conference of Europeam Churches). Тя се оформя като регионален лидер и координатор на европейски  междуцърковни проекти и политики на сътрудничество за региона на Средна Европа. Румънската църква има също свое представителство пред институциите на ЕС, а през 2007 г. беше домакин на провелата се в гр. Сибиу поредна международна конференция на КЕЦ.- Cf. Carp, Radu. Un Suflet pentru Europa. Dimensiunea religioza a unui proiect politic. Bucuresti, 2005.

[6]. Тази дискусия получи тласък през 90-те години в рамките на дебатите за Изтока и Запад след края на Студената война и опитите за прилагане на т.нар. “цивилизационен дискурс” към съвременни и актуални проблеми на геополитиката и международните отношения. Някои наблюдатели се опитват да разграничат цивилизационните традиции на Византийското и Западното християнство и да постулират съществени културно-политически отлики на страните, които принадлежат към тези две традиции. – Вж. Николова, Вера. Православната цивилизация.С.,1994; Бацаров, Здравко. Геополитически системи. С., 1999; Проданов, В. Православието като цивилизационен феномен и неговите български дилеми; Арабаджиев, Георги. Право славието и новата геополитическа подредба на света. – в: сб. Хумани зъм, култура, религия. С.,1997.

[7]. В съвременните принципи за отношение между Православната църква и държавата се възприема разбирането за трансформиране на традиционната византийска симфония между държава и Църква в система за равноправно междуинституционално сътрудничество и равнопоставени партньорски взаимоотношения в обществото. По темата вж. Основи на социалната концепция на Руската православна църква. ІІІ. Църква и държава. С.,2007, с. 20-40. Вениамин (Новик). Правосла вие. Христианство. Демократиа. СПб., 1999; Нушев, К. Отношенията между църква и държава. Реставрация на византийско-монархичния модел или равноправно партньорство. – в: сп. Свобода за всеки, бр.5/2005. (www.pravoslavie.bg).

[8]. Срв. Доклади по темата “Православието в Обединена Европа”. – в: Сб. Православието и светът днес. Шести конгрес на Висшите православни богословски школи. С., 2006, с.363-402.

[9]. Срв. Киров, Д., К. Нушев. Социалната мисия на Българската православна църква. С., 2007.

[10]. Биоетичната проблематика се оформя през последните десетилетия като гранична област на приложната етика и практическите аспекти на редица съвременни био-медицински методи на лечение. Православната църква все повече се ангажира с позиции по подобни съвременни проблеми като трансплантациите на органи и тъкани, донорството, генната терапия, евтаназията и свързаните с тях въпроси от чисто етичен характер. Това са теми, които засягат проблематика близка на християнското учение и църковното предание, свързани с началото и края на човешкия живот, страданието и болестта, Божия дар и човешкия избор, здравето и лечението на болестта, допустимостта и моралната страна на определени лечебни практики от медицинска и етична гледна точка. Някои поместни православни църкви имат официални становища по тези въпроси. БПЦ в кроя на 2007 г. прие свое официално становище по Закона за трансплантациите, приет он Народното събрание на Р. България.

[11]. Срв. Киров, Д. Богословие на обществения живот. С., 2002, с.163-244.

[12]. За разлика от системата на Социалистическия блок, в която националните държави разполагат с “ограничен суверенитет” в политическата система на Европейския съюз се говори за система на “споделен суверенитет”. Вж. Ленард, Дик. Европейският съюз. С., 1996, с. 16-85.

[13]. Това решение е взето след т.нар. Солунско съвещание на поместните православни църкви, проведено през 1998 г., което е посветено на проблемите на участието на Православните църкви в многостранните форми на междуцърковен и икуменически диалог и преди всичко за начина на представителство на Православието в Световния съвет на църквите (ССЦ). В контекста на евроинтеграцията обаче по-важно за поместните църкви от Източна Европа се оказва преди всичко регионалното сътрудничеството в рамките на КЕЦ, а не толкова участието в ССЦ като организация за глобално междуконфесионално сътрудничество и диалог.

[14]. Янинг, Йозеф. Идеали на европейската интеграция. – в: сб. Европа от А до Я. Справочник по европейска интеграция. С., 2004,с.с.179-187.

[15]. Срв. Каприев, Георги. Два травматични сюжета: Православието лице в лице с национализма и либерализма. – Християнство и култура. Бр. 1/ 2004.

[16]. Гиринг, Клаус. Теории за европейската интеграция.-в: сб. Европа от А до Я. Справочник по европейска интеграция. С., 2004,с.447-453.

[17]. За отношението на Православието към доктрината за правата на човека вж. Архиеп. Анастасий Янулатос. Православието и правата на човека. – в: сб. Православието и глобализацията. Силистра, 2005,с.45-76.

[18]. Срв. Прот. Йоанн Мейендорф, Христианское Благовестие и социальная ответственост. – в: Рим –Константинополь – Москва. М., 2005, с. 235-256.

[19]. Срв. Константинов, Прот. Димитрий. Гонимая церковь. Русская православная церковь в СССР. М., 1999; Стефанов, Архим. Павел. История на Руската православна църква през ХХ век. Шумен, 1997; Калканджиева, Даниела. Българската православна църква и “народна та демокрация.” С., 2002.

[20]. Принципът на субсидиарност е възприет и въведен в модерната социална доктрина на Католическата църква като основен ръководен и регулативен принцип. Той е свързан с разбирането за метафизичния ред на ценностите в християнското учение и обозначава необходимостта от спазване на йерархичния порядък на разпределение на права и задължения на различните общности, които се ползват с автономия и свобода, но получават и подкрепа от по-високо ниво когато не могат да се справят с някои социален проблем. Този принцип е възприет в обществения и политическия живот и от европейските християнде мократи като най-адекватен начин за съхраняване на свободата, справедливоста и солидарността в гражданското общество и отхвъ рлянето на недемократичните тоталитарни алтернативи за обществено и държавно устройство.  Срв. Гугов, Георги. Християндемокрацията ка то алтернатива. Пловдив, 1998; Вал, Юрген. Европейската народна пар тия и нейната цел. Пловдив, 1997; Рихард фон Вайцзекер. Основните ценности според християндемократическия съюз.-в: сб. Свобода и отговорност. С., 2000,с. с.11-31; Хелмут Кол. Свобода, справедливост, солидарност. Основни повели на нашата политика. – в: сб. Субсиди арност и солидарност.С., 2000, с. с. 33-47.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Без категория и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s