СВ. ИОАН ЗЛАТОУСТ – СОЦИАЛНО-КРИТИЧНАТА ФУНКЦИЯ НА БОГОСЛОВИЕТО*

Проф. д-р Антоний Хубанчев

1. Божествената правда и тронът на кесаря

Св. Иоан Златоуст е известен предимно като екзегет и проповедник. Заради изключителната висота на неговите проповеди и красноречие той е наречен Златоуст и е популярен с това име. Роден е през 344 или 345 година в град Антиохия, който тогава е значителен културен център и трети по значение град в Римската империя. Етническият му произход е неизяснен. Израства в интелектуална семейна среда с елински традиции. Обучението му преминава при софиста Ливаний – забележителен ритор, но чужд на християнството. Първоначално св. Иоан работи като адвокат. Богословие изучава под ръководството на св. Мелетий Антиохийски и Теодор Мопсуестийски.

Известно е, че голям период от църковно-обществената и писателската дейност на св. Иоан Златоуст съвпада с управлението на император Теодосий Велики (380-395 г.) По силата на издадените от него закони християнството става официална държавна религия. В императорския двор влизат само християни. Езическите храмове и университети постепенно се закриват. При подкрепата на държавната власт Църквата расте и процъфтява в материално и богословско отношение. През 381 г. в Константинопол се състои Вторият Вселенски събор, който окончателно утвърждава Никейското Православие.

След смъртта на император Теодосий империята е разделена между двамата му сина. Хонорий получава западната част, а Аркадий изтока. Аркадий е бил женен за Евдоксия и тази съпружеска двойка играе впоследствие важна роля в живота на св. Иоан Златоуст.

Съвсем млад св. Иоан поема пътя на строгия аскетичен начин на живот. От 374 г.той живее 4 години сред манастирска среда в така нар. “киновийно” (общежитийно) монашество. След това две години прекарва в пълно уединение като анахорет, като отшелник, напълно отделен от света. Неимоверният по строгост аскетизъм подронва здравето на св. Иоан. През 381 година той се завръща в Антиохия, където приема първата йерархическа степен – дякон. За св. Иоан това е свещено призвание за служение с конкретни дела на човека и обществото. Той посещава богатите, за да измолва от тях помощи за бедните, които подпомага и саможертвено защитава. Петгодишното дяконство, както и последвалото го дванадесетгодишно свещенство сред обезправените и бедни слоеве на населението му дават всестранни познания за живота на обществото. Те намират израз в неговите изобличителни проповеди против корупцията, както и в любовта към онеправданите, което го прави борец за основните човешки права и свободи и за достойнството на човешката личност сред социално угнетените и подтиснатите.

По това време в Антиохия св. Иоан чете знаменитите си проповеди “За статуите”. Повод за това е избухналото народно въстание през 387 г. против въвеждането на нови тежки данъци. Като израз на социален протест народът изпочупва статуите на императрица Плакила. При аналогична ситуация в Солун императорската полиция вече е била екзекутирала седем хиляди души. Населението на Антиохия е било застрашено от поголовно изтребване. Старият антиохийски епископ Флавиан отива при императора да моли за пощада, а св. Иоан Златоуст остава в града, за да утешава и ободрява народа. Благодарение застъпничеството на духовенството Антиохия е избавена от репресии и надвисналата смъртна опасност за всички, свързани със социалния протест срещу кесаря.

Централно събитие в живота на св. Иоан Златоуст е неговото избиране за Константинополски епископ през 397 г. по настояване на Евтропий – императорски съветник от най-висш ранг.

По своята духовна нагласа и идейна убеденост обаче св. Иоан Златоуст е бил човек на доконстантиновата императорска епоха, на първоначалното християнство. Той съзира дълбокото несъответствие и проти воречие между истинските идеали на първите християни с техните социални идеали и начина на живот сред новопокръстените елитни обществени среди, които виждат в новата религия само модно увлечение. Християнската нравственост и духовни ценности в истин ската им същност остават нереализирани. В Антиохия св. Иоан е люби мец на обикновените хора. Антиохия е бил град /на “демоса”/, докато в Константинопол обстановката е била друга – с великосветски стил на живот, на разкош и банкети, на разпуснати нрави, дори и сред духовниците. Епископ Нектарий – предшественикът на св. Иоан, бил устройвал пищни пирове и приеми. Придворното висше духовенство, заедно с държавната власт също участвала в корумпираното разграбване на църковното имущество. Св. Иоан въвел напълно друг ред – голяма част от църковните приходи се насочват към строителството на болници, на приюти за бедните и за социални помощи. Неговите проповеди в храма “Св. София”, призоваващи към оздравяване на нравите, към възстановяване на първохристиянските принципи за служение на човека и обществото, се разминават с лекомисления разгулен разкош на столичната обстановка. Стремежът на св. Иоан Златоуст за възвръщане към първоначалното християнство се възприема като израз на старомодност и провинциализъм. От св. Иоан е недоволен столичния клир, който трябвало да се подчинява на въведената строга църковна дисциплина. Срещу него повежда борба и корумпираното богаташко съсловие, тъй като считало, че призивите за благотворителност и застъпничество за бедстващите водят до антагонизъм между бедни и богати. Самата императрица Евдоксия възприема като лично оскърбление публичното осъждане от св. Иоан Златоуст на разкоша и суетността сред константинополските придворни дами.

Свикан е набързо инсцениран събор от личните врагове на св. Иоан Златоуст, който го осъжда въз основа на най-дребнави и неверни обвинения. Едно от тях било например, “че не знае какво е гостоприемство”. Св. Иоан е осъден на заточение. Едва напуснал града, в столицата става страшно земетресение. Евдоксия, уплашена, съзира в това знамение знак на небесен гняв заради гонението, на което тя е подхвърлила един праведник. Тя веднага побързала да го върне на епископската катедра с голяма тържественост. Върнал се отново в Константинопол, св. Иоан обаче не престава да порицава остро пороците на обществото и да отстоява социалните принципи на християнството в защита на обезправените и бедстващите. Мирът в Църквата не продължава дълго. На площада, непосредствено пред катедралния храм в Константинопол, била издигната статуя на суетната и славолюбива императрица Евдоксия. Култът към личността има своите дълбоки исторически корени. Там били устройвани зрелища, които смущавали богослужението. Св. Иоан порицава всичко това като кощунство. Последва ново обвинение за дръзко оскърбление на императрицата, което окончателно решава съдбата му. Отслабнал от болести, страдания и несгоди, той почива през 407 г. Последните му думи били: “Слава на Бога за всичко!”

През 438 г. той е канонизиран за светец, а светите му мощи тържествено пренесени в Константинопол по времето на император Теодосий ІІ – син на Аркадий.

Повечето от съчиненията на св. Иоан Златоуст са проповеди и екзегези върху различни места от Св. Писание. Те не са запазени в собственоръчно направено от него изложение, а в редактирани впоследствие стенограми. Те са образец на християнско богословско творчество,в което значително място намира неговата критика срещу потъпканите човешки права, свободи и социална справедливост в борбата на божествената правда срещу трона кесаря и престъпната върхушка на богатите, корумпираните и отстъпилите от социалните идеали на християнството.

2. Богогословие на освобождаващата демократична промяна

Основното значение на св. Иоан Златоуст като богослов-екзегет и проповедник е предимно в акцентите, които той поставя върху практическия морал и изясняването на принципите на християнската социология.

Въпреки голямото по обем писмено и богословско наследство на св. Иоан, то няма абстрактно-теоретичен характер. Светият отец не се впуска в сложни философски формулировки и не си служи с мъгляви понятия. Нито един от Отците на Църквата не е разкривал с такава енергия и решителност идеята за практическото християнство.

Св. Иоан Златоуст е романтик утопист и същевременно и дълбоко реалистично заземен в обществената действителност като неин безкомпромисен критик. Той мечтае и има грандиозни планове за осъществяване идеалите и принципите на древната Иерусалимска църква на християните от І-ІІ век. В беседа 11 върху книга “Деяния апостолски” той конкретно посочва, как биха могли да бъдат премахнати социалното неравенство и нищетата и приканва вярващите да направят поне опит да последват примера и комуналните начала, както това е било при първите християни от Иерусалимската църква. Мнозина виждат идеалния модел на обществото в живота на древната християнска община, устроена върху комунална основа и принципи. Не комунистически, както често пъти се смесват тези понятия и неправилно понякога се твърди, че първите християни са били първите комунисти.

Вярата в никой случай не може да бъде представена и възприемана като идеология т. е. като изява на социополитически прослойки и групировки с конкретните им исторически интереси и детерминанти. Идеологията е заземена рационална проекция и израз на колективно съзнание и воля в определено геополитическо пространство. В повечето случаи, вследствие на икономиката и икономическата необходимост, тя се налага чрез насилие. Вярата напротив – е свръхразумно напълно свободно определяне на собственото “аз” към непреходните идеали на личното съвършенство. Духът също така има своите непонятни пътища и прийоми да се откъсне от гравитацията на материалното. Без да го отрича, но да го подчини на себе си и пресътвори по свой собствен начин в нова по-висша действителност. Вярата е опит да се долови зова на вечността.

В основата на религиозната вяра и на идеологията не се съдържа един и същ вид познавателна интенционалност и социална практика. Това става напълно понятно, ако те бъдат анализирани и обяснени с оглед на финалните им концепции. Религиозната вяра никога не може да има в пълнота крайните си проекции в конкретно-исторически план. Тя е винаги есхатологична и е насочена към вечността. В оня момент, в който тя изгуби есхатологичното си измерение, тя ще престане да бъде повече вяра.

Идеологията от своя страна – по силата на желязната необходимост – трябва да има конкретни микро- и макро- икономически рамки и реални постижения в тази сфера. В противен случай тя може да придобие илюзорни и абстрактни характеристики на злополучно пропагандирани непостижими обществени идеали и да се превърне в секуларизирана есхатология.

Това разграничаване между християнство и идеология ускорява съществен водораздел в изявите на човешкия дух. Секуларизираните идеологии са отдавна сериозно предупреждение спрямо религиозната вяра да не се отъждествява с духовните принципи на манипулирани социални формации и групировки, еднопосочно свързани с една култура или нация. Или с други думи казано – да не се изроди в обикновена идеология наравно с другите преходни програми и исторически феномени.

Същевременно вярата предупреждава идеологиите за голямата съблазън от самообожествяване, което като бомба със закъснител може да доведе до собственото им взривяване. В оня момент, когато идеологиите започнат да спекулират с есхатологични обещания “за земен рай” или “за обетовани небеса”, вместо да бъдат научно-обоснован рационален анализ и методология за демократично преобразуване на обществото, те възприемат някои от функциите на вярата – на политизираното религиозно верую – като подменят научно-изследователските методи към действителността с есхатологични обещания.

Идеологията не може да бъде възвеличавана и възвеждана в ранга на идол, или да се въплъщава в определени форми на идолопоклонство, както и християнската вяра с основоположния ѝ принцип за социална справедливост не бива да бъде принизявана до нивото на политически програми с прикритите зад тях идеологически спекулации.

Богословието като критично осмисляне на социалната практика е следователно освобождаващо богословие – богословие на освобождаващата демократична промяна в историята на човечеството. Затова то е преобразуване на оная част от човеците, които, обединени като Тяло Христово в Църква, открито изповядват Христа. Така богословието не трябва да се ограничава само със задачата да обоснове мислено света. То може да бъде също схващано като момент в процеса, при който се променя тази действителност. Така именно се разкрива дарът на Царството Божие в протест срещу потъпканото човешко достойнство, в борба срещу икономическото и политическо обезправяване на голямо мнозинство от хора, в любов, която освобождава и при създаването на ново, по-справедливо общество в Истина, Добро и Красота.

Личното усъвършенстване, спасението и изповядването на Христа са неразривно свързани със служенето на човека и обществото. Този начин на живот обаче е коренно различен от всяко приспособленчество или адаптиране към дадена преходна конюнктура, защото извира от глъбинния екзистенциален стремеж на вярата да се следва неизменно евангелският пример на изкупилия човешки род Син Божи.

Многократно св. Иоан Златоуст изтъква, че истинското християнство е неразривно свързано, както с жива и дейна вяра, така и с добри дела. Те са немислими без тяхната взаимна връзка. Ако някой има правилна вяра, но не живее съобразно с тази вяра, то тя с нищо не го ползва в делото на спасението. Това е основна Златоустова постановка.

Според св. Иоан Златоуст социалният проблем трябва да заеме централно място в нравствената система на християнството. В това отношение той се ръководи от следните основоположни богословски принципи:

а/ Идеята за единния произход на човешкия род от един Творец. Всички човеци са равни пред Бога по права и свободи. Всички народи представляват едно семейство и във взаимоотношенията си трябва да следват една и съща крайна цел – благоволението сред всички. Божият Промисъл и съвет за спасение се разпространяват над всички нации. У св. отци е широко застъпена идеята, че изначално човеците са свързани с връзките на единството и братството.

б/ Утвърждаване равенството, ценността и достойнството на всяка личност. Човекът има изключителна, несравнима с никакви материални измерения, вечна стойност, не само защото е сътворен по образа на Вечния и Всеживотворящия Бог, но и затова, че в Богочовека неговото небесно човечество е вечно. Мястото на човека в света се определя от поставеното му от Създателя особено предназначение: да съдейства за доусъвършенстване на творението.

в/ Признаване идеите на любовта, човечността и индивидуалните права и свободи за висши начала на човешките взаимоотношения, както и устремеността към смисъла на човешкото битие, който не може да бъде постигнат отделно от претворяването на тези ценностни идеи в живота.

Социалната действителност по времето на св. Иоан Златоуст напълно контрастира на тези идеали и принципи. От една страна св. Иоан разкрива картина на живота, воден от заможните обществени слоеве, които са притежавали по няколко разкошни и огромни домове, украсени с мраморни колони, галерии и балкони, заобиколени с множество статуи, с позлатени украшения върху покривите и по стените и прочие. В своя разгулен и разточителен живот корумпираната прослойка не е знаела никакви граници. Редом с тази картина на охолство, разкош и разточителство, св. Иоан Златоуст рисува друга картина – картината на изключителна потресаваща бедност и нищета. Докато богатите имали по-няколко необитавани от никого жилища, често пъти пред вратите на тия разкошни дворци се приютявали безброй нещастни бедняци, които нямали друг покрив освен небесния свод. Тогава, когато тия богаташи прахосвали несметни суми за пиршества и охолен живот, за модни облекла и ненужен лукс, бедните нямали дрипа или парче плат, за да покрият голотата си. И затова с право св. Иоан поставял въпроса, не се ли повтаря в живота на съвременното му общество в широк мащаб голямата трагедия, която ни се разкрива от Иисус Христос в евангелската притча за богаташа и за бедния Лазар. В случая две неща са от особено значение. От една страна човек обикновено няма сили да се раздели с комфорта и богатството си и от друга – носенето на кръста т. е. мъчителното себежертвено съществуване, когато трябва да се следват и отстояват висши идеали и принципи в живота.

Накъде? Какво означава един висок жизнен стандарт, ако в него няма повече смисъл, няма истинска радост от самия живот.

Не трябва да се забравя, че Евангелието не е само нравствен кодекс за поведение. Преди всичко то разкрива на човека пътя за спасение от световното зло. В Евангелието социално-замогналият се финансово елит се оказва подчинен на материалните си интереси. Това го превръща в пленник на блясъка на материалното, който му предоставя стандартът на неговия живот; ликвидира идеалите на личността му заради придобивки и привилегии. Подчинява го на безлични и поради това на нечовечни закони. Желанието на човека да утвърждава своето “аз” чрез все по-голямо обладаване благата на този свят го води до поробваща зависимост от самите вещи. Става така, че нещата, които се притежават започват да владеят самите човеци. Фактически те притежават по парадоксален начин личността, заради нейното встрастяване да ги има, поради поробващата зависимост от тях.

“Никакви думи не могат да изразят всички скърби на онези, които живеят в нищета” – е реалистичният извод на св. Иоан Златоуст. Той остро бичува алчността на богатеещата управленска върхушка, защото “невъзможно е един да стане богат, ако друг преди това да не е станал беден” – отбелязва той.

Бедността като недоимък на благата на този свят е зло. Библейските пророци също я осъждат, защото е насочена срещу волята Божия. В повечето случаи според тях тя е резултат на несправедливостта и на човешкия грях. Духовната бедност е темата за бедните, намиращи се под закрилата на Бога. В Новия Завет това е поведението на откритост спрямо Бога и вътрешната готовност на ония, които очакват всичко от Бога. Въпреки, че благата на този свят се ценят, то това не означава привързаност към тях. На даровете на Царството Божие се присъжда обаче най-висока ценност.

Бедността е обвързаност, при което се приемат доброволно и от любов условията на живот в бедност на този свят, за да се даде свидетелство за борба против злото, както и за духовната възвисеност и свобода спрямо материалните блага, в следване идеала и примера на Христа.

Как обаче е поставен проблемът за “евангелската бедност” и благата на този свят?

Евангелското обещание “Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”/Мат. 5:3/ не означава: съгласете се с вашата бедност, защото за несправедливостта тук на земята ще получите награда и възмездие в Царството Божие. Или, живейте безропотно в условията на мизерия и социален гнет, потъпкващи човешкото ви достойнство, за да бъдете възнаградени с вечен живот. Напротив – св. Иоан Златоуст разсъждава по съвсем друг начин. Божието Господство по необходимост е свързано със създаването на справедливост на този свят. От това следва изводът, че Иисус назовава бедните блажени, защото Царството Божие е настъпило: “Времето се изпълни и наближи Царството Божие”/Марк 1:15/.

Това ще рече: Вече трябва да започне преодоляването на деспотизма и бедността, които възпрепятстват разгръщането на човешкото битие в пълнота. Положено е началото на Царството на справедливостта, което надхвърля и най-смелите очаквания. Иисус ги нарича блажени, защото идването на Царството Божие слага края на тяхната бедност и поставя основния камък в изграждането на нов братски свят. Блажени са те, защото Месия дарува на слепите светлина за очите и дава хляб за гладуващите. Текстът на св. евангелист Лука е в продължение на критичната линия на пророческата библейска традиция. Той дава на понятието “беден” значение в смисъл, че бедността е зло и като такова е несъвместима с Божието Господство – с едно Царство, което чрез правда, чрез демократична промяна и свобода, постепенно си пробива път в историята и обхваща човешкото съществуване в неговата пълнота.

Евангелското разбиране на текста “Блажени бедните…“, ще рече:

а/Бедността е грях и очевидна неправда по отношение на Бога и ближните;

б/Духовната бедност, обаче като цялостно поведение на човека означава откритост спрямо Бога. Тя разкрива чистота и духовно младенчество – вътрешна необремененост при привързаността към материалните блага. Изясняването на понятието “беден” в този двоен смисъл води към друго, трето съдържание на тази дума, предоставящо възможност за по-добро разбиране на християнския живот в състоянието на нищетата. Ние мислим за бедността като солидарност, като обвързаност в смисъл на подкрепа на бедните и подтиснатите и като протест срещу неправдата спрямо тях.

Първо. Ако срещу материалната нищета – както това особено се подчертава в св. Библия – трябва да се води борба, то тогава животът в мизерия не може да бъде християнски идеал. Това би означавало да се постави за цел постигането на такава абсурдна ситуация, която по общо признание унижава човека, като ограбва неговите основни права, свобода и достойнство. Това би означавало да се противодейства на хода на историята, на увеличаващата се възможност за по-добри условия на съществувание. Освен това подобно разбиране би било – и това не е никак за омаловажаване – оправдание на несправедливостта и ограбване на бедните, които са действителните причини и основа на нищетата. Именно посредством подобно погрешно тълкуване на принципите на християнската вяра са налице опити за фалшификация, че социалните противоречия между малцинството на привилиги рованите, от една страна, богатеещи все повече за сметка на бедните, които стават все по-бедни, и мнозинството от народа от друга – сякаш представляват израз на волята Божия. Това е антихристиянско тълкуване.

Второ. При анализа на библейската тема за духовната бедност става ясно, че тя – разбирана като духовно освобождаване ,като духовно преодоляване, като отказ от благата на този свят, т.е. като духовно поведение – не е необходимо да приема непосредствено и непременно формата на материалната нищета, за да бъде по този начин действително истинска и евангелска.

Разглеждането на определени страни от богословието на освобожда ващата демократична промяна при преодоляване на социалната конфликтност, дава повод за следните изводи относно взаимоотно шението между християнство и идеология.

Християнството не е идеология. То е среща с въплътилия се предвечен Логос, Който ни се открива като смисъл и светлина в живота и Който притежава истините за вечен живот и свобода. Християнството е лична среща с Бога. Определени религиозни концепции и идеи обаче, (както това показва историческата практика), могат да бъдат неправилно вплетени в идеологическата целенасоченост на съществуващи политически групировки. Това води до злоупотреба с редица евангелски принципи. Християните – както в миналото така и днес – често пъти са ставали жертва и оръдия на тоталитарни методи в политиката и предразсъдъци, на националистически тенденции, на рафинирана геополитическа пропаганда. В много случаи те се оказват неспособни да противодействат на силите, отстояващи несправедливост в техните опити да манипулират човечеството под идеологическото прикритие на християнството. Налице е социална практика, която цели да превърне християнското учение в “ancilla ideologiae” (слугиня на идеологията). Конкретни случаи имаме и в някои църкви на религиозни общности, които се опитват да направят от християнството идеологическа бариера срещу идеите на демокрацията и осъществяване на хуманно общество.

Последствията от подобен род манипулации имат понякога особено трайни следи за психологията на отделния вярващ и те свеждат висшите християнски идеали почти до нула.

Църквата и християните не се отъждествяват с определена идеология. Те се стремят да осмислят в актуална светлина неизменните принципи на любовта към ближния, социалната справедливост, достойнството на личността, в динамично изменяща се историческа действителност. Тук е необходимо да се имат предвид словата на Спасителя, че не човекът е създаден за съботата, а съботата за човека или с други думи: не човекът трябва да бъде подчинен на закона и на системата от относителни обществено-етични норми, но идеологиите трябва да служат за осъществяване на човечността в човека.

Християните следва да търсят възможностите да засвидетелстват своя принос за утвърждаване на индивида и на неговото достойнство, за разгръщане духовното богатство на личността. Християните не възприемат фетишизирането на който и да е било идеологически или социо-политически модел. Те разбират, че тяхното неизменно призвание е да бъдат съработници за усъвършенстване и демократи зация на обществено-икономическите структури и на социалните взаимоотношения.

В първохристиянската Иерусалимската църква – както пише св. Иоан Златоуст в трактата си “Беседа ІІ” върху книга “Деяния апостолски” – “благодатта се състои в това, че никой не е бил беден, т. е. от голямото усърдие на даващите никой не е оставал в бедност”.

И още една достойна за отбелязване постановка на този св. отец на Църквата. Вярващият е човек на труда. Християните възприемат труда не само като необходимост на живота, но и като нравствено задължение на вярата. За порицание са тунеядците, които нищо не работят, а живеят в корупция, спекула, и за сметка н на другите. Да се изхранва човек с постоянен труд – това е вид философия; душите на такива хора са по-чисти, характерите по-силни – твърди св. Иоан Златоуст.

В острата полемика с религиозните извращения на духа и погазващите нравствените принципи на християнството св. Иоан Златоуст показва величието на своя дух и изключителната си любов към човека. Златоустовият принцип е: “Ние водим война, но тази наша война не живите прави мъртви, а мъртвите – оживотворени духовно. Не еретика преследвам аз, а ереста; не грешника, – а греха. Колкото и да ме обиждаш, от чисто сърце ти го казвам: Мир, защото любовта на Бога е у мене. И колкото повече да намалява любовта ви към мене, толкова повече ще ви обичам.”

Църквата винаги е сочила св. Иоан Златоуст като образец на изряден духовник.

_______________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2004, кн. 1-4, с. 21-31.

Тук същата статия е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения:

1. Св. Иоан Златоуст – руска икона от ХV в.

2. Св. Иоан Златоуст.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Патрология и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s