ТВОРЕНИЕ-ТЕЛЕОЛОГИЧНОСТ-ЕСХАТОЛОГИЧЕН ЗАВЪРШЕК*

Проф. д-р Ан­то­ний Хубанчев

Раз­ми­съл, по­ро­ден от на­уч­ноиз­с­ле­до­ва­тел­с­ка­та прог­ра­ма на ЦЕРН, Же­не­ва

Gloria Dei – vivans homo

         Славата Божия – това е живеещият човек

Св. Ириней Лионски

Стро­ше­ни­те апо­ка­лип­тич­ни пе­ча­ти (Откр. 6-8)

Днес чо­ве­чес­т­во­то мо­же да се са­мо­у­ни­що­жи и то не­съм­не­но по мно­го на­чи­ни. Бог до­пус­на да бъ­дат стро­ше­ни и пре­мах­на­ти апо­ка­лип­тич­ни пе­ча­ти.

Св. Ириней Лионски

Опас­ност­та, оба­че, ид­ва не от ек­с­пе­ри­мен­ти­те в яд­ре­ния цен­тър ЦЕРН (Же­не­ва), це­ля­щи да хвър­лят свет­ли­на вър­ху син­гу­ляр­но­то със­то­я­ние на ма­те­ри­я­та при на­чал­ни­те ми­го­ве от по­раж­да­не­то на ма­те­ри­ал­на­та все­ле­на. За гло­бал­но­то са­мо­у­ни­що­же­ние са дос­та­тъч­ни са­мо ар­се­на­ли­те с на­лич­ни­те тер­мо­яд­ре­ни оръ­жия, ви­ру­си­те и мик­ро­би­те от сек­рет­ни­те во­ен­ни ла­бо­ра­то­рии, из­лез­ли от кон­т­рол ге­не­тич­ни му­та­ции или ка­тас­т­ро­фал­но раз­рас­т­ва­ща­та се еко­ло­гич­на кри­за.

Зло­ве­ща­та апо­ка­лип­тич­на ал­тер­на­ти­ва с це­лия є ес­ха­то­ло­ги­чен ужас е на­ли­це. Тя съ­щес­т­ву­ва с пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во­то, че Бог не ни поз­во­ля­ва по­ве­че да бъ­дем нез­ре­ли и та­ка са­мо­вол­но да из­ме­ня­ме и да си иг­ра­ем с ус­ло­ви­я­та, ко­и­то със­та­вят люл­ка­та на жи­во­та. Тво­ре­цът и се­га съз­да­ва пос­ред­с­т­вом нас ци­ви­ли­за­ция, ко­я­то пос­та­вя ал­тер­на­ти­ва­та за зре­лост­та или смърт­та, за за­паз­ва­не це­лост­та на тво­ре­ни­е­то или за гло­бал­но са­мо­раз­ру­ше­ние. И та­зи проб­ле­ма­ти­ка не мо­же да бъ­де раз­г­ле­дана из­вън ком­п­лек­с­но­то бо­гос­лов­с­ко ос­мис­ля­не на мяс­то­то и пред­наз­на­че­нието на чо­ве­ка в кос­мо­са.

Бог ­ Из­точ­ник на вся­ко би­тие (Бит. 1-2)

В са­мия фун­да­мент на хрис­ти­ян­с­ка­та кар­ти­на за све­та е за­ло­же­на ис­ти­на­та на вя­ра­та, че Три­и­пос­тас­ни­ят Бог е един­с­т­ве­ни­ят Из­точ­ник на вся­ко би­тие. Раз­би­ран ка­то “causa sui”, Той не по­лу­ча­ва би­ти­е­то Си от ни­ко­го. То Му при­над­ле­жи, тъй ка­то е ес­тес­т­ве­но свойс­т­во на са­мо­бит­на­та същ­ност Бо­жия. И ни­що не съ­щес­т­ву­ва би­тий­но из­вън Бо­га. “Оно­ва, ко­е­то не е в Съ­щес­т­ву­ва­щия, то въ­об­ще не съ­щес­т­ву­ва” (св. Гри­го­рий Ни­сийс­ки). Бог е “Все­би­тие в са­ма­та би­тийс­т­ве­ност на Все­би­ти­е­то” (Псев­до-Ди­о­ни­сий Аре­о­па­гит в съ­чи­не­ни­е­то “За бо­жес­т­ве­ни­те име­на”), а в бо­гос­лов­с­кия син­тез на св. Йо­ан Да­мас­кин та­зи ми­съл е раз­к­ри­та по след­ния на­чин: “Бог ка­то ня­как­во не­из­ме­ри­мо и без­п­ре­дел­но мо­ре на същ­ност­та съ­дър­жа в Са­мия Се­бе Си ця­ла­та съв­куп­ност на съ­щес­т­ву­ва­щото”. Он­то­ло­гич­но­то ос­но­ва­ние за съ­щес­т­ву­ва­не­то на вся­ко еди­нич­но би­тие, вклю­чи­тел­но и за чо­ве­ка, е са­мо­то би­тие Бо­жие. Та­зи кон­цеп­ция е цен­т­рал­на за сис­те­ма­ти­чес­ко­то бо­гос­ло­вие. Но ако Три­и­пос­тас­ни­ят Бог има Сво­е­то би­тие в аб­со­лют­на пъл­но­та и все­ця­ло, то всич­ко сът­во­ре­но го при­те­жа­ва са­мо в оная сте­пен, в ко­я­то то му е да­де­но. Всич­ко съ­щес­т­ву­ва­що са­мо и за­то­ва съ­щес­т­ву­ва и се дви­жи, и жи­вее, за­що­то е съ-при­час­т­но на жи­вот­вор­но­то Бо­жие би­тие, ко­е­то е най-вис­ше­то и съ­вър­ше­но Бла­го.

Забележка: В бо­гос­ло­ви­е­то ка­те­го­ри­я­та Бла­го ка­то ипос­тас­но На­ча­ло все още е не­дос­та­тъч­но сис­те­ма­ти­зи­ра­но раз­к­ри­та в ней­ни­те две смис­ло­ви яд­ра:

а) един път ­ от Бо­га е по­ло­же­но он­то­ло­гич­но­то ос­но­ва­ние ­ би­тий­на­та си­ла да бъ­деш не­що в без­к­рай­но слож­на­та сис­те­ма от “си­ла-енер­гия-суб­с­тан­ция”, с да­ра на съ­щес­т­ву­ва­не­то, бла­го­да­ре­ние на кой­то не­що въ­об­ще мо­же да съ­щес­т­ву­ва;

б) вто­ри път ­ от Бо­га в лю­бов към сът­во­ре­но­то са вло­же­ни ло­гос­ни­те прог­ра­ми и це­ле­по­ло­же­но­то раз­ви­тие от тъм­ни­на към свет­ли­на и от ха­ос към по­ря­дък, хар­мо­ния и кра­со­та или из­ра­зе­но със све­то­о­те­чес­кия тер­мин “бла­го­би­тие”.

Би­ти­е­то е дар от Пър­во­съз­да­те­ля, бла­го­да­ре­ние на ко­е­то всич­ко сът­во­ре­но го при­те­жа­ва. Вся­ко еди­нич­но би­тие има мяс­то в сис­те­ма­та на сът­во­ре­на­та Все­ле­на са­мо за­що­то то е из­ве­де­но от не­би­тие вслед­с­т­вие твор­чес­кия акт на бо­жес­т­ве­на­та лю­бов. То­ва е дру­га ос­но­во­по­лож­на пос­та­нов­ка, ко­я­то се съ­дър­жа в пат­рис­тич­но­то раз­би­ра­не за све­та и чо­ве­ка. Осо­бе­но яр­ко тя е из­ра­зе­на от св. Ири­ней Ли­он­с­ки: “Всич­ки про­из­лез­ли съ­щес­т­ва, ко­и­то са би­ли сът­во­ре­ни и се съз­да­ват, пре­би­ва­ват и про­дъл­жа­ват съ­щес­т­ву­ва­не­то си в те­че­ние на без­к­рай­на­та по­ре­ди­ца на ве­ко­ве­те по во­ля­та на Богa Тво­рец, та­ка че Той им да­ру­ва не­об­хо­ди­мо­то, за да мо­гат те да се въз­ник­ват пър­во­на­чал­но и впос­лед­с­т­вие, за да съ­щес­т­ву­ват…”

“Све­тът е съз­да­ден не са­мо за би­тие (съ­щес­т­ву­ва­не) (είναι), но и за бла­го­би­тие” (ευ είναι) ­ пи­ше св. Ата­на­сий Алек­сан­д­рийс­ки, ка­то в уче­ни­е­то си оп­ре­де­ля ро­ля­та на чо­ве­ка ка­то дейс­т­ва­ща си­ла в из­пъл­не­ни­е­то на та­зи бо­жес­т­ве­на прог­ра­ма на висш сми­съл и це­ли. От­тук след­ва и не­го­ви­ят из­вод, че кос­мо­сът е “все­лен­с­ка шко­ла”, в ко­я­то чрез поз­на­ни­е­то се ут­вър­ж­да­ват доб­ро­то, ис­ти­на­та и кра­со­та­та. По-на­та­тък те­зи пос­та­нов­ки за­дъл­бо­че­но са до­раз­ви­ти и в ан­т­ро­по­ло­гич­ни­те въз­г­ле­ди на преп. Мак­сим Из­по­вед­ник (срв. ста­ти­я­та на Па­на­йо­тис Хрис­ту “Мак­сим Из­по­вед­ник за без­к­рай­ност­та на чо­ве­ка”).

Све­то­о­те­чес­ки­те идеи мо­гат да се сис­те­ма­ти­зи­рат нак­рат­ко в след­ни­те из­во­ди:

а) Бог ка­то Из­точ­ник на вся­ко би­тие е Аб­со­лют­но Бла­го.

б) Све­тът е доб­ро­би­ти­ен в сво­я­та същ­ност и ло­гос­ни на­ча­ла. Сле­до­ва­тел­но вло­же­на­та в не­го прог­ра­ма на висш сми­съл и це­ли не мо­же да бъ­де све­де­на в ней­ния за­вър­шек до ни­що­то.

в) Кос­мо­сът е все­мир­на шко­ла за чо­ве­ка, от ко­я­то той се учи на Ис­ти­на, Доб­ро и Кра­со­та. С то­ва той твор­чес­ки кон­к­ре­ти­зи­ра бо­жес­т­ве­но­то це­ле­по­ла­га­не в жи­во­та на све­та.

Те­ле­о­ло­гич­ни­ят (це­ле­по­ло­же­ни­ят) мо­дус на тво­ре­ни­е­то

Без­г­ра­нич­ни­ят в своя мак­си­мум и ми­ни­мум кос­мос е ре­а­ли­за­ция и кон­кре­ти­за­ция на пред­на­чер­та­но раз­ви­тие, из­хож­да­що от Три­е­дин­ия Бог. В сво­е­то дви­же­ние той след­ва прог­ра­ма на висш сми­съл и це­ли, вло­же­ни в не­го от Аб­со­лют­ния Ра­зум. При­със­т­ви­е­то на Бо­га в при­ро­да­та ­ Не­го­ва­та има­нен­т­ност ­ е ед­нов­ре­мен­но ло­гос­на­та прог­ра­ма и твор­чес­ка­та, це­ле­на­соч­ва­ща си­ла при въз­хож­да­не­то към но­ви и по-вис­ши фор­ми на раз­ви­тие.

Бог е си­ла­та, из­пъл­не­ни­е­то и ре­а­ли­за­ци­я­та на съ­щес­т­ву­ва­що­то в един це­ле­нап­рав­ля­ван уни­вер­сум.

Бог е сми­съ­лът и съ­дър­жа­ни­е­то на Все­ле­на­та, а тя е ма­те­ри­а­ли­зи­ра­на­та ди­на­мич­на кон­к­рет­ност, в ко­я­то е вклю­чен по нов и из­к­лю­чи­те­лен на­чин чо­ве­кът. Сво­бод­на­та ра­зум­на дей­ност, са­ми­ят чо­веш­ки дух са не са­мо ос­нов­ни­те раз­ли­чия меж­ду чо­ве­ка и ос­та­на­лия ма­те­ри­а­лен свят, но пре­ди всич­ко осъз­на­та­та твор­чес­ка изя­ва на има­нен­т­но­то при­със­т­вие на Бо­га ка­то ло­гос­на прог­ра­ма и прин­ци­пи ­ ка­то най-дъл­би­нен сми­съл на све­та ­ в един гра­ни­чен, меж­ди­нен пункт на тво­ре­ни­е­то.

Ка­то част от све­та чо­ве­кът е ор­га­ни­чес­ки при­об­щен и съп­ри­час­тен с не­го не са­мо ка­то ма­те­рия, но и ка­то це­ле­по­ла­га­не.

Бог Тво­рец, ка­то е пре­дос­та­вил сво­бо­да на Сво­е­то съз­да­ние чо­ве­ка, ка­то че ли се е от­ка­зал от аб­со­лют­но­то Си все­мо­гъ­щес­т­во “in actu” и та­ка е встъ­пил в сът­руд­ни­чес­т­во с не­го. Сво­бо­да, ко­я­то ни­кой не мо­же да от­не­ме на чо­ве­ка, в не­го­во­то па­де­ние и въз­ход. Бла­го­да­ре­ние на вло­же­ния в не­го об­раз Бо­жи чо­ве­кът е в със­то­я­ние да пре­о­до­ля­ва и под­чи­ня­ва при­род­ни­те за­ко­но­мер­нос­ти и де­тер­ми­на­ция в стре­ме­жа си към Пър­во­съз­да­те­ля, дал въз­мож­ност на чо­ве­ци­те в тях­но­то бо­го­по­до­бие и бо­го­об­раз­ност да бъ­дат съ­що съ-твор­ци. Чо­ве­кът, чрез ко­го­то се раз­г­ръ­ща те­ле­о­ло­гич­ни­ят мо­дус на би­ти­е­то, има цен­т­рал­но мяс­то във все­мир­но-кос­ми­чес­ка­та ис­то­рия, а в от­но­ше­ни­е­то на Бо­га към чо­ве­ка се включ­ва нов еле­мент. За Бо­га чо­ве­кът ве­че не е обик­но­ве­на сът­во­ре­на вещ, но съ-тво­рец в до­у­съ­вър­шен­с­т­ва­не на тво­ре­ни­е­то. Един­с­т­ве­но той при­те­жа­ва уни­кал­на­та спо­соб­ност сво­бод­но и съз­на­тел­но да ов­ла­дя­ва и нап­рав­ля­ва об­к­ръ­жа­ва­ща­та го ма­те­ри­ал­на ре­ал­ност, съз­да­вай­ки “вто­ро тво­ре­ние” (creatio secundo) в без­к­рая на сед­мия твор­чес­ки ден от ак­та на сът­во­ре­ни­е­то. Ка­то об­раз и по­до­бие Бо­жие чо­ве­кът е цен­тър на вся­ка пер­с­пек­ти­ва и ед­нов­ре­мен­но цен­тър за кон­с­ти­ту­и­ра­не и усъ­вър­шен­с­т­ва­не на све­та.

Ес­ха­то­ло­гия и нова етика
на творението

По­ра­ди об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че на­уч­на­та ми­съл и съв­ре­мен­ни­те тех­но­ло­гии имат та­ка­ва из­к­лю­чи­тел­на си­ла, та­ка че са­мо­то оце­ля­ва­не на све­та се­га за­ви­си от са­мия чо­век, то сви­де­тел­с­т­ва­не­то за Бо­га днес тряб­ва да бъ­де изя­вя­ва­но чрез но­ва ети­ка на тво­ре­ни­е­то. Съв­ре­мен­на­та бо­гос­лов­с­ка реф­лек­сия от­чи­та мно­го точ­но съ­щес­т­ву­ва­щи­те но­ви ре­а­лии. В на­уч­ния прог­рес се съ­дър­жа оп­ре­де­лен и из­к­лю­чи­тел­но то­чен ав­то­но­мен сми­съл. Той е сред­с­т­во за въп­лъ­ща­ва­не на твор­чес­ки идеи. Те­зи имен­но идеи, ко­и­то се ула­вят и раз­к­ри­ват от чо­ве­ка-сът­во­рец, са пре­въп­лъ­ща­ва­не на пър­вич­на­та свет­ли­на, ид­ва­ща от Бо­жес­т­ве­ния Ра­зум на Пър­во­съз­да­те­ля. Тех­но­ло­ги­и­те, ка­то ре­ал­ност и ка­то пре­об­ра­зя­ва­ща си­ла, имат не са­мо сво­и­те ма­те­ри­ал­ни из­ме­ре­ния ­ с тех­ни­те при­род­о-на­уч­ни пред­пос­тав­ки, ­ но те се раз­кри­ват и в све­та на иде­и­те ка­то твор­чес­т­во на ду­ха, има­що из­на­чал­ни­те си ос­но­ва­ния в бо­го­по­до­би­е­то на чо­ве­ка.

На­у­ка­та и тех­но­ло­ги­и­те не се раз­г­леж­дат са­мо ка­то ин­с­т­ру­мен­ти за ов­ла­дя­ва­не на при­ро­да­та или един­с­т­ве­но ка­то път за по-го­ле­ми дос­ти­же­ния в об­ласт­та на поз­на­ни­е­то и пос­ти­га­не на по-ви­со­ки стан­дар­ти на жи­во­та. Те са съ­що та­ка пър­вос­те­пен­ни по­ли­ти­чес­ки и ико­но­ми­чес­ки си­ли и сред­с­т­ва на кор­по­ра­тив­ния об­щес­т­вен ин­те­рес.

Съз­на­ни­е­то за от­го­вор­ност за све­та, в кой­то жи­ве­ем и тво­рим, оз­на­ча­ва, че еко­ло­гич­на­та нрав­с­т­ве­ност тряб­ва да се раз­г­леж­да съ­що ка­то не­от­ни­ма­е­ма със­тав­на част и на цър­ков­на­та ми­сия. А тя се ос­но­ва­ва на Бо­жия за­вет с ця­ло­то чо­ве­чес­т­во, че све­тът на чо­ве­ка ня­ма да бъ­де по­ве­че раз­ру­ша­ван от все­мир­на ка­тас­т­ро­фа.

Хрис­ти­ян­с­ка­та ес­ха­то­ло­гия и свър­за­ни­те с нея ве­ро­у­чи­тел­ни ис­ти­ни за свър­ше­ка на све­та и за пос­лед­ния Стра­шен съд не съ­дър­жат от­ри­ца­ние на ма­те­ри­ал­на­та Все­ле­на, но кри­ти­ка на то­зи свят ­ в неп­ра­вил­ни­те му на­со­ки на раз­ви­тие ­ с ог­лед на не­го­ва­та об­но­ва и въз­мож­но­то усъ­вър­шен­с­т­ва­не на чо­ве­ка и не­го­вия свят.

Цър­к­ви­те не мо­гат по­ве­че да се ог­ра­ни­ча­ват да слу­жат един­с­т­ве­но на чо­веш­ка­та ду­ша ­ или до­ри са­мо на ця­лос­т­но­то чо­веш­ко съ­щес­т­во ­ ка­то иг­но­ри­рат при­ро­да­та, на­у­ка­та и съв­ре­мен­ни­те тех­но­ло­гии. Биб­лейс­ко­то пос­ла­ние за все­об­х­ват­но спа­се­ние не се от­на­ся са­мо до чо­веш­ки­те ин­ди­ви­ди в тех­ния вът­ре­шен и со­ци­ал­но-по­ли­ти­чес­ки жи­вот. То включ­ва съ­що и фи­зи­чес­кия жи­вот, и све­та на при­ро­да­та. Биб­ли­я­та не раз­к­ри­ва де­фи­ни­тив­но същ­ност­та на аб­со­лют­ния Бо­жи Дух, на чо­ве­ка и на ма­те­ри­ал­на­та Все­ле­на. Цен­т­рал­на­та кон­цеп­ция в нея е, че три­а­да­та Бог ­ чо­век ­ тво­ре­ние е вза­и­мо­об­вър­за­на и вза­и­моп­ро­ник­на­та в он­то­ло­гич­но­то си все­е­дин­с­т­во. Биб­лейс­ки­ят и пат­рис­ти­чният въз­г­лед в то­ва от­но­ше­ние са из­ця­ло хо­лис­тич­ни. Хрис­ти­ян­с­ки­ят све­тог­лед пред­по­ла­га все­об­х­ват­но це­ле­по­ла­га­не и прог­ра­ми­ра­не на кос­ми­чес­кия про­цес.

На­ру­ша­ва­не­то на та­зи ця­лос­т­ност от чо­ве­ка при оп­ре­де­лен етап мо­же да оз­на­ча­ва и все­лен­с­ка тра­ге­дия, а съв­ре­мен­ни­ят чо­век все още ня­ма съз­на­ни­е­то за ви­на и по­ка­я­ние, как­то и за гре­хо­ве­те, свър­за­ни с прес­тъп­ле­ни­я­та му спря­мо люл­ка­та на жи­во­та ­ при­ро­да­та. То­ва е оба­че дру­га го­ля­ма те­ма.

Не­раз­дел­на част на бо­гос­ло­ви­е­то на при­ро­да­та е оная еко­ло­гич­на ети­ка, ко­я­то не раз­г­леж­да ма­те­ри­ал­на­та все­ле­на в свет­ли­на­та на ду­а­лис­тич­но и ма­ни­хейс­ко от­ри­ца­ние на ма­те­ри­я­та ка­то суб­с­тан­ци­ал­но зло. Гре­хът ня­ма ни­що об­що с ка­те­го­ри­я­та суб­с­тан­ция. Той е със­то­я­ние на ду­ха, кой­то мо­же да из­пол­з­ва сво­бо­да­та си, но ве­че в нап­рав­ле­ние на зло­то, ка­то вна­ся дис­хар­мо­ния, ха­ос и на­ру­ша­ва ин­тег­ри­те­та на тво­ре­ни­е­то. По­ра­ди то­ва хрис­ти­ян­с­ко­то са­мо­съз­на­ние е за:

·    Еко­ло­гич­на ети­ка на при­род­на­та сре­да, раз­би­ра­на ка­то пос­ред­ни­ца на твор­чес­ка­та и спа­ся­ва­ща Бо­жия лю­бов. Св. Йо­ан Да­мас­кин пи­ше: “По­чи­там и ува­жа­вам ма­те­ри­я­та, чрез ко­я­то се из­вър­ши мо­е­то спа­се­ние, ка­то пъл­на с бо­жес­т­ве­на си­ла и бла­го­дат… Не ху­ли ма­те­ри­я­та, за­що­то тя не е през­ря­на, а всич­ко, ко­е­то е про­из­ляз­ло от Бо­га, не мо­же да бъ­де пред­мет на през­ре­ние… Са­мо оно­ва мо­же да бъ­де пре­зи­ра­но, ко­е­то ня­ма при­чи­на­та си у Бо­га, но е на­ше де­я­ние чрез ре­ше­ние на во­ля­та и са­мо­вол­но от­к­ло­ня­ва­не от оно­ва, ко­е­то е съг­лас­но с при­ро­да­та: от оно­ва, ко­е­то е про­тив­но на при­ро­да­та, т. е. гре­ха”.

·    Еко­ло­гич­на ети­ка, ко­я­то се ос­но­ва­ва на фак­та на Бо­го­въп­лъ­ще­ни­е­то в то­зи свят, съ­рад­ва на всич­ки съз­да­ния, но и стра­да за­ед­но с всич­ко, ко­е­то из­пит­ва стра­да­ние и очак­ва из­бав­ле­ние (срв. Рим. 8:19). В без­к­рай­на­та Си лю­бов Бог съ­чув­с­т­ва на це­лия свят и жи­во­то пре­жи­вя­ва­не от хрис­ти­я­ни­те на спа­ся­ва­що­то бо­гоп­ри­със­т­вие в све­та оп­ре­де­ля хрис­ти­ян­с­ка­та нрав­с­т­ве­ност в от­но­ше­ни­е­то є към съх­ра­ня­ва­не це­лост­та на тво­ре­ни­е­то.

·    Все­об­х­ват­на еко­ло­гич­на ети­ка, ко­я­то под­хож­да към при­род­на­та сре­да ка­то към еди­нен ця­лос­тен ком­п­лекс от вза­и­мо­о­бус­ло­ве­ни съз­да­ния с тях­на­та не­пов­то­ри­ма цен­ност и не­за­ме­ни­мо мяс­то в Бо­жи­е­то тво­ре­ние. Та­зи еко­е­ти­ка схва­ща чо­ве­ка ка­то ес­тес­т­ве­на част в без­к­рай­ност­та на кос­ми­чес­ка­та ре­ал­ност и в пси­хо­фи­зич­на вза­и­мо­за­ви­си­мост от ця­ла­та при­род­на об­щ­ност.

·    Еко­ло­гич­на ети­ка на съ­от­но­ше­ни­я­та, спо­ред ко­я­то жи­во­тът е не­що све­ще­но и из­к­лю­чи­тел­но: мно­го по­ве­че, от­кол­ко­то еле­мен­тар­на су­ма от квар­ки и мик­ро­час­ти­ци, мно­го по­ве­че от са­мо­въз­п­ро­из­веж­да­щи се ме­ха­нис­тич­ни ком­би­на­ции на раз­лич­ни еле­мен­ти. Жи­во­тът включ­ва в се­бе си ком­п­лек­с­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния на ед­но един­но све­ще­но ди­ха­ние, на ед­на об­ща из­на­чал­но ожи­вот­во­ре­на от Бо­га ця­лост, увен­ча­на с уни­кал­на­та спо­соб­ност на са­мо­съз­на­ни­е­то на чо­ве­ка ка­то об­раз и по­до­бие на Пър­во­съз­да­те­ля на не­ор­га­нич­на­та и жи­ва­та ма­те­рия.

·    Еко­ло­гич­на ети­ка, ко­я­то из­г­раж­да цен­нос­т­но от­но­ше­ние към при­род­на­та сре­да ка­то към не­що ос­ве­те­но, ка­то твор­чес­ка са­мо­и­зя­ва на Бог Отец, Бог Син и Све­тия Дух. Бог е, Кой­то жи­вот­во­ри Сво­и­те съз­да­ния. Всич­ки би­о­ло­ги­чес­ки ви­до­ве и всич­ки фор­ми на ма­те­ри­я­та са след­с­т­вие от твор­чес­ко­то де­ло на Ду­ха Бо­жи.

Рит­мич­но­то ди­ха­ние на тво­ре­ни­е­то мо­же и тряб­ва да бъ­де съб­ра­но в съ­зи­да­тел­ния ус­т­рем на чо­ве­ка в пла­на на Бо­жи­е­то до­мос­т­ро­и­тел­с­т­во. Из­к­лю­чи­тел­но­то по­ло­же­ние, ут­вър­ж­да­ва­не и сла­ва на homo sapiens се със­тои в то­ва, че Тво­ре­цът, жи­ви­ят Бог, го е приз­вал, ка­то му е оп­ре­де­лил осо­бе­но пред­наз­на­че­ние в све­та. То­ва оз­на­ча­ва, че све­тът тряб­ва да бъ­де за­па­зен и до­у­съ­вър­шен­с­т­ван чрез съз­на­тел­на­та чо­веш­ка дей­ност. Тя е до­пъл­не­ние на Бо­жес­т­ве­ния жи­вот. То­ва е ан­т­ро­по-те­ур­гич­но­то є пред­наз­на­че­ние. Тя е усъ­вър­шен­с­т­ва­не на съз­да­де­ния свят в сво­бо­да и лю­бов спря­мо Три­е­диния Бог и не­о­бят­на тай­на Бо­жия, а твор­чес­ка­та ра­зум­но-поз­на­ва­тел­на дей­ност на чо­ве­ка е тайн­с­т­ве­но об­ще­ние с Не­го. То­ва схва­ща­не за све­та от­го­ва­ря на раз­би­ра­не­то, че без­г­ра­нич­ни­ят кос­мос ­ с не­из­чер­па­е­мия си по­тен­ци­ал на фор­ми и на­чи­ни на съ­щес­т­ву­ва­не и при­ро­да­та ­ люл­ка­та на жи­во­та ­ са да­ро­ве от Бо­га и обект на Не­го­ва­та лю­бов. То­ва е и съв­ре­мен­но­то зву­че­не на въз­г­ле­да на преп. Мак­сим Из­по­вед­ник, че чо­ве­кът пре­съз­да­ва и ху­ма­ни­зи­ра те­зи да­ро­ве, ка­то ги въз­в­ръ­ща в но­ва пре­об­ра­зе­на фор­ма от­но­во на Бо­га. Ак­ту­а­ли­зи­ра ги, ако в тях се съ­дър­жа не­що сък­ро­ве­но по­тен­ци­ал­но, за да мо­же да нап­ра­ви раз­би­ра­е­ми сле­ди­те на Пред­веч­ния Ло­гос, съ­дър­жа­щи се в дъл­бин­ни­те ос­но­ви на все­ле­на­та. По та­къв на­чин край­на­та цел на съ­щес­т­ву­ва­що­то е да се пре­вър­не в пре­об­ра­зен свят ­ един нов свят, та­ка че спа­се­ни­е­то на чо­ве­чес­т­во­то по не­об­хо­ди­мост да изис­к­ва спа­се­ни­е­то и пре­об­раж­ени­е­то на кос­мо­са в една но­ва дейс­т­ви­тел­ност (Ис. 43:19; 65:17; 2 Кор. 5:17; Откр. 21:15).

От то­ва про­из­ти­чат след­ни­те из­во­ди:

а) Чо­ве­кът е част от един це­ле­нап­рав­ля­ван уни­вер­сум.

б) Във все­мир­но-кос­ми­чес­ка­та ис­то­рия пос­ред­с­т­вом чо­ве­ка твор­чес­ки се раз­г­ръ­ща те­ле­о­ло­гич­ни­ят мо­дус на би­ти­е­то, ако чо­ве­кът осъз­на­ва все­лен­с­ка­та си ми­сия ка­то съ-тво­рец на своя Пър­во­съз­да­тел.

в) Бог въз­хож­да чрез чо­ве­ка. Осъ­щес­т­вя­ва­не­то на ис­тин­с­ка­та чо­веч­ност е и въз­хож­да­не на бо­жес­т­ве­но­то на­ча­ло в све­та.

г) “Homo sapiens” е са­мо съ­ра­бот­ник Бо­жи в до­у­съ­вър­шен­с­т­ва­не­то на све­та и е от­го­во­рен на за­паз­ва­не це­лост­та на тво­ре­ни­е­то.

В сво­е­то раз­ви­тие, оба­че, то­зи свят не мо­же да има ка­тас­т­ро­фа­лен за­вър­шек. Имен­но та­зи и са­мо та­зи прог­ра­ма е на­пъл­но из­к­лю­че­на.

Или с дру­ги ду­ми ка­за­но: Тво­ре­ни­е­то, из­ве­де­но от не­би­тие в би­тие, чрез все­ут­вър­ж­да­ва­що­то Бо­жие сло­во: “Да бъ­де свет­ли­на” (Бит. 1:3) не мо­же да се раз­ло­жи на ни­що в ес­ха­то­ло­гич­ния си край. Вед­нъж за­ви­на­ги ут­вър­де­на­та ло­гос­на прог­ра­ма на би­тий­но раз­ви­тие: “Да бъ­де !” про­низ­ва ця­ла­та веч­ност на Все­ле­на­та ­ без­к­рай­но­то вре­ме и без­г­ра­нич­но­то прос­т­ран­с­т­во, ­ в ко­и­то се раз­г­ръ­ща и жи­во­тът на чо­ве­ка.

За хрис­ти­ян­с­ко­то све­то­у­се­ща­не и ос­мис­ля­не кар­ти­на­та на све­та са при­съ­щи как­то кос­ми­чес­ки­ят, та­ка и ис­то­ри­чес­ки­ят оп­ти­ми­зъм. “Бог тол­коз обик­на све­та, че от­да­де Своя Еди­но­ро­ден Син, та вся­кой, кой­то вяр­ва в Не­го, да не по­ги­не, а да има жи­вот ве­чен” (Йо­ан. 3:16). За вто­ри път ­ след ак­та на сът­во­ре­ни­е­то ­ тъ­ма­та е про­ни­за­на от не­сък­ру­ши­ма­та и жи­вот­во­ря­ща си­ла на оная свет­ли­на, “Свет­ли­на от Свет­ли­на”, ко­я­то ид­ва от Бо­га и об­но­вя­ва съ­щес­т­ву­ва­що­то. Въз­ник­ва нов, вто­ри еон в от­но­ше­ни­е­то на Бо­га към све­та и чо­ве­ка. Бог се раз­к­ри­ва ве­че не ка­то Пър­во­съз­да­тел, но ка­то Из­ку­пи­тел, Спа­си­тел и Ос­во­бо­ди­тел, ка­то Бог-Аг­нец, стра­дащ, взел вър­ху Се­бе Си гре­хо­ве­те на све­та, при­не­съл се в жер­т­ва за­ра­ди спа­се­ни­е­то на чо­ве­ка, за да пре­мах­не от­чуж­де­ни­е­то меж­ду Бо­га и чо­ве­ци­те. Три­е­ди­ни­ят Бог в Лич­ност­та на Бог Син сли­за в без­д­на­та на гре­ха, в дъл­би­на­та на оная сво­бо­да, от ко­я­то вслед­с­т­вие на сво­бод­на­та чо­веш­ка во­ля се по­раж­да как­то зло­то, та­ка и вся­ко доб­ро. Бог Син се явя­ва не в си­ла­та Си, но в уни­же­ние (kenosis), в жер­т­ве­ност до смърт кръст­на. Бо­жес­т­ве­на­та Жер­т­ва, Бо­жес­т­ве­но­то Са­мо­раз­пя­тие тряб­ва да по­бе­ди зла­та сво­бо­да, да я пре­о­до­лее, без да я на­сил­ва, без да ли­ша­ва чо­ве­ка от сво­бо­да, ка­то прос­вет­ля­ва и пре­об­ра­зя­ва ця­лос­т­на­та му пси­хо­фи­зич­на при­ро­да в твор­чес­ко ут­вър­ж­да­ва­не и въз­хож­да­не на бо­го­чо­веч­ност­та.

***

В зак­лю­чи­тел­ни­те из­во­ди та­зи проб­ле­ма­ти­ка мо­же да се сис­те­ма­ти­зи­ра от­но­во под во­де­ща­та идея на св. Ири­ней Ли­он­с­ки: “Сла­ва­та Бо­жия ­ то­ва е жи­ве­е­щи­ят чо­век в ця­ла­та пъл­но­та на жи­во­та”.

В раз­ви­ти­е­то на все­ле­на­та чо­ве­кът не е са­мо ево­лю­и­ра­ща ком­би­на­ция от ато­ми и мо­ле­ку­ли и ге­не­тич­ни за­ви­си­мос­ти, ко­и­то би­ха мог­ли да бъ­дат обяс­ня­ва­ни с ан­т­роп­ния прин­цип в те­о­рията на ве­ро­ят­нос­ти­те, чо­ве­кът не е ня­как­во слу­чай­но от­к­ло­не­ние, а ней­на мяр­ка.

И още не­що ­ най-съ­щес­т­ве­но­то:

Oт­как­то Пред­веч­ни­ят Ло­гос вле­зе в ис­то­ри­чес­ки ем­пи­рич­но­то вре­ме ка­то Гос­под Иисус Хрис­тос ­ Бо­го­чо­ве­кът е мяр­ка­та на всич­ки не­ща.

В ис­ти­на­та за бо­го­чо­веч­ност­та чо­ве­кът ка­то тво­ре­ние Бо­жие е след­с­т­вие на твор­чес­ка це­ле­съ­об­раз­ност, пре­вър­на­ла се впос­лед­с­т­вие в тво­ря­ща се це­ле­съ­об­раз­ност. Ние не са­мо от­к­ри­ва­ме пред­наз­на­че­ни­е­то на съ­щес­т­ву­ва­не­то си, но и прак­ти­чес­ки го съз­да­ва­ме. Чо­веш­ка­та ду­хов­но-пред­мет­на прак­ти­ка е он­то­ген­на. То­ва ще ре­че, че чрез нея се съз­да­ват прин­цип­но но­ви еле­мен­ти ­ та­ки­ва, как­ви­то ни­ко­га не би­ха се по­я­ви­ли по при­ро­ден път, ако не съ­щес­т­ву­ва­ше чо­ве­кът.

Ди­ха­ни­е­то на тво­ре­ни­е­то мо­же и тряб­ва да бъ­де съб­ра­но в съ­зи­да­тел­ния ус­т­рем на ве­ли­ка­та все­лен­с­ка ми­сия на чо­ве­ка в пла­на на Бо­жи­е­то до­мос­т­ро­и­тел­с­т­во.

Все­ле­на­та не е гроб­ни­ца за мис­ле­щия дух.

Тя не е “за­ше­ме­тя­ва­ща­та враж­деб­на Все­ле­на”, кол­ко­то по-пос­ти­жи­ма, тол­ко­ва по-без­мис­ле­на (Сти­вън Уан­берг), “без­раз­лич­на как­то към очак­ва­ни­я­та на чо­ве­ка, та­ка и към не­го­ви­те стра­да­ния” (Жак Мо­но).

В из­ме­ре­ни­я­та на вя­ра­та в Пред­веч­ния Ло­гос, “чрез Ко­го­то всич­ко е ста­на­ло” (“Им­же вся быша”), тя е поз­на­ние и твор­чес­т­во, ра­дост и кра­со­та ­ до­ри и в ес­ха­то­ло­гич­на­та пер­с­пек­ти­ва, че ­ се­гаш­но­то не­бе и зе­мя ще пре­ми­нат” (Мат. 24, 35).

В зак­лю­че­ние ­ ка­то нес­тан­дар­т­но обоб­ще­ние на те­зи идеи “из глу­бины сер­д­ца” ­ един раз­ми­съл в мо­лит­ве­но съп­ре­жи­вя­ва­не на на­шия Сим­вол на вя­ра­та:

Не мо­га да до­пус­на ни­ко­га,
че то­зи свят, сред кой­то аз жи­вея,
е по­ро­ден от сля­па­та слу­чай­ност.
В стре­ме­жа си към ис­ти­на­та вяр­вам,
че има це­ле­ус­т­ре­ме­ност и за­ко­но­мер­нос­ти
от висш по­ря­дък.
Съ­щес­т­ву­ва Тай­на,
съ­щес­т­ву­ва Сми­съл,
жи­вот­во­рящ сър­це­то на все­ле­на­та.
И ко­га­то ме об­гър­не смър­т­на сян­ка,
аз не ще из­чез­на ка­то ком­би­на­ция от ато­ми
на един аб­сур­ден кос­мос,
но в обя­ти­я­та на без­с­мър­ти­е­то
ще от­к­рия оби­чащ ме Ба­ща,
по­ло­жил в мен час­ти­ца ис­ти­на и сми­съл,
въз­хож­да­щи в раз­ви­ти­е­то на тво­ре­ни­е­то.

Вяр­вам в Еди­ния Бог Отец,
Все­дър­жи­тел и Тво­рец…

Не мо­га да до­пус­на ни­ко­га,
че хо­ра­та, с ко­и­то аз жи­вея,
се за­лъг­ват с ня­как­ви илю­зии
в ус­т­ре­ма не­из­ко­ре­ним към веч­ния жи­вот.
В стре­ме­жа си към ис­ти­на­та из­по­вяд­вам,
че Иисус Хрис­тос ­ Бо­го­чо­ве­кът ­
жи­вял сред нас,
ни е по­ка­зал об­ра­за на съ­вър­ше­ния чо­век;
за да ни раз­к­рие,
че лю­бов­та е сми­съ­лът на на­шия жи­вот,
че Той е Свет­ли­на­та, ко­я­то в мра­ка све­ти
и без­си­лен е пред нея то­зи мрак.
Иисус Хрис­тос, Син Бо­жи, жи­вее
и Не­го­во­то сло­во ни зо­ве през всич­ки ве­ко­ве
към жи­вот, към свет­ли­на, към сво­бо­да.

Вяр­вам и в Гос­по­да Иису­са Хрис­та,
Си­на Бо­жи, Еди­но­род­ния…

Не мо­га да до­пус­на ни­ко­га,
че пъ­тят ми в жи­во­та е ли­шен от сми­съл,
че аз съм изос­та­вен, не­пот­ре­бен в тоя свят.
Аз вяр­вам в се­ме­на­та на доб­ро­то,
съзряващи нез­ри­мо сред чо­веш­ки­те сър­ца
и в си­ла­та жи­вот­во­ря­ща на Све­тия Дух,
съз­да­ващ но­ва­та Зе­мя сред об­но­ве­ни­те чо­ве­ци.

Вяр­вам и в Ду­ха Све­ти, Гос­по­да, Жи­вот­во­ря­щия…

__________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог, Сборник изследвания и студии, С., 2010, с. 225-234.

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Православието в диалог и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s