т) РИМОКАТОЛИЧЕСКИЯТ ДОГМАТ ЗА НЕПОРОЧНОТО ЗАЧАТИЕ НА СВ. ДЕВА МАРИЯ

Тук ще разгледаме празника „Зачатие Богородично” и непорочното зачатие

Поддръжниците на учението за непорочното зачатие с особена настойчивост подчертават обстоятелството, че това учение било отразено в твърде древния празник, известен в Православната църква още от VІІ или VІІІ в. под името „Зачатие святьІя АнньІ егда зачать св. Богородицу“ (9 декември). Такова мнение изказва между другите имакулатисти и епископ Малу, в своето неведнъж споменавано досега съчинение „L’immaculée conception de la B. Vierge concidérée comme dogme de foi“, където той привежда като несъмнени доказателствата на Пасалия в полза на казаната теза. Тези доказателства, върху които е изградено убеждението на епископ Малу, се оказват несъстоятелни, тъй като представляват не цитиране на несъмнени свидетелства в полза на непорочното зачатие, а изреждане на разни емфатични изрази, които окачествяват св. Дева Мария като непорочна, пречиста, нескверна и прочие, изрази, употребявани, както видяхме вече, и от западни църковни учители – Анселм, Бернар, Бонавентура и др., без да се е влагала в тях вяра в непорочното зачатие.

За да потвърди основната си и съвсем погрешна мисъл, че непорочното зачатие е изначално вярване в Църквата, и търсейки доказателства за тази мисъл между другото и в празника, посветен на зачатието на св. Дева Мария, епископ Малу се старае да придаде колкото е възможно по-голяма древност на този празник и затова пише: „Учредяването на празника на непорочното зачатие се губи в нощта на времената; не е възможно да се определи неговата първа поява”.

В тази кратка фраза се съдържат неверни неща. Невярно е например определението на празника като ден на „непорочното зачатие”, когато се знае, че той е бил просто празник на зачатието на св. Дева Мария, който не е взимал отношение към въпроса, какво е то по същество – дали непорочно, или станало в първородния грях, – тъй като по време на учредяването на празника (според едни – в VІІ век, според други – в VІІІ век) не е съществувало даже като частно мнение учението за непорочното зачатие. То се е появило, както доказахме това по-рано, едва в ХІ век, ако не сметнем като задължаващи ни противоречивите изказвания в полза не непорочното зачатие на Пасхазий Ратберг в ІХ век. Така че невярно и крайно тенденциозно е да се нарича празникът, установен в чест на чудесното зачеване на бъдещата майка Господня, „празник на непорочното зачатие”.

Невярно е и указанието на неопределената, но подразбирана в разглежданата фраза дълбока древност на празника. С това твърде общо и неясно указание се цели да се създаде впечатление, че празникът е едва ли не от началото на християнството.А знае се съвсем положително, че св. Отци, литургическите и други писмени паметници от първите пет века на християнската древност никъде не говорят за такъв празник, откъдето с пълна сигурност може да се твърди, че той не е споменаван наред с другите християнски празници само затова, защото още не е съществувал.

Литургистите са единодушни в убеждението, че празникът Рождество Богородично е по-стар от празника Зачатие на св. Богородица. А празникът Рождество Богородично не е бил известен в Църквата до V век. Блажени Августин, който в своята съвременност е бил известен със славата си на необикновено учен и добре осведомен по въпросите на вярата църковен писател, свидетелства, че по негово време (V век) Църквата празнувала само две рождества: Рождество Христово и рождество на св. Иоан Предтеча (PL, t. XXXVІІІ, col. 1301, 1313). Оттук следва, че празникът Рождество Богородично е установен след V век. Но понеже той е предшествал по време празника Зачатие на св. Богородица, ясно е, че последният празник е установен още по-късно. Кога именно? На този въпрос не е лесно да се отговори с пълна положителност. Но твърде вероятно е той да се е появил към VІІ век, тъй като св. Андрей Критски, който е живял във втората половина на VІІ век и в първата половина на VІІІ век († 740), е писал химни и песнопения за празника „Зачатие св. АнньІ, егда зачать св. Богородицу” (Энциклопедический словарь, Спб, 1894, том ХІІ, стр. 343). Тези песнопения се оспорват от някои като съмнителни в своята автентичност (Le nouveau dogme…, p. 58). Но и приемането на тяхната автентичност не ползва имакулатистите в техните старания да докажат дълбоката древност на празника, за който става тук дума, защото от изнесеното е ясно, че въпросният празник не е бил известен в първите шест века. Следователно, той не може да служи като потвърждение за древността на едно вярване, което би желало да мине като общохристиянско убеждение още от първия век на нашата ера.

Още по-убедително действа в това отношение историческата справка за появата на празника Зачатие Богородично в западната Църква. Учреден на Изток най-рано в VІІ век, той е минал на Запад очевидно по-късно. Това станало чрез гърците, живеещи в Италия (предимно в Неапол). Така че с оглед на появяването му на Запад с още по-малко право може да се говори, че то „се губи в нощта на времената”.

Ето какво говори по този въпрос протоиерей Г. С. Дебольский: „На Запад празникът Зачатие на св. Дева Мария е установен по-късно, отколкото на Изток. Там устанявяването му в някои места отнасят към ІХ век. В ХІІ век Потон, презвитер Трирски, наричал този празник, извършван в някои западни манастири, нововъведение. Около средата на ХІІ век празникът Зачатие на Пресвета Дева Мария бил установен от Лионските каноници. Но Римската Църква дълго не го е имала” (Прот. Г. С. Дебольский, Дни богослужениях православной кафолической восточной Церкви, том І, изд. девятое, Спб, 1894, стр. 111-112).

Срещу този празник не веднъж са се правели протести от отделни църковни инстанции на западната Църква. Например, Оксфордският събор от 1222 г. „отхвърлил със своята VІІІ глава festum conceptionis като ненужен”. Францисканците приели празника на едно свое съвещание в Пиза през 1263 година. Според Тома Аквински, този празник бил празнуван само от отделни църкви, и Рим го търпял. Сам Тома Аквински не го отхвърлял, но не го свързвал с непорочното зачатие, както се опитали да направят това през първата половина на ХІІ век Лионските каноници, които Бернар Клервоски изобличил, а го е смятал за празник на освещаването на св. Дева Мария, освещаване, чийто момент не се знае точно.

Тенденциозното старание на епископ Малу да направи празника Зачатие Богородично празник на непорочното зачатие в смисъл, че уж така са вярвали от самото начало празнуващите го и на Изток, и на Запад, се изобличава от чисто римокатолически автори, при това имакулатисти.

X. Le Bachelet заявява деликатно, но с доста подчертано зачитане на свещената истина: „Към края на този период, като почнем от ІХ или от Х век, празникът на Марииното зачатие се появява само в ограничени кръгове… и в условия, които не позволяват да се настоява за някаква сигурна връзка между честването на празника и вярата в Мариината привилегия” (тоест привилегията на непорочното зачатие – ск. м.).

При тези исторически данни, ясно е, че нито на Изток, нито на Запад денят Зачатие Богородично е бил празник на непорочното зачатие на св. Дева Мария. Че св. Православна църква не е влагала в него идеята на непорочното зачатие, личи между другото от следните мисли на Пролога, книга, изразяваща църковната вяра и църковното съзнание: „Така беше зачената св. Дева Мария и се роди по обещание, но от мъжко смешение. Единствен само Господ и Бог Иисус Христос се роди от Пресветата Дева без мъж… неизразимо и неописуемо, от Св. Дух, както Той само знае, съвършен Бог и съвършен по рождение човек” (Пролог, 9 декември, М., 1877, лист 28 на оборотЬ). В този пасаж, дето би било толкова уместно да се упомене, че св. Дева Мария е била зачената от своите праведни родители без порвородния грях, не се казва нито дума по това. Напротив, тук ясно се говори за естественото зачеване на св. Дева Мария, чрез което зачеване, според библейската (Пс. 50:7) и църковна вяра се разпространява прародителската греховна зараза.

И на Запад, както видяхме, този празник, доколкото е намирал почва за разпространение и утвърждаване, първоначално не е бил празник на непорочното зачатие. А когато почнали да правят опити за свързването му с непорочното зачатие, това срещнало решително неодобрение и силно порицание. Ако празникът след разпространяването си на Изток се е наложил и на Запад, той се е наложил не като ден за честване непорочното зачатие на св. Дева Мария, а като ден за отбелязване началния момент на нейното съществуване, понеже това радостно събитие дава начало за много други все така радостни и спасителни събития, съставящи най-важните моменти в дивния план на Божието домостроителство. Че съвсем не е била влагана на Запад в този празник идеята за някакво непорочно зачатие на св. Дева Мария, се вижда от обстоятелството, че дори най-добрият римокатолически литургист от Средните векове, какъвто е бележитият духовник Дурандус, епископ в гр. Менд (1230-1296), пише: „Някои празнуват още един пети празник – зачатието на Мария; те казват, че както се празнува смъртта на светиите не по причина на тяхната смърт, но поради тяхното приемане във вечния сватбен пир, по същия начин може да се празнува зачатието на Девата, не защото тя е била зачената, тъй като това е станало в греха, но защото първият миг на зачатието е бил онзи, в който Божията майка е започнала да съществува” (Le nouveau dogme…, p. 67).

От по-ново време големият римокатолически догматист Макс Шеебен признава, че не може да се твърди, че празникът „Зачатие Богородично” е имал за предмет вярата в непорочното зачатие. Защото, според думите му, „в древната Църква е било празнувано от гърците, а отчасти също от латиняните, особено в Неапол и в Равена, при това по-рано от зачатието на Мария зачатието на Христовия Предтеча, при когото не е могло да става, нито е ставала, дума за освещаване при зачатието. Както се вижда от съответните омилии на св. Петър Хризолот (V век), в този празник се чествали чудните събития, които стояли във връзка със зачатието на Иоан, което те или предшествали, или съпровождали, или следвали, и към които разбира се е принадлежало също неговото освещаване в майчината утроба. По подобен начин се е дало в Средните векове също и на Марииното зачеване едно по-широко съдържание, което се е и конституирало по аналогичен начин, като се е поставял произходът на Мария в нейното телесно зачеване… като предмет на празника в смисъл, че това първо начало от съществуването на майката на Спасителя е едно радостно събитие, за което трябва да се благодари на Бога, и което, поставено във връзка с произлязлото в майчината утроба освещаване на Мария, чието точно време не е известно, съставя встъпление към раждането на майката Божия и заедно с това подготовка за зачатието и раждането на Самия Христос. Така са схващали празника не само някои противници на учението за освещаването (на Мария – ск. м.) още в първия момент на личното й битие, за да се справят с факта на празника, или да го извинят, но отчасти в първо време и защитниците на празника и на учението” (тоест учението за непорочното зачатие – ск. м.).

Така говори един привърженик на догмата за непорочното зачатие. Като добросъвестен изследовател той не може да си затвори очите пред факта, че празникът „Зачатие Богородично” не само при появяването си, но и впоследствие (през Средните векове и дори по-късно) не е имал за предмет непорочното зачатие на св. Дева Мария.

Самото название на празника в Православната църква „Зачатие святьІя АнньІ, егда зачать святую Богородицу” съвсем ясно говори против тенденцията на имакулатистите, защото в това название, така формулирано, се посочва като цел на празника не непорочното зачатие, което въобще не е било вярвано в Църквата, а чудесното зачатие от страна на една жена, известна като безплодна и остаряла. Затова празникът включва и името на св. Ана: „Зачатие св. АнньІ”! Ясно е, следователно, от самото название на празника, че се има предвид от една страна да се изтъкне и достойно почете чудото на Божието всемогъщество, което разтваря една безплодна утроба, а от друга страна да се отбележи началният момент от съществуването на онази дивна богоизбрана Дева, която е трябвало да се издигне чрез смирението си по-високо от всички човеци и да надмине даже херувимите и серафимите, и в която е трябвало да се зачене безсеменно и роди безболезнено Спасителят на света – Христос.

Че няма нищо общо между православния празник „Зачатие св. АнньІ” и римокатоическото вярване в непорочното зачатие, се потвърждава не на последно място и от простото и неопровержимо обстоятелство, че в православния празник се чества активното зачатие на св. Богородица от нейните престарели родители („Зачатие св. АнньІ”), докато римокатолическият догмат за непорочното зачатие има предвид пасивното зачатие на св. Дева Мария, или вливането на създадената от Бога душа в заченатото тяло. Значи, два съвсем различни предмета съставят ядката на православния празник и на римокатолическия догмат.

Всичко това доказва, колко неоправдана е смелостта на римокатолически автори като Пасалия, епископ Малу и др., които твърдят, че този празник не само в западната, но дори и в източната Църква е имал за предмет непорочното зачатие на майката Господня (Le nouveau dogme… p. 72)!

Ала дори и да се съгласим с невярното римокатолическо твърдение, че още от самото си появяване този празник е бил празник на непорочното зачатие, може ли с него да се обоснове догматът на папа Пий ІХ от 8 декември 1854 година? Та нима с толкова късни свидетелства подобава да се подкрепя твърдението за изначалната древност на дадено вярване в Христовата църква? Ако празниците са някакъв отглас на Св. Предание и съдържат есенция от верови истини, нима може един празник от VІІ или VІІІ век, неизвестен дотогава на Църквата, да се използва като свидетелство за изначалното Св. Предание, което между другото тъкмо затова се цени като извор на вярата, понеже е толкова древно, колкото и самата Църква! Ако за някоя верова истина няма ясни свидетелства в древното Св. Предание, тя не може да бъде приета за изначална и още по-малко – за богооткровена.

Вярно е, че древността сама по себе си не може да бъде гаранция за правилността на дадено догматическо учение, тъй като то може да има в корените си някоя древна ерес, каквито са се появили още в апостолския век. Затова, ако иска да бъде признато за вярно, църковното учение трябва да има за свои поръчители освен Св. Предание, още и Св. Писание и светоотеческите творения. Но ако древността на дадено учение още не гарантира верността му, то новостта му съвсем ясно го разобличава като невярно, защото новостите в догматическата област са равнозначни на ерес. Нови догмати не могат да се появяват. Догматите са вечни и неизменни истини, формулирани, за да определят и уточнят срещу нападките на лъжеученията богооткровената вяра, „веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуда 1:3). Ето защо, ако дадено учение не се среща нито в древното апостолско Св. Предание, нито в Св. Писание, където изрично се казва, че Христос е открил на Своите апостоли всичко, що е чул от Отца Си (Иоан 15:15), и ако то не е засвидетелствано като изначално в творенията на св. Отци, явно е, че такова учение е човешко изобретение, че то не е изначално убеждение на Цъарквата, че то е новост и следователно – ерес.

Това съзнава дълбоко и римокатолицизмът. Затова той се старае да търси доказателства за своя нов догмат в древността. Но ето, ние доказваме въз основа на Св. Писание, на историята и на патрологията, пък и позовавайки се на римокатолически автори, че това римокатолическо учение не е открито в Божественото откровение и не е било известно на древните св. Отци, поради което се отхвърля и от римокатолически светци и църковни учители от Средните векове като новост; че то се е появило едва към ХІ век, и че преди тази дата няма никакви свидетелства за него в древността. С това ние така категорично оборваме неправилното твърдение, че то е старо и изначално, както категорично бихме оборили претенциите за дълбока старинност на дадена икона, ако докажем по някои сигурни признаци, че тя е от ХІХ век.

Историята свидетелства, че празникът „Зачатие св. АнньІ, егда зачать св. Богородицу” (9 декември) не е имал нищо общо с много по-късно появилото се вярване в непорочното зачатие на св. Дева Мария. Това вярване едва впоследствие е потърсило да се приюти под крилото на появилия се преди него споменат Богородичен празник. Ако от „Зачатие Богородично” може да се вади заключение за древното празнуване на непорочното зачатие на св. Дева Мария, тогава по аналогия трябва да се каже, че Църквата, която тачи и едно друго човешко зачатие – зачатието на св. Иоан Предтеча (23 септември), навярно е искала да подчертае, чрез самия факт на празнуване зачатието му, и неговото непорочно зачеване, толкова повече, че:

1. И то е станало при аналогични чудесни обстоятелства от престарели родители;

2. Че роденият в резултат на него велик Божи угодник – по преценка на самия Христос, най-големият пророк между родените от жени (Лука 7:28) – е имал, подобно на св. Богородица, много пряко отношение към Богочовека и Неговата спасителна дейност в света чрез проповедта си за Него (Лука 3:16-17, Иоан 1:25-26; 29-34) и кръщението, което е извършил над Него (Мат. 3:13-17) и

3. Че и зачатието на св. Иоан Предтеча е наречено в последованието на службата, точно както зачатието на св. Дева Мария, „свето”, „божествено” и „славно”.

Но неоправдаността на подобни произволни заключения е явна за всички. Тя се признава поради това даже и от римокатолическа страна. Имакулатистът Жужи например говори във връзка с епитетите, прикачвани и към Марииното, и към Иоановото зачатие, че „те сами по себе си са недостатъчни да докажат, че византийците са допускали непорочното зачатие”. Колкото в празника на Иоановото зачатие може да се търси идея за непорочното му зачатие, толкова и в празника на Марииното зачатие може да се открива подобна идея.

И така, римокатолическите имакулатисти, които използват празника „Зачатие Богородично”, за да защитят чрез него своя нов догмат, грешат в следните два пункта:

1. Те вадят заключение за древността на своето ново учение от един празник, който се е появил много късно и на чието установяване на Запад се е гледало от мнозина като новост и

2. Те откриват в този празник имакулатистично съдържание, каквото той първоначално съвсем няма и каквото едва няколко века след появяването му започва да се влага в него на Запад.

Най-големите римокатолически учени от Средните векове, като Тома Аквински, Бонавентура, Викентий Ферие, Вилхелм дьо Мец, Антоний Флорентийски, Павел Прузки, Алваро Пелайо, папа Климент VІ и др. (Le nouveau dogme…, p. 78-80), поставени пред свършения факт на все повече утвърждаващия се на Запад празник „Зачатие Богородично”, като държали от една страна общоцърковното убеждение, че и св. Дева Мария е зачената в първородния грях, и като не искали от друга страна да отхвърлят този приет вече празник, в желанието си да го обосноват богословски и оправдаят църковно-обществено, го обяснявали като празник на Марииното освещаване, чрез което тя била очистена от сквернотата на първородния грях, с който и тя била зачената подобно на всички други Адамови потомци (Пс. 50:7). В този кръг се движат мислите на споменатите по-горе авторитетни римокатолически църковни учители.

Тома Аквински е много ясен и категоричен. Той казва: „Това, че се празнува денят на зачатието, не дава основание да се мисли, че Мария е била света в своето зачатие; но понеже не се знае, в кой момент тя е била осветена, чества се моментът на това освещаване чрез празника на зачатието”.

На друго място той говори: „Макар блажената Дева да е била зачената в първородния грях, вярва се, че тя е била осветена в утробата на майка си преди своето раждане; и ето защо са се установили различни обичаи в църквите по отношение празнуването на зачатието. Защото Римската църква и много други, смятайки, че Девата е била зачената в първородния грях, съвсем не празнуват деня на зачатието. Някои, от своя страна, считайки, че тя е била осветена в утробата на майка си, без да се знае времето, честват зачатието. Варва се, всъщност, че тя е била осветена веднага след зачатието и вливането на душата. Оттук се вижда, че този празник не трябва да се отнася към зачатието по причина на самото зачатие, а по причина на освещаването. И така, не трябва да се празнува празникът на зачатието поради такава причина, че Девата била уж зачената без първородния грях”.

И Бонавентура споделя мнението на Тома Аквински. У него четем: „Някои празнуват зачатието на светата Дева с особено благочестие. Аз не искам да ги похваля открито, но не смея и да ги укоря направо. Аз съвсем не смея да ги хваля, защото св. Отци, които са установили другите тържества за светата Дева, и които са били изпълнени с любов и почит към тази блажена майка, не са ни научили да празнуваме нейното зачатие. Св. Бернар, който беше един от най-горещите нейни ревнители, е упреквал онези, които са го тачели… Обаче, аз не смея и да упреквам тези, които са допуснали този празник…. Може би той се отнася повече към деня на освещаването, отколкото към този на зачатието. Но както и да бъде, благочестивите души могат да се радват на това, което е започнало в деня на зачатието. Кой би могъл, действително, да узнае, че Девата, от която се роди Спасението на света, е зачената, без да отправи по този повод към Бога тържествени благодарствени молитви и без да се възрадва в Господа?”

Вилхелм де Мец пише: „Празникът на зачатието не трябва да бъде празнуван никак, тъй като светата Дева е била зачената в първородния грях. Някои обаче твърдят, че този празник се отнася по-скоро към освещаването, отколкото към плътското зачатие” (Le nouveau dogme…, p. 79).

Павел Прузки заявява: „Зачатието на светата Дева може да се разглежда по два начина: или от гледище на наследяване на първородния грях, и тогава то не бива да се чества; или от гледище на бъдещото освещаване и на Христовото въплъщение, и тогава може да се празнува”.

Всички тези цитати показват, че празникът на непорочното зачатие е бил приеман само като празник на очистването на св. Дева Мария и като празник на въвеждането вярващите в кръга на радостните събития, които са довели до освобождаването на целия човешки род от греха, проклятието и смъртта.

Просто изненадващо е, че някои имакулатисти с голяма самоувереност търсят в така изяснявания празник от най-видни римокатолически схоластици празник (“conceptio Virgini”) преки основания за древността на своето ново вярване, когато по-разумно би било обратното – да премълчават за него, тъй като историята на този празник ги изо бличава в непозволено в догматическата област новаторство.

Знае се от историята със сигурност, че много борби е коствало на римокатолическите ревнители на непорочното зачатие да го свържат с празника „Зачатие Богородично”, без да могат дълго време да увенчаят усилията си с успех. Францисканците въвели празника в много манастири и църкви, намиращи се под тяхно влияние. Те устройвали тържествени служби в чест на този празник. Но срещали спънки даже от страна на някои папи. Така например, папа Климент VІ, стараейки се да обуздае имакулатистите, обявил, че не следвало да се празнува денят на зачатието на Пресветата Дева, тъй като за празник се обявявало някое събитие поради светостта на онова, от което се извеждал празника. А зачатието на св. Дева Мария не било свето, тъй като тя била зачената в първородния грях.

Но на Базелския събор (1431-1449) францисканците се добрали до успех, като било утвърдено с решение празнуването на Богородичното зачатие. Обаче самите францисканци все още не смеели да поставят пред думата „зачатие” прилагателното „непорочно” (immaculatа). След Тридентския събор францисканците и иезуитите правели нови опити да свържат с въпросния празник на св. Богородица идеята за нейното непорочно зачатие. Но пак без успех. В 1644 година самата конгрегация на Инквизицията е забранила да се нарича празникът „Зачатие” празник на „непорочното зачатие”, като е позволявала с това прилагателно да се окачествява само личността на светата Дева, тъй като тя, според римокатолическото схващане, нямала никакви лични грехове (Le nouveau dogme…, p. 82).

В Рим не се е вярвало в непорочното зачатие даже до края на ХVІ век. А големият богослов на Римската курия Белармин (1542-1621) е заявявал, че не би могло от честването на въпросния празник да се заключава за вяра в непорочното зачатие (Le nouveau dogme…, p. 83).

Според неговите изрични думи „главната основа на празника на зачатието не е непорочното зачатие, а просто зачатието на бъдещата майка Божия”.

Появилите се по това време противоречащи един на друг папски декрети относно този въпрос са резултат от различните и често най-противоположни влияния над папите от страна на някои влиятелни личности и силни ордени. „С тези различни влияния, които са се налагали едно след друго на папите или на римските конгрегации – казва римотаколикът-автор на анонимно написаната книга Le nouveau dogme en présence de l’Écriture Sainte et de la Tradition catholique”, – се обясняват противоречията, които се срещат в техните декрети до последно време. Човек сега разбира, защо службата на непорочното зачатие, премахната в 1678 година, е била разрешена следващата година; защо папа Пий V, доминиканец, не е бил съгласен с непорочното зачатие на францисканеца папа Сикст ІV; защо папа Александър VІІ е говорел в своята була “Sollicitudo” за непорочното зачатие, когато папа Климент ХІ е допускал само служба на зачатието на непорочната Дева и се е разгневил твърде много против един италиански епископ, който, обнародвайки булата, я напечатал с израза непорочно зачатие… Актовете на папите и на римските конгрегации от Сикст ІV до наши дни (тоест до 1854 г., ск. м.) са били противоречиви; всеки човек, който е безпристрастен и без предразсъдъци, ще признае тези противоречия като несъмнени факти; и от тях той ще заключи, че непорочното зачатие, отхвърляно положително от Църквата до Сикст ІV, е било признавано от това време, но само от някои папи, на които са противоречели други папи, облечени в същия авторитет” (р. 82-82).

Едва през 1847 година, тоест седем години преди провъзгласяване на новия догмат, Ватиканът прибавил в службата за този ден прилагателното “immaculata” към съществителното “conceptio” и подготвил по този начин узаконяването на неправилното ново учение, внедрявайки го в съзнанията на вярващите чрез мощните средства на богослужението.

Но щом това говорят фактите на историята, представяни в този вид от римокатолически автори, могат ли да бъдат прави твърденията на имакулатисти като Пасалия, епископ Малу и др., че в празника „Зачатие Богородично” още от самото му начало се е празнувало непорочното зачатие на св. Дева Мария както в източната, така и в западната Църкви? (Le nouveau dogme…, p. 72-77).

След всичко казано дотук става съвсем ясно, че е абсолютно несъстоятелно използването на празника „Зачатие св. АнньІ, егда зачать св. Богородицу” в полза на лъжеучението за непорочното зачатие.

Следва…

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Догматическо богословие и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s