ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 2

Вододел в историята на Грузия е ІV в., когато тук усилено се установяват феодалните отношения и се възприема християнството. Покръстването има огромно културно-идеологическо значение и окончателно предопределя мястото и ролята на Грузия в Близкоизточния регион. Победата на християнството на теория означава, че Картли се ориентира на Запад, което означава политически съюз с Византия[50]. За съжаление събитията се развиват другояче. Грузия все повече влиза в орбитата на Сасанидската държава. През ІV в. и първата половина на V в. тя се управлява от наместник на шахиншаха, наречен питиахш. През втората половина на V в. закавказките страни правят опит да се освободят от игото на Сасанидите. Борбата в Картли се възглавява от цар Вахтанг Горгасали, който връща на Иберия югозападните области в Източна Грузия (Тао Кларджети и др.), отнети от Византия, както и западната провинция на Албания – Ерети. Вахтанг започва строителството на Тбилиси, като възнамерява да го превърне в столица. Този план е осъществен от сина му Дачи. Местните велможи (еристави) съзаклятничат с иранските окупатори. Борбата на два фронта завършва с поражението и смъртта на Вахтанг през 502 г.[51]. През 523 г. иранският шах превръща Картли в провинция на своята държава. В средата на VІ в. грузинските феодали вдигат въстание и получават отстъпки, но не успяват да възстановят царската институция[52].

Значителни събития настъпват и в Западна Грузия. През ІІІ-ІV в. царете на лазите подчиняват владенията на апсилите, абазгите и санигите, както и високопланинските области Сванети и Рача-Лечхуми. Обединеното царство се нарича Лазика, а на грузински – Егриси. Неговата зависимост от Визания постепенно отслабва. През VІ в., когато византийският император Юстиниан І (527-565) започва военни действия срещу Иран, Лазика загубва своята самостоятелност. Войната завършва с 50-годишен мирен договор през 562 г. В края на VІ в. византийците разделят страната на две части – Лазика и Абазгия, и ги включват като провинции в състава на империята. През 623 г. византийският император Ираклий от Трапезунд минава през Колхида, Иберия и Армения и нахлува в Персия. Към него се присъединяват съюзни отряди от кавказки племена, които през следващата година го напускат[53]. Според византийските историци Теофан и Никифор през 627 г. император Ираклий, подкрепен от тюрки, обсажда неуспешно Тбилиси, който се защитава от персийския шах Хасров и съюзника им – иверския цар Стефан (Степанос)[54].

През 30-40-те години на VІІ в. на международната арена се появява нов фактор в лицето на арабите. Въпреки договора от 652 г. арабският пълководец Хабиб ибн Маслама след две години окупира Армения и Източна Грузия[55]. В Картли е основан арабски емират с център Тбилиси, в който са дислоцирани арабски войски, но присъствието им в Западна Грузия и планинските райони е спорадично. Започва масово преселване на населението от другите региони в Западна Грузия. По-късно, при междуособиците в Арабския халифат между 680 и 685 г., Армения, Картли и Албания отхвърлят зависимостта си от арабите[56]. В източната част на Картли възниква Кахетинското княжество, а на изток – Еретското царство, което включва и западната част на съседна Албания. Халифът Абд ал Мелик сключва договор с Византия за общо владеене на Армения и Иберия. Император Юстиниан ІІ през 688 г. завладява цялото Закавказие до 692 г., когато арабите си възвръщат властта там поради гражданската война във Византия[57]. Управителят на Абазгия Леон освобождава също Лазика (Егриси) и създава независимо царство със столица Кутаиси. В началото на ІХ в. в Югозападна Грузия се появява още една самостоятелна феодална държава – Тао-Кларджетското княжество, основано от Ашрт Багратиони. Той получава от византийския император придворния титул „куропалат”.

През ІХ-Х в. все по-явно се усеща необходимостта от обединяване на всички грузински земи в единна държава. В борбата за обединение се издига Тао-Кларджетското княжество, което се засилва особено при Давид ІІІ. Неговият приемник Баграт ІІІ (975-1014) обединява всички грузински земи с изключение на Тбилиския емират. Столица е гр. Кутаиси. Баграт ІІІ успява да сломи съпротивата на феодалите, които се стремят към децентрализация. Въпреки господството на арабите грузинското стопанство и култура се развиват.

По-късно международното положение на Грузия отново се влошава. През 60-те години на ХІ в. нахлуват пълчищата на селджукските турци. Те разоряват страната и се заселват в нея[58]. Слабият цар Георги ІІ (1072-1089) се отказва от престола в полза на сина си Давид ІV Строителя (ок. 1073-1125), който буквално възкресява страната от пепелищата. Той се възползва от обстоятелството, че вниманието на селджуците е отвлечено от Първия кръстоносен поход. Младият цар обединява всички грузински земи и през 1121 г. разгромява коалицията на мюсюлманските князе. През следващата година освобождава Тбилиси и пренася там столицата от Кутаиси. Създава постоянна армия, подпомага изкуството и литературата, основава Гелатска академия и Гелатски манастир, където се трудят най-извисените умове на Грузия като Иоан Петрици, Иоан Шавтели, Арсений и др[59].

При цар Георги ІІІ (1156-1184), внук на Давид ІV, границите на Грузия се разширяват още повече. Когато владичества правнучката на Давид ІV – царица Тамара (1184-1213), грузинската държава достига апогея на своето политическо развитие, своя „златен век”[60]. Тя става най-силната държава в Близкия изток. Победени на бойното поле, съседните турски емирати стават васали на Грузия и плащат данък. Покорена е и Армения. През 1204 година, когато Четвъртият кръстоносен поход завладява Константинопол, царица Тамара завладява южното крайбрежие на Черно море и основава Трапезундската империя, начело на която е поставен грузинският възпитаник Алексий Комнин[61]. През 1210 г. грузинските войски завладяват Северен Иран.

Царуването на Тамара е съпроводено с всестранен подем на икономиката, строителството, изкуствата, книжнината. През ХІІ в. завършва съставянето на корпуса на официалните летописи, наречен „Картлис цховреба” („История на Грузия”)[62], и забележителната поема на Шота Руставели „Витязът в тигрова кожа”, в която между другото са цитирани множество антични философи[63]. Военните подвизи на Тамара стават повод за написването на руската „Повесть о царице Динаре”, разпространена в много преписи[64].

„Златният век” в историята на Грузия свършва в началото на 40-те години на ХІІІ век, когато страната е разорена и завоювана от ордите на татаро-монголите. През 70-те години държавата се разпада на три части – Западна Грузия, която не се подчинява на монголите, Източна, която признава зависимостта си от Иран, и Самцхе (бившата област Тао-Кларджети или Месхети), чийто управител се назначава от монголския хан. Цар Давид VІІІ (1293-1311) води почти 20 години непрекъсната борба с монголите. Неговият брат Георги V Блестящия (1314-1346) прогонва завоевателите, отново обединява страната, установява дипломатически и търговски връзки с Византия, Венеция и Генуа, въвежда нови закони[65].

През 1386-1403 г. Тамерлан опустошава осем пъти Грузия. Населението намалява наполовина. Положението отново се влошава през втората половина на ХV в. Османските турци заграбват Мала Азия и на 29 май 1453 г. превземат Константинопол. От всички страни Грузия се оказва обкръжена от агресивни мюсюлмански държави[66]. Грузинският цар Александър І (1414-1442) прави фаталната грешка да раздели държавата между тримата си сина. От 1469 г. тя се разпада на три самостоятелни царства – Кахетия, Картли и Имеретия, и пет княжества – Мингрелия, Гурия, Абхазия, Сванетия и Самцхе. Всички те са конгломерати от по-малки владения – сеньории (сатавадо). През 1590 г. Персия сключва мир с Османската империя и й отстъпва Източна Грузия, Източна Армения, Азербайджан и др[67]. Турците постепенно завладяват част от Югозападна Грузия и ислямизират населението. Ислямът прониква и в Абхазия. През ХVІ в. царете на Кахетия успяват да лавират между Турция и Иран и да стабилизират държавата. Особена заслуга за това имат цар Луарсаб І (1527-1556) и синът му Симон І (1556-1600).

Иранският шах Абас І (1587-1629) нахлува в Кахетия няколко пъти. През 1603 и 1607 година той окупира Източна Грузия[68]. Когато отново нахлува през 1614 и 1616 г., шахът е обзет от маниакалната идея да ликвидира и изсели грузинския народ, а на негово място да настани номадски племена, верни на Персия[69]. Войските на Абас убиват над 100 000 души и преселват други 200 000 в Персия, където са заставени да приемат исляма. Техни потомци и досега живеят там, говорят грузински език и имат грузинско етническо съзнание. Картлийският цар Луарсаб ІІ е екзекутиран. Начело на съпротивата застава държавникът и пълководец Георги Саакадзе. Той се издига в двора на Абас І и е назначен за „Велик моурави” (управител) първо на Тбилиси, а после на цялата страна. По-късно той замисля да освободи страната. Саакадзе разгромява иранците през 1625 година, но по-късно бяга в Турция, където е убит по подозрения, че подготвя заговор. Приемниците на шах Абас се отказват от налудничавите му планове да бъде унищожен грузинският народ, но между 1632 и 1744 г. поставят на престола в Картли местни царе мюсюлмани. Запазени са сведения, че те спазват някои християнски обичаи (пият вино) и продават млади грузинци в робство, за да натрупат печалби. В Кахетия населението отхвърля управителите, назначавани от Иран, и вдига въстание, което е жестоко потушено от завоевателите.

1.4. Грузия през ХVІІІ-ХХ в.

Виден владетел е Вахтанг VІ (1675-1737), който отначало е наместник, а по-късно цар на Картли (1703-1724), отстранен от Иран през периода 1712-1719 г. Той ориентира страната към Русия. Отличава се като политик, учен и писател. Основава през 1709 г. първата грузинска печатница, която издава Евангелие (1709), Апостол (1711), „Витяз в тигрова кожа” (1712) и др[70]. Създава комисия, която да опише историята на Грузия през ХІV-ХVІІІ в. и да я добави към корпуса „Картлис цховреба”. През юни 1723 г. турците окупират Картли и Кахетия за десет години[71]. Поради невъзможност да се противопостави на османския натиск, цар Вахтанг емигрира с целия си двор в Русия през 1724 г. Той умира в Астрахан[72].

През тази епоха се образува грузинска колония в Москва. Някои нейни членове се издигат на руска служба – Александър Имеретински, който е първият генерал-фелдцехмайстер в руската армия, генерал Петър Багратион, който се проявява в Отечествената война срещу Наполеон през 1812 година, Давид Гурамишвили, поет и баснописец, и др.[73].

Но облаците над Грузия се сгъстяват. Надвисва заплаха за нейната асимилация от Османската империя и Персия, подпомогнати от Англия и Франция. Затова цар Ираклий ІІ (1744-1798) се обръща към Русия с молба за протекция. През 1783 г. той и царица Екатерина ІІ подписват т. нар. Георгиевски трактат[74]. Според него Русия запазва целостта на Грузия, не се намесва в нейните вътрешни работи и обещава военна помощ. На грузинците се предоставя пълна свобода на придвижване, заселване и търгуване на територията на Русия. Грузинските князе и дворяни получават привилегиите на руската аристокрация. В „Сепаратните артикули” към трактата е записано, че Грузия не може да контактува с трети страни без знанието на Русия. Ако Русия започне война, Грузия е длъжна да й помогне с войски. Потомците на Ираклий ІІ наследяват престола, но трябва да бъдат одобрени от руския цар.

Георгиевският трактат предизвиква враждебната реакция на Турция и Иран. Армията на шах Ага Мохамед хан нахлува в Грузия през 1795 година, но русите избягват сблъсъка. След пет години, за да спаси страната си от гибел, царят на Източна Грузия Георги ІІ (1798-1800) взема единственото правилно решение. Той се обръща за покровителство към Русия. На 12 септември 1801 г. император Александър І издава манифест за присъединяване на Грузия към Русия[75]. Мотивът е желанието да бъдат спасени християнството и европейските културни ценности, които са заплашени от азиатското варварство[76].

Не всички обаче остават доволни от размяната на сигурност срещу отказа от независимост. Насилията и корупцията на руската администрация предизвикват масово недоволство в Грузия. До 1864 г. Русия води непрекъсната война с кавказките племена, която е широко отразена в литературата[77]. Провежда се политика на груба русификация. Първият грузински заговор срещу царския режим е разкрит още през 1802 г. Той е последван от въстания в планините на Източна Грузия (1804), Кахетия (1812), Имеретия и Гурия (1819-1820). През 1832 г. властите потушават заговор на грузинските князе, които са загубили привилегиите си и се стремят към възстановяване на династията Багратиони[78]. Избухват нови въстания срещу гнета на руските помещици в Гурия (1841) и Мегрелия (1857). Крепостното право е отменено в Източна Грузия през 1864 година и Западна Грузия през 1865-1871 г. Същевременно се развиват промишлеността, рудодобивът, транспортът[79]. Неслучайно в Южна Грузия през ХІХ в. се преселват персийци, привлечени от подобрените икономически условия[80].

Националистическото движение срещу русификацията се възглавява от общественика и писател Илия Чавчавадзе (1837-1907). Той е убит при неизяснени обстоятелства. През 1917 г. властта в Грузия се поема от социалдемократите (меншевики и есери). През февруари 1918 г. е обявена Закавказка независима федеративна република, която през април същата година се разпада на три държави. През 1921 г. Грузия е окупирана от Червената армия и в нея се установява болшевишка диктатура. Страната става част от СССР през 1922 година[81]. Съветският диктатор Иосиф Джугашвили (Сталин) и неговият министър на вътрешните работи Лаврентий Берия са грузинци. Страната преживява изпитанията на индустриализацията и колективизацията и понася големи загуби при сталинските репресии от 1936-1938 г. Изчислено е, че само 5% от грузинската интелигенция надживява екзекуциите през 30-те години[82]. Грузия допринася с живота на повече от 300 000 свои синове за победата във войната срещу Третия райх. Все пак американският писател Джон Стайнбек, който посещава Грузия след войната, отбелязва, че тук няма разрушения и животът протича много по-оптимистично, отколкото в Русия и Украйна[83].

През април 1989 г. съветските войски смазват мирните демонстрации в Тбилиси. Грузинската независимост е обявена на 9 април 1991 г. Първият демократично избран президент Звиад Гамсахурдиа е свален насила през януари 1992 г. и на негово място през октомври същата година е избран старият партиен кадър Едуард Шеварднадзе. След неуспешен опит да си върне властта Гамсахурдиа се самоубива на 31 декември 1993 г. Абхазия и Южна Осетия правят опит да се отцепят от Грузия с руска помощ. Това доведе до наплив на 264 000 бежанци в Грузия, установяване на атмосфера на несигурност в страната и поява на две сепаратистки „държавици”, които обхващат 15% от грузинската територия и служат като развъдник за насилие и организирана престъпност[84].

На свой ред Шеварднадзе е свален от грузинската опозиция с безкръвен преврат през ноември 2003 година, а на 5 януари 2004 година за нов президент е избран американският възпитаник Михаил Саакашвили, бивш министър на правосъдието в правителството на Шеварднадзе[85]. Когато полага клетва на 25 януари 2004 година, той обещава, че ще направи всичко възможно да обедини страната – една задача, която изглежда утопична и дори невъзможна на този етап. Ако бъде направен опит да бъдат присъединени насила сепаратистките провинции, това ще предизвика война. Саакашвили също заявява, че Грузия не е и не трябва да е арена на руско-американското съперничество. Съмнително е дали тази малка страна може да бъде неутрална в света на голямата геополитика и тоталната война срещу тероризма[86].

_________________________
50. Вж. Tschubinaschwili, G. N., Georgien. – In: Byzans und der christlche Osten. Hg. Von W. F. Volbach und J. Lafontaine-Dosogne, Berlin, 1968, 315-334 (Propyläen Kunstgeschi chte, Bd. 3); Gandolfo, F., Armenien und Georgien. – In: Spätantike und frühes Christentum. Hg. Von B. Brenk, Frankfurt a.M./Berlin/Wien, 1977, 201-213 (Propyläen Kunstgeschichte, Suppl. 1).

51. История Грузии, т. 1, Тбилиси, 1962, с. 92-99.

52. Прокопий, Тайната история, С., 1983 (Библиотека за антична литература „Хермес”), с. 73.

53. Мутафчиев, П., Лекции по история на Византия, т. 1, С., 1995, с. 288.

54. Манандян, Я. А., МаршрутьІ персидских походов императора Ираклия. – Византийский временник, т. 3, 1950, 133-153; Пигулевская, Н. В. и др., История Ирана с древнейших времен до конца ХVІІІ века, Л., 1958, 68-69; Вачкова, В., Източните походи на император Ираклий в светлината на съвременните извори. – Историческо бъдеще, 1998, № 2. Най-новите книги за император Ираклий са: Kaegi, W., Heraclius, Emperor of Byzantium, Cambridge, 2003; The Reign of Heraclius (610-641): Crisis and Confrontation, Ed. By Reinink, G. J. and B. H. Stolte, Leuven, 2002 (Groningen Studies in Cultural Change, 2).

55. Артамонов, М. И., История хазар, Л., 1962, с. 177. Ср. Тер-Гевондян, А. Н., Армения и Арабский халифат, Ереван, 1977.

56. Артамонов, М. И., цит. съч., с. 186.

57. Пак там, с. 191.

58. Ангелов, Д., История на Византия, ч. 2, 867-1204, 4 изд., С., 1974, с. 117-118; Minorsky, V., The Turks, Iran and the Caucasus in the Middle Ages, London, 1978.

59. Меписашвили, Р., Гелати, Тбилиси, 1965.

60. Степиадзе, Д. К., Грузия в ХІІ и первой четверти ХІІІ века, Тбилиси, 1985.

61. Bryer, A., The Empire of Trebizond and the Pontos, Aldershot, 1980; Карпов, С. П., Трапезундская империя и западноевропейские государства в ХІІ-ХV вв., М., 1981.

62. Публикация: Georgian chronicle – http://www.virtualscape.com/rbedrosian/gsl-6.htm

63. Руставели, Ш. Витязът в тигрова кожа, 2 изд., С., 1987 (Библиотека за европейска средновековна литература „Ариел”).

64. Публикация: Повесть о царице Динаре. – http://old-rus.narod.ru/0713.html

65. Charachidze, G., Introduction à la fèodalitè gèorgienne (Le Code de Georges le Brillant)., Genève, 1971.

66. Некрасов, А. М., МеждународньІе отношения и народьІ Западного Кавказа. После дняя четверть ХV – первая половина ХVІ в., М., 1990, 3-128.

67. Пигулевская, Н. В., и др., цит. съч., с. 272.

68. Пак там, с. 274.

69. Сванидзе, М. Х., Турецко-иранские отношения в 1613-1619 гг. и Грузия. – В: Османская империя: система государственного управления, социальньІе и этноре лигиозньІе отношения, М., 1986, 186-199.

70. Чикобава, А., Д. Ватеишвили, ПервьІе грузинские печатньІе издания, Тбилиси, 1984.

71. Пигулевская, Н. В., и др., цит. съч., с. 315.

72. История Грузии, т. 1, 338-352; Пайчадзе, Г. Г., Вахтанг Шестой, Тбилиси, 1981.

73. Грузинская ССР. Краткий историко-экономический очерк. Под ред. П. В. Гугушвили, М., 1957, с. 24; Татишвили, В. А., ГрузиньІ в Москве (1653-1722), Тбилиси, 1959.

74. Публикация: Георгиевский трактат. Договор 1783 года о вступлении Восточной Грузии под покровительство России. Текст подготовил к изданию, введением и при мечаниями снабдил Г. Г. Пайчадзе, Тбилиси, 1983, с. 65-91.

75. Публикация: ВьІсочайший манифест 12-го сентября 1801 года. – http://history/“>http://history.tuad.nsk.ru/Russia/Imperia/Alexandr_I/man12-9-1801.html

76. Хачапуридзе, Г. В., Об историческом значении присоединения Грузии к России. – Вестник истории, 1954, № 5, с. 101 сл.; Lang, D. M., The Last Years of the Georgian Monarchy, 1658-1832, New-York, 1957, p. 253-270, 283-284.

77. Layton, S., Russian Literature and Empire: Conquest of the Caucasus from Pushkin to Tolstoy, Cambridge, 1994 (Cambridge Studies in Russian Literature); Обсада Кавказа. Воспоминания участников кавказской войньІ ХІХ века, Спб., 2000.

78. Фадеев, А. В., Россия и Кавказ в первой трети ХІХ века, М., 1961.

79. Suny, R. G., The Making of the Georgian Nation, London, 1989, p. 83-84.

80. Atabaki, T., Disgruntled Guests: Iranian Subaltern on the Margins of the Tsarist Empire. – International Review of Social History, 2003, № 3, р. 401-426.

81. Smith, J., The Georgian Affair of 1922 – Policy Failture, Personality Clash or Power Struggle? – Europe-Asia Studies, 1998, № 3, May, p. 519-544.

82. Lilienfeld, F. v., Reflections on the Current State of the Georgian Church and Nation. – In: Sedeking God: The Recovery of Religious Identify in Orthodox Russia, Ukraine, and Georgia, Ed. By S. K. Batalden. DeKalb (IL), 1993, p. 220-232 (http://www.angelfire.com/ga/Georgian/history.html).

83. Стайнбек, Дж., Руски дневник. С фотографии на Робърт Капа. Русия по време на Студената война, С., 2002.

84. Nodia, G., The Conflict in Abkhazia: National Projects and Political Circumstances. – In: Georgians and Abkhazians: The Search for a Peace Settlement. Eds. B. Coppieters et al. Cologne, 1998, p. 14-48.

85. Modern History – WWII to 1993. – http://www.atlapedia.com/online/countries/georgia.htm

86. Ср. Дегоев, В. В., Большая игра на Кавказе: история и современность. Статьи, очерки, эссе, М., 2001 (Кавказский роковой круг).

Следва

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Поместни православни църкви и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s