Стани и ходи!

„А в Иерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора; в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали…“(Иоан 5:2-3)

Тази пролет беше третата поред, откакто – по време на консулството на Марк Тулий Цицерон и Гай Антоний (63 година преди Христа, б. а.) – легионите на Гней Помпей завладяха Иерусалим.

Великата римска държава, разпростряла властта и силата си по цялото Средиземноморие, се сдоби с ново владение – Палестина. Вече трета година от тази хубава и богата земя идваха само добри неща: здрави роби и робини, жито, пурпур и плодове, муселин и злато, благовония, ливански кедър и скъпоценни камъни. Обикновено техният превоз се осъществяваше по море от пристанището Яфа.

***

Пред Яфските порти денонощно стояха на стража римски войници. Носеха железни ризници, каски и къси ножове, а в ръцете си държаха копия. Винаги изправени, почти неподвижни, те изглеждаха да са изковани от желязо. Хора с вързопи на гръб и кошници на главата влизаха и излизаха през портите, просяци седяха под сводовете, продавачи на плодове и вино слагаха своите произведения близо до войниците. Но те дори не обръщаха глава да ги погледнат.

През деня обикновено целият път от Яфа до Иерусалим бе задръстен от двуколки. Те ежеминутно спираха движението по тясното шосе и римските конници, които сновяха между двата града, трябваше да вървят пеша или въобще да изчакват. Колите бяха натоварени с пушена треска, бурета с дървено масло, маслини, вино, плодове и какво ли не още; колите, теглени от бикове, магарета, мулета, скриптяха и пъплеха към Иерусалим и Яфа.

Нощно време беше спокойно. Нямаше движение и опасност от оглед на началниците. Войниците си позволяваха да се разхождат насам-натам и да разговярат. А когато се случеше да е студено, палеха и огън. Понякога пееха тихо песни и си спомняха за военните успехи. Това тяхно поведение – в разрез с дисциплината – се знаеше от центуриона Волтигий. Но той си затваряше очите. Само когато идваше на нарочна проверка – обикновено един път седмично, – той предварително ги предупреждаваше. И когато минеше и ги завареше неподвижни, пълни с достойнство, вперили тежък поглед някъде напред, не скъпеше похвалите си пред трибуна Лукиан – от втори легион, отговарящ за Юдея. Лукиан се намираше в Кесария или в Аполония и от време на време правеше посещения в Иерусалим.

***

Беше ужасно горещ ден и слънчевите лъчи, които падаха върху каските и броните на войниците, ги нажежаваха толкова много, че им се струваше като да са облечени в огнени дрехи.

Всичко живо се изпокри още от сутринта на прохладна сянка. Нямаше никакво движение на хора, коли и добитък в двете посоки.

Двама от легионерите пазеха близо до един от сводовете на портите. Очите им, изпълнени с кръв, като че ли излизаха от орбитите си, а устните им бяха пресъхнали. Но войниците, свикнали с африканските пустини, мислеха, че това е дребна работа и през ум не им идваше да напуснат поста си.Напротив, приятно им беше да се показват на четиримата юдеи, които седяха недалеч от тях. Струваше им се, че те ги хвалят за силата и издръжливостта им срещу слънцето.

Но юдеите не им обръщаха никакво внимание. Те оживено разговаряха помежду си, като най-възрастният от тях приказваше повече, а другите го слушаха напрегнато и съсредоточено. Войниците, вече трета година тук, говореха арамейски добре. Отначало те не дадоха ухо на съседите си. Но после заслушаха по-внимателно.

– Луций, какви ги говори онзи старик? – наруши мълчанието единият от войниците. – Как си представя той времето, когато хората няма да си правят зло един на друг?

– Нямало дори да смеят да унищожат една пчела и едно цвете – каза Луций.

– Чувал съм ги тези приказки. Това е едно древно пророчество, което научих като малък. Щяло да се роди едно Дете. Занапред хората ще имат Неговия характер. Няма да има геройски подвизи, никакви славни победи. Ще съществува мир.

– Мир?! – повиши глас другарят на Луций. – На мен ми омръзна да стоя всеки ден на пост! Кога ще вземем участие в нови войни? Аз копнея да спечеля с подвизи сила и богатство, да мина като победител по Виа Апиа и да се изкача на Капитолия.

– И аз, Виниций, мечтая да нося пред победилия във важна война легион сребърния орел; остриетата на хиляди копия да стърчат към небето, а металните шлемове да блестят; да кънти тежката стъпка на кохортите и да ечи военната тръба и песните на легионерите…

– Ех, кой не мечтае! – въздъхна Виниций. Неочаквано той обърна глава към Луций: – Да отидем по-близо до тях!

– Добре! – кимна Луций.

Двамата напуснаха поста си.

Точно по това време трибунът Лукиан, в колесница, теглена от два силни коня, летеше откъм Яфа. Оставаха още десет стадии до портите. Затворил очи, той си представяше Рим: Форумът, рострите, баща си – старият сенатор Плиний, Субура, Есквилинската порта, огромните градини, в които сред кипариси, пинии и платани се издигат храмове. Тук, пред светилището на древната фригийска богиня, наречена в Рим Кибела, той обича да идва. Малък прекрасен храм със стройни колони с коринтски капители. Жрецът с бяла тога; на главата с венец от бръшлян. Бронзовата статуя на Великата майка. Молитва от неразбираеми думи, придружена от стройното пеене на юноши, скрити под небесносиня завеса зад статуята на богинята. Дворът на храма; в него е олтарът, където се пали огън; храмовият роб води на връв украсена специално за жертвоприношението, овца. Димът се издига бавно нагоре. Започва освещаването на животното: поливане на главата му с вино, смесено с изворна вода; след това посипване челото на овцата с осолена ярма; отрязване кичур вълна и хвърлянето му в пламъците. После замахване с чука и убиване на овцата; разрязване гърлото на овцата със специален нож; паничка напълнена с малко кръв, която се смесва с вино и ярма под звуците на скрити кларнети и китари; жрецът пръска с тази смес олтара и около него…

Лукиан потрепера. Отвори очи. Колко потоци кръв бе гледал в Сирия, Понтийското царство и къде ли не още. Седем години вече. Кръв, кръв, кръв… А като си представи това малко ручейче на олтара при любимата си богиня, го побиха ледени тръпки. Трибунът разтърси силно глава и картината, от която го прониза хлад, изчезна. Изведнъж той се усмихна… Скоро, само след няколко седмици ще види Града; ще се срещне с приятелите си и – разбира се! – храма на Кибела. Ех, само още двайсетина дни!

Трибунът почувства инстинктивно, че наближават. Той бързо обу и стегна бронята си, сложи сапфиреното си наметало.

Но Лукиан не можа да изненада поста. Предупреден навреме, центурионът Волтигий пристигна минути преди трибуна. Той се разпореди на легионерите да заемат по-стегнато обичайните си пози. Но…  не видя никъде двамата войници Луций и Виниций. Разтрепери се от гняв.

– Къде са Луций и Виниций? Къде са? – ревна той към един от пазещите.

– Не мога да кажа – вдигна рамене войникът.

– Ах, мерзавци! Напуснали са поста! Кълна се в Марс, че ще ги убия! – продължаваше да се гневи Волтигий. – Ето го Лукиан, идва! А двама от хората ми ги няма! Какво ще му кажа сега?

В това време се чуха викове под единия от сводовете. Изведнъж се показаха двамата изчезнали войници, които  водеха един много възрастен юдеин. Той беше с бледо лице, което беше много изтощено. Но гледаше с твърд поглед.

Точно в този момент пристигна колесницата на Лукиан. Той излезе от нея: строен, млад мъж, среден на ръст, със светлоруси коси, подстригани късо повоенному. Бронята му блестеше с изковани върху нея слънце и лъчи, а вятърът развяваше наметалото му. Сините му раздалечени очи гледаха студено. Лукиан сложи шлема си, който блесна на слънцето, а пурпурният кичур пера затрептя от вятъра.

– Каква чест е за мен, благородни трибуне, че посещаваш поверената ми да пазя земя – каза почтително Волтигий, като се поклони. Мислеше: „Ако сега ме попита кой е този старец, не мога дума да обеля!“ А гласно продължи: – Ще моля Ескулап да те поддържа винаги здрав!

– Благодаря ти, Волтигий. Дойдох неочаквано и за сетен път се уверих, че си блестящ войн на Вечния град. А какво става тук?

– Тъкмо се канех да попитам двамата легионери, които бях изпратил под сводовете, за да доведат този юдеин – излъга Волтигий. – Той нарушава обществения ред. Но така и не можах да разбера, в какво точно се е провинил, защото ти, подобно на вятъра Борей, долетя. Позволи ми, о, славни Лукиане, пред теб да извърша разследването.

– Добре, да чуем – нареди трибунът.

След като се съвзе от първоначалната уплаха, Волтигий вече държеше положението. Той обърна гръб и за момент погледна към Луций и Виниций: „Ще ви дам да разберете! – очите му излъчваха омраза. – Само този, отзад, да си отиде!“ Попита: – Кой си ти, старче? – Говореше арамейски.

– Наричам се Симеон.

– А на колко години си ?

– Доста над стоте.

– О, богове! – Лукиан се приближи бързо. – Той сериозно ли говори? А какво е сторил? – обърна се към Волтигий.

– Когато разбрахме, че приближаваш, о, великолепни трибуне, заповядах на тези войници да разгонят юдеите. Трябва да бъде чисто, когато такава високопоставена личност идва в Иерусалим! – започна да разказва малко патетично центурионът.

– Добре, добре – отвърна нетърпеливо Лукиан. Той не обичаше много-много ласкателствата. – После?

– Говори, Виниций! – заповяда Волтигий. – Какво се случи после?

– Този старец говореше на още трима души за някакъв Бог. Когато разбра, че искаме да ги изгоним, той каза: „Велики Рим, идва Онзи, Който ще затъмни славата ти!“ Доведохме го, защото каза още много загадъчни думи – доложи Виниций.

– Кой си ти, старче, и какви думи си казал, та си смутил нашите войници? – попита Лукиан.

– Точността изисква да отбележа, че не аз – представител на този народ, който покорихте преди три години, – а вие смутихте нашето спокойствие. Донесохте не само беди и теглила за нас, но и по-страшно: многото богове, на които се кланяте! Те са измислица!

– Какво, какво?! – кипна трибунът. – Ти се осмеляваш да говориш против боговете?! – Лукиан посегна към ножа си, но отдръпна ръка. Този беловлас старец напомни баща му Плиний. Но не можеше повече да търпи подобни изявления. „Този юдеин какви ги приказва? Нима боговете, които почитам – най-вече Кибела – това… всичко е дим, прах, нищо?“ Погледна към стареца: – Ти не вярваш в нашите богове, които са ни дали сила и власт над света и които вечно ще ни дават своето благоволение?

– Младежо – млад си ти още, макар и в облекло на пълководец, и аз мога да те наричам така, – посветил съм повече от седемдесет години от живота си да изучавам науките и всичко онова, което е завещано от древните мъдреци. Макар да съм юдеин, когато бях на твоята възраст, не се увличах от нашия Закон и пророците. Пътувах в близки и далечни земи, запознавах се с много учени-философи и с техните учения. Ужасих се, когато разбрах, че на много богове, мъртви и създадени от човешкия ум, се покланят римляните и всички други народи, които опознах, но на Единия и истински Бог никой не се покланя, никой не знае за Него. Върнах се тук – у нас. Тукашните хора се кланят на един Бог, Творец на небето и земята. Той се открива в нашите – отеческите ни книги – свещената Тора и пророците. Те заемат особено място измежду всички други факти и налични източници, които свидетелстват за Бога. На страниците на тези книги намираме извънредно голям брой ясни, подробни и точни описания на исторически събития, изказани мисли и разнообразни сведения, чрез които Бог е благоволил да се разкрие пред нас – хората. Тук – в Закона и пророците – са обяснени съвършено ясно Божиите мисли, преценки и намерения относно нас – хората – и е изложена Неговата воля спрямо най-любимото Му творение.

– А кое е то? – попита Лукиан.

– Човекът.

– А ти вярваш ли в Този Бог?

– Разбира се. Този Бог ще се прояви тук – у нас – със знамения и чудеса. Скоро идва това време, когато Той ще се прояви в света. И Неговите дела ще бъдат дивни. Той ще събори всичките тези лъжебожества и идоли, на които се въздават чест и хваления. И Този истински Бог ще затъмни славата на Рим!

– Ти, старче, наистина представляваш опасност за държавата! – Лукиан хвана ядосано с две ръце раменете му и го разтърси. – Заслужаваш смърт!

– Няма да ме убиеш. Нито ти, нито който и да е – отговори невъзмутимо юдеинът.

– Слушай, старче! Твоите думи са ругатни! Ако продължаваш така, в този дух, ще заповядам да ти ударят петдесет удара с тояги! – Лукиан го гледаше страшно. – Това на какво прилича?

– Благородни трибуне, готови сме да изпълним разпореждането – угоднически се поклони центурионът.

– Добре, впрочем… почакай! Защо си толкова сигурен, че няма да те убием? – попита Лукиан.

– Няма да видя смърт, младежо, докато не пипна с ръка Господа Бога.

Изведнъж Лукиан се затресе от смях.

– Какви ги приказваш, а, старче? – трибунът гледаше весело. – Та това са басни!

– Не е така, млади човече. Чакай! – вдигна ръка старецът. – Не ме прекъсвай. Изслушай ме!

Лукиан го погледна замислено:

– Хайде, говори! Нека чуем какво ще ни каже.

– След като се върнах, започнах да изучавам това, което бях пропуснал на младини – нашите отечески книги.

– Тези, в които се разкрива Този Бог, така ли? – попита Лукиан.

– Да. Когато почувствах, че всичко съм овладял, започнах да проповядвам Единия и истински Бог. Реших да преведа нашите книги на друг език, за да могат да се запознаят с тях и другите народи. Аз бях един от седемдесетте преводачи на Закона и пророците. Докато свърша това уморително дело, започнах да копнея да видя Утехата на Израиля и на света. Дълги, дълги месеци и години аз работих. И когато превеждах книгата на пророк Исаия, и стигнах до текста: „Дева ще зачене и роди Син“, аз се усъмних във възможностите на това пророчество. Много се смутих, защото девойка да роди дете, се счита за тежък грях. Такива у нас биват убивани с камъни. Затова дръзнах и написах „жена“ вместо „Дева“. Но докато още пишех, ми се яви Ангел Господен. Той хвана ръката ми и каза: „Зачеркни „жена“ и напиши „Дева“ и задето се усъмни в изпълнението на това пророчество, няма да видиш смърт, докато не видиш Помазаника Господен“. И ето, оттогава минаха много, много години. Аз няма да умра, докато не Го държа в ръцете си.

– Искаш да кажеш, че ще бъде Младенец ли? Току-що родено Отроче? – попита Лукиан.

– Точно така – кимна старецът. – Аз ще видя Бога, Утешителя и Избавителя на Израиля и Спасител на цялото човечество.

– Няма истина в това, което говориш, старче – каза Лукиан. – Дори съжалявам, че загубих толкова време да те слушам.

– Спри се, младежо, не бързай…

– Няма да те слушам повече, старче. Да, няма! Защото няма друг Бог, освен боговете на които се покланяме. Аз не вярвам в Бога на тези роби!

– Но той все пак е Един и съществува. И ти, младежо, сам ще изпиташ Неговата сила. Той е мощен да смири гордите.

Внезапно лицето на стареца се оживи, а в погледа му просветна някакъв странен блясък. Той вдигна ръцете си към Лукиан, който го наблюдаваше все по-мрачно и по-мрачно.

– Чуй ме добре, какво ще ти кажа, горди трибуне. Дано и ти като мен не видиш смърт!

Изведнъж Лукиан усети как непонятна слабост полази по снагата му и го обхвана. Членовете му се сковаха, а той се строполи неподвижен на земята. Лицето му пребледня. Гледаше ужасèн стареца.

– Неговата мощ някога ще ти върне силите и ти ще повярваш в Него.

Старецът обърна гръб и си тръгна. Войниците, изплашени, не го спряха, а заобиколиха трибуна, докато той стенеше на земята, опитвайки се напразно да раздвижи неподвижните си ръце и крака.

Не зарадва Лукиан старите си родители. Беше върнат в Рим и остана на легло.

***

Минаха години от това време. Напразно търсеше Плиний лек за своя син. Обиколи много страни. И умря старецът със страшна мъка за участта на Лукиан.

Минаха още години. Един ден Лукиан бе посетен от евреи от Иерусалим. Съобщиха му, че там, при техния храм има къпалня, наречена Витезда; всяка година над нея слиза небесен Ангел; раздвижва водите и онзи от болните, който пръв влезе във водата, тутакси оздравява. Малка вяра вдъхна това известие у болния. Но неговите близки бяха ходили къде ли не за лекарства. Водиха го при много лекари, гадатели и знахари в много градове и страни. Затова решиха да го заведат и в Иерусалим. Оставиха го във Витезда при познати и се върнаха в Рим.

Още дзесетки години изминаха. Побеля косата на Лукиан, остаря много. Губеше вече надежда за оздравяване. И как не? Тридесет и седма година той стоеше вече в тази къпалня. Тук лежаха множество болни, слепи, хроми, изсъхнали. Но те се изцеряваха, а той… чакаше, чакаше, чакаше!

По това време в Палестина от град в град се движеше Някакъв велик Човек и Проповедник. Слушаха болните, слушаше и Лукиан, че Този Човек вършел чудеса: от Неговите докосвания слепи проглеждали, болни оздравявали, глухи прочували, мъртви оживявали!

Цяла година във Витезда за Този велик Човек – Който се наричал Иисус, – се говореха какви ли не неща. И ето, копнеж се породи в душата на болния да види Този Лекар, да се докосне до Него. Може би Той наистина има небесни сили да върши чудеса.

Една вечер Лукиан се вглеждаше във водата и мислеше: „Какъв е Този Проповедник и Лекар, за Когото навсякъде говорят? Ох, как ми се иска да дойде тук и ме докосне! Някога, като млад аз минах през тази страна. А вече тридесет и осем години лежа в тази къпалня! Какъв обрат, какъв обрат. Бях знатен римлянин, облечен със слава и почести, красив. От мен трепереше цял легион! С него летях и обиколих целия Изток. Бях победител. Много народи легнаха под меча ми. А какво се случи? Само от две думи се парализирах! Да, две думи, които ме победиха! И ги каза онзи старец – проповедникът на Единия Бог и „Неговата мощ някога ще ти върне силите и ти ще повярваш в Него“ – тъй рече старецът. Ах, колко години има оттогава! Не е ли Проповедникът в Палестина онова предречено Божество? – Трепет полази по тялото на Лукиан. – Да, това, което каза старецът, е вярно, думите му са истински!“

От тази вечер болният зачака с надежда. Не се чувстваше вече изоставен, самотен в света. Непрекъснато гледаше към входа на къпалнята; трепваше при всеки шум.

Наближаваха дните на Пасхата. Народът в града се раздвижи. Великият Човек беше дошъл в Иерусалим. Потайна надежда обгърна душата на Лукиан. „Ах – мислеше трескаво, – защо не мога да вървя?! Ще отида при Проповедника и ще изповядам вярата си в Него и Той ще ме излекува!“ Сълзи пълнеха очите му…

Една вечер Лукиан лежеше на постелята си. Наоколо много болни издаваха тъжни стонове. Той също бе тъжен. А тялото му, сковано вече деветдесет години, го болеше.

Изведнъж се чу: „Великият Човек идва!“

И наистина – в къпалнята се появи Човек с величествена осанка и в бели одежди. По лицето Му се четеше безкрайна доброта; златисти коси се спускаха по раменете Му. Зад Него следваха десетина мъже. На Лукиан се стори, че Човекът още с влизането Си се взря в него. А може би това е било случайно. Не! Той идваше към него. И един кротък глас, глас като че ли на Божество, се разнесе:

– Как си, Лукиане?… – усмивка се разля по Лицето Му. – Искаш ли да оздравееш?

Внезапно лицето на болния се измени. Хората около него видяха друг човек: очи, които горяха с необикновен блясък, а от сбръчканото лице бликаше възторг. И в това време за секунди пред очите на Лукиан премина картината отпреди толкова много години: Яфските порти, старецът Симеон, войниците и той – младият трибун.

Той погледна към небесносините очи:

– Да…, Господи…, Господи…

– Не се притеснявай. Е?

– Искам да оздравея. Но… си нямам човек, който да ме спусне при раздвижването на водата.

– Стани, вземи одъра си и ходи!

И в този момент Лукиан почувства, че животът потече по жилите му; скованото тяло се раздвижи и той стана. Усети сили у себе си и радост в душата си. Макар и много възрастен, той беше вече здрав. Чувстваше се на тридесет години – на толкова, на колкото се скова. И той падна пред Иисуса Христа – защото Този Човек беше Спасителят – и се докосна с устните си до бялата Му дреха.

– Аз вярвам в Тебе, Единствени Боже!

А Господ Иисус Христос кротко положи ръка на главата му.

Advertisements

About Dragan Bachev

59 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, the Faculty of Theology.
Публикувано на Художествен отдел и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s