СВ. МАКСИМ ИЗПОВЕДНИК*

Костадин Нушев

1. Подвиг в служение на Бога и свидетелство за Христовата истина

Костадин НушевНа 21 януари светата Православна църква чества тържествено паметта на великия подвижник за Христовата истина и защитник на чистотата на вярата на Вселенската църква преподобни Mаксим Изповедник. Това е един от най-големите и почитани църковни отци и авторитетни учители на Православието, запечатал верността си към Христа и Църквата с мъченическия подвиг на изповедничеството.

Въз основа на житието на светия подвижник, написано от неговия ученик Анастасий, който го съпровождал неотлъчно в трудностите на заточението, и на превъзходните богословски съчинения на самия св. Максим, Църквата е запазила светъл спомен за неговото дело и го почита усърдно като изряден учител, духовен наставник и небесен покровител на устремилите се към духовна чистота, свещено целомъдрие и придобиването на съвършеното добродетелно познание за Христа.

Активната богословска и учителска дейност на преп. Максим Изповедник се разгръща и протича на фона на нестихващите христологически и оригенистки спорове на Изток, които се преплитат помежду си в сложни и трудноразрешими богословски проблеми и вълнуват Църквата още от VI в. ­ от времето на император Юстиниан Велики (527-565) и Петия вселенски събор (553 г.).

По-непосредствено делото и подвига на св. Максим се определят от необходимостта да се даде богословски отпор и твърда аргументация, от страна на църковното учение, на модифициралите се и възникнали във връзка с монофизитството нови еретически учения на моноенергизма и монотелитството, изповядващи „едно природно действие“ и „една природна воля“ у Богочовека Иисус Христос вместо „две естествени действия“ и „две воли“, съответстващи на божественото и човешкото естество на Спасителя като въплътен Син Божий.01.21_sv_MaximВ историята на Църквата от епохата на Вселенските събори и развитието на православното догматическо учение по време на христологическите спорове св. Максим се проявява и си спечелва почитта като най-авторитетния отец и учител, който се изправя смело срещу еретическите заблуди на моноенергизма и монотелитството. Тези нови христологически ереси се появили през VII век чрез държавната политическа намеса на императорския двор в делата на Църквата, като сериозно засегнали нейното единство и смутили духовния живот на целия християнски Изток.

Ереста на моноенергизма, преминала по-късно в монотелитство, се появява по време на управлението на император Ираклий (610-641 г.) и е пряко свързана с неговата политика на компромиси в търсенето на обединение с монофизитите на Изток. Заради външната заплаха за държавата от персите императорът търсел вътрешен съюзник в лицето на отделилите се монофизити, като предлагал обща обединителна формула за изповядване на вярата, която да сближи различията и в която и православните диофизити да запазят своето халкидонско вероизповедание, и монофизитите да припознаят в изповядването на „една енергия“ или „едно действие“ в Богочовека Иисус Христос своето монофизитство.

За целите на тази политика било съставено догматическо определение в този дух, узаконено от императора, което той изисквал да бъде възприето като изложение и изповедание на вярата от Църквата. Това била политическа платформа с компромисни доктринални формули ровки, които се отклонявали от православното догматическо предание и христологическото вероучение на Църквата, утвърдено на нейните Вселенски събори. Православното учение, изразено в Халкидонското изповедание на вярата, било потвърдено от Църквата по време на Петия вселенски събор. Тази вяра в Господ Иисус Христос като въплътен Син Божий, ­ Истински Бог и Истински човек, в Когото божественото и човешкото естество са ипостасно съединени „неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно“, била поставена на сериозно изпитание и намерила в лицето на преп. Максим Изповедник своя най-силен защитник.

2. Богословско наследство и значение

Заслугите на св. Максим Изповедник са големи както в областта на догматическото богословие на Църквата (по-специално в сферата на Христологията), така и за разработването и изясняването на редица области от християнското учение, като антропологията (учението за човека), етиката, аскетиката (принципите и духовните закони за подвижническия живот), литургическото и мистическото богословие. В своето творчество светият отец обобщава както догматическото учение на Църковното предание, така и богатия духовен и аскетически опит на своите предшественици и показва забележително умение, вещина и опитност в неговото систематизиране, подреждане и преподаване.

Св. Максим разработва концептуално важни богословски елементи на православната Христологическа доктрина в противовес на монотелит ската ерес – той интегрира и прецизира в догматическото учение категориите „същност“ и „енергия“ и тяхното съотношение в двете естества на Въплътения Син Божий Иисус Христос. С това учението на светия отец се превръща във важен етап от развитието на православното богословие от епохата на Вселенските събори и здрава основа за по-нататъшното задълбочаване на църковното учение в неговите различни области.

Учението на св. Максим представлява важен етап от патристичния синтез и начало на Византийското богословие

Богословието на преп. Максим Изповедник е благодатен синтез на най-главните направления в християнското Предание и плодотворен резултат в традицията на патристичния синтез по основните доктринални теми на църковното учение. В своето учение за Бога той синтезира богословието и християнската философска мисъл на ранните гръцки апологети, усвоява наследството на Александрийската школа и прилага успешно нейния екзегетически метод, остава верен на триадологията на Кападокийските отци, на богословското учение на св. Атанасий Велики и на догматическите принципи на православната Христология, залегнали в Халкидонското вероопределение.

Богословският синтез на преп. Максим Изповедник от времето на Христологическите спорове, според големия православен богослов на ХХ в. прот. Георгий Флоровски, съвпада с епохата на формирането на Византийското богословие и е негов автентичен израз и начална основа. В този етап от развитието на богословието на Източната църква древните школи и направления в църковната наука се съгласуват в единна и стройна догматическа система, а центърът на синтеза на традициите се премества постепенно от древните средища и школи на християнската богословска мисъл в столицата Константинопол.

Високата ерудиция на св. Максим в областта на философията и метафизиката проличават при неговата обработка и коментар на Ареопагитския корпус, корекцията на наследството на Оригенизма в богословието на източната патристика и в творческия синтез на апофатическото и мистическото богословие.

Св. Максим продължава богословската обработка и синтез и на аскетическото учение на Църквата, като интегрира благодатното наследство от духовния опит на християнските подвижници на Изтока и учението на големите отци и учители на пустинята.

3. Християнско-етически и аскетически възгледи

Задълбочените богословски познания в областта на доктриналните (нравоучителни и догматически) въпроси на вярата позволяват на преп. Максим Изповедник да постави учението за християнските добродетели и подвижничеството, за духовно-аскетическия живот и усъвършенстването, за богопознанието, духовното съзерцание и мистичното единение с Бога върху правилна, ясна и здрава християнска основа. Той събира и преподава в своите богословски творения богатия и богоозарен духовен опит на отците и подвижниците на пустинята, като го систематизира и подрежда богословски във връзка с учението на Църквата за Бога и Домостроителството на Сина Божий. Етическите и аскетическите възгледи в богословието на преп. Максим Изповедник са неразривно свързани с неговата православна Христология и църковното учение за Божието домостроителство за спасението на човешкия род. Домостроителството и Христологията в учението на св. Максим са твърдата и неизменна основа на етиката и аскетиката в неговата широкоразгърната богословска система.

В областта на етическото и аскетическото учение на Църквата св. Максим се движи в духовната традиция, завещана от източните отци и подвижници, като се опира на постигнатото от св. Макарий Египетски (300-390) и някои насоки, очертани от аскетическото учение на Евагрий Понтийски (346-399). Усвоявайки някои важни и определящи за християнската аскетика на Изтока антропологично-аскетически постановки за „чистотата на ума“, „непрестанната молитва на ума“ и особено системата на Евагрий Понтийски при класификацията на добродетелите и страстите (злите помисли), св. Максим коригира и освобождава това направление в духовността и монашеското богословие от едностранните и крайни спиритуалистични, интелектуалистични и оригенистични уклони. Затова учението на светия отец за духовния живот и християнското подвижничество се възприема и определя от редица познавачи и изследователи на православната традиция и духовност, като о. Йоан Майендорф например, като балансиран и коригиращ крайностите и неточностите синтез между гностико-интелектуалистичното течение в монашеската школа, представено в учението на Евагрий Понтийски, и мистическото направление в духовния живот, застъпвано от св. Макарий Египетски.

В своите богословски и аскетически възгледи св. Максим продължава развитието и на някои основополагащи за духовността на християнския Изток постановки, водещи началото си още от традицията на Александрийската школа и творчеството на св. Григорий Нисийски (335-394 сл. Р. Хр.),  преминали и възприети в духа на мистическото богословие на Ареопагитския корпус в църковното учение. Това са преди всичко някои възгледи за девството и целомъдрието, за духовното възхождане на човека към Бога, за съзерцанието и богомислието, за мистичния ерос, мистичното единение с Бога и обожението на човека в благодатта.

Сам приел монашество и подвизаващ се в иночески образ, св. Максим става един от най-авторитетните духовни учители на Църквата и един от най-важните представители на монашеското богословие на Православния изток.

4. Богословската полемика на св. Максим с монотелитството

Според житието на светия отец и историческите свидетелства през 610 г. заради своята философска и богословска подготовка и безспорна ерудиция той бил поканен в императорската канцелария за съветник на император Ираклий. През 614 г., при появата на новото еретическо учение (монотелитството) като държавно узаконена идеология и доктрина в областта на църковното вероизповедание, св. Максим се оттеглил и се усамотил в един манастир близо до градчето Хрисополис в околностите на Константинопол.

Както свидетелства самият свети отец в своето съчинение „Диспут с Пир“, по това време в столицата и сред йерархията на Константинополската църква цари пълно объркване и неяснота по въпросите на вярата и учението за „волята“ и „естествата“ в Христа и дори самите патриарси заради това често променяли своето становище и изменяли на църковното учение под натиска на императора. Но според св. Максим императорите не могат да издават едикти и да законодателстват в сферата на църковните догмати, както в държавната политическа област, защото това е в компетенциите и правомощията само на Вселенски събор. Императорът може по своя инициатива да покани Църквата да свика събор по въпросите на вярата и като външен „надзорник“ и страж да охранява авторитета на събора, който свободно законодателства в областта на истините на вярата, извличайки и формулирайки учението на Вселенската църква от Свещеното предание в съгласие с Духа на истината и определенията на предходните Вселенски събори. Придържайки се към тази църковна позиция, св. Максим изразява и формулира важни догматически и еклезиологически принципи и критерии за това кой и как може да даде авторитетно изложение („Ектесис“) на православната вяра и кога Църквата в съгласие със своето вселенско предание може да приеме като свое това вероучително изложение. Той отрича правото на императора да налага свой „Ектесис“ на вярата (какъвто бил случаят с новата ерес) като задължително вероизповедание за Църквата, без това изложение да е прието от нея на Вселенски събор.

В хода на тази борба преподобният Максим отстоявал, богословски прецизирал и разработил с по-голяма яснота и пълнота християнската догматическа вероизповед на Църквата за двете воли, съответстващи на двете естества ­ божествено и човешко, съединени в Личността на Богочовека Иисус Христос. Той разкрил и доказал („Диспут с Пир“), че волята като естествено присъщо действие и свойство следва да се отнася не към Личността на въплътения Син Божий, а към ипостасно съединените „неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно“ в Него две природи.

Халкидонската формула за начина на съединението на двете естества в Личността на Иисус Христос следва да се прилага и за двете Негови естествени действия и воли, които запазват своето онтологическо различие и не се смесват, не преминават една в друга и не се изменят по своята същност. Така големият богослов и църковен учител станал изразител на догматическата истина на Вселенската църква, на нейното съборно съзнание и на чистотата на православното вероучение срещу монотелитската христологическа ерес.

С това св. Максим Изповедник се проявил като водещ църковен авторитет и богослов през периода между Петия (553 г.) иШестия вселенски събор (680-681 г.) и се превърнал в ключова фигура на православното църковно богословие в борбата и догматическите спорове срещу христологическите ереси от това време. Неговото учение по въпросите срещу монотелитството и борбата за утвърждаване на чистотата на халкидонското вероопределение се приема като израз на съборното учение на Църквата и е важен етап от развитието на православната църковна христология.

5. Св. Максим като духовен наставник и богослов

В манастира, в който се усамотил, св. Максим прекарва няколко години в духовно подвижничество и упорит труд, като тук написва първите си трудове и създава някои от най-важните си богословски съчинения. Според съвременни православни богослови като прот. Йоан Майендорф и проф. Димитру Станилое в тази обител преподобният Максим започнал усилена богословска работа и поставил началото на борбата с новопоявилите се ереси, като се заел със задълбоченото изучаване и оборване на богословските и философските причини за появата на тези заблуди и лъжеучения.

Той открива връзка между моноенергизма и метафизиката на оригенизма и някои елементи в Ареопагитския корпус, които са неоплатонически по своя характер и се разминават с принципите на християнската богословска онтология, основана на богооткровеното учение на Църквата за Бога и битието на тварния свят. По точно светият отец открива, че в основата на неправилното учение за природната воля, която е присъща на човешкото естество, лежи погрешно и неясно метафизическо учение за движението на естеството.

От своята обител св. Максим води също активна църковна кореспонденция по различни богословски въпроси с редица епископи и духовници, които го търсят като съветник и компетентен богослов за разрешаването на различни проблеми от догматически, екзегетически и духовно-аскетически характер. Според изследователите така се появява едно от първите и най-важни съчинения на преп. Максим Изповедник „Върху различни трудни места у св. Григорий Богослов и св. Дионисий Ареопагит“, което съдържа отговорите на въпроси, поставени от тогавашния епископ на град Кизик Йоан и други православни духовници.

Заради своето благочестие, висока образованост и духовна чистота св. Максим си спечелва уважението на всички и е избран за настоятел на обителта и духовен наставник на монасите. Като учител и настоятел на монашеското братство той пише серия от аскетически богословски съчинения, като по-важните от тях са: „Слово за подвижническия живот“, „Глави за любовта“, „Глави за Домостроителството на Сина Божий“, „Тълкувание на Господнята молитва“, „Мистагогия“ и много други послания и духовни наставления, в които събира и обобщава аскетическото учение на отците-пустинници и подвижници на благочестието. С това светият отец разработва творчески аскетическото учение и наследството на отците за нуждите на Църквата и своите духовни чеда.

С това преподобният отец си спечелва широка известност и уважение из целия православен Изток, а съчиненията му стават неизменна част от духовното наследство на Църквата. Историческите извори и свидетелства говорят за светия подвижник като за „Авва Максим“­ настоятеля на Хрисополския манастир, и като такъв той бива почитан и приеман в целия православен Изток, в Северна Африка и на Запад в Римската църква.

Според историческите сведения през 626 г. манастирът на св. Максим е нападнат от авари и перси, които по това време нахлуват в Източната империя от север и югоизток и опустошават околностите на Константинопол. Св. Максим е принуден да напусне своята обител и да поеме пътя на изгнаничеството и странстването, за да разпространи истинското православно учение из цялата Вселенска църква и да подпомогне борбата срещу монотелитството, което от Константинопол се разпространява из целия Изток.

През Иерусалим, Египет и Северна Африка, където през 645 г. организира епископите на Църквата на поместен събор и оборва бившия патриарх-еретик Пир, преп. Максим Изповедник се насочва и достига до Рим. Там под председателството на папа Мартин на голям и авторитетен събор през 649 г. православните епископи отхвърлят еретическите заблуди на монотелитството и осъждат вероучителните изложения на императорите. За тези свои действия светият отец е арестуван и осъден през 654 г. от императорския съд на заточение и изгнаничество. Той отхвърля увещанията на императорските служители да се отрече от православното учение и да приеме еретическите мнения. Заявява с думите от Евангелието, че няма да се отрече от Спасителя пред човеците, а ще Го признае и изповядва истински пред тях, за да бъде признат и той от Христа пред Небесния Отец (Мат.10:34). С това мъжествено изповедание на православната вяра св. Максим завършил през 662 г. земния си път мъченически, а учението му било възприето тържествено на Шестия вселенски събор през 681 г. като истинското вероучение и вероизповедание на Църквата.

___________________________

*Публикувано в http://www.pravoslavieto.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение – авторът Костадин Нушев. Източник – Гугъл БГ

Източник на второто изображениеhttp://www.yandex.ru

About these ads

За Dragan Bachev

58 years old, born in Bulgaria. Works in the University of Sofia, Bulgaria, in the Faculty of Theology.
This entry was posted in Патрология and tagged , , . Bookmark the permalink.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s